Юнакът, що бозал двадесет и пет години

Интересни свидетелства запазени във времето.
alex
Мнения: 687
Регистриран: 02 май 2011, 22:02

Юнакът, що бозал двадесет и пет години

Непрочетено мнение от alex » 30 юни 2017, 11:49

Имало едно време един юнак, що бозал двадесет и пет години. Майка му не могла да го отбие, затова отишла в съдилището да се оплаче от него.
И съдиите го прогонили в гората, за да го изядат зверовете.
След време царят започнал да гради голям дворец. Всички мъже от околните села и градове отишли да носят дърва и дъски за двореца и момъкът, що бозал двадесет и пет години, си рекъл:
— Всички карат дърва, я да взема и аз да закарам.
Насякъл той дърва, впрегнал воловете, пък си казал:
— Чакай да си похапна малко.
Седнал той да яде и през това време дошли два вълка и прегризали вратовете на воловете му, а той се позасмял и рекъл:
— Яжте, синковци, яжте, пък дано се заситите!
Щом се нахранил, станал, хванал вълците, впрегнал ги и ги подкарал — нали ще носи дърва на господаря! Царят зинал от учудване, като видял тоя впряг, и заповядал на слугите си да разтоварят дърветата, а момъка да изгонят от царството.
Тръгнал той из горите и по някое време срещнал един човек.
— Добър вечер! — поздравил го момъкът.
— Дал Бог добро! — отвърнал му човекът.
— Тъй както те гледам, май си голям юнак. Какво можеш да правиш?
— Мога да познавам къде има бой дори през девет земи.
— По-голям юнак ли си от мене? — попитал го момъкът.
— Не зная, побратиме — признал си човекът. — От тебе може и да съм по-голям юнак, ала имало един, що бозал двадесет и пет години — той сигурно е по-голям юнак от мене.
— Хайде да се побратимим двамата и да потърсим още другари — предложил му момъкът.
— Да се побратимим — рекъл другият.
И двамата поели на път. Вървели те, вървели и на едно място видели един мъж, който седял и си играел с воденични камъни.
— Добро утро! — рекли му двамата.
— Дал Бог добро! — отвърнал им той.
— Искаш ли, човече, да се побратимим? — попитал го момъкът, що бозал двадесет и пет години.
— Искам, защо да не искам — съгласил се мъжът.
— Ти какво можеш да правиш?
— Ако поискам, мога да издълбая ей този камък и да направя от него котел.
— Ама по-голям юнак ли си от мене?
— А, от тебе съм по-голям юнак! Имало обаче един човек, що бозал двадесет и пет години — той само може да е по-юначен от мене.
И тримата побратими тръгнали заедно. Ходили, ходили, пък срещнали човек с големи-големи мустаци.
— Добър вечер! — рекли му те.
— Дал Бог добро! — отвърнал им той.
— Ние сме трима побратими и сме тръгнали по света. Искаш ли да дойдеш с нас? — попитал го момъкът, що бозал двадесет и пет години.
— Че защо да не искам! — отвърнал му мустакатият.
— А какво можеш да правиш?
— Виждаш ли ги мустаците ми, момко? Ако река, с единия мустак мога да изтръгна тая гора, а с другия — оная.
— И по-голям юнак ли си от мене? — рекъл му момъкът.
— Не зная. От тебе може да съм по-голям юнак, ала имало един човек, що бозал двадесет и пет години — той може да излезе по юнак от мене.
И четиримата поели напред. Вървели, що вървели и стигнали до морето. На брега видели да стои един човек.
— Добро утро! — поздравили го те.
— Дал Бог добро! — отвърнал им той.
— Ние сме четирима другари. Искаш ли и с тебе да се побратимим? — попитал го момъкът, що бозал двадесет и пет години.
— Дадено! — отвърнал човекът.
— Ама ти какво можеш да правиш?
— Ако поискам, мога да изпия морето и пак да го изплюя.
— Да не би да си по-голям юнак от мене? — рекъл му момъкът.
— От тебе като нищо съм по-голям юнак, ама са ми разправяли за един момък, що бозал двадесет и пет години, та той сигурно е по юнак от мене.
Така юнаците станали петима. Тръгнали те вкупом, пък щом навлезли в една гора, момъкът, що бозал двадесет и пет години, спрял и рекъл:
— Ето тук можем да поживеем. Има вода наблизо, ще ходим на лов, ще носим дивеча и ще си готвим. Хайде, побратиме, направи ни котел! — казал той на каменоделеца.
И юнакът на бърза ръка издълбал един голям камък, а другите отишли на лов и не след дълго всеки донесъл по някакъв дивеч. Оставили те месото на каменоделеца да го наготви и пак тръгнали да ловят животни из гората.
По едно време морето се разпенило и от него изскочил един великан.
— Добър вечер! — рекъл той.
— Дал ти Бог добро! — отвърнал каменоделецът, докато чупел с ръце един дебел ствол, за да направи цепеници за огъня.
— Какво правиш тука?
— Не виждаш ли — огън клада. Моите другари са на лов и аз им готвя вечерята.
— Хайде да се обзаложим, побратиме! — предложил му великанът.
— Да се обзаложим, ама на какво? — попитал каменоделецът.
— Да се преборим: ако ме надвиеш, ще ми вземеш главата, а ако аз те надвия, ще ти изям вечерята.
Обзаложили се двамата и взели да се борят. А юнакът, който чувал през девет земи, рекъл на другарите си:
— Край огъня става бой. Ще видите, че някой ще ни изяде вечерята.
Великанът, който излязъл от морето, бързо надвил каменоделеца, изял месото в котела и се изгубил във водата. И щом четиримата другари се върнали при огъня, видели празната съдина и попитали готвача:
— Къде е, побратиме, вечерята ни?
— Ох, не питайте! — рекъл им той. — Както подклаждах огъня, изскочи един великан от морето и се обзаложихме: ако го надвия, да му взема главата, а ако той ме надвие — да изяде вечерята. Е, той ме победи и всичко изяде.
Легнали си гладни петимата другари, а на другия ден оставили мустакатия юнак да сготви вечеря за всички. Той запалил огъня и сложил котела с месото да ври, ала по някое време морето се развълнувало и оттам се появил отново морският великан.
— Добър вечер! — поздравил той.
— Дал ти Бог добро! — отвърнал мустакатият.
— Какво правиш тука?
— Ами огън клада.
— Хайде да се обзаложим, побратиме!
— Да се обзаложим, защо да не се обзаложим! — склонил готвачът.
— Ще се преборим и ако ме надвиеш, ще ми отсечеш главата, а ако аз те надвия, ще ти изям вечерята.
Започнали да се борят и след малко великанът победил мустакатия, изял всичкото месо и пак потънал във водата. И щом четиримата другари си дошли гладни-прегладнели, начаса видели празния котел и попитали:
— Къде е, побратиме, вечерята ни?
— Ех, побратими, голяма борба настана с тоя пусти морски великан, ала той надви и мене и всичко изяде.
Пак си легнали гладни юнаците и на сутринта рано-рано тръгнали на лов, а онзи, който чувал през девет земи, взел да кладе огъня, за да приготви вечерята. Ала тъкмо вече си мислел как ще зарадва другарите си с вкусната гозба в котела, ето че морето се разбунтувало и от водата пак се показал морският великан.
— Добър вечер! — рекъл той.
— Дал Бог добро! — отвърнал готвачът.
— Какво правиш тука?
— Огън клада, очи нямаш ли, та ме питаш?
— Хайде да се обзаложим!
— На какво, побратиме?
— Ако ме надвиеш, да ми вземеш главата, а ако аз те надвия, да ти изям вечерята.
Склонил готвачът и започнали двамата да се бият. Много време се борили, ала накрая великанът победил, изял цялата гозба и отново си влязъл във водата. След малко пристигнали четиримата другари, видели, че в казана отново нищо няма, и се затюхкали:
— Ех, побратиме, пак няма вечеря за нас! Толкова дивеч изловихме, а в устата си троха не сложихме!
— Утре аз ще остана да готвя, та да видя какъв е този великан, който все ни изяжда гозбите — казал момъкът, що бозал двадесет и пет години.
И на сутринта наклал огъня и сложил месото да се вари в котела, пък седнал отстрани и си запушил чибука. Минало се време и изведнъж морето страшно забучало, а от него изплувал великанът.
— Добър вечер! — рекъл той.
— Дал ти Бог добро! — отвърнал му момъкът.
— Какво правиш тука?
— Огън клада, да не си сляп, та ме питаш!
— Хайде да се обзаложим!
— Дадено, приятелю, ама на какво?
— Ако ме надвиеш, ще ми вземеш главата, а ако аз те надвия, ще ти изям вечерята.
И двамата запретнали ръкави и здравата започнали да се борят, ала дълго време никой не надвивал другия. Най-после момъкът тръшнал морския великан, отсякъл му главата и я ударил в земята. Главата потънала девет аршина надолу, ама великанът станал, изровил я, сложил я на врата си и мигом потънал във водата. А момъкът място не можел да си намери от гняв, че не е могъл да доубие злосторника. И щом се прибрали неговите другари, той още отдалеч им викнал:
— Ей, побратими, бързо яжте и пийте, че да ставаме да гоним злия морски великан! Ето я кръвта му край огъня. Аз му отсякох главата, ударих я в земята и тя потъна девет аршина надолу, ама той скочи, взе си я и пак се изгуби в морето!
Седнали петимата другари, нахранили се и щом омели всичко в котела, момъкът рекъл на юнака, който можел да изпие морето:
— Изсърбай всичката вода, приятелю, та да намеря великана.
Другарят му се навел, взел да пие на едри глътки и след малко пред юнаците зинала дълбока черна дупка. Те направили дълго-предълго въже от коприва и момъкът заръчал на мустакатия:
— Побратиме, я смъкни тия две планини и ги донеси тука!
И той начаса домъкнал планините с мустаците си и ги изтъркалял в дупката.
— Вържете ме сега, братя, през кръста и ме спуснете надолу — рекъл момъкът. — Заклатя ли въжето, спускайте още по-надолу.
Юнаците го вързали и го спускали, спускали, докато момъкът стъпил на долната земя — понеже под морето имало друга земя. Там той видял три много хубави девойки, които седели и плачели. Пред най-голямата стоял стан, който сам тъчал. По-малката държала гергеф, който сам се извезвал, край най-малката пък сновели позлатени пиленца, а тя греела от хубост като слънце.
— Защо плачете, момичета? — попитал ги юнакът.
— Как да не плачем, момко! — отвърнали девойките. — Нашият баща много пъти се изкачваше на горната земя, но пак се връщаше, а сега се качи и не се върна.
„А, това ще да е моят човек! — казал си момъкът. — Жал ми е за тия красавици, ала все пак ще го убия, като го намеря!“
— Искате ли да ви изнеса и вас на горната земя? — рекъл той на момичетата.
— Искаме, как да не искаме — отвърнали те, — ама нека да си вземем и стана, и гергефа, и пиленцата.
— Ще изнеса и тях — склонил юнакът.
Той разглобил стана и го сложил в пазвата си, разглобил и гергефа, пък го пъхнал в джобовете си, взел и пиленцата в ръцете си. После заръчал на двете по-големи сестри да се покатерят на раменете му, грабнал най-малката девойка и заклатил въжето.
Другарите му го изтеглили на горната земя и поели двете девойки, ала вместо да качат и момъка, прерязали въжето и юнакът и малката дъщеря полетели през още една земя надолу. Под тях имало един черен и един бял овен. Девойката викнала:
— Момко, гледай да паднеш върху белия овен. Ако паднеш върху черния, ще отидеш три земи по-надолу.
Девойката яхнала белия овен, който я отнесъл на горния свят, а юнакът се стоварил върху черния и пропаднал три земи по-надолу, пък си рекъл:
— Боже, Боже, какво дочаках от побратимите си!
И си легнал той на земята да си почине и се унесъл в сън. До него се извисявала топола с орлово гнездо в короната. Едва бил задрямал юнакът, и му се счуло, че някой писка в гнездото. Отворил очи и що да види — една голяма змия пълзяла нагоре по дървото. Момъкът мигом вдигнал боздугана си, смазал главата на змията и пак си легнал.
Събудил се той по някое време и видял, че орлицата стои на тополата и му прави сянка.
— Хей, орлице — рекъл той, — защо си разперила криле и ми засенчваш слънцето?
— За да спиш спокойно, юначе! — отговорила птицата. — От три години насам страшната змия изяждаше всичките ми рожби, нито една не ми оставяше, а ти сега спаси малките ми и я уби. Кажи какво да направя за тебе.
— Какво ли можеш ти да сториш за мене? Само Господ може да ми помогне. Хайде, остани си със здраве! — рекъл момъкът, станал и тръгнал на път.
По някое време срещнал едно момиче, което вървяло и ронело сълзи.
— Къде отиваш, девойче? — попитал го той.
— Към морето съм тръгнала, момко — рекла девойката и пак горчиво заплакала.
— Какво ще търсиш там сам-самичка?
— Люта хала мори града ни от жажда, момко — отвърнало момичето. — Изпива ни реките и изворите, ако не й изпратим по една девойка да изяде. Всяка къща се изреди да дава жертва на халата, сега дойде и моят ред. Аз съм дъщеря на царя.
— Не бой се, сестро — казал юнакът. — Хайде заедно да вървим.
Отишли те на брега на морето, а там юнакът легнал на пясъка и сложил глава в скута на девойката.
— Недей да стоиш повече тук! — замолила му се царската дъщеря. — Ще загинеш заедно с мене!
Ала юнакът не я послушал и след малко задрямал. По едно време морето се разбесняло и девойката се разплакала от страх. Една сълза капнала върху бузата на юнака и той се събудил.
Скочил на крака, грабнал боздугана и застанал до царската дъщеря. А от водата изплувала страшната морска хала и зинала да налапа момичето. То се разпищяло, ала момъкът развъртял боздугана и повалил чудовището. Кръвта му потекла като порой и от корема на звяра изскочили всички девойки, които бил нагълтал. Момичетата поблагодарили на момъка и веднага хукнали към града.
— Хайде, върви си и ти, сестро — казал юнакът на царската дъщеря.
Отишла си тя у дома и разказала всичко на баща си. Отначало царят не й повярвал, ала тя рекла:
— Щом не ми вярваш, ето погледни — реката тече кървава, мътна.
Тогава царят наредил на слугите си:
— Доведете при мене този юнак!
И момъкът се явил пред царя.
— Искай, юначе, каквото си намислиш — казал му царят. — И царството ми да поискаш, и него ще ти дам!
— Не искам царството ти — отговорил момъкът. — Аз съм слязъл тук от пет земи по-горе и искам да ме изведете на белия свят.
Събрали се хората от цялото царство, ала никой не се наемал да изнесе момъка пет земи нагоре. Дошли и всички птици, но дори най-големите не се осмелили да качат юнака на белия свят. Орлите рекли:
— Никой от нас не може да направи това. Има обаче един орел на триста години, той е най-стар и се е изкачвал и друг път на горната земя, та сигурно ще може да изнесе юнака там. Само че сега се съблича — пера сменя, перушина хвърля, затова ще трябва да се изчака.
Царят повикал орела и го попитал:
— Можеш ли да изнесеш този човек пет земи нагоре?
— Изнасям го — рекъл орелът, — ама сега се събличам, гол съм и не мога.
— Докога ще се обличаш?
— Докато заколите два бивола и изхвърлите костите, а месото им скълцате. Докато напълните едната биволска кожа с месо, а другата — с вода, дотогава аз ще се облека.
Заколили царските слуги два бивола, изхвърлили костите, накълцали месото, напълнили кожите и орелът дошъл. Окачили те кожите на крилете му, а юнакът седнал на гърба на птицата.
И щом момъкът яхнал орела, той му заръчал:
— Река ли ти „врак“, ще ми даваш месо, река ли ти „гро“, ще ми даваш вода.
Литнал орелът нагоре и понесъл юнака. Кажел ли „врак“, момъкът му давал месо, кажел ли „гро“, давал му вода. Ала месото се свършило и човекът взел да къса парчета от нозете си, за да храни птицата. Най-сетне орелът изнесъл юнака на горната земя.
— Хайде — рекла птицата на човека, — стани и тръгни, та да те видя можеш ли да ходиш.
— Ех — отговорил юнакът, — как да ходя, като ме болят краката! Рязах от тях месо, за да ти давам да ядеш.
Тогава орелът рекъл:
— Разбрах аз тази работа. Пфу! Пфу! — и изплюл късчетата човешко месо, а те мигом залепнали по местата си.
— Благодаря ти, птицо! — рекъл юнакът, станал и хукнал към морето.
Там другарите му още се препирали за девойките и не можели да ги поделят. Най-голямата сестра казвала, че ще вземе някого, ако й намери стан, който сам да тъче. По-малката пък се заричала да се омъжи само ако женихът й донесе гергеф, който сам да се извезва, а третата искала златни пиленца, за да склони да мине под венчило с някого.
Много свят се събрал, прочути юнаци дошли да искат девойките, ала никой не могъл да изпълни нито едно от условията.
А момъкът, що бозал двадесет и пет години, си починал хубаво на брега на морето, пък отишъл при девойките. Извадил от пазвата си стана и взел най-голямата сестра. После измушил от джобовете си гергефа, та получил и по-малката сестра. Накрая изкарал от пояса си позлатените пиленца и спечелил и най-малката девойка.
Така момъкът отвел трите хубавици и по-големите оженил за царски синове, а най-малката задържал за себе си.
И аз бях на сватбата им — ядох, пих и ме дариха с гърне мед. Тъкмо се облизвах пред неначенатия мед, не щеш ли, рипна вашето куче, та ми прекатури гърнето, счупи го и аз не можах дори да вкуся от този пусти мед.
Затова дойдох да ви кажа да си пазите кучето!
Край

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост