Между 0 и 1 там крие се вълшебство…
Ортогоналност и Ортонормалност
Условие за ортогоналност на вълновите функции:
Две вълнови функции ψm(x) и ψn(x) се смятат за ортогонални една спрямо друга, ако
∫−∞∞ψm∗(x)ψn(x)dx=0 (m≠n) или <ψm|ψn>=0(m≠n)
т.е. ако една частица е в състояние ψm(x), то тя не може да бъде едновременно в състояние ψn(x).
Условие за ортонормалност на вълновите функции:
Две вълнови функции ψm(x) и ψn(x) се смятат за ортонормални една спрямо друга, ако са ортогонални и нормализирани.
Ортонормален = ортогонален + нормализиран
∫−∞∞ψm∗(x)ψn(x)dx=0 (m≠n)
∫−∞∞ψm∗(x)ψn(x)dx=1 (m=n)
или
<ψm|ψn>=0(m≠n)
<ψm|ψn>=1(m=n)
https://www.youtube.com/playlist?list=P ... 4AIzSRRkZt
Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Между 0 и 1 там крие се вълшебство…
Правила за квантуване
В квантовата механика квантуването е процесът на ограничаване на възможните стойности на дадена физична величина до определени дискретни стойности.
В квантовата механика има две основни правила за квантуване:
*квантуване на вълновата функция
*квантуване на енергията
Правилото за квантуване на вълновата функция гласи, че вълновата функция на частица трябва да бъде нормализирана, което означава, че интегралът на повдигнатия на квадрат модул на вълновата функция в цялото пространство трябва да бъде равен на 1.
Математически това правило се изразява по следния начин:
∫|ψ(x)|2dx=1
Това правило гарантира, че вероятността за намиране на частица на определено местоположение е винаги между 0 и 1.
Правилото за квантуване на енергията гласи, че енергията на една система може да приема само определени дискретни стойности и че всеки преход между енергийните нива трябва да включва поглъщане или излъчване на квант енергия.
Това правило се изразява математически по следния начин:
En=nhν
Където En е енергията на n-тото ниво, h е константата на Планк, а ν е честотата на енергийния квант.
Това правило се извежда от време-зависимото уравнение на Шрьодингер, което описва как вълновата функция на една система се променя с течение на времето.
Решенията на уравнението на Шрьодингер се наричат енергийни собствени състояния и имат свойството, че енергията им остава постоянна във времето.
Правила за квантуване
В квантовата механика квантуването е процесът на ограничаване на възможните стойности на дадена физична величина до определени дискретни стойности.
В квантовата механика има две основни правила за квантуване:
*квантуване на вълновата функция
*квантуване на енергията
Правилото за квантуване на вълновата функция гласи, че вълновата функция на частица трябва да бъде нормализирана, което означава, че интегралът на повдигнатия на квадрат модул на вълновата функция в цялото пространство трябва да бъде равен на 1.
Математически това правило се изразява по следния начин:
∫|ψ(x)|2dx=1
Това правило гарантира, че вероятността за намиране на частица на определено местоположение е винаги между 0 и 1.
Правилото за квантуване на енергията гласи, че енергията на една система може да приема само определени дискретни стойности и че всеки преход между енергийните нива трябва да включва поглъщане или излъчване на квант енергия.
Това правило се изразява математически по следния начин:
En=nhν
Където En е енергията на n-тото ниво, h е константата на Планк, а ν е честотата на енергийния квант.
Това правило се извежда от време-зависимото уравнение на Шрьодингер, което описва как вълновата функция на една система се променя с течение на времето.
Решенията на уравнението на Шрьодингер се наричат енергийни собствени състояния и имат свойството, че енергията им остава постоянна във времето.
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Академик Гаряев - Разговорът с ДНК Подобрява Здравето
Генетичната информация е езикът на Вселената, който може да се използва за промяна на гените
„Трябва да се научим да разговаряме със себе си, със своите органи. Не са нужни нито аптеки, нито скалпел, за да бъде човек здрав. Защото човешката мисъл, изразена със слово, може да направи всичко нужно с органите. Може със слово и със собствената мисъл човек да поправи себе си, да премахне всички заболявания, да се защити от вируси и бактерии…“
Това са думи на учения Пьотр Гаряев, който успява да докаже теорията, която лежи в основата на мирозданието.
Гаряев е роден през 1942 г. в Перм. За дългата си научна работа той провежда много експерименти, част от които се смятат за спорни. Но опитите, които показва в Америка, Канада и Русия, доказват истинността на теорията му.
Пьотр Гаряев е основател на Института за лингвистично-вълнова генетика; той е академик в Руската академия на естествените науки, академик в Руската академия за медико-технически науки, член на нюйоркската академия на науките. Гаряев умира през 2020 г. при неизяснени обстоятелства, на 79 години.
Мелодията на гените
Гаряев е откривател на теорията за вълновия геном, основана на факта, че гените издават собствена мелодия. Всяка молекула ДНК има своя мелодия, която позволява да се открие болест, която още не се е проявила.
„Съзнанието може да управлява метаболизма. Хора, които свято вярват в своето излекуване, се излекуват от СПИН, рак и др. Клетките умеят да мислят…“ – твърди Пьотр Гаряев.
През 1984 г. той прави откритие. Извлечена молекула ДНК, която външно прилича на памук, с помощта на специално оборудване се премества ту в една, ту в друга страна. Учените открили, че след нея остава отпечатък.
Оказва се, че „записаната“ в гените информация може да се транслира върху други живи организми. И опитът с гризачи потвърждава това.
Следният опит бил направен в Торонто. От мишки със здрава задстомашна жлеза взели записания в гените им код и го насочили в организма на мишки, които имали разрушени органи. След две седмици при болните мишки започнали да се обновяват задстомашните жлези. Опитът доказал, че по този начин може да се предават данни от всеки жив организъм на друг. И това се отнася до всякакви органи.
Удивителна е версията за това, че с помощта на мисъл и дума може да се материализира всичко, защото гените на живите същества имат възможност да „четат“ и „чуват“.
Нашият хромозомен ред е изтъкан от словосъчетания. При което за гените не е важно на какъв език говорим.
Например американският селекционер Лутър Бърбанк (1849-1926), опитвайки се да създаде нови сортове растения, постигнал забележителни резултати, просто разговаряйки с тях.
„Той взел един кактус, който имал много дълги бодли. Но тъй като го използвали за храна, това създавало неудобства. Бърбанк решил да премахне бодлите. Дълго време не се получавало; той се ядосал и започнал да разговаря с кактуса. Помолил го да премахне бодлите… Смешно е, но това също е въздействие. Всичко живо е от един корен. ДНК в кактуса и в човека са устроени съвършено еднакво, но с различна информация. И след няколко поколения кактусът премахнал бодлите си…“ – разказва Гаряев.
Той твърди, че човешката реч е квази-генетичен материал, който прилича на конструкцията на гена. Именно затова толкова е важна молитвата, чрез която ние общуваме не само с Бог, но и със своите органи. Мисълта или идеята е първостепенна. След това тя се превръща в дума и изречения, които се овеществяват.
„Умните“ хромозоми
Човешките хромозоми могат да мислят. Когато мозъкът преработва някаква информация, в главата му се извършва силен микросинтез на ферменти, които стимулират обмяната на веществата. Молекулите ДНК записват нужната словесна информация, която човек в нужния момент си спомня. Това се нарича памет. С помощта на тези знания ученият Гаряев успява да подмлади зрели жени, които, без да са в репродуктивна възраст, започват да изработват яйцеклетки.
Гаряев твърди, че с времето хората са загубили способността си за регенерация. Сега ние можем да възстановим само черния дроб.
„Най-простите животни са защитени с това, че в случай на увреждане те могат да се създават отново, а нас ни защитават само милицията, армията и собствените ни юмруци. Но това по принцип не помага…“ с усмивка посочва генетикът и продължава: „Има една малка медуза, наречена Туритопсис. Тя може да се връща в младо състояние, доживява до старост, а след това се превръща в ембрион и отново расте млада медуза…“
Изводът е, че добросъвестните учени могат да използват тези открития за добри цели, за лечение и подмладяване на хора.
Но теорията за вълновия геном, ако попадне в неправилните ръце, може да се използва за негативни експерименти над човечеството.
https://my-spirala.net/index.php/zdrav ... 55-gariaev
https://motivacia.net/akademik-garyaev- ... granichna/
https://youtu.be/ck_sMeggO1Q
Генетичната информация е езикът на Вселената, който може да се използва за промяна на гените
„Трябва да се научим да разговаряме със себе си, със своите органи. Не са нужни нито аптеки, нито скалпел, за да бъде човек здрав. Защото човешката мисъл, изразена със слово, може да направи всичко нужно с органите. Може със слово и със собствената мисъл човек да поправи себе си, да премахне всички заболявания, да се защити от вируси и бактерии…“
Това са думи на учения Пьотр Гаряев, който успява да докаже теорията, която лежи в основата на мирозданието.
Гаряев е роден през 1942 г. в Перм. За дългата си научна работа той провежда много експерименти, част от които се смятат за спорни. Но опитите, които показва в Америка, Канада и Русия, доказват истинността на теорията му.
Пьотр Гаряев е основател на Института за лингвистично-вълнова генетика; той е академик в Руската академия на естествените науки, академик в Руската академия за медико-технически науки, член на нюйоркската академия на науките. Гаряев умира през 2020 г. при неизяснени обстоятелства, на 79 години.
Мелодията на гените
Гаряев е откривател на теорията за вълновия геном, основана на факта, че гените издават собствена мелодия. Всяка молекула ДНК има своя мелодия, която позволява да се открие болест, която още не се е проявила.
„Съзнанието може да управлява метаболизма. Хора, които свято вярват в своето излекуване, се излекуват от СПИН, рак и др. Клетките умеят да мислят…“ – твърди Пьотр Гаряев.
През 1984 г. той прави откритие. Извлечена молекула ДНК, която външно прилича на памук, с помощта на специално оборудване се премества ту в една, ту в друга страна. Учените открили, че след нея остава отпечатък.
Оказва се, че „записаната“ в гените информация може да се транслира върху други живи организми. И опитът с гризачи потвърждава това.
Следният опит бил направен в Торонто. От мишки със здрава задстомашна жлеза взели записания в гените им код и го насочили в организма на мишки, които имали разрушени органи. След две седмици при болните мишки започнали да се обновяват задстомашните жлези. Опитът доказал, че по този начин може да се предават данни от всеки жив организъм на друг. И това се отнася до всякакви органи.
Удивителна е версията за това, че с помощта на мисъл и дума може да се материализира всичко, защото гените на живите същества имат възможност да „четат“ и „чуват“.
Нашият хромозомен ред е изтъкан от словосъчетания. При което за гените не е важно на какъв език говорим.
Например американският селекционер Лутър Бърбанк (1849-1926), опитвайки се да създаде нови сортове растения, постигнал забележителни резултати, просто разговаряйки с тях.
„Той взел един кактус, който имал много дълги бодли. Но тъй като го използвали за храна, това създавало неудобства. Бърбанк решил да премахне бодлите. Дълго време не се получавало; той се ядосал и започнал да разговаря с кактуса. Помолил го да премахне бодлите… Смешно е, но това също е въздействие. Всичко живо е от един корен. ДНК в кактуса и в човека са устроени съвършено еднакво, но с различна информация. И след няколко поколения кактусът премахнал бодлите си…“ – разказва Гаряев.
Той твърди, че човешката реч е квази-генетичен материал, който прилича на конструкцията на гена. Именно затова толкова е важна молитвата, чрез която ние общуваме не само с Бог, но и със своите органи. Мисълта или идеята е първостепенна. След това тя се превръща в дума и изречения, които се овеществяват.
„Умните“ хромозоми
Човешките хромозоми могат да мислят. Когато мозъкът преработва някаква информация, в главата му се извършва силен микросинтез на ферменти, които стимулират обмяната на веществата. Молекулите ДНК записват нужната словесна информация, която човек в нужния момент си спомня. Това се нарича памет. С помощта на тези знания ученият Гаряев успява да подмлади зрели жени, които, без да са в репродуктивна възраст, започват да изработват яйцеклетки.
Гаряев твърди, че с времето хората са загубили способността си за регенерация. Сега ние можем да възстановим само черния дроб.
„Най-простите животни са защитени с това, че в случай на увреждане те могат да се създават отново, а нас ни защитават само милицията, армията и собствените ни юмруци. Но това по принцип не помага…“ с усмивка посочва генетикът и продължава: „Има една малка медуза, наречена Туритопсис. Тя може да се връща в младо състояние, доживява до старост, а след това се превръща в ембрион и отново расте млада медуза…“
Изводът е, че добросъвестните учени могат да използват тези открития за добри цели, за лечение и подмладяване на хора.
Но теорията за вълновия геном, ако попадне в неправилните ръце, може да се използва за негативни експерименти над човечеството.
https://my-spirala.net/index.php/zdrav ... 55-gariaev
https://motivacia.net/akademik-garyaev- ... granichna/
https://youtu.be/ck_sMeggO1Q
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Човешката ДНК крие ли тайната на нашия духовен произход?
Ами ако вашата ДНК съдържа ключа към истинския произход на човечеството? Открийте революционни доказателства, които оспорват еволюцията, разкриват интелигентен дизайн и отключват човешкия потенциал в това отварящо очите изследване на науката и духовността.
https://youtu.be/-Rp6Nq1oUhQ
Бележка: В конкретния случай автоматичният превод се справя добре.
Ами ако вашата ДНК съдържа ключа към истинския произход на човечеството? Открийте революционни доказателства, които оспорват еволюцията, разкриват интелигентен дизайн и отключват човешкия потенциал в това отварящо очите изследване на науката и духовността.
https://youtu.be/-Rp6Nq1oUhQ
Бележка: В конкретния случай автоматичният превод се справя добре.
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Тайната на трансформацията с хармония между сърцето и ума
Може ли силата на сърцето ви да промени реалността? Грег Брейдън разкрива как съчетаването на науката с духовността може да трансформира ДНК и нашия свят, подчертавайки ключовата роля на сърцето в човешкия потенциал.
https://youtu.be/5KeNrh-hezQ
Бележка: В конкретния случай автоматичният превод се справя добре.
Може ли силата на сърцето ви да промени реалността? Грег Брейдън разкрива как съчетаването на науката с духовността може да трансформира ДНК и нашия свят, подчертавайки ключовата роля на сърцето в човешкия потенциал.
https://youtu.be/5KeNrh-hezQ
Бележка: В конкретния случай автоматичният превод се справя добре.
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Проф. Джеймс Тур пред Тъкър Карлсън: Колкото повече разбираме за живота, толкова по-очевиден става разумният Божи замисъл
„Колкото повече разбирам молекулярната сложност на живота, толкова по-ясно за мен става, че тя сочи към Създател - науката описва механизмите, но не може да обясни какво е животът. Говорим за еволюция и произход, но науката не дава отговор как възниква животът, а фината настройка на Вселената изглежда като резултат от разумен замисъл.“
Това казва световноизвестният химик проф. Джеймс Тур в интервю пред Тъкър Карлсън. Той разказва и личната си история на обръщане към Иисус Христос - преживяване от младежките му години, което, по думите му, предшества научната му кариера и няма пряка връзка с нея. Роден в светско еврейско семейство, Тур описва как на 18-годишна възраст, след прочит на Евангелието, преживява дълбоко лично обръщане, което променя живота му. Той подчертава, че вярата му не е резултат от научни разсъждения, а от лично преживяване, докато науката впоследствие само е задълбочила убеждението му, че светът не е плод на случайност.
В интервюто проф. Тур прави своя радикален научен залог: въпреки векове на изследвания и модерни лаборатории, никой не е успял да демонстрира как прости химични молекули в „пребиотични“ условия могат да се свържат в работеща клетка със самоподдържащ метаболизъм, регулаторни мрежи и хомеостаза. Той посочва известните експерименти в областта - включително опитите да се формират аминокиселини в атмосфера по модела на Милър–Юри и дългогодишните изследвания на Ричард Ленски върху бактерии - и изтъква, че тези усилия не са довели нито до функционална РНК, нито до пробив в обяснението на първата жива система. Вместо това, според Тур, всяко ново откритие за усложненията в клетъчната биохимия отдалечава, а не приближава учените до идеята, че животът може да възникне единствено чрез случайни процеси.
Проф. Тур твърди още, че теорията за еволюцията постепенно се е превърнала в идеологическо оръжие срещу религиозната вяра, макар повечето учени, включително и самият Дарвин, да не са имали подобни намерения. По думите му проблемът не е в научното изследване на природата, а в превръщането на еволюцията в догма, която не допуска критика и изтласква всяко обяснение, сочещо към Създател.
https://glasove.com/na-fokus/prof-dzhey ... hi-zamisal
Бележка: На предоставената препратка се намира въпросното интервю с вложени български субтитри, както и целият разговор в писмен вид - за тези, които предпочитат просто да го прочетат (но гледането на интервюто с неговата динамика и емоционална окраска си има своето очарование).
„Колкото повече разбирам молекулярната сложност на живота, толкова по-ясно за мен става, че тя сочи към Създател - науката описва механизмите, но не може да обясни какво е животът. Говорим за еволюция и произход, но науката не дава отговор как възниква животът, а фината настройка на Вселената изглежда като резултат от разумен замисъл.“
Това казва световноизвестният химик проф. Джеймс Тур в интервю пред Тъкър Карлсън. Той разказва и личната си история на обръщане към Иисус Христос - преживяване от младежките му години, което, по думите му, предшества научната му кариера и няма пряка връзка с нея. Роден в светско еврейско семейство, Тур описва как на 18-годишна възраст, след прочит на Евангелието, преживява дълбоко лично обръщане, което променя живота му. Той подчертава, че вярата му не е резултат от научни разсъждения, а от лично преживяване, докато науката впоследствие само е задълбочила убеждението му, че светът не е плод на случайност.
В интервюто проф. Тур прави своя радикален научен залог: въпреки векове на изследвания и модерни лаборатории, никой не е успял да демонстрира как прости химични молекули в „пребиотични“ условия могат да се свържат в работеща клетка със самоподдържащ метаболизъм, регулаторни мрежи и хомеостаза. Той посочва известните експерименти в областта - включително опитите да се формират аминокиселини в атмосфера по модела на Милър–Юри и дългогодишните изследвания на Ричард Ленски върху бактерии - и изтъква, че тези усилия не са довели нито до функционална РНК, нито до пробив в обяснението на първата жива система. Вместо това, според Тур, всяко ново откритие за усложненията в клетъчната биохимия отдалечава, а не приближава учените до идеята, че животът може да възникне единствено чрез случайни процеси.
Проф. Тур твърди още, че теорията за еволюцията постепенно се е превърнала в идеологическо оръжие срещу религиозната вяра, макар повечето учени, включително и самият Дарвин, да не са имали подобни намерения. По думите му проблемът не е в научното изследване на природата, а в превръщането на еволюцията в догма, която не допуска критика и изтласква всяко обяснение, сочещо към Създател.
https://glasove.com/na-fokus/prof-dzhey ... hi-zamisal
Бележка: На предоставената препратка се намира въпросното интервю с вложени български субтитри, както и целият разговор в писмен вид - за тези, които предпочитат просто да го прочетат (но гледането на интервюто с неговата динамика и емоционална окраска си има своето очарование).
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
-
Свободния Дух
- Мнения: 886
- Регистриран: 17 дек 2008, 00:59
Re: Познанието погледнато през призмата на съвременната наука
НАБЛЮДАТЕЛЯТ винаги е НАБЛЮДАВАНИЯТ
https://youtu.be/YBrba1x9IhY
Бележка: Следващият текст е превод на текстовата съставка на горния видео материал. Тъй като тази съставка е самодостатъчна сама по себе си и не се нуждае от аудио-визуалната съставка на видеото, за да бъде разбрана и осмислена, я предоставям на вниманието на търсещите измежду читателите на този форум. Преводът ми може да се ползва свободно за споделяне и в други платформи в Мрежата.
Когато невролозите се опитаха да локализират Аза в мозъка, този мълчалив център, който сякаш наблюдава живота зад очите, това, което откриха, не беше солидна същност, а обезпокоителна празнота.
Нямаше върховен командир, нямаше Аз, седящ в контролна зала и направляващ нашите решения. Само динамично пространство, където мисли, емоции и усещания възникват като вълни и изчезват без следа.
За мен това беше като да чуя за първи път истина, която вече знаех, без да я знам, че това, което наричаме „аз”, не е нищо повече от процес, танц без танцьор, поток без фиксиран център.
Не е лесно да се приеме тази идея. Повечето от нас са ни учили да вярваме, че вътре има някой, разказвач, вътрешен мениджър, същество, което взима решения.
Но когато се вгледам внимателно, осъзнавам, че няма такъв мениджър. Има само неуморен коментатор, глас в главата ми, който изглежда знае всичко, който коментира, критикува и утешава.
Той се държи, сякаш е собственик на мястото, но не е нищо повече от отражение на моите собствени мисли.
Той разказва живота ми, сякаш пише натрапчив дневник, съди всяко действие, каталогизира всяка емоция, опитва се да даде смисъл на всичко с неотложност.
Дълго време бърках този вътрешен коментатор с истинското ми аз. В края на краищата, той изглеждаше отделен, дори спокоен, витаещ над преживяванията ми.
Но това разделение е илюзорно. Коментаторът е просто още една част от ума, оформена от минали преживявания, несигурност, желания и обусловеност.
Той е като напукано огледало, което отразява фрагменти от мен, но никога цялото.
Необходимо е деликатно внимание, за да се забележи разликата между този разказвач и истинския наблюдател, защото докато коментаторът говори безспирно, наблюдателят просто вижда.
Той не съди, не се намесва, не се нуждае от обяснения. Той е там, мълчалив, внимателен, невъзмутим. И когато започвам да го разпознавам, когато успявам да бъда достатъчно тих, за да го усетя, нещо в мен се променя дълбоко.
Сякаш излизам от буря и осъзнавам, че небето винаги е било там, ясно и спокойно, чакащо ме.
Именно в тази тишина започвам да си спомням кой всъщност съм. Причината толкова много хора да бъркат вътрешния коментатор с истинското си аз е проста.
Той звучи като мъдро... отдалечено, дори защитно присъствие. Гласът му сякаш идва от някъде по-дълбоко, като че ли над ежедневната бъркотия.
Но това усещане е само илюзия, създадена от навика. Истинският наблюдател е още по-фин. Той не говори, не мисли, не се интересува от контрол.
Той просто наблюдава, като небето, което без усилие гледа как облаците преминават. И за разлика от коментатора, който реагира и съди, наблюдателят никога не се намесва.
Той вижда и коментатора. Вижда неговите игри, съмнения, страхове и моментни уверености.
И най-любопитното е, че не се опитва да го заглуши или да го поправи. Просто го посреща със същото спокойствие, с което посреща лъч слънце или далечен гръм.
С течение на времето, чрез медитация или моменти на пълно присъствие, започнах да осъзнавам нещо, което дестабилизираше всичките ми уверености за себе си. Наблюдателят не беше мой.
Не ми принадлежеше така, както си мислех. Беше безличен, универсален, същият, който наблюдава през очите на тези, които обичам, тези, които презирам, един монах в Хималаите и един мениджър, заседнал в трафика.
Единствената разлика е в мислите, които преминават, емоциите, които вибрират, и историите, които разказва всеки ум. Но пространството, в което всичко това се случва, е едно и също, недокоснато, непроменено.
Ето защо, когато погледна някого дълбоко, било то в момент на интимност или дори конфликт, ако съм свързан с наблюдателя, разпознавам и там нещо познато. Не в лицето или гласа, а в тихата дълбочина зад всичко това.
Съзнанието, което наблюдава другия, е същото, което наблюдава мен. Променя се само съдържанието. Това променя всичко.
Вътрешният коментатор е вкоренен във времето, свързан с това, което съм преживял и с това, от което се страхувам да преживея.
Той е оформен от моята култура, от историите, които съм чувал, от болката, която нося в себе си. Той е ограничен.
Наблюдателят, от друга страна, е свободен. Той няма име, няма форма. Той не иска нищо. Той просто Е. И това присъствие променя начина, по който живея, начина, по който слушам, начина, по който обичам.
Защото там, където някога е имало разделение, сега има невидима нишка, която свързва всичко. Коментаторът е, всъщност, ехо от моето минало.
Той се храни с моите спомени, емоционалните ми белези, гласовете, които съм чувал през детството си, и моделите, които се повтарят през годините.
Неговият суров материал са очакванията на обществото, страховете, които съм усвоил, докато растях, желанията, които не са наистина мои, но които съм се научил да искам, за да се чувствам приет.
Той проектира тези стари сценарии върху настоящето и бъдещето, сякаш са надеждни предсказания, но те не са нищо повече от емоционално рециклиране, когато аз не го осъзнавам.
Този разказвач поема контрола над моето възприятие и ме кара да реагирам на призраците, сякаш те са факти.
Той ми казва кой съм, какво заслужавам, какво мога и какво не мога да направя. И колкото и убедително да е това, всичко, което казва, е преходно.
Всичко се променя, освен наблюдателят. Наблюдателят не бърза, не дава мнения, не носи миналото и не се страхува от бъдещето.
Той съществува само тук и сега. Когато коментаторът оценява, наблюдателят просто забелязва. Когато умът създава катастрофални сценарии, той не се намесва.
Той наблюдава. Не позволява да бъде замърсен от истории, защото не е част от тях.
И колкото повече време прекарвам в контакт с това мълчаливо пространство, толкова повече осъзнавам колко много ме лекува.
Защото не изисква от мен да се представям добре. Не ме съди. Не изисква последователност в това кой съм бил.
То ме вижда такъв, какъвто съм, миг по миг, без сравнения. И това е освобождаващо. Това разбиране се затвърди, когато научих за ученията на Бхагавад Гита, която говори за Атман – вечното Аз, което само е свидетел.
Екхарт Толе нарича това съзнателно присъствие. Други го наричат дух, същност, чисто съзнание. Името няма значение. Важното е, че то е реално и достъпно за всички нас.
Това не е далечна теория или привилегия на монаси или просветлени същества. То е тук, сега, в мен, във вас, чакащо умът да се умори от собствените си обрати и да се върне у дома.
Всичко се променя с времето – тялото, мислите, гласът, идентичността. Но има нещо в мен, което никога не се е променило.
Нещо, което на петгодишна възраст вече наблюдаваше всичко в тишина. Същото нещо, което наблюдава и сега.
И това нещо, това мълчаливо поле, не остарява, не страда от загуба, не се вкопчва в постиженията. То просто е. И да си спомняш това – дори за миг – е като да намериш изгубен дом. Дом, който никога не съм напускал.
Тази истина не е красива метафора или духовен трик. Това е нещо, което пулсира силно в мен, когато тишината се задълбочи.
Това мълчаливо присъствие, този безразличен наблюдател, е същото съзнание, което е било свидетел на раждането на вселената. Същата тишина, която отеква в звездите, когато погледнем към нощното небе.
Трудно е да се опише с думи, без да звучи преувеличено, но това е единственото нещо, което никога не ме е напускало. Винаги съм бил тук.
Дълбоко в себе си, на ръба на всяко преживяване, част от мен оставаше непокътната, наблюдаваща.
Това възприятие не е ново. То не е съвременно изобретение на неврологията или културата на осъзнатост. То обхваща хилядолетия.
Намира се в древните текстове на Упанишадите, където Атман, вечното Аз, е описан като мълчаливият свидетел на всички явления. Древните мистици са знаели това. Съвременните физици, като Айнщайн, стигнаха до интуитивното разбиране, че има нещо дълбоко, мистериозно и съзнателно, което поддържа вселената.
Марк Аврелий, в разцвета на своята власт, пише в дневника си като човек, който се опитва да наблюдава собствените си мисли отвън, без да се привързва към тях.
И когато чета тези думи, осъзнавам, че не съм сам в това признание. Човешкият ум е невероятна машина за разказване на истории. Той пише, редактира, пренаписва.
И го прави с такова умение, че започваме да вярваме, че ние сме героите в този разказ. Но изведнъж нещо в мен започва да подозира.
Ами ако аз съм пространството, в което се развива тази история, а не самата история? Ами ако този вътрешен глас... който се втурва да даде смисъл на всичко, е само един слой на ума, а не неговата същност.
Геният на ума се състои именно в способността му да се вижда в действие, да се възприема. Но този гений е и капан.
Колкото повече се наблюдава, толкова повече създава истории за това, което наблюдава. И това, което би трябвало да бъде освобождаващо, се превръща в още един затвор – затворът на безкрайния анализ.
Едва когато се откажа да се опитвам да разбера всичко, когато спра да назовавам и да се боря с всяка мисъл, наблюдателят се разкрива по-ясно.
И не е, че изведнъж се появява. Той винаги е бил там. Просто бях разсеян от шума.
Това, което остава тогава, е мир, който не зависи от отговори. Присъствие, което не се нуждае от оправдание.
Съзнание, което просто наблюдава – като небето, което мълчаливо гледа как минават облаците. В инженерството има принцип, наречен система за обратна връзка, който се използва, за да позволи на машините да се настройват сами, коригирайки курса си въз основа на собствените си грешки.
Това е интересно, защото човешкият ум прави нещо подобно. Той наблюдава мислите ви, идентифицира модели и се опитва да промени поведението въз основа на последствията.
Проблемът обаче е, че тази система не винаги е надеждна. Когато се идентифицирам с вътрешния коментатор, тази обратна връзка се превръща в шум.
Постоянна критика, безкрайно търсене на подобрение. Страх, прикрит като самопознание.
Само когато достигна наблюдателя, мога да виждам ясно. Моите мисли не са реалност. Те са само предложения, ехо, остатъци от това, което съм преживял, от което съм се страхувал. Това, което съм желал, без да знам защо.
И колкото повече се научавам да почивам в това състояние на чисто внимание, толкова по-просто става всичко. Осъзнавам, че мога да чувам мислите си, както чувам шума в кафенето. Налични, но без значение. Не е нужно да им отговарям. Не е нужно да се боря с тях. Мога просто да ги оставя да отминат.
Това не е пасивност. Това е яснота. Това е да превърна наблюдателя в моя основен режим.
В началото се чувства странно. Но както при карането на велосипед или научаването да плуваш, в крайна сметка тялото разбира. И душата също. Това, което някога е изисквало усилия, се превръща в почивка. Това, което някога е изглеждало сложно, става естествено.
Тишината, някога неудобна, се превръща в дом. Истината е, че много от нас са били обусловени да бягат от тишината, сякаш тя разкрива нещо твърде опасно.
Почивката изглежда почти като грешка. И все пак виждам котките да го правят с грациозност. Кучетата, птиците, дори дърветата в своята неподвижност излъчват мъдрост, която ни убягва. Цели народи в древните култури са знаели как да седят без чувство за вина, просто да съществуват.
Ние, с нашия остър и тревожен интелект, сме се пристрастили към движението, външно и вътрешно, сякаш спирането означава смърт. Но може би е точно обратното.
Може би именно в това спиране ние най-накрая се раждаме, защото неспособността да мълчим с успокоен ум е за мен една от най-големите трагедии на съвременността.
Това е като да живееш, заобиколен от чудеса, и да не можеш да ги видиш, защото очите на душата ти са винаги фокусирани върху следващия проблем, следващата цел, следващото разсейване.
Когато се науча просто да бъда, светът се променя, без да се налага да се променя нищо. Всичко придобива цвят, дълбочина, смисъл. Не защото е станало по-добро, а защото най-накрая съм станал присъстващ.
Повечето хора вярват, че познават света, защото мислят за него. Но мисленето не е същото като преживяването. Умът, с желанието си да разбере всичко, често ни лишава от прекия опит.
Все едно да се опитваш да вкусиш плод, като прочетеш етикета му.
Когато се освободя от нуждата да разбирам, когато спра да поставям етикети, се появява нещо по-дълбоко – отсъствието на ума.
И в това състояние умът не изчезва, а просто почива, като очи, които нежно се задържат върху нещо, без да се опитват да го уловят. Именно в тази внимателна тишина наблюдателят се разкрива най-ясно.
Красотата на това е, че не изисква никакви усилия, за да се достигне до него. Не е нужно да седите в поза лотос или да запомняте духовни фрази.
То е присъстващо, докато вървя, докато дишам, докато гледам някого, когото обичам. В будизма дори тези прости действия – ходене, лежане, седене, стоене – се наричат достойнства, защото са изрази на съзнателно присъствие в човешкото тяло.
И това ме кара да се замисля, колко от живота си съм живял наистина буден?
Колко време съм прекарал просто като коментатор, анализирайки, критикувайки, опитвайки се да оправя всичко, когато всъщност всичко, което ми липсваше, беше просто да бъда?
Умът се страхува от тишината, защото вярва, че празнотата е опасна. Но празнотата не е краят. Тя е началото. Тя е утробата, от която възникват всички мисли, всички форми, дори самото време.
Когато се предавам на това пространство, когато не се боря с него и не се опитвам да го уловя, усещам нещо различно. Това не е емоция, нито мисъл. Това е безименна присъствие.
Древна памет, че всъщност никога не съм бил отделен от нищо. И може би това е истинската свобода. Да не се налага да се определям. Да не се налага да се защитавам. Да не се налага да разбирам всичко.
Просто да бъда. Сега, когато стигнахте дотук, искам да ви попитам: коментатор ли сте или наблюдател? Напишете в коментарите с кое от двете се идентифицирате най-много.
Изберете една от думите и ми кажете как се чувствате по този въпрос. Наистина искам да знам.
https://youtu.be/YBrba1x9IhY
Бележка: Следващият текст е превод на текстовата съставка на горния видео материал. Тъй като тази съставка е самодостатъчна сама по себе си и не се нуждае от аудио-визуалната съставка на видеото, за да бъде разбрана и осмислена, я предоставям на вниманието на търсещите измежду читателите на този форум. Преводът ми може да се ползва свободно за споделяне и в други платформи в Мрежата.
Когато невролозите се опитаха да локализират Аза в мозъка, този мълчалив център, който сякаш наблюдава живота зад очите, това, което откриха, не беше солидна същност, а обезпокоителна празнота.
Нямаше върховен командир, нямаше Аз, седящ в контролна зала и направляващ нашите решения. Само динамично пространство, където мисли, емоции и усещания възникват като вълни и изчезват без следа.
За мен това беше като да чуя за първи път истина, която вече знаех, без да я знам, че това, което наричаме „аз”, не е нищо повече от процес, танц без танцьор, поток без фиксиран център.
Не е лесно да се приеме тази идея. Повечето от нас са ни учили да вярваме, че вътре има някой, разказвач, вътрешен мениджър, същество, което взима решения.
Но когато се вгледам внимателно, осъзнавам, че няма такъв мениджър. Има само неуморен коментатор, глас в главата ми, който изглежда знае всичко, който коментира, критикува и утешава.
Той се държи, сякаш е собственик на мястото, но не е нищо повече от отражение на моите собствени мисли.
Той разказва живота ми, сякаш пише натрапчив дневник, съди всяко действие, каталогизира всяка емоция, опитва се да даде смисъл на всичко с неотложност.
Дълго време бърках този вътрешен коментатор с истинското ми аз. В края на краищата, той изглеждаше отделен, дори спокоен, витаещ над преживяванията ми.
Но това разделение е илюзорно. Коментаторът е просто още една част от ума, оформена от минали преживявания, несигурност, желания и обусловеност.
Той е като напукано огледало, което отразява фрагменти от мен, но никога цялото.
Необходимо е деликатно внимание, за да се забележи разликата между този разказвач и истинския наблюдател, защото докато коментаторът говори безспирно, наблюдателят просто вижда.
Той не съди, не се намесва, не се нуждае от обяснения. Той е там, мълчалив, внимателен, невъзмутим. И когато започвам да го разпознавам, когато успявам да бъда достатъчно тих, за да го усетя, нещо в мен се променя дълбоко.
Сякаш излизам от буря и осъзнавам, че небето винаги е било там, ясно и спокойно, чакащо ме.
Именно в тази тишина започвам да си спомням кой всъщност съм. Причината толкова много хора да бъркат вътрешния коментатор с истинското си аз е проста.
Той звучи като мъдро... отдалечено, дори защитно присъствие. Гласът му сякаш идва от някъде по-дълбоко, като че ли над ежедневната бъркотия.
Но това усещане е само илюзия, създадена от навика. Истинският наблюдател е още по-фин. Той не говори, не мисли, не се интересува от контрол.
Той просто наблюдава, като небето, което без усилие гледа как облаците преминават. И за разлика от коментатора, който реагира и съди, наблюдателят никога не се намесва.
Той вижда и коментатора. Вижда неговите игри, съмнения, страхове и моментни уверености.
И най-любопитното е, че не се опитва да го заглуши или да го поправи. Просто го посреща със същото спокойствие, с което посреща лъч слънце или далечен гръм.
С течение на времето, чрез медитация или моменти на пълно присъствие, започнах да осъзнавам нещо, което дестабилизираше всичките ми уверености за себе си. Наблюдателят не беше мой.
Не ми принадлежеше така, както си мислех. Беше безличен, универсален, същият, който наблюдава през очите на тези, които обичам, тези, които презирам, един монах в Хималаите и един мениджър, заседнал в трафика.
Единствената разлика е в мислите, които преминават, емоциите, които вибрират, и историите, които разказва всеки ум. Но пространството, в което всичко това се случва, е едно и също, недокоснато, непроменено.
Ето защо, когато погледна някого дълбоко, било то в момент на интимност или дори конфликт, ако съм свързан с наблюдателя, разпознавам и там нещо познато. Не в лицето или гласа, а в тихата дълбочина зад всичко това.
Съзнанието, което наблюдава другия, е същото, което наблюдава мен. Променя се само съдържанието. Това променя всичко.
Вътрешният коментатор е вкоренен във времето, свързан с това, което съм преживял и с това, от което се страхувам да преживея.
Той е оформен от моята култура, от историите, които съм чувал, от болката, която нося в себе си. Той е ограничен.
Наблюдателят, от друга страна, е свободен. Той няма име, няма форма. Той не иска нищо. Той просто Е. И това присъствие променя начина, по който живея, начина, по който слушам, начина, по който обичам.
Защото там, където някога е имало разделение, сега има невидима нишка, която свързва всичко. Коментаторът е, всъщност, ехо от моето минало.
Той се храни с моите спомени, емоционалните ми белези, гласовете, които съм чувал през детството си, и моделите, които се повтарят през годините.
Неговият суров материал са очакванията на обществото, страховете, които съм усвоил, докато растях, желанията, които не са наистина мои, но които съм се научил да искам, за да се чувствам приет.
Той проектира тези стари сценарии върху настоящето и бъдещето, сякаш са надеждни предсказания, но те не са нищо повече от емоционално рециклиране, когато аз не го осъзнавам.
Този разказвач поема контрола над моето възприятие и ме кара да реагирам на призраците, сякаш те са факти.
Той ми казва кой съм, какво заслужавам, какво мога и какво не мога да направя. И колкото и убедително да е това, всичко, което казва, е преходно.
Всичко се променя, освен наблюдателят. Наблюдателят не бърза, не дава мнения, не носи миналото и не се страхува от бъдещето.
Той съществува само тук и сега. Когато коментаторът оценява, наблюдателят просто забелязва. Когато умът създава катастрофални сценарии, той не се намесва.
Той наблюдава. Не позволява да бъде замърсен от истории, защото не е част от тях.
И колкото повече време прекарвам в контакт с това мълчаливо пространство, толкова повече осъзнавам колко много ме лекува.
Защото не изисква от мен да се представям добре. Не ме съди. Не изисква последователност в това кой съм бил.
То ме вижда такъв, какъвто съм, миг по миг, без сравнения. И това е освобождаващо. Това разбиране се затвърди, когато научих за ученията на Бхагавад Гита, която говори за Атман – вечното Аз, което само е свидетел.
Екхарт Толе нарича това съзнателно присъствие. Други го наричат дух, същност, чисто съзнание. Името няма значение. Важното е, че то е реално и достъпно за всички нас.
Това не е далечна теория или привилегия на монаси или просветлени същества. То е тук, сега, в мен, във вас, чакащо умът да се умори от собствените си обрати и да се върне у дома.
Всичко се променя с времето – тялото, мислите, гласът, идентичността. Но има нещо в мен, което никога не се е променило.
Нещо, което на петгодишна възраст вече наблюдаваше всичко в тишина. Същото нещо, което наблюдава и сега.
И това нещо, това мълчаливо поле, не остарява, не страда от загуба, не се вкопчва в постиженията. То просто е. И да си спомняш това – дори за миг – е като да намериш изгубен дом. Дом, който никога не съм напускал.
Тази истина не е красива метафора или духовен трик. Това е нещо, което пулсира силно в мен, когато тишината се задълбочи.
Това мълчаливо присъствие, този безразличен наблюдател, е същото съзнание, което е било свидетел на раждането на вселената. Същата тишина, която отеква в звездите, когато погледнем към нощното небе.
Трудно е да се опише с думи, без да звучи преувеличено, но това е единственото нещо, което никога не ме е напускало. Винаги съм бил тук.
Дълбоко в себе си, на ръба на всяко преживяване, част от мен оставаше непокътната, наблюдаваща.
Това възприятие не е ново. То не е съвременно изобретение на неврологията или културата на осъзнатост. То обхваща хилядолетия.
Намира се в древните текстове на Упанишадите, където Атман, вечното Аз, е описан като мълчаливият свидетел на всички явления. Древните мистици са знаели това. Съвременните физици, като Айнщайн, стигнаха до интуитивното разбиране, че има нещо дълбоко, мистериозно и съзнателно, което поддържа вселената.
Марк Аврелий, в разцвета на своята власт, пише в дневника си като човек, който се опитва да наблюдава собствените си мисли отвън, без да се привързва към тях.
И когато чета тези думи, осъзнавам, че не съм сам в това признание. Човешкият ум е невероятна машина за разказване на истории. Той пише, редактира, пренаписва.
И го прави с такова умение, че започваме да вярваме, че ние сме героите в този разказ. Но изведнъж нещо в мен започва да подозира.
Ами ако аз съм пространството, в което се развива тази история, а не самата история? Ами ако този вътрешен глас... който се втурва да даде смисъл на всичко, е само един слой на ума, а не неговата същност.
Геният на ума се състои именно в способността му да се вижда в действие, да се възприема. Но този гений е и капан.
Колкото повече се наблюдава, толкова повече създава истории за това, което наблюдава. И това, което би трябвало да бъде освобождаващо, се превръща в още един затвор – затворът на безкрайния анализ.
Едва когато се откажа да се опитвам да разбера всичко, когато спра да назовавам и да се боря с всяка мисъл, наблюдателят се разкрива по-ясно.
И не е, че изведнъж се появява. Той винаги е бил там. Просто бях разсеян от шума.
Това, което остава тогава, е мир, който не зависи от отговори. Присъствие, което не се нуждае от оправдание.
Съзнание, което просто наблюдава – като небето, което мълчаливо гледа как минават облаците. В инженерството има принцип, наречен система за обратна връзка, който се използва, за да позволи на машините да се настройват сами, коригирайки курса си въз основа на собствените си грешки.
Това е интересно, защото човешкият ум прави нещо подобно. Той наблюдава мислите ви, идентифицира модели и се опитва да промени поведението въз основа на последствията.
Проблемът обаче е, че тази система не винаги е надеждна. Когато се идентифицирам с вътрешния коментатор, тази обратна връзка се превръща в шум.
Постоянна критика, безкрайно търсене на подобрение. Страх, прикрит като самопознание.
Само когато достигна наблюдателя, мога да виждам ясно. Моите мисли не са реалност. Те са само предложения, ехо, остатъци от това, което съм преживял, от което съм се страхувал. Това, което съм желал, без да знам защо.
И колкото повече се научавам да почивам в това състояние на чисто внимание, толкова по-просто става всичко. Осъзнавам, че мога да чувам мислите си, както чувам шума в кафенето. Налични, но без значение. Не е нужно да им отговарям. Не е нужно да се боря с тях. Мога просто да ги оставя да отминат.
Това не е пасивност. Това е яснота. Това е да превърна наблюдателя в моя основен режим.
В началото се чувства странно. Но както при карането на велосипед или научаването да плуваш, в крайна сметка тялото разбира. И душата също. Това, което някога е изисквало усилия, се превръща в почивка. Това, което някога е изглеждало сложно, става естествено.
Тишината, някога неудобна, се превръща в дом. Истината е, че много от нас са били обусловени да бягат от тишината, сякаш тя разкрива нещо твърде опасно.
Почивката изглежда почти като грешка. И все пак виждам котките да го правят с грациозност. Кучетата, птиците, дори дърветата в своята неподвижност излъчват мъдрост, която ни убягва. Цели народи в древните култури са знаели как да седят без чувство за вина, просто да съществуват.
Ние, с нашия остър и тревожен интелект, сме се пристрастили към движението, външно и вътрешно, сякаш спирането означава смърт. Но може би е точно обратното.
Може би именно в това спиране ние най-накрая се раждаме, защото неспособността да мълчим с успокоен ум е за мен една от най-големите трагедии на съвременността.
Това е като да живееш, заобиколен от чудеса, и да не можеш да ги видиш, защото очите на душата ти са винаги фокусирани върху следващия проблем, следващата цел, следващото разсейване.
Когато се науча просто да бъда, светът се променя, без да се налага да се променя нищо. Всичко придобива цвят, дълбочина, смисъл. Не защото е станало по-добро, а защото най-накрая съм станал присъстващ.
Повечето хора вярват, че познават света, защото мислят за него. Но мисленето не е същото като преживяването. Умът, с желанието си да разбере всичко, често ни лишава от прекия опит.
Все едно да се опитваш да вкусиш плод, като прочетеш етикета му.
Когато се освободя от нуждата да разбирам, когато спра да поставям етикети, се появява нещо по-дълбоко – отсъствието на ума.
И в това състояние умът не изчезва, а просто почива, като очи, които нежно се задържат върху нещо, без да се опитват да го уловят. Именно в тази внимателна тишина наблюдателят се разкрива най-ясно.
Красотата на това е, че не изисква никакви усилия, за да се достигне до него. Не е нужно да седите в поза лотос или да запомняте духовни фрази.
То е присъстващо, докато вървя, докато дишам, докато гледам някого, когото обичам. В будизма дори тези прости действия – ходене, лежане, седене, стоене – се наричат достойнства, защото са изрази на съзнателно присъствие в човешкото тяло.
И това ме кара да се замисля, колко от живота си съм живял наистина буден?
Колко време съм прекарал просто като коментатор, анализирайки, критикувайки, опитвайки се да оправя всичко, когато всъщност всичко, което ми липсваше, беше просто да бъда?
Умът се страхува от тишината, защото вярва, че празнотата е опасна. Но празнотата не е краят. Тя е началото. Тя е утробата, от която възникват всички мисли, всички форми, дори самото време.
Когато се предавам на това пространство, когато не се боря с него и не се опитвам да го уловя, усещам нещо различно. Това не е емоция, нито мисъл. Това е безименна присъствие.
Древна памет, че всъщност никога не съм бил отделен от нищо. И може би това е истинската свобода. Да не се налага да се определям. Да не се налага да се защитавам. Да не се налага да разбирам всичко.
Просто да бъда. Сега, когато стигнахте дотук, искам да ви попитам: коментатор ли сте или наблюдател? Напишете в коментарите с кое от двете се идентифицирате най-много.
Изберете една от думите и ми кажете как се чувствате по този въпрос. Наистина искам да знам.
Днес съм Тук, а утре Там - ex, че скитник съм голям.
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи този форум: Baidu [Spider] и 2 госта