ТИ СИ ТОВА ◦◦◦ Tat Tvam Asi ◦◦◦ Thou Art That

Форум за Познанието
Дата и час: Пон Ное 20, 2017 12:36 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: Юнакът, що бозал двадесет и пет години
Ново мнениеПубликувано на: Пет Юни 30, 2017 11:49 am 
Offline

Регистриран на: Пон Май 02, 2011 10:02 pm
Мнения: 684
Имало едно време един юнак, що бозал двадесет и пет години. Майка му не могла да го отбие, затова отишла в съдилището да се оплаче от него.
И съдиите го прогонили в гората, за да го изядат зверовете.
След време царят започнал да гради голям дворец. Всички мъже от околните села и градове отишли да носят дърва и дъски за двореца и момъкът, що бозал двадесет и пет години, си рекъл:
— Всички карат дърва, я да взема и аз да закарам.
Насякъл той дърва, впрегнал воловете, пък си казал:
— Чакай да си похапна малко.
Седнал той да яде и през това време дошли два вълка и прегризали вратовете на воловете му, а той се позасмял и рекъл:
— Яжте, синковци, яжте, пък дано се заситите!
Щом се нахранил, станал, хванал вълците, впрегнал ги и ги подкарал — нали ще носи дърва на господаря! Царят зинал от учудване, като видял тоя впряг, и заповядал на слугите си да разтоварят дърветата, а момъка да изгонят от царството.
Тръгнал той из горите и по някое време срещнал един човек.
— Добър вечер! — поздравил го момъкът.
— Дал Бог добро! — отвърнал му човекът.
— Тъй както те гледам, май си голям юнак. Какво можеш да правиш?
— Мога да познавам къде има бой дори през девет земи.
— По-голям юнак ли си от мене? — попитал го момъкът.
— Не зная, побратиме — признал си човекът. — От тебе може и да съм по-голям юнак, ала имало един, що бозал двадесет и пет години — той сигурно е по-голям юнак от мене.
— Хайде да се побратимим двамата и да потърсим още другари — предложил му момъкът.
— Да се побратимим — рекъл другият.
И двамата поели на път. Вървели те, вървели и на едно място видели един мъж, който седял и си играел с воденични камъни.
— Добро утро! — рекли му двамата.
— Дал Бог добро! — отвърнал им той.
— Искаш ли, човече, да се побратимим? — попитал го момъкът, що бозал двадесет и пет години.
— Искам, защо да не искам — съгласил се мъжът.
— Ти какво можеш да правиш?
— Ако поискам, мога да издълбая ей този камък и да направя от него котел.
— Ама по-голям юнак ли си от мене?
— А, от тебе съм по-голям юнак! Имало обаче един човек, що бозал двадесет и пет години — той само може да е по-юначен от мене.
И тримата побратими тръгнали заедно. Ходили, ходили, пък срещнали човек с големи-големи мустаци.
— Добър вечер! — рекли му те.
— Дал Бог добро! — отвърнал им той.
— Ние сме трима побратими и сме тръгнали по света. Искаш ли да дойдеш с нас? — попитал го момъкът, що бозал двадесет и пет години.
— Че защо да не искам! — отвърнал му мустакатият.
— А какво можеш да правиш?
— Виждаш ли ги мустаците ми, момко? Ако река, с единия мустак мога да изтръгна тая гора, а с другия — оная.
— И по-голям юнак ли си от мене? — рекъл му момъкът.
— Не зная. От тебе може да съм по-голям юнак, ала имало един човек, що бозал двадесет и пет години — той може да излезе по юнак от мене.
И четиримата поели напред. Вървели, що вървели и стигнали до морето. На брега видели да стои един човек.
— Добро утро! — поздравили го те.
— Дал Бог добро! — отвърнал им той.
— Ние сме четирима другари. Искаш ли и с тебе да се побратимим? — попитал го момъкът, що бозал двадесет и пет години.
— Дадено! — отвърнал човекът.
— Ама ти какво можеш да правиш?
— Ако поискам, мога да изпия морето и пак да го изплюя.
— Да не би да си по-голям юнак от мене? — рекъл му момъкът.
— От тебе като нищо съм по-голям юнак, ама са ми разправяли за един момък, що бозал двадесет и пет години, та той сигурно е по юнак от мене.
Така юнаците станали петима. Тръгнали те вкупом, пък щом навлезли в една гора, момъкът, що бозал двадесет и пет години, спрял и рекъл:
— Ето тук можем да поживеем. Има вода наблизо, ще ходим на лов, ще носим дивеча и ще си готвим. Хайде, побратиме, направи ни котел! — казал той на каменоделеца.
И юнакът на бърза ръка издълбал един голям камък, а другите отишли на лов и не след дълго всеки донесъл по някакъв дивеч. Оставили те месото на каменоделеца да го наготви и пак тръгнали да ловят животни из гората.
По едно време морето се разпенило и от него изскочил един великан.
— Добър вечер! — рекъл той.
— Дал ти Бог добро! — отвърнал каменоделецът, докато чупел с ръце един дебел ствол, за да направи цепеници за огъня.
— Какво правиш тука?
— Не виждаш ли — огън клада. Моите другари са на лов и аз им готвя вечерята.
— Хайде да се обзаложим, побратиме! — предложил му великанът.
— Да се обзаложим, ама на какво? — попитал каменоделецът.
— Да се преборим: ако ме надвиеш, ще ми вземеш главата, а ако аз те надвия, ще ти изям вечерята.
Обзаложили се двамата и взели да се борят. А юнакът, който чувал през девет земи, рекъл на другарите си:
— Край огъня става бой. Ще видите, че някой ще ни изяде вечерята.
Великанът, който излязъл от морето, бързо надвил каменоделеца, изял месото в котела и се изгубил във водата. И щом четиримата другари се върнали при огъня, видели празната съдина и попитали готвача:
— Къде е, побратиме, вечерята ни?
— Ох, не питайте! — рекъл им той. — Както подклаждах огъня, изскочи един великан от морето и се обзаложихме: ако го надвия, да му взема главата, а ако той ме надвие — да изяде вечерята. Е, той ме победи и всичко изяде.
Легнали си гладни петимата другари, а на другия ден оставили мустакатия юнак да сготви вечеря за всички. Той запалил огъня и сложил котела с месото да ври, ала по някое време морето се развълнувало и оттам се появил отново морският великан.
— Добър вечер! — поздравил той.
— Дал ти Бог добро! — отвърнал мустакатият.
— Какво правиш тука?
— Ами огън клада.
— Хайде да се обзаложим, побратиме!
— Да се обзаложим, защо да не се обзаложим! — склонил готвачът.
— Ще се преборим и ако ме надвиеш, ще ми отсечеш главата, а ако аз те надвия, ще ти изям вечерята.
Започнали да се борят и след малко великанът победил мустакатия, изял всичкото месо и пак потънал във водата. И щом четиримата другари си дошли гладни-прегладнели, начаса видели празния котел и попитали:
— Къде е, побратиме, вечерята ни?
— Ех, побратими, голяма борба настана с тоя пусти морски великан, ала той надви и мене и всичко изяде.
Пак си легнали гладни юнаците и на сутринта рано-рано тръгнали на лов, а онзи, който чувал през девет земи, взел да кладе огъня, за да приготви вечерята. Ала тъкмо вече си мислел как ще зарадва другарите си с вкусната гозба в котела, ето че морето се разбунтувало и от водата пак се показал морският великан.
— Добър вечер! — рекъл той.
— Дал Бог добро! — отвърнал готвачът.
— Какво правиш тука?
— Огън клада, очи нямаш ли, та ме питаш?
— Хайде да се обзаложим!
— На какво, побратиме?
— Ако ме надвиеш, да ми вземеш главата, а ако аз те надвия, да ти изям вечерята.
Склонил готвачът и започнали двамата да се бият. Много време се борили, ала накрая великанът победил, изял цялата гозба и отново си влязъл във водата. След малко пристигнали четиримата другари, видели, че в казана отново нищо няма, и се затюхкали:
— Ех, побратиме, пак няма вечеря за нас! Толкова дивеч изловихме, а в устата си троха не сложихме!
— Утре аз ще остана да готвя, та да видя какъв е този великан, който все ни изяжда гозбите — казал момъкът, що бозал двадесет и пет години.
И на сутринта наклал огъня и сложил месото да се вари в котела, пък седнал отстрани и си запушил чибука. Минало се време и изведнъж морето страшно забучало, а от него изплувал великанът.
— Добър вечер! — рекъл той.
— Дал ти Бог добро! — отвърнал му момъкът.
— Какво правиш тука?
— Огън клада, да не си сляп, та ме питаш!
— Хайде да се обзаложим!
— Дадено, приятелю, ама на какво?
— Ако ме надвиеш, ще ми вземеш главата, а ако аз те надвия, ще ти изям вечерята.
И двамата запретнали ръкави и здравата започнали да се борят, ала дълго време никой не надвивал другия. Най-после момъкът тръшнал морския великан, отсякъл му главата и я ударил в земята. Главата потънала девет аршина надолу, ама великанът станал, изровил я, сложил я на врата си и мигом потънал във водата. А момъкът място не можел да си намери от гняв, че не е могъл да доубие злосторника. И щом се прибрали неговите другари, той още отдалеч им викнал:
— Ей, побратими, бързо яжте и пийте, че да ставаме да гоним злия морски великан! Ето я кръвта му край огъня. Аз му отсякох главата, ударих я в земята и тя потъна девет аршина надолу, ама той скочи, взе си я и пак се изгуби в морето!
Седнали петимата другари, нахранили се и щом омели всичко в котела, момъкът рекъл на юнака, който можел да изпие морето:
— Изсърбай всичката вода, приятелю, та да намеря великана.
Другарят му се навел, взел да пие на едри глътки и след малко пред юнаците зинала дълбока черна дупка. Те направили дълго-предълго въже от коприва и момъкът заръчал на мустакатия:
— Побратиме, я смъкни тия две планини и ги донеси тука!
И той начаса домъкнал планините с мустаците си и ги изтъркалял в дупката.
— Вържете ме сега, братя, през кръста и ме спуснете надолу — рекъл момъкът. — Заклатя ли въжето, спускайте още по-надолу.
Юнаците го вързали и го спускали, спускали, докато момъкът стъпил на долната земя — понеже под морето имало друга земя. Там той видял три много хубави девойки, които седели и плачели. Пред най-голямата стоял стан, който сам тъчал. По-малката държала гергеф, който сам се извезвал, край най-малката пък сновели позлатени пиленца, а тя греела от хубост като слънце.
— Защо плачете, момичета? — попитал ги юнакът.
— Как да не плачем, момко! — отвърнали девойките. — Нашият баща много пъти се изкачваше на горната земя, но пак се връщаше, а сега се качи и не се върна.
„А, това ще да е моят човек! — казал си момъкът. — Жал ми е за тия красавици, ала все пак ще го убия, като го намеря!“
— Искате ли да ви изнеса и вас на горната земя? — рекъл той на момичетата.
— Искаме, как да не искаме — отвърнали те, — ама нека да си вземем и стана, и гергефа, и пиленцата.
— Ще изнеса и тях — склонил юнакът.
Той разглобил стана и го сложил в пазвата си, разглобил и гергефа, пък го пъхнал в джобовете си, взел и пиленцата в ръцете си. После заръчал на двете по-големи сестри да се покатерят на раменете му, грабнал най-малката девойка и заклатил въжето.
Другарите му го изтеглили на горната земя и поели двете девойки, ала вместо да качат и момъка, прерязали въжето и юнакът и малката дъщеря полетели през още една земя надолу. Под тях имало един черен и един бял овен. Девойката викнала:
— Момко, гледай да паднеш върху белия овен. Ако паднеш върху черния, ще отидеш три земи по-надолу.
Девойката яхнала белия овен, който я отнесъл на горния свят, а юнакът се стоварил върху черния и пропаднал три земи по-надолу, пък си рекъл:
— Боже, Боже, какво дочаках от побратимите си!
И си легнал той на земята да си почине и се унесъл в сън. До него се извисявала топола с орлово гнездо в короната. Едва бил задрямал юнакът, и му се счуло, че някой писка в гнездото. Отворил очи и що да види — една голяма змия пълзяла нагоре по дървото. Момъкът мигом вдигнал боздугана си, смазал главата на змията и пак си легнал.
Събудил се той по някое време и видял, че орлицата стои на тополата и му прави сянка.
— Хей, орлице — рекъл той, — защо си разперила криле и ми засенчваш слънцето?
— За да спиш спокойно, юначе! — отговорила птицата. — От три години насам страшната змия изяждаше всичките ми рожби, нито една не ми оставяше, а ти сега спаси малките ми и я уби. Кажи какво да направя за тебе.
— Какво ли можеш ти да сториш за мене? Само Господ може да ми помогне. Хайде, остани си със здраве! — рекъл момъкът, станал и тръгнал на път.
По някое време срещнал едно момиче, което вървяло и ронело сълзи.
— Къде отиваш, девойче? — попитал го той.
— Към морето съм тръгнала, момко — рекла девойката и пак горчиво заплакала.
— Какво ще търсиш там сам-самичка?
— Люта хала мори града ни от жажда, момко — отвърнало момичето. — Изпива ни реките и изворите, ако не й изпратим по една девойка да изяде. Всяка къща се изреди да дава жертва на халата, сега дойде и моят ред. Аз съм дъщеря на царя.
— Не бой се, сестро — казал юнакът. — Хайде заедно да вървим.
Отишли те на брега на морето, а там юнакът легнал на пясъка и сложил глава в скута на девойката.
— Недей да стоиш повече тук! — замолила му се царската дъщеря. — Ще загинеш заедно с мене!
Ала юнакът не я послушал и след малко задрямал. По едно време морето се разбесняло и девойката се разплакала от страх. Една сълза капнала върху бузата на юнака и той се събудил.
Скочил на крака, грабнал боздугана и застанал до царската дъщеря. А от водата изплувала страшната морска хала и зинала да налапа момичето. То се разпищяло, ала момъкът развъртял боздугана и повалил чудовището. Кръвта му потекла като порой и от корема на звяра изскочили всички девойки, които бил нагълтал. Момичетата поблагодарили на момъка и веднага хукнали към града.
— Хайде, върви си и ти, сестро — казал юнакът на царската дъщеря.
Отишла си тя у дома и разказала всичко на баща си. Отначало царят не й повярвал, ала тя рекла:
— Щом не ми вярваш, ето погледни — реката тече кървава, мътна.
Тогава царят наредил на слугите си:
— Доведете при мене този юнак!
И момъкът се явил пред царя.
— Искай, юначе, каквото си намислиш — казал му царят. — И царството ми да поискаш, и него ще ти дам!
— Не искам царството ти — отговорил момъкът. — Аз съм слязъл тук от пет земи по-горе и искам да ме изведете на белия свят.
Събрали се хората от цялото царство, ала никой не се наемал да изнесе момъка пет земи нагоре. Дошли и всички птици, но дори най-големите не се осмелили да качат юнака на белия свят. Орлите рекли:
— Никой от нас не може да направи това. Има обаче един орел на триста години, той е най-стар и се е изкачвал и друг път на горната земя, та сигурно ще може да изнесе юнака там. Само че сега се съблича — пера сменя, перушина хвърля, затова ще трябва да се изчака.
Царят повикал орела и го попитал:
— Можеш ли да изнесеш този човек пет земи нагоре?
— Изнасям го — рекъл орелът, — ама сега се събличам, гол съм и не мога.
— Докога ще се обличаш?
— Докато заколите два бивола и изхвърлите костите, а месото им скълцате. Докато напълните едната биволска кожа с месо, а другата — с вода, дотогава аз ще се облека.
Заколили царските слуги два бивола, изхвърлили костите, накълцали месото, напълнили кожите и орелът дошъл. Окачили те кожите на крилете му, а юнакът седнал на гърба на птицата.
И щом момъкът яхнал орела, той му заръчал:
— Река ли ти „врак“, ще ми даваш месо, река ли ти „гро“, ще ми даваш вода.
Литнал орелът нагоре и понесъл юнака. Кажел ли „врак“, момъкът му давал месо, кажел ли „гро“, давал му вода. Ала месото се свършило и човекът взел да къса парчета от нозете си, за да храни птицата. Най-сетне орелът изнесъл юнака на горната земя.
— Хайде — рекла птицата на човека, — стани и тръгни, та да те видя можеш ли да ходиш.
— Ех — отговорил юнакът, — как да ходя, като ме болят краката! Рязах от тях месо, за да ти давам да ядеш.
Тогава орелът рекъл:
— Разбрах аз тази работа. Пфу! Пфу! — и изплюл късчетата човешко месо, а те мигом залепнали по местата си.
— Благодаря ти, птицо! — рекъл юнакът, станал и хукнал към морето.
Там другарите му още се препирали за девойките и не можели да ги поделят. Най-голямата сестра казвала, че ще вземе някого, ако й намери стан, който сам да тъче. По-малката пък се заричала да се омъжи само ако женихът й донесе гергеф, който сам да се извезва, а третата искала златни пиленца, за да склони да мине под венчило с някого.
Много свят се събрал, прочути юнаци дошли да искат девойките, ала никой не могъл да изпълни нито едно от условията.
А момъкът, що бозал двадесет и пет години, си починал хубаво на брега на морето, пък отишъл при девойките. Извадил от пазвата си стана и взел най-голямата сестра. После измушил от джобовете си гергефа, та получил и по-малката сестра. Накрая изкарал от пояса си позлатените пиленца и спечелил и най-малката девойка.
Така момъкът отвел трите хубавици и по-големите оженил за царски синове, а най-малката задържал за себе си.
И аз бях на сватбата им — ядох, пих и ме дариха с гърне мед. Тъкмо се облизвах пред неначенатия мед, не щеш ли, рипна вашето куче, та ми прекатури гърнето, счупи го и аз не можах дори да вкуся от този пусти мед.
Затова дойдох да ви кажа да си пазите кучето!
Край


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB © 2008 - 2013 форум "ТИ СИ ТОВА"