Гети-Готи, древен тракийски народ…

[men]

Случайно попаднах в Уикипедия на материал публикуван за Готите, търсейки повече информация за Църквата на Илирик.
На този адрес може да прочетете при желание надменните, арогантни и нагли коментари предполагам от българи по повод материала в Уикипедия за Готите.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0% ... 1%82%D0%B8
Но както в повечето случай тези „компетентни” критикари пишат без аргументи, ето така:

...Мен ако питаш, от първия абзац нататък е чиста фантастика. Но не мисля да я пипам преди Стара Загора да стане избрана...
...Положението тук е излязло извън контрол. Нямам възможност: 1.) да проверявам и редактирам статията 2.) да пиша статия за готите.
...Тук става въпрос за злоупотреба. Уикипедия се използва за пропагандиране на популярна в националистически среди теория.
...След като сам признавате, че тази статия е оригинално научно изследване, значи мястото й не е в Уикипедия.
...Тази статия е меко казано позорна! Наблъскани са 300 МБ глупости, а на страницата за готския език няма нищо. Ами как ще има, след като той е „бесо-тракийски“?? Езикът на готската библия си е чисто германски
...Разкъсах статията на парчета, кои по-големи, кои по-малки, приятно редактиране --Nad 19:02, 14 юни 2009 (UTC)

За пореден път се убеждавам, че всички факти от древната история на българите преди 681 година и особено автохтонната теория за произхода на българите кара някой хора, да подскачат като ужилени! Защо ли?
Ето един афоризъм на Стоян Стоянов:
„И най сложният въпрос има прост отговор,
това е истината по въпроса.”
Уважаеми читатели прочетете по възможност този материал, вижте и ползваните източници и сами преценете дали е „фантастичен” и „позорен” !


Готи
Готите са етническа група, която в периода на Късната Античност обитава територии в Херодотова (европейска) Скития от Панония на запад до северно от река Днепър и Черно море на изток и от Карпатите на север, до Бяло море и Адриатическо море на юг, вкл. черноморското крайбрежие на Мала Азия. Около началото на 4 век части от тях мигрират на запад към Апенинския полуостров, Южна Галия и Пиренейския полуостров.
Произход на готите
Според готския историк Йордан
Според родения в Тракия главен готски историк Йордан(ес) (Йорнанд, † 552), именно гетите, които за него са безспорните прародители на готите, произлизат от Скандинавския полуостров, о-в "Скандза", около 1490 пр.н.е. се преселват около устието на Висла, а около 1000 пр.н.е. - в Скития северно от Дунава, (наречена от римляните Дакия 11 века по-късно) и части от Мизия и Мала Азия. В своя основен труд "За произхода и деянията на гетите" [1] 22 Йордан разказва един мит за гетите, които поели преди Троянската война с 3 кораба (около 150-200 души) на югоизток 22 , за да ... достигнат около 230 г. южноруските степи като голям народ - готи.
Нито един по-стар историк от Йордан обаче, започвайки от Херодот (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.), не е съобщил за такова придвижване на гети (камо ли на готи) от Скандинавия 2 хилядолетия преди раждането на Йордан. В същото време, както всички древни, така и всички съвременни историци са единодушни, че гетите са древен тракийски, респ. европейски скитски народ (Херодот), т.е. те не са нито скандинавци, нито германци, нито тюрки.
Теория за "германския" произход на готите
За развитието на "Великогерманската идея" през 17-18 век. "германският" произход на готите и "готицизмът" са били от особено значение. Така някои германски историци и техни последователи обявяват, че готите били различни източногермански племена, чиято прародина, според мита на тракиецът Йордан, е бил Скандинавският полуостров, митичният остров Скандза, по-точно Йоталанд и Готланд. След това тези "германски" готи достигнали чак до полуостров Крим, където чак до 17-18 в. кримски готи говорели "долнонемски". По-конкретно сведения за немския език на кримските готи се съдържат в писмо на фламандския мисионер Гийом де Рубрук от 1253 г. http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/rubruk.htm , според когото " между Херсон и Солдая съществуват четиридесет замъка; почти всеки от тях имаше особен език; сред тях имаше много готи, чиито език е немски" Et sunt quadraginta castella inter Kersouam et Soldaiam, quorum quodlibet fere habet proprium idioma: inter quos erant multi Goti, quorum idioma est Teutonicum. , както и на сведението на дипломата от 16 век Бусбек, който срещнал в Константинопол двама кримски готи и записал кратък речник на езика им, който е сходен на съвременния му немски. Според други германски историци, основаващи се пак на предания, готите са населявали към Новата ера областта около устието на р. Вайхзел (Висла), към средата на 2 век започнали да се придвижват на югоизток към Дунава и Черно море, като изминавали по 50-60 км на поколение до към 238 г. По-късно те се обособили на два клона, разграничени от р. Днепър — вестготи (тервинги) и остготи (гройтунги).
Характерно за теоретиците за "германския" произход на готите е, че те не приемат Йордановото твърдение за гетския (негермански) произход на готите, а само мита му за "скандинавския" им произход, като директно извеждат готите от Скандинавия, въпреки че едва след битката в Горна Мизия през 269 г. започва да се налага понятието "готи" като заместител на "гети". До тогава тези племена са наричани от древните историци с общоприетите от дълбока древност единни етноними на народите в Европейска Скития - скити или гети.
Още Сен-Мартин [2] и Вилхелм Крафт [3] отхвърлиха "скандинавския" произход на готите и приеха, че готите от Дунав до Днепър са старите тракийски гети. Якоб Грим [4] също прие, че готите и гетите са един и същ народ, но продължи да твърди, че са "германци". Съвременни историци, сред които Питър Хийтър [5] [6] [7] и Майкъл Куликовски [8], също отхвърлят достоверността на историята на Йордан за скандинавския произход на готите. Както за готите, така и за самите германи, досега не са намерени никакви археологически доказателства на територията на Швеция или на остров Готланд, а митичният остров „Скандза” въобще не е локализиран. Допуска се само възможността, готите да са се образували като "полиетнически съюз" едва на територията на днешна Полша [9].
Други водещи германски историци, макар и все още да не са отхвърлили "германския" произход на готите, подчертават, че готите стават готи именно в Тракия, респ. без Тракия готи просто нямаше да има, като търсят общи културни корени с наследниците на древните тракийски народи.
„Ако историята на тракийските готи и тази на готите в Тракия бъде извадена от общата история на готите, няма да остане нищо, резултатът ще е равен на нула. Би било все едно историята на Каролингите да бъде зачеркната от европейската история или тази на Бабенбергите - от австрийската. Тази теза не е преувеличена, тъй като почти всичко готско, което под каквато и да била форма е придобило по-ясни очертания, е възникнало на територията на днешна България. Ако от историята на готите извадите, примерно, само готския превод на Библията, направен от Вулфила, издигането на Аларих I за крал и възникването на вестготите, както и Свищовското кралство на Теодорих Велики, не би имало галско-испанско кралство на вестготите, нито италианско кралство на остготите със столица Равена, нито пръв превод на Библията на неантичен език. Не би имало също и готски заемки в славянските езици, в днешния баварско-австрийски диалект, нито дори думата “deutsch” (немски). В края на краищата, не би имало и писана готска история, тъй като Йордан(ес), авторът на запазената до днес “Гетика”, произхожда от Тракия...“, de: проф. д-р Хервиг Волфрам, Виенският университет 10
„Изследвайки готите по българските земи, вие всъщност изследвате и първата страница в културната история на Швеция.”, д-р Ланс Мунхамър, Упсала
Теориите за "германския" и дори "азиатския" (в историческо време) произход на готите са подложени на най-систематична и изчерпателна критика от няколко български и руски учени като проф. д-р Асен Чилингиров 8 32, проф. д-р Георги Сотиров 7 28, проф. д-р Йордан Табов 23 29, проф. д-р Божидар Пейчев 15 20, проф. д-р Сергей Лесной 17 25 и др., като всепризнат първопроходец в това дело е проф. д-р Ганчо Ценов 1 2 3 4 5 6 31.
Автохтонна теория за скитския произход на готите
Още преди около 1 век българският историк проф. д-р Ганчо Ценов, професор по стара история в Берлинския университет 29, а преди това историк на българското Военно министерство, обърна внимание, че теорията за германския произход на готите почива само на гореспоменатите митове и предания и не е потвърдена нито от древните историци, нито от фактите. Позовавайки се на значителен обем древни източници, за първи път или повторно преведени и критично проверени от него, което впечатлило и получило признанието на германските му колеги, в своя основополагащ труд „Готи или българи“ Ганчо Ценов доказва, че готите са наследници на гетите и че заедно с тях "българите се споменават не само преди славяните, но и преди хуните в Илирия и Тракия,... че българите са живели още през 350 г. покрай долния Дунав и южно от него във Византийската империя и че те са били един могъщ народ, не само в Мизия, но и в Тракия и Илирия", 2 31 [10] и че българската държава не е основана "в 679 г. от една шепа монголски българи" [11]. Гети е единният етноним на древните тракийски и илирийски народи, с който те, както и със скити, са обозначавани от всички древни историци. И за Св. Паисий Хилендарски готи и българи са един и същи народ [12] 26.
Готи е названието на тракоилирийските гети, респ. скити в периода на късната античност 1 2 3 4 5 6 7 8 15 17 19 20 22 23 24 25 27 28 29 30 31 32. В този смисъл те са стари европейски трако-кимерийци и келто-скити и не са нито скандинавски германци, нито азиатски тюрки. Наред с хунобългарите, готите/гетите са фундаментален етнообразуващ компонент в българския етногенезис и предшественици на днешните българи. Мигрирайки, част от тях участват в етногенезиса и на редица други съвременни европейски народи.
В Британския музей се съхраняват от този период ръкописи на св. епископ Йероним Стридонски (* 331 - † 420), които съдържат европейската част на карта, изработена въз основа на картите на "бащата на църковната история" св. епископ Евсевий Цезарейски (Памфили, * 270 - † 338), на която е обозначена Mesia hec & Vulgaria (Мизия тук е и България). Картата е открита от д-р Конрад Милер [13] и публикувана отново през 1910 г. от проф. д-р Ганчо Ценов 2.
По същото това време се появява и етнонима на готите като заместител на етнонимите гети и скити. От този момент историята на българите и готите е неразривно свързана, те са съюзници и противници в едни и същи държавни образувания на Балканите и в Западна Европа, древните и средновековните историци често пъти използват алтернативно етнонимите готи, хуни и българи за едни и същи исторически събития и едни и същи герои до пълното изчезване на етнонимите готи и хуни. Според проф. Карл Фритцлер 9 съвместните акции на готи и българи започват още през 1-2 век. Според готската митология (Йордан), хунобългарите дори произхождат от готите: хуните произлезли от готски вещици, прогонени в гората, където се съешили със зли горски духове 22.
Според старите готски историци Йордан, позовавайки се на Касиодор (* 490 - † 583), както и Приск "готите не са Германци". В своята история на готите „За произхода и деянията на гетите“ [1] 22 Йордан няколкократно подчертава, че сегашните Gothos са някогашните Getas, респ. скити [14]. Същото твърдят и Амвросий (* ок.337/340 - † 397), de:Филосторг (* ок. 368 - † сл. 433), Павел Орозий (* ок.385 - † ок.420), а Клавдий Клавдиан (* ок.375 - † след 404) в “De bello getico” въобще не употребява "готи" 28. „Седемте скитски племена“ от Панония до Черно море, за които говори Херодот (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.), св. Йероним нарича „седем гетски или готски племена“, които живеели на север, "понеже учените хора наричали гетите готи" [15]. Самите готски царе са се считали наследници и са се вдъхновявали от подвизите на тракийските царе, герои от Троянската война на тракийските народи през 13-ти в. пр.н.е., възпети от тракийските народни певци. Считат за свои предци тракийския Цар на Мизия Телеф, син на Херкулес, тракийската Царица на масагетите Томира, победителката на персийския Цар Кир II Велики, тракийските Царе, победили Дарий I и Ксеркс I, тракийския Цар Ситалк, победил със своите готи/гети атиняните и македонците. Гордеят се, че възкръсналият тракийски философ Залмоксис (* ок.6-ти в. пр.н.е. - † ок.5-ти в. пр.н.е., Гебелейс, според Херодот) е бил техен учител, цар, жрец и бог, че римските императори от Гай Юлий Цезар (* 100 пр.н.е - † 44 пр.н.е) до Тиберий (* 42 пр.н.е - † 37) не са били способни да покорят готите/гетите и т.н.
Източници
↑ а б "De origine actibitusque Getarum", Jordanis
1. ↑ "Histore du Bas-Empire par Lebeau", M. de Saint-Martin, Paris 1825 tome III, p. 324-325
2. ↑ "Die Anfânge dwr Christlichen Kirche bei den Germanishen Vǒlkern", Wilhelm Kraft, Erste Band, erste Abteilung, Berlin 1854
3. ↑ "Ueber Jordanes. Philologische und Hystorische Abhandlung der Kõniglichen Akademie der Wissenschaften zu Berlin", Aus dem Jahre 1846, Berlin 1848
4. ↑ Heather, Peter, 1998, The Goths, Blackwell, Malden, pp. 53-55.
5. ↑ Peter J. Heather (1996): The Goths, Oxford, S. 11ff.
6. ↑ Artikel Goten, in: „Reallexikon der germanischen Altertumskunde”, 2. Aufl., Bd. 12 (1998), S. 402–443, speziell S. 412
7. ↑ Kulikowski, Michael, 2007, Rome's Gothic Wars, Cambridge University Press: Cambridge, pp. 54-56, 111-112.
8. ↑ Germanen: Archäologische Untersuchungen
9. ↑ "Ценов излиза от една подробна проверка на източници, които мнозина от неговите предшественици едва ли са виждали. Той улеснява читателя, като отпечатва тези източници в оригинал...От същите източници се вижда, че българите са се намирали на юг от Дунава още 350 г., тъй че те не са дошли едва през 679 г. от Волга, а се споменават не само преди славяните, но и преди хуните в Илирия и Тракия, ... че българите са живели още през 350 г. покрай долния Дунав във Византийската империя, т.е. южно от долния Дунав и че те са били един могъщ народ, не само в Мизия, но и в Тракия и Илирия”, Hans Philipp, рецензия на "Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven", “Philologishe Wochenschrift”, Heft 10/11, 14 März 1931
10. ↑ "Важни са приведените от Ценов факти, че българите са се намирали на Балканите от IV век насам, с които факти авторът е разклатил даже общото мнение за основаването на българската държава в 679 г. от една шепа монголски българи", Prof. Mayer, “Indogermanische Forschungen”, Heft 2, 1933
11. ↑ „По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север...“, Св. Паисий Хилендарски
12. ↑ "Die altesten Weltkarten", Dr. Konrad Miller, Stuttgart, 1895, Heft III, Tab. 1
13. ↑ „...quos Getas iam superiori loco Gothos esse probavimus, Orosio Paulo dicente“, Jordanis
14. ↑ „Et certe Gothos omnes retro erudii, magis Getas ... appellare ... Hae itaque septem gentes... aquiliones partem habitant.“, St. Hieronimus
Гети
Гети (лат.: getae), са народ от тракийски произход, който през 339 пр.н.е. е обитавал двата бряга на долен Дунав. Херодот ги споменава в историята си със следната забележка: "Гетите са най-мъжествени и най-справедливи сред траките". По време на похода на Дарий I (522 пр.н.е. – 486 пр.н.е.) срещу скитите (513 пр.н.е. ), гетите се противопоставят на персийския владетел, но са победени, както и другите тракийски племена по десния бряг на р. Дунав. След отхвърлянето на персийското владичество, гетите от десния бряг на Дунав стават част от Империята на одрисите (траки), докато те са завладени от Филип II – владетел на Македонското царство, към 340 пр.н.е.. Завладяването на земите на гетите от дясната страна на р. Дунав дава повод на македонските владетели да предявят претенции за власт над гетите и на север от Дунав, но опитите на Александър Велики (през 335 пр.н.е. и 327 пр.н.е. ) и Лизимах (310 пр.н.е. ) да ги подчинят остават безрезултатни.
Според стари източници, гети и даки са племена от един и същи род, с един език, но са обитавали различна територия. Обитателите на земите около Дунав са били наричани гети, а тези, живеещи в планините, чак до р. Тиса – даки.
Гети и готи
През вековете, волно или неволно историците объркват историята и имената на гети и готи. Първият, който използва термина "гот" като еквивалент на "гет", е императорът-философ Юлиан Апостат (361-363). През 4 век еквивалентът е възприет и от други автори и историци и получава широко разпространение.
Готите южно от Дунава
След смъртта на император Максимин Тракиец (* 172/173 - † 238), роден в Долна Мизия, готите и техните съюзници се активизират на юг от Дунава и принуждават Римската империя да им заплаща годишен данък.
През 238 г. те превземат гр. Истрия в Добруджа. През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от влашко-молдавската област, преминават Дунава в посока гр. Ескус (Гиген) и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм (с. Никюп) е обсаден, а гр. Филипопол (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това на 1-ви юли 251 г. в блатата край Абритус (Разград), като в сражението загива роденият край гр. Сирмиум (Срем, Сремска Митровица) в Долна Панония Император Деций (Деций Траян, * 201 - † 251) и синът му и съимператор от 251 г. Херений Етруск (* ок.201 - † 251, ). През 254 г. готите достигат до гр. Солун, а през 255 г. източното Черноморие, от 257 г. преминават Босфора и превземат редица градове в Мала Азия, през 268 г. готите и техните съюзници пресичат Дарданелите, пристигат в Пелопонес, с кораби навлизат дълбоко в Бяло море (Егейско море).
Император Клавдий II Готски (* 213 - † 270), тракоилириец, роден в гр. Сирмиум или в Дардания (част от Горна Мизия), успял да победи готите през 269 г. в две големи битки, едната от които се е състояла на границата между днешните Южна България и Гърция, а другата - при гр. Ниш, Илирия. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която се счита за най-старото свидетелство за името готи. Дотогава те са наричани гети и скити или са считани само един клон от тях. en:Йоан Лидийски (* 490 - † ок.570) съобщава в “De Mensibus” за триумфалната колона, която Помпей Велики (* 106 пр.н.е. - † 48 пр.н.е.) поставил в гр. Византия (Византион), в чест на победата му над Митридат VI Евпатор (* 132 пр.н.е. - † 63 пр.н.е.) и неговите готи, с надпис “На Фортуна - за победата над готите”, но веднага уточнява - "готите са гетите" [1] 28.
Бързото ономастично заместване на названието гети с готи се обяснява с инцидента, описан от la:Елий Спартиан (* 3-ти в. - † 4-ти в.) в биографията на император Каракала (* 186 - † 218). Каракала, който убил по-младия си брат и съимператор Гета (Публий Септимий, * 189 - † 211), обичал да си измислял прякори като “Германикус”, “Партикус”, “Арабикус” и “Аламаникус”. След един победоносен поход над гетите Хелвий Пертинакс, син на бившия император Пертинакс (* 126 - † 193), му подхвърлил шеговито: “Добавете също така, “Гетикус Максимус”, моля”, което веднага било взето за намек за убийството на Гета и сигурно също е помогнало Пертинакс да загуби главата си. Спартиан веднага уточнява обаче, че "Gothi Getae dicerentur" [2]. Дион Касий (* 155 - † 235) казва, че след убийството на Гета “ако някой се осмеляваше да напише името на Гета или само да го прошепне, веднага го осъждаха на смърт” [3] 28. За да избягнат това неудобство и тъй като един от клоновете на гетите се казвал “готи”, тогавашните писатели започнали да говорят само за готи всеки път, когато трябвало да се каже нещо за всички гетски народи. По-късно опасността от обърквания заради подмяната била доловена от автори като Филосторг, Орозий, Прокопий (* ок.500 - † ок.565) и др., затова те се заемат да обясняват, че готите не са някакъв нов, доскоро неизвестен народ, а че са същият народ, който в миналото е наричан “гети”. Други писатели от 4-ти и 5-ти век просто се връщат към старото име и направо говорят за гети, а не за готи (проф. Г.Сотиров 28). Това объркване дава възможност на късни компилатори на историята в периода 17-19 век "окончателно" да произведат готите в народ, различен от гетите в услуга на определени геополитически доктрини.
Разширявайки успеха на Клавдий II, мизиецът от селски произход император Аврелиан (* 214 - † 275) нанася през 272 г. решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Императорът обаче изоставил по съображения за сигурност Траянова Дакия и така освободил за готските, вандалските и сарматските народи тази важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите си господари. Известно е напр., че още през 257 г. предците на готския епископ св. Урфил (* ок.311 - † 383, Улфила, Вулфила) били отвлечени от малоазийската област Кападокия при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав. Така в тях дошли християни, които, “направили господарите си свои братя (во Христа)”.
Около 290 г., по времето на роденият в Далмация Диоклетиан (* ок.240 - † 316), от 284 г. Император, от 286 г. въвежда Тетрархията и става Император на източните римски провинции, респ. след приключването на кризата в Римската империя при управлението на т.н. „войнишки императори“, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Счита се, че в този период започва разделянето на готите.
Източните готи, известни в историята още като визиготи (везеготи, бесиготи), са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и Македония.
Западните готи, известни в историята още като остроготи, са населявали предимно територии в днешна Украйна и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях - около устието на р. Днепър и Крим.
В този смисъл, условното разделение на готите на Остготи (източни готи) и Вестготи (западни готи), използвано от Касиодор и възприето по-късно от германските историци, е анахронизъм от гледна точка на по-ранните периоди в историята им. Самото название на визиготите произхожда от погърчения етноним на древните тракийци бесите . беси->веси->вези->везе.
Вестготи
За първи път в историческите сведения, Вестготите (беси - гетите, тракийско племе) се появяват като отделен народ в средата на III век, когато завладяват Дакия. По-късно в 268 година Вестготите атакуват римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.
Остроготи
До нападението на хунобългарите остроготите заемали обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остроготите били на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.
За разлика от визиготите, които били предимно пехотинци, остроготите били известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хунобългарите, с които ги свързвал пословичен съюз на "любов и омраза", който, според преданията, се дължал на тяхното "митично родство" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "най-голямо държавно предателство".
Християнството на готите
През 303 г. започнали последните и най-големи гонения на християните в Римската империя и главно в земите на днешна България. Значителен брой християни от местното население намерили убежище на север от Дунава. Главният подбудител, особено свиреп в действията си, бил Галерий (* ок.250 - † 311), тракийски пастир, родом от селата в околностите на Сердика (София, столица на Средиземна Дакия), който от 293 г. станал Цезар на Диоклетиан, а след оставката на последния през 305 г. - Император на Изтока. Император на Запада бил роденият в гр. Срем в Панония Максимиан Херкула (* ок.240 - † 310), а негов Цезар бил роденият в Илирия Констанций I Хлор ("Бледият", "Зеленият", * ок.250 - † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики. Поразен от рак и най-вече разбрал, че гоненията само повишават авторитета на християните, през 311 г. Галерий издал Никомедския едикт за толерантност спрямо християните. В този период българските християни дали хиляди жертви и стотици мъченици и Светци на Християнската църква.
Св. Урфил от Мизия
След окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Миланския едикт за толерантност, се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе св. Урфил (Oὺρφὶλας), епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в "Църковната история" на de:Филосторг и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ Схоластик (* ок.380 - † ок.440) и Созомен (* ок.400 - † 450) оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин Философ (Кирил) и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (* ок.360 - † сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейски събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за християнски готски епископ в Гетия [4] и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидийски (покръстителят на Константин Велики), виден представител на арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (* ок.250 - † 336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партията на арианите е най-силна в Империята (337-361 г.) 11.
Символът на вярата
През 325 г. на Никейския събор в присъствието на император Константин Велики участвали 318 епископи (императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които можел да води по 3-ма свещеници). Спорът се водел главно между гръцките и източните епископи от една страна и арианите, привържениците на Арий, за божественото естество на Бог-Син по отношение на Бог-Отец в Светата Троица. На Втория вселенски събор в Цариград (Първи цариградски събор) през 381 г. спорът се водел този път с привържениците на бившия цариградски патриарх Македоний I († 360) върху естеството на Светия Дух по отношение на Отца и Сина в Светата Троица. На двата събора гръцките и източните епископи наложили уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на Символа на вярата, т.н. Никео-цариградски символ на вярата, според който „Бог-Отец, Бог-Син и Светият Дух са единосъщни и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край“. Никейският събор осъдил Арий и арианството, а Първият цариградски събор осъдил и обявил посмъртно за еретик Македоний I, според които „Синът и Светият Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него“. Главният борец срещу арианството бил св. епископ Атанасий Велики (ок.296 - † 373), Патриарх на Александрия. Арий бил афоресан и низвергнат на Събора и изпратен на доживотно заточение в Илирия, което помогнало за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от неоплатонизма, и което, поради схематичната форма на посланието си, е било особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите ѝ - и през 5 в. 11 Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност - се изместил на тези първи събори и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединили християнството в полза на една върхушка 8.
Най-голямата група епископи на Никейския събор са били представителите на църквата от българските земи, макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на Събора да не дават представа именно за тяхното участие. Следващият събор е Сердикийският събор (в София) през 343/344 г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново "липсват" данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол Павел Илирийска апостолическа църква и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от Цариградската патриаршия и Римокатолическата църква за Вселенски събори, а след Втория вселенски събор през 381 г. в Константинопол не се казва вече за църквата в Илирик, че е апостолическа, а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век 8.
През 347 г. на Събора в гр. Сирмиум българо-готската църква на Илирик предлага своето компромисно, помирително тълкуване на Символа на вярата, така "както тяхното верую им било предавано от бащи и деди". Според него „Бог-Син и Светият Дух са подобносъщни на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството“, като по принцип също отхвърля арианството. След Събора в гр. Римини през 360 г. роденият в Илирия император Констанций II (* 317 - † 361) заставя делегацията, отправена му от Събора, да подпише тоя компромисен Символ на вярата от Нике (подписан и от св. Урфил). Останалите гръцки и източни епископи обаче не са съгласни с тази вяра, която по принцип е християнската вяра на всички народи от българската етническа група (трако-българи, хунобългари, вандали (венети), алани, авари, херули, гепиди и др.), като се възприема и от лангобардите, швабите, бургундите и др., и е господстваща във всички български земи (Тракия, Мизия, Македония, Добруджа, Дакия, Илирия и Панония), поради силната ѝ опростеност от догматична гледна точка. Тя е обявена от непримиримите им противници, гръцки и римски епископи, за "полуарианска", за "ерес" и срещу тях започват религиозни гонения.
От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св Улфил, сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (Кападокийски, † 372). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла - светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император Констанс (* 320 - † 350) да премине от Дакия (Влашко) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Това трайно настаняване, респ. завръщане на отвъддунавските готи в границите на империята по българските земи е станало около 348-349 г., според някои автори 11, а според други - и по-рано 6. По тая причина и княз Фритигерн (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз Атанарих I († 381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н., но през 369 г. е разбит от Валент.
Готският превод на Библията
Св. епископ Урфил, създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията на говорим тракийски беси-готски език[източник?], преди още Библията да е преведена на латински език, но без последните 4 глави - "Царствата" ("Макавеите"), „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“ (Филосторг). За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („черти и резки“), св. епископ Урфил съставя по съветите на св. епископ Йероним българската глаголица, като използва Пра-Глаголицата, създадена от тракийския философ-космограф Етикус Иструс, „родом скит от родители с благородно потекло“ от гр. Истрия, Добруджа (св. Йероним, преводачът на латински на Етикус Иструс). Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. 15 16 20 21.
През 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в en:Тулузкото кралство, de:Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските визиготи и остроготи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, в Лангобардското кралство до 7-ми век 13, както и в Хунобългарската империя, Българо-аварската империя, Стара Велика България и дунавската Българска империя до средата на 9 век.
През 381 г. обаче Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната“ църква цялата църковна организация в префектурата Илирик и провинциите Тракия (Северозападна Тракия), Малка Скития (Добруджа), Мизия (Долна и Горна Мизия) и Хемимунт (Североизточна Тракия) в централния и северния Балкански полуостров, които от тогава до признаването на тяхната самостоятелна църква в 535 г. от св. император Юстиниан I Велики (* ок. 482 - † 565) са обявени за еретически. На този събор е отлъчен от църквата и св. Урфил, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в българските земи 8. Опитът по-късно за компромис чрез добавката "filioque" (Вярвам в Светия Дух, Господ и животворящ; Който произхожда от Отца и Сина.) отново доведе до разцепление между източната и западната християнски църкви.
Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани както българското християнство и литература, така и германското християнство и литература. Във всеки случай визиготите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остроготите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Самият франкски Крал от династията на меровингите - Клодвиг - е бил арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. 10.
Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ Никета Ремезиански (* 353 - † ок.431), св. епископ en:Павлин Нолански (* 353 - † 431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Иструс philosophus cosmographus, en:Йоан Макзенциус, en:Леонций Схоластик (* 485 - † 543, "първият схоластик"), Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера) и др. Св. Павлин Нолански пише в поемата си за приятеля си св. Никета Ремезиански, че той бил „апостол на бесите, скитите, гетите и даките ("даките" от провинциите на Сердика и Арчар)“, че „неукротимите беси били усмирени чрез проповедта на св. Никета“. Св. Йероним, за когото "хуните", "скитите" и "гетите" са очевидно един и същ народ, живеещи, според неговата карта от 3-4-ти век, в "Мизия, тук е и България", пише също така, че „Хуните учат псалтира и загряват скитския студ с топлината на вярата: русата и златокоса гетска войска се обкръжава с църковни палатки (походни параклиси)“ [5]. Според римският историк Страбон „бесите населявали планината Хемус, скитите - Мизия, а даките - двата бряга на Дунава“. От тук отново става съвършено очевидно, че етнонимът на Готите е обобщаващ и напълно се покрива с единния етноним на древните тракийци Гетите.
Наследството на готите
На Балканите
Не всички тракийски и балкански остроготи потеглят с крал Аларих I и крал Теодорих Велики за Апенините, Пиренеите и Централна Европа (Франция, Испания, Италия, Унгария). След междуособните борби между двамата Амали и убийството на княз Аспар настъпва дълбоко разединение и много високопоставени готи от Тракия отказват да се включат в похода заедно със своите хора. Много от тях са намерили тук своята постоянна родина извън готските институции в „провинция България“, както я нарича Йоан Никиуски. "Малките", т.е. римските християнските готи (Gothi minores) на св. епископ Урфил, остават по северния склон на Хемус и също не се съгласили да напуснат родината си с Теодорих Велики 10
След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите станали фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставили в сянка римската курия, която загубила влияние. Пряката връзка между столицата на Римската империя Константинопол и западните провинции с център гр. Рим била прекъсната. Св. Теофан Изповедник (* 758/760 - † 817/818) пише свободно движение и изненадващи нападения на българите, живеещи в Тракия и Илирия, пред 494 г. [1], а Комес Марцелин († сл.534) пише в хрониката си, че през 499 г. при р. Цурта (Чорлу) (Крива река в района на Крива паланка, Македония), българите разбили илирийската армия, командвана от Арист, убити били 4-ма римски военачалници (Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин), а остатъците от армията панически избягала зад Босфора. Българите освободили Вардарско-Моравският Via Ignatia път и придобили пълен контрол над Тракия [2]. "Оттогава залезе завинаги славата на армията на Илирик", пише Комес Марцелин, а според Калиник, хунобългарите завзели повече от 100 града в Тракия.
Consul Флавий Сабиниан, "българският войвода", magister militum per Illyricum
Наследникът на Зенон, император Анастасий I (* ок.430 - † 518), родом от Дурацо (Дурас), Илирия, търсел начин да си върне контрола върху Тракия и Илирия, а гръцката църква да извършва ръкополагането на епископи в земите, контролирани от българите, респ. да ги сведе под свое опекунство. „Гърция чрез посегателството на съюзника Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане, като свеждала своите българи под опека...“, съобщава Енодий. За целта Империята инсценира война срещу българите. Тя спечелила на своя страна Мундо († 536), хунобългарин от рода на Атила [3] (според Йоан Малала - гепид, братовчед на княз Тразерик), който започнал да тероризира българите с плячкосване, като се криел после в крепостта Кастра Мартена (гр. Кула) [4]. Досега Империята успешно употребявала ту единия, ту другия Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих (Теодомиров) с настаняването си в Италия става силен, тя решила да си послужи с неговата сила срещу непокорните си българи, които нарича „свои българи“. Възползвайки се от ангажираността на българите с Мундо, Теодорих Велики изпратил двамата свои първи благородници граф Пеца (Пиций) и Хардуик „с непосвещавана дотогава в бой младеж“, за да завземат столицата на Долна Панония Сирмиум, защото тази област по-рано е спадала към западните провинции на Империята, въпреки уверенията на Тразерик в преданост. Пеца, въпреки намесата на българите, успял да пропъди Тразерик и да завземе града без бой и после управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна 4. След това дошъл на помощ на изпадналия в беда Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава) и разбили 10 000 войска на „българския войвода“ (Енодий), военачалника на Илирик Сабиниан (син на Сабиниан Велики), който се спасил в крепостта Нато [5] [6]. Мундо преминал на служба при Теодорих Велики в Италия.
Това сражение на р. Морава през 505 г. (Комес Марцелин) или 504 г. (Касиодор) между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-кръвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. "След това двете римски империи се върнали на старата си граница". „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.
Consul Флавий Виталиан от "провинция България", magister militum praesentalis
Нападенията на българите (мизите) и скитите в Илирик не преставали, тъй като са завзели Тракия почти до Цариград - „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят“, пише на карта от анонимния Равенски космограф от 6-ти век. За отблъскване на техните набези към столицата, до 512 г. Анастасий I доизградил 70 километровата en:Дългата стена (Анастасиева стена) от гр. Деркос на Черно море до 6 км западно от гр. Силимврия на Мраморно море (започната през 469 г. от Лъв I Тракиец), както пише Зонара в житието на Анастасий [7] [8].
Анастасий I се възползвал от поражението на българите, които под водителството на Сабиниан са отстоявали свободата си на р. Морава в Горна Мизия, за да отстрани техните тракоилирийски владици. Той заточил на един остров в Беломорието владиците им на Ниш, Сердика, Охрид, Пауталия (Кюстендил) и Никопол (на Йонийския залив) (залива Арта в Епир), като ги заменя с протежета на Цариградския патриарх.
Гражданската война в защита на вярата
По нареждане на Анастасий, неговият племенник и командващ Тракийската армия на Империята magister militum per Thracias Хипатий намалил финансовата издръжка на мизийските федерати, което предизвикало тяхното негодувание. През 513 г. православните автономни събратя от Скития, Мизия и други области на българите под римска власт в Илирия се обърнали за помощ към командващия войските на федератите в Мизия Виталиан († 520) да се вдигне против омразния на народа „безбожник“ император Анастасий I [9] в защита на 5-мата заточени български владици и против засилването на влиянието на монофизитите в Константинопол под протекцията на Анастасий. Тълпата в града скандирала на хиподрума: „Друг император на ромеите!”. Като доказателство, че не участва в подбуждането на бунта, Анастасий заставил през 511 г. ортодоксалния патриарх св. Македоний II (496 - † 523), който бил вуйчо на Виталиан и признавал старейшинството на римския папа, да подпише съставения през 482 г. от патриарх Акакий (472 - † 489) Енотикон на Зенон за примирение с монофизитите, след което обаче го уволнил и заточил в Евхант в Мала Азия и назначил на негово място още по-угодния на монофизите патриарх Тимотей I (511 - † 523). Обвинен бил в „несторианство“, което било осъдено на Третия вселенски събор през 431 г. в гр. Ефес под ръководството на папа Целестин (422 - † 432) и на св. Кирил Александрийски (* 378 - † 444).
Виталиан e бил мизиец, родом от гр. Залдаба (Шумен) в областта на черноморския град Томи (Кюстенджа) от Долна Мизия (Малка Скития, Добруджа) – “regione mediteranea” (Прокопий). Той е син на комита (комеса, ръководителя) на федератите в Мизия арианина Патрикол, малкият син на арианина княз Аспар, който се бил спасил при убийството на баща му от Зенон. Йордан нарича Виталиан скит [10], а Йоан Малала – тракиец [11], което по това време е синоним на гет [12] 33. Комес Марцеллин също го нарича скит (Vitalianus Scytha), но като коментира убийството на римския пълководец Кирил от Виталиан с "гетския му нож’’ (cultro getico jugulavit) [13] [14], подчертавал, че го смята и за гет с аланска кръв, затова можел да бъде считан и за гот (акад. Г.В. Вернадский) [12]. Като гот го определя „еднозначно” и Захарий Ритор [15]. Виталиан, внукът на някога могъщия Аспар, хранейки недвусмислени надежди за императорския престол, се възползвал от всеобщото недоволство от Анастасий, за да поведе борба срещу него под лозунга за чистота на православната вяра и против неговите монофизитски тенденции и отстъплението му от позициите на Четвъртия вселенски събор (Халкедонския събор) от 451 г., проведен под ръководството на папа Лъв Велики (* 390 - † 461). Тази негова тактика му осигурила поддържката на ортдоксалното духовенство в Константинопол и Рим, в т.ч. на крал Теодорих Велики в Равена и на ревностния халкедонист папа Хормизд (514 - † 523), макар и последният да не признавал 28-мото правило за равенство с константинополския епископ.
През 514 г. Виталиан повел войските на "хуните" от Скития и "българите" федерати от Мизия към Константинопол, като завзел Мизия, Скития и Тракия [11]. По пътя на войските населението се вдигнало на въстание в защита на вярата си и армията на Виталиан нараснала над 60 000 души. Войската на хуните и българите Комес Марцелин нарича "римска". Виталиан без проблем преодолял безпрепятствено en:Дългата стена, убил командирите Константин Целерин и Макренцих и разположил войските си от Черно до Мраморно море. Поради липса на обсадна техника, Виталиан влязъл в преговори с Анастасий. С дълги колебания и подкупване на командирите на Виталиан, които преговаряли с него (Теодор и др.) Анастасий приел условията на Виталиан да освободи заточените български владици и да свика под егидата на папа Хормизд нов Вселенски събор за възстановяване на принципите на Халкедонския събор от 451 г. Другото условие – Виталиан да бъде назначен за военен наместник magister militum на Тракия - не било удовлетворено, но за сметка на това „несправедливият военен наместник на Тракия” Хипатий бил уволнен и бил назначен за нов опитният пълководец Кирил. [16] [17]. Виталиан потеглил обратно към родината си „провинция България“ (Добруджа), както съобщава архиепископът на гр. Никиу в Долен Египет Йоан Никиуски (ср.7-ми в.) в неговата Chronographia [18].
Анастасий обаче нямал намерение да изпълнява обещанията си и дал секретни инструкции на Кирил, който вече бил успял да отвоюва Одесос и някои други позиции, да арестува Виталиан. След като узнал за това, Виталиан нападнал изненадващо през нощта Одесос и убил Кирил в леглото му с „гетския си нож“ с помощта на хуна Тарак [19]. Като научил за убийството на Кирил, Анастасий обявил Виталиан чрез Сената за враг на отечеството [20], назначил отново племенника си Хипатий за командващ на 80 000 Тракийска армия с помощник гота Алафар и го изпратил към Одеса, където той се разположил на стан.
Виталиан повикал на помощ хунобългарите около Дунава и през 515 г. отново ги повел заедно с българите федерати от Мизия към Тракия и Константинопол, като този път завзел и Одесос (Варна) и Анхиало (Поморие) [11]. В Мизия и Тракия императорските войски действали като в чужда страна. Тракийските хунобългари заловили няколко римски пълководци, вкл. и Хипатий и го продали на Виталиан. С умело ръководене на войските край Одесос силите на Анастасий били разгромени и дали 60 000 убити войници и офицери, после Виталиан превзел и Аполония (Созопол). [21]. Малала и Евагрий сообщават, че целта на Виталиан този път вече е била ”да завладее царството” [22]. Виталиан продължил похода си към Константинопол този път и по море и с 200 бойни кораба навлязъл в залива Стения на Босфора. Войската на българите федерати го обявила за император, в Константинопол избухнало въстание и населението също го провъзгласило за император [23] с викове "Добре дошъл, Императоре!" 4. Народ бил бунен от монасите [24], а и част от аристокрацията стояла на страната на метежниците. Анастасий избягал в едно предградие на столицата и бил принуден отново да преговаря. Въпреки големите тактически предимства и този път Виталиан не успял да доведе успеха си докрай. Отново бил даден грамаден откуп, Виталиан бил обявен за magister militum per Thracias и консул, двете страни се заклели във вярност, а Анастасий – че ще възстанови Македоний II и ще свика Вселенски събор 1 юли 515 г. под ръководството на папата [25] [26].
Уплашен от православните илирийски войници [27] и силата на въстанието в Софийско и Кюстендилско, Анастасий освободил владиците Домнион Сердикийски и Евангел Кюстендилски. Алцис Никополски и Гаян Нишки били вече умрели по време на заточението, а Лаврентий Охридски бил още задържан [28] 4. Виталиан отново вдигнал обсадата на Константинопол и отвел войските си към Мизия. Анастасий от своя страна отново вероломно нарушил клетвата си, за което бил наречен ”лъжец” и ”клетвопрестъпник”, макар че според него "Съществува закон, който предписва на императора да лъже и да нарушава клетвата си, ако това е необходимо за благополучието на Империята" (Теофан Изповедник [29]). От своя страна Виталиан подтикнал хуните савири да извършат опустошения в Мала Азия и Армения [30] [31] [32]. Това компрометирало каузата на Виталиан, който досега успявал да спечели общественото мнение на голяма част от аристокрацията и плебса в Константинопол. Анастасий веднага се възползвал от ситуацията и през 516 г. лишил Виталиан от поста ”magister militum per Thracias” и другите привилегии, като назначил за командващ тракийската армия магистър Руфин.
За трети път Виталиан потеглил към столицата по суша и по море, като корабите на готите, хуните и скитите [33] пак стигнали до Залива Стения при Галата. Двамата пълководци magister militum praesentalis Патриций и Йоан отказали да излязат срещу нападателите и Анастасий ги изгонил, като възложил командването на флота на екс-префекта и министър на финансите адмирал Марин. Този път сражението се решило от огромния римски флот на Марин, който използвал химическо съединение, изобретено от Прокол Атински, за запалване на корабите [33]. Така флотът на Виталиан бил потопен без стълкновение, а след това отстъпващата му в безпорядък сухопътна армия била разгромена в няколко сражения. Особено се проявил генерал Юстин, бъдещият император (Комес Марцелин го счита дори за действителния командващ флота и сражението). Оръженосците на Виталиан Анастасий и Доминик били заловени, осъдени и обезглавени в Цариград, а хунът Тарак, който беше убил Кирил – изгорен жив. Самият Виталиан успял за една нощ да достигне и да се укрие в Анхиало, а после в родината си Добруджа.
Този развой на събитията в Тракия, Мизия и Скития обаче веднага предизвикал ответната реакция на българите в Илирия през 517 г., които се вдигнали на въстание откъм Видинско, Софийско и Кюстендилско, дошли и завзели "Долната земя Охридска" и цяла Македония [34]. Комес Марцелин съобщава за същото в своята Хроника за 517 г., че гетските конници са оплячкосали двете Македонии, Тесалия до Термопилите и Стария Епир [35].
За да се изгладят църковните разногласия с гърците, скитите, респ. българите продължили да настояват да се събере църковен събор, който да разгледа претенциите на двете страни. Анастасий се съгласил и в писмо до папа Хормизд († 523) писал, че той иска "поради настаналото в скитските области съмнение върху православната вяра, да свика синод в Хераклея, в провинция Европа, който да установи правата вяра" 4. По настояването на Теодорих Велики, който в случая симпатизирал на сънародниците си българи по въпроса за вярата, папа Хормизд изпратил на събора епископ Енодий и архидякон Виталиан. Събрали се 200 души представители от различни страни, но след като били подложени на упреците на Анастасий I и цариградския владика Тимотей, които даже и не посмели да се явят на събора 6, те се разотишли без да вземат решение. За тази си постъпка Анастасий бил наречен от целия народ "клетвопрестъпник", загдето изневерил на вярата на родителите си, и "лъжец", но той отговорил, че когато императорът се намира в нужда, той може да лъже и клетвопрестъпничи 4.
След смъртта на Анастасий I през 518 г. император станал Юстин I (* 450 - † 527), на 68 годишна възраст, но все още неграмотен – владеел само разговорен латински, а на гръцки се подписвал с шаблон. Той е бил тракийски селянин (син на Изток и Бегленица), родом от село Бедряна, Кюстендилско. Проф. Г.В. Вернадский [12] 33 го определя еднозначно като тракиец, а не алан, нито пък "славянин", както твърдял проф. Паул Йосиф Шафарик [36]. Юстин успял да се издигне в армията от прост войник до генерал и после до командир на Преторианската гвардия. Юстин осиновил и образовал племенника си Юстиниан, също родом от Македония. През 518 г. патриарх Йоан II (517 - † 520) бил принуден да отхвърли Емотикона и тържествено да признае Халкедон, което било утвърдено с указ от Юстин. Константинопол практически приел програмата на Виталиан за единение с Рим под егидата на папата. Папа Хормизд и Теодорих Велики били поканени на посещение в Константинопол. През 519 г. папата изпратил делегация, която носела неговото мнение под формата на libellus, изискващо осъждане на Нестор, Акакий и др., отлъчване на Север Александрийски, проклинане на Зенон, Анастасий и дори на св.Македоний II и т.н. Под натиска на Юстин условията били подписани от патриарх Йоан II безпрекословно, а Рим постигнал привидна пълна победа над Константинопол.
За по-голяма сигурност и за да предотврати организирането на поредното въстание, през 519 г. Юстин гарантирал амнистия на потенциалния метежник Виталиан и го направил magister militum praesentalis, а през 520 г. и Консул, което предполагало завръщането на Виталиан от Добруджа в Константинопол. Виталиан бил посрещнат с почести от Юстин и Юстиниан.
"Скитските монаси" от Добруджа и теопасхитският спор
След смъртта на Анастасий I народът се е надявал, че ще бъдат задоволени и неговите верски желания. Веднага след възкачването на Юстин на престола започнал ‘’теопасхитски спор’’. Скитски монаси, водени от презвитер en:Йоан Макзенциус, дошли при Юстин да се оплачат от "episcopus provinciae Scythiae metropolitanus" Патерн (519), владиката на Томи (Кюстенджа) в Малка Скития (Добруджа), дякон Виктор и др., които в догматично отношение поддържали цариградското, респ. гръцкото гледище относно Св. Троица. Виталиан застанал твърдо на страната на скитските монаси, докато Юстиниан, който провеждал политика на помиряване на българите с Цариградската патриаршия за сметка на първите, подкрепил Патерн и неговата партия и писал на папата срещу монасите. Затова монасите помолили папа Хормизд да им съдейства. През 519 г. Папата изпратил специално 5-членно пратеничество в Константинопол, което пише после в писмо до него, че "монасите от Скития възпрепятстват църковното съгласие" и че те били против Патерн, когото обвинявали в несторианство. Скитските монаси са искали да прокарат в съответствие със своето верую уточнението "един от Светата Троица е страдал тялом" [37] с цел да подчертаят божественото у Христос-Богочовека, за да предпазят халкедонската формула от несториански попълзновения. Римските легати в Константинопол обаче нищо не разбрали и погледнали подозрително на новата формула.
Понеже българските монаси от Добруджа не постигнали успех в Цариград, четирима от тях - Ахил, en:Йоан Макзенциус, en:Леонций Схоластик и Мавриций - заминали за Рим с личната препоръка на Юстин, да молят папа Хормизд да потвърди тяхното уточнение за Св. Троица. Някои от тези монаси са били роднини на Виталиан като Стефан и Леонций, братовчед на Виталиан [38]. Папата не е поискал да каже мнението си по тяхното питане 6, тъй като монасите ревностно защитавали халкедонските позиции, но с името на св. Кирил Александрийски от Ефес, а не на папа Лъв I Велики от Халкедон. Той не утвърдил новата формула не защото е невярна, а защото излизало, че халкедонската е недостатъчна. По това време римската църква защитавала веруюто на Никейския събор "Ние вярваме и в Св. Дух", който не се е произнесъл върху отношението на Св. Дух към Отца и Сина. Освен това, той не е искал да санкционира скитската църква, а се е стремял да запази влияние върху Илирийска България чрез солунския епископ, станал негов викарий откакто епископът на илирийската префектура със седалище в Сирмиум се изселил в Солун след завладяването на Сирмиум от хуните и готите. В писмо до виенския владика en:Авита (* ок.494 - † 593), папа Хормизд пише, че съседните на гърците тракийци, дарданци и илирийци, като узнали за тяхната неискреност, ги напуснали [39]. В Рим "скитските монаси" намерили поддръжка у своя съгражданин Дионисий Мали, създал новия календарен стил, който в тяхна подкрепа превел на латински няколко важни богословски труда.
Междувременно Юстиниан променил позицията си в полза на "скитските монаси", но през 520 г. организирал убийството на Виталиан от гвардейците в двореца 7 месеца след началото на неговото консулстване (според Прокопий [40]), за да го премахне като опасен конкурент за престола [41], като заел неговите длъжности и чинове. В спора на българските монаси от Добруджа, който нарушил привидния халкедонски мир, се включили и висши клирици от Йерусалим, Антиохия, Втора Сирия и заточените в Сардиния африкански епископи. След като накрая българите получили през 520 г. един назидателен и пълен с упреци индиректен отговор от папа Хормизд, те отказали да приемат, че този отговор на "несъмнен еретик" е писан наистина от него. След смъртта на папа Хормизд през 523 г. Йоан Макзенциус и неговите братя получили най-после одобрение на своята формула едва на събора в Рим през 532 г., с указ на Юстиниан през 533 г. и одобрението на Йоан II (533 - † 535), но на Петия вселенски събор (Втори Цариградски събор, „Събор на трите глави“) през 553 г. били анатемосани.
През 526 г., по времето на патриарх Епифаний (520 - † 535), Юстин I изгонил от Константинопол готите ариани, взел им църквите, а някои от тях насилствено препокръстил в православието. Възмутен от този акт Теодорих Велики принудил папа Йоан I (523 - † 526) с депутация да посети Константинопол и да изисква възстановяването правата на готите. Папата бил посрещнат с големи почести, Юстин дори пожелал да бъде повторно коронован от него, всички желания му били изпълнени, но не и връщането на покръстените готи обратно в арианството. След завръщането на делегацията в Рим, Теодорих, който заподозрял папа Йоан I в политическо сближаване с императора, го хвърлил в затвора, където той умрял след няколко дена. В края на годината умрял и Теодорих Велики [42].
Според официалните църкви в Рим и Константинопол, Виталиан предизвикал гражданската война в Империята в "защита на православието" и срещу монофизитските уклони на Анастасий I, който изоставил халкедонските утвърждения и приел Емотикона на Зенон. В същото време Виталиан бил внук на убития от Зенон радикален арианин Аспар и е водил борбата срещу Анастасий в защита на заточените от него илирийски владици. Негови могъщи покровите били както ревностният халкедонист папа Хормизд, така и господарят на Италия, радикалният арианин крал Теодорих Велики. След възтържествуването на халкедонизма в Цариград обаче, Виталиан енергично защитавал пред папата скитските монаси и тяхната редакция ”един от Светата Троица е страдал тялом”, които обвинявали ортодоксалния св. Патерн в несторианство, а българите ... масирано завзели Илирия. Обстоятелството, че само 15 години след смъртта на Виталиан православните хунобългари в Илирия, чиито православни владици бяха заточени от Анастасий I, извоюваха своята пълна църковна независимост от Римското и Константинополското православие, говори, че в основата на църковните борби са стоели и зараждащи се национално-освободителни движения в Империята 4 и че еретиците и инакомислещите са се ръководили и от други местни мотиви в своето поведение [43].
Св. цар Юстиниан I Велики от Македония
Юстин I бил наследен на императорския престол през 527 г. от племенника си Флавий Юстиниан I Велики (Управда ,* ок.482 - † 565), също от тракоилирийски произход, родом от гр. Таурезиум край Скопие, (“по говор и по облекло, и по разсъждения...беше варварин”, Прокопий Цезарейски[44] 28), един от най-големите императори реформатори на Късната Античност. Получил високо образование в Константинопол под крилото на чичо си, Юстиниан преди това бързо се издигнал до Главнокомандващ на армията (magister equitum et peditum praesentalis) и Консул. След смъртта си е канонизиран за светец. Управлението на Юстиниан Велики е характерно както с продължителни войни за възстановяване на Римската империя до предишните граници в Персия, Африка, Италия и Испания, така и с културен разцвет, което обаче довело до финансово изтощение [45].
През 528 г. Юстиниан предприел и до 534 г. завършил с помощта на de:Флавий Трибониан (* ок.500 - † 547) едно колосално културно дело - пълната рекодификация на древното римско гражданско право Corpus iuris civilis - Codex Iustinianus (Constitutiones), Pandectae (Digesta), Institutiones, Novellae - "правотворната мъдрост на Рим със своите уроци по ясна опитност" [46]. За да преодолее съпротивата на гръцките езически центрове, Юстиниан закрил неоплатоническите школи в Атина и Антиохия 28 (en:Дамаский, * ок.438 - † 538, и др. бягат в Персия), започнал гонения срещу езичниците и еретиците, освен монофизитите, покровителствани от императрицата Теодора. В Атина по това време все още не е имала християнски епископ (първият епископ в Атина е назначен едва през 9-ти век). Един от неговите сподвижници конфискувал средствата за публични представления в градовете на Гърция [47]. С това Юстиниан си навлякъл омразата на гърците, а неприязънта на летописецът му Прокопий Цезарейски към него е неприкрита. Прокопий, сирийски гъркоман и полуезичник, твърди, че когато Юстиниан мразел някого, обвинявал го, че е грък "сякаш беше изключено за човек от Гърция да бъде свестен" [48] и че императорът "продължи с гоненията на гърците, както са наречени, с издеяния над техните тела и с плячкосването на имуществото им." [49]. Обвинява го, че имотните в Константинопол е трябвало да "превърнат своите жилища в квартири за седемдесет хиляди варвари" [50], които прииждали в космополитния град. Юстиниан "никога не престана да пилее огромно състояние заради всички варвари", казва Прокопий, "дори за тези, за които даже не бяхме чували досега... И така всички варвари станаха притежатели на богатството на римляните..." [51]. За сметка на "зелените" (гърците) Юстиниан толерирал и се обградил с венети (венеди, венди, вандали) от "синята агитка", чиито прически били по "хунската мода", а “техните плащове и гащи (панталони) и особено обувките им, по име и мода, също мязат на хунски” [52] 28 (вж. мозайката от базиликата "Св. Виталий", Равена).
През 532 г., 3 години след закриването на Атинските езически школи, на цирк в Хиподрума в Константинопол срещу Юстиниан избухнало въстанието "Ника" ("Победа!"), подклаждано главно от "зелените" противници в Сената на нарастващата му власт, които се възползвали от недоволството срещу Юстиниан I, заради преследването на еретиците, езичниците и данъчните му закони. Изгорени били старата "Света София", построена още от Константин Велики, други църкви и обществени сгради, Юстиниан се готвел за бягство. Бунтът бил потушен от готите [53] [54] [55] и херулите [56] на генералите en:Мундо и Белизарий, които организирали клане на 3 500 - 4 000 бунтовници (30 000 според Прокопий Цезарейски) в Хиподрума. Убит бил и обявеният от бунтовниците за император Флавий Хипатий, племенник на Анастасий I. Генерал Мундо отново бил назначен за Главнокомандващ армията на Илирик. През същата година започнало изграждането на новата църква „Света София” в Цариград – едно грандиозно архитектурно творение, която била завършена и осветена пред 537 г.
Непокорните съотечественици
Българите не понесли безмълвно убийството на Виталиан. Юстиниан I, който с отстраняването на Виталиан изгубил симпатиите на тракийските хуни-кутригури, които живеели от старо време покрай Босфора и на Галиполи (Прокопий Цезарейски и Калиник), през 528 г. се стараел да привлече на своя страна техния кан Грод (с-д Йоан Малала) или Горд (Теофан Изповедник [57]), който бил християнин и резидирал в гр. Боспор. Съотечествениците му обаче не одобрили зависимостта му от Юстиниан и през 530 г. го убили, после избили императорската стража Боспор, която пазела града, заедно с началника и трибуна Далмаций, а за Кан избрали Мугел, брат на Грод. Тогава Юстиниан назначил за комендант на босфорската стража и началник на "теснините на Понтийско море" бившия консул Йоан, син на Йоан, който убил навремето Сабиниан Велики, дал му "готска" помощна войска и му заповядал да постави квартирата си в Хиеро (Иеро, на устието на Златния рог) [58] 4.
След смъртта на Теодорих Велики през 526 г. Мундо, противникът на българите на Сабиниан от сражението през 505 г. на река Морава, напуснал готите и се поставил в услуга на Юстиниан. През 529 г. Юстиниан назначил Мундо за илирийски военачалник - magister militum per Illyricum и на Дунавската граница за да отбива нападенията на хунобългарите. Когато генерал Мундо пристигнал в Македония, върху него се нахвърлили старите му неприятели "хуни заедно с голямо количество разни други варвари" (Йоан Малала), респ. "българите, едно голямо множество" и го принудили да си хвърли шлема в езерото (шлемът му бил намерен в Охридското езеро, Теофан) [59]. Комес Марцелин съобщава, че през 530 г. Мундо успял да разбие в Тракия едно поделение българи. Изпратил пленниците в Константинопол за да се устрои триумф, но после те били зачислени в Римската армия в Армения.
След това Юстиниан изпратил през 531 г. по море една експедиция под водителството на Годила и военачалника на Скития Бадуарий към Одесос (Варна) срещу хунобългарите в Мизия с надеждата, че като ги разбие, по-лесно ще подчини и хунобългарите в Тракия. Според Йоан Малала на нея се противопоставили "двама хунски", а според Теофан, който точно препредава Малала, „двама български крале“ (reges) [60]. В битката римляните били разбити, военачалникът на Мизия Юстин бил съсечен и бил заменен от Констанциол Флоренциов, но мизийските българи стигнали до Тракия. Тук срещу тях с нови войски излезли Годила, Констанциол и военачалникът на Илирия, "хунът" Аск, посветен в "свещената къпалня" (покръстен) от Императора. Римляните успели да разбият мизийските българи и двамата български „крале“ паднали в сражението. Зарадвани от успеха си, римляните потеглили през Тракия за Цариград, обаче ги пресрещнали тракийските българи, които им нанесли съсипващо поражение, от което само малцина могли да избягат живи. Военачалниците Годила, Констанциол и Аск били заловени с примка, Годила успял да разсече примката и да се измъкне, но другите двама били пленени. Констанциол бил продаден за 1000 жълтици в Цариград, а Аск българите задържали при себе си. „Отсега-нататък настана мир в Тракийската област", пише Йоан Малала [61] 4. Хунобългарите продължили освобождаването на своите сънародници чак до Йонийско море - „хуните навлезли в Тесалия и след като унищожили всички елини, с изключение на пелопонесците, се върнали“ [62]. И в своята "Тайна история" ("Anecdota") Прокопий Цезарейски отново показва, че хунобългарите са считали пелопонесците за свои сродници и са ги защитавали от елините [63]. Йордан нарича „хуните“ на Прокопий направо „българи“ [64] 4, които "всеки ден настоявали за правдини".
След едно от поредните нахлувания на българите през 531 г. за Главнокомандващ на Тракия бил назначен един от най-способните римски генерали от хунобългарски произход, антът Хилбуд (Хвалибуд) от личната гвардия на Юстиниан [65] със задача да не позволява на склавените да пресичат Дунава. С няколко наказателни акции, в т.ч. и северно от Дунава, той успял да внуши респект всред тях за няколко години, но през 534 г. загинал в сражение. Северната граница практически останала незащитена от свободно навлизане на хунобългари в Тракия. Римската дипломация обаче съумяла с интриги да посее раздор между севернодунавските хунски племена анти и склавени, като предизвика война между тях и така да си осигури още за известно време спокойствие от север. Един млад ант със същото име Хилбуд бил взет в плен от склавените и възпитан от тях [66], който впоследствие изиграл ролята на лъже-Хилбуд.
Юстиниан I се опитал още един път да сломи българската съпротива, като изпратил в 535 г. по море патриция Цита с една армия да ги нападне в Мизия, обаче те го разбили на р. Янтра (или Ятрус при с. Кривина, Русенско) и го принудили да бяга през Шипка за Цариград [67]. С това българите станали фактически господари на земята от Дунав до Йонийския залив (Арта).
Първа Юстиниана
За да спаси Римска империя от вътрешни раздори, Юстиниан Велики бил принуден да отстъпи. Той решил да създаде независима българска архиепископия. На 18 май 535 г. Юстиниан издал своята 11-та новела „Върху прерогативите на архиепископа на Първа Юстиниана“ [68] 4. С този акт Юстиниан I учредил архиепископия en:Първа Юстиниана (Justiniana Prima), към чиито диоцез включил провинциите Средиземна Дакия (Софийско), Брегова Дакия (Арчарско), Превала (Черна гора), Дардания (Скопска Македония и Косово), Горна Мизия (Северозападна България и Сърбия), Втора Македония (Охридско-Пиринска) и Втора Панония (Войводина), като преместил столицата на „славната префектура“ на Илирик от Втора Панония със столица Сирмиум в неговото „щастливо отечество“ Средиземна Дакия със столица Сердика, където построил църквата "Света София", дала новото име на града. В гръцкия текст на 11-та новела, освен горните Илирийски провинции, са включени и южните провинции Старият Епир, Новият Епир (Горна Албания), Тесалия, о-в Еврипос, Ливадия (земята между Тесалия, Епир и Коринтския провлак) [69].
По-късно в 131-ва новела, гл.З, Юстиниан Велики постановил, владиците на провинциите на Първа Юстиниана, да се ръкополагат от нейният архиепископ. Той самият да се ръкополага от собствения си синод, като в подчинените си провинции да заеме ранга на апостолския Римски трон, което е одобрено от папа Вигилий. Първа Юстиниана била учредена със седалище в Охрид като абсолютно независима от Рим и Цариград. Следователно, на архиепискъпът ѝ се дава ранг (и права), равен на ранга на Римския папа, т.е. по-голям от ранга на Цариградския патриарх, т.к. в гл. 2 на същата новела Римският папа е определен за първи по ранг между иереите, а Цариградският архиепископ - за втори. Юстиниан забранил на архиепископът на Първа Юстиниана всякакви отношения със Солунския епископ, "за да не ги измами", т.к. той бил грък и същевременно викарий на Папата. en:Никифор Грегорас (* 1295 - † 1360) съобщава за събитието, че Юстиниан I бил възнаградил градът, княжеското седалище на българите-скити, с архиепископия, затова именно Първа Юстиниана се нарича "българска архиепископия" [70]. От своя страна Антиохийският патриарх en:Теодор IV Балсамон (1185-1191 - † сл.1195) пише в Номоканона на Цариградския патриарх Фотий (* 820 - 857-867 - 877-886 - † 891), че архиепископът на България е получил почетното си място от Юстиниан I [71] и че прерогативите на българския архиепископ са посочени в Юстиниановата новела [72]. След падането на Самуилова България, блажени Теофилакт Български (* ок.1050 - ок.1081/84 - † ок.1107/1126, "Αρχιεπίσκοπος της πρωτης 'Ιουστινιανης και πάσης Βουλγαριας") в Охрид е бил архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България [73]
Като отстранили Виталиан, тракоилирийците от Македония Юстин I и Юстиниан I предотвратили превземането на Цариград от Виталиановите хуни и българи от Долна Мизия и Малка Скития, които били федерати, респ. автономни съюзници на Римската империя. Всъщност, те принудили Юстиниан Велики да създаде за тракоилирийците българската архиепископия в Охрид. Като удовлетворил желанието за църковна независимост на тракоилирийските българи и ги разделил църковно от гърците, Юстиниан спечелил Цариград за гърците, спасил Империята от разпадане, а за стабилизирането ѝ спечелил българската военна сила, на която се опрял по бойните полета на Персия, Африка и Италия 4.
Consul Флавий Белизарий от Сапарева баня, magister militum per Orientem
Военните кампании на Юстиниан I Велики са били изнесени от един от най-славните пълководци на Античността след Александър Македонски и Цезар - Флавий Белизарий (* 505 - † 565), magister militum per Orientem, от 534 г. единствен consul по това време, който, според неговия секретар и съветник Прокопий Цезарейски, бил тракийски "хун" от гр. Германия (Сапарева баня, Дупнишко) [74].
Генерал Белизарий ръководел през 531 г. с участието на генерал Мундо и кавалерийските полковници от Тракия Доброгост и Всегорд - "двамата варвари, но вождове на римски полкове" (Прокопий) - неуспешната en:Битка при Калиник на река Ефрат срещу Сасанидите. След постигнатия срещу заплащане мир "на вечни времена" през 532 г. Мундо бил отзован в Константинопол и назначен за Главнокомандващ армията в Ориента на мястото на Белизарий.
След това на Белизарий била поверена през 533 г. сухопътната и морска интервенция в Северна Африка срещу арианското кралство на Вандалите, където узурпаторът Гелимер е детронирал и убил римското протеже Хилдерих, а Никео-Цариградските християни били преследвани. В битката при Дециум Белизарий успял да победи Гелимер и да превземе столицата Картаген. След втора победа над Гелимер през 534 г. при Трикамар край планината Папуа властта на Империята в Африка била възстановена. Белизарий бил посрещнат триумфално в Константинопол, бил назначен за Консул и родът му станал Флавиев.
През 535 г. Юстиниан Велики възложил на Белизарий да върне от узурпатора de:Теодохад контрола на Империята в Италия, отнет ѝ още от остроготите на Теодорих Велики, междувременно вече починал през 526 г. Белизарий дебаркирал на о-в Сицилия. Успоредно с него генерал Мундо навлязъл с илирийските войски в Далмация и превзел гр. en:Салона (край Сплит). Теодохад бил принуден да преговаря и дори да се отрече от престола. Мундо обаче бил убит през 536 г. в едно победоносно сражение срещу остроготите, отмъщавайки за убития си син Мавриций, а Белизарий трябвало спешно да замине за Картаген, който бил обкръжен от войници метежници, водени от простия войник Стоца. Теодохад се възползвал от ситуацията, прекъснал преговорите и дори арестувал императорския посланик в Италия Петър. Белизарий успял да подави метежа в Картаген, назначил Герман за военачалник в Африка и се върнал бързо в Сицилия, а в края на 536 г. щурмувал и превзел Неапол. През същата година de:Витигис убил крал Теодохад за това, че предложил да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остроготи го свалили от власт и издигнали за Крал Витигис.
Белизарий влязъл в Рим през 536 г. с одобрението на св. папа Силверий (536 - † 537) (син на папа Хормизд). Папа Силверий се противопоставял на връщането на монофизитския еретик, бившия патриарх на Константинопол Антим I (535 - 536) и с това си спечелил омразата на императрицата Теодора I (* ок.500 - † 548), която поддържала протежето си антипапа Вигилий (* ок.500 - 537 - † 555) с надеждата да признае монофизитството. Крал Теодохад не искал в никакъв случай свързан с Константинопол Папа и затова избързал да наложи Силверий, преди да дойде Вигилий. За папа Силверий се говорело, че си откупил понтификата от Теодохад и че писал на Витигис, предлагайки да му предаде града. Крал Витигис обсадил Белизарий в Рим пред 537 г. и в течение на няколко месеца обрекъл населението на лишения и глад. Благодарение на пристигналите на помощ 1 600 конници от Тракия атаката на Витигис била отбита и през следващата година той вдигнал обсадата [75]. През 537 г. Белизарий свалил православния папа Силверий по внушение на Теодора I (чрез жена му Антонина) с обвинението в държавно предателство за кореспонденцията му с готите, понижил го до прост монах и го изгонил в гр. en:Патара в (в Мала Азия). Юстиниан приел оплакването на Силверий и го върнал обратно в Рим, но папа Вигилий, който междувременно бил заел вече трона, го изпратил обратно на заточение на о-в en:Палмария (en:Понца) в залива на Неапол, където починал от глад, не без съдействието на Антонина. Папа Вигилий обаче не оправдал очакванията на Теодора за реабилитирането на монофизитството, като през 540 г. отхвърлил указите на Юстиниан I, с които той бил осъдил "Спорът за трите глави" на тримата теолози, обвинени в несторианство. С това осъждане Юстиниан се стремял да примири антихалкедонските източни християни в Сирия и Египет със западните християни след провала на Енотикона на Зенон.
През 537 г. Белизарий превзел Милано (Медиолан). Витигис му предложил да стане Крал на Италия, Белизарий привидно приел, но през 540 г. влязъл с хитрост столицата на остроготите Равена, пленил Витигис и обявил възстановяването на властта на Императора. "Офертата" към Белизарий предизвикала съмнения у Юстиниан и той изпратил Белизарий да се бие с персите в Сирия, които през 540 г. нападнали провинцията Сирия и превзели Антиохия. През 542 г. Белизарий успял срещу откуп да постигне примирие с персите за следващите 5 години. През 544 г. Юстиниан отново върнал Белизарий в Италия, където междувременно en:Тотила се е обявил през 541 г. за крал на остроготите и е възстановил контрола върху Северна Италия и гр. Рим. Белизарий успял да превземе Рим, но този път кампанията му страдала от недостатъчните военни ресурси и поддръжка от Юстиниан, на когото бил загубил доверието. През 545 г., Белизарий изпратил братовчед си генерал Йоан с писмо до император Юстиниан с настоятелна молба за спешно изпращане на подкрепления от Тракия, пари, оръжие и коне. От писмото става ясно, че местните италийци, някогашните "римляни", вече са били отвикнали да носят оръжие. Смазани духом от многобройните поражения, те отказвали да се бият, захвърляли оръжието и конете си и масово бягали при досегашните си „поробители“ - готите. Този процес започнал още при пристигането на Теодорих Велики в Италия, когато видни хора като Марк Аврелий Касиодор съветвали бившите римляни, свои съотечественици, да приемат доброволно чуждото господство на остроготите [76] 34. Готският крал Тотила изпратил пратеници в Цариград да молят император Юстиниан за мир, но той им отговорил, че главнокомандващият Белизарий е снабден с неограничени пълномощия и решението трябва да вземе той. Докато се чакало завръщането на пратениците от Цариград, пълководецът Тулиан охранявал прохода към en:Лукания с 300 анти и събрани местни селяни, за да попречи на готите да опустошат местността. Тотила ги нападнал, но бил победен. Тогава той решил да сравни гр. Рим със земята и да го изостави, взел със себе си сенаторите, а останалото население изпратил в Кампания. След това Тотила тръгнал към генерал Йоан в Апулия. Римските патриции дали съвет на селяните, с които Тулиан пазел дефилето, да му избягат, за да си гледат нивите. Благодарение на това предателство, цялата област на Адриатическо море за втори път паднала под властта на готите на Тотила с изключение на Хидр, където Йоан успял своевременно да пристигне с неговите "масагети" (хуни и българи) [77].
Юстиниановият военачалник Йоан, братовчед на Виталиан, претърпял веднъж през 548 г. в областта Кампания едно нощно нападение и поражение от страна на Тотила, "поради издайничеството на своите българи", които минали на негова страна [78] Юстиниан изпратил в Италия ползващия се с неговото доверие генерал Нарзез с 30 000 армия, а Белизарий излязъл в оставка. След първоначалния успех на Нарзес, през 550 г. остроготите отново завладели Рим и Сицилия. Под контрола на Империята останали само Равена, Анкона, de:Кротон и en:Отранто. Като нов главнокомандуващ на римските сили в Италия, през 552 г. Нарсес възстановил доверието и на българите и с тяхна помощ в en:битката при Буста Галорум в Умбрия нанесъл съкрушително поражение на готския крал Тотила, който бил убит. Остатъците от войските им под ръководството на новоизбрания крал Тея се изтеглили към Везувий, където били унищожени в следващото сражение.
През 553 г. Белизарий бил един от пратениците на Юстиниан Велики в Константинопол при папа Вигилий на Петия вселенски събор в тяхното противоборство по "Спора за трите глави", които папа Вигилий бил принуден да осъди под силния натиск на Юстиниан и така отстъпил от Халкедонския Символ на вярата. От своя страна, като знак на покаяние, Белизарий построил два приюта за поклонници (пилигрими), един манастир и църквата "Света Богородица" в Тривио до най-прочутия Римски фонтан Ди Трѐви срещу българската църква "Св. Викентий и Анастасий".
В последната си кампания през 559 г., Белизарий бил призован да спре инвазията на хунобългарите кутригури на кан Заберган. По черноморското крайбрежие те били северни съседи на Дунавските българи от Добруджа (Малка Скития), но през тази година преминали Дунава и сериозно застрашили Константинопол.
През 562 г. Белизарий бил обвинен в корупция, осъден и хвърлен в затвора след един, вероятно, скалъпен процес с участието на бившия му секретар, непримирим враг и клеветник Прокопий Цезарейски, авторът на "Тайната история". Скоро след това обаче, бил помилван и напълно реабилитиран от Юстиниан. През 565 г. Белизарий умрял в Константинопол. Счита се, че е допринесъл за териториалното разширение на Римската империя с около 45%.
Римската войска и неизбежните ѝ съюзници
Както войските на Белизарий, така и почти всички негови генерали са били с малки изключения тракоилирийски федерати: Кавалерийските полковници масагетът или хунът Айган и Руфин били от рода на Белизарий, както и Барбат и Папа, Доброгост и Всегорд, "масагетите" дорифори (копиеносци) Халацар, Зантер, Хорзоман, Айшман [79] и Буха [80], "тракиецът" Годила, Года, Кирил, Доротей, доместикус на войските, квартируващи в Армения, Константин от Тракия начело на "хуни", Киприян и Олдогандон също начело на "хуни", Мартин и Валериян от Тракия начело на "хуни, склавени (от Средния Дунав) и анти" (от Долния Дунав) [75], Алтия, Марцел, командващите пехотата Теодор и Йоан от Драч, Теренций, Заид, Марциан и Сарап, "другите почти всички бяха поселенци на тракийските брегове". Само евнухът Саломон, надзираващ войската, бил от гр. Дар в Армения [81]. Йоан, братовчедът на Виталиан, бил през 548 г. начело на "българи" (Комес Марцелин [82]), респ. на "анти" през 546 г. (Прокопий [77]). Един от най-доверените подчинени пълководци на Белизарий бил генерал Беса от народа на тракийските Беси.
Българите и сродните на тях хунски племена анти и склавени, населяващи територията от реките Сава, Драва и Тиса до устието на Дунав и на юг до Солун, са носели военната тегоба на Римската империя по това време, а не са били "варварски орди и чети, нахлуващи отдалече (отвъд Карпатите)", както твърдят някои историографи, неправилно препредаваща Прокопий. Няма сведения да са били събирани някакви войници в Гърция, Тесалия, Епир, Морея, Пелопонес, Крит, Спарта, Атина, т.е. гърци или пък италийци 34.
Както през 4-ти и 5-ти век Римската империя наемала за защита на границите си готи, алани, българи и хунобългари, така и през 6-ти век в армията се наемали главно български и хунобългарски подразделения (кутригури/котраги, утигури/хуногондури, анти, склавени), които били особено полезни във войната срещу остроготите в Италия. Древните историци от това време ги назовават с различните им по-общи или по-частни етноними, което е предизвикало объркване между късните историци. Йоан Малала, който пише в периода 528-540 г. за едни и същи събития около 515 г. с Виталиан, използва алтернативно „хуни и българи”, „хуни и готи”, „готи и скити”, в зависимост от това, дали иска да обозначи народите с по-обобщаващите или с по-точните им, диференциращи ги названия. Прокопий Цезарейски от своя страна предпочита все още да употребява „хуни”, „кутригури” и „утригури” вместо „българи” за същите събития и герои. Скоро след това етнонимите „хуни” и „готи” са били напълно изместени от етнонима „българи”, а историята на хуните и готите продължила в историята на българите.
Докато сирийския хронист ru:Захарий Ритор (през 569 г.) от една страна пише за българи през 555 г. в град en:Дербент, Източен Кавказ, а от друга страна се опитва да отличава българите от хунобългарите кутригури, Виктор Танунски нарича войните кутригури на кан en:Заберган направо "българи". Агатий Схоластик Миринейски (* 536 - † 582) през 582 г. "обещава да разкаже за изчезването им" (на българите), но така и никога не разказва за това. en:Менандър Протектор (през 583/84 г.) отбелязва "гибелта" на българите, главно заради междуособните войни, които Римската империя провокирала между тях [83]. На Апенините обаче за българи се говори многократно. Проф. Александър Бурмов смята, че след 548 г. година българите "изчезнали" за близо половин век от историческата сцена на Балканите, а мястото им било заето от само сродните им кутригури и утигури. Проф. Веселин Бешевлиев (* 1900 - † 1992) пък счита, че общото между тях почивало само на "географски аргументи". За разлика от тях, проф. Васил Златарски (* 1886 - † 1935) категорично приема кутригурите и утигурите за български племена.
По време на изтощителните войни на Юстиниан в Персия, Африка, Италия и Испания основната стратегия на Империята на Долния Дунав се ограничавала в защитата на дунавската граница. През 539 и 540 г. българите кутригури провели рейдове по Тракия към Егейското крайбрежие и по Илирия до Адриатическо море. Прокопий Цезарейски свързва мощно българско навлизане с появата на комета-знамение. Обхватът бил чудовищен - от Константинопол и Егейското крайбрежие до Йонийския залив и Адриатика. Завладени били с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени били над 120 000 пленници.
След кутригурите в Тракия навлезли и съседните им хунобългари - антите. За да легитимират присъствието си антите се нуждаели от авторитетен ръководител от калибъра на убития през 534 г. управител на Тракия генерал Хилбуд, респ. на генерал Виталиан отпреди 2 десетилетия. Според Прокопий [84] един гръцки пленник дал идеята, да се обяви, че Хилбуд е жив и е пленен от склавените. Те откупили лъже-Хилбуд от склавените с надеждата, че Империята ще им плати богато за своя генерал, обявили го за свой вожд и решили да поискат от Юстиниан да го назначи отново за Главнокомандващ на Дунавската армия. Юстиниан, който имал идеята да използва антите като буфер на североизточната си граница срещу българите кутригури, сам им предложил мир, но при условието да се изнесат ”северно от Дунава” в гр. Турис (Прокопий). Антите се съгласили при условие, че лъже-Хилбуд стане управител на пограничната област. Измамата била установена, когато лъже-Хилбуд отишъл на преговори с Императора в Константинопол, но бил срещнат на улицата от генерал Нарзес, който лично познавал истинския Хилбуд. Самозванецът бил арестуван. В крайна сметка антите се поставили в услуга на Империята в Италия и по Черноморието и признали сюзеренитета на Юстиниан, а той добавил даже към титлата си и „Антски” [85]. За разлика от тях, със склавените не било сключено споразумение и те през 547 г. възобновили рейдовете си из Тракия в продължение на 5 години [86].
В периода 545-555 г. продължили ежегодните придвижвания на хунобългарите (склавени) на Балканите. През 548 г. българите са споменати между християнизираните племена и народи от изток на запад - след ирканите (хирканите), херулите, и преди еладците, илирите, далматите, готите и др. [87]. Готския историк Йордан пише за българите през 550 г. по Северното Черноморие. Тъй като антският гарнизон в Турис не се видял на Юстиниан достатъчно сигурна защита, той успял да убеди срещу заплащане хунобългарите утигури (хуногондури), които били север-североизточни съседи на кутригурите, да ги нападнат в гръб. Хуногондурите изпълнили ангажимента си и с помощта на 2 000 готи-трапезити след продължителна битка разбили кутригурите, като взели доста пленници и коне. За да не бъде обаче нарушен балансът на силите и за да не загуби кутригурите като съюзници, Юстиниан предложил защита на кутригурите [88]. Когато интригантската политика на Империята била разкрита, българите кутригури и хуногондури се обединили против Юстиниан, по същия начин, както се били обединили около 6 десетилетия по-рано против Зенон през 480 г. Теодорих Велики и Теодорих Страбон край Одрин.
През 551 г. подразделение кутригури преодоляли антската бариера и навлязли в Тракия [89]. През 60-те години на 6-ти век влиянието на хунобългарите кутригури под владичеството на кан en:Заберган достигнало своя апогей. Прокопий Кесарийски съобщава, че Императрицата е била принудена да се обърне към Заберган с молба да посредничи в преговорите между Римската империя и Сасанидите в Персия.
През зимата на 558 или 559 г. голяма групировка българи и склавени под водачеството на кан Заберган преминала Дунав, навлязла в Тракия и Македония и пристигнала при тракийския Херсон (Галиполи) [90]. Виктор Танунски нарича войните на Заберган направо "българи". С част от войската Заберган преодолял безпрепятствено en:Дългата стена и пристигнал пред Константинопол през 559 г. Юстиниан се принудил да извика Белизарий, който организирал защитата на града. Белизарий мобилизирал и въоръжил наличните войници, вкл. конете от цирка и местни селяни и със сетни сили, военни хитрости и ловки маневри успял да отблъсне атаката на Заберган. Склавените се опитали да атакуват града по море със салове, които построили на бърза ръка от дървета и тръстика от околността, но били лесно потопени от римския боен флот [91]. Заберган отстъпил временно до Аркадиопол (Люлебургаз), където установил на стан главния си щаб, за да се подготви за ново нападение на столицата, като напълно я отрязал от Тракия. Юстиниан бил принуден да води преговори и да плати сериозен откуп, вкл. и за пленниците, за да убеди Заберган да се оттегли обратно зад Дунава. Виктор Танунски съобщава за нов български поход в Тракия през 560 г., който стигнал чак до предградията на Константинопол.
Империята трябвало бързо да търси нов съюзник срещу съюзниците си и той се намерил. Действителната причина за спешното изтегляне на Заберган през 559 г. били хунобългарите „абари” (псевдо-абари), настъпващи в гръб на българите кутригури в севернодунавските земи. Още през първите 2 месеца на 558 г. (според някои едва през 563 г.) „абарския” кан Боян пристигнал в Константинопол за преговори и бил нает от Юстиниан за охрана на границите му срещу българите и др. „варвари” [92].
Patrician кан Кубрат от Велика България
През 679 г. около Одрин се наблюдава раздвижване на местните българи и заселване на ново военно подразделение, което подсказало за бъдещите му намерения. Локалната римска армия успяла обаче да го разбие и пропъди. През 680 г. Римският император Константин IV Погонат (Брадатият, * 650 - † 685), обнадежден от този частичен успех и въпреки предупрежденията в Римския сенат, решил да нападне основните сили на Велика България, възползвайки се от междуособиците след смъртта на кан Кубрат (* ок. 591/595 - † 668). Той извършил морски десант на север от Дунава, за да избегне преминаването на Римската армия през населените изцяло с българи Тракия и Мизия, в т.ч. и "седемте готски или гетски племена", за които говори още св. Йероним, респ. "седемте скитски племена", за които говори преди него Херодот, а сега наричани вече и “склавени”. Те са били съюзници още на Виталиан, по-късно на Кубрат при изгонването на псевдоабарския управляващ клан от Балканите. След поражението на Римската армия и подписването на мирния договор в крепостта Теодориада в Одесос, политическият център на българската държава се пренесъл на юг от Дунава в Долна Мизия. Преди това Кан Аспарух (* ок. 650 - † 701) по стратегически съображения разместил тези племена, като северите прехвърлил от запад на изток по-близо до столицата на Империята Константинопол, а останалите, които били по-навикнали на римската власт, изместил на запад по-близо до псевдоабарите.

Св. цар Михаил I Борис
Иконоборци срещу иконопочитатели
Българите, живеещи все още в рамките на Римската империя до 8-ти век (предимно от Тракия и Македония), като нямали възможност свободно да изповядват вярата си на роден език, но обичайки изкуството, започнали да рисуват образите на Христос, на Божията майка, на светиите и като ги съзерцавали, изпитвали богопочит. В иконопочитта си те намирали упование и нови сили за съпротива срещу гърцизма на Цариградската патриаршия и нейните асимилаторски стремежи 4. За това българите, които заради българо-готското си християнско верую в периода на Късната Античност били наречени "еретици" и "поруариани", в Ранното Средновековие вече ги наричали "идолопоклонници", т.к. на гръцки „идол“ и „икон“ означават „картина“, „образ“. Това дало възможност на някои „учени“ едно хилядолетие по-късно да възпроизведат най-старите европейски християни даже и в „езичници“. "Поставеният от бога Кан ювиги..." Омуртаг (* ? - 814 - † 831) на "хуните, които се наричат българи" [93], който сключил „будещия недоумение“ 4 30-годишен мир с Лъв V, също бил обозначаван като "идолопоклонник", въпреки че поръчал да бъде изобразен и на двата си златни медальона с кръстове на короната и скиптъра.
Началото на „иконоборството“ сложил през 726 г. с едикт срещу иконопочитта император Лъв III Исавър (* 675 - 717 - † 741). Най-отчаяният гонител на иконите обаче станал неговият син Константин V Лайното (Копроним, * 719 - 741 - † 775), който водил дълги и омразни за народа войни срещу българите, в т.ч. и гонейки иконите, за което иконопочитателите го нарекли "Лайното". Той свикал през 774 г. църковен събор в Хиерия (на азиатския бряг на Босфора) и после в Константинопол, на който след 10-месечни заседания било взето решение за строга забрана на култа към иконите като ерес и наредил пълното им унищожаване. На събора не са участвали източните патриарси, както и папа de:Стефан II (III) (752 - † 757), т.к. Римската църква поддържала иконопочиттта. Били анатемосани св. Йоан Дамаскин (* 650 - † 749) и други иконопочитатели, Константин V Лайното бил възвеличен като равноапостол, започнало масово унищожаване на икони, фрески и книги, защитаващи иконите, екзекутиране и ослепяване на висши държавни чиновници и офицери, преследване и избиване на монашеството, разрушаване и заграбване на манастири. За известно време иконопочитта била реабилитирана на Седмия вселенски събор през 787 г. в Никея по времето на император Константин VI ((* ок.771 - 780 - † 797) [94].
Когато император Лъв V Арменец (* 775 - 813 - † 820) попитал монаха Сабатион, какво да направи, за да подчини българите, той му отговорил: „Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир“. В 815 г. той свикал събор в Константинопол, който потвърдил решенията на събора от 754 г. и отхвърлил Седмия вселенски събор. Негов главен съветник в иконоборството бил бъдещият Константинополски патриарх Йоан VII Граматик (Аний Йоан, * ? - 837-843 - † ок.867) [95]. През 821 г. срещу император Михаил II Пелтека (Пселос/Балба/Аморийски, * 770 - 820 - † 829), убил и наследил Лъв V, в Мала Азия се вдигнал на въстание висшият военноморски офицер и малоазийски областен военачалник, тракиецът Тома (Отстъпника, * ок.760 - † 823, в ново време прекръстен на "Славянина"), който с помощта на „готи“, „алани“, „вандали“ и др. и на част от флота се прехвърлил в Тракия и обсадил Цариград. Тома Тракиецът получил императорската корона от Патриарха на Антиохия, както и подкрепата на тракийците [96] между Одрин и Мраморно море, към които се присъединили и Солунчани, т.к. Южна Тракия някога е принадлежала към Македония. Тракийските и македонските българи се вдигнали срещу Михаил II, защото той не искал да спре преследването на светите икони. Позовавайки се на мирния договор, българският „Василевс“ кан Омуртаг (Теофан Продължител [97]) предложил помощта си на Михаил II [98], но, вероятно, не безусловната и твърде опасна "помощ" изглежда не била приета (въпреки, че се е наложила версията, че Михаил помолил за помощ Омуртаг и той дори разбил Тома [99] [100] [101]. Тома бил обсаден в Адрианопол (Люлебургаз) и след отчаяна борба бил заловен и екзекутиран заедно със сина си, но съпротивата продължила на отделни места още няколко години.
След смъртта на Омуртаг и Михаил II, положението на южните българи се променило. Михаил II бил наследен от сина му Теофил (* 813 - 829 - † 842), който първоначално също бил голям противник на иконите и даже издал през 832 г. едикт, строго забраняваш почитането на иконите, като хвърлил в затвора водача на иконопочитателите в Цариград, монаха Методий. Под давлението на императрицата Теодора II обаче Теофил освободил Методий, а той успял да спечели нея, както и Двора за каузата на иконопочитателите. През 837 г. българите в Родопите се вдигнали на въстание срещу римската власт. Българският кан Пресиян (* ? - 836 - † 852) се възползвал от ангажираността на Теофил във войната му с арабите и с помощта на кавкан Исбул присъединил в съгласие с местните българи Беломорска Тракия, Македония и част от Горен Епир към България. Като чули, че техните събратя в Тракия и Македония се надигат, изявили желание да се завърнат в отечеството си българите, избягали по време на иконоборческите изстъпления и преселени от Източна Тракия през 813 г. от кан Крум Страшни на северната страна на Дунава, респ. изселени около 809 г. от Средна Струма от император Никифор I Геник (* ок.765 - 802 - † 811). По това време, според Георги Хамартол, воински началник (войвода) в Македония бил македонецът Кордил, а неговият син Варда пък управлявал македонците отвъд Дунава. Кордил отишъл при императора Теофил и поискал от него кораби, за да вземат македонските преселници и да ги докарат в Солун и получил обещание, но като научили, че "Михаил Български излязъл (от Солун), те започнали да преминават Дунава с всичко що имаха" [102]. Докато преселването ставало координирано с българския владетел на Солун Михаил, то на Дунава станало спречкване с хунобългарите на "българския господар (на Дунав) по онова време Владимир, Крумов потомък и баща на Симеон?!", които се опитали да им попречат. Настанал бой, в който се включили и маджари, турки (торлаци) и др., появили се там не без участието на цариградските политически интриганти. Македонците отблъснали нападението и продължили, като особено се проявил в боя младият македонец и бъдещ подстратег Лъв, бащата на св. Константин и Методий. Между преселниците бил и бъдещият римски император Василий I Македонец (* 811 - 867 - † 886).
Опитът на сръбския княз Властимир, пред нарастващата българска опасност, да обедини сръбските племена, които по това време населявали Южна Далмация (а не Косово и Шумадия/Белградския пашалък) бил използван умело от Теофил към края на живота си през 839 г., за да насочи за 3 години Пресиян в безрезултатна война срещу сърбите на запад, с намерението да ги превърне в бъдещ верен римски съюзник и постоянен враг на България и за да отклони Пресиян от амбициите му за разширение в Пелопонеската тема, вълненията и въстанието в която практически я били откъснали от Империята [103] [104]. След смъртта на Теофил, Теодора II (* 810 – 842-856 - † 867) поела регентството на малолетния престолонаследник Михаил III Пияницата (* 839 - 856 - † 867) и през 843 г. на Църковен събор иконопочитанието възтържествувало напълно, иконопочитателният монах Методий бил назначен за Цариградски патриарх на мястото на иконобореца Йоан VII Граматик. Била изпратена голяма войска от тракийци, македонци и войници от другите западни теми, водена от стратега Теоктист Вриений, който подчинил бунтовниците и им отнел всякаква автономия. С този поход се поставило началото на бързото погърчване на местното българско население в Пелопонес, Елада и Тесалия [105]. Пресиян от своя страна завзел Югоизточна Македония и Западните Родопи, като между долините на Струма и Места излязъл на Орфанския залив. За да го принудят да изтегли войските си оттам и да ги пренасочи към Източна Тракия, тракийските римски гарнизони започнали от 849 г. нахлувания, избиване и поробване на мирното българско население [106].
Св. Петнадесет Струмишки (Тибериополски) свещеномъченици
След като Римската империя била принудена под натиска на българите да приеме иконопочитта, по-късната "византийска" историография се опитала да изопачи този факт и да обяви иконописта и иконопочитанието за "византийско наследство", както и да съчини редица митове за "покръстването на българите езичници от гърците". Според един от тези митове, българският „княз” Борис, който бил страстен ловджия, поръчал на "гръцкия монах-художник Методий" да му нарисува ловджийска картина, но Методий му нарисувал Страшния съд. Борис, обзет от страх Божи, решил да приеме християнството и дори името на 3-годишния император Михаил III Пияницата, като за награда получил областта от Загоре до Дебелт. Според друг гръцки мит, когато Борис научил, че през 842 г. жена управлява Империята, съобщил на Теодора II, че развалял 30-годишния мирен договор от времето на кан Омуртаг и щял да ѝ обяви война. Теодора му била отговорила, че тя храбро ще се защитава, та като я победи, да победи жена, а не мъж. Това засрамило и уплашило Борис, та решил да приеме християнството и т.н. 4.
Георги Хамартол [107] съобщава обаче, че българите в Тракия и Македония започнали да извършват нападения, което вероятно е ставало не без съдействието на Борис, който искал да създаде впечатлението, че се готви за война. За да предотврати войната, Теодора била принудена да отстъпи на Борис стратегически важната и населена с българи област от Загоре до Дебелт в провинциите Тракия и Хемимунт в Тракийския диоцез, а не заради мнимата му "загуба на война", нито пък заради приемането на името на непълнолетния император Михаил III, което не е потвърдено от най-старите свидетелства, а се споменава само в късните компилации. След сключването на мирния договор, от Константинопол в българската столица Плиска се завърнала сестрата на Борис. Тя била християнка и при завръщането си била съпроводена от своя духовен наставник Методий. Има предположения, че Константиновият брат Методий, Михаил по рождение, е приел по-късно името на Константинополския иконопочитателен патриарх Методий, а и архиеп. Теофилакт Български нарича Борис "духовно чадо" на св. Методий [108]. Според "Краткото житие на св. Климент Охридски" ("Охридска легенда"/"Legenda Ochridica") [109], Михаил, който пръв бил наречен "Цар" ("Император", "Василевс") на българите, е бил син на Княза на българите Борис, който се "обновил с банята на кръщението" (а не, че се "покръстил" за първи път). Цар Михаил, наречен по-късно и Михаил-Борис от император Константин Багренородни [110], е владеел Солун още по времето на император Теофил, когато станало завръщането на изселените зад Дунава македонски българи в отечеството им под ръководството на Кордил, Вардан и Лъв, така че легендата за "покръстването" му от неродения престолонаследник на Теофил - Михаил III - звучи недостоверно. Съвременниците на цар Михаил - патриарх Фотий, Анастасий Библиотекар и архиепископ Теофилакт Български - говорят единствено за цар Михаил и даже въобще не споменават името Борис във връзка с този случай 4.
Веднага след завземането на областта от Загоре до Дебелт от българското Царство и сключването на българо-римския мирен договор от 853-854 г., през 855 г. [111] св. цар Михаил I Борис (* ? - 852-889 - † 907, погрешно наричан от несведущите "княз", "архонт" и дори "хан" [112]) започнал възстановяването на западналата в резултат на продължителните войни и религиозни противоборство църква на тракоилирийците. Македония по това време била пълна с ереси, главно манихеи и богомили. Манихейството се основавало на вярата на старите траки. Техният философ Залмоксис е бил ученик на философа от Калабрия Питагор (* ок.582 пр.н.е. - † ок.496 пр.н.е.), последовател на Орфизма. След като ходил в Египет, където се запознал и с египетската мъдрост, Залмоксис станал жрец на почитаното от тракийците божество, а после сам бил обявен за бог. Неговата философия възпитала гетите в покорност и ги извисила в нравствено отношение. На неговото учение се дължало изкореняването на лозята у гетите, за да не се опиват. Според църковните историци Сократ Схоластик [113] и св. Евсевий Цезарейски [114], това учение продължил в християнско време "скитът" (българинът) Саракин, който също бил живял известно време в Египет. Саракин смесил християнството с учението на Питагор и неговия последовател - сицилийския философ Емпедокъл (* 490 пр.н.е. - † ок.430 пр.н.е.) - и учил, че има две естества: добро и зло. След неговата смърт жената, при която живеел, дала книгите му на своя роб Кубрик, който после отишъл в Персия и се нарекъл Мани (Манес). На неговото име учението на скита Саракин се е нарекло манихейство 4 [115].
В своето житие на mk:Св. Петнадесет Струмишки (Тибериополски) свещеномъченици († 28 ноември 362) [116] [117] архиепископът на Първа Юстиниана и на цяла България в Охрид блажени Теофилакт Български [73] пише, че след като цар Михаил научил, че в околностите на гр. Струмица (Тибериопол) са били погребани преди около 500 години 15 древни български свещеномъченици, които нощно време вършели чудеса около градските стени, наредил на "Твърдина (лат. Константин) ...човек не само най-благороден, но и най-деятелен", да издири техните мощи. Това били епископ Тимотей Тибериополски, монасите - бившият войник Комасий (Етимасий) и Евсевий, епископ Теодор (участник в Първия Вселенски събор през 325 г.), които след Събора побегнали от Никея в Солун, но след като и от там били прогонени, установили се в Струмица. Към тях се присъединили свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, мирянинът войник Сократ. По времето на езичника император Юлиан Отстъпник (Апостат, * 331/332 - 360 - † ок.363) били осъдени и обезглавени. След като княз Твърдина открил мощите на светците в руините на древния град, цар Михаил, "най-горещ в божествените работи", му заповядал да построи в тяхна памет храм в Брегалнишката епископия (поречието на река Брегалница, ляв приток на р. Вардар в Североизточна Македония), където да бъдат погребани мощите им и за този храм да бъде определено отделно духовенство, което да бъде обучено да служи само на български. Храмът бил издигнат от княз Твърдина с голяма бързина и осветен на 28 ноември, годишнината от гибелта на светците [117]. Населението на Струмица обаче не си давало лесно мощите на светците, та се наложило Твърдина с дипломация и най-вече с авторитета на Царя да ги убеди на компромис. Споразумели се, на Брегалница да бъдат пренесени на първо време само мощите на 3-ма от светците - Тимотей, Комасий и Евсевий. По-късно при цар Симеон Велики (* 864/865 - 893 - † 927) били пренесени и мощите на светците Сократ и Теодор.
Покровителите на Европа
Показателно е, че за прекръщаването на манихеите и богомилите по поречието на река Брегалница цар Михаил издигнал нов храм, в който български духовници са служели само на български език и в който са били положени мощите на древни български светци, някои от които преди половин хилядолетие са били основатели на българо-готската тракоилирийска църква, която е стояла в опозиция на гръцката и затова са били считани за „еретици“ и „полуариани“ 4. Тук, на Овчо поле и река Брегалница, където през 5-ти век било седалищто на Теодомир и Теодорих Велики 2, цар Михаил I Борис бил приел царството през 852 г. ("и на реце Брегалници и ту прием царство") [118] [119]. Брегалнишката мисия през 855 г. е и начало на дейността [120] на св. Константин и Методий във вътрешнобългарските земи ("Моравската легенда" и "Чешката легенда" [121], писани от учениците им), след мисията им при сарацините, но преди мисиите им при хазарите и в Моравия. В гр. Равен (край Щип) на Брегалница се предполага, че започва и съвместната мисия на Цар Борис и Константин и Методий ("Солунската легенда") [122] [111].
Св. братя Константин Философ (Кирил, * ок.827 - † 869) и Методий (Михаил, * ок.815 - † 885) били родени в семейството на македонски българи - подстратега на Солун, en:друнгария Лъв и жена му Мария. В късносредновековни чешки хусистки писмени паметници те са наречени и Църхо и Страхота [123]. В продължение на 10 години (837-847 г.) Методий бил назначен за управител на българско княжество в днешна Източна Македония [124], както съобщава неговото "Пространно житие...", писано на Запад скоро след смъртта му през 885 г. През цялото време и до края на смъртта му в Моравия, Методий е бил придружаван от св. Климент Охридски (* ок.840 - † 916), в т.ч. още в българското княжество, управлявано и християнизирано от Методий [125]. И в "Житието на св. Наум" ("Македонската легенда" от 10-ти век), и в неговата служба се говори, че Наум Преславски (* ок.830 - † 910) се подвизавал с учителите си по "Българската страна" [126]. В "Охридската легенда" св. Методий е наречен "епископ на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната" [127]. В "Краткото житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово") се казва за блестящо завършилия Магнаурската школа и неин преподавател Константин Философ, че преди да дойде на Брегалница, където "приобщил някои от славяните към християнството ... философът Константин, ... родом българин" надвил в публичен диспут (през 847 г.) бившия иконоборчески цариградски патриарх Йоан Граматик [95]. Около 852 г. Константин се оттеглил при брат си Методий в манастира "Полихрон" на малоазиатския Олимп, където се подготвяли за мисията си в Брегалница - вероятно са усъвършенствали Урфиловата и разработвали нова графична система за азбука, както и превеждали богословска литература на тях [122].
Като изброява земите, където са служили Солунските братя (служба на св. Методий, песен VII) Методиевият ученик Константин Преславски (* кр.9-ти в. - † нач.10-ти в.) поставя на първо място българските - "Солун, Мизия (България), Панония, и Моравската земя" [128]. В периода 850-851 г. Константин Философ бил изпратен от Цариград на политическо-религиозна мисия при сарацините, в двора на арабския халиф в гр. Самара, където се наложил в спорове с мюсулмански учени и монаси. Брегалнишката мисия на двамата братя продължила само три-четири години - от 855 до 859 г. Началото на Брегалнишката мисия съвпада и с годината на създаването на новата българска азбука, съобщена в трактата „О писменех Цръноризца Храбра“, писан най-вероятно под диктовката на цар Симеон Велики. През 859-860 г. Константин бил извикан от Брегалница, предполага се с брат си Методий, и натоварен от Цариград с нова важна мисия при хазарите, където отново се проявил в теологическите спорове с опонентите си. Мисията обаче е била и политическа, т.к. след смъртта на тамошния български кан Урус Айдар през 855 г., започнала религиозна война между престолонаследника кан Джилки, привърженик на исляма и брат му кан Лачин, който поддържал старата вяра. С помощта на хазарския бек Иляс, Лачин взел надмощие и наредил наказателна операция срещу християнския Константинопол с 200 бойни кораба, ръководени от Ас-Джир и скандинавеца Асколд [129]. Предполага се, че братята са имали среща с кан Лачин, а хазарските българи приели Константин и Методий като духовни спасители, назовайки ги "синове на Борис". На връщане през Кримски Херсон, Константин издирил със съдействие на местните българи и взел със себе си мощите на четвъртия римски Папа Климент I (* ? - ок.88 - † ок.97).
Последната и най-продължителна мисия на св. Братя е през 863-867 г. в Моравия (Морава в Източна Чехия, Нитрава/Нитранското княжество в Западна Словакия и др. и Блатненското княжество около Балатон в Горна Панония, сега в Западна Унгария; "he megale Morabia", спомената през 950 г. от Константин Багренородни, е преведена тенденциозно от панонските слависти като "Велика Моравия" [130]. Велика Моравия е в Долна Панония с център Сирмиум, т.е. Българска Моравия [131]). След 850 г. се обявил за независим владетелят на Моравия княз Ростислав (Растица, * ? - 846 – сл.† 870), който дотогава е бил васал на Краля на de:Източнофранското кралство от династията на Каролингите de:Лудвиг II Германски (* ок.806 - 840 - † 876), след което изгонил баварските монаси, които започнали християнизацията на Моравия. Още в 833 г. към Моравия е било присъединено и Нитранското княжество, управлявано сега от братовчеда на Ростислав, Светополк I (* ? – 850 - † 894). Към 855 г. съюзът на Ростислав с Цар Борис I от 853 г. практически вече бил разтурен, а Моравия водила успешни войни срещу Източнофранското кралство и Първото българско царство. След като с писмото си от 860 г. папа Николай I (* ок.820 - 858 - † 867) изявил пред император Михаил III Пияницата желанието си за въстановяване на своите църковни права върху всички области на Балканския полуостров [132], през 861 г. Ростислав, в стремежа си да ограничи източнофранкското влияние, се обърнал до Папата с молба да му изпрати епископ и учители, които да обучат местни духовници. Цариградски проповедници, които също работели в Моравия по това време, му предложили да се обърне с подобна молба и до Михаил III. Ростислав и Светополк изпратили в Цариград пратеници да искат проповедници на славянски език. Императорът, който знаел добре за дейността им в Брегалница, веднага възложил тази мисия на братята Константин Философ и Методий, които през 863 г. заминали за Моравия да учат западните народи ("езици") с "книгами рамно бльгарскыми" [133] [134].
При пристигането си двамата братя донесли Константинополския патриаршески двоен кръст (в днешния държавен герб на Словакия). Те въвели Старобългарския като специално конструиран от тях църковен език на базата на Солунското българско наречие заедно със старобългарската Глаголица, като я допълнили с някои, специфични за местния диалект букви (буквата - "Дзело"), както и Евангелието, някои литургически и библейски текстове, преведени от тях. Там превеждали части от Библията, един законник, още богослужебни текстове и др. [135] [136]. През 863 г. основали "Моравската академия", чийто ректор станал Константин Философ и където до 885 г. били завършили около 200 абсолвенти - богослови и администратори (руини на църковно училище от това време са открити в замъка Девин в Братислава). Още с пристигането на братята в Моравия те трябвало да се борят с критиките и конкуренцията на баварските проповедници, които виждали отслабването на тяхното влияние.
Пред 867 г. Константин и Методий заминали за Рим с одобрението на Ростислав и Светополк I, за да получат от Папата одобрение на техния литургически старобългарски език [135] [136], както и за ръкополагане на последователите им в църковен сан. По пътя се спрели за кратко в независимото по това време Блатненско княжество на княз Коцел (* ? - 861 - † 876) в Горна Панония, където обучили 50 ученици. Още същата година пред събрание на духовници във Венеция защитили Старобългарския като богослужебен език [135] [136] и получили покана от папа Николай I да посетят Рим, носейки мощите на папа Климент I. Поради междувременната смърт на папа Николай, приел ги с голяма почит новият папа Адриан II (* 792 - 867 - † 872), който одобрил цялата им мисия, а осветените от него преводи на Библията и богослужебните текстове били полагани тържествено върху олтарите на базиликите "en:Света Богородица Прияслица" и "Свети Петър", проведени били служби на старобългарски език [135] [136] в „Св. Андрей", „Св. Петронила" и „Св. Павел" в Рим. През 868 г. Методий, Горазд, Климент Охридски и Наум Преславски били ръкоположени за свещеници (двама от тях за дякони) от епископите Формоза и Гаудерих. Старобългарският бил допуснат в западната църква като четвърти литургически език - едно уникално събитие, защото друг език Рим допуснал над 1000 години по-късно, едва през 20-ти век. Поради заболяването си, Константин Философ се замонашил в манастир, където се предполага, че приел името Кирил, но през 869 г. починал и бил погребан в базиликата "Сан Клементе" в Рим.
През 869 г. Методий бил изпратен от Рим с писмо до Ростислав, Светополк и Коцел и поръчението да преподава и превежда в "Моравската академия". Методий обаче не можел да започне работата си, поради съпротивата на баварските духовници, които не приемат одобряването на дейността на двамата братя. По тази причина Коцел го пратил обратно в Рим, за да бъде ръкоположен за епископ и така да получи необходимия за задачата му авторитет. След дълги размишления и по настояването на Коцел, Папата най-после назначил през 870 г. Методий за папски легат и Архиепископ на Панония и Моравия със седалище в гр. Сирмиум в Долна Панония, като по този начин извадил Моравия от църковната компетенция на Бавария. Седалището на архиепископията е трябвало да символизира възраждането на древния диоцез на Сирмиум, който бил разрушен през 582 г. от новосъздаденото държавно образувание на абарите (псевдоабарите) и българите. Папата се бавел с вземането на решение, понеже по това време Панония била поделена църковно между архиепископ de:Адалвин († 873) на Залцбург, епископ Ерманрих на Пасау и патриарх Лупус I (* ? - 855 - † ?) на de:Аквилея, а българите при Омуртаг били завладяли Сирмиум през 827 г. Той създал новата архиепископия, чак когато след дълги преговори на Осмия вселенски събор (според Католическата църква) през 869-870 г. в Цариград, респ. Четвъртия цариградски събор (според Православната църква), Панония преминала към диоцеза на Рим, а останалите български Илирийски провинции - към диоцеза на Цариград.
По обратния му път за Моравия през същата година Методий бил заловен от баварските епископи Ерманрих и Адалвин, бил закаран в гр. Регенсбург, Бавария, бил малтрениран и затворен в тъмница в de:Бенедиктинския манастир на de:остров Райхенау в Боденското езеро (сега в провинция Баден-Вюртемберг, Германия - версията за Фрайзингенския манастир или de:Манастира в гр. Елванген не се потвърждава от новите данни) [137]. Бил организиран съд, ръководен лично от крал Лудвиг II Германски с главен обвинител Ерманрих, епископът на Пасау (участвал в папската делегация до Цар Борис I през 863 г.), на който Методий бил довлечен и "бит с бич" пред всички от Ерманрих. В създадения предварително документ „Conversio Bagoariorum et Carantorum“ [138] "съдът" от обвинители констатирал, че Моравия и Каринтия били християнизирани от Бавария и че единственият проблем бил Методий с неговата писменост, език и книги. От затвора, в периода 870-872 г. Методий писал много писма до Папата и Моравия, но по това време и Ростислав, и Светополк практически били приели върховенството на Лудвиг II. Чак когато през 872 г. Моравия, вече под ръководството на Светополк I, успяла да разбие Източнофранкското кралство, Папата започнал да пише писма на Лудвик II Германски, на сина му Карлман (* ок.830 – 876 - † 880), владетелят на Каринтия, на Адалвин и Ерманрих, малтретирали Методий, като изисквал незабавното му освобождаване. Светополк, който по принцип подкрепял баварските духовници, изведнъж се заинтересувал от Методий. Папа Йоан VIII (* ? – 872 - † 882) възложил на епископа на Анкона да започне преговори с Лудвиг II, които най-после през 873 г. довели до освобождаването на Методий с правото да ръководи "Моравската академия" и никой да не му се бърка в работата поне до 877 г., но с редица ограничениа: Панония чак до Сирмиум и областта между Балатон и Гран (Естергом) се изваждала от компетенциите на Методий и се връщала на баварските епископи, забранявало му се богослужението на старобългарски език [135] [136], с изключение само на четенето на Библията.
След 874 г. латинските духовници в Моравия, Йоханес от Венеция (съветник на Светополк I) и швабският бенедиктински монах de:Вихинг († 912) започнали кампания за очерняне на архиеп. Методий пред Светополк и Папата, докато накрая през 879 г. Светополк изпратил пратеници при Папата, за да наклеветят Методий. По същото време Моравия започнала да прави опити за разделяне на своята територия на диоцези и през 880 г. към архиепископията на Методий се отделил нов диоцез в гр. Нитра, столица на Нитранското княжество, на който пръв епископ станал Вихинг по предложение на Светополк и по съветите на латинците. През 880 г. Методий заминал за Рим, за да се защити от нападките, но в делегацията си включил и Вихинг, за да бъде ръкоположен за епископ. Другата цел на посещението била обаче, да се моли Папата Моравия да стане васална на en:Светия Престол. Методий издържал безупречно проверката пред Йоан VIII, а Вихинг бил назначен за епископ. Папата изпратил на Светополк специална Була (cs:Industriae tuae [139]), с която постановявал: Че Моравия преминавала под защитата на Светия Престол, с което практически ставала равнопоставена на другите независими държави като Източнофранкското кралство и др., че функциите на Методий се потвърждавали, че щял да бъде пратен още един епископ в друг регион на Моравия, различен от този в Нитра, за да може Методий и двамата му епископи да ръкополагат и нови епископи (това останало само на приказки), че се изгонвали от Моравия всички свещеници, които са се противопоставяли на Методий, че се допускала старобългарската азбука (глаголицата), че службите можело да се провеждат на старобългарски език [135] [136], но Евангелието най-напред да се четяло на Латински и после на Старобългарски, че литургите за Светополк и обкръжението обаче, да се провеждали само на Латински, защото той така предпочитал. С друго разпореждане обаче, Методий се назначавал за Архиепископ на столичния град Моравия, от което се съди, че Моравия станала независима от Панония архиепископия.
При завръщането си през 881 г. в Моравия, Методий свалил Вихинг от епископското място в Нитра, понеже научил, че Вихинг написал фалшиво "папско" писмо до Светополк, според което Методий трябвало да бъде изгонен от Моравия. Вихинг бил изпратен с друга задача във Вислания (областта на Висла/Вайхзел), правил няколко опити да се върне в Нитра, но учениците на Методий не го допуснали. Около 880 г. Методий покръстил бохемския княз cs:Боривой I (* ок.852/855 - † ок.888/891), с което започнало покръстването на Бохемия. През 881-882 г. архиеп. Методий се завърнал за кратко в родината си, после бил посрещнат сърдечно в Цариград от император Василий I Македонец (* ок.811 - 867 - † 886) и Цариградския патриарх Фотий I (* ок.820 - 858–867 - 878–886 - † 891). Императорът задържал при себе си един от учениците на Методий, един дякон, както и няколко негови старобългарски книги [135] [136]. След това изпратил с Методий в Моравия и един свой представител.
Предполага се, че при пътуването си за Цариград, Методий е провел среща с цар Борис I, "ко¬гото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език" [108] (Теофилакт Български), за съгласуване на бъдещите си действия и на своите ученици в България, предвид ставащата все по-нетърпима обстановка в Моравия при Светополк. След завръщането си в Моравия, през 883 г. Методий превел Стария завет, а преди смъртта си и останалата част от Библията [135] [136]. През 884 г. Светополк I, който изпитвал неприязън към Методий, се споразумял с Лудвиг II Германски баварските проповедници да продължат дейността си в Моравия, паралелно с Методий. През 885 г., на смъртното си легло, Методий определил Горазд за свой приемник в "Моравската академия". След смъртта му е погребан с почести зад олтара на главната църква "Света Богородица" (сега неизвестна), проведени били литургии на Старобългарски, Латински и Гръцки.
Недочакал смъртта на Методий, Вихинг заминал за Рим, за да го наклевети пред Папата и издействал повторното си назначаване за епископ на Нитра и даже за "църковен управител" на Моравия, но не и за архиепископ. Папата изпратил в Моравия едно писмо („Quia te zelo fidei“), с което осъждал дейността на Методий, отлъчил го от църквата и забранил богослужението на старобългарски език, с изключение само за тълкуването на Библията. Възстановено било богослужението на латински език от германските свещеници. Още от началото на 886 г. папските пратеници в Моравия забранили на Горазд да преподава, по указание на Папата, докато не се яви лично в Рим, за да обясни действията си (той не отишъл), "защото Методий бил толкова нахален да го назначи за негов наследник, противно на разпореждането на всички Папи" и затворили "Моравската академия". Ликвидирането на привържениците на Методий ръководел Вихинг. 200 студенти, проповедници и дякони, между които Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий, които отказали да преминат на латинско богослужение, били хвърлени в затвора, продавани като роби, а петте "Седмочисленици" и други били изгонени посред зима от Моравия. На българската граница при Белград ги чакал българският областен управител, който ги изпратил в Плиска, където цар Борис I ги посрещнал с голяма радост. Както Климент и Наум, в чиито житиета е казано, че са българи от Мизия от аристократически родове ("хранени хора"), така и други от учениците са били българи, изпратени от цар Борис с Константин Философ и Методий в Моравия, за да се подготвят за работа във вътрешнобългарските земи. Не може да бъде и случайно освобождаването им от затвора от Лудвиг II и придружаването им до българската граница от негови хора, предвид незавидната съдба на останалите ученици [140].
Въпреки практическото унищожаването на делото на св. de:Покровители на Европа Константин Философ и архиепископ Методий в Моравия, то постигнало огромен геополитически ефект - каноничното признаване на българската писменост и на старобългарския език за богослужебен, с което била разбита "триезичната ерес" на Рим и Константинопол, която столетия наред унищожавала делото на св. Урфил и св. Никета Ремезиански по българските земи. И по германските земи то не останало незабелязано, когато през 9-ти век германският монах, поет и учен de:Отфрид (* ок.800 - † сл.870) от de:Вайсенбургския манастир в Елзас, ученик на de:Храбан Мавър, настоявал Божието слово да се проповядва в църквите не на неразбираемия латински, а на немски език [141]. Твърдоглавието и късогледството на германските феодали и религиозни фанатици попречили за това [142], с което задълбочили пропастта между Изтока и Запада [143].
Новият закон
След Четвъртия цариградски събор през 869-870 г., преминаването на българските Илирийски провинции към диоцеза на Цариградската патриаршия (без Панония) и узаконяването на Никео-цариградския символ на вярата, Българската империя започва да преследва старото българско християнство, считано за "полуарианско" и заменя старата българо-готска писменост (Глаголица). В „О писменех Цръноризца Храбра“ неизвестният автор (вероятно Симеон Велики или под негова диктовка) критикува трактата „За изобретяването на езиците/буквите“ [144] на "Черноризец Храбър", който всъщност е de:Храбан Мавър (Храбан Черноризецът, Hrabanus Maurus, * ок.780 - † 856), абат от гр. Фулда и епископ на гр. Майнц 8 15, в който именитият германски философ и богослов твърди, че българите отдавна имали своя азбука, наред с другите 3 азбуки на триезичниците. В „О писменех ..." точно този факт се отрича, защото, по геополитически съобръжения, българската държава в лицето на Цар Симеон Велики целяла разграничаването от старото "еретическо" верую и неговият носител - старата "еретическа" писменост. Това събитие неправилно се счита за „покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците“ и все още не е отхвърлено категорично, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от Христовите апостоли св. Павел Първовърховни (* 10 - † 67) (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. Андрей Първозвани (в Добруджа, Мизия и Скития), т.е. българската църква е апостолическа.
През 9 век Библията в България не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска глаголица (азбука) на новата българска глаголица (азбука) - "Кирилицата" - "за половин година двама попа-бързописци преложили под ръководството на Методий цялата Библия" [145]. Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите 4 глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно. Погрешно някои историци считат, че пазеният в Университетската библиотека на гр. Упсала "Сребърен кодекс" (en:"Codex argenteus") е препис от Библията на св. епископ Урфил. Доказано е, че той е съзнателен късен фалшификат от 17-ти век, поразително съвпадащ по време с изобретяването на мастилото (сребърния нитрат) от Йохан Глаубер и решението на Хабсбургите да набавят липсващите „исторически” доказателства за ранното покръстване на техния народ. Високообразованият фалшификатор е създал "азбуката" си въз основа на лангобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви, като както езикът, така и "азбуката" нямат нищо общо с готските, предадени ни от Етикус Иструс, св. Йероним и Храбан Мавър (те даже и никога не са я наричали готска, а гетска) 8 [146]. Освен това, в стилно отношение българските преписи на Библията от 9-ти век излъчват много по-голяма древност, отколкото "Сребърния кодекс", който уж бил писан през 6-ти век 17.
Ученикът на Храбан Мавър de:Валафрид Страбон (* ок.808/809 - 842 - † 849, учител на Карл II Плешивия), игумен на de:Бенедиктинския манастир на de:остров Райхенау в Боденското езеро, който е бил посещаван от св. Братя и учениците им и в който архиеп. Методий е бил заточен от 870 до 873 г. [137], смятал, че в Тракия по това време живеели готи заедно със скити, които говорели lingua theodiska, “(просто)народен език”, превърнал се постепенно до 15 век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch 10.
Сръбският историк проф. Фердо Шишич обръща внимание, че през средните векове сърбите идентифицирали българите с готите и че в средновековна Сърбия името "гот" означава "българин", а не "славянин" [147] 8 27. В същата си монография той цитира сръбския крал Стефан Първовенчани (* ? – 1217 - † ок.1227), който пише в биографията на баща си крал Стефан Неман: "Един отстъпник от същото племе готи, наричано и българско, на името Стрез, се отцепи на запад от моята държава (Сърбия)" [148]. От своя страна патриархът на Киев и Литва Григорий Цамблак (* ок. 1360/1365 - † 1420), роден в Търново в семейството на Великия примикюр (Маршал) на българския Царски двор, пише ок. 1408 г. в биографията на сръбския крал en:Стефан Урош III Дечански (* ок.1285 – 1321 - † 1331), че против крал Урош се вдигнал през 1330 г. българският цар Михаил с голяма войска, която събрал от различни страни и от различни народи: "...след като събрал не малка помощ и от онези готи, които живеят от другата страна на Дунав, тръгнал във война като развълнувано море" [149]. Опитите на сърбите да се разграничат от българите са били мотивирани и от обстоятелството, че старото християнство на готите и българите е било дамгосано от Цариградската църква и Римската църква като "полуарианско" и "еретическо". В същото време Дуклянският презвитер [150] (ок. 1180 г.) е категоричен, че "'готите са славяни и българи и ... говорят славянски език'", на същото мнение са и Андреа Дандоло (* 1306 – 1343 - † 1354) [151] и hr:Тома Архидякон (* ок.1200 - † ок.1268) [152] 8. Папският легат проф. д-р Иван VI Тонко Марнавич (Ioannes Tomcus Marnavitius, Ivan VI. Tonko Mrnjavić, * 1580 – 1631-1635 - † 1637), роден в Шибенек, Далмация, епископ на Загреб и на Босна, в началото на 17-ти век писал, че готите на крал Аларих I, които заминали в първите години на 5-ти век от Тракия за Галия и Пиренеите, са говорели в Испания бащиния си "славянски език" (според Лукари, чак до 764 г., когато преминали на Латински) и че житието на император Юстиниан I Велики е написано от духовния му баща и съветник, професорът по право от екипа на Трибониан, епископ Богомил (Теофил, погребан през 6-ти век в "Св. София" в Сердика, построена от Константин през 4-ти век и обновена от Юстиниан) на "родния му тракийски език" (житието вероятно е съхранявано първоначално в Сердика, след построяването на първите манастири в Атон през 10-ти век препис от житието е съхраняван в манастирска библиотека на ордена Свети Васил (тогава манастира „Свети Васил”, Basilian Monastery), на което Марнавич направил във Ватикана по поръчка на Николас Алемани резюме на латински "Vita Justiniani", а оригиналът на преписа впоследствие е бил унищожен, както и всички други преписи на житието 28. Два века и половина по-късно en:Джеймс Брайс (* 1838 - † 1922) и Константин Иречек (* 1854 - † 1918) отрекли съществуването на „Житието на Юстиниан” [153] от епископ Теофил и обвинили в „лъжа” епископ Марнавич, понеже в средата на 5-ти век даже „славяните” още не били дошли на Балканите, българите били някъде си из „Азия”, а „Света София” в Сердика била построена чак през „11-ти” век.
Според проучваниета на проф. Асен Чилингиров [154], едва в средата на 19-ти век руски богослови забелязали, че векове наред след покръстването на киевския велик княз Владимир Светославович и Киевска Рус, станало, според официалната историография, от Цариградската патриаршия, в най-старите руски църковни летописи се е употребявал и „неправославният“, „полуарианският“, „еретическият“, българо-готският Символ на вярата, според който Бог-Син и Светият Дух са „подобносъщни“ (όμοιονσιος), вместо „единосъщни“ (όμοούσιος) с Бог-Отец 8. В Лаврентиевския препис от 1377 г. на „Повесть временных лет” е изпозвано „подобенъ сущенъ”, в Академичния препис – „подобносущенъ”, а в Радзивиловския препис - „подобесущенъ” [155]. Пръв открил този факт руският църковен историк митрополит Макарий (Булгаков), автор на първата и най-компетентна „История на руската църква“, който го отдал на „случайна грешка” на преписвачите [156] [157]. След него руският историк акад. М. Л. Сухомлинов открил също разлика между летописния текст от византийския богослов Михаил Синкел (* ок.760 - † 846), Йерусалимски и после Цариградски патриарх, и текста в т. нар. „Изборник князя Святослава 1073 года” – руски препис от ”Цар Симеоновия съборник”, съставен в България около 913-914 г., от което заключил, че в руската, както и в българската църква, са използвани явно паралелно и двата варианта на Символа на вярата [158]. И П. А. Заболотски, в изследването си на чуждестранните извори за „Несторовата хроника”, отбелязва наличието и на „полуаринския” Символ на вярата в руските ръкописи [159], докато руският филолог акад. Н. К. Николски поддържа тезата, че наличието на тази „еретическа” и „неправославна” формула се дължи на грешка при преписването [160] и че било изключено да се е съдържала в първоначалната форма на летописа, а била взета отнякъде наготово. Като коментира Николски [161], известният изследовател на руските летописи акад. А. А. Шахматов пък счита, че именно „полуаринският” Символ на вярата е фигурирал в първоначалната версия на летописите, а в по-късните преписи е бил цензуриран и променен [162]. Германските преводачи на руските летописи Траутман [163] и Щурм [164] са убедени, че „еретическата” формула e техническа грешка при превода от гръцки език, а акад. Дмитрий Лихачов само отбелязъл, че текстът от Символа на вярата в руските летописи „малко“ („несколько“) се отличава от текста в „Изборника на Светослав от 1073” [162]. По повод честването на хилядагодишнината от покръстването на Русия, съветският историк Аполон Григориевич Кузмин изказал предположението, че руската църква трябва да е изпитала силни влияния на арианството, „запазило се по средното течение на Дунав и след падането на империята на Остготите в Италия и от там повлияло в значителна степен върху ранното руско християнство“ [165]. Пак по този повод, като отхвърля обаче всяка помисъл за приемане на християнството на покръстителя на Русия св. княз Владимир от българите, както съобщават древноруската „Йоакимовска летопис” и редица други източници [166], проф. Лудолф Мюлер доказва, че и да е било погрешно преведено от гръцки „единосъщен” с „подобносъщен”, то преводът бил близък по смисъл на православния и не бил истински „ариански” [167] [168]. Тезите на проф. Мюлер са обстойно опровергани от проф. А. Чилингиров [169] [170] [171] [172]. През 1840 г. княз Михаил Оболенски, началник на тайните руски архиви на външното министерство в Москва, открил сборник от 15-ти век, който бил препис от български протограф, донесен от България – „Цар Симеоновият съборник” от 10-ти век, чието съдържание описвало над 720 отделни съчинения. По-голямата част от съчиненията се съдържали в т.нар. "Изборник князя Святослава" - втората по важност руска преписана книга, намерена през 1817 г. Според изследователя на Съборника акад. А. А. Шахматов, оригиналните български ръкописи са били унищожени, както впоследствие от цензурата и книгата на Шахматов [173] 8.
„Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тъкмо тук са станали готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодорих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на Императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра...“ , de: проф. д-р Хервиг Волфрам 10
„По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север... Тук е явно, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия...“ 26 (Св. Паисий Хилендарски)

Източници
1. ↑ „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, Теофан Изповедник, „Хронография...“ (Животоописания на византийските царе)
2. ↑ "Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката", Комес Марцелин, "Хроника"
3. ↑ John Martindale, "The Prosopography of the Later Roman Empire", Bd. IIIb, Cambridge 1992, S. 903–905
4. ↑ „... с помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци ... той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци.“, (Йордан)
5. ↑ „След това потегли против Сабиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава), ... впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде ... и го спаси от ръцете на Сабиниан ... и разби илирийската войска, ... след което той (Мундо) от благодарност се подчини на крал Теодорих“, Йордан
6. ↑ "Сабиниан, синът на Великия Сабиниан и войвода на войските, бе изпратен против гета Мундо...Сражението стана при Хореа-Марга. Много от неговите войници се изгубиха в това сражение и погинаха в реката. Той изгуби и обоза си, тъй че с малцина свои едва можа да се спаси в кастела Нато.", Комес Марцелин
7. ↑ "Дълга стена съгради, простираща се от Черно море до Селибрия (Мраморно море) срещу нахлуваниета на мизите или българите и скитите" – “Longum murum condidit a magno mari ad Mysorum sive Bulgarorum et Scytharum excursiones”, Zonaras, Bonnae III, 144
8. ↑ Марин Дринов, ”Поглед върху произхожданьето на българскiй народъ.”, Пловдив, 1869, стр. 15
9. ↑ "В тази година (513) православните Скития и Мизия и други области поканили Виталиан, сина на Патрикол, войводата на федератите, да потегли против безбожния Анастасий", Theophanes, p. 157
10. ↑ "Но онова, за което най-много трябва да се съжалява, е, че той (Анастасий) го докара до там да води шест години война с Виталиан от Скития – един негов офицер." – “Sed quod sit plus dolendum, contra ultimum suum famulum Vitilianum de Scythia per sex annos cilivile bellum extruxit.”, Jornandes, Panckoucke, p. 176
11. ↑ а б в "Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване тракиецът Виталиан под предлог, че ще освобождава заточените владици, събирал голяма войска от хуни и българи и завзел Тракия, Скития и Мизия, до Одесос и Анхиало” – “Ejusdem sub Imperio Vitalianus Thrax vindicatum praetexens Episcoporum exulantium, arma sumpsit; et collecto sibi Hunnorum et Bulgarorum numeros exercitu, Thraciam, Scythiam Mysinmque, Odyssum usque Anchialum occupavit.”, Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 402; cf. Exc. Ins., p. 169
12. ↑ а б в Г.В. Вернадский. „Древняя Русь”. IV. Гунно-антский период (370-558 г.г.)
13. ↑ Marcellinus, s. a. 512
14. ↑ Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
15. ↑ Zacharias Rhetor, p. 136
16. ↑ ”Скитът Виталиан, след като събрал повече от 60 000 римска въоръжена кавалерия и инфантерия, събрана за три дни, дойде в местността, която се казва Septimus и постави лагер. И като разположил от море до море своята войска, приближил се сам до портата, която се казва златна без повреда на някого, твърдейки, че идва в Цариград заради вярата на православните и заради Македоний, епископа на града, изгонен от Анастасий.” , Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
17. ↑ ”Но вследствие престувките и клетвопрестъпничествата на Анастасий и подмамването и подлъгването на пратеника Теодор, върнал се на осмия ден от пристигането в града.”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
18. ↑ "Le Général Cyrille se rendit dans une ville appellée Odyssus et y demeura, et Vitalien dans la province Bulgarie", Ibidem p. 378.4, „La Chronique de Jean, eveque de Nikiou: notices et extraits des manuscrits de la Bibliotheque Nationale”. Texte étiopien publié et traduit par M.H. Zotenberg, NEBN, Paris 1879. P. 378 / Paris 1883; „The Chronicle of Ioannis Bishop of Nikiu.”, Translated by R. H. Charles, 1916
19. ↑ ”Подир това, след едно нощно нападение влязал в Одеса, мизийската община. Намерил Кирил, който е повече развратник отколкото предприемчив военачалник, че спи между две любовници, извлекал го и го заклал с гетския нож и се обявил явно за неприятел на царя Анастасий.”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
20. ↑ Ioann. Ant. Fr. 214e. 6
21. ↑ "Този Виталиан неприятел не на републиката, а лично на императора, се приближил с 60 000 души чак до 3 мили от Цариград и опустоши със своя грабеж много предградия на царския град. Срещу него излезе да се сражава Хипатий, братовчед на императора, с многобройна войска. Но преди да покаже на бойното поле, колко той мрази тоя противник, той бил хванат жив от хуните и позорно продаден на Виталиан. След Хипатий управителят му и началника на войските му (magister militum) биваха често разбивани от Виталиан и при това винаги осмивани и поругавани от него.”, Jornandes, Panckoucke, p. 174-8
22. ↑ Евагрий. с. 188; Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae. p. 405. 2—3
23. ↑ Theoph. P. 245. 18 — 246. 2
24. ↑ Ibid. 3. 245. 17—18
25. ↑ ”Същият Виталиан (515 г.) стана още по-голям неприятел на Императора Анастасий: Изпроводил напред своите конници и слязъл с въоръжени в кораби по левия за него бряг. След като обкръжил Состенеум, сражавайки се с пеша войска, сам влязъл вътре и го завзел. Изпратени били от царя до Виталиан сенатори, които да сключат с него мир: 90 фунта злато, освен това царски подаръци взе от Хипатий, а 100 000 либри злато му били предложени за заробения Ураний от роднините му в Созопол. Виталиан бил направен magister militum на Тракия, а Хипатий, когото държал в окови, върнал на вуйчо му.”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
26. ↑ Ioann. Ant Fr. 214e. 14; Theoph. P. 247. 10—16
27. ↑ ”...ob metum illyriciani catholici milites”, Marcallini Comitis Chronicon. ad. a. 516. Migne LI
28. ↑ Comes Marcelinus, Chronicon. ad a. 516; Part. I LI, co. 939
29. ↑ Theophanes, р. 161
30. ↑ Marc. comes. p. 99. 15—16
31. ↑ Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 406. 9—14
32. ↑ Ioann. Ant. Fr. 214e. 16
33. ↑ а б Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 405/403; cf. Exc. Ins., p. 169
34. ↑ "При Анастасiи цари начаше бльгаре поимати землю сiю прошьдше Бьдыне, и прежде поимати Долнею землю Охридскую и по том сiю Вьсу", Йордан Иванов, "Манасиева хроника", "Български старини из Македония", стр. 145
35. ↑ ”Duae tunc Macedoniae Thessaliaque vastata est, et usque Thermopylas veterumque Epirum Getae equites depredati sunt.”, Comes Marcelinus, Chronicon. ad a. 517; Part. I LI
36. ↑ Safarik, p. 160 f.; Ср. А. А. Васильев. "О славянском происхождении Юстиниана", ВВ, I (1894), 469 - 492
37. ↑ "unus de Trinitate in carne crucifixus est", Suggestio Dioscuri, Labbe, iv. 1513, May 13, 519; Desprez, Proleg. Fulgent. Rusp. in Migne, lxv. 109
38. ↑ Patrologia Graeca 1. 63, col. 473
39. ↑ "Съседните на Панония Дардания и Илирия, от нас измолваха ръкополагане на епископи, когато имаха нужда, което и правехме.", Patrologia Graeca 1. 63, col. 396
40. ↑ Procopius. Anecdota, VI, 27 - 28.
41. ↑ "Юстин се съюзил с Виталиан, повикал го при себе си и го провъзгласил за настоящи военачалник (magister militum) и консул. Но веднага го заподозрял, че иска да се върне на старите си планове, та го погубил в палата със своите гвардейци Целерин и Павел. Виталиан издъхнал прободен на шестнадесет места.", Jornandes, Panckoucke, p. 174-8
42. ↑ ”IV-й селенский собор в Халкидоне в 451 г.“, А.В.Карташев
43. ↑ Jones A. H. M., “Were Ancient Heresies National or Social Movements in Disguise?”, P. 280—298
44. ↑ Ibid., XIII.2
45. ↑ Bury, II; Ch. Diehl. Justinien
46. ↑ "Благоверни Цар Управда-Юстиниан" по архиепископ Филарет Черниговски, "Жития на български светци", левкийски епископ Партений, Синодално издателство, София, 1979 г.
47. ↑ Procopius, Anecdota, XXVI.33
48. ↑ Ibid., XXIV.7.
49. ↑ Ibid., XI.31.
50. ↑ Procopius, Anecdota, XXIII.24
51. ↑ Ibid., XIX.15-16
52. ↑ Procopius, Anecdota, VII.9-14
53. ↑ "...the Goths Godidisklus and Bessas, who were among those Goths who had not followed Theoderic when he went from Thrace into Italy, both of them men of the noblest birth and experienced in matters pertaining to warfare; many others, too, who were men of high station, joined this army. For such an army, they say, was never assembled by the Romans against the Persians either before or after that time.", "History of the Wars, Book I. - The Persian War", VIII [3-8], Procopius of Caesarea
54. ↑ "And among the Goths, Vittigis remained in Byzantium, but all the rest marched with Belisarius against Chosroes...For as the Goths, first of all, came upon them with long spears in close array, the Persians did not await their attack but beat a hasty retreat...Belisarius...arranged the soldiers as follows. On either side of the tent were Thracians and Illyrians, with Goths beyond them, and next to these Eruli, and finally Vandals and Moors...Such was the fortune of the Romans in the third invasion of Chosroes. And Belisarius came to Byzantium at the summons of the emperor, in order to be sent again to Italy...", "History of the Wars, Book II. - The Persian War", XIV. [8-2], XVIII. [20-26], XXI. [7-14], [30-1], Procopius of Caesarea
55. ↑ "По приказу василевса вышли с вооруженным отрядом Мунд, Константиол и Василид, чтобы заставить восставшую толпу замолчать...Когда же вышел Велисарий со множеством готов и произошло столкновение, многие из димотов были убиты.", "Хронография", Йоанн Малала, Книга XVIII, СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА – превод от „Chronographia”, Joannis Malalae / Rec. L. Dindorf. Bonnae, 1831
56. ↑ "All the hopes of the emperor were centred upon Belisarius and Mundus, of whom the former, Belisarius, had recently returned from the Persian war bringing with him a following which was both powerful and imposing, and in particular he had a great number of spearmen and guards who had received their training in battles and the perils of warfare. Mundus had been appointed general of the Illyrians, and by mere chance had happened to come under summons to Byzantium on some necessary errand, bringing with him Erulian barbarians.", "History of the Wars, Book I. - The Persian War", XXIV. [37-43], Procopius of Caesarea
57. ↑ Teophanes, p. 175
58. ↑ Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 427 - 428, 431 - 433
59. ↑ "Като пристигнал в Илирия, излезли българите, едно голямо множество, но той се нахвърлил върху тях и ги погубил всички", Theophanes, p. 219
60. ↑ „В тази година (531) потеглиха българите, двама крале (регес) с голямо множество българи и друнги (съюзници) за Скития и Мизия", Theophanes, p. 217-218
61. ↑ Johannes Malalas, Bonnae, p. 437-438
62. ↑ Procopius, De bello Persico II, 4, 11
63. ↑ "В Илирия и цяла Тракия, т.е. от Йонический залив (Арта) до предградията на (град) Византия, там, където селището се населяваше от елини и херсонити, хуните, склавените и антите извършваха почти всяка година, откак Юстиниан стана император (527 г.), непоправими злини над хората (елините и херсонитите). Аз мисля, че при всяко нападение повече от двеста хиляди от живеещите тук ромеи (гърци) биваха отвеждани или заробвани, тъй че цялата тая земя най-сетне действително се съедини със скитската пустиня", Procopius, Anecdota. XVIII, 20 - 21
64. ↑ "instantia cottidiana Bulgarum, Antium et Sclavinorum", Jordanes, Romana, Momsen: (E 52)
65. ↑ "Хвалибуд, приближен на императора човек, отличен воин", Procopius, VII, 14, I - 2
66. ↑ Idem, 14, 8
67. ↑ ’’”Tzita patricius in Mysia cum hoste Bulgarum con-grediens ad Jatrum superior invenitur”’’, Marcellinus comes
68. ↑ „Върху прерогативите на архиепископа на Първа Юстиниана. Също и до Кателиян, блажения мъж и архиепископ на Първа Юстиниана. Понеже ние желаем по разни начини да подтикнем напред нашето отечество, където Бог бе предопределил да дойдем на този свят, който той създаде, искаме да го снабдим с най-големи привилегии също и по отношение на църковния му ранг, тъй че всеки от преосвещените предстоятели на Първа Юстиниана, нашето отечество, да бъде не само митрополит, но и архиепископ, и да има известни провинции под своя власт. А именно, както самата Средиземна Дакия, тъй и Брегова Дакия, Първа (Горна) Мизия, Дардания (Скопско), провинцията Превалитана (Черна гора), Втора Македония и една част от Втора Панония, където е градът Бация. По-преди префектурата се намираше в Сирмиум, където се намираше най-голямото управление на Илирия, както по отношение на гражданските, тъй и по отношение на църковните работи. По-късно обаче, след Атиловото опустошение на това място, префектът Апреемий избяга от Сирмиум и дойде в Солун. Префектурата се последва тук и от църковната управа, тъй че солунският епископ спечели някои прерогативи, но не въз основа на личното си достойнство, а под сянката на префектурата. Понеже нашата държава сега, с Божия помощ, се тъй много увеличи, тъй че ние сега имаме много градове от двете страни на Дунава; сега се намират под нашата власт не само Виминациум, но и намиращите се отвъд Дунава градове Рецидава и Литерата: счетохме за нужно да преместим тая славна префектура, която бе създадена в Панония, до Панония в нашето щастливо отечество, понеже Втора Панония не е много отдалечена от Средиземна Дакия, когато, напротив, много по-голямо разстояние дели Първа Македония (в която се намира Солун) от Втора Панония. И понеже не беше полезно за държавата хората, които непрекъснато извършваха тежестите на военната служба, да могат да идват в Първа Македония, след като преодоляват големи разстояния и големи мъчнотии, то ни се видя необходимо да преместим тази префектура в горните ѝ области, за да могат намиращите се около нея провинции по-лесно да чувстват нейната спасителна сила. И затова, Ваше Блаженство, както и всички други свети предстоятели на казаната архиепископия Първа Юстиниана, да имате привилегията на архиепископ, както и пълна свобода (пълно право) да налагате авторитета си над тях да ги ръкополагате и във всички гореспоменати провинции да заемете първото почетно място, първото достойнство, първата свещеническа длъжност и най-високия чин. От твоя престол да се избират те и само тебе да имат за архиепископ, и да не поддържат никаква общност със Солунския епископ, а само ти и предстоятелите на Първа Юстиниана след тебе да бъдат техни съдии и арбитри. Ако настанат разногласия между тях, то Вие сами да ги отстранявате и да ги свършвате; Вие да ги нареждате. Те не трябва при никого другиго да отиват. Всички гореспоменати провинции да се допитват до своя Архиепископ и неговото решение да приемат. Той било сам, било със своя авторитет, било чрез изпроводени духовници, да има цялата власт, цялото църковно решение и пълната свобода на избор. Също желаем, щото владиката в Аквис, който се намира в Брегова Дакия, да се назначава от Ваше Блаженство и в бъдеще да не се намира под владиката на Меридиана. Владиката на Меридиана да си остане в Меридиана и да не поддържа никаква общност с Аквис. Под владиката на Аквис да стоят гореспоменатият град и всички негови кастели, градски области и църкви, за да може той да изгони престъплението на Бонозиаците из тоя град и областта му, или пък, да ги превърне към православната вяра. За да знае Ваше Блаженство нареждането на нашата воля, препращаме на високопочетния Ви стол този закон, за да има църквата на нашето отечество завинаги тази привилегия за слава на всемогъщия Бог и вечен спомен за нашата воля. Когато обаче пазителят на Вашия стол напусне живота, то нареждаме архиепископът да се поставя от високопочетния синод на неговите митрополити. Прилично е да стане архиепископ оня, който се почита от всички църкви: даже и в тоя случай не трябва да се поддържа никаква общност със Солунския владика. Ваше Блаженство по никой начин няма да се забави да изпълни това, което нашата безсмъртност постанови.", Dat. XVIII. Kai. Mai. (Belisario v. C. Cons.) Corpus Juris civilis. Berolini 1895 III, p. 94
69. ↑ "11-а Юстинианова новела - гръцки текст",Ставраки бей Аристархи,"Известия на Руския археологически институт в Константинопол", том VI, 1900 г., стр. 239
70. ↑ Nicephorus Gregoras, Bonnae vol. l, 26-27
71. ↑ Patrologia Graeca 137, col. 317-320
72. ↑ Patrologia Graeca 104, col. 989
73. ↑ а б "Архиепископ Теофилакт Охридски (Блажени Теофилакт Български)", http://www.Pravoslavieto.com
74. ↑ Procopius, De Bello vandalico. I, 11
75. ↑ а б "Двадесет дена след превземането на пристанището и града Портус (537 г.) пристигнаха Мартин и Валериян с 1 600 конника, от които повечето бяха хуни, склавени и анти, селищата на които се намираха оттатък Дунава, недалеч от реката. Белизар се зарадва за тяхното дохождане и мислеше да ги употреби за вилазки (внезапни нападения от обсада) срещу неприятеля.", Procopius, De Bello ghotico. I, 27
76. ↑ "Ние дойдохме в Италия, о най-добрия от императорите, без хора, оръжие и пари. А който няма в изобилие от тези неща, едва ли, според мене, е в състояние да води война. Тракия и Илирия проходихме отгоре до долу и събрахме твърде малко войници. Сега пък трябва да гледаме, как тези бедни хора (италийците), нито оръжие имат, нито пък са някак си военно обучени. Онези пък, които намериха тук, са недоволни от положението си и се боят от неприятеля, защото са смазани душевно от многото поражения, които са претърпели. Те не само не се задоволяват да избягват сблъсквания с неприятеля, ами пускат конете си и захвърлят оръжието си. Вследствие на това ние се намираме в много неприятно положение спрямо войниците, понеже сме закъснели с жалването (заплатите), та не можем да искаме от тях безусловна подчиненост - съзнанието, че сме длъжни, спъва силата на заповедта. Също и това, Господарю, не искам да ти казвам, че повечето от твоите хора се намират като бежоанци у неприятеля. Ако е била работата де се изпроводи Белизар в Италия, то твоето въоръжение е отлично, защото аз се намирам посред италийци; ако ти обаче искаш да победиш твоите неприятели, то трябва да се погрижиш и за другото, защото военачалник без подчинени е нищо. Преди всичко би било за препоръчване да ми изпроводиш моите дорифори (копиеносци) и хипоспасписти (щитоносци) и освен това хуни и други варвари, колкото се може повече и на тях жалването трябва да бъде веднага изплатено.", Procopius, De Bello ghotico. III, 12
77. ↑ а б Procopius, De Bello ghotico. III, 22
78. ↑ ”Iohannes magister militum in Campania praedans Gothos nonnullas liberat senatrices. Qui postea patitur nocturnum Totilae superuentum Bulgarum suorum proditione.", Marcellini Chronicon ad.a.548
79. ↑ Procopius, De Bello ghotico. I, 16
80. ↑ Procopius, De Bello ghotico. II, 2
81. ↑ "Императорът още не знаеше за това известие (че Года искал войска без генерали), когато изпроводи 400 души под Кирила, за да пази Сардиния с Года. Също и войската за Африка беше приготвена за война, 10 000 пехотинци, 5 000 кавалеристи отчасти римляни, отчасти съюзници. За съюзници (foederati)се считаха от по-напред само онези от варварите, които не бяха покорявани и заробвани от римляните, ами се приемаха в държавата като равноправни граждани, понеже римляните наричат foedus сключен с неприятеля договор. Сега обаче никому нищо не пречи да си присвои това название, понеже времето не задържа първоначалното значение на имената, а в постоянна промяна на нещата хората не взимат под внимание повода на това название. Предводители на съюзниците сега бяха Доротей, генерал на войските, които квартируваха в Армения, и Саломон, който надзираваше в Белизаровата войска - римляните го наричаха доместикус. Този Саломон обаче беше евнух и то не от хора направен такъв, а от една случка, която го сполетя още в пелени - и Киприян, Валериян, Мартин, Алтия, Йоан, Марцел. Най-сетне и по-гореспоменатия Кирил. Кавалерийски полковници бяха Руфин и Айган - и двамата от дома на Белизарий заедно с Барбата и Папа. Пешата войска командваше Теодор, комуто казвали на прякор ктенант, Теренций, Заид, Марциан и Сарап. Някой си Йоан, родом от Епидамиус, който сега се казва Дирахиум, (Дураци), беше поставен над всички военачалници на пешите войски. От всички тези само Саломон беше роден от изток (арменец) от най-красивия ъгъл, където сега е градат Дар. Айган произхождаше от масагетите, които сега се казват хуни. Другите почти бяха поселенци на тракийските брегове.", Procopius, De Bello vandalico. I, 11
82. ↑ Marcellini Comitis Chronicon. Migne LI A. C. 548
83. ↑ Веселин Бешевлиев, "Първобългарите", София, 1984 г., с. 37 и сл.
84. ↑ Idem, VII, 14, 12 ff
85. ↑ Codex Justinianus, ed. Krueger, p. 3.
86. ↑ Кулаковский, II, 220 - 221
87. ↑ Козма Индикоплевс, "Християнска топография", кн. III
88. ↑ Procopius, VIII, 18, 18 - 24; 19, 7 - 22. Cf. Bury, II, 303.
89. ↑ Юлиан Кулаковский, II, 225
90. ↑ Agathias, 5, 12 - 15; Theophanes, pp. 233 - 234. Cf. Bury, II, 304 - 308; Юлиан Кулаковский, II, 225 - 227
91. ↑ Idem, 5, 12; Юлиан Кулаковский, II, 226 - 227
92. ↑ „Победят ли аварите, или бъдат победени, и в единия, и в другия случай ползата ще бъде на страната на ромеите”, Менандър Протектор
93. ↑ Theophanes Continuatus, ed., Bonnae, р. 31, 8–21
94. ↑ „Иконоборство“, проф. Тотьо Коев
95. ↑ а б "Беше тогава Цариградски патриарх Йоан, който бе въздигнал ерес, като хулеше светите икони, и затова биде свален от светия събор. При него дойде философът Константин, посрами и поправи злочестивата му ерес. Подир това отиде в Брегалница, където приобщи някои от славяните към християнството. Кръсти ги и ги приведе в православната вяра. Написа им и книги на славянски език и пр.", "Кратко житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово"), Бильбасов II, стр. 239-240
96. ↑ Писмо на Михаил II Пелтека до Людовик Благочестиви от 824 г., Caesar Baronius , Ann. Eccl. , t. XIV, p. 63
97. ↑ Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19–23
98. ↑ Genesius., ibid., p. 41
99. ↑ Genesius., ibid., p. 41—42
100. ↑ Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19—66,11
101. ↑ Васил Н. Златарски, „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) - ...2. Промяна във вътрешната и външна политика на България“
102. ↑ Georgius Hamartolos, ed. Muralt., 724—5
103. ↑ Konstantin Porphyrogennetos , "De administrando imperio", ed. Bonnae, p. 220—221
104. ↑ Васил Н. Златарски, „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) - ...3. Успехът на християнството и засилване на славянското влияние“
105. ↑ John Bury, "The Eastern Roman Empire", p. 379
106. ↑ Simeon Logothelite, Georgius Hamartolus, ibid., p. 728
107. ↑ Georgius Hamartolus, ibid., p. 728
108. ↑ а б "Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис, който живял през времето на византийския император Михаил и ко¬гото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език. 16. Този Борис изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се удостоява с божественото кръщение и да се християнизира. Когато тези светци, имам пред вид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи и че много деца на бога се раждат чрез вода и дух (Йоан 3,5), но че те напълно са лишени от духовна храна, те изнамерили азбуката, както казвахме, и превели писанията на български език, за да имат новородените деца божии достатъчно божествена храна и да достигнат до духовен растеж и до мярката на Христовата възраст (Евр. 4, 16; Кол. 2, 19; Ефес. 4, 13).", "ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ", архиеп. ТЕОФИЛАКТ БЪЛГАРСКИ
109. ↑ "Кратко житие на св. Климент Охридски" ("Охридска легенда"), Димитър Хотматиан; "Гръцки жития на Климент Охридски", Александър Милев, Издателство на БАН, София, 1966 г.
110. ↑ Konstantin Porphyrogennetos , "De administrando imperio", ed. Bonnae, III
111. ↑ а б "БРЕГАЛНИШКАТА МИСИЯ"
112. ↑ "Свети Борис-Михаил е Цар", писмо на Н.В. Американския, Австралийския и Канадския Митрополит Йосиф
113. ↑ „Historia Ecclesiastica”, I. 22, Socrates Scholasticus
114. ↑ „Historia Ecclesiastica”, VII. 31, Eusebius Caesareae
115. ↑ "Manicheism", Willie Martin
116. ↑ "Св. петнадесет Тивериополски (Струмишки) свещеномъченици", Пламен Павлов и Христо Темелски
117. ↑ а б "Най-после пристигнали в Брегалница и положили св. ковчези надясто в храма, въздигнат в тяхна чест. Това станало на 28 ноември, на която дата се празнува паметта на св. 15 Струмишки мъченици и до днес. За този божествен храм бил назначен особен свещенически клир, който на български език да извършва богусложенията и свещените песнопения.", "Св. 15 Тивериополски-Струмишки свещеномъченици и мъченици" от Охридския архиепископ Теофилакт, "Жития на български светци", левкийски епископ Партений, Синодално издателство, София, 1979 г.
118. ↑ "И след смъртта на царя Изот!? пак прие българското царство син му Борис и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овчо поле (през него протича р. Брегалница) създаде бели църкви...", "Българския апокрифен летопис ("Видение Исаево") от края на 11-ти в.", Л. Стоянович, Споменик III, 1890, с. 193—194; Иванов, Богомилски книги, с. 280—287
119. ↑ Новакович, "Спомени", III, стр. 181; Йордан Иванов, "Северна Македония", стр. 75
120. ↑ "След това той (Кирил - бел.а.) отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А които пък намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра. И създаде им букви на славянски език. Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 00О" (според други преписи - 4050 или 51 00О).", "Кратко житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово")
121. ↑ А. Теодоров-Балан, "Кирил и Методий", т. II, С., 7934 г., с. 203 и 208
122. ↑ а б "Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 (или 35) букви. Аз ги учих малко, а те много постигнаха.", "Слово на Кирил Философ как покръсти българите" от 11-ти век ("Солунска легенда")
123. ↑ А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов, 1989: 17
124. ↑ "Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество - като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне", "Пространното житие на св. Методий архиепископ Моравски"
125. ↑ "Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците (Кирил и Методий) смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята Безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр., 1:19) на българите. Те тъгували, страдали и се отказвали от живота... Измолили от Него (Бога) благодат - да изнамерят азбуката, която съответства на грубостта на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа... След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителски извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава", "Пространно житие Климент Охридски" ("Българска легенда"), написано скоро след смъртта му през 916 г. от негов ученик (свободен превод на гръцки език от архиепископ Теофилакт Български)
126. ↑ "Които (Кирил и Методий) тогава ходеха по цялата българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра... За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината... преведоха Божественото писание, старото и новото, от елински език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език", Л. А. Лавров, Белградски препис от "Житието на св. Наум" ("Македонска легенда"), "Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности", Ленинград, 1930 г., с. 182-184
127. ↑ "Пръв (Климент) заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на Благочестие и православна вяра на мизийския (българския) народ." ... Методий е бил ръкоположен за "епископ на целия Илирик (в т.ч. и Западна Македония) и на българския народ, който владеел страната"., "Кратко житие на св. Климент Охридски" ("Охридска легенда"), Димитър Хотматиан; "Гръцки жития на Климент Охридски", Александър Милев, Издателство на БАН, София, 1966 г.
128. ↑ ""С вас, светци, се хвали славно града Солун, Кириле свети и Методий, Мизия (България - бел.а.) и Панония, и Моравската земя, блажени, като слави и вика: "Благословен Бог"", Драган Костич, "Бугарски епискол Константин - писац службе св. Memoguiy", "Byzantinoslavica", VII, 1937 - 1938 г.
129. ↑ Бахши Иман, "Джагфар тарихы", Том I-1993, II-1994 и III-1997, Оренбург.
130. ↑ "It is not always clear whether an early medieval written source names a country or a town called Morava. The adjective "Great" nowadays denotes Moravia plus the annexed territories. In De Administrando Imperio, it may have rather meant "distant", because Byzantine texts used to distinguish between two countries of the same name using the attribute "little" for the territory closer to the Byzantine Empire (such as the Morava rivers in Serbia) and "great" for the more distant territory (such as the Morava river between Moravia and Slovakia)", Great Moravia
131. ↑ "Der Name Großmähren (im Gegensatz zum bloßen Moravia/Mähren) wurde um 950 zum ersten Mal vom byzantinischen Kaiser Konstantin VII. (mit dem Beinamen Porphyrogennetos) verwendet (he megale Morabia). Jahrhunderte lang wurde er von sämtlichen Quellen mit Großmähren oder manchmal mit Obermähren übersetzt. Erst in letzter Zeit wird von verschiedenen Forschern vorgeschlagen – ohne dass ihnen allerdings andere Informationen als ihren Vorgängern zur Verfügung stünden – den Namen lieber mit Entferntes oder Ehemaliges Mähren zu übersetzten. Die Begriffe Ober-Mähren, Entferntes Mähren und wohl auch Großmähren sollen den Gegensatz zum – vom Byzantinischen Reich aus gesehen – zweiten Morava in der Gegend von Sirmium hervorheben (Imre Boba). Der Begriff Großmähren soll zugleich betonen, dass es sich um Mähren samt der ihm ab 833 angeschlossenen Gebiete handelt.", Großmähren
132. ↑ Patrologia Graeca, Migne, t. 119, col. 779. М. Ив. Соколов, каз. съч., стр. 172
133. ↑ "Ръкописна книга от XIII в. в Българската митрополия в Скопие, песен I-ва", К. Радченко, "Известия от рус. яз. и слов.", ИАН. XII, 1907 г., кн.3, с. 158-162
134. ↑ Васил Н. Златарски, ”История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)...1. Междудържавното положение на България и покръщането на българите”
135. ↑ а б в г д е ж з "...ако ли Методий и Кирил най-много са се трудили за словенете и чесите (моравците), то как и защо да превеждат, Тия, зарад тях Светото Писание не на тяхно, а на съвсем чуждо българско наречие...?", Добровски, 1783 г.
136. ↑ а б в г д е ж з "...от де се взе у нас (Русия) този чужд неруски език, който от времето на Нестор с такова мъчителство притесняваше русите. Словестност, която и до сега владее църквите не само в просторната Российска империя, но и в Галиция...и в Североизточна Унгария ... Дали това не е бил народен език и на някакъв народ ... Кирил и Методий преведоха Свещеното Писание не на някакъв друг език, а на Български, несъмнено на Български; или, все едно, Църковният език, който се употребява сега в Русия, Унгария, Сърбия, Далмация и истинска България е езикът Български, който в другите страни е мъртав, но е жив и народен език и до сега в България.", Юрий Венелин от Руската Императорска АН, 1930 г.; "Критически издирвания за историята българска", превод Ботю Петков, Земун, част I, стр. 71, 1853 г.
137. ↑ а б ”Methodios und Kyrillos in ihrer Europäischen Dimension”, Evangelos Konstantinou, Verlag Peter Lang Frankfurt a.M. Bern, 2005
138. ↑ Wolfram, Herwig: Salzburg, Bayern, Österreich. "Die Conversio Bagoariorum et Carantorum und die Quellen ihrer Zeit". In: Mitteilungendes Instituts für Österreichische Geschichtsforschung. 1995.
139. ↑ "Industriae tuae", episcopus Romae Papa Ecclesiae Catholicae Romanae Ioannes VIII, 880
140. ↑ "Буквите на траките и готите не се утвърждават, зад тях не застава държава" проф. д-р Божидар Димитров
141. ↑ "Днес не един мъж прави опит да пише по свой език и бърза да въздигне народа си. Защо да странят от това само франките, та да не почнат по франкски да възгласят славата Божия?", Отфрид от Вайсенбургския манастир в Елзас
142. ↑ "Твърдоглавието и късогледството на немските феодали тогава, съчетано със злостната ревност на залцбургския архиепископ Адалвин, епископа на Фрайзинг Анно, на Херманрих, епископа на Пасау, и в добавка на Нитренския епископ Вихинг довежда до прокуждането на Методий и неговите ученици от Панония и Моравия, за да ги отпрати при княз Борис I в България. А са имали под ръка превод на Библията, направен на готски език още по времето на епископ Вулфила през VI век.", проф. Роланд Марти от Университета на Саарбрюкен
143. ↑ "...Арестуването, съденето и заточаването на Методий не е акт, с който Баварската църква може да се гордее. След две години и половина арест по енергично настояване на папата Методий е освободен. Но интригите срещу него продължават и за голямо съжаление отново един немец, дори епископ, на име Вихинг задълбочава пропастта между Изтока и Запада. Учениците на Методий се отправят към България...", "Проповед по време на литургията за 1100-годишнината от кончината на славянския първоучител Методий", Рудолф Грабер, епископ на Регенсбург
144. ↑ "De inventione linguarum/litterarum", Hrabanus Maurus
145. ↑ "Переяславско-Суздалския летопис", архимандрит Леонид, 1822-1891
146. ↑ ”Русская цивилизация”, Я. Кеслер, Москва, ЭкоПресс-2000, 2002 г., с. 65
147. ↑ "Летопис Попа Дукљанина", проф. Фердо Шишић, с. 101-106, Београд-Загреб, 1928 г.
148. ↑ "Život Sv. Simeona od krále Štěpána", 22, prof. P.J.Šafařik, (Башич, "Старе српске биографије I, с. 62-63
149. ↑ "Цамблакова биография на крал Урош III Дечански", Гласник српског ученог друштва, Кн. XI, Београд, 1859 г.
150. ↑ "Caeperuntque se litrique populi valde inter se diligere, id est Gothi qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime, quod ambo populi gentiles essent, et una lingua esset omnibus", Дуклянският презвитер
151. ↑ "Nuncius autem, qui infidelis erat, hortatu ducis baptismum suscepit. Erant enim Sclavi adhuc gentiles quia a Gothis originem traxerant", "Andreas Dandolo und seine Geschichtswerke", H.Simonsfeld, s. 156, München, 1876
152. ↑ "Gothi a pluribus dicebantur, et nichilominus Sclaui...In tera uero Getharum (в някои ръкописи от 14-ти в. и Gothorum), que nunc Seruia sea Rasia nuncupatur, prope stagnum quoddam (Скадарското езеро) ciuitatern fecit construi (император Диоклециан), quam ex suo nomine Diocliam appelavi.", Thomas archidiaconus, ed. Rački II, 26"
153. ↑ “Life of Justinian by Theophilus”, James Bryce, Constantin Jirecek, “The English Historical Review”, Vol. 2, No. 8 (Oct., 1887), pp. 657-686
154. ↑ “Единосъщен и подобносъщен”, Асен Чилингиров, 2007 г.
155. ↑ ”Полное собрание русских летописей”, издаваемое постоянною историко-археографической комиссиею Академии наук СССР, т. I, „Лаврентьевская летопись”, вып. 1: „Повесть временных лет”, Ленинград 21926, кол. 112
156. ↑ ”Исторiя христiянства въ Россiи до равноапостольскаго князя Владимiра”, С.-Петербургъ 1846, с. 361
157. ↑ "А во вторых, обстоятельный Символ веры, который преподан был Владимиру после его крещения. Мы думаем, что этот Символ есть действительно тот самый, который заповедан был просветителю России, и потому ест драгоценнейший памятник нашей церковнной старины, как договоры первых князей киевских с греческими императорами – драгоценнейшие памятники нашей старины гражданской. Ныне соглашаются, что помянутые договоры отнюд не выдуманы самим летописцем, а точно существовали, дошли до него в писмени – в подлинниках или в копиях с подлинников – и только внесени им в летопись. Почему же не сказать того же самого и об исповедание веры, которое вручено было нашему великому князю, без сомнения, на бумаге в руководство на всю последющею жизнь и которое, будучи привезено им в Россию, наверно, сохранено было им до конца жизни во всей целости, потом завещано детям как великая святыня, и таковым образом удобно могло дойти, хотя в копиях, до преподобного Нестора? Ныне сделалось известным, что этот Символ ест буквальный перевод греческого исповедания веры, написанного еще Михаилом Синкелом (умер ок. 835 г.). И мы вправе смотреть на этот Символ как на первый урок в православия, какой преподала нам православная Греция в лице просветителя нашего отечества.„, „Исторiя русской церкви” I, С.-Петербургъ 1889, с. 115 – препечатка: Макарий (Булгаков) Митрополит Московский и Коломенский, „История русской церкви”, кн. I., „История христианства в России до равноапостольного князя Владимира как введение в историю русской церкви”, Москва: Издательство Спасо-Преображенского Валаамского Монастыря, 1994, с. 240-242
158. ↑ М. Л. Сухомлиновъ, „О древней русской лýтописи какъ памятнике литературномъ”, „Ученые записки Втораго отдýленiя Имп. Академiи наукъ”, кн. 3, С.-Петербургъ 1856, с. 65-68 и „Исследованiя по древней русской литературе”, „Сборникъ Отдýленiя русскаго языка и словесности Имп. Академии наукъ”, т. 85/1908, № 11, с. 70-77
159. ↑ П. А. Заболотскiй, ”Къ вопросу объ иноземныхъ письменныхъ источникахъ Начальной лýтописи”, „Русскiй филологическiй вестникъ”, Варшава XLV/1901, № 1-2, с. 1-31
160. ↑ ”Отсюда слýдуетъ, что лýтописная редакція извýстій о крещеніи св. Владиміра и о послýдующей его дýятельности не можетъ быть признана первоначальною, но заставляетъ предполагать, что лýтописецъ для своеге разсказа пользовался уже готовыми источниками, которые онъ приспособилъ къ условіямъ лýтописнаго повýствованія, дополнилъ и видоизмýнилъ”, Н. К. Никольскiй, ”Материалы для исторiи древне-русской письменности”, „Сборник Отдýленiя русскаго языка и словестности”, С.-Петербургъ 1907, с. 5-8 и 21-24
161. ↑ ”Разысканiя о древнейшихъ русскихъ лýтописныхъ сводах”, С.-Петербургъ 1908, с. 155-156
162. ↑ а б ”Срв. Повесть временныхъ летъ”, подготовка текста Д. С. Лихачева, под редакцией В. П. Адриановой-Перец, ч. I, Москва/Ленинград, 1950, с. 77-79; Москва, 1996
163. ↑ Reinhold Trautmann, „Die altrussische Nestorchronik”, Leipzig 1931
164. ↑ ”Rauchspur der Tauben”. “Radziwill-Chronik”. Aus dem Altrussischen übertragen und herausg. von H. Graßhoff, D. Freydank und G. Sturm, Leipzig und Weimar 1986
165. ↑ Аполлон Григорьевич Кузмин, „Падение Перуна. Становление христианствя на Руси”, Москва, 1988 г., с. 119 сл.
166. ↑ ”ПОКРЪСТВАНЕТО НА КИЕВСКА РУС И БЪЛГАРИТЕ”, д-р Горан Благоев
167. ↑ Ludolf Müller, “Gibt es Spuren eines arianischen Einflusses auf das Christentum der Kiever Rus’?”, ”Millennium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988-1988”. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster 5.-9. Juli 1988, herausg. von Gerhard Birkfellner, Köln/Weimar/Wien: Böhlau Verlag, 1993, с. 191-226.
168. ↑ ”Zum Problem des hierarchischen Status und der jurisdiktionellen Abhängigkeit der russischen Kirche vor 1039”, Köln-Braunsfeld: Verlagsgesellschaft Rudolf Müller, 1959
169. ↑ „Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква до 1039 година“, Международен колоквиум на АН на ГДР, Мюлхаузен, Асен Чилингиров, 1980 г.
170. ↑ Международен симпозиум на Комисията за изследване на славянските култури в средновековието и на Отдела за история на СССР, организиран Националния комитет на славистите в ГДР и Университета Мартин Лутер в Хале, ГДР, Асен Чилингиров, 1980 г.
171. ↑ Сборник „България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура“ I, Берлин, 2002 г.
172. ↑ ”Die Christianisierung Rußlands und Bulgarien”, “Tausend Jahre Taufe Rußlands. Rußland in Europa”, Beiträge zum Interdisziplinären und Ökumenischen Symposium in Halle (Saale), Leipzig: Evangelische Verlagsanstalt, 1992, c. 423-468 и „Покръстването на Русия и България”, А. Чилингиров, „България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура”, Берлин 2002, с.129-158, табл. I-XXIV
173. ↑ ”Да изправим историята си с главата нагоре”, проф. Асен Чилингиров, 2007 г.
Външни препратки [редактиране]
1. Българите са по-стари заселници на Тракия и Македония от славяните, проф. д-р Ганчо Ценов, 1907 г.
2. Произходът на българите и начало на Българската държава и Българската църква, проф. д-р Ганчо Ценов, 1910 г.
3. Хиляда години ли от смъртта на св. Климента?, проф. д-р Ганчо Ценов, 1915 г.
4. Кроватова България и покръстването на българите. Прокоповите хуни и Теофановите българи, проф. д-р Ганчо Ценов, 1937 г.
5. Народността на старите македонци, проф. д-р Ганчо Ценов, 1938 г.
6. Хуните, които основаха българската държава: техният произход и тяхното християнство, проф. д-р Ганчо Ценов, 1940 г.
7. Elementa Nova pro Historia MACEDONO - BULGARICA, проф. Георги Сотиров, Канада, 1986 г.
8. Готи и Гети - Изследвания, проф. д-р Асен Чилингиров, Берлин, 2005 г.
9. Общият произход на Баварците и Българите, Prof. Karl Fritzler, Frankfurt, „Die Herkunft der deutschen Volkstämme“, H. Bauer, Marbur, 1923
10. Готите на територията на днешна България, DIE GOTEN AUF DEM TERRITORIUM DES HEUTIGEN BULGARIEN, Prof. Dr. Herwig Wolfram, Wien, София, 2003 г.
11. Вулфила (311-383) - Пограничният просветител, архим. проф. Георги Елдъров, Рим, 2002 г.
12. Раждането на Европа: Адрианопол 378 г., проф. д-р Светлозар Елдъров
13. Вулфила – “Апостолът на готите” – между фактите и легендите, д-р Росен Милев, 2004
14. Аларих – Теодорих, д-р Росен Милев, 2002 г.
15. Aethicus Philosophus Cosmographus - Част I, Част II, проф. Божидар Пейчев, Гьотинген, 1979 г., сп. "Философска мисъл"
16. Ethicus et les ouvrages cosmographiques intitulès de ce nom. - Memoires presentes par divers sa vants a L'Academie des inscriptions et lettres, I ser., II, Armand D'Avezac, 1852, Paris
17. Откуда ты, Русь?, Пересмотр основ истории славян I, проф. Сергей Лесной, 1956 г., Мелбърн
18. Забравеният д-р Ганчо Ценов
19. Ziezi ex quo Vulgares
20. Das Werk "De inventione litterarum" des Hrabanus Maurus und die altbulgarische Schrift "O pismenech cranoristza Hrabra", Prof. Bozidar Peytscheff, Göttingen, Archiv für Mittelrheinische Kirchengeschichte Speyer, 1982, vol. 34, pp. 37-41
21. История на българите, 1760 г., проф. Франц-Ксавер-Иван де Пеячевич (1707 - 1781), ректор на университета в Грац
22. De origine actibitusque Getarum, Jordanis
23. Българите в античния свят - Сборник статии, проф. Йордан Табов, София, 2006 г.
24. Готи и Гети - германци или траки, Българите - история, хипотези, загадки, София, 2007 г.
25. Загадката на българите, проф. Сергей Лесной, Мелбърн
26. Славянобългарска история, Св. Паисий Хилендарски
27. Летопис Попа Дукљанина, проф. Фердо Шишић, с. 101-106, Београд-Загреб, 1928 г.
28. Убийството на юстиниановата самоличност, проф. Георги Сотиров, Канада, 1974 г.
29. Българите са старо население на Балканите, проф. Йордан Табов, София, 1999 г.
30. За д-р Ганчо Ценов и още нещо..., сп. "Авитихол", бр.26, 2004 г., Здравко Даскалов, София
31. Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven: eine historisch-philologische Untersuchung über die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten u.a., Ganco Cenov. - Berlin [u.a.] : de Gruyter, 1930
32. Цар Симеоновият Съборник от X век - Изследвания I, проф. д-р Асен Чилингиров, Берлин, 2007 г.
33. Древняя Русь. IV. Гунно-антский период (370-558 г.г.), Г.В. Вернадский.
34. Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания, д-р Ганчо Ценов, 1907 г., Хелиопол, 2005 г.
35. История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство, проф. Васил Н. Златарски, I изд. София 1918/1927; II изд., Наука и изкуство, София 1970/1971, под ред. на Петър Хр. Петров
36. Der ostgermanische Ursprung des bulgarischen Volksnamens, Prof. Dimitar Detschew, Zeitschrift für Ortsnamenforschung, II, 1926/27
37. Historia Ecclesiastica, Socrates Scholasticus
38. Historia Ecclesiastica, Eusebius Caesareae
39. Латински извори за българската история II, т. VII, 1960 г., Институт за българска история на БАН, изд. БАН, съст.: И.Дуйчев, М.Войнов, Стр.Личев, Б.Примов
40. Латински извори за българската история IV, т. IV, 1981 г., Институт за история на БАН, изд. БАН, съст.: М.Войнов, В.Гюзелев, Стр.Личев, М.Петрова, Б.Примов
41. I BULGARI STANZIATI NELLE TERRE D'ITALIA NELL'ALTO MEDIO EVO, prof. Vincenzo d'Amico, Roma, 1942
42. "History of the Wars, Book I. and II.(of 8) - The Persian War" by Procopius of Caesarea, The Project Gutenberg eBook, 2005
43. "History of the Wars, Book V. and VI.(of 7) - The Gothic War" by Procopius of Caesarea, The Project Gutenberg eBook, 2007
44. "Хронография", Йоанн Малала, Книга XVIII, СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА – превод от „Chronographia”, Joannis Malalae / Rec. L. Dindorf. Bonnae, 1831
Източници
1. ↑ "...Изправената колона на Фортуна във Византион е поставена там от Помпей Велики. На това място той е обсадил Митридат и неговите готи, и след като ги победил завладял Византия. Това се потвърждава от надписа на латински на спираловидната облицовка на колоната, който гласи: “На Фортуна за - победата над готите.” По-късно това място стана механа. Готите са гетите..., “De Mensibus”, Йоан Лидийски"
2. ↑ Antoninus Caracallus, X.6. SHA. Loeb, т. 2, стр. 28
3. ↑ Конспект на книга LXXVIII, 12.5. Loeb, т. 9, стр. 307-309
4. ↑ Philostorgius II, 5
5. ↑ „Хуните учат псалтира и загряват скитския студ с топлината на вярата: русата и златокоса гетска войска се обкръжава с църковни палатки (походни параклиси)“, Patrologia Latina I. 22, col. 870

[men]

Ето още едно "парче" от съзнателно разпокъсания материал!

Остроготи

Остроготите (наричани още източни готи, като разграничение от западни готи, т.е. вестготите) е погрешното название на Остроготите, използвано от научните среди, които неправилно ги считат за германско племе. Остро-Готите са оказали съществено влияние върху политическите събития в късната Римска империя.
До 488 г. столица на Остро-Готския крал Теодорих Велики е бил гр. Нове (Свищов) в Мизия, откъдето Теодорих тръгва с 20 000 армия за Италия и след като я превзема, основава готското си кралство със столица в гр. Равена.
Предистория
Готите били единна народност, спомената в няколко източника отпреди III век, когато явно се разделят на Вези-Готи и Остро-Готи. Двете племена имали много общи черти, и най-вече — почитта към бога, когото римляните оприличили на Марс, а тракийските Гети преди тях - на Арес (според привържениците на нордическия им произход - на Тир). Това разделение и преселението на западните готски племена в римската провинция Дакия, било естествен резултат от струпването на народи в Причерноморието.
Там вестготите създали обширно и мощно кралство, а техните съперници гепидите им станали васали.
Възходът на хуните около 370 г. довел до подчиняването на Вези-Готите. Хуните на Валамир разбиват Вези-Готите, а техният владетел Херманрих се самоубива, за което съобщава Амиан Марцелин. Според „Гетика“ на Йорданес, Херманрих живял 110 години.
През 376 година, застрашени от атаки на Хуните, Вези-Готите, водени Фридигерн, се настаняват в Римските провинции на юг от Дунав, като в замяна на това участват като наемници в римската войска.
През 378 г. Фридигерн разбива в Тракия, край Одрин (Адрианопол) римската войска, като императорът Валент е убит в сражението.
През 391 (или през 395 г.) тракийските готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигнали за крал Аларих I.
Тръгвайки от Мизия с около 20 000 Вези-Готи, Аларих започнал дълъг поход през Балканския полуостров, през Италия, през 410 г. превзема Рим и накрая пристига в Южна Франция, където създава Тулузкото кралство със столица гр. Тулуза, основан древните Българи през 225 г. пр.Хр.
До нападението на хуно-българите остро-готите заемат обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остро-готите са на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.
За разлика от вези-готите, които са предимно пехотинци, остро-готите за известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хуно-българите, с които ги свързва пословичен съюз на "любов и омраза", който, според преданията, се дължал на тяхното "митично родство" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "най-голямо държавно предателство".
През 375 г. хуно-българите преминават р. Дон и покоряват държавите на аланите, гепидите и остро-готите, които не могат да противодействат на техните свръхмодерни за времето военни технологии - многослойните рефлекторни лъкове и бронираната конница. остроготският княз Ерманрих (Херманрих, * ок.305 - † 376), първият от рода на Амалите ("Безупречните") търпи няколко поражения и се самоубива.
Една малка част от остро-готите остава на п-в Крим. Кримският готски език просъществува до 17-18 в. (съобщава се по това време за кримски "татари", говорещи "долнонемски").
Друга част от остро-готите, водени от Видимир, син на Ерманрих, успява да избяга в Римската империя на юг от Дунава заедно с част от Аланите и някои отцепили се хуно-българи. През 378 г. те взимат участие на страната на вези-готите в битката при гр. Адрианопол (Одрин), където римската армия е разгромена, а Император Валент (*328, †378) е убит.
Трета част от ок. 20 000 войни (ок. 100 000 остро-готи и др.) под ръководството на Родогаст (†406), езичник, успява да се измъкне към Северна Италия като сее опустошения по пътя и накрая обсажда Флоренция. През 406 г. Родогаст е разгромен и екзекутиран от римският пълководец Стиликон с помощта на хуно-българите на кан Улдин, дядото на кан Атила. Част от победените остро-готи са включени в римската войска, а другите са заробени.
Основната част от остро-готите се включва като съюзници в походите на победителите си, хуно-българите, на запад. В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. остро-готите са на страната на Хуно-българската империя на кан Атила (†453) от българската царска династия Дуло заедно с хуно-българите, гепидите, херулите и др. срещу римляните, вези-готите, аланите, франките и др. водени от пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (*ок.390, †454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин".
След внезапната смърт на кан Атила през 453 г. неговите 6 синове започват междуособни борби за поделяне на Хуно-българската империя. Възмутени от този опит да бъдат поделяни като „роби“, подчинените племена-съюзници, в т.ч и остро-готите, се разбунтуват срещу хуно-българите. През 456 г. на р. Недава в Панония хуно-българите на Атиловия син княз Елак са разбити от гепидите на княз Ардарик и от остро-готите на княз Теодомир (†474).
През 457 г. тримата братя, остроготските князе от рода на Амалите - Валамир, Теодомир и Видимир - сключват федеративен договор с Константинопол, по силата на който получават правото да се заселят в Южна Панония, от южния бряг на ез. Балатон до околностите на гр. Сингидунум (Белград).
Теодорих, наречен по-късно Велики (*451, †526), син на княз Теодомир, на 8 годишна възраст отива заложник в Константинопол, където престоява 10 години и получава римско възпитание в Двора на император Лъв I. Там той е зачислен към състоящата се предимно от готи лична гвардия на главнокомандващия армията на Империята, всемогъщият Консул княз Аспар (*ок.400, †471), от българо-алански произход.
През 457 г. княз Аспар, който е арианец („полуарианец“), отказвайки се доброволно от престола по религиозно-политически причини, издига за Римски Император протежето си Лъв I, от трако-български произход, но изповядващ Християнството по Никейския (гръцкия) канон. За да обезсили зависимостта си от княз Аспар, император Лъв I създава нова гвардия от малоазийски Изаури и подготвя издигането в противовес на Аспар на изаурецът Зенон (†491), който през 471 г. убива Аспар, а през 474 г. става римски император. След като през 469 г. Империята решава да води на Изток и на Запад война срещу готите, „отрова за държавата“, Аспар разпуска своите готи и Теодорих се зъвръща в родината си.
По това време Крал на Панонското готско Кралство е бащата на Теодорих - Теодомир. Теодорих поема частта на наскоро починалия си чичо Валамир, а през 471 г. разбива сарматите, от която дата по-късно той отбелязва началото на своето царуване. През 473 г., за да балансират нарастващото влияние в Цариград на съперника си Теодорих Страбон (вж. по-долу), Теодомир и Теодорих пренасят столицата на Кралството си в България/Македония, докато Видимир заминава със своите готи за Италия. След смъртта на Крал Теодомир през 474 г. Теодорих го наследява. През 476 г. Крал Теодорих Велики изоставя Македония и се завръща на Дунава, този път в Долна Мизия, България, като установява столицата си в стратегически важния гр. Нове (Свищов), където остава до 488 г.
Другият именит представител на амалите, княз Теодорих Страбон ("Кривогледият", †481), по баща Триарий, се явява главен съперник на Теодорих Велики в отношенията на остро-готите с Римската империя. Теодорих Кривогледият принадлежи към живеещите в Тракия остро-готи, които са римски Федерати. Освен това той е близък роднина на княз Аспар и поискал предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар след неговата смърт - да заеме поста на Главнокомандващ на Римската армия, да заселва свои хора в Тракия и т.н. В този момент и тракийските остро-готи федерати, главната опора на княз Аспар, издигат Теодорих Квивогледият (Страбон, Триарий) за свой Крал (rex) и с няколко военни акции срещу Империята склоняват Лъв I да отстъпи. Теодорих Страбон изпълнява тази функция от 473 до 479 г. Неговата войска нараства на 30 000 души, към него се присъединяват огромно число войни и започва да застрашава Одрин и Цариград. За да се пребори със заплахата, император Зенон мобилизира срещу тракийските готи българите, които живеят и оперират самостоятелно на юг от Дунава след разпадането на Хуно-българската империя („Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните (т.е. готите) и се отправил към Цариград“, пише Йоан Антиохийски). През 481 г. Теодорих Страбон загива при конна езда. От този момент настъпва часът на Теодорих Велики.
Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодорих Велики започва през 482 г. офанзива срещу населените с гърци (неариани) земи на Империята. Ужасните опустошения принуждават накрая Зенон да сключи в 483 г. желания от Теодорих договор: Потомъкът на Амалите бива въведен в достойнството на главнокомандващ и Патриций, през 484 г. (на 33 години) става консул, неговият род на Амалите станал Флавиев, придават му се Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Консулството на Теодорих Велики е „ознаменувано“ с убийството насред улицата на сина на Теодорих Страбон, който, от своя страна, преди това убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодорих Велики.
За да се подсигури срещу най-опасния си съюзник, готите, които от една страна, застрашават Цариград, а от друга - Епир и Тесалия, Зенон се обръща за помощ към живеещите между Тракия и Адриатическо море българи и назначава Едеския (Воденския) български войвода Сабиниан Велики за пълководец. Сабиниан съумява с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи. Понеже Зенон е недоволен от този начин на действие и съзира заговор, той изпраща убийци да унищожат Сабиниан Велики. След неговата смърт илирийски и македонски войвода стана синът му, носещ неговото име, Сабиниан, когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ Енодий (*473 - †524), нарича „български войвода“ в панагирика си към Теодорих.
Теодорих се връща обратно в Нове, откъдето той е тръгнал преди половин десетилетие. От столицата си гр. Нове (Свищов) Теодерих водел преговорите със Зенон в Константинопол и накрая постигнал сключването на договор с тежки последствия, според който “той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойте там (в Италия)”.
През 488 г. Крал Теодорих Велики тръгва с одобрението на император Зенон с около 20 000 бойци и техните семейства от гр. Нове (Свищов) срещу Одоакър (* ок.430 - † 493) да освобождава Италия. Всъщност, Зенон търси повод да се оттърве от нарастващата опасност от остро-готите на Теодорих. През 476 г. Одоакър, командващ федератските войски в Италия, е свалил 11 годишния Цезар на Западната Римска империя Ромул и е обявен за Управител на Италия, подчинявайки се на император Зенон в Константинопол. Напрактика обаче Одоакър се обявява и действа като независим крал на Италия.
По пътя за Италия Теодорих успява да убие с измама Князът на Сирмиум, гепидът Трапстил, в Долна Панония, която по това време е населена главно с българи и готи. Неговото място е заето от сина му княз Тразерик, който уверил Теодорих в своята преданост. Също тук в Долна Панония Теодорих успял да повали и рани на полесражението в личен двубой при една голяма битка и Буса, Княз на българите. По-късно той ще празнува тази победа в Равена над тия, „които не знаят, що е поражение и още не могат да повярват“.
До 491 г. Теодорих Велики контролира вече почти цяла Италия. След 2 годишна безуспешна обсада на Равена Теодорих и Одоакър сключват през 493 г. договор за съвместно управление на Италия. На помирителната вечеря след влизането на остро-готите в Равена Теодорих убива вероломно Одоакър и се обявява за едноличен Наместник на Императора в Италия, чието одобрение обаче получава чак през 497 г.
След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите стават фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставят в сянка римската курия, която загубва влияние. Пряката връзка между столицата на Римската империя Константинопол и западните провинции с център гр. Рим е прекъсната. Теофан (8/9 в.) и Комес Марцелин пишат: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, и „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“. Досега Империята беше употребявала ту единия, ту другия Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих (Теодомиров) с настаняването си в Италия стана силен, тя решава да си послужи с неговата сила срещу непокорните си българи, които нарича „свои българи“, защото ги счита за хора на Римската империя.
За целта Империята инсценира война срещу българите („Гърция чрез посегателството на съюзника Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане“, съобщава Енодий). Тя спечелила на своя страна гепида Мундо, от рода на Атила и братовчед на княз Тразерик, който започнал да тероризира българите с плячкосване - „... с помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци ... той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци.“ (Йордан). Използвайки ангажираността на българите, Теодорих Велики изпратил двамата свои първи благородници граф Пеца (Пиций) и Хардуик „с непосвещавана дотогава в бой младеж“, за да завземат столицата на Долна Панония Сирмиум (Срем). Пеца, след като пропъдил Тразерик, успял да завземе града без бой и „управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна“. „След това потегли против Сабиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава), ... впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде ... и го спаси от ръцете на Сабиниан ... и разби илирийската войска, ... след което той (Мундо) от благодарност се подчини на крал Теодорих“ (Йордан).
Това сражение на р. Морава през 505 г. между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-къвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. След това двете части на Римската империя се съединили отново (временно) по старите си граници. „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.
През 511 г. Теодорих Велики се обявява за Крал и на победените от франките в Галия вези-готи. Управлението на Теодорих Велики до неговата смърт през 526 г. е характерно с възприемането на административната практика на късната античност в Италия, стремеж към изравняване на римляните (католици) и готите (ариани) и води до късен културен разцвет на Италия.
По време на царуването на св. император Юстиниан I Велики (Управда ,* ок. 482 - † 565), от трако-български произход, родом от гр. Таурезиум край Скопие, Македония, Главнокомандващият римската армия Велизарий (* 505 - † 565), също от трако-български произход, през 535 г. дебаркира на о-в Сицилия, през 536 г. превзема Рим. Крал Теодохад (последният Амала, *507/511 - † 536) предлага да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остро-готи го свалят от власт и издигат за Крал Витигис (†ок.542), който убива Теодохад. През 550 г. Велизарий превзема столицата на остро-готите Равена.
След тежкото си поражение от Велизарий остро-готите издигат за предводител Тотила (†552), който успява да създаде нова държава северно от р. По и през 552 г. да се обяви за Крал. Тотила успява бързо да завладее обратно големи части от Италия с подкрепа на местното население и дори на два пъти да превземе Рим през 546 и 550 г., въпреки повторното изпращане на Велизарий. Опустошителната 10 годишна война води до катастрофални поражения на късноантичната култура на Италия. След отзоваването на Велизарий, неговият съперник генерал Нарзес (*ок.490 - † 574, евнух и епилептик) успява през 552 г. да рагроми остро-готите, при което Тотила загива. Остатъците от разбитите войски издигат за Крал Тея († 552), но отново са разбити от Нарзес.
Част от останалите остро-готи се подчиняват на императорските войски, част от тях бягат при франките, а другите попадат през 568 г. под властта на лангобардите в Италия.
Не всички тракийски и балкански остро-готи обаче потеглят с Теодорих за Италия. След междуособните борби между двамата Амали и убийството на всемогъщия княз Аспар настъпва дълбоко разединение и много високопоставени готи от Тракия отказват да се включат в похода. Много от тях са намерили тук своята постоянна родина извън готските институции. Един от най-важните подчинени на главнокомандващия римската армия Велизарий е Беса от народа на древните тракийци Бесите. По-рано, тракийският българин Виталиан, роден в гр. Залдаба (Шумен), римски пълководец на българите федерати, през 514-515 г. се включва в българо-гръцките религиозни борби, застава начело на българското въстание в Тракия, Македония и Мизия („провинция България“, както я нарича Йоан от Никиу) в защита на заточените през 516 г. 4-ма „православни“ български владици от „безбожника“ император Анастасий I (* ок.430 - † 518), влиза с армията в Константинопол и принуждава Анастасий I да освободи българските владици и да ги върне на троновете им („в Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят ...“, пише на карта от анонимния Равенски космограф, а Зонара пише в житието на Анастасий, че „българите нападали Илирик и той построил Дългата стена от Черно до Мраморно море за отблъскване на техните набези“). За да бъде премахнат като опасен конкурент за престола, по-късно Виталиан е убит от бъдещия Император Юстиниан I Велики, племенник на император Юстин I (* 450 - † 527), тракийски селянин (син на Изток и Бегленица), родом от село Бедряна, Кюстендилско.
"Малките", т.е. римските готи (Gothi minores), християнските готи на св. епископ Урфил, живеели и оцелявали по северния склон на Хемус и както пише в историята им, също не се съгласили да напуснат родината си с Теодорих Велики. Чак във Франкската държава от 9 век Валафрид Страбон (игумен от ок. 808 до 849 г. на бенедиктинския манастир на остров Райхенау в Боденското езеро), смятал, че в Тракия все още живеят готи заедно със скити и говорят lingua theodiska, “(просто)народен език”, превърнал се постепенно до 15 век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch 10.

„Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тъкмо тук са станали готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодерих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на Императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра..“
проф. д-р Хервиг Волфрам, Виенският университет
История
До нападението на хунобългарите остроготите заемали обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остроготите били на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.
За разлика от визиготите, които били предимно пехотинци, остроготите били известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хунобългарите, с които ги свързвал пословичен съюз на "любов и омраза", който, според преданията, се дължал на тяхното "митично родство" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "най-голямо държавно предателство".
През 375 г. хунобългарите преминали р. Дон и покоряват държавите на аланите, гепидите и остроготите, които не могли да противодействат на техните модерни за времето военни технологии - многослойните рефлекторни лъкове и бронираната конница. Остроготският княз Ерманрих (Херманрих, * ок.305 - † 376), първият от рода на Амалите ("Безупречните") претърпял няколко поражения и се самоубил.
Друга част от остроготите, водени от Видимир, син на Ерманрих, успяла да избяга в Римската империя на юг от Дунава заедно с част от Аланите и някои отцепили се хунобългари. През 378 г. те взели участие на страната на визиготите в битката при гр. Адрианопол (Одрин), където римската армия била разгромена, а Император Валент (* 328 - † 378) бил изгорен.
Трета част от ок. 20 000 войни (ок. 100 000 остроготи и др.) под ръководството на Родогаст († 406), езичник, успяла да се измъкне към Северна Италия като сеела опустошения по пътя и накрая обсадила Флоренция. През 406 г. Родогаст бил разгромен и екзекутиран от римският пълководец Стиликон с помощта на хунобългарите на кан Улдин, дядото на кан Атила. Част от победените остроготи били включени в римската войска, а другите били заробени.
С Атила срещу Аеций в "Битката на народите"
Основната част от остроготите се включва като съюзници в походите на победителите си, хунобългарите, на запад. В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. остроготите са на страната на Хунобългарската империя на кан Атила († 453) от българската царска династия Дуло заедно с хунобългарите, гепидите, херулите и др. срещу римляните, визиготите, аланите, франките и др. водени от пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин".
След внезапната смърт на кан Атила през 453 г. неговите 6 синове започват междуособни борби за поделяне на Хунобългарската империя. Възмутени от този опит да бъдат поделяни като „роби“, подчинените племена-съюзници, в т.ч и остроготите, се разбунтуват срещу хунобългарите. През 456 г. на р. Недава в Панония хунобългарите на Атиловия син княз Елак са разбити от гепидите на княз Ардарик и от остроготите на княз Теодомир († 474).
През 457 г. тримата братя, остроготските князе от рода на Амалите - Валамир, Теодомир и Видимир - сключват федеративен договор с Константинопол, по силата на който получават правото да се заселят в Южна Панония, от южния бряг на ез. Балатон до околностите на гр. Сингидунум (Белград).
Consul Флавий Ардабур Аспар от Мизия, magister militum per Orientem
Теодорих, наречен по-късно Велики, син на княз Теодомир, на 8 годишна възраст отива заложник в Константинопол, където престоява 10 години и получава римско възпитание в Двора на император Лъв I Тракиец (* 401 - † 474), тракийски селянин от бесите [1] (от Софийско или Видинско). Преди да стане император Лъв e бил слуга на всемогъщия патриций и консул Флавий Ардабур Аспар (* ок.400 - † 471, Aspar-rex, Аспар-рух/рих), син на главнокомандващия армията magister militum praesentalis и консул Флавий Ардабур († 427). Аспар, който е роден в Долна Мизия, според някои от алански произход, според Йордан гот [2] ("толерирал готите"), също става главнокомандващ на армията - magister militum per Orientem. Още при смъртта на предишния император Теодосий II (* 401 - † 450) и прекъсването на неговата династия очакванията са били, че за император ще бъде избран Аспар, но това не станало, защото гърците в Цариград считали негово християнство за „полуарианско“ и скитската, респ. българо-готската църква - за еретическа. По тази причина за император е избран сенаторът Маркиан (* ок.390 - † 457) от прост тракийски войнишки род, сам той служил преди това като войник при Аспар. Условието е било, той да се откаже от старата си вяра, като бъде коронясан от гръцкия Цариградски патриарх. След смъртта на Маркиан през 457 г. Аспар, отказвайки се доброволно от престола по същите религиозно-политически причини [3], издига за Римски Император протежето си Лъв I [4] [1]. Лъв I Тракиец също е коронясан от Константинополския патриарх (според някои, той е първият коронясан от Патриарх) и в този смисъл по-приемлив от Аспар, като за ренегатството му получил и прозвището "Велики". Намерението на Аспар е да дърпа конците на Лъв I и да управлява задкулисно, като наложи някой от синовете си за Император [5] 4. Теодорих е зачислен към състоящата се предимно от готи лична гвардия на главнокомандващия княз Аспар.
За да обезсили зависимостта си от Аспар, Лъв I създава нова гвардия от малоазийски Изаури и подготвя издигането в противовес на Аспар на изаурецът Зенон (Тарасикодис, * 425 - † 491), като го жени за дъщеря си Ариадне. След като през 469 г. Империята решава да води на Изток и на Запад война срещу готите, „отрова за държавата“, Аспар разпуска своите готи и Теодорих се зъвръща в родината си. През 471 г., в двореца на Лъв I и с участието на Зенон, Аспар е убит от дворцовите евнуси заедно с големия му син патриций Ардабур († 471) [6], командващ конницата, а после и армията. През 474 г. Зенон става император (след внезапната смърт на император на Лъв II (* 467 - † 474), наследил за кратко баща си Лъв I, който умрял от дизентерия). Малкият син на Аспар, Патрикол (Патрициол, Патрокъл), зет на Лъв I и негов Цезар, успява да се укрие в Мизия при своите съплеменници федерати. Според Йордан [7] и Комес Марцелин [8], убит е и Патрикол, а вероятно трети син на Аспар е успял да се укрие.
Consul Флавий Теодорих Велики от Панония, magister militum per Orientem,
По това време Крал на Панонското готско кралство е Теодомир - бащата на Теодорих Велики (* ок.454 - † 526). Теодорих поема частта на наскоро починалия си чичо Валамир, а през 471 г. разбива сарматите, от която дата по-късно той отбелязва началото на своето царуване. През 473 г., за да балансират нарастващото влияние в Цариград на съперника си Теодорих Страбон, Теодомир и Теодорих пренасят столицата на Кралството си в България/Македония, докато Видимир заминава със своите готи за Италия. След смъртта на Крал Теодомир през 474 г. Теодорих го наследява. През 476 г. Крал Теодорих Велики изоставя Македония и се завръща на Дунава, този път в Долна Мизия, като установява столицата си в стратегически важния гр. Нове (Свищов), където остава до 488 г.
Consul Флавий Теодорих Страбон от Тракия, magister militum praesentalis
Другият именит представител на Амалите, княз Теодорих Страбон ("Кривогледият", † 481), по баща Триарий, се явявал главен съперник на Теодорих Велики в отношенията на остроготите с Римската империя. Теодорих Кривогледият принадлежал към живеещите в Тракия остроготи, които са римски Федерати. Освен това той бил близък роднина на Аспар (братовчед на Аспарвата жена) и поискал предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар след неговата смърт - да заеме поста на Главнокомандващ на Римската армия, да заселва свои хора в Тракия и т.н. В този момент и тракийските остроготи федерати, главната опора на Аспар, издигнали Теодорих Страбон за свой Крал (rex) и с няколко военни акции срещу Империята склонили Лъв I Тракиец да отстъпи и да го назначи за magister militum praesentalis. Теодорих Страбон изпълнявал тази функция от 473 до 479 г. Неговата войска нараснала на 30 000 души, към него се присъединили огромно число воини и започнал да застрашава Одрин и Цариград.
Зенон се обърнал за помощ към Теодорих (Теодомиров), като му обещал най-големите титли и почести на Империята. Обещал му също, че когато Теодорих стигне в Одринско, ще го посрещне голяма римска армия и така съвместно да унищожат Теодорих Страбон. Когато обаче Теодорих пристигнал на уреченото място, там нямало никой и ако Теодорих Страбон го е бил нападнал, щял е да го унищожи. Разбрали за измамата на Зенон, двамата Теодориховци се разбрали за общ фронт срещу Зенон.
Сабиниан Велики, „Воденският войвода“, Illyricianae ductor militiae
За да предотврати заплахата от най-опасния си съюзник, готите, които от една страна, застрашавали Цариград, а от друга - Епир и Тесалия, през 480 г. император Зенон се принудил да се съюзи с тракийските хуни и българи, пише Йоан Антиохийски през 488 г. Той назначил за пълководец най-добрия си генерал (ductor militiae), Едеския (Воденския) български войвода Сабиниан Велики. Сабиниан съумял с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи [9]. Понеже Зенон бил недоволен от този начин на действие и съзрял заговор, през 481 г. той изпратил убийци (консул Йоан) да унищожат Сабиниан Велики. След неговата смърт илирийски и македонски войвода станал синът му, носещ неговото име, Сабиниан († 517, magister militum per Illyricum) , когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ Енодий (* 473 - † 524), нарича „български войвода“ в панагирика си към Теодорих.
През 481 г. Теодорих Страбон загинал при конна езда. От този момент настъпил часът на Теодорих Велики. Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодорих Велики започнал през 482 г. офанзива срещу населените с неариани (гърци) земи на Империята. Ужасните опустошения принуждават накрая Зенон да сключи в 483 г. желания от Теодорих договор: Потомъкът на Амалите бил въведен в достойнството на главнокомандващ magister militum per Orientem и Патриций, през 484 г. (на 33 години) става консул, издигната му е триумфална арка, неговият род на Амалите станал Флавиев, придали му се Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Консулството на Теодорих Велики било „ознаменувано“ с убийството насред улицата на сина на Теодорих Страбон, който, от своя страна, преди това убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодорих Велики.
В столицата Нове
Теодорих се върнал обратно в гр. Нове (Свищов), откъдето той бил тръгнал преди половин десетилетие. От столицата си Нове Теодорих водел преговорите със Зенон в Константинопол и накрая постигнал сключването на договор с тежки последствия, според който “той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойде там (в Италия)”.
През 488 г. крал Теодорих Велики тръгнал с одобрението на император Зенон с около 20 000 бойци и техните семейства от гр. Нове (Свищов) срещу Одоакър (* ок.430 - † 493) да освобождава Италия. Всъщност Зенон търсел повод да се оттърве от нарастващата опасност от остроготите на Теодорих. През 476 г. Одоакър, командващ федератските войски в Италия, бил свалил 11-годишния цезар на Западната Римска империя Ромул и бил обявен за управител на Италия, подчинявайки се на император Зенон в Константинопол. На практика обаче Одоакър се обявил и действал като независим крал на Италия.
По пътя за Италия Теодорих успял да убие с измама гепидския княз Трапстил в Сирмиум, Долна Панония, която по това време била населена главно с гепиди, българи и готи. Неговото място било заето от сина му княз Тразерик, който уверил Теодорих в своята преданост. Също тук в Долна Панония при река Улка Теодорих успял да повали и рани на полесражението в личен двубой при една голяма битка и князът на българите Буса (или Бузан, Павел Дякон). По-късно той щял да празнува тази победа в Равена над тия, „които не знаят, що е поражение и още не могат да повярват“.
Равенското кралство
До 491 г. Теодорих Велики контролирал вече почти цяла Италия. След двегодишна безуспешна обсада на Равена Теодорих и Одоакър сключили през 493 г. договор за съвместно управление на Италия. На помирителната вечеря след влизането на остроготите в Равена Теодорих убил вероломно Одоакър и се обявил за едноличен наместник на императора в Италия, чието одобрение обаче получил чак през 497 г.
Междувременно през 511 г. Теодорих Велики се обявил за крал и на победените от франките в Галия визиготи. Управлението на Теодорих Велики до неговата смърт през 526 г. е характерно с възприемането на административната практика на късната античност в Италия, стремеж към изравняване на римляните (католици) и готите (ариани) и довело до късен културен разцвет на Италия.
По време на царуването на Юстиниан I през 531 г. главнокомандващият римската армия Белизарий дебаркирал на о-в Сицилия и през 536 г. превзел Рим. Крал de:Теодохад (последният Амала, * 507/511 - † 536) предложил да отстъпи кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остроготи го свалили от власт и издигнали за крал de:Витигис († ок.542), който убил Теодохад. През 540 г. Белизарий превзел столицата на остроготите Равена.
След тежкото си поражение от Белизарий остроготите издигнали за предводител en:Тотила († 552), който успял да създаде нова държава северно от р. По и през 541 г. да се обяви за крал. Тотила успял бързо да завладее обратно големи части от Италия с подкрепа на местното население и дори на два пъти да превземе Рим през 546 и 550 г., въпреки повторното изпращане на Белизарий. Опустошителната десетгодишна война довела до катастрофални поражения на късноантичната култура на Италия. След отзоваването на Белизарий, неговият съперник генерал Нарзес (* ок.490 - † 574, евнух и епилептик) успял през 552 г. да рагроми остроготите, при което Тотила загинал. Остатъците от разбитите остроготски войски издигнали за крал Тея († 552), но отново били разбити от Нарзес. Част от останалите остроготи се подчинили на императорските войски, част от тях избягали при франките, а другите попаднали през 568 г. под властта на лангобардите в Италия.

Източници

1. ↑ а б "Лъв, по потекло бес, бе направен от мощта на патриция Аспар от военен трибун на император", Jornandes, Panckoucke, p. 164
2. ↑ "В Константинопол по това време погина от мечовете на евнусите Аспар, първият измежду патрициите, произходящ от една знатна готска фамилия със синовете си Ардабур и Патрициол, първия бивш патриций, а втория Цезар и наричан зет на Императора Лъв.", Jornandes, Panckoucke, p. 166
3. ↑ "Някога от Сената било казано на Аспар да се направи сам император, който разправят, че дал такъв отговор: - Боя се да не би чрез мен да се породи навик в царуването", "Aliguando Aspari a senatu dicebatur, ut ipse tieret imperator: qui tale referetur dedisse responsum: timeo, ne per me consuetudo in regno nascatur., Casiodori Senatoris variae, Monumenta Germaniae, p. 425
4. ↑ Procopius, "De bello vandalico" I, 5
5. ↑ "Веднаж Аспар хванал Лъв за пурпурната дреха и му извикал: - Императоре, не е хубаво, щото онзи, който носи тази дреха, да лъже! На което Лъв отговорил: - Нито пък е хубаво да бъде принуждаван и каран като роб" , Bury, "A history of the later Roman Empire I", 230
6. ↑ "Император Лъв уби чрез наемници Аспар и сина му Ардабур, защото ги подозирал, че искат да го убият.", Procopius, "De bello vandalico" I, 6
7. ↑ "Quo tempori in Constantinopoli, Aspar, primus patriciorum, et Gothorum genere clarus, cum Ardabure et Patriciolo filiis, illo quidem olim patricio, hoc autem Caesare, generoque Leonis principis appellato, spadonum ensibus in patio vulneratus interiit.", Jornandes, Panekoucke, p. 166
8. ↑ "В 471 година погина от мечовете на евнусите в палата Аспар, първият измежду патрициите, със синовете си Ардабур и Патрициол, първия бивш патриций, а последния Цезар и наричан зет на Императора Лъв, арианец от арианско потекло - A.C. 471. Aspar primus patriciorum cum Ardabure et Patriciolo filiisillo, illo quidem olim patricio, hoc autem Caesare generoque Leonis principis appellato, Arianus cum ariana prole, spadonum ensibus in palatio vulneratus interiit.", Marcellini Comitis Chronicon. Migne LI
9. ↑ „Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните (българите) и се отправил към Цариград“, Йоан Антиохийски

[men]

И още едно "парче" от материала...

Вестготи
Увод
Народът на готите (беси - гетите) е тракийско племе - споменаван е още от Тацит, който ги назовава готони. Тогава населяват северното Черноморие в земите населявани преди (???) от гети и скити. С времето разширяват владенията си над съседни племена от и сарматски произход, завладявайки територии от Черно море до Балтика.
За първото споменаване на тервингите се смята това на Мамертин в «Панегирика» в чест на императора Максимиан през 291 г. : «тервингите, част от племето на готите» (лат. Tervingi pars alia Gothorum), които се съюзяват с тайфалите за нападение на вандалите и гепидите.
В началото на VI в. Касиодор, автор на обемната «История на готите», преведена и съкратена впоследствие от Йорданес в известната му Getica, въвежда новите преосмислени названия и деленето на западни и източни готи. Тези названия отразявали фактическото им географско положение предвид установяването на вестгоите на Пиренейския полуостров, а на остготите на територията на Италия.
След падането на Римската империя, вестготите продължили да оказват значително влияние в историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.
История
За първи път в историческите сведения, Вестготите (беси - гетите, тракийско племе) се появяват като отделен народ в средата на III век, когато завладяват Дакия. По-късно в 268 година Вестготите атакуват римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.
През 376 година, застрашени от атаки на Хуните, Вестготите се настаняват в Римските провинции на юг от Дунав, като в замяна на това участват като наемници в римската войска.
В края на 3 век вестготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от хуно-българите с тяхната тежка (бронирана конница) и лека кавалерия, военната сила на вестготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на Тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш, св. император Константин Велики (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските вези-готи, благодарение на които той ликвидира Тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантин. „Императорът Константин, ...поради нападенията на българите направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград)“, пише по-късно император Константин Багренородни (Порфирогенет). През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските вези-готи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия.
След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.
Междувременно, след окончателното узаконяване на Християнството през 313 г. от император Константин Велики с Указа за толерантност от Милано, се ускорява християнизацията на вези-готите, в която съществена роля играе св. Урфил, епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в "Църковната история" на Филосторг (покръстителят на Константин Велики) и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ и Созомен оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (*ок.360 - †сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейският събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Улфила е хиротонисан през 340/341 г. за готски епископ и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидски, виден представител на Арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (*ок.250 - †336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партиията на Арианите е най-силна в Империята (337-361 г.) 11.
През 325 г. на Никейския събор в присъствеито на император Константин Велики участват 318 епископи (Императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които може да води по 3-ма свещеници), гръцките и източните епископи налагат уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на Символа на вярата, според което „Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух са единосъщни и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край“. Съборът осъжда Арианството на Арий, според което „Синът и Светият Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него“. Главния борец срещу Арианството е св. епископ Атанасий Велики (*ок.296 - †373), Патриарх на Александрия. Арий е афоресан и низвергнат на Събора и е изпратен на доживотно заточение в Илирия, което помага за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от неоплатонизма, и което, поради схематичната форма на посланието си, е особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите ѝ - и през 5 в. Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност - се измества на този първи събор и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединяват християнството в полза на една върхушка 8.
Най-голямата група епископи на Никейския събор са представителите на църквата от българските земи, макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на Събора да не дават представа именно за тяхното участие. Следващият събор е Сердикийският събор (в София) през 342/343 г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново "липсват" данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол Павел Илирийска апостолическа църква и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от Цариградската патриаршия и Римокатолическата църква за вселенски, а след Константинополския вселенски събор през 381 г. не се казва вече за църквата в Илирик, че е апостолическа, а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век 8.
През 347 г. на Събора в гр. Сирмиум (Срем) българо-готската църква на Илирик предлага своето компромисно, помирително тълкуване на Символа на вярата, според което „Бог-Син и Светият Дух са подобносъщни на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството“, като по принцип също отхвърля Арианството. След Събора в гр. Римини през 360 г. роденият в Илирия император Констанций II (*317, †361) заставя делегацията, отправена му от Събора, да подпише тоя компромисен Символ на вярата от Нике (подписан и от св. Урфил). Останалите гръцки и източни епископи обаче не са съгласни с тази вяра, която по принцип е християнската вяра на всички народи от българската етническа група (трако-българи, хуно-българи, българо-вандали (венети), българо-алани, българо-авари и др.), като се възприема и от гепидите, херулите, лангобардите, швабите, бургундите и др., и е господстваща във всички български земи (Тракия, Мизия, Македония, Добруджа, Дакия, Илирия и Панония), поради силната ѝ опростеност от догматична гледна. Тя е обявена от непримиримите им противници, гръцки и римски епископи, за "полуарианска", за "ерес" и срещу тях започват религиозни гонения.
От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св Улфил ( наричан неправилно - Вулфила), сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (Кападокийски). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла - светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император Констант (*337 - †350) да премине от Дакия (Влашко) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Ако датите в източниците са точни, това трайно завръщане на готите в границите на империята по българските земи трябва да е станало около 348-349 г. 11. По тая причина и княз Фритигерн (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз Атанарих I (†381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н.
Въпреки всичко, през 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в Тулузкото Кралство, Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските вези-готи и остро-готи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, както и в Хуно-българската империя, Българо-аварската империя, Стара Велика България и дунавската Българска империя до средата на 9 век. От този момент, след 8-мия Вселенски събор (4-ти Цариградски), Панония преминава към диоцеза на Рим, а останалите български провинции - към диоцеза на Цариград, с което се възприемат съответно наложеният на Никейския събор гръцки, респ. римски канон за Символа на вярата, а Българската империя по геополитически съображения започва да преследва старото българско християнство - арианството и отхвърля старата българска писменост - Глаголицата (в „О писменех Цръноризца Храбра“ цар Симеон Велики (най-вероятно) критикува трактата „За изобретяването на езиците/буквите“ („De inventione linguarum/litterarum“) на Храбан Мавър (Черноризецът, *780 - †856), абат от гр. Фулда и епископ на гр. Майнц 8 15). Това събитие съвсем неправилно се счита за „покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците“ и упорито се налага до ден днешен, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от Христовите апостоли св. Павел Първовърховни (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. Андрей Първозвани (в Добруджа, Мизия и Скития), а българската църква е апостолическа. Опитът по-късно за компромис чрез добавката-Филиокве (Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина) отново доведе до разцепление между източната и запазната християнски църкви.
Св. епископ Урфил , създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията (без последните 4 глави - "Царствата", „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“, според Филосторг) на говорим тракийски беси-готски език, преди още Библията да е преведена на латински език. За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („черти и резки“), св. епископ Урфил създава българската Глаголица, като използва Пра-Глаголицата, редактирана от тракийския философ-космограф Етикус Иструс, роден в гр. Истрия, Добруджа, „родом скит от родители с благородно потекло“, по съветите на св. епископ Йероним, неговият преводач на латински. Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. 15 16 20 21.
През 9 век Библията не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска азбука - Глаголицата на новата българска азбука - Кирилицата - "за половин година двама попа-бързописци приложили под ръководството на Методий цялата Библия", (Переяславско-Суздалския летопис, архим.Леонид, 1822-1891). Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите 4 глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно. Съвършено погрешно някои историци считат, че пазеният в Университетската библиотека на гр. Упсала "Сребърен кодекс" ("Codex argenteus" ) е препис от Библията на св. епископ Урфил. Отдавна е доказано, че той е съзнателен късен фалшификат от 17 век, поразително съвпадащ по време с изобретяването от Йохан Глаубер на мастилото (сребърния нитрат). Високообразованият фалшификатор е създал "азбуката" си въз основа на лангобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви, като както езикът, така и "азбуката" нямат нищо общо готските, предадени ни от Етикус Истрос, св. Йероними и Храбан Мавър (те даже и никога не са я наричали готска, а гетска). Освен това, в стилно отношение българските преписи на Библията от 9 век излъчват много по-голяма древност, отколкото "Сребърният кодекс", което е още едно доказателство, че е късен фалшификат8 17.
Независимо от горното, безспорно е, че Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани българското християнство и литература. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остро-готите (наричани неправибно ост-готи, т.е. източни готи, защото всъщност са живеели на запад от вест-готите), гепидите и вандалите. Самият франкски Крал от династията на меровингите - Клодвиг - е бил Арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. 10.
От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в Панония Император Валент (*328, †378), но договорът се подновява.
Под натиска на хуно-българите през 376 г. вези-готите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. Едуард Гибън (*1737 - †1794) в основния си труд за залеза и падането на Римската империя (Decline and Fall of the Roman Empire), за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава вези-готи дори до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „римското великодушие“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях обаче преминават Дунава и части от други племена - остро-готи, алани, отцепили се хуно-българи и др.
Възникват проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения. За да се справи с този проблем, Императорът се готви да даде генерално сражение. На негова помощ идва роденият в гр. Сирмиум (Срем) Грациян (*359, †383), Цезар на западните провинции на Римската империя. Неговите войски обаче са блокирани в Северозападна България. Валент започва самостоятелни действия през 378 г. край Адрианопол (Одрин), римската кавалерия е обърната в бяг, римската армия е разгромена. Загиват император Валент, почти всички генерали и офицери и 2/3 от войската.
От този момент Римската империя е принудена да засили религиозната, стопанската, политическата и правната интеграция на вези-готите. По силата на договор от 382 г. с испанеца император Теодосий I Велики (*347, †395), те получават автономия между Дунава и Балкана и статут на федерати срещу задължението да служат под свое командване в римската армия, като практически стават нейна основа. Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ Никета Ремезиански (*353, †ок.431), св. епископ Павлин Нолански (*353, †431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Истрос philosophus cosmographus, Йоан, Леонций, Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера), Йоан Макзенциус и др. Св. Павлин Нолански пише в поемата си за приятеля си св. Никета Ремезиански, че той бил „апостол на бесите, скитите, гетите и даките“, че „неукротимите беси били усмирени чрез проповедта на св. Никета“, а блажений Йероним Стримонски пише, че „русите и беловати войници на гетите носят църквите си със себе си в палатки“, когато са на поход. Според римският историк Страбон „бесите населявали планината Хемус, скитите - Мизия, а даките - двата бряга на Дунава“. От тук отново става съвършено очевидно, че етнонимът на Готите е обобщаващ и напълно се покрива с единния етноним на древните тракийци Гетите.
Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хуно-българите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения вези-готи (Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските вези-готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой монархически Крал - Аларих I (*ок.370, †410), роден на един остров в устието на Дунава, който през 394 г., като водач на готите федерати, беше участвал в Алпите в победоносния поход на Теодосий I срещу езичника, гала Евгений(† 394), самообявил се за император на Запада с помощта на генерал Арбогаст (†394). В това сражение при р. Фригидус християнската източна войска, въпреки тежките загуби на вези-готите, беше успяла да победи езическата западна войска и да даде тласък на християнизирането на Запада.
При все по-масовото преминаване на Дунава от хуно-българите част от вези-готите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към гр. Бизантион (Константинопол) и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец Стиликон (българо-вандал, *ок.365, †408) вези-готите на княз Аларих I се установяват в Македония с нов договор като Федерати. През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 вези-готи и техните семейства през Балканския полуостров до Италия, през 408 г. пристига пред гр. Рим, а през 410 г. го превзема и оплячкосва.
Междувременно, през зимата на 399/400 г. Тракия става арена на бунт на “римски” готи, ръководени от римския пълководец от дунавско готско потекло Гаина. Той влиза в Константинопол с войските си, но среща съпротива от управляващата върхушка. На искането на убедения арианец, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една църква, силно се противопоставя Константинополският патриарх св. Йоан Златоуст (* 350 - † 407). Императорските войски на испанеца Аркадий (*ок.377 - † 408), синът на Теодосий I, по това време Император на Източната Римска иимперия, започват преследване и лов на готи. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в готската православна църква близо до двореца, където, по лична заповед на императора, биват затворени, съсечени и изгорени. Гаина успява да избяга на север от Дунава, където е убит от хуно-българите на кан Улдин от опасения да не би да предизвика размирици всред готите. От тук нататък Константинопол все по-често започва с военна сила да се намесва в българо-гръцките религиозни борби в полза на вторите.
След неуспешния опит на Аларих I да премине в Африка, за да търси прехрана, и неговата смърт, начело на вези-готите застава княз Атаулф († 415), който ги завежда в Галия и се установява в Аквитания с разрешението на Хонорий (* 384 - † 423), Цезар на западните римски провинции. След блокадата на доставката на зърно от Северна Африка настъпва нов глад и през 415 г. Атаулф се изтегля в Испания. След още един неуспешен опит за преминаване в Африка и поражение през 418 г. вези-готите се установяват в Аквитания с нов договор като Федерати, където създават новото готско Тулузко кралство със столица гр. Тулуза, респ. основаният от древните хуно-българи през 225 г. пр. Хр. гр. Toles (по изчисленията на Авентин според старобаварските хроники) 9.
В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. вези-готите участват на страната на римляните, аланите, франките и др. под командването на пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин", срещу войските на Хуно-българската империя, командвани от кан Атила (†453) от българската Царска династия Дуло. Във войските на Атила участват хуно-българи, остро-готи, гепиди, херули и др. В битката загива кралят на вези-готите Теодорих I (Теодорид), син на Аларих I, разширил Тулузкото кралство в Испания.
Синът на Теодорих I крал Еварик (Ойрих) (* ок.440 - † 484) след 460 г. денонсира федератския договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото Тулузко кралство до 490 г. се разширява значително в Средна Франция до р. Лоара и в Испания, а Еварик става най-силният крал в западните провинции на Римската империя.
При Аларих II († 507), син на Еварик, Тулузкото кралство заема почти целия Иберийски полуостров, но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната Септимания на френския средиземноморски бряг с помощта на остро-готите.
През 511 г. остроготският Крал Теодорих Велики (* 451 - † 526) се обявява за Крал и на вези-готите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно през Пиренеите на полуострова от Франките.
Крал Леовигилд, управлявал от 569/572 до 586 г., успява да осигури практически пълен контрол на Иберийския полуостров, въпреки че някои крепости на Римската империя се запазват до 620 г., като създава Толедското кралство на вези-готите.
Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като везиготските крале не успяват да наложат арианството всред останалото население на Иберийския полуостров, на 3-тия Събор в Толедо през 589 г. Каталоцизмът е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до Арабската инвазия през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.
През 710 г. везиготският Крал Родерих (†711) е разбит от проникналия през Гибралтар експедиционен корпус от около 8 000 маври, идващи от Северна Африка, която е под контрола на арабите. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.
Възстановяването на властта на вези-готите, т.н. Reconquista, започва през 722 г. с победата над Арабите на Пелагиус († 737), Граф на запазилата независимост Астурия. Преминава през отблъскването на опита за арабска инвазия във Франция през 732 г. от Карл Мартел (* 686 - † 741). Последният арабски бастион в Андалузия пада след победата през 1492 г. на крал Фердинанд II Арагонски (* 1452 - † 1516) и Кралица Изабела I Кастилска (*1451, †1504).

Св. цар Константин I Велики от Мизия
В края на 3 век визиготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от хунобългарите с тяхната тежка (бронирана конница) и лека кавалерия, военната сила на визиготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на Тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император Константин Велики (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските визиготи, благодарение на които той ликвидира Тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантион (Византия, Константинопол). Бизантион надделява, заради възможността за контрол над Проливите, въпреки желанието на Императора и майка му св. Елена, столицата да бъде пренесена в любимата им Сердика със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („Сердика е моят Рим“, възкликнал Императорът в Сената).
За управляваната преди от Константинопол Тракия император Константин VII Багренородни (Порфирогенет, * 905 - † 959) по-късно пише: „Императорът Константин, ...поради нападенията на българите направил от Тракия особена тема“ [1]. През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските визиготи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия. В главата за “Готските игри”, съставена от самия Константин Велики или по негова поръчка, като се посочват коледните приеми и празненства на византийския двор, се споменават и развлеченията след пиршеството. А именно – музика, песни, театрални представления и латински славословия. На шестия ден на празниците се устройва закуска, на която се поканват „българите, сините (вандали/венети), зелените (гърци) и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки“. Всички се явяват в национално облекло, народни горни дрехи ковади [2] 5 25.
След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.
От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в Панония Император Валент (* 328 - † 378), но договорът се подновява.
"От земите на българите излезе хунската ярост"
При разпадането на визиготската държава в Дакия под натиска на хунобългарите през 376 г. визиготите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. Едуард Гибън (* 1737 - † 1794) в основния си труд за "История на залеза и падането на Римската империя" [3] за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава визиготи дори до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „римското великодушие“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях преминават Дунава и части от други племена - остроготи, алани, хунобългари и др. Анастасий Библиотекар (* ок.810 - † ок.879/880) съобщава [4], че след разделението на царството през 364 г. при императорите Валентиниан I (* 321 - † 375) и Валент (* 328 - † 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав" [5]. Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право" [6]. Тези провинции били "двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания" [7] 4 25. Възникнали проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения.
През 377 г. значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите Деций и Диоклециан в края на 3-ти и началото на 4-ти век и намерили убежище отвъд Дунав, се завръщат в своята родина и се заселват на юг от Стара планина, главно в района на Одрин, провинция Готия, чийто епископ е арианин 8. Още след смъртта на император Констанций II обаче и след промяната на църковна политика в Цариград в края на 60-те години на 4-ти в., те са третирани от „православната“ църква като еретици, започват масови гонения срещу това население, чиято връхна точка е 26 март 378 г. На тази дата 26 християни са изгорени край Одрин по нареждане на папа Дамас I (* 366 – † 383), Валент и Грациян (впоследствие са обявени за мъченици): поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя, Сава „воин готин“, презвитер Батуш и др. [8].
Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. Въстанието започва в Одрин, където начело са някои от водачите на новозаселилите се „еретици“ Сърд и Коля (Амиан Марцелин, * ок.330 - † ок.395). Към тях се присъединява цялото местно население в централната част на Балканския полуостров, в помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунава. Масовата психоза и омразата срещу Валент създават убеждението, че Валент трябва да бъде изгорен жив по Божия воля (Амиан Марцелин) 8. За това въстание против римляните и гърците Йордан пише (De Get. 24. 140), че мизийските готи, т.е. гетите, "въстанали и заели Тесалия, Епир, Ахея и Панония".
Битката при Адрианопол
За да се справи с този проблем, Императорът се готви да даде генерално сражение. На негова помощ идва роденият в гр. Сирмиум Грациян (* 359 - † 383), Цезар на западните провинции на Римската империя. Неговите войски обаче са блокирани в Северозападна България при Кастра Мартена (гр. Кула). Валент започва самостоятелни действия през 378 г. край Адрианопол (Одрин), на 9-ти август римската кавалерия е обърната в бяг, римската армия е разгромена. Император Валент бяга и се скрива в една къща, но там е изгорен жив, загиват почти всички генерали и офицери и 2/3 от войската (сражението е описано и от Св. Паисий в неговата История...) [9] 12.
След разгрома при Одрин Империята изпада в критична ситуация, тъй като готите и българите контролират практически цяла Тракия до самия Цариград. Грациян извиква спешно испанеца Теодосий и го назначава за Главнокомандващ на Римската армия в Тракия. Теодосий успява да разбие бунтовниците и да овладее положението и става приемник на Валент - император Теодосий I Велики (* 347 - † 395).
След тези събития Римската империя е принудена да засили религиозната, стопанската, политическата и правната интеграция на визиготите. По силата на договор от 382 г. с император Теодосий I, те получават автономия между Дунава и Балкана и статут на федерати срещу задължението да служат под свое командване в римската армия, като практически стават нейна основа.
Крал Аларих I от Добруджа, magister militum per Illyricum
Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хунобългарите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения визиготи (Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските визиготи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой монархически Крал - de:Аларих I (* ок.370 - † 410), роден в Добруджа (Малка Скития) на един остров в устието на Дунава, който през 394 г., като водач на готите федерати, е участвал в Алпите в победоносния поход на Теодосий I срещу езичника, гала Евгений († 394), самообявил се за император на Запада с помощта на magister militum praesentalis Арбогаст († 394). В това сражение при р. Фригидус християнската източна войска, въпреки тежките загуби на визиготите, успява да победи езическата западна войска и да даде тласък на християнизирането на Запада.
При все по-масовото преминаване на Дунава от хунобългарите част от визиготите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към Цариград, после към Тесалия и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. Преминават Термопилите, оплячкосват Атика, превземат Атина, Коринт, Аргос и Спарта. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец Стиликон (вандал, * ок.359/365 - † 408) визиготите на Аларих I се установяват в Македония с нов договор като федерати. По това време синовете на Теодосий I са поделили Империята - Хонорий (* 384 - † 423) управлява западните провинции, а Аркадий (* ок.377 - † 408) - източните провинции. Аркадий дава на Аларих титлата magister militum per Illyricum.
Междувременно, през зимата на 399/400 г. Тракия отново станала арена на бунт на “римски” готи, ръководени от римския пълководец и Консул от дунавско готско потекло Гаина. Той влязъл в Константинопол с войските си и изискал номинирането му за magister militum praesentalis и даже с амбиции за трона [10], но срещнал съпротива от управляващата върхушка. На искането на убедения арианец, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една църква, силно се противопоставил Константинополският патриарх св. Йоан Златоуст (* 350 - † 407) [11]. Императорските войски на испанеца Аркадий започнали преследване и лов на готи. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в готската православна църква близо до двореца, където, по лична заповед на императора, били затворени, съсечени и изгорени с църквата < ref name=”Sozomen”/>. Гаина напуснал града, но бил разбит при Дарданелите. Успял да избяга на север от Дунава, където бил убит от хунобългарите на кан Улдин от опасения да не би да предизвика размирици всред готите. От тук нататък Константинопол все по-често започнал да се намесва с военна сила в българо-гръцките религиозни борби в полза на вторите.
През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 визиготи и техните семейства през Балканския полуостров до Италия, през 408 г. пристига пред гр. Рим, а през 410 г. го превзема и оплячкосва.

Тулузкото кралство
След неуспешния опит на Аларих I да премине в Африка, за да търси прехрана, и неговата смърт, начело на визиготите застава княз Атаулф († 415), който ги завежда в Галия и се установява в Аквитания с разрешението на Хонорий (* 384 - † 423), Цезар на западните римски провинции. След блокадата на доставката на зърно от Северна Африка настъпва нов глад и през 415 г. Атаулф се изтегля в Испания. След още един неуспешен опит за преминаване в Африка и поражение през 418 г. визиготите се установяват в Аквитания с нов договор като Федерати, където създават новото готско de:Тулузко кралство със столица гр. Тулуза, респ. основаният от древните хунобългари през 225 пр.н.е. гр. Toles (по изчисленията на Авентин според старобаварските хроники) 9.
С Аеций срещу Атила в "Битката на народите"
В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. визиготите участват на страната на римляните, аланите, франките и др. под командването на пълководеца magister militum per Gallias и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), тракийски българин "от най-силен (смел) мизийски род" (Йордан), роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин", срещу войските на Хунобългарската империя, командвани от кан Атила († 453) от българската Царска династия Дуло. Във войските на Атила участват хунобългари, остроготи, гепиди, херули и др. В битката загива кралят на визиготите Теодорих I (Теодорид, († 451), син на Аларих I, разширил Тулузкото кралство в Испания.
Синът на Теодорих I крал Еварик (Ойрих, * ок.440 - † 484) след 460 г. денонсира федератския договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото Тулузко кралство до 490 г. се разширява значително в Средна Франция до р. Лоара и в Испания, а Еварик става най-силният крал в западните провинции на Римската империя.
При Аларих II († 507), син на Еварик, Тулузкото кралство заема почти целия Иберийски полуостров, но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната Септимания на френския средиземноморски бряг с помощта на остроготите.
Толедското кралство
През 511 г. остготският Крал Теодорих Велики се обявява за Крал и на визиготите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно през Пиренеите на полуострова от Франките.
Крал Леовигилд, управлявал от 569/572 до 586 г., успява да осигури практически пълен контрол на Иберийския полуостров, въпреки че някои крепости на Римската империя се запазват до 620 г., като създава de:Толедското кралство на визиготите.
Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като визиготските крале не успяват да наложат арианството всред останалото население на Иберийския полуостров, на Третия поместен събор в Толедо през 589 г. Каталоцизмът е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до Арабската инвазия през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.
Арабската инвазия
През 710 г. визиготският Крал Родерих († 711) е разбит от проникналия през Гибралтар експедиционен корпус от около 8 000 маври, идващи от Северна Африка, която е под контрола на арабите. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.
Възстановяването на властта на визиготите, т.н. Reconquista, започва през 722 г. с победата над Арабите на Пелагиус († 737), Граф на запазилата независимост Астурия. Преминава през отблъскването на опита за арабска инвазия във Франция през 732 г. от Карл Мартел (* 686 - † 741). Последният арабски бастион в Андалузия пада след победата през 1492 г. на крал Фердинанд II Арагонски (* 1452 - † 1516) и Кралица Изабела I Кастилска (* 1451 - † 1504).

Източници
1. ↑ „...to ton Bulgaron genos ton Istron potamon dieperasen“, Constantine VII Porphyrogennetos, "De Thematibus", lib. II, стр. 44, Bonnae
2. ↑ гл. "Руск. древн.", граф Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 139
3. ↑ "The History of The Decline and Fall of the Roman Empire", Edward Gibbon
4. ↑ "Anastasii Bibliothecarii interpretatio synodi VIII generalis", Patrologia Latina 129, III. 19
5. ↑ „Cum beatus papa videatur dicere Innocentius ad Alexandrum Antiochenum inter alia scribens: Non ergo visum est ad mobilitatem necessitatum mundano-rum, Dei Eeclesiam commutari, honores aut divisiones perpeti, quas pro suis causis faciendas duxerit imperator; sed his né e ipsi diu fruuntur, siquidem jam memorata Vulgarorum gens protinus irruit et universa circa Danubium occupat.“, Anastasius Bibliothecarius
6. ↑ ”...quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes...”, "Historia de viti Rom", Pont. Patrologia Latina, 128, col. 1393 f, Anastasius Bibliothecarius
7. ↑ „...utramque Epirum, novam videlicet veterumque totamque Thessaliam, atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demon-stratur, eu jus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nun-cupatur“, ibid. 1392, Anastasius Bibliothecarius
8. ↑ "Календар на еретиците-ариани" от Амброзианската библиотека, публикуван в 1831 г. кардинал Анджело Май и „Месецеслов на император Василий II“ от края на 10-ти век
9. ↑ „Тъй тези българи след късо време се вдигнали срещу гръцката земя ..., затова цар Валент тръгнал с войска против тях, но по Божия воля българите и готите победили Валента във войната. Той побягнал, те го преследвали и настигнали при Едрене, Той се скрил ... в един плевник. Те запалили плевника, там цар Валент изгорял ...“, "Славянобългарска история", Св. Паисий Хилендарски
10. ↑ Sozomen, VIII, 4
11. ↑ Theodoret, „Historia Ecclesiastica”, II, 5; V, 22

[kulian blagar]

КОИ СА ГЕТИТЕ, КОИ СА ГОТИТЕ, КОИ СА....???

Тази тема много залежава! Надникнат, попрочетат и затворят... ! Нямат ли мнение, независимо какво, дори и да оплюят написаното, но да има някакво движение, да се почувства някаква живинка по темата, да има обмяна на мнения, спор... в спора се ражда истината...?!! А тази тема е ключова не само за Българската и Европейската, но и за Световната история. Говоря сериозно! Ако тя се разчепка и прочете през очите на предците, ще се запълнят белите полета на Българската, Европейската и Световната история в периода І-VІІ век, ще се отрежат възможностите за спекулации с историята на днешните пишман историци.
Браво Men! Събрал си на едно място почти всичко извън официалната версия, което може да се прочете по темата. Убеден съм, че болшинството от читателите(особенно почитателите на казионната история) се надсмиват на написаното, други ругаят а някой виждат в него почерка на психопат. Но не бива да им се сърдим – всеки вижда това, което иска да види. А това, което не може или не желае да види, му се струва глупаво или откачено.
Написаното по-горе като цяло, принципно е абсолютно вярно. Допуснати са известни неточности, които на фона на всеобщото невежество в официалната съвременна история са просто незначими. Основният проблем е, че това невежество налагано вече няколко века от официалните авторитети е доста дебело наслоено в съзнанието на няколко поколения. Дори разкрепостените и инакомислещите подсъзнателно робуват на официалните догми и не могат да осъзнаят за що иде реч в трудовете на древните автори. Поназнайвам малко история и ще споделя скромните си знания по темата. Ще се опитам да внеса допълнително яснота щото любознателните читатели да схванат за какво точно става дума. Разбира се, ако ми се доверят за написаното по-долу и не ме вземат за смахнат!
Кои са скитите, кои са траките, кои са гетите, кои са мизите, кои са готите, кои са сарматите, кои са славяните, кои са българите, кои са.........??????? Дали древните са влагали същото съдържание в тези имена, каквото се натрапва днес? Невъзможно е правилно да се интерпретират събитията и да се пише вярна история ако не се припокрива съдържанието в основните понятия и термини използвани от тогавашните и днешните историци! Ако всеки влага свой собствен смисъл в тях, получава се като играта „счупен телефон” – единият говори за едно, другия го възприема като съвсем друго, нямащо нищо общо с казаното – в крайна сметка изводите и заключенията нямат нищо общо с истината. Това е причината днешните историци да обвиняват в НЕКОМПЕТЕНТНОСТ древните - видите ли, тия първобитни наивници навремето от неразбиране са драскали глупости и затова техните писания не пасват на нашите „научни” теории и хипотези! А всъщност невежите са те! Няма да се впускам в подробности. Ще дам по-подробен пример с имената на Гетите и Готите понеже е по темата и в съвсем телеграфен стил примери със други събития и имена на други „народи”, там където се налага пояснение.

КОИ СА ГЕТИТЕ?

Какво знае съвременната история за Гетите? Цитирам Уйкипедия:

„.....Гети (лат.: getae), са народ от тракийски произход, който през 339 пр.н.е. е обитавал двата бряга на долен Дунав.....
По време на похода на Дарий I (522 пр.н.е. – 486 пр.н.е.) срещу скитите (513 пр.н.е. ), гетите се противопоставят на персийския владетел, но са победени, както и другите тракийски племена по десния бряг на р. Дунав. След отхвърлянето на персийското владичество, гетите от десния бряг на Дунав стават част от Империята на одрисите (траки), докато те са завладени от Филип II – владетел на Македонското царство, към 340 пр.н.е.. Завладяването на земите на гетите от дясната страна на р. Дунав дава повод на македонските владетели да предявят претенции за власт над гетите и на север от Дунав, но опитите на Александър Велики (през 335 пр.н.е. и 327 пр.н.е. ) и Лизимах (310 пр.н.е. ) да ги подчинят остават безрезултатни.
Според стари източници, гети и даки са племена от един и същи род, с един език, но са обитавали различна територия. Обитателите на земите около Дунав са били наричани гети, а тези, живеещи в планините, чак до р. Тиса – даки.
Гети и готи
През вековете, волно или неволно историците объркват историята и имената на гети и готи. Първият, който използва термина "гот" като еквивалент на "гет", е императорът-философ Юлиан Апостат (361-363). През 4 век еквивалентът е възприет и от други автори и историци и получава широко разпространение.”

ОТ КЪДЕ ДОЙДОХА ГЕТИТЕ?
Гетите са СКИТИ. Те са народ със смесен ТРАКО-ИЛИРО-САРМАТСКИ произход.
Траките вече от няколко хилядолетия живееха по тези земи – на север до Дунав и Карпатите, на юг до Егея, Мала Азия и островите между тях.
КОИ СА ТРАКИТЕ и откъде дойдоха, сега няма да се спирам подробно. Само ще ви кажа – НАПИСАНО Е В ИМЕТО ИМ! Името Траки(Trakoy) им е дадено от древните Елини. Но споменът за тях пази и друго име в СТАРИТЕ БЪЛГАРСКИ ЛЕТОПИСИ и в ТРУДОВЕТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЪЗРОЖДЕНЦИ. Там се говори за ЯТРАЧКАТА(Тракийската, Троянската) война и за ЯТРАЧКИТЕ. Ако ЯТРОС на езика на древните Елини днес се превежда като лекар, то в антични времена е значело ГАДАТЕЛ, ЗАКЛИНАТЕЛ, МАГ, ЛЕЧИТЕЛ, МЪДРЕЦ, значело е ЗВЕЗДОБРОЕЦ-АСТРОЛОГ, УЧИТЕЛ, СВЕЩЕННИК. Древните Траки са племената, посветени в тайните на древното знание, дадено на хората от Боговете. Те са негови жреци-пазители, а тяхната орисия е да го разнасят навред по земята и да просвещават другите народите.
ИЛИРИТЕ се спуснаха от северните земи и се настаниха в западните земи на днешния Балканския полуостров в края на ІІ и началото на І хил.пр.Хр. Те са потомци на тези ТРОЯНЦИ, които не останаха с Еней в Италия а продължиха с корабите си на запад, преминаха Ахилесовите стълбове(Гибралтар) и се поселиха по Британските острови и СКАНЗА. Там се сродиха с местните кимерийски племена, роди се смесен народ и СЕ НАРЕКОХА ИЛИРИ, защото ИЛИОН е другото име на ТРОЯ. Троянците са Траки. У Троянците най-почитания бог е Хермес-закрилникът на Троя, считат го за техен РОДОНАЧАЛНИК. Името на Хермес в днешно време е познато чрез езика на древните Елини, но от устите на тогавашните Траки е звучало по-различно - Ерман, Ерми, Ерм, а северните племена го наричаха Герман и Джерман. Тези Илири, които се поселиха на Сканза, МЕСТНОТО население нарече Германи (и Джермани), сроди се с тях и така се роди народът на ГЕРМАНИТЕ. За тези Скити(Илирите), които са ЕДНО(при това най-многобройното) от КОЛЕНАТА(предците) на Гетите, готският историк Йорданес съобщава че именно Гетите, които за него са безспорните прародители на Готите, произлизат от Скандинавския полуостров, о-в "Скандза", около 1490 пр.н.е. се преселват около устието на Висла, а около 1000 пр.н.е. - в Скития северно от Дунава, (наречена от римляните Дакия 11 века по-късно) и части от Мизия и Мала Азия. В своя основен труд "За произхода и деянията на Гетите" Йордан разказва един мит за Гетите, които поели преди Троянската война с 3 кораба (около 150-200 души) на югоизток , за да ... достигнат около 230 г. южноруските степи като голям народ - Готи. Все пак това е мит. Тази информация на Йорданес наистина е противаречива и не може да се приеме на сто процента, но тя съдържа и голяма доза историческа достоверност.
След Троянската война част от победените троянци отплували с 20 кораба към Италия, водени от Еней. Там основали град Лавиний, а 30 години по-късно - и град Алба Лонга. Троянци се сродили с Аборигините и Пеласгите. Така според Дионисий Халикарнаски се образувал римският народ, който създал Рим и Римската империя. Мненията на другите антични автори почти не се различават от описаното.
В книгата си за Троя М.Ашкън разказва стара английска легенда, според която един от спътниците на Еней се наричал Брит. Те напуснали Троя заедно, но по-късно Брит се отделил и поел с три кораба към днешна Британия. Там се заселил с хората си и дал името си на острова. В действителност името Британия идва от името на Бритите, а те са потомци на келто-кимерийски преселници, с прилята троанска кръв. Дават им го илироговорящите Скити заради бръснатите им глави – обичай от кимерийските им предци. По-късно част от потомците на тези Троянци се установяват на днешните полуостров Юкатан и най-южните части на Скандинавския полуостров, които са обособени като острови поради по-високото ниво на водите на Атлантическия океан по това време, а други от тях преминават на Континента и се поселяват около устието на Висла. Там заварват местните Скити-Кимерийци, с които се смесват. По-късно техните потомци се разселват на по-общирни територии. Част от това население още в края на ІІ и началото на І хил.пр.Хр. се спуснаха от северните земи и се настаниха в западните части на Балканския полуостров, известни под името Илири
В края на VІв.пр.Хр. в земите на днешна Добруджа и Северно черноморие(днешна Бесарабия) се заселва АЗИАТСКОТО КОЛЯНО от предците на Гетите. Това са племена от „особенно тесто” – Източните(азиатските) Сармати(Саките)- наричани още МИЗИ, АЗИАТСКИ УРИ, АРИ, АРИЙЦИ, АРИИ. Кои са ТЕ ще разкажа малко по-късно! Тези азиатски предци на Гетите играят изключително важна сплотяваща и обединяваща роля сред упоменатите по-горе народи и създават на обширна територия(припокрива се с Европейска /Херодотова/ Скития) ОБЩНОСТ ОТ ПЛЕМЕНА И НАРОДИ с близък религиозно-културен мироглед и морално-ценностна система.
Друга част от потомците на тези Илири, които останаха да живеят на север, постепенно също се придвижиха на юг и към началото на І хил. на Новата Ера, вече се бяха установили на север от Дунав. Те бяха в особенно близки, при това и РОДНИНСКИ отношения с АЗИАТСКИТЕ ПРЕДЦИ на Гетите. Тези от тях, които живееха между Дунав и Карпатите, Римляните ги нарекоха по-късно ДАКИ, а земята им ДАКИЯ. Доста по-късно в „История словеноболгарская”, отец Паисий ги нарича „СКАНДИНАВЛЯНЕ”от „ДЕНЕМАРКО” т.е. той също потвърждава, че по това време Датчани(скандинавци) и Даки е означавало едно и също, и че името на днешните Датчани е дошло от името на древните Даки.
АЗИАТСКИТЕ ПРЕДЦИ на Гетите са СКИТСКИ източно-САРМАТСКИ племена-Саките. От незапомнени времена те населяваха земите на Средна Азия на изток от Каспийско море до Индия. Родословието си извеждат от рода на Енки, чийто ЗВЕЗДЕН БОЖИ СИН(Гилгамеш) е ПЪРВИЯТ ЛЕГЕНДАРЕН ЦАР НА УРУК. Някога ги наричаха ШУМЕРИ и САМАРИ, а от името на града УРУК по-известни бяха като УРИ, АРИ, АРИИ и АРИЙЦИ. Стара роднинска връзка и общо духовно наследство ги свързва с древните Траки от тяхната обща стара Родина-Шумерското царство. Напуснаха го по неволя след ГОЛЕМИЯ (библейския) ПОТОП В ДВУРЕЧИЕТО и междуусобиците след него последвани от гибелта на Шумер. Разделиха се, всеки тръгна по своя път и намери своя нова Родина, но духовното наследство от предците съхраниха. Затова и тяхната орис беше да скитат из необятните степи на Азия и да сеят семето на древното знание и божието слово завещани от дедите им сред тамошните народи. В Европа ги нарекоха Мизийски Скити, Мизи и Мези, Гети и Меси Гети, както и Масагети, а в Азия ги знаеха повече като Ури(Ари, Арийци) и Аси(Ази). Тяхното разселване е свързано с възхода и експанзията на Персийската Империя в средата на І хил.пр.Хр., когато Кир Велики – „цар на Вавилон, цар на Шумер и Акад, цар на четирите края на света”укрепва властта си и реорганизира огромната си империя. През 559 пр.Хр. Кир наследява баща си Камбиз Стари като цар на Аншан. Не след дълго наследява и трона на Персия, но все още не е независим владетел. Негов господар е собственият му дядо Астиаг – царя на Мидия.Около 553 пр.Хр. Кир се разбунтува и, повеждайки персийските войски, превзема Екбатана и завладява Мидия. След поредица забележителни победи той покорява трите големи империи — на мидийците, лидийците и вавилонците — и обединява по-голяма част от Близкия изток в една-единствена държава, която се простира от Индия до Средиземно море.
След това повежда войските си на североизток, за да подчини непокорните ПРЕДЦИ на Меси Гетите. Персите побеждават в първия бой. Но във втората битка, през 529 г. пр. Хр., предвождани от принцеса Тамирис, Месигетите разгромяват персийската войска и Кир — владетелят на най-голямата империя, която светът дотогава е виждал — е посечен.Синът на Кир - Камбиз II. в отмъстителна битка разгромява Масагетите, намира трупа на баща си и го погребва в старата персийска столица Пасаргади. След това Камбиз покорява Египет, с което обединява целия древен Близък изток в една-единствена империя.
Тогава, след като Камбиз завладя земите им, голяма част от ПРЕДЦИТЕ на Гетите излязоха от ВЪТРЕШНА СКИТИЯ. Едни от тях се поселиха на Кавказ, в Мала Азия, други се преселиха в Северна Индия. Една немалка група се посели в земите на днешна Добруджа и Северното Черноморие. От тогава тези земи се наричат МАЛКА Скития. Сродиха се с Траките и Илирите , роди се смесен народ, който се нарече ГЕТИ(божествени). А местните Траки и Илири и ЕЛИНИТЕ и РИМЛЯНИТЕ ги наричаха и МЕСИ, МИЗИ и ГЕТИ. А земите, на която живееха тези сродени народи нарекоха МИЗИЯ, защото Гетите НАПРАВИХА МИЗИ и северните тракийски племена и Илирите. Духовно влияние на Гетите се разпростираше чак до Северните морета и Сканза(Велика Скандинавия). Техните ВЛЪХВИ шетаха из земите от Егея до Северно Море(балтийско море) и от Днестър до Реин и просвещаваха тамошните Скити в учението на ЗАЛМОКСИС. Те бяха учители и наставници на тези народи, те бяха АПОСТОЛИ и МЕСИИ защото проповядваха Божието слово! И в очите на Скитските народи от Егея до Северно Море(балтийско море) и от Днестър до Реин те бяха олицитворение на БОГОВЕТЕ! Затова простият Тракийски народ на юг от Дунава ги наричаше още БЛЪГАРЕ, Скитите на север от Дунав – БОЛГИ, БОГАРИ и БОЛГАРИ, а Германите започнаха да назовават Бога с думите – ГЕТ и ГОТ.

Гетите донесоха в Тракия култа към ЗАЛМОКСИС. Според най-древния извор — „Историята“ на Херодот, Залмоксис е полу-митичен цар и бог на Гетите – техен РОДОНАЧАЛНИК. Гетите вярвали в безсмъртието на душата и в задгробния живот. Те смятали, че като умрат, отиват при Залмоксис и пращали всеки пет години пратеник, който да извести на бога техните нужди и желания.

Сведения за вярванията и религиозните обичаи на Гетите можем да намерим в “География” на Страбон Книга 6,Глава 3: “...Елините смятали,че Гетите били Тракийско племе. Те живеели на двата бряга на Дунава.Имам предвид Гетите и Мизите също. Мизите също били Тракийско племе, но в днешно време(в смисъл преди това са се именували другояче [б.а.]) те са известни под името Мизи. Произходът на Мизи е от Мези, които живеят сред Лидийците, Фригите и Троянската етнос...”
Посейдон казва, че Мизите не използвали месо и алкохол поради определена религиозна вяра, затова и не отглеждали животни.Те се изхранвали с мед, мляко и сирене,живеейки сами, като били наричани религиозни мъже. Практиката на въздържанието от месо и вино се подкрепя от Питагор като повеля от Залмоксис: “Накратко....бил считан като Бог,както казах когато говорех за Залмоксис.И в знак на подчинение Гетите били убедени да откажат виното и да живеят без него ”. Измежду тях има и такива, които живеели без жени. Те били наричани Основатели. Били считани за светци, поради тяхната чест и живот без страх.Поетът Омир нарекъл предците им “СВЕЩЕННИ доячи на кобили, които пиели мляко, без живот и най-коректните хора”.Те са наречени “без живот” защото живели без жени(и без поколение [б.а.]).
Херодот, бащата на историята, казва, че научил от елините, които живеят по Хелеспонта(Дарданелите) и по Понта (Черно море), че Залмоксис наистина е съществувал, робувал в Самос и бил момче (роб или ученик) на Питагор, впоследствие се освободил и забогатял, върнал се в Тракия и учил съплеменниците си на доктрината на Питагор. Залмоксис пътувал из Египет и донесъл на хората от там мистичното знание за безсмъртието на душата, като ги учил че след като умрат ще отидат на едно място, където ще се наслаждават вечно на всевъзможни блага.
Със Залмоксис са свързани четири обреда: събиране в андреона (стая — зала, предназначена само за мъже), оттегляне в подземното жилище или в пещерата, човешките жертвоприношения, стрелба с лък към небето. Сведения за пиршествата в андреона получаваме от Хезихий, лексикограф от V век от н.е., който разказва, че при завръщането си в Тракия, Залмоксис попада най-напред в нейната югоизточна част. Там той „научил първите от астите да се събират и да пируват, като казвал, че нито той сам, нито съмишлениците му ще умрат“ и по този начин им разкривал съкровените тайни на безсмъртието.
Както разказва Херодот, той построил една подземна стая, подземно жилище, където прекарал три години, за да се появи отново на четвъртата и да убеди Траките във възможността за постигане на безсмъртието. Според свидетелството на Страбон, Залмоксис се оттегля в пещера на свещената планина Когайон(Имеон). „Аз пък — продължава Херодот — не искам да не вярвам за подземното жилище, но не мога и много да вярвам. Мисля, че този Залмоксис е живял много години преди Питагор. Дали е съществувал някой човек Залмоксис, или това е някое местно божество у гетите, няма да разискваме.”
Като говори за Гетите Херодот казва, „Същите тези траки стрелят с лък, нагоре към небето, срещу гръмотевицата и светкавицата, (с което) заплашват бога, като смятат, че НЯМА ДРУГ БОГ освен техния.“
Друг извор, от който може да се получи представа за религията на траките е диалогът „Хармид“ на Платон. В него, чрез Сократ, древният автор разказва за един от тракийските лекари на Залмоксис: „От подобно естество, Хармиде, е и въздействието на баенето. Научих го там във войската от един тракийски лекар от учениците на Залмоксис, за които се говори, че можели да направят човека безсмъртен“. „А Залмоксис — рече ми той — нашият цар, който е божество, говори, че както не бива да се заемаме с лечението на очите отделно от главата, тъй не бива да се заемаме с лечението на главата отделно от цялото тяло и също така тялото отделно от душата“. Според тракийското мислене душата и тялото са неразделни.
Залмоксис според Диодор е пророк и законодател, а според Диоген Лаерций един от първите философи на варварите. Както вече казах Гетите го считат за свай РОДОНАЧАЛНИК. Същото се твърди и в т.нар. Анонимен Римски Хронограф от 354 г. Според Хронографа ЗИЕЗИ е легендарен родоначалник на Българите, син на библейския герой Сим - родоначалник на семитите и внук на Ной. Името му е споменато в ПО-КЪСНИЯ препис на Хронографа наедно с името на ГИМНОСОФИСТИТЕ(брамините) във фразата „Ziezi ex quo vulgares“ („Зиези/Залмоксис/ от когото са българите.“...и всички те са БАКТРИЙЦИ.). ЗАЛМОКСИС и ЗИЕЗИ са имена на ЕДНА и СЪЩА ИСТОРИЧЕСКА личност - ПОЛУМИТИЧЕН герой, достигнали до днешните хора от стари документи написани на РАЗЛИЧНИ ЕЗИЦИ от автори на РАЗЛИЧНИ ЕПОХИ. Хронографа ПОЛЗВА Библията, но е СВЕТСКИ документ. Името на ЗИЕЗИ не се намира НИКЪДЕ в БИБЛИЯТА или в каквато и да било друга богословска литература, т.е. зад това име се крие ИСТОРИЧЕСКА БИБЛЕЙСКА фигура, по-точно БИБЛЕЙСКА фигура под ДРУГО име. Коя е тази персона ? Отговорът се намира в БИБЛИЯТА и ИНДУСКИТЕ ПУРАНИ, но първо трябва да е ясно – КОИ СА САРМАТИТЕ? За тях, друг път да не разводнявам темата, пък и наведнаж ще ви дойде вповече еретическата информация!

Кулиян Блъгар

[kulian blagar]

КОИ СА ГОТИТЕ?
Какво знае съвременната история за Готите? Цитирам Уйкипедия:
“Готите са етническа група (защо точно етническа а не да кажем религиозна или накаква друга? [б.а.]), която в периода на Късната Античност (къде са били преди това , защо никой по-рано не ги споменава? [б.а])обитава територии в Херодотова (европейска) Скития от Панония на запад до северно от река Днепър и Черно море на изток и от Карпатите на север до Бяло море и Адриатическо море на юг, вкл. черноморското крайбрежие на Мала Азия. Около началото на 4 век части от тях мигрират на запад към Апенинския полуостров, Южна Галия и Пиренейския полуостров........

Около 290 г., по времето на роденият в Далмация Диоклетиан.... Счита се, че в този период започва разделянето на готите.(по какви исторически сведения го СЧЕТОХА това разделяне? [б.а])........

Източните готи, известни в историята още като визиготи, са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и Македония.....Западните готи, известни в историята още като остроготи, са населявали предимно територии в днешна Украйна и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях - около устието на р. Днепър и Крим......За първи път в историческите сведения, Вестготите се появяват като отделен народ в средата на III век, когато завладяват Дакия.......До нападението на хунобългарите остроготите заемали обширни територии в днешна Украйна....... В този смисъл, условното разделение на готите на Остготи (източни готи) и Вестготи (западни готи), използвано от Касиодор и възприето по-късно от германските историци, е АНАХРОНИЗЪМ от гледна точка на по-ранните периоди в историята им........”

Излиза, че източните готи са възникнали и живеят ПО- НА ЗАПАД от западните и обратното. Каква е логиката? Днешните историци често си задават този въпрос, но не могат да дадат НИКАКЪВ отговор.

Кои са всъщност ГОТИТЕ?
Древните автори често ги приравняват с Гетите, но ги и разделят. Тяхното появяване на историческата сцена е пряко свързано с историята на Римската империя и също така смея да твърдя – и с възникването и разпространението на Христовото учение, но за краткост няма сега да разглеждам тази макар и много важна страна на въпроса.

Ще направя кратък обзор на възловите геополигически събития през периода ІІв.пр.Хр. - Vв.сл.Хр. период на върховна мощ, последван от бърз упадък и завършващ с гибелта на Великата Римска Империя:
. Рим воюва за нови земи, за нови източници на ресурси, свеж приток на роби и най-важното – за абсолютен контрол над търговските пътища към приказно богатия Изток. Последните завоевания на Римската империя разширяват границите й чак до Британия, Сирия, Египет, Палестина. Римляните побеждават трудно евреите и келтите в Британия, а така и не успяват да подчинят партите.
Какво се случва на Балканския полуостров?
В началото на II в. пр.Хр. Балканският полуостров става обект на военната експанзия на Римската република В поредица от военни конфликти римляните разгромяват Македонското царство и го превръщат в своя провинция (148 г. пр.Хр.). Под римска власт попадат също Елада и Илирия. В 133 г. пр.Хр. са присъединени западните части на Мала Азия (провинция Азия), а в 74 г. пр.Хр. римляните разширяват своите източни владения със земите на малоазийските траки (провинция Витиния).
Още със завладяването на Македония римляните слагат ръка и върху егейското крайбрежие на Тракия, покрай което минава стратегическият военен път за Азия – Виа Егнация.
Окончателното завладяване на Тракия става в епохата на Римската империя. Земите край Дунава са покорени след голям поход на римския пълководец Марк Лициний Крас в 29 – 27 г. пр.Хр., в началото на самостоятелното управление на първия римски император Октавиан Август. Земите на Гетите на изток от река Янтра чак до Черноморското крайбрежие и устието на река Дунав са предадени на „съюзното”(васално) Одриско царство.

Тези войни са придружени с нечувани насилия и жестокости спрямо упорито противопоставящите се на римската експанзия народи. Макар и нееднократно да разбиват римските легиони в крайна сметка те не успяват да устоят на римската мощ. Голяма част от аристокрацията и населението избягват в свободните земи на север, а останалите на място - водят упорита партизанска война. При потушаването на многобройните бунтове озверелите римски отряди достигат дори до отдалечени села и паланки в планините и избиват (многобройни разпятия) мъже и старци, отвеждат в робство жени и деца, мнозина са прогонени в непристъпните места в планините. В древните хроники много добре са описани тези събития. Описани са случаи, когато отчаяните местни хора укрили се в пещери заедно с добитъка си, биват зазиждани вътре живи от наказателните римски отряди, описани са горчивите ридания на жените, писъците на децата, масовите самоубийства на млади тракийски момчета изпаднали в тази безизходна ситуация. Това се случва не само на Балканите. Аналогични са събитията и в другите части на империята, където Рим води война – в Мала Азия и Кавказ, както и на територията на днешните Франция и Германия, Британските острови, Близкия Изток. Поробените народи отговарят с нови бунтове и въстания, които са жестоко потушени – в тази безнадеждна ситуация само могат да се уповават на Бога, само Бог може да им помогне – и Той се роди! В Близкия Изток(Юдея) възниква и бързо се разпространява, както по земите на цялата Империя, така и извън границите и учението на Исус – успешен опит за идеологическа(а и не само) борба с римския гнет. Светът стъпи с двата крака в Новата Ера. Рим е в апогея на силите си. В края на Ів.сл.Хр. и началото на ІІв.сл.Хр. Император Траян отнема всякакви права за автономия на марионетните тракийски аристократи, прегазва земите на Гетите и насочва поглед на север – отвъд Дунав към земите на Даките и към Задкавказието – към Армения и земите на тамошните Сарматски племена. Започват Дакийските и Римо-Сарматските войни. Покорени са Дакия и Армения, но не повече! Римските легиони са спрени от Сарматите и по двата фронта и макар в Рим да празнуват победата си над тях, от тук нататък за империята настъпва период на упадък. Могъщият Рим сам копае гроба си.
Още по времето на Траян е изграден Дунавския лимес - система от укрепления и фортове, имаща за цел да осигури база за римските легиони при войните с варварите и да ги удържи далеч от „земите на цивилизования свят”. През управлението на император Адриан /117 - 138г./ е изграден и т. нар. рейнски лимес на границата с Германите.
Старите автори описват последвалите изключително важни събития, които започват в тези жестоки времена и продължава няколко столетия – ВАРВАРСКИТЕ НАБЕЗИ(след ІІв.) в пределите на Римската империя. Кои са Варварите, къде изчезнаха Траките – най-многобройния народ след индийците, откъде се взе тази безбройна варварска орда, която с дива омраза се втурна по „свещенната римска земя” и изпепели земята, зарина кладенците, срина селата и градовете, отведе в „робство” населението(според старите хроники са отвеждани до десетки, а в някой случаи и стотици хиляди души, на което днешните учени също гледат с недоверие), а тези които не се подчиниха бяха избити. На тези въпроси съвременната история НЕ МОЖЕ да даде задоволително аргументиран отговор.Набезите на Варварите достигат дори Егейските острови, навлизат дълбоко в Мала Азия и Италийския полуостров. Римляните са принудени да се изтеглят на юг от Дунав, а по-късно да запазят военни гарнизони само в големите си крепости в обезлюдените и опустошени земи, а населението доколкото е останало да евакуират в днешните Одринско и част от днешна Беломорска Тракия където сформират Тема Македония. Обезлюдяват се обширни територии, замира всякаква стопанска и културна дейност на опустошените Балкани, както и в другите тежко пострадали земи на Империята.
Какво в действителност се случва?
Това е времето на наречените от древните хронисти СКИТСКИ ВОЙНИ. Лидерите в тази война бяха Мизийските Скити(Гети, Трибали и Даки) на „Балканския фронт” и Сарматите(Царските Скити) на „Кавказкия”. Войната не случайно е наречена СКИТСКА. Първо – защото тези народи са СКИТИ и второ – защото те я водеха по СКИТСКИ маниер – те воюваха така, както само Скитите умеят да воюват! Какво ще рече СКИТСКА ВОЙНА? Описана е много добре от Херодот по повод нахлуването на Персийския цар Дарий в Скитските земи. Скитската тактика отказа и Александър Велики при походите му на север. При невъзможност да се справят с многократно по-силен враг в открит двубой, Скитите използват хитрости и нестандартни тактики, независимо дали воюват на собствена или на вражеска земя – унищожават посевите, зариват водоемите, откарват добитъка и хората, горяха и сриваха населените места По този начин изтощават войската на врага, лишавайки го от източници за провизии (храна, вода) и човешки ресурси. Какво е специфичното в тази скито-римска война – освен, че опустошиха собствените си земи, които вече бяха римски, те (мизи и сърмати) отведоха СОБСТВЕНОТО СИ НАСЕЛЕНИЕ и пленените римски войници и чиновници отвъд пределите на империята. Някой от тях тръгваха доброволно, други насила. Този процес продължава няколко столетия. Като с мощна помпа беше „изсмукано” населението от гъсто населената територията на Империята и прехвърлено на север. Там се натрупа ОГРОМЕН ЧОВЕШКИ РЕСУРС в тези иначе рядко населени сурови земи. Така те методично, макар и бавно за няколко столетия ОБЕЗКЪРВИХА могъщия Рим, като превърнаха земите му в неизползваема безплодна пустиня - без стопанство, без градове и села, без население, унизиха гордата му, превърнаха величествената му осанка в подобие на дрипаво бостанско плашило.
Скитите презират робството. Те (мизи и сърмати) превъзпитаха тези нови поселенци, приобщиха ги, ПОСВЕТИХА ГИ В РЕЛИГИЯТА СИ, НАПРАВИХА ГИ ЧАСТ ОТ СЕБЕ СИ – НАПРАВИХА ГИ ВЕСИ(ВЕЗИ – от Вьеси, което на езика на Гетите значи ПОСЕЛЕНЦИ, ПРЕСЕЛНИЦИ)! Така се роди народът на ВЕЗИТЕ – потомци на ИЗСЕЛЕНОТО от пределите на империята население и МЕСТНОТО скитско население на север.


Отначало Римляните наричаха Западните Вези с името Тервинги(горски хора), Источните Вези ги нарекоха Гревтунги(степни хора), но Гетите, Сарматите ги наричаха (и самите те се самоназоваваха) Вези и Веси. Везите бяха част от голямата Скитска(гето-сарматска) общност. Станаха многобройни народи, но живееха в оскъдица и лишения, защото трудно е препитанието на многобройно население в суровите северни земи с ограничени ресурси. Техните погледи винаги са били насочени към плодородните земи на Империята, още повече, че душите им копнееха за бащините им земи.А там всичко беше в изобилие. Затова те често навлизаха в римските предели, не само за война и грабежи, а да се преселят отново, но срещаха кървавите остриета на римското оръжие. По-късно нещата се променят. Опустошителните Скитски войни дават резултат - Могъщият Рим вече изнемогва, губи мощта си. Населението на Империята оредява, мнозина отказват да служат в армията и да проливат кръвта си. Римските власти са принудени да търсят решение на тези проблеми – имат крещяща нужда от войници за попълване на оределите редици на легионите, от работници да обработват изоставените земи, от занаятчии. Принудени са да променят отношението си към тези народи – Рим вече има нужда от тях, решава да ги интегрира и приобщи. Все по-често можело да се видят тържища около фортовете на двата лимеса – Дунавския и Реинския. Лимесите стават своеобразен филтър за контролирано пропускане на заселници, гарантиращо мир и безопастност на Римската Империя.

Тук, при фортовете на Дунав Тервингите(Везите) идвали, когато търгували с римските войници и търговци, тук идвали когато проявявали готовност да постъпят на римска военна служба или когато просто търсели услугите на бръснар. Именно тук те отново били в пряк контакт с Германите – вече войници на римска служба. Именно тук при Дунавските фортове Германите припознаха в тях старите си божествени учители и ги нарекоха ГОТИ. От тогава и Римляните започнаха да наричат Везите и Мизите с името Готи.
А след Константин Велики (306 – 337г.). Дунавският бряг вече се нарича ripa Gothica (Готски бряг), а всички народи на север от Дунав за Римляните бяха Готи. В подкрепа на това твърдение ще цитирам направо от текста на основната публикация: „....Известно е напр., че още през 257 г. предците на ГОТСКИЯ епископ св. Урфил (* ок.311 - † 383, Улфила, Вулфила) БИЛИ ОТВЛЕЧЕНИ (т.е. те не са готи)от малоазийската област Кападокия при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав.”

Кулиян Блъгар

[men]

Благодаря ти Кулиян Блъгар!
Изключително важен и много интересен пост!
Трябва да стане ясно на нас четящите, че Римските легиони са нашественици
окупатори и завладяват постепенно земята на местното тракийско население тук на Балканите. И както се случва често на война големи групи от местното тракийско население искащи свобода напускат своите майчини земи и се изтеглят на север,
там те естествено стават поселници, преселници.
Затова е много важно да се уточни, кои са тези „варвари” воюващи със „свещената римска империя” за „свещената римска земя”.
Мизия, Тракия, Македония и изобщо Балканите НЕ са „свещена римска земя” това е СВЕЩЕНАТА БАЩИНА ЗЕМЯ на ТРАКИТЕ!
Прогонените на север траки за римските хронисти са „варвари”, но всъщност тези „варавари” ТРАКИ създали основите на Европейската цивилизация воюват с римската империя за своите бащини земи!
Така, че варварите са Римските легиони!
… Определено генерал Кутузов сразява Наполеон със Скитска тактика … нали е с български произход…

[ntsk]

Браво за постовете, Кулиян Блъгар! С удоволствие ги изчетох "на един дъх".
Супер си извел ключовите моменти и най-основните неща за гети-готите, от които ясно личи, че става дума за един общ народ.
Но и не само това. В постовете открих и много друга, също не по-малко любопитна, информация.
Така че още веднъж поздравления и от мен!

[saradiva]

kulian blagar, поздравления и от мен!
Аз обаче няма нужда да давам свой коментар, защото предпочитам да направя друго - да приложа написаното от невероятния професор Асен Чилингиров / /. Голяма фенка съм му!...
Та той си е написал всичко както трябва!!! Да му даде Господ живот и здраве дълги и усмихнати за него години, за да продължи да търси и да пише онова, което кабинетните смешници в България не смеят и да си помислят /тези от тях, които изобщо могат да мислят /
Ето, четете:

"ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА СБОРНИКА "ГОТИ И ГЕТИ" от проф. д-р Асен Чилингиров, Германия

През 2003 година излезе една книга със заглавие: ГОТИТЕ и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи 1 със съставител д-р Росен Милев, редактори д-р Валентин Христов и Павлина Парашкевова и със студии от същия д-р Росен Милев, проф. Хервиг Волфрам, проф. архим. Георги Елдъров, проф. Емилия Стайчева, проф. Борис Парашкевов, д-р Светлозар Елдъров, д-р Емилия Денчева, д-р Василка Герасимова-Томова, д-р Евгения Генчева, д-р Валентин Христов, Александър Станев, Боян Думанов, Дочка Аладжова, Мина Боспачиева, Катя Трендафилова, Теодора Ковачева, и Методи Даскалов. От въведението към книгата научаваме, че тя е резултат от проучванията на работната група, създадена във връзка с разработката на един интердисциплинарен проект на Балканската медийна академия и че се финансира от европейски фондации, а изданието на книгата е осъществено с помощта на Посолството на Кралство Норвегия в София. Научаваме също, че тази научна работна група със състав един академик 2, четири професори и шест доктори (повечето от останалите в момента на излизането на книгата са докторанти) си е поставила за цел да открие следите на „старогерманското културно наследство по българските земи, готите, българския етногенезис и европейската ни идентичност“ – както е озаглавено въведението към книгата 3, която според думите на нейния съставител „запълва, макар и само на първоначален етап, бялото поле в осветляването на старогерманското минало и културно-историческо наследство на България“, а „неговото откриване и обществено тематизиране е свързано в определена степен с промяна на представите, на парадигмите както в българската германистика по отношение на националната ни история и идентичност, така и в българо-германските отношения, които се оказват сега и роднински, с някои общи корени“ 4.

Българският читател, незапознат с поставените в предговора на книгата въпроси като цел за проучванията на научна група от най-високо квалифицирани специалисти по отделните дисциплини, сигурно ще посрещне с недоумение тези изявления на ръководителя на групата, чието име едва ли му е познато – освен ако е между читателите на издавания от католическата църква в България вестник „Абагар”, чийто редактор е той. С не по-малко недоумение ще приеме също твърдението, че в тези тежки години на финансови затруднения и кризи са се намерили фондации и правителства, не жалещи средства за подкрепата на такова начинание, което най-после би доказало принадлежността и на нашия народ към високата европейска култура и то още от ранното средновековие, като покаже, че от най-далечни времена той е изпитвал благотворното въздействие на старогерманската култура и на германското културно-историческо присъствие в нашата родина. И което ще установи и докаже силното влияние на германския език върху българския от най-дълбока древност, и че „в историята ни няма друг народ като готите, който толкова пъти в такива мащаби, в продължение на толкова столетия, да се е заселвал по нашите земи“, така че „интензивността и плътността на това заселване извеждат готския елемент на качествено друга орбита като етнообразуващ фактор“ 5 – или с други думи, че също така и образуването на нашата народност ние дължим на германците.

Още в предговора на книгата читателят ще научи, че „представата му за формирането на българската народност [...] закована единствено и само в триединството на траки, славяни и прабългари“ трябва да бъде променена посредством „обогатяването на този модел с четвъртия, готски, старогермански елемент [...] в комплексна, задълбочена представа за неговото реално съществуване“ 6. Ще научи, че този „съвършено нов етап в българската историография“, на който въпросната научна група поставя началото, има за цел да разкрие скритата и неизвестна досега история на готите и че „България е единствената страна в Европа, която тепърва предстои да систематизира, обобщи и популяризира своето готско културно-историческо наследство“ 7. И чe именно тези стари връзки и взаимоотношения между нашия народ и споменатите готи предстоят да се изследват от научната група, като в посочения сборник се представят на българския читател няколко общи статии по отделните научни дисциплини, свързани с „дейността на готите в нашите земи“, както и „иновативните параметри“ 8, по които трябва да се насочат бъдещите изследвания.

В самото начало на въведението, както и в прегледа на българската литература по този въпрос в статия на д-р Св. Елдъров 9 се отделя значително място на досега извършеното – или по-скоро, според авторите, „неизвършеното“ – във връзка с изясняването ролята на готите и тяхното място в нашата история. От една страна в предговора на сборника се подчертава, че „темата за значимото място на готите и изобщо на старогерманския елемент в българската история дори в немалка степен и във формирането на българската народност, е нова, сензационна за широката общественост в България“ и че „доскоро тя оставаше непозната и неосъзната и за голяма част от българската научна общност, която би трябвало да има професионално отношение и интерес към този проблем“ 10. От друга страна Св. Елдъров, посочва конкретно някои определени грешки, допуснати от български автори при осветляването на тази тема. Споменава се името на известния наш филолог акад. Д. Дечев, който, доказвайки с една своя статия, че и българското народностно име е от германски произход [!?], „не успява да ги провокира [българските историци]“ 11, а също така и името на Ганчо Ценов, „известен любител историк с крайно объркани представи и понятия, но с големи претенции и завидна продуктивност, [...] който „представя готската тематика в такъв изопачен и карикатурен вид, че никой сериозен историк не би си и помислил да се доближи до нея“ 12. Споменава се също така и името на „иначе известния с научната си добросъвестност и обективност църковен историк акад. Иван Снегаров“, който „този път е изневерил на себе си, като в раздела за историята на БПЦ [т.е. Българската православна църква] не е направил и най-бегъл намек за готите на Вулфила“ 13.

Най-късно на това място читателят не може да не си зададе въпроса, как е възможно да не знае и да не е учил в училище или в университета за една такава важна и дори фундаментална роля на германците в нашата стара история – за тяхната роля в новата ни история тук не става дума, тя е много добре позната на всеки българин. Този въпрос не може да не си зададат и все още живите наши сънародници, получили своето образование преди 1944 година, когато германската пропаганда не пропускаше случай да изтъкне превъзходството на германската нация. Ще се запита, как е възможно българската наука да е пропуснала досега да забележи тъй важни за нашия народ и неговата история обстоятелства? И как е възможно тя до такава степен да изостане, щом като се оказва, че „България е единствената страна в Европа, която тепърва предстои да систематизира, обобщи и популяризира готското си културно-историческо наследство“ 14. Защо и българските археолози, разкопали през последните сто години хиляди паметници от нашето културно-историческо наследство, са премълчали дейността и паметниците на този народ, „който толкова пъти в такива мащаби, в продължение на толкова столетия, се е заселвал по нашите земи“ 15?

Българският читател не може да бъде наясно по въпроса за готите, както и за тяхното присъствие и техните влияния по нашите земи, по простата причина, че както това присъствие, така и произлизащите от него влияния, не могат да се считат ни най-малко за доказани и изяснени от науката, макар и за тях, и по-специално за същността и произхода им, да съществува огромна литература, без тя да е в състояние да даде обяснение на тези два главни въпроса, върху които се водят спорове от столетия. Ни най-малко не могат да бъдат обвинени също така българските археолози, че не са забелязали или са пренебрегнали следите от „готското присъствие в българските земи“. Още през 1930-те години се правят разкопки в значителен за тогавашната ни наука мащаб в предполагаемите поселища на «германски готи» у нас с участието на видни германски специалисти по историята на готите 16; разкопките биват посетени от най-известните световни експерти по този въпрос от Австрия, Дания и Англия, но те остават дълбоко разочаровани от извънредно скромните находки, при които не може да бъде открит нито един единствен надпис на т. нар. «готски» език, не могат да бъдат открити никакви следи от «германско» население, а няколкото апликации от конски амуниции, намерени там, са характерни за всички останали народи от тази епоха 17.

Но същото се отнася и до разкопките, проведени на останалите места по черноморското крайбрежие извън България, които, според някои твърде съмнителни исторически извори, в продължение на повече от четири столетия били плътно заселени само с «готи». Този въпрос руската наука поставя още в края на ХІХ век, когато се появяват и първите критични бележки на руски историци по повод на явно измислената «държава на Херманарих» в Крим 18. След войната редица скандинавски и дори немски учени преразглеждат критично цялата литература за «готското» присъствие в Северна Европа, като отхвърлят решително предположенията за него 19, докато словенски и италиански изследователи разбиват мита и за германския произход на племената, населяващи Централна Европа, известни под общото събирателно понятие венди/венети/вандали 20.

При изтъкването на „иновативните параметри“ в изследването на проблематиката, свързана с готите, авторът на въведението, Р. Милев, отбелязва критичното отношение на американската и отчасти на европейската историография след втората половина на ХХ век само по въпроса за старите етнокултурни корени на Европа, към които, според него, главната роля принадлежи на «готите-германци». Цитирайки във връзка с това свое твърдение труда на известния американски медиeвист, директор на Центъра за проучвания на средновековната и възрожденска история при Университета в Лос Анжелес, проф. Патрик Гийри (Patrick Geary, *194 21, като репрезентативен в това отношение, той премълчава обстоятелството, че въпросът за същността на така наречените готи, считани предимно – ако не и изключително – от германските автори за германско племе, което било оставило следите от своето съществувание в цяла Европа, като повлияло решително върху нейната средновековна история, е принципен. Този въпрос е поставен в историографията още с появяването на понятието «готи» през ІІІ век. сл. Хр. – а дори и най-беглият преглед на историческите извори ще ни убеди, че представата за него именно от тогава и чак до средата на VІ век, се различава коренно от представата, която имат и желаят да наложат за него германските автори и в най-широк смисъл изобщо германците – към които принадлежат и тъй щедрите спонсори на «Интердисциплинарната научна група Готски проект».

«Готският въпрос», подхранван от манипулациите на немски историци, играе една от главните роли в завоевателната политика на германския империализъм през ХІХ и първата половина на ХХ век. Тези манипулации започват да се прокарват в науката едновременно с теорията за «индогерманската раса» и «индогерманските езици» още от средата на ХІХ век, но в края му и особено през първите четири десетилетия на ХХ век достигат своята кулминация. В историографията те са изложени най-последователно и целенасочено в трудовете на известния германски историк Лудвиг Шмит 22, отпечатани в огромни тиражи в десетки издания, някои от тях и след Втората световна война в репринт. А идеята за величието на «готите-германци» и за тяхната ръководна роля в историята и културата на Европа се възприема от национал-социалистическата идеология още при нейното зараждане и получава там централно място. В самото начало на Втората световна война новозавладеният полски пристанищен град на Балтийско море Гдиня е преименуван в Готенхафен и се готви преименуването на Крим в «Готенланд», Симферопол – в «Готенбург» и Севастопол – в «Теодериххафен», което става по-късно тема и за Нюрнбергския процес 23.

Eдновременно със засилилите се през миналия век манипулации на германските историци по «готския въпрос», възниква и обширна научна литература срещу тях, сред която почетно място както по отношение на изчерпателната аргументация на критиката срещу необоснованите и фантастични твърдения на германските автори, така и поради нейната актуалност и приоритета и’ при разглеждането на «готския въпрос», принадлежи на българския историк д-р Ганчо Ценов (Gantscho Tzenoff, 1870-1952), който с цяла поредица публикации на тази тема 24 дава насоките за изясняването на нейните проблеми. За съжаление за българския читател повечето негови публикации са недостъпни, тъй като още в първите седмици след 9 ІХ 1944 година те се включват в индекса на забранените книги, биват иззети от българските публични и лични библиотеки и се унищожават. А след една остра съветска критика 25 името му не се споменава в българската научна литература в продължение на четири десетилетия. Върху тази проблематика е публикуван междувременно значителен брой изследвания и от други автори, застъпващи становища различни и дори напълно противоположни на становището на германските автори. А много от тези изследвания засягат вече и области, излизащи вън от сферите на археологията, политическата, културната и църковната история, за които са компетентни някои от специалните помощни науки и по-точно кодикологията, сравнителното езикознание, етнографията, биологията и дори химията.

Само един повърхностен поглед върху научната литература по «готския въпрос» би бил достатъчен за българския читател, за да разбере, че този въпрос е непосредствено свързан с някои от най-съществените проблеми на старата и средновековната история на нашия народ, като тези за неговия произход, език и писменост, за неговите обичаи и религиозни вярвания. Свързан е с неговата култура и изкуство, с неговия принос в съкровищницата на световната култура, с влиянията, които е възприемал от другите народи и с влиянието, което той сам е оказвал на други народи. Но и за неговото място сред европейската цивилизация, което съвсем не се намира някъде по нейната периферия като нежелан и неприятен придатък към «Обединена Европа». Всичко това налага тази проблематика да бъде разгледана твърде внимателно и то във всяко отношение. На сериозна проверка подлежат твърденията за особеното значение на «германците-готи» като основен фактор за историческото и културното развитие на Европа през епохата на ранното средновековие, но определили до голяма степен също и насоките на това развитие в течение на следващите векове чак до възраждането. Налага се проверка на множество факти, хипотези и предположения, свързани с редица въпроси, отнасящи се до тях. И преди всичко с въпросите: Кои са тези «германци-готи»? Какъв е техният произход? От къде са дошли, къде са живеели и къде са отишли? Какъв е бил техният поминък? Какви са били техните обичаи? На какъв език са говорили и колко верни са твърденията за „готска“ азбука и за превод на Библията на „готски“ език? Каква е била тяхната религия? Всички тези въпроси са особено важни за нас, понеже за споменатите «германци-готи» се твърди, че не само са населявали съседните на нашия народ земи, но дори голяма част от територията в днешните граници на нашата родина. За разлика от авторите на повечето хипотези, дали отговори на тези въпроси през миналите векове, днешната наука разполага със средства и методи, позволяващи проверката им вече на съвсем различна основа, при която проверка всички необосновани предположения и мнения трябва да отстъпят пред заключенията, получени от опиращи се на положителните науки изследвания.

Целта на настоящия сборник е да запознае читателя с проблематиката, свързана с готския въпрос и по-специално с твърденията на някои автори за някакво участие на готите-германци в българската история и дори в съдбините на нашия народ в качеството им на „етнообразуващ фактор“. На читателя тук се предлагат няколко студии от разни автори и на първо място от споменатия по-горе „историк-любител“ Ганчо Ценов, автор на цяла поредица от значителни публикации, издадени от най-авторитетни германски научни издателства. Именно той пръв поставя в науката още в началото на миналия век въпроса за същността на така наречените «готи», за техния произход и за морфологията на това понятие. В поместения тук малък откъс от неговата книга за произхода на българите само се нахвърлят някои от проблемите и за първи път в историографията се обръща внимание също на лингвистичните фактори, довели до смесването на някои понятия, в резултат на което историята се изопачава. Макар и написана преди повече от 75 години, тази студия не е загубила и до сега актуалността си, а доказателствата, с които авторът опонира на „установените от науката истини“, са валидни и днес.

На същата проблематика са посветени и три студии на един бележит изследовател, чието име едва ли е известно не само на неспециалистите, но също и на специалистите по средновековна история у нас. Това налага да се кажат тук няколко думи за него и за неговите изследвания. Той пише под псевдонима Сергей Лесной, зад който се крие украинският учен проф. д-р Сергей Яковлевич Парамонов (1897-1967). Завършил Киевския университет по специалност естествени науки в годината на «Октомврийската революция», той защитава докторска степен в 1928 година, пише над 400 научни публикации в областа на естествените науки и оглавява катедра в Киевския университет, а в последните довоенни години е и директор на Зоологическия музей в Киев, чиято богата сбирка успява да укрие и запази преди да дойдат германските войски. В края на войната германците го отвличат със себе си и го затварят в концентрационен лагер, от където американските войски го освобождават. След войната той обаче не се завръща в СССР, а отива в Австралия и до края на живота си завежда катедра по биология в университета в Камбера. Макар и «неспециалист» в областта на историята, той посвещава последните две десетилетия от живота си на изследвания на средновековната политическа и културна история на Русия и свързаните с нея народи, в това число и България. В резултат на изследванията му излизат множество статии, събрани в десет тома под заглавие История “Русов” в неизвращенном виде 26, два тома със статии по въпросите на ранната история на славяните 27 и три други книги, посветени на ранната руска история 28. Изследванията му издават задълбочено познаване на историческите извори, които той има възможност да разглежда не само от гледната точка на историка, а и от тази на филолога и географа, като ги интерпретира и коментира без да се съобразява с предубежденията, съществуващи у мнозина историци. В този смисъл особено значение придобиват неговите изследвания в областта на старата българска история, както и на историята и етнографията, но също и на топонимиката на Югоизточна Европа, които го довеждат до твърде интересни заключения. Особено ценни за българския читател са неговите статии по въпросите на историята на гетите и готите, с които той ще има възможност да се запознае в настоящия сборник.

Както в поместените в този сборник студии на Сергей Лесной alias Парамонов, така и в останалите му изследвания, където доминираща тема са проблемите на етногенезиса на народите, населяващи днес Източна и Югоизточна Европа 29, той използва резултатите от изследванията на Г. Ценов, когото многократно цитира, но същевременно и допълва доводите му с още много неспоменати от него сведения от антични и средновековни автори, подкрепящи неговите тези 30. По такъв начин старата и средновековната история на Европейския изток придобива вече нови контури, очертаващи по-точно и по-ясно събитията от ранното средновековие и произлезлите от тях и вследствие на тях промени – при това промени, засягащи не само този регион, а определящи по-нататъшния ход на историята на цяла Европа. За изясняването на тези проблеми С. Лесной използва често в непоместените тук негови студии резултати от задълбочени изследвания в областта на етимологията, и то предимно на топонимите и етнонимите, които допълват аргументацията му за произхода и етническия състав на сегашното население на Европа 31, в това число и на мнимите «кримски германци» и техния език. А в прегледа си на историческите извори за туй население, за неговите етнически особености и за неговия език, той показва колко изостанала е нашата историография по тези тъй съществени въпроси.

Във връзка с езика, но и с религията на народите в Югоизточна Европа през ранното средновековие, е третата поместена тук студия на С. Лесной, На какъв език е била написана «Готската Библия» на Улфила? За разлика от първите две негови студии, при които за близо половин век след написването им те не са загубили своята актуалност, а доводите, с които той подкрепя тезите си, са валидни и сега, резултатите от изследванията му по въпроса за т. нар. «Готска Библия на Улфила» са вече до голяма степен остарели и правят в известно отношение тази студия дори излишна. Независимо от това тя заслужава да се публикува на български език, понеже отразява важен етап от изследванията по този въпрос, още повече, че за повечето от изследователите тя е неизвестна и по-нататъшният ход на изследванията, както и техните резултати, без нея трудно могат да бъдат разбрани и оценени.

Въпросът за т. нар. «Готска Библия на Улфила» е най-тясно свързан с въпроса за ранното християнство на населението по нашите земи, но и със сложния комплекс от въпроси във връзка с неговия език и писменост. Също тъй тясно свързана с този комплекс от въпроси е и студията Aethicus Philosophus Cosmographus от д-р Божидар Пейчев 32, публикувана и у нас, ако и да е останала неизвестна не само за широкия кръг читатели, но и за повечето наши специалисти. Данните, които тя съдържа, определят голямата й актуалност и сега, четвърт век след нейното отпечатване, като оправдават препечатването тук с малки съкращения и с актуализирани от автора бележки 33. А по-нататъшното развитие на науката през последвалите нейното публикуване десетилетия ни дава вече възможност да си изясним някои от въпросите, за които досега нямаше отговор.

Българският читател сигурно ще посрещне с интерес и студията на известния сръбски историк д-р Фердо Шишич, която тук се помества със съкращения и представлява част от неговата публикация 34 на Летописа на Дуклянския презвитер 35. Отразяваща ясно антибългарските тенденции в сръбската националистическа историография, тя показва още един аспект в интерпретацията на названието «готи» – тъй както това название се прилага не само от римо-католическата агиография и от сръбската историография в късното средновековие, но и от болшинството съвременни «српски историчари». В този дух се интерпретират и манипулират сведенията за България и българите в множество подобни съчинения от сръбски автори след ХІV век, но и в ХХ век – пример за това са цитатите от Теофан Изповедник и от неговия продължител в тази студия, съответно «украсени» и «оцветени» в техния превод от автора.

Западноевропейската и българската историографии се отнасят резервирано към автентичността на съобщенията в Дуклянския летопис. Записан на славянски език и преведен на латински не преди средата на ХІV век, той е бил многократно преписван и съответно манипулиран, като от него няма запазени по-стари ръкописи от началото на ХVІІ век, когато излиза италианският му превод от Мавро Орбини 36. Макар и в неговата основа да са залегнали и някои стари очевидно автентични текстове и устни предания, те са до крайна степен преиначени, като са посочени много измислени лица и събития. Зад тези манипулирани текстове прозират обаче също и някои важни сведения от българската история, част от която е историята на населението на Далмация, съставяща от втората половина на ІХ до първите десетилетия на ХІ век част от българската държава, но и преди това най-тясно свързана в културно-политическо и духовно отношение с останалото население на българските земи 37.

Проблематиката, свързана с автентичността и датировката на въпросния „най-ранен домашен писмен източник за сръбската история“, както той се представя от множество по-стари сръбски историографи, е достатъчно много дискутирана от неговите изследователи 38 и не влиза в предмета на настоящия сборник. На българския читател ще бъде обаче сигурно забавно да научи как понятието «готи» се интерпретира в по-старата и по-новата сръбска книжнина, а туй ще му помогне и да си изясни по какъв начин то се появява и тълкува през средновековието – при това не само от сръбските, но и от византийските и западноевропейските писмени източници.

В предлаганите тук откъси от коментариите на Шишич към изданието на Летописа на Дуклянския презвитер авторът следва възприетата от болшинството съвременни историци теза, че «готите» се били появили внезапно през ІІІ в. сл. Хр. по северното крайбрежие на Черно море и на Балканския полуостров, като заместили предишното население по тези места, за да бъдат и те изместени по същия начин от „заселилите се през VІІ век на тяхно място славяни“. Но тук той оставя читателя в неизвестност какви са били по народност и на какъв език са говорили тези християни, които „дошлите от север диви и необуздани готи“ заварили в Далмация – а че те не са били гърци, знаем с положителност и то не само от негръцките имена на техните мъченици. По този въпрос мълчи и издаденият от Шишич текст на летописа – за разлика от многословния и пълен с небивалици и измислени «славянски князе» разказ за началната история на «Regnum Slaworum», ненамиращ подкрепа в никакви исторически извори и паметници. Така Летописът на Дуклянския презвитер и неговият усърден, но не особено почтен, сериозен и достоен за доверие издател, ни натикват в ръцете главния ключ за разбиране на тъй сложната и объркана терминология whо is whо: «готите» са при всички случаи злите насилници и безверници, които преследват, потискат и избиват «добрите славяни» – респективно «християните». И което е особено интересно: това преследване не приключва с пропадането на готската държава и „изчезването“ на готите в VІ век, а продължава със същата неумолимост и интензивност още много столетия – и в VІІ, и в ІХ, и в Х и в ХІІІ, и дори в ХІV век, когато името «готи» се дава с друг еквивалент: „дошлите от Волга бугари“. В зависимост от времето и обстоятелствата тези «готи» са или езичници („пагани“) или еретици, но при всички случаи врагове на „правата вяра“, представяна и застъпвана, както е добре известно, единствено от „светата и католическа римска църква“ – чието активно участие в съставянето на текущата последна текстова версия на «летописа» от ХVІ/ХVІІ век е повече от очевидно за безпристрастния читател.

Тук нямаме възможност да поместим поради големия им обем някои публикации на другия наш бележит историк и филолог, уличен от авторите на издадения от Балканската медийна академия сборник за готите в непознаване и незачитане на германското влияние върху българския език, проф. д-р Димитър Дечев, действителен член на БАН, с които той най-убедително доказва, че по нашите земи никога не е имало и не може изобщо да е имало някакви германски влияния върху езика ни, както и най-незначителни следи от германски език – трудовете на този известен български учен са лесно достъпни на нашия читател и може да се ползват във всяка българска научна библиотека 39. Вместо тях читателят ще има възможност да се запознае тук със студията на друг бележит български учен, за съжаление твърде малко известен в своята родина, България, но оглавявал в продължение на десетилетия катедра по сравнително езикознание в един от първите канадски университети, проф. Георги Сотиров.

По-голямата част от публикациите на този автор 40 са посветени на теми от сравнителното езикознание – те се свързват с тематичния кръг на следващия сборник от статии по проблеми на българския език, чиято подготовка е приключила и чието издаване е предстоящо. Между тях най-важна е студията му, с която той проследява развитието на критско-микенската писменост, известна под названието «Linear B», в глаголицата, при запазване графиката на нейните графеми и преминаването им в букви за всички звуци, включително несъдържащите се в гръцкия език, но и за гласните, каквито липсват в по-ранните азбуки. Заедно с други негови студии тя ще бъде публикувана в този следващ сборник. Една негова студия обаче е най-тясно свързана и с тематичния кръг на настоящия сборник, като по този начин затваря този кръг и установява връзката със следващия. Тя е посветена на въпроса за собствените имена в така наречения «готски» език и за тяхната морфология и е озаглавена: Ономастични и лексикални особености в ранния готски език.

За връзките на собствените имена при така наречените «готи» с българския език обръщат внимание още Г. Ценов и С. Лесной и тъкмо техните публикации служат като изходна точка за изследванията на този автор. Той обаче не се задоволява само да посочи някои отделни прилики в ономастиката на българския народ и на считаните от преобладаващото число изследователи за германци «готи», а подлага на изчерпателен анализ голям брой собствени имена, споменати в историческите извори като отнасящи се към този народ 41, и доказва с методите и средствата на сравнителното езикознание несъстоятелността на теорията за «германските основи» на «готския» език.

Поради големия обем на други също тъй сериозни изследвания върху тази тема, разглеждащи въпроси по-малко свързани с нашата история, като въпроса за мнимото преселване на «готите» от Скандинавия в нашите земи, тук нямаме възможност да се спрем по-подробно. Интересуващият се от тези въпроси читател може да намери техния изчерпателен отговор в обемистите студии на редица скандинавски учени, на първо място д-р Йозеф Свенунг (Joseph Svennung) 42, както и в голямата монография на германския археолог д-р Ролф Хахман (Rolf Hachmann) 43, където целият материал от невероятните сведения на «готския историк» Йордан и техните извори се подлага на критичен анализ, като се доказват мистификациите, извършени с тях от няколко поколения изследователи.

* * *

Изясняването на «готския въпрос» е свързано с много важни въпроси от историята на нашия народ, с които се е спекулирало от векове – но продължава да се спекулира и до сега, а поредното доказателство за това е посочената тук книга за готите. В продължение на векове по всички тези въпроси са се създали и вкоренили редица предубеждения, без те да имат каквито и да било основания. Изказани някога като предположения, те са възприети като факти и са предавани от поколение на поколение учени, макар да не съдържат и най-малката частица от истина. Те обременяват нашата наука, но и нашето съзнание, като тежка ипотека, оставена на нас от миналите векове, с която сега ние навлизаме в новото хилядолетие. С тази ипотека ние не можем да продължим нашия път в бъдещето.

Ако и проблемите, свързани с обичаите, езика и писмеността, но и с вярванията и религията да са също както проблемът за произхода на нашия народ много тясно свързани с «готския въпрос», те ще бъдат разгледани тук само най-общо и в контекст с него. Те изискват по-задълбочено проучване на историческите извори и на данните от археологическите изследвания, на които тук, в рамките на този сборник, не може да се отдели достатъчно място. Въпреки това, дори и този повърхностен преглед може поне да събуди интереса на читателя към размисъл и преосмисляне на неговите убеждения и предубеждения, с които той е обременен още от ученическата скамейка, без да е имал някога възможност да провери тяхната достоверност.

Последните десетилетия разшириха неимоверно хоризонта на историческата наука. Развитието на помощните науки в резултат на големите достижения в областта на биологията, химията и физиката, но и на кодикологията и информатиката, създава вече предпоставките за разработката на нови научни методи при изследванията във всяка от тези отделни области. А това налага да се проверят на тази база всички хипотези, с които науката до сега си служеше като с аксиоми. И това не засяга единствено «готския въпрос», но той ни дава някои от ключовете за изясняването на сложния комплекс от проблеми, свързани с миналото на нашия народ и неговата култура. Тези проблеми не могат да бъдат разрешени отведнаж, а постепенно и един подир друг. Но при всеки от тях, като се връщаме назад в миналото, стигаме до определен момент, в който понякога несъзнателно, но най-често напълно съзнателно са внасяни определени заблуждения по отношение на тях. И една от главните задачи на науката на ХХІ век ще бъде да се ориентира сред тези заблуждения."

[saradiva]

ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ НА СБОРНИКА "ГОТИ И ГЕТИ" от проф. д-р Асен Чилингиров, Германия

Първото издание на този сборник беше изчерпано за по-малко от две години – необичайно събитие за съвременната българска научна историческа литература. Тъй като интересът към него не само че не е намалял, а дори се е увеличил, наложи се пускането на второ издание, допълнено с една кратка студия от покойния българо-канадски учен Георги Сотиров, която при издаването на сборника не ми беше достъпна.

Междувременно бе подготвено издаването на заключителния том от резултатите на продължилите четири десетилетия разкопки в римския кастел Ятрус, извършени в сътрудничество с Германския Археологически институт (до 1989 година с АН на ГДР). Благодарение любезността на ръководителката на разкопките, д-р Герда Зомер-фон Бюлов, ми беше позволено да се за запозная с тези резултати още преди те да бъдат отпечатани, с което ми се даде възможност да ги използвам при моята работа, свързана с целия комплекс от материали, отнасящи се до т.нар. готски проблем. При всичката прецизност на изследванията в този кастел, с каквато у нас досега не са били извършвани такива проучвания, присъствието на предполагаеми етнически германци сред населението на кастела не можа да бъде установено. Установено бе мирното напускане на римския гарнизон от кастела през V век, свързано с прехвърляне защитата на границата върху местното население, състоящо се от федерати на римската империя – и то очевидно поради липса на военна заплаха от еднородното население на отвъдния Дунавски бряг.

Както при останалите сходни археологически обекти отсам и отвъд Дунав, а също и по цялата територия на Северното Причерноморие, не бяха открити никакви писмени паметници, свидетелствуващи за съществуванието на някакво германско население през първата половина на първото хилядолетие от нашата ера – също както не бяха открити и други паметници на материалната култура, свързани по някакав начин с етническо германско население. С това за пореден път се опровергават подхранваните и до сега от определени среди спекулации, не само допускащи широкото разпространение на германски племена в този район до средата на VІ век, но дори определящи тези племена за родоначалници на германската нация с нейната държавност, култура и духовно-религиозен живот.

Засилването активността на тези спекулации през последните години беше и причината за издаването на този сборник – тя е изложена обстойно в предговора към първото издание и считам за излишно да се връщам тук още веднаж на обстоятелствата, довели до издаването му. И да повтарям още веднаж, че считам всички видове опити за покушение върху идентичността на моя народ, неговата история и неговата култура за най-страшното углавно престъпление – независимо от това дали то се отнася към отделни индивиди, или към общността от тези отделни индивиди, за която ние сме приели названието народ.
А за това престъпление ние сме възприели названието геноцид.

За шестте десетилетия, през които се занимавам с историята и културата на народите от нашата планета, аз не съм срещнал друг народ, срещу чиято идентичност да са вършени и да продължават да се вършат толкова покушения, колкото срещу моя, българския народ. От много хилядолетия той е бил заставян да се бори срещу всевъзможни нашественици за своята земя, за своето съществувание, за своя език, за плодовете на своя труд и изкуство, за своята вяра. И колкото пъти е бил гонен от родината си през петте хилядолетия, в които сме осведомени за неговото присъствие в европейския континент, той винаги се е завръщал в тази своя исконна родина – империи са възниквали и са изчезвали върху земята му, но той е останал на земята си със своя език и своите обичаи, предавани от поколение на поколение до ден днешен.

За произхода на българския народ и неговия език са съчинени и продължават да бъдат съчинявани най-различни теории, които го изкарват пришелец от едва ли не всички възможни краища на стария свят: от най-далечния изток до най-далечния север – от пустинята Гоби, зоната на вечния сняг в Памир и полярния кръг на северната евроазийска граница, до блатата на Задкарпатието. Всяка теория, че българите били монголоиди, угрофини, турци, задкарпатски славяни и какви ли не още, намира мигновенно поддръжка сред чуждите и нашите историци. Но не и твърдението, че са първоначалното население на нашите земи, запазило не само своя физически и генетически тип, но също своя език и своите обичаи, въпреки многобройните вражески нашествия, на които е било изложено в течение на хилядолетия.

Между всички тези теории за произхода на нашия народ, неговия език и неговата култура, една от най-агресивните, но и от най-малко обоснованите е особено засилилата напоследък своята активност теория за „германски влияния“ не само върху етническия произход на българите, но и за създаването на българската държава, култура и дори език. С манипулации в тълкуванието на историческите извори се налага насилствено и напълно необосновано идеята, че носители на тези етнообразуващи влияния били някакви германски племена, наречени готи. Че такива германски племена никога през историческата епоха не са населявали не само нашите земи, но и съседните земи по брега на Черноморието, историческите извори са еднозначни – също както несъмнени са резултатите от археологическите, етнографските и лексикологическите изследвания в целия този район, които досега не са открили никакви следи от германско население в него, чието присъствие тук би трябвало да бъде по някакъв начин отразено върху паметниците на материалната и духовната култура.

Както вече беше отбелязано в предговора към първото издание на този сборник, неговата основна задача е да покаже по какъв начин се манипулират историческите извори, за да бъдат нагодени като доказателства за тезата за германско присъствие в Югоизточна Европа. И как в тези извори названието гети, събирателно име на исконното население на Причерноморския район, включващо в себе си всички еднородни племена и народи, обитаващи в миналото този район, като траки, илири, даки, скити, сармати и т.н., се заменя с названието готи.

Кога и по какъв начин названието гети се заменя с названието готи, ни съобщава един от най-известните извори за историята на римската империя, чиято автентичност и надежност стоят над всяко съмнение: Historia Augusta (История на императорите) – в този сборник той е цитиран в последната студия. Сред всички писмени извори за историята на нашите земи и тяхното население няма нито един, който да споменава някакъв нов народ, заселил се в началото на нашата ера в Югоизточна Европа, наричан готи. И всички тези извори, без изключение, съобщават, че под названието готи трябва да се разбират гети, т.е. местното население, обитавало тези земи от най-дълбока древност, добре известно на всички историци и географи от Херодот до Страбон. И в този смисъл, след полуофициално регламентираното преименуване на гетите в готи, извършено малко след победата на император Каракала (188-217) над партяните в 216 година, всички автори се чувстват задължени, споменавайки названието готи, да отбележат, че под него трябва да се разбират гетите, които били добре познати на всички съвременни читатели и нямало защо да им обясняват кой и какъв е този народ – значителен брой от изворите са цитирани в настоящия сборник.

Това обаче не знаят или се правят че не знаят мнозина съвременни историци, в това число и български. А върху недоразумението от размяната на имената се изгражда цялата германска политическа и културна средновековна история, включваща т.нар. „Велико преселение на народите“, но и създаването на „индогерманските“ езици, и расовата теория, според която представители на най-чистата раса били германците-арийци – в действителност дори и самото название „арийци“ е съчинено през ХІХ век и не се предава от никакъв исторически извор.

Манипулацията на историческите извори засяга и една личност, свързана най-тясно с българската културна и духовно-религиозна история. Това е духовният учител на гетите – не на някакви „готи-германци“! Единственият автентичен исторически извор за него, Църковната история на „еретика-арианец“ Филосторг ни предава неговото име като Урфил(а), произлизащо от родното му място, града Урфа/Едеса в горното течение на Междуречието и съобщава, че той превел Библията (Стария Завет) без четирите книги Царства на езика на гетите, т.е. на езика, на който са говорили нашите прадеди. Туй име е преиначено от германските историци на Вулфила, като се сочи с това неговия „германски“ произход – а не се взима предвид, че никой християнски духовник не може да носи такова име, влизащо в противоречие с Евангелието (Мат.7:15). А въз основа на този единствен автентичен извор не може да се твърди и че т.нар. „Сребърен кодекс“ в Упсала е „Библията на Вулфила“, защото този ръкопис съдържа само непълния Нов Завет, а не и Стария Завет (Библията), за който Филосторг, но и други исторически извори, свидетелствуват, че е преведен от Учителя на гетите.

Не по-малко са манипулирани и продължават да се манипулират също въпросите относно произхода на немския език, който филолозите свързват с езика на „кримските готи“. А съществуванието на този митичен език почива само на предположението, че населяващите Крим в ранното средновековие били германци. И на разказа на холандския благородник Ожие Бусбек – този напълно автентичен извор се дава също във второто издание на сборника изцяло и в български превод, за да може читателят сам да прецени на какви основи почива това предположение, възприето от науката като факт.

Че историята на нашия народ се е манипулирала от хилядолетия насам, едва ли ще изненада читателя, пред чиито очи и съвременната история се манипулира по най-нагъл начин. Също едва ли би могло да го изненада присвояването на нашата история и плодовете на нашата хилядолетна култура от други народи. Науката на третото хилядолетие обаче разполага с по-надежни средства за проверка на много от лъжите, които са ни представяни и продължават да ни се представят като факти. А тези лъжи са залегнали дълбоко в нашето съзнание – още от училищната скамейка ние сме обременени с безброй предразсъдъци за нашето минало, нашата култура, нашата писменост и нашата религия. Айнщайн е казал, че за човека е по-лесно да разбие атома, отколкото своите предразсъдъци. В този смисъл не си правя и най-малки илюзии, че читателят ще приеме лесно написаното в тази книга, ако и то да се представя въз основа на исторически извори, почиващи върху свидетелствата на най-компетентните и безукорни автори от древността и средновековието – от Херодот и Страбон, до св. Йероним и Храбан Мавър.

За мене не беше изненада, че ако и първото издание на тази книга да се посрещна с благонамерено одобрение от най-различни слоеве на българската общественост – за което свидетелствуват много писма на читатели – тя не бе спомената нито в нашия периодичен печат, нито в научните издания. Толкова повече ме изненада рецензията за нея, поместена в официалния бюлетин на германските библиотеки, коментиращ най-значимите чуждестранни публикации. И в нея рецензентът, д-р Рьоринг, отбелязва, че тъй важните въпроси относно готите се нуждаят от ново преразглеждане. В този смисъл се надявам, че тази книга ще помогне на младото поколение български историци да разберат по-добре българската история и да дадат приноса си за нейното прочистване от лъжи и заблуждения.

Асен Чилингиров, Берлин, 17 ноември 2007 г.

[kulian blagar]

Благодаря ви и на двамата за добрата оценка! Искрено се надявам, че действително ви предоставям НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ЛЮБОПИТНА ИНФОРМАЦИЯ! Не смятам, че има такъв читател, на който да не е ясно, че Римските легиони са нашественици и окупатори. По този въпрос сме в единодушие и с официалната наука. Официалните учени не отричат и факта, че големи групи от местното тракийско население искащи свобода напускат своите майчини земи и се изтеглят на север. Противоречията идват от това, не дали това се случва , а В КАКВА СТЕПЕН Е ТОВА ИЗСЕЛВАНЕ И КАКВА Е ПРИЧИНАТА И МЕХАНИЗМЪТ! Официалната наука не може да даде адекватен отговор не само на този, но и на много други въпроси в Европейската история, ОСОБЕНО В ПЕРИОДА І-VІІ век: Къде ИЗЧЕЗНАХА Траките; откъде се появиха ИЗВЕДНАЖ тези НОВИ, МНОГОБРОЙНИ варварски народи от север ЗА, КОИТО НИКОЙ ДОСЕГА НЕ Е ЧУВАЛ – Готи, Вези, Варвари, Българи, Хуни, Венети, Склавини и Анти,Славяни, Гури, Уногури, Утригури, Кутригури, Авари, Тюрки, Хазари, Кумани, Печенеги и т.н. Съвременните археологически изследвания потвърждават, че обезлюдяване на Балканския полуостров в периода І-V в. действително е имало. И то в такива размери, че проф. Божидар Димитров с право да заяви, че „е останал тук-там някой-друг Трак” Интересно е и абсолютно правилното заключение на много съвременни изследователи – земите на север от Дунав/Скития/ тогава са били заети от вековни гори, мочурища и блата, няма благоприятни условия за животновъдство. Климатът е суров, малкото бедна земеделска земя не може да изхранва многобройно население. Освен примитивното земеделие, тогавашното население може да разчита за препитание на лов, риболов и събирателство. Най-благоприятни за живеене са поречията на големите реки и бреговете на Океана и Моретата. ДОРИ В НАШИ ДНИ, ВЪПРЕКИ СЪВРЕМЕННИТЕ УСЛОВИЯ И ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА ДНЕШНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, НАЙ-ГЪСТО НАСЕЛЕНИ СА ПАК НАЙ-БЛАГОПРИЯТНИТЕ ЗА ЖИВОТ И ПРЕХРАНА ЗЕМИ НА ЕВРОПА – ЮЖНИТЕ. КОЛКОТО ПО-НА СЕВЕР СЕ ОТИВА, ТОЛКОВА ПО-РЯДКО СА НАСЕЛЕНИ ТЕ.
За да „обяснят” ТОЗИ АНАХРОНИЗЪМ днешните официози извадиха от музеите ръждясали римски секири, „изклаха” Траките, колкото останаха ги „претопиха” в „славянското море” и „преселиха” поне половината население на Индия, Китай и Монголия и го „курдисаха” в Европа северно от Дунав.
В същото време древните хронисти постоянно се опитваха да им обяснят точно как са се случили нещата, но днешните продължаваха да четат посланията им както Дяволът чете Евангелието и да ги нагаждат по техния калъп, който разбирате е невъзможно да прилегне както трябва. Ответната реакция е – тез глупаци от история не разбират, да не им се връзваме на драсканиците!!

Именно това искам да постигна – да пресъздам историята написана в старите хроники, такава каквато я разказват старите автори, като максимално се абстрахирам от зловредното влияние на днешните. Надявам се да успея да се справя успешно!
Доколкото по темата за Гетите и Готите –не съм я свършил още! Докарах я едва до там, когато Везите и Гетите вече са подмамени от изкусителните римски предложения, наречени са ГОТИ от римските легионери, но Везите и Гетите това още не го знаят. Те все още са на левия/северния/ бряг на Дунав и им ПРЕДСТОИ да станат ГОТИ т.е. да научат,че са ГОТИ едва когато преминат на десния/южия/ бряг на Дунав отначало като римски легионери, и по-късно когато се заселят в земите на юг от Дунава като земеделци и занаятчии. Трябва добре да се знае, че ИМЕННО ТУК, ЕДВА СЛЕД КАТО СТЪПИХА НА ДЕСНИЯ БРЯГ НА ДУНАВ И СИ ПРЕСЕЛИХА В ЗЕМИТЕ НА ЮГ В МИЗИЯ И ТРАКИЯ ВЕЗИТЕ И ГЕТИТЕ СТАНАХА ГОТИ! Така се роди народът на Готите!
Макар и стриктно да се придържат към официалната немска версия, това което написах с големи букви ГО ПРИЗНАВАТ и изтъкнати немски специалисти.
В доклад, изнесен от проф. д-р Хервиг Волфрам на семинара на Балканската медийна академия на 04.10.2002 г. в СУ “Св. Климент Охридски”, публикуван в сборника “Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи” се казва дословно:

”Ако историята на тракийските готи и тази на готите в Тракия бъде извадена от общата история на готите, няма да остане нищо, резултатът ще е равен на нула. Би било все едно историята на Каролингите да бъде зачеркната от европейската история или тази на Бабенбергите - от австрийската. Тази теза не е преувеличена, тъй като почти всичко готско, което под каквато и да била форма е придобило по-ясни очертания, е възникнало на територията на днешна България. Ако от историята на готите извадите, примерно, само готския превод на Библията, направен от Вулфила (311 - 383 г.; бел. прев.), издигането на Аларих I (395 - 410 г.; бел. прев.) за крал и възникването на вестготите, както и Свищовското кралство на Теодерих Велики (455 - 526 г., от 471 крал на остготите; бел. прев.), не би имало галско-испанско кралство на вестготите, нито италианско кралство на остготите със столица Равена, нито пръв превод на Библията на неантичен език. Не би имало също и готски заемки в славянските езици, в днешния баварско-австрийски диалект, нито дори думата “deutsch” (немски). В края на краищата, не би имало и писана готска история, тъй като Йордан(ес), авторът на запазената до днес “Гетика”, произхожда от Тракия.
Ако продължим нашата небивала готска история на Тракия, то и в 376-та и през следващите години в Римската империя нямаше да са дошли никакви готи. В действителност обаче едва тук тервингите, или везите, и гревтунгите, или остроготите, са станали готи, чиято история ние познаваме...”

Трябва добре да се знае също, че ИМЕННО ОТ ТОГАВА НАРОДИТЕ НА ГОЛЯМАТА ГЕТО-САРМАТСКА ОБЩНОСТ/Гети, Вези, Германи и Западни Сармати/ СЕ РАЗДЕЛЯ НА ДВЕ – ГОТИ на юг от Дунав и ОСТАНАЛИТЕ НА СЕВЕР ТЕХНИ РОДНИНИ, като не само те самите, но и РИМЛЯНИТЕ и ГЪРЦИТЕ в старите документи започват да ги наричат с името БЪЛГАРИ! Учудващо добре и безотказно работи Римската стратегия – „РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ”!! Готите повече от успешно се интегрират в Римското общество и успяват да докопат цялото наследство на навата си майка! Българите остават нежеланото и отритнато от нея сираче, Пепеляшка, което търсят само когато трябва да вади нажежените въглени от горящата жарава.
От тук нататък историята и на Готите и на Българите в хрониките и летописите е още по-трогателна и интересна от написаната в учебниците, но ще ви я разкажа по-нататък. Ще ви разкажа и кои са Вест Готите и Остроготите, кои са Същинските/Римските/ Готи и Малките Готи/Gotae minores/, кои са Франките...кои са...???
Men, ти написа „...Прогонените на север траки ЗА РИМСКИТЕ ХРОНИСТИ са „ВАРВАРИ”,...” ЗАЩО - ЗА РИМСКИТЕ ХРОНИСТИ? Според това, което пише в старите писания – ТЕ НАИСТИНА СА ВАРВАРИ! Според вас КОИ СА ВАРВАРИТЕ? Оставям този въпрос отворен, за размисъл и мнение !

Saradiva,привет! Запознат съм с трудовете на проф. д-р Асен Чилингиров, както и с тези на проф. Ганчо Ценов. Освен тях двамата, има и други велики имена, които изключително много уважавам и ценя. Те действително имат изключителни заслуги към Българската и Световната историческа наука, но въпреки изключителния си изследователски нюх не успяват да уловят някой възлови моменти в Историята, които са от изключителна важност и биха им послужили като добре подплатени аргументи щото да успеят да убедят трезвомислещата част от научната общност и да наложат версията си. Не смятам, че заслужават каквито и да е упреци още по-малко от нас. Това, което са успели да постигнат никак не е малко като наследство. Те са го постигнали, като са използвали постигнатото от тези преди тях, стъпили са в/у раменете им и са успели да го умножат много успешно. Въпросът отсега нататък е : след като ние сме стъпили на техните рамене, колко по-негоре ще се изкачим и какво по-добро от тяхното ще оставим на децата си!!?
С поздрав Кулиян Блъгар