Имената на българите - доказателства за произход

[saradiva]

Здравейте, форумци! Предлагам на вашите коментари едно любопитно интервю с проф. Тодор Балкански, публикувано в сайта на Агенция "Фокус" в края на януари тази година. Предварително ще подчертая, че съм привърженик на твърдението, че "славяни" е политическо, а не етническо понятие - т.е. измислено е от руснаците, за да удовлетворят имперските си мераци, по-късно преименувани на панславизъм. Не наричам древните българи "прабългари". И още - привърженик съм и на тезата, че траките са част от огромното море прото-български племена и не са малко доказателствата за това. Професор Балкански в интервюто по-долу говори в противовес на тези твърдения. Така че, приемете го като повод за коментари. Личи му че е от старата школа, но има ценни зрънца, които ме накараха да си копна интервюто за готин форум с готини съфорумци. Слава Богу - има го!...



"Проф. Тодор Балкански: Българската именна система е уникално явление в славянското ономастично пространство
Проф. Тодор Балкански, завеждащ секция "Българска ономастика" в Института по български език към БАН, в интервю за Агенция “Фокус”.

"Фокус: Богата ли е българската именна система? Кои са най-характерните й черти?
Тодор Балкански: Българската именна система е едно уникално и изключително явление в славянското ономастично пространство. При нас църквата никога не е била толкова силна, че да наложи само християнския именник. Мога да ви дам като пример Русия. Има един период, през който всички селяни са се казвали Иван. При нас разнообразието от християнски имена, които идват с християнизирането на българския народ, е огромно, но все пак се зачитат така наречените патрони или светци. Вие знаете, че при българите много често има т.нар. “именни икони” – имената, които се повтарят в семейството. Правят се четвероикония, обикновено на светците, чиито имена се наследяват. Това е едната страна на богатството. Другата страна обаче – изключително голямо богатство на нашата именна система е приносът на славянски и български имена. Славянските имена, които са с ясна за българите словообразувателна структура, са едни чудесни имена, носещи старото пожелание за здраве, дълголетие, спиране на смъртността по децата – Дабижив, Огнян, Велимир, Велислав, Десислав.
В това богатство безспорно трябва да се включи онзи елемент от българите, които са имали друго разбиране и понятие за именна система. За тях имената са били преди всичко имената на племената, племенните родове и колената на племенните родове, към които принадлежат. По този начин при нас идват имена като Аспарух, образуваното от него Паруш, Демир, Мадар и др.
Читателите вероятно ще попитат – в историята се твърди, че българите са наследници и на траките и са компонент в етническото образуване на нашия етнос. Тук трябва да разочаровам любителите на тази хипотеза. Езиковата археология или ономастиката е една много сериозна и точна наука, която борави с почти математически точни методи на изследване. Контакти между българи и траки не е имало, т.е. имена, заети при пряк езиков контакт с траки, не е имало.
По-друго е положението обаче с т.нар. латински имена или имената на римските граждани в империята, те навлизат в именната ни система и така се завършва нейният уникален вид – имена като Траян, Вергилий и т.н.
Уникалността на българската именна система трябва да се разглежда и имайки предвид едно обстоятелство, в което другите славянски народи не са попадали – а именно 500-годишното надмощие на турския език. За 500 години нито едно турско име, име с турски произход не е влязло в българската именна система като лично име. Разбира се, тук не става дума за имена т.нар. орендни имена, т.е. имена, с които се приема силата на по-силната, по-влиятелната личност – Султан, Демир и прочие. Това е също факт, допринасящ за уникалността.
Уникалността на българската именна система обаче беше донякъде разбита след появата на войнстващия болшевизъм у нас, в резултат на което влязоха такива имена, “варваризми” направо – Будьони, Сталин, Владоктобер и т.н.
Но именната система е жив организъм, т.е. една изключително самопречистваща се система, тя се освобождава от такива имена, сега обаче за сметка на други модни тенденции.
Фокус: Кои са най-разпространените имена според последните проучвания?
Тодор Балкански: Това са старите християнски имена, които никога не са отстъпвали от класациите на най-предпочитаните – Иван, Димитър, Георги, Тодор. Към тези имена обаче в резултат на модни тенденции изведнъж се появиха имена като Албена (после българските помаци направиха от него личното име Албен), Десислава. Най-уникалното е, че се появи Ивайло - едно име-призрак, разчетено от един небългарин – руския учен Попов, което няма никакви, никакви основания в историческите документи за средновековния български цар. Там името е записано в родителен падеж – “царя Иваила”, т.е. именната форма е Иваил.
Това са имена, които вече стоят на една предна позиция и в резултат преди всичко на модни тенденции, но и на естетизма на българина, който усеща красивото и като историческо правдоподобно и достоверно.
Фокус: Може ли с цифри да подредим най-популярните имена?
Тодор Балкански: Ние такива класации не водим. Но имаме един речник – “Честотно-етимологически речник на българските лични имена” на Николай Ковачев. Това е нашата последна екзит пол извадка. Но след това се получи разместване. В последно време има тенденция имена като Димитър и Иван да минават към класа “селски имена” и започва тяхното изоставане, което не е много редно. Но с модата е трудно да се бори някой.
Фокус: Кои са тези имена, които са най-характерни за българите и ни различават от останалите славянски народи?
Тодор Балкански: Ще започна отговора на този въпрос с един епизод – когато бях в Румъния и изследвах българските села, в които вече не се говори нашия език, един старец ме срещна на пътя и каза: “Чедо, където срещнеш във влашко село името Тудор, да знаеш, че ако сега не са българи, то те са били българи”. Оказа се, че името Тудор, Тодор е едно от етноразличителните имена, които православната църква е преориентирала към християнския светец Теодор. Но нещата стоят малко по-иначе. Оказа се, че “ту дор” е бил месецът на пролетното равноденствие, когато българите са проверявали дали са оцелели бойните коне. В резултат на това конете са яздени само от малки деца.
Сред другите важни имена е Трифон. Само българите имат празник Трифоновден, както и Тодоровден, сред другите славянски народи. Също имена като Ценко, Стоян... Стоян е едно изключително българско име, с пожелателен характер, но най-вероятно е калка на прабългарското “Таш” – камък, т.е. тежи на мястото си като камък. Ще кажете – такова име има и при сърбите, но не бива да се забравя, че сръбски са вече бившите български земи от северозападните покрайнини – Пиротско, Нишско и Вранско. Това са едни чудесни имена, които нашата именна система пази.
От имената на прабългарите голямо внимание заслужава и името Паруш, което пряко се извежда от Аспарух.
Фокус: Днес във века на технологиите имената ни до известна степен са се унифицирали, но някога е било възможно по името да се определи от кой регион произхожда човек. Дайте ни пример за характерни имена от различните региони на България.
Тодор Балкански: Българската именна система, разгледана строго научно, дели имената на три класа. Мъжколичностите имена, завършващи на съгласна, са характерни за цялата българска езикова територия, която не е само в България, но и в Банат, Бесарабия, Македония, Северна Гърция. Тези имена са общобългарски.
Имената, които завършват на “-о” - като Стойо, Пейо (Пею), Пено, Дано, са преди всичко имена от Източна България. Когато имената завършват на “-е” като Пене, Дене, Тоше, там и ударението дори се измества, това са имена от югозападните краища и никой не може да ги раздели на български и македонски – те са едни и същи.
Обаче има и други имена, които на пръв поглед за съвременника ни, говорещ книжовен език, звучат като женски – Фила, Дана, Петра, Ивана (Иваница). Това са т.нар. “–а мъжколични” имена, които са характерни за севернопокраинските или т.нар. торлашки групи на българите (б.ред. това са т.нар. сръбски шопи – българите, живеещи в областите Ниш и Пирот, останали в територията на Сърбия).
Когато срещнеш човек, определян за турчин, пък името му е Асьо (Асю), Юзю и т.н., веднага разбираш, че става дума за българин-мохамеданин, който по български маниер умалява личното име, което обикновено е турско или арабско съгласно Корана. Така Асан става Асо, Асьо; Мехмед, Метин стават Мето. В турския няма умалени (галени) имена.
Освен това има една “групова антропонимия” – една голяма селищна група (2-3 села) се наричат със странното име “Тошета”. Такава е групата в Ботевградско. Случаят е много прост – оказва се, че в този район има изключително много хора, кръстени с името “Тодор”. Това е така, защото наблизо е манастирът “Свети Тодор”, който упражнява огромно влияние при именуването. Да не забравяме, че и Тодор Живков е от този регион. В Пазарджишко има едно село – Черногорово, където едва ли не всички хора са “Харалановци”. Това е така, защото църквата е на името на свети Харалан. Мога да ви дам десетки други такива примери.
Когато срещнете човек с името Трифон Степанович Терзийски, веднага разбираме, че става дума за българин от Бесарабия, който е принуден от тамошното законодателство, да изписва бащиното си име на руски.
И да приключа с един уникален момент – стремежа на съвременните българи-мохамедани да изоставят българското основание на своите имена на –ов и –ев и да кажем, довчерашният Метко Чернев днес е Метко Юзтурк (б.ред. – юзтурк – чист турчин), пък е забравил, че турците не умаляват имената и от Мехмед при тях никога не може да се получи Метко (както е при нас от Методи). По този начин той е запазил или записал своята българщина.
Фокус: През Средновековието, съдейки по записаните владетелски имена и тези на аристокрацията, двойните имена не са били рядкост – Иван Асен, Иван Срацимир, Иван Александър, Гавраил Радомир и пр. Според една теория така се получава, защото едното име е християнско, а другото – народностно. Характерни ли са за българите двойните имена или това се е отнасяло само за елита? Знаете, че сега има подобна мода...
Тодор Балкански: Това е изключително важен въпрос – за характера на тези имена. Оказва се, че традицията да се запази старото “езическо” име – било то славянско, било то прабългарско, а имайте предвид, че после в езика ни навлизат много имена на куманите (които са тюркизирани българи по произход), при този стремеж новороденото дете първоначално е записвано с т.нар. домашно име, което е разбираемо, но при кръщаването институтът на кръстника или църквата са налагали само християнско име. Този обичай доскоро е бил запазен в обратен ред обаче – при т.нар. торбеши (българите-помаци в Албания и Македония) или мияци.
Този обичай е запазен дори при българите-помаци в Родопите. Така например в с. Света Петка много от жителите носят и пазят дадени им по някакъв повод старинни български имена и по този начин в резултат на някаква идеология това население пази сакралната си връзка с истината за произхода си – вероятно да не би да обиди Господ или поради друга причина, с която се занимават етнолозите и психоанализаторите.
Фокус: Нека си поговорим и за имената на прабългарите. Вие вече споменахте някои мъжки. Има ли запазени женски прабългарски имена?
Тодор Балкански: Всички имена, които бяха пуснати в употреба от българските писатели в техните исторически романи - като Ахинора, Пагане, са измислени, фантастични имена, които никога не са съществували. Единственото женско име, което е засвидетелствано в историята, е на съпругата на Атила, за когото се смята, че е представител на прабългарския род Дуло – Херка, Херака. Предполага се, че това име Херака с формите Герака, Керака, е наследено в българския царски именник, където има една Керака. Името после е сближено с гръцкото Кераца. Знае се и името на една от принцесите – Чикчик, Чикчак, и означава “цвете”. Това са единствените документално записани български имена.
Що се отнася до прабългарите, разполагаме с голям брой, достигнали до нас имена.
Например името “Маламир”. Българските ономасти, като виждаха отзад това “-мир”, предполагаха в началото, че това е славянско име. Тогава имаше една концепция – че българите са били много малко на брой. Как са били малко, пък са завладели огромна империя от Карпатите до Тесалия? Оказа се, че прабългарите редуват гласните “б”, “п”, “м” и в резултат на това Маломир, Маламир е прабългарското с крайното “-ир”, което означава “народ, племе”, а първата част е името на самото племе. Това са т.нар. епоними.
Такова е името на “Пресиан, Персиан”, където “-ан” е етнос, а първата част от името идва от тази част на прабългарския народ, който се съотнася с народа “перси”, защото, знаете, голяма част от ираните се включват в прабългарския народ.
Такова е името на Борис. По една особеност на българския (не на прабългарския) език – променя всяко коренно “а” в “о”. Така името от “Бар-ис, Барс” (тотемно име за силно животно – снежен тигър) става “Борис”.
Фокус: Понякога някои имена се извеждат като турски заемки, а пък се оказва, че имат прабългарски корен според други изследователи. Има ли такова преливане и близост между турските и имената на прабългарите?
Тодор Балкански: Има преливане, но то не е често срещано. Например българите са имали “мекия вариант” на опозицията д-т – при българите е “Тимир” (Тимур), при турците – “Демир”. Това преплитане се установява по-късно по паронимни причини и затова точната граница между турско, прабългарско и куманско не може да се установи.
Фокус: Името “Чавдар” не съществува в турската именна система, но има такава дума в езика им, която означава “ръж”. Други езиковеди пък твърдят, името е с прабългарски произход, извеждат го от “Чау дар”.
Тодор Балкански: “Чавдар” в турски означава “ръж”, но е от персийски произход. Но българският тюрколог проф. Емил Боев допусна, че тук става въпрос за едно прабългарско име. Един от родовете на прабългарите се наричал “Чавдар, Чоудур” и прабългарската етимология на името е много точна. Имайте предвид, че прабългарите са първи братовчеди на тюрките, но са от друг клон – прабългарски, към който принадлежат три народа – авари, хазари и прабългари. Потомци на прабългарите (освен нас – б.ред.) са днешните чуваши, също и балкарците и карачайците, но те през ХІ-ХІІ в. са били куманизирани.
Прабългарската характеристика на имената е изключителна.
В записките на християнски, минал около 1420 г. през нашите земи, пише, че минава през земята “Аспас ери”. Никой от учените до днес не се е сетил какво значи “Аспас ери”. От другата страна на р. Днестър стоят огузи – куманизирани ногайци, които изговарят по огузки маниер това, което при прабългарите е било “р”. Ще ви дам един пример – българите наричат един вид риба “шаран”, турците “сазан”, разбирате по какво се е различавал прабългарския език и следователно земята, през която е минал рицарят, е била земята на Аспарух или “земята на народа аспар”.
Фокус: Как българите са давали имена на децата си? Сега действа правилото за “първата буквичка” на баба и дядо...
Тодор Балкански: Уникалността на българската именна система е и в това, че притежава “традицията на кръстното име” или традицията на дядовото и бабиното име, т.е. и по това се познават българите – всеки наследява името на предците си през поколение. Изключително рядко е било да се наследява името на баща. И това е било само в случаите, когато бащата умира, докато майката е бременна или в други редки случаи. Кръщаването с родово име през поколение е било със силата на закон.
Днес то е изместено по т.нар. именуване по първата буква, а пък и по смисъл – знаете вица: “Кръстихме го Светльо на дядо му Ламби”. Това са парадоксални неща, с които при много слабото влияние на българската наука, нашата ономастична, езикова политика не можа да се пребори с това грозно явление. То придоби и още много по-грозни параметри – с т.нар. “конски” имена, както ги наричаме на жаргона на ономастите. Така българите си кръщават конете – взимат началото от името на бащата, края – от името на майката или обратно. По този начин се появиха такива “конски” имена като “Цветерада”, “Радована”, “Петремил” – като се събират имена от баба и дядо, баби и т.н. Това е най-просташко измисленият начин за съставяне на “тъмни”, т.е. безсмислени имена!
Фокус: Дайте примери за странни, смешни и нелепи имена.
Тодор Балкански: Наскоро дадох пример с оня българин, който е бил пленник във Франция, чул е името Козета (б.ред. героиня от “Клетниците” на Виктор Юго) обаче го разбрал като Клозетка. Има случаи с Телефонка, Салфетка, Контрибуция. Сред най-фрапантните имена е Проститутка - бащата попада в градска среда, харесва му звученето на името, но не знае значението му, връща се на село и го налага като име. То по-късно е променено е с държавен акт. Телефонка пък е от началния момент, когато в България навлизат телефоните. Бях записал и име като Владоктобер по времето на социализма... Ужасно! Странни са и всички неразбираеми имена, които се появиха със сериалите – било латино, било индийски...
Фокус: Кога се появяват фамилните имена при българите? Как се образуват? Руска заемка ли са словообразувателните наставки -ов и –ев?
Тодор Балкански: Българското фамилно име се появява в края на 18-ти и началото на 19-ти век. То вече се изисква от новите икономически отношения в държавата. Наставките, с които образуват фамилните имена, са тези, с които се образуват прилагателните имена –ов и –ев, които означават принадлежност – Иван Стоянов, т.е. Иван на Стоян, или Иван Бакърджиев, т.е. Иван от рода на Бакърджиите; Дело Радин, т.е. Дело, синът на Рада – по името на майката или бабата, когато бащата е починал. Образували са се и по стария турски образец – Иван Стояноглу. Понякога се запазва като фамилно име – напр. Денкоглу, или пък в първите години след Освобождението се “побългарява” – Стояноглов. Има и имена по гръцки образец – на –пулу (Симопулу). В един момент, когато българските имена още не са конструирани, българските търговци (търгували не само в рамките на Османската империя, но и в Европа) се нуждаят от такъв знак. Българските търговци са наречени “судити” – “южни търговци”, “ганьовци” (оттам и името на Алековия герой “Бай Ганьо”). Поданикът на Османската империя има само едно име – личното си. Но в Австрийската държава трябва да има паспорт, в което да е записано и фамилното му име. И понеже в Брашов и в Трансилвания (Седмиградско) вече са били известни вече сръбските имена на –ович, -евич, по техен образец се създават имена като Ценович, Стоянович, Василович. Името на Берон е създадено по “крушовенски” модел и не е изключение, имало е Иванон, Тодорон, Стоянон. Това са “предхождащи” имена и когато започва засиленото българско Възраждане, всички те се усещат като небългарски и се изоставят. Започва т.нар. пуризъм, който променя всички усещани като небългарски имена. Така например Ставри става Кръстьо, Теодор става Божидар, Евангелия става Благовеста и подобни. Калкирането е една от особеностите и уникалностите на българската именна система.
Фокус: Правени ли са изследвания за имената на българите-католици? Какви имена си избират? Следват ли българския модел за именоване?
Тодор Балкански: Българите католици имат по-ранно конструирана личноименна система с особеностите на католическия именник – а той е по имената на католическите светци, които в един момент се покриват с имената на българските от гръцки произход – като Йосиф, Ангел и т.н. Но там се появяват и имена като Тереза, Франческа, Франко. Тези имена са изучени от българския ономаст Людвик Селимски, който в момента преподава “Българско езикознание” в Полша и е автор на книгата “Католишките имена на българите”.
Мария ФИЛЕВА

Ономастиката се занимава със значението, произхода и разпространението на имена, преди всичко лични имена (антропонимия), но също и имена на географски понятия (топономастика) и др."

Е, какво ще кажете? Не е ли всяка теза тук доказателство, че българите нито са славяни, нито пък са тюрки? А са БЪЛГАРИ! Сред езиковедите, историците и археолозите има едно неписано правило: "Когато имената /личните и топонимите/ говорят и най-великите учени мълчат " !!! ...

[sum]

Здравей, saradiva!
Добре си дошла във форума!
Ето какво казва Георги Раковски /учителят на В.Левски/ за думата славяни:

"Но какви са тези славяни, които настоятелно биват вкарвани като наши предци? Думата е латинска, "склави" значи слуги, често роби. Така след VI в. в римските хроники са били наричани презрително остатъците от населението на разбития Хунски съюз северно от Панония и Дакия и около Прибалтика, които останали извън прикритието на българската конница. Те многократно са търсили наша закрила, разселвали са се в планинските нископродуктивни полета на днешните Санджак и Косово, в Албанските планини, Родопите, в Епир и Тесалия... Ако Екатерина Втора не беше си наумила да прави от Руската империя, населявана от 120 народности и племена, еднонационална православна славянска държава, за славяни днес нямаше да става дума ."

А ето какво казва Акад. Методий Попов:
“На никой учен пътешественик, на никой внимателен и сериозeн наблюдател, който е обикалял България, от най-ранните времена до днес, не е идвало и на ум да спомене, че той, като е навлизал в пределите на България, е почувствувал, че се намира в средата на един монголски-турански народ; никой стар гръцки историк и хронист не говори за туранска българска държава.”

[purusha]

Sum, и аз съм си извадила тези цитати, не помня откъде. Много са точни!... Обаче нашите изследователи си затварят очите, за да угаждат на руснаците и майчицата Рус, и поддържат най-голямата фалшификация в европейската история. Последното определение не е мое, а е перифраза на заглавие на статия от езиковеда и изследователя на българския древен език Иван Т. Иванов. Предлагам ви началото, а за останалата част, ако ви е интересна ви предоставям линк.

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
СЛОВЕНЕ =СЛАВЯНИ, НАЙ-ГОЛЯМАТА ФАЛШИФИКАЦИЯ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ.
Иван Танев Иванов
„ … Най-големият мит в българската история обаче още не е формулиран. Той стои в основата на много други митове, включително и на горепосочения. Неговото разбулване е много трудно, защото е покрит с хиляди полулъжи и открити фаршификации.
Не знам дали е достатъчно ясно, но сред чуждестранните учени, занимаващи се пряко или косвено с хипотезите за етническия произход на прабългарите, най-яростни и безапелационни привърженици на тюркската хипотеза са тези от бившия Съветски съюз, а днес от Русия. При тях даже не се използва термина прабългари, а директното указание “тюрко-болгары”. По-общо, първи създатели и най-яростни подръжници на тази теория са големите слависти Павел Шафарик от Чехия и руския професор Марин Дринов. Макар и не толкова кресливо както днешните татаристи от Татарстан, славянската историческа школа от Русия и другите източни „славянски” страни все още твърдо стои зад тюркската хипотеза за произхода и характера на прабългарите. При това, въпреки установените в последните 20 години научни факти, оборващи тази хипотеза! Като следствие от това, никак не е чудно, че позициите на тази хипотеза в самата България все още изглеждат непоклатими!...
… Съгласно утвърденото в западната историческа наука мнение, славяните се формират в края на I-то хилядолетие пр. н. е и началото на I-то хилядолетие от н. е. в граничната зона между северните балтийски племена и живеещите по Северното Причерноморие източно-ирански племена скити и сармати. Това мнение господства също в Полша, Чехия и повече или по-малко завоалирано и в Русия. По същество, славяните са относително нов, млад етнос, формиран от смесване на северни племена (балтийци) с южни племена (иранци от вида скити и сармати). За сравнение, иранците и траките се оформят около две хиляди години по-рано. Скитите са по-ранното население в причерноморските степи, докато сарматите пристигат на няколко вълни от днешен Северен Иран и Афганистан няколко века преди и след новата ера. Старото население – гърци, кавказци (меоти, касоги и др.) е унищожено или асимилирано.
Древните българи или прабългарите пристигат по-късно заедно с т.н. втора вълна сармати и веднага се установяват в т.н. Първа Сарматия - Берсилия или днешен Дагестан, включително пространството между долните течения на реките Волга и Дон. Там в продължение на шест века се установява една предимно иранска по характер общност или държава, известна в предхунско време като Берсилия, а по-късно като Стара Велика България. За пръв път тук древното източно иранско название – топоним БАЛХ се налага като етноним на народ, образуван от три сродни племена – берсили, есегели и болги. Вътрешното ядро на образувания народ и държава добива международна известност като ОНОГХОНДОР-БОЛГАР на езика на прабългарите, булгари -оногундури при византийците, булгар-андерун по персийски, булгар-хаукал по арабски (вътрешни българи). След смъртта на Кубрат, едно сродно на българите племе, хазарите, подкрепено от аланите нахлува във България от към прохода Дербент. Аспарух заедно с част от българите, вероятно с повечето оногхонтори се оттегля в западната част на държавата и там установява новия център-столица или на древнобългарски ОНГЪЛ. В последствие, в стремежа си да обедини всички българи от този район, които са мигрирали в по-ранно време под влияние на хуните, аварите и хазарите, Аспарухова България променя границите си и постепенно придобива формата на известното ни Първо Българско царство.
Междувременно, голям брой славяни мигрират в България, като добре уредено и спокойно място за живеене и заедно със завареното славянско население успяват да наложат една нова езикова форма, която в книжнината е по-близо до техния език, но в бита звучи повече като езика на управляващите българи. Малко по-късно, същата съдба сполетява и волжските българи, създали друга процъфтяваща държава в която други пришълци от Изтока търсят по-добър живот. При дунавските българи асимилацията не е толкова рязка, защото славяните са половин иранци като тях, докато дошлите от изток тюрки коренно променят езика, митологията и културата в държавата при това и със силата на меча и огъня.
Безспорно, демографския врив на новопоявилия се славянски етнос залива източна Европа. Интересите на Византия, католическия Рим и мощната Българска империя са доста противоречиви по отношение на този нов, млад и многоброен народ. Предстои неговото християнизиране и културно приобщаване и трите страни използват това за да спечелят влияние и сила. Един от основните моменти в това начинание е делото на Св. Св. Кирил и Методий и, според самият Божидар Димитров, то “има (без преувеличение) глобални последствия за историята на човешката цивилизация” [Б. Димитров. Дванадесет мита в българската история. Фондация Ком. София. 2005]. Може би за да спечели начална позиция, самата България официално приема християнството, въпреки че фактически тази религия отдавна вече е победила вътре в нея. В битката за влияние над славяните, и трите страни печелят своя пай.
Ако приносът и ролята на тогавашния католически Запад и на тогавашната Византийска империя в това важно благочестиво дело днес изглеждат добре дефинирани, то ролята и успехът на тогавашна България са повече от неясни. Днес главно ние тук в България тръбим за приноса на християнска България в създаването и разпространението на книжнината и културата сред източните славяни и за подкрепата, която България оказва на Кирил и Методий и техните ученици като славянски просветители и създатели на славянската писменост. Самите източни славяни обаче не са много убедени в това и хладно ни отговарят, че Кирил и Методий са гръцки духовници и чиновници, изпратени от византийската държава на мисия сред славяните. Те считат тогавашна България за етнически неевропейска, ТЮРКСКО-азиатска държава, загнездила се между цивилизована Византия и жадуващите просвета славяни. Даже, напълно закономерно, в днешна Турция се пише, че средновековна България е първата тюркска държава в Европа! И защо не, след като наши основни институции твърдят, че прабългарите са тюрки. Не случайно, отцепилите се от нас “македонци” най-напред бързат да хвърлят върху нас общата за тях и нас “татаро-монголска змийска кожа” и обявявайки се за чисти славяни присвояват светите братя Кирил и Методий като свои законни синове.
Това на пръв поглед основателно хладно отношение към нашите амбиции на култур-трегери на славяните представлява следствие от голямата лъжа и фалшификация, предмет на тази статия..."
http://www.protobulgarians.com/falshificatsiya.htm

[Курт]

Проф.Балкански и голям фантазьор относно произхода на прабългарите и езика им. той е закостенял догматик който пробутва старата и изтъркана тюркска теория.
Ето ви имена които аз съм събрал и произпхода им! Само да ви се чете.

БЪЛГАРСКИ ИМЕНА С ПРЕДПОЛАГАЕМ ПРАБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД

1). Азмар – българско име от турски данъчен регистър от 16 в. (вдовицата на Азмара от махала Катани, Солун). Асмара, Азмара - старинно женско име от Македония, доскоро срещащо се като живо име (Асмара Рачева). В разговорната реч, Асмара се съкращава на Мара. Според В.Стоянов в основата е пущунското azmār – хитър. (ВС-КПАБ,стр.219) Вероятно в основата е название означаващо умен. В пехлеви оšmār – смятащ, разчет, изчисление, персийски āmār, āsārā, šomar – сметка, изчисление, от mar, marra – сметка, число, пущунски šumar, хинди-урду, кашмирски shumār – изчисление, сметка. В иранските езици коренът *hmar означава помня, в авестийски (š)mar, средноперсийски `šmyr, партянски, сгодийски `šm'r, хорезмийски *hišmara хотаносакски sūmār, кушанобактрийски aumaro – помня, смятам, пущунски cymra – колко, осетински дигорски fæsmard – помня (за числа), кюрдски ajmar – сметка. (Сh-DIV) В чувашки sum означава също смятам.

2). Андон – българско име, Андо – форма използвана в 16 в., Андомир – бълг.име записано в турски данъчен регистър от 1576 г., като жител на с.Превала до гр.Враца./ЙЗ-БИ,стр.12),(ВС.КПАБ,стр.201). Смятат се за варианти на християнското име Антон. Традиционно на Антоновден (17.01) в България се почитат ковачите и ковашкия занаят, железарите и налбантите (подковачите на коне). В тох.(б) eñcuwo, iñcuwo, тох.(а) ancu, answe – желязо, стомана, изобщо метал, прототохарското *antu – метал. (DA-DT-b) В иранските езици, в ягнобски ohan, кюрдски hesin, пущунски a'hun, талишки osyn, персийски ahän, язгулемски еhên, рушански, хуфски ānin, сариколски ahan – желязо. (VS-ETD) В осетински æfsæn – желязо, ændon е стомана и се посочват от В.Абаев като сигурна тохаро-осетинска аналогия. Предполага далечна връзка с хетското and, hand – закалявам. Думата е заимствана в средновековния персийски. М.Поло посочва че в Персия наричали стоманата „andonik”. (БЛ-ККМ,стр.116-117) Думата се открива и при поволжките угрофини, вероятна волжкобългарска заемка, удмурски andan, коми jendon, jemtan - стомана. Също в чеченски ondun, ингушки onde – стоманен. (ВА-С-1,стр.157) Пример за наслагването на прабългароаланското Андон с християнското Антон в народната традиция. Пряко доказателство за това е откритото аланско име Ανδάνακος, (Анданакос) от Книпович, в надпис от Танаис (Боспорското царство). Фасмер го свързва с осетниското ændon, andon – стомана. При осетинците Андо е мъжко лично име. (ЗГ-ОФЛИ)

3). Анко, Аньо, Анчо, Ане, Ано, Аначко – българско мъжко име, познато от 11 в. Й.Заимов извежда името от Ангел, като умалителна форма. (ЙЗ-БИ,стр.12-13) Но откриваме аналогични форми при чувашите: Анак, Анаккай, Анаккей, Анач, Аначчи, Анеккей, Анкас, Анкей, Анчар, Анчăк, Анчуш, а при осетинците – Айнег. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ) Името е познато при партяните като Анак. Така се нарича бащата на арменския християнски мъченик св.Григорий Просветител, който е от партянски поризход. Така че най-вероятно имаме прабългарско по произход име. Вероятна етимология: от древноиндоиранското *anīka – преден, предна част, лице, авестийски anika, древноперсийски ang, средноперсийски anīg – предна част, лице, кюрдски ani, пущунски anānga, осетински nыx/nix – лице, чело, в хотаносакски īna – преден, В тох.(б) ant – напред, ante – чело, antse – рамо, предна част на тялото. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.171-172),(L-IAIL),(DA-DT-b) В келтските езици, съответно в староирландски enech, староуелски enep – лице. (EDGL) Или името Анак е означавало преден, челен, начален. (вж. Анагай)

4). Асен – българско, неславянско име. Обикновенно се разглежда като куманско по произход. При куманите се е срещало името Осен, Асин съхранено в Лаврентиевската летопис (Русия). Но се открива като аланско, сарматско име в Боспорското царство – Ασανού (Асаной). Показва пряка връзка с тох.(б) asam, asnke, тох.(а) āsānik, хотаносакското asana – достоен, благороден, yasa – чест, aise – сила, мощ и осетински æss – истина, правда, дало и самоназванието аси – правдиви, честни, достойни. В санскрит assanna – свиден, скъп, близък, āsāna – богат, господар, староиндийски īśāná – владетел. При балкарците ësеn означава благородник. В.Стоянов е посочил и формата Асьо, производна на Асен. (ВС-КПАБ,стр.203) Виж също женските форми Ася, Асенка. Аналогично при осетинците се среща мъжкото име Аса, Ассо, Асах, Асаго, женски имена Асанæ, Асси, Асæ. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите се среща като Аçентей, Аснай, Ăсай, Ăсайăн. (ЧАЯ)

5). Ахрин – българско име от турски данъчен регистър („Крайо син на Ахрин” от софийското село Локоштица. Хасове и тимари от Софийско и Самоковско 1451-1481 г.) Според В.Стоянов, който преполага печенего-кумански произход, името е свързано с арбаското ahir – последен, краен, респ.последно родено дете. (ВС-КПАБ,стр.220-221) Все пак е твърде рано да търсим арабско влияние. Възможно е да се касае за прабългарско по произход име. В осетински иронски ахоrыn, дигорски хuаræn – цвят, окраска. Произлиза от съхранилото се в дигорски хuаrun (хwаrun) – оцветявам. (ВА-С-1,стр.91) В пущунски axorel – оцветен, хотаносакски hvāraka – шарен, рисуван. Като изходно Абаев посочва древноиранското hwar, согдийското xwar – оцветен в тъмно, боядисан. (ВА-С-4,стр.252) В тох.(б) korosāna, хотаносакски gorocanā - ярко жълт, също в тох.(б) har, haranma, хотаносакски haraka – перла, блясък. (DA-DT-b) В санскритски hiāran•ya, haāri – скъпоценност, блясък, злато, hari, hir - жълт. (L-IAIL). Вероятно Ахрин е означавало ярък, блестящ.

6). Аце, Ацев, Ацинов – българско име, Ацо – име посочено от В.Д`Амико, като донесено от Алцековите българи. В надписите от Боспорското царство е фиксирано аланското име Αζιαγος (Ациаг, Æцæг), дало съвр.осетинско Атег, Атце, Атцын, Аца, Ацатæ. (ЗГ-ОФЛИ) Произходът е ясен алански. В „Епоса за нартите” едни от главните герои се нарича Ацамаз. В основа е осетинското uacæ (уацæ), æcæg – божествен, истински, правдив и xuæcauæ – бог, аналогично на прабългарското хуца, хца, аварското уца – бог (П.Добрев). Също в чувашки huşа – стопанин. Това са аланските форми на авестийското jaz, jazat, jazd, jazdan – бог, божествен пратеник. Също в епоса се споменава вълшебната, „божестнета” чаша Ацамонг, от аца – божествен и монг – чаша. (по Ю.А.Дзиццойты - „Нарты и их соседи”)

7). Ашкан, Ашкано, Аксан – българско име от турски данъчен регистър от Търново, 1516–1517 г. (по-малко вероятно разчитане като Акшатоз или Акшаюз). (Мутафова, К. Старопрестолният Търнов в османотурската книжнина. В.Т., 2002 г.) Според Красимира Мутафова, позоваваща се на Стефан Илчев, Аксан идва от Асен или Аксенти. Аксенти пък е производно от Авксенти или Авксентий “който се увеличава”. Името било рядко срещано в Западна България. За името Акшано авторката предлага връзка с османотурското от персисйки произход akşam „вечер”.
Известно е, че около 530 г. във византийската армия на Велизарий в Персия имало отряд от 600 конници, които били предвождани от „масагетите” Симмас (Σίμμας) и Аскан (Άσκάν). Във връзка с името на „масагета” Аскан твърде интересна е записаната в град Прилеп фамилия Ашканов, което показва че изходното име е било най-вероятно Ашкан. (ПГ-СССКБА) Според Ото Мечен-Хелфен името Аскан се превежда като „аски кан” – аски владетел, кан на асите. (ОМХ-МГ,стр.484)
При осетинците се среща името Аскер, при чувашите – Аска, Аскар, Аскул. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Твърде вероятно имаме съхранило се лично име от прабългарски поризход. Ал Бируни посочва хоремзийски владетели, чиито имена запоочват с корена Ашк, Аскахамук (Аскаджамук), Аскахвар (Аскаджавар). Б.Вайнерг посочва името Аскацвар носено от двама владетели, известни по нумизматични данни и посочва че то отговаря на посоченото от Бируни Аскахвар или Аскаджавар. Аскацвар носи двойното има Аскацвар-Чеган, а в монетите си използва тагма подобна на ефталитските от Чаганинан, поради което Вайнберг мисли че родът му произлиза от ефталитското владение Чаганиан. А според Ал Бируни, династията на хоремзийските владетели произлиза от митичния Ашк, син на Сйявуш. (ББ-МДХ,стр.81,82,85-86) Етимологични паралели:
а). Ашк – висок, голям, в согдийски ’skycyk (æskēčīk) – голям, висок, ’sk’tr (æskātær) – големец, ’škwrδ (æškurth) – тежък, сериозен, осетински дигорски as – размер, авестийски аš – много, голям, притежаващ в изобилие, напр. аšhunara – с голямо достойнство, многодостоени. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.247) Напр. римските географи, отбелязват в Средна Азия планината Аскатанка (Ascantancas Mons) отговаряща на птолемеевия Имеон (Тяншан-Памир-Фергански хребет), от аšk – висок и вероятно тох.(б) tsank.r – планински връх, ts.nkarwa – планински върхове.
б). Ашк – господар, владетел, в согдийски ’xš’wn (æxšāwæn) – правило, закон, управление, ’xš’wnδ’r (æxšāwænδār), ’xšywny (æxšēwænē) – владетел, както и в осетински дигорски æхsijnæ, иронски æхsin – господарка, княгиня, в авестийски xšaya, хотаносакски, ssaua, кушанобактрийски saya – власт, господар, партянски axšēnd – княз. Според Абаев унгарското asszony – госхожа е древна аланска замека, от същият произход е и името на аланската княгиня Ахшен, станала съпруга на арменски владетел. В коми öksi, удмуртски äksey – княз, е също скитска или сарматска заемка. (ВА-С-4,стр.236)

8). Баго, Баге, Баган, Багал, Багандино – български имена, Багъров(и) – фамилно име. (ЙЗ-БИ,стр.14) Аналогично при осетинците има мъжки имена Бага, Багке, Багус, Багъеу, Багъул, Багърат, Багъæра, Багир. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите Багильда. (ЧАЯ) В.Стоянов свързва етимологията на българските имена с тюркското bağan – недоносче, пометнато дете, нещо което не мога да се приеме за логично. (ВС-КПАБ,стр.224)
а). Баго – силен, войн: Вероятна връзка с осетински дигорски bаjgъul – телохранител, boga – сила, bogal, bogalæg – силен човек, борец, респ.прабългарската титла багаин – войн.
б). Баго – щаслив, богопомазан. Индоиранският корен *bhaga означава благосъстояние, удача, щаслива съдба, бог. Бог е вторично значение възникнало от смисловата връзка „добро-божество”. В авестийски, мидийски, староперсийски baga, партянски baγ, согдийски b`γ (bāγ), кушанобактрийски bagо – щастие, бог. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.48-49)

9). Бадо, Бадоко, Бадък, Бадол, Бадал, Бадел, Бадил, Бадул – бълг.имена от 14-16 в., съвр.фамилия Бадалов(и), Бадина, Бадинка – бълг.женски имена. Й.Заимов го обяснява с бод, боде, „да боде с поглед” което е напълно несъстоятелно. (ЙЗ-БИ,стр.14-15) Аналогично име има и в осетински Бадилат, Бадалтæ – Бадалови, Бадо, Бадай, Баде, Бадей, Бадели, Бадима – осетински мъжки имена, Бади, Бадикка – осетински женски имена. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите Бадула – мъжко лично име. Етимологията е свързана с осетинското badæg – стоящ, отстоявящ, засвидетелствано в скито-сарматското име от Олвия - Βάδαγος (Бадаг), производно на глагола badыn/badun – стоя, пребивавам. Според Милер и Абаев, в основата е аланското *ba-od, аналогично на древноиранското *upa-xad, санскритското *upa-sad – да седна, да пребивавам, с преход „up-b” и изпдане на „х”. (ВА-С-1,стр.230-231) Така че Бадо е прабългарския аналог на Стоян.

10). Базо, Базмен – български имена фигуриращи в турски документ (войнушки дефтер) от 16 в. (ВС-КПАБ,стр.221-222) Според В.Стоянов една от вероятните етимологии е иранското *baz – ръка. Аз също смятам така, предвид съществуването на аналогичното осетинско име Базо, Базе, База. (ЗГ-ОФЛИ) В осетински иронски bazыg, дигорски bazug - ръка. В санскрит bāhuā, bhuja, bāhú, протоиндоирански bhahjuhu, палийски bāha, bāhāva, авестийски bazu, хотаносакски bāysua, кюрдски bazik, пущунски и персийски bazu, шугнански bozi, язгулемски bazar, сариколски vuzg, калашки bazo, искашимски, кховарски, хинду-урду bazu, кашмирски busu, busun – ръка, в тох.(б) poko – ръка, paci - десен. В санскрит bāhv-ojas, авестийски bāzuš.aojah – със силна ръка. (L-IAIL),(DA-DT-b) В ирландски bas, бретонски boz, *bosta – ръка. (EDGL) Така че Базо означава да е сръчен. Вж. също българското бъзикам – пипам.

11). Байо, Байчин – български имена, дали фамилията Байчев. Етимологията е иранска. В надпис от Пантикапей, Фасмер посочва аланското име Σφαρόβαις, като го свързва със староперсийското vayaspāra – преследващ. Но може да посочим и друга, сходна семантика. От осетинското spar – настъпвам, завладявам, или староперсийското *spara – щит и авестийското bay – заплашващ, нападаш. В санскрит bhayi , авестийски băўiia-ka-, протоиндоирански bhaiH, хотаносакски baya, персийски bīm - страх. (L-IAIL) В осетински иронски bajsыn, дигорски bajsun – грабя, отнемам, bаjst – завоюване, военна плячка. (ОРС),(ДРС) А Байс, Байца са осетински мъжки имена. (ЗГ-ОФЛИ) Иранското бай е аналог на славянското бой, а Байчин е прабългарски аналог на Бойко.

12). Бако, Бака, Баке, Бакил, Бакой, Бакно, Бакун, Бакота, Бакул, Бакаро – разпространено българско име, засвидетелствано в турски данъчни регистри от 16 в. Днес се среща като фамилни имена Баков(и), Бакоев(и). В.Стоянов посочва пущунското име Bako, свързано с думата bāko – старши брат. (ВС-КПАБ,стр.255) При осетинците се срещат аналогичните мъжки имена Бакар, Баккуыл, фамилното име Бакотæ - Бакоеви, Бакови. (ЗГ-ОФЛИ) В български се среща също думата бако, бачо – старши брат, обръщение към по-голям по възраст. Във вахански bakšt – девер, брат на съпруга. (ВР,ДЭ-ЭСВЯ,стр.92)

13). Бало, Балой, Балай, Балан, Балал – българиски имена. (ЙЗ-БИ,стр15-16) Аналогични осетински имена са Бала, Бало. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятно връзка с общоиндоиранското *bal – войска, военна сила, или с тохарското *bal, balanma – издигнат, силен, голям. (DA-DT-b)

14). Балдьо – българско име. В писмо №19 на цариградският патриарх Антоний Студит (974-980 г.) се съобщава че около 975 г. българското въстание предвождано от „Балдю (Βαλδου) и синовете му” са разбити при крепостта Езеро (с неустановено местоположение, но най-вероятно в Южна Македония). (АС-БЦС-1,стр.330-331) В надписите от Боспорското царство има аланско име Βαλοδίσ (Балодис), във връзка с общоиндоиранското *bal – войска, осетински иронски balкъоn – пълководец, balc – военен поход, дигорски bаldzо – военен поход, отряд, bаldzоn – участник в поход, bаlхоn - предводител. В санскрит bala, ягнобски bulak, пущунски bluk, кюрдски bêluk, нуристански baluk, калашки, кховарски bo, кашмирски bēli, кавказки аварски bo – много хора, опълчение, войскови отряд, хинди-урду pul - народ, раджастхански bhēgata – простолюдие, беднота. (ОРС),(ДРС),(VS-ETD)

15). Бано, Баньо, Банов, Боньо – български неславянски имена. В надпис от Пантикапей, Латишев открива аланското име Βάνος (Банос), като го свързва със санскритското bhanū, староиранското и авестийско *bānu, алански ban, осетинското bon – ден. Името Артабан, носено от няколко партянски владетели означава божествена светлина, божествен блясък. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.157) Също в ирландски bаn, bön – светъл. (EDGL) Аланското ban е наследено в съвр.балкарско man – ден, с типичния за тюрк.езици преход „b-m”, напр.Балкар-Малкар. (ВА-С-1,стр.265-266) Така че Бано и Боньо са най-вероятно, прабългарските синоними на Деньо, Денчо.

16). Барак – българско име от турски данъчен регистър („Неми син на Барак” с.Беренде Радомирско). Името и сравнително често срещано като съвр.фамилия Бараков(и). Барек(ов) – бълг.фамилно име. Според Й.Заимов произлизало от турската дума „барак” – вид куче с гъста козина. (ЙЗ-БИ,стр.373) Спорид В.Стоянов името е проникнало с куманите, предвид селото Беренде и руският етноним на част от куманите – берендеи (бродници). Името е фиксирано в Унгария – Barag (1521 г.) и в Русия – Баракъ (1183 г.) и е свързано с куманите. В.Стоянов не изяснява етимологията му но посочва че се среща при пущунскиото племе „баракзаи” което в превод означава „синове на Барак”. (ВС-КПАБ,стр.213-214) Името е с безусловна иранска етимология: древноирански и средноперсийски bāraka, партянски bārag, согдийски βārāk, хоремзийски βārjyk, кушанобактрийски βārg, хотаносакски bārgуа, язгулемски varag, искашимски vruk, осетински bаræg – конник, изкусен ездач. В основата на понятието е общоиранското *bār – тежест, товар, т.е. животно носещо товар. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.101.102) Разбира се Барак е най-вероятно иранизъм с куманки произход в български, но формата Барек(ов) показва явен паралел с осетинската форма и може да е с по-стар, прабългарски произход. В осетински се среща мъжкото име Барæг. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите – Варак. (ЧАЯ)

17). Бато, Батой, Батай, Бате, Батико, Батил, Батих, Батур – български мъжки имена, Бата, Батина, Батуна – български женски имена. Аналогично Бат, Бата, Батæхъо, Батæр, Батыр – осет.мъжки имена, Баттæ – осетинско женско име. (ЙЗ-БИ,стр19),(ЗГ-ОФЛИ) При чувашите Батак, Баттăрша, Батти, Баттукки – мъжки имена. (ЧАЯ) Етимологията е свързана вероятно с иранското *pat – старши, почитан, вожд. (вж. бат)

18). Бацо – българско и осетинско име, Баца, Бацина – бълг.женски имена, Бацæ, Бацинæт – осет.женски имена, Баца, Баци, Баццу – осет.мъки имена. (ЗГ-ОФЛИ) В надписите от Боспорското царство, се открива аланското име Βαζοσ (Базос, Бацос). Вероятно отразява аланското (осетинското) bæz – тлъст, дебел, голям, осет.дигорски bаzgin – силен, здрав, набит човек, означава и дебела греда, иронски bæzdžыn – дебел, охранен, плътен, bаzаjыn – израствам, наддавам. (ДРС),(ИРС) Абаев посочва древноиндийското bahu, bahula – дебел, голям, праиранското bazu, авестийски bāzah - размер, авестийски dэbaz – тлъст, белуджи baz, вахански baj, хотаносакски bayzga, персийски ämbuh, пущунски amboh, гилянски ambês, сариколски divez, язгулемски dэvuz, кховарски bosk – тлъст, дебел, голям, ягнобски, язгулемски, персийски, шугнански, персийски bas, кюрдски bes – достатъчно, много. (ВА-С-1,стр.257),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.91) Аналогична е българската диалектна дума баца – едра, дебела жена, дебел човек, диал.(Хасковско). (ТТ-ДХР)

19). Биляна, Било – български, неславянски имена. Това женско българско име е възпято в известната народна песен „Биляна платно белеше, на Охридското езеро”. Според В.Стоянов произлизат от тюркското bil – зная, знаещ. (ВС-КПАБ стр.235) При осетинците Била, Билар – мъжки имена, Билахан – женско име. (ЗГ-ОФЛИ) Но може да посочим по-вероятен индоирански произход. В индийският диалект маратхи се сраща аналогичното bilyana – диамант, хинди-урду bijjū, baijantī – диамант, урду bāl, billaur, bilaur, bilorī, хинди bāl, bālа, bulwānā, bulānā, bulūgh, бенгалски bālighadŏi, персийски bulūr, bolloor, balхaš, пущунски paja`h – стъкло, кристал, белуджи bylbyləg – блясък, кристал. Названието Бадахшан – област в Согдиана известна в древността с находищата си на лазурит, е известна в древноста и средновековието като Balaхšan, което някои свързват balas, balaš – кристал, скъпоценен камък. Индоиранските форми са заети и в китайски - bōli – стъкло, кристал, от санскритското sphaţika, през палийски phalīka – стъкло, кристал, съотв. и в тунгусоманджурски boli, също през протомонголски bōlur, бурятски bular – кристал, навлиза в тунгусоманчжурски bolosu – кристал. (ССТМЯ,стр.92-93) Така че в основата на Биляна, може да стои индоиранско понятие означаващо кристал, скъпоценен камък. От персийски е заето в латински balascius, френски balais, руски балас – скъпоценен камък.

20). Битош, Бито – български имена. В Боспорското царство е съществувало аланско име Βίτου (Битой), сега в осетински Битатæ – Битаеви, Бите, Биту, Быта, Бытти – осет.мъжки имена. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятно значение - израстващ, в согдийски bwtt, b`t (bīt), пехлеви būdan, съвр.персийски bidan – израстващ, ръст. От древноиранското būti, авестийското bauati – съществува, битие, да бъде, да израстне. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.128-131,135)

21). Босо, Босота, Босул, Босьо, Боцо, Боце, Боцил, Боцал, Боцел, Боцко – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.41-42) Аналогично при осетинците Боса, Босио, Боци, Боцъи – мъжки имена. Вероятно са във връзка с иронското bыc, дигорското boc – нежен, скъп, вариант на корена *buz – благодарност (вж.името Бузан). В авестийски bušti – удоволствие. От същият корен е и осетинското bыstæ, bostæ, bыctæ – капризнича, глезя се. (ВА-С-1,стр.268-269,274)

22). Бостин – българско име от турските данъчни регистри (Бостин Йорги, град Серес, 1473–1520 г.). Около 1467 г. в османски регистър в Дебърско е записано село Бостово, чието местоположение днес не може да се установи с точност. Известни са алано-сарматските имена Бостак (Βόστακος), от 1 в., Бостагон (Βοστάγων) от 2 в. и Βαστα (Баста), открити върху надписи от Боспорското царство. Най-вероятно към същата група алано-сарматски имена спада и отразеното в османски документ име Бостани, което едва ли идва от бостан, а всъщност е едно от много български мъжки имена, съдържащи суфикса -ан – Бост + -ан. Още по-близко до скито-сарматското Бостак/Бостакон е чувашкото мъжко име Постак (в чувашкия език началните съгласни се обеззвучават) и явно то има същия произход като нашето Бостин. (ПГ-СССКБА) В сариколскотои bōt'a, гилянски bеz, персийски bast, кашмирски baĩs, пущунски vaz, белуджи botk – открит, кашмирски bôchu – свободен. Но може да посочим и паралел с осетенското bæstæ – страна, край, свят, открито място, Произлиза от древноиранското upasta – лоно, място, местообитание. Според Абаев името Βόστακος произлиза от алано-сарматското (осетинското) bæst+ag – местен, респ.земляк, сродник. (ВА-С-1,стр.254-255)

23). Бюзюрк – българско име от турски данъчен регистър. В.Стоянов го свързва с персийското bozorg, пущунското buzurg – голям, силен, велик, почитан, старши. (ВС-КПАБ,стр.244) От *boz/buz – масивен, едър, голям и urga - сила.

24). Васар – българско име от турски данъчен регистър (Стою Васар, от село Малощица, днес Малошийца, Гоцеделчевско, 1473–1520 г.) и Басарина (вдовица Басарина, град Солун, началото на 16 век). Валери Стоянов извежда женското име Басарина от причастната форма на тюркския глагол bas- „стъпвам, тъпча, натискам, притискам, владея, надвивам, побеждавам; връхлитам, нападам внезапно” – bas-ar, с евентуално значение „победител, господар”, с която авторът свързва с управляващата династия (от кумански произход) във Влашко Басараба, от Басар-оба – родът Басар. Мариан Войтович посочва древноруските (14–15 в.) имена Басарга и Басаровитин. които нямат славянско звучене. Но това, което прави наистина съмнителен тюркския произход на женското име Басарина (от bas-ar) и на мъжкото Васар/Басар е откритият близо до Керч от 3-4 в. надпис, в който четем: „Карп, син на Басар (Βάσσαρος)”. Вариант на Басар може да се смята и българското име Бесар (13-14 в.). (ПГ-СССКБА) При чувашите се срещат имената Виссар, Выссар, а при осетинците Базыр. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ) Етимилогиични паралели: в авестийски bazura, партянски bāzūr, осетински bazыr/bazur, пущунски wazar, мунджански wazэrgо, йидга warzэγо – ръка, горен крайник, също и крило, като вторично значение – поддръжка. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.164) Така че Васар/Басар вероятно е означавало „със силна ръка”, поддръжка.

25). Вазо – име посочено от В.Д`Амико, като останало от Алцековите българи. (ВД-БИ) Вазов, Уазитæ – българска и осетинска фамилия. При осетинците Уаса, Уза, Уасил – мъжки л.имена, при чувашите - Весулла.. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) При осетинците Уацил е божество, божествения пратеник, но и бог на гръмотевицата и бурите, дал и съвр.осет.име Уасил. Етимологични паралели: Осетинското иронско и дигорское uaс, uаcхъuæd – вест, uаzæg – покана, респ. Вазо – вестител. Или от дигорското uaz – правдив, благороден, свят. (ДРС)

26). Варо, Варко, Варчо, Варул, Варчул – български имена от 15-17 в. Според Й.Заимов произлизали от Гостивар. (ЙЗ-БИ,стр.61) Не мога да се съглася с това, тъй като топонимът Гостивар е от албански произход и отразява изходното българско Костово. В.Стоянов посочва името Варсама от турските данъчни регистри, като антропоним с неясна егимология. (ВС-КПАБ,стр.244) При осетниците се срещат подобните имена Уари, Уарихъан, Уæрахъ, Уæрки, отразяващи изходното скитско име Орик (Ορικος). При чувашите има аналогично женско име Варикке. (ЧХЯ) Според В.Абаев то отразява изходното име Warika, Wariyaka дигорско wærikkæ – агънце, иронски uær, uærыkk – агне, овен, а според Фасмер – авестийското varia – по-добър, по-хубав, желан, предпочитан. (СК-LS) В източноиранските езици, в пущунски wray, шугнански warg, язгулемски wōrag, сариколски werin, искашимски waruk, вахански wurk - овен. (VS-ETD) Относно мнението на Фасмер, може да посочим в санскрит var, авестийски vara, протоиндоирански uarH, староперсийски avrnvta (avrnavatā), средноперсийски и партянски wrw, пехлеви wаrаn, съвр.персийски bar-guzīdan, кушанобактрийски (o)aro, пущунски aŗāņ-awul, осетински иронски wаrыn (uarыn), дигорски еrun, кашмирски warun – изибрам, предпочитам, намирам. (L-IAIL) Според Абаев в основата стои индоиранското war – раждам, създавам. (ВА-С-1,стр.73-74) Виж бълг. диалектно (Шуменско) варйин означава годеник. (ИД-ЗСБХ стр.404) Явно произлиза от същия корен – да избира, намира (жена). Независимо от алтернативността на мненията, вероятно имаме прабългарско по произход име.

27). Вардо, Варде, Варден, Вардин, Варадин, Вардол, Вардул – български имена. Й.Заимов ги извежда от глагола вардя – пазя. (ЙЗ-БИ,стр.61) При осетниците се среща аналогичното мъжко име Уардан, и женските Уарди, Уардис, Уардо. (ЗГ-ОФЛИ) Самият глагол вардя – пазя е от ирански произход, така че имаме прабългарско по произходи име. По-стара форма е варам – пазя. (СИ-РРОД стр.52) В осетински uаrd – пазя, партянски w`rtik – щит, в унгарски wеrt – щит е алано-сарматска (б.а. възм. и прабългарска) заемка, в пехлеви wardag – пленник (пазен). В унгарски се среща старобългарската заемка várda – укрепление, от вардъ - пазя. (БЦ-ИБЕ-2 стр.169) В тох.(б) sam.war, в хотаносакски sam.wara – монашеско въздържание, от sam, samanñe монах и war – пазя. (DA-DT-b) В бретонски war-saw – въздържание. В удмурски vordыnы – пазя, съхранявам (иранизъм). В хинди-урду āŗ – пазя. Абаев посчва изходното древноиранско warθra (warthra) – покривам, обграждам, защитавам, авестийски wэrэθra (wэrэthra) – доспехи, броня. (ВА-С-4,стр.50-51)

28). Вато, Вате, Ватьо, Ватю, Ватин, Ватол, Ватул – български имена. Обяснението на Й.Заимов че е производна на името Васил, не може да се приеме. (ЙЗ-БИ,стр.62) В осетински има аналогично име Уатта, а при чувашите Ватик. (ЗГ-ОФЛИ(,(ЧАЯ) Етимолигични паралели: В санскрит vāta, протоиндоирански uah, авестийски vāta, vāiti, согдийски w`t (wāt), кушанобактрийски oado, пехлеви, хоремзийски, партянски wād, осетински wаd, wаdæ, (uad, uаdæ), ягнобски wot, кюрдски ba, wа, пущунски wō, bad, талишки vod, персийски bad, wаd, шугнански vo, сариколски bed, кховарски w's, белуджи gwáth, хинди-урду, кашмирскш bād, раджастхански bāva, палийски āvedha, - вятър. (L-IDIL),(ВА-С-4,стр.32-33) Също в старобългарски бъдъ, б дъ – вятър, зáвет – място защитено от вятър. Б.Цонев извежда от бъдъ старобългарското бъдъръ – бодър, т.е. обвеян от вятъра. (БЦ-ИБЕ-2 стр.211) Така че индоиранският корен *vat/*bad – вятър, обяснява и българското име Вато, „да е бърз като вятъра”.

29) Гало, Гале, Галован, Галун, Галико, Галуш, (ж.р)Гала – български имена от 15-16 в. Й.Заимов ги свързва със славянското гал – черен, респ.Гало-Черньо. (ЙЗ-БИ,стр.85) При осетинците се срещат аналогичните имена Гала, Галеу, Галгу, Гало, Галсу, Галгуди. (ЗГ-ОФЛИ) Така че е възможно да търсим и друг, прабългарски произход. Възможна връзка с осетинското gal – бик, да е силен като бик, в български се среща аналогичното диал. гале – биче, теле, в персийски gusale, гилянски gusalê - теленце. Свързано с иранското понятие за стадо, в осетински gal, ягнобски gala, кюрдски gel, golê, пущунски gêlê, талишки gälle, персийски gala, шугнански gêllê, гилянски gala, язгулемски galo, gala, сариколски galo – стадо. (ПД-ЕАКБ стр.77),(VS-ETD) Като друга възможност може да посочим Галæгон – митологичен персонаж, бога на ветровете.

30). Ганьо, Гана - българско и осетинско име, вероятно значение – поразяващ, от протоформата Ганъ, в осетински Ганитæ – Ганеви е разпространена фамилия, Гани, Гано – осетински женски имена. (ЗГ-ОФЛИ) В.Д`Амико посочва формата Гензо, от езика на Алцековите българи. (ВД-БИ) В български и осетински Гаган, Гагун са мъжки имена. В санскрит ghanā, протоиндоирански ghana, староперсийски zan, пехелеви zēn, осетински gænæn – оръжие, меч, сопа, поразявам. В древноиндийски (ведийски) ghanāghana, авестийски vaδaγana – клане, кръвопролитие. (L-IAIL) В рушански и хуфски can – оръжие. (ВС-РХТ) Протоиндоевропейски *gang`, староиндийски gañja – оскърбявам, нападам, авестийски gan – поразявам, убивам. (IEE) В бурушаски γan - убивам, бурушаския ясински диалект gagánum – сприхав, лош, поразяващ, е източноиранска заемака. Също в бурушаски *γān – стъпало, заето от шугнанското gān – крак, респ. -ган, означава и стъпквам, гнетя, подтискам. Може да посочим и прабългарските имена завършващи на –кан (тохарски koiñi, осетински kъæn, kъæin, kъænæn – рана, т.е поразяващ, раняващ, убиващ, тох.(б) kant, осетински хъæn, хетски kunnanzi – поразявям, убивам).

31). Гато, Гате, Гатьо, Гатил, Гатуш, (ж.р.)Гата – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.87) Гатал – име на сарматски цар. Аналогично Гат – осетинско мъжко име, Гатъи – осет.женско име, Гатайтæ, Гатентæ – фамилни имена (Гатаеви – Гатеви, Гатенови). (ЗГ-ОФЛИ) Етимологични паралели: В санскрит gati, gahate, gandh, авестийски gaiti, gantay, в палийски gati, тох.(б) gat, хотаносакски gatа - привеждам в движение. (DA-DT-b) Във вахански γat, γэt – достигам, идвам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.187-188) В осетински иронски agayæn, agayd, дигорски agayun, agayd – пипам, привеждам в движение, събарям. (ОРС),(ВА-С-1,стр.34) В дигорски get – отивам, пътувам. (ДРС) В санскрит gā, авестийски gāt – стъпвам, вървя. (L-IAIL) Също в български гътна – да съборя, да бутна, да преведа в движение.

32). Гацо, Гаце, Гацко, Гацун – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.87) При осетинците Гаццо, Гацыр, Гæци – мъжки имена. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятна връзка с осетинското дигорско gac, иронско gædzæ – търпение, устойчивост, очакване, прошка. (ДРС),(ИРС)

33). Герган, Гергана – български имена. (ЙЗ-БИ) Традиционно се смятат за произлезли от християнското Георги. Но наличието на сходното аланско име Гергон (Гергонд) предводител на аланите на византийска служба през 14 в., воювал и загинал в битка с каталнските наемници, подсказва и неславянски прабългарски произход на името, прилепено по-късно към името на светеца. Етимологията е достатъчно ясна, в осетниски дигорски gъær, иронски хъær – вик, силен глас, дигорски gъæræj, gъærgin, иронски хъæræj, хъærzыn – силно, гръмко, дигорски gъærgænææg, иронски хъærgænæg – глашатай и дигорски gъоnаdæ, gъоn, иронски gænæn – способност. (ДРС),(ИРС) Така че името е с пожелателно значение – да има силен глас.

34). Голо, Голой, Голе, Голеш, Голат, Голих, Гуло, Гуле, Гулин, Гулчо, Гулой, Гулян, Гулчо, Гула, Гульо – бълг.имена от 14-15 в., Гулев(и), Голийски. (ЙЗ-БИ,стр.93-94,103) Съществува аланско име Гολα и съвр.осетинско име Голи, Гули, Гулух, фамилните имена Гулитæ, Голотæ. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятна етимология: в ягнобскии gulu, guli, язгулемски xilok, шугнански gula, искашимски gul, хуфски и рушански γulla, сариколски gul голям, вахански γэrung, язгулемски γеrunγ, йидга γаrγ, пехлеви gāran, согдийски γ`rn, хотаносакски ggarakha, таджикски gārоn, белуджи и персийски girán, древноирански grānа – тежък. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.186)

35). Гошо – широко разпространено българско име, възприемано като умалителна форма на Георги. Възможно е, макар и твърде хипотетично и условно, да отразява по-древно прабългарско име, прилепило се към христянския светец. В алански надпис от Танаис, описан от Книпович, откриваме аланското име Γωσακος. (Госакос, Гошак) Фасмер го свързва с авестийски gaoša, староперсийски *gaušaka, партянски *gōšak, преминало в арменски gušak – ухо, слух, слушащ, което в арменски е придобило значението доносник. В хотаносакски gguwa, согдийски γwš, осетински иронски kъus, дигорски gъos, ягнобски guš, кюрдски guh, талишки güš, персийски guš, пущунски ghwazz, ghwajz, шугнански gu'š, хуфски, рушански γōw, гилянски guš, язгулемски xuxra, искашимски ghоl, вахански γiš, сариколски γaut, сангличи γowar, зебакски γal, йидга γu, мунджански γuу, белуджи goš, [h]oš, [h]ošə[g], хинди-урду kućiyā – ухо. (VS-ETD),(IED),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.188) Гошо – слушащ, послушен, с остър слух.

36). Губо, Губислав, Гопо – бълг.имена от 15 в. (ЙЗ-БИ,стр.94,102) Й.Заимов го обяснява като „да бъде славен като войн, да погубва враговете” но трудно може да се приеме, по-точно би било „погбуващ славата” което е алогично. Явно се касае за неславянско по произход име. Gubul е язигско име в Унгария, от 14 в., Губулган – масагет на византийска служба около 538 г. При осетинците се сраща фамилията Гуыбатæ, Гуыбылтæ, Гуыбылæйттæ, личните имена Губа, Губай, Губади. (ЙЗ-БИ) Вероятните етимологии са:
а). Губо – удар, юмрук (със силен удар). В осетниски дигорски gupp, иронски guыpp – удар, аналогично на санскритското gupt – удрям, gup - защитавам. Сходни са хуфското и рушанско qap, ягнобското qaba, осетинското kъawyn, kъawd – хващам, вземам, ваханското gawust – юмрук. (Ch-DIV) Последното е производно на ваханското gэw, gэwd – затварям, закривам, респ.свивам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.180) Също в хотаносакски gguph – насилие.
б). Губо – именит, известен, могъщ. В дигорски guppurrеu, иронски guыppыr – именит, известен, дигорски guppursаr, иронски guыppыrсаr – известен, именит, могъщ предводител. (ДРС),(ИРС) В протоирански *gub, староперсийски gaub, средноперсийски g`w (gōw) - говоря, в согдийски γwβ (gūb), хоремзийски γwβ(y), санскрит gav(i) – възхвалявам, славя. Също в ягнобски, пущунски, язгулемски, сариколски gap, шугнански ga'p, кюрдски gep, талишки gêp, гилянски gêb, персийски goftar, белуджи gəpp, gwštank, кашмирски gövü, хинди-урду guftār, guft – дума, слово, реч. (Ch-DIV),(L-IDIL)

37). Гудо, Гудьо, Гудул, Гудин, Гудан – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.103) Аналогично при осетинците Гуда, Гуди. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятна връзка с осетинското дигорско gъudi – мисъл, gъudæg – памет, gъuddаg – дело, занятие, аналогично в иронски хъуыддаг – дело, занатие, хъуыды – мисъл. (ДРС),(ИРС) Произлиза от ирнаското *guta – да бъда необходим, в хоремзийски γuda – срок. (ВА-С-1,стр.535)

38). Гуман - рядкото българско име, (Чирпанско) Старозагорско. Среща се в осетински. Например в списъка на осетинците участвали в Освободителната Руско-турска война 1877-78 г. откриваме кавалерист с името Гуман Кирсанов. (СОУРТ-1877-78 гг.) Също се среща и под формата Гуйман. (ЗГ-ОФЛИ) В основата е авестийското guman, пехлеви gumōn – съмнявам се. В иранските езици, в ягнобски gūmon, персийски gäman, шугнански gimonr, гилянски guman, сариколски gymun – умен, мислещ. (VS-ETD) В пущунски gumaan – мисля, предполагам, съмнявам се. (HP-PD)

39). Гунчо – българско, неславянско име. Може да се свърже с пущунското, шугнанското, персийското gunča – кълн, пъпка на цвете, зародиш. (VS-ETD) В осетински Гунчитæ – фамилно име.

40). Дадо – българско име от турски данъчен регистър (село Комарево, Плевенско, 1548 г.), Д дъна – женско име открито върху прешлен от с.Равна (9-10 в.). Според Йордан Заимов името Дадо е вариант на женското име Дада или пък е съкратено от името Дадомир. Женското име Дада според Йордан Заимов идва от дада – „по-голяма сестра, кака, леля”, а Дадомир от по-старо име Дядомир, идентично с Дедомир. Ст.Илчев посочва женското име Дидена от с.Попина, Силистренско, което извежда от Дид(а)+ина. Й.Заимов го свързва с мъжкото име Дедин, от дядо, Дедин, Дедина – дядов, дядова. Й.Заимов открива обаче името Дадомир чак в 18 в., а през първата половина на 12 в. е записано едно село в Галиполи, спадащо към домена на византийския император Йоан ІІ Комнин (1118–1143), което носи очевидно негръцкото име Дадуна. Може да мислим че Дадо няма славянски произход, а е отново алано-сарматско име, тъй като срещаме мъжкото лично име Дадас (Δάδας) в един надпис от Анапа от 2-3 в. (ПГ-СССКБА) Съвр.осетински мъжки имена са Дадæг, Даде, Дадо, Дади, а при чувашите – Дюдек, Дюдик. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимологични паралели: няма съмнение че в основата на името стои авестийското dātar, пехлеви и съвр.персийски dādār, санскрит dhāātar, dhātar, протоиндоирански dhaH-tar – създател, творец. Производни са на глагола dha – правя нещо, давам, създавам. В авестийски dā, dātaka, староперсийски dā, хотаносакски dāta, пехлеви dātan, съвр.персийски dād, dādan – давам, създавам, творя. (L-IAIL) Във вахански δət, δətk, язгулемски δaδ, δaδin – давам, осетински дигорски dættæg – даващ, dættun, tættun – давам, в осет.иронски dættаg – щедър, dættæg – даващ, dættыn – давам. От същият корен е славянското дати, дать – давам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.166),(ВА-С-1,стр.350-351) Или значението на българското име Дадо/Дедин е даващ, създаващ, щедър, творец.

41). Дамар – българско име от турски данъчен регистър (Обро Дамар, махала Ая Слая, Солун, началото на 16 век). В.Стоянов го обяснява с турското damar – жила, сприхав, избухлив, гневлив (нрав) сприхав, избухлив, гневлив (нрав). (ВС-КПАБ,стр.247) Следва обаче да се обърне внимание, че в много по-древни времена е съществувало идентично по звучене алано-сарматско лично име. В един надпис, открит в Керч и отнесен към първата половина на ІІІ век пр.Хр. четем: „Сосий, син на Дамар (Δαμάρης), амисиец. Мания, жена на Сосий”. (ПГ-СССКБА) При осетинците се среща мъжкото лично име Демерка. (ЗГ-ОФЛИ) Може да предположим връзка с осетинското dam – говоря, казвам нещо, което Абаев смята за неясно по произход. (ВА-С-1,стр.343) Вероятно е свързано с древноиранското dam, dām – духам, дишам, dāmа, dāmаn – диихание, дъх, дишане. В персийски dāmīd – духам, дишам, в пехлеви dāmād – зея, отварям си устата, партянски δām – дишам, в памирските езици dām – дишам, духам, вятър, в също в осетински иронски dыmыn, дигорски dumun – духам, дим, димя, иранските понятия са от общ инодевропейски корен със славянското дим. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.316-321),(ВА-С-1,стр.382-383) Или Дамар е означавало най-вероятно говорещ, красноречив.

42). Джур, Джуро, Джурин, Джухарин – български имена. В.Стоянов го обяснява с персийското ğūr - род, пущунското ğurra, персийското ğurre – ястреб, или тюркското čor/čur – вид титла. (ВС-КПАБ,стр.247-248) Но наличието на топонима връх Миджур в Стара планина, аналогично на mitsær – снежен връх, показва че вероятното значение на жур/джуръ е глава, връх, производно на по старото изходно прабългарско шаръ/шъръ – глава, връх. Аналогично в руски имеме думата шар – кълбо, която е с неясна етимилигия и е заета от аналогичната по значение старобългарска (староцърковнославянска) дума шаръ – кълбо. Логична етимилогия предлага Горяев, търсейки връзка с авестийското sarah – глава. В санскрит šīras, протоиндоирански crHas, авестийски sarah, персийски, пехлеви sar, согдийски s`r, памирските езици sar – глава. (L-IAIL)

43). Доста, Достан, Достин, Досто, Достун – български имена от 16 в. Отразяват общоиранското *dost – приятел, другар. (ЙЗ-БИ,стр.133) В пехлеви dōst – приятел, dōstīh – дружба, приятелство.

44). Доцо, Доце, Дошо, Дочо, Дохо, Дичо – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.133) Аналогично е аланското име Δοκίον, при осетинците се срещат имената Доцойтæ – Доцовы, Доцитæ/Дочитæ - Доциевы, Доцеевы, Дочиевы, личните мъжки имена Доц, Доци, Доши. (ЗГ-ОФЛИ) Осетинските аналози показват че вероятно имаме древно име от прабългарски поризход. В основата е древноиранският корен *duc, *dauk, *daug, *dauč – доя, добивам мляко, в авестийски daučа, средноперсийски dōš, dōxtan, съвр.персийски dūš, партянски dūč, хоремзийски δws (daučia), осетински иронски dъucыn, дигорски dоcun, в памирските езици (шугнански, рошански) dūz, искашимски, сангличи dеš, вахански δic - доя. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.405-407) Така че името е с пожелателна етимология, детето, кърмачето да не е лишено от мляко, да е нахранено. Твърде вероятно е името Диценг носено от приближен ан кан Крум, да отразява тази етимология.

45). Ездимер, Ездимир – българско име от 15 в. Й.Заимов го обяснява като „добър ездач”, следвайки логиката на славянския произход. Но трябвя да посочим персийското име Йездигерд, носено от трима сасанидски шахове. В превод означава „защитник на бога”. Така че българското Ездимер би означавало верен на бога, или обичащ бога, от общоиранското *jazd – бог (в авест.голям) и mihr – клетва, вярност, любов, преминало в названието на бог Митра.

46). Елдар, Яни Елдар – българско име, в османските данъчни регистри от Солунско – 15 в., Елдъров(и) – съвр.фамилна форма. Авторът не може да обясни етимологията на името, защото търси тюркски аналози. (ВС-КПАБ стр.249) Сравни с осетинското ældar, кюрдското āldar, унгарското aladar – старейшина, вожд, предводител, в унгарски и като лично име Аladar, също осетинското ældar, кюрдското êldar, ягнобското ald – челен, първи, преден, главен. Връзката с осетинското елдар не подлежи на съмнение, както и съществуването на аналогична прабългарска дума лдъръ. При осетинците се среща аналогичното мъжко име Елдар. (ЗГ-ОФЛИ) А Елда (Ælda) се наричала жената на абхазкия владетел Георгий І, аланка по произход, живял в средата на 11 в. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ,стр.539)

47). Ераро – българско име от турски данъчен регистър от Ксантийско и Драмско – 1491 г. („Стасю сни на Ераро”). Според В.Стоянов името е с неясна етимология. (ВС-КПАБ,стр.249-250) Името е от вероятне прабългарски произход. В осетински ærrа - ярост. (ОРС) В чувашкси yără – враждебен. При аланите според кабардинобалкарския вариант на Нартския епос, богът на войната се е наричал Ерей или Ерирей. В тох.(б) erkatte, erkattes – презрителен, враждебен, сърдит. В алтайските езици протоалтайска форма *ēra,*ēŕa, тюркски*ērig,*āŕ, монголски *ereγü, корейски *ar, *эrjэ-b, японски *árá – груб, агресивен, в монголски аrca, тюркски *ersi – враждебен, противен. (S-AE) Името е с типичната „заплашваща” семантика. В алтайските езици виждаме древна тохарска заемка. От същият корен е българската дума ерча се, наерчен – проява на враждебно поведение и агресивност. Производни и са български имена от 16 в., Ерчо, Ерко, Ерчин. А с Ераро паралел показват българските имена Еро, Еран, Ерин, Ерун. (ЙЗ-БИ,стр.148) При чувашите се срещат имената Ерĕк, Ерас, Ерен, Еретти, Еринкке, Ерка, Ĕртиван. (ЧАЯ) А при осетинците – Ерам. (ЗГ-ОФЛИ)

48). Есан, Есьо – български имена от турски данъчен регистър, В.Стоянов г о свързва с тюркското esen – здрав, бодър, силен (б.а. което е иранизъм). (ВС-КПАБ,стр.250) Откриваме аналогични мъжки осетински имена Есе, Есо, Еси, Есек, при чувашите Есен, Есней. (ЗГ-ОФЛИ), (ЧАЯ) Вероятна връзка с осетинското иронско isыn, дигорско esun - притежавам, is/es – имущество, притежание, авестийски aes – притежавам, aesa – правя. (ВА-С-1,стр.550,552) Също в осетниски дигорски еsgun, иронски isdžыn – достатъчно, в излишък, състоятелен, богат, дигорски еsаdæ, еsdzijnаdæ, иронски isdzinаd – състояние, богатство, в дигроски еsi mælgъæ – птица на щастието, от общоиранското *marg – птица и es – притежание, богтство респ. щастие. (ДРС),(ИРС) Така че имаме имена с пожелателно значение – „да е състоятелен, богат, обезпечен, щаслив”.

49). Ести – българско име от турските данъчни регистри, според В.Стоянов е с неясна етимология. (ВС-КПАБ,стр.250-251) Откриваме аналогично мъжко осетинско име Естъа и чувашкото – Еçтук. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятната етимология е свързана с осетниското дигорско еstiаg, еstæjjаg, иронски istæjаg – годен, пригоден. (ДРС),(ИРС) Произлиза от осетински иронски stajыn, stad, stыn, дигорски stajun, stad, stun, istun, вахански stы, stыt, ягнобски šut, šuыta, авестийски sta, hišta, староперсийски awa-štaja, хотаносакски stās, партянски awišt, согдийски st`wnyh, пехлеви ēstātān, ōstātān, средноперсийски ystyn, съвр.персийски istadan, гилянски isan, белуджи ustag, памирските езици ust/wast – стои, поставен, изправен, стоящ, пехлеви stān – събирам, хващам, държа, язгулемски ušt, пущунски āstawul – изпращам, заповядвам. (L-IAIL),(ИС-ПРС) Вероятно от същият корен произлиза и осетниското stæn/istæn – клетва пред бога, т.е. нещо което трябва да бъде изпълнано, да стане, в согдийски wi-stāw - клетва. (ВА-С-3,стр.148,158) Така че името Ести е ознавало да бъде годен, траен, стоящ, да пребъде във времето.
От същият корен произлиза в санскрит aāsta, протоиндоирански asta, авестийски аsta, тох. (а) ost, тох.(б) wast – дом, убежище, тох.(б) stānk – голяма постройка, дворец, хинди sthаna, sthiti – постройка, дом, жилище и съответно в санскрит astapana – собственик, стопанин, тохарски ostañña – стопанка, ostās.men – стопанин, т.е. собственик на имот, къща, нещо което е трайно и съществуващо във времето и пространството. (L-IAIL) В това отношение е интерсна българската дума станъ, станянин – стопанин, използвана в народните песни. Оргиналните думи при коледуването са били „станянине господине”. В последствие с излизането на тази дума от употреба започва да се използва „стани нине господине”, със съвсем друго значение: „стани сега господине”. В осетинският епос за нартите, един от основните персонажи е Сатана – господарката, стопанката на нартите, което Бейли обяснява с авестийското satar – управлявам. (ВА-С-3,стр.39-40)

50). Забан – име на италиански херцог от прабългарски произход. (ВД-БИ) Съвр.бълг.фамилия Забунов(и). Името е с ирански произход. В шугнански, рушански, бартангски ziban, сариколски zыban, язгулемски zэban – скачам на високо, отскок, от изходното староиранско uz-buna – над основата, над земята. (ВТ,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.133-134) Виж и българското зипам – скачам, от същия ирански поризход.

51). Инак – българско име от турски данъчен регистър (Инак Петко, село Михалци, Търновско, средата на 16 век). Този антропоним има точен алано-сарматски паралел. На един надпис от втората половина на 1 в., открит в Керч, се чете името Инах (’Ιναχος). (ПГ-СССКБА) Името е съхранено и при съвр.осетинци като Инаго. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите – като Инак, Инакка. (ЧАЯ) Въпросните аналигии показват че името е с вероятен прабългарски произход. Вероятен произход от осетинското дигорско inаgæ, uinаgæ, иронско uыnаg - зорък, виждащ всичко, което показва че Инак се явява аналог на Винех., като развитие на изходното аланското (wыnаg/winаgæ) – виждащ, зорък. (ДРС),(ИРС)

52). Илмен – българско име, отбелязано в турските регистри от Търновско – 15 в. В.Стоянов го свързва с персийското il, афганското el – племе. (ВС-КПАБ,стр.251) Среща се и при чувашите Илемен. (ЧАЯ) В надпис от Олвия, е открито идентичното аланско име Ηλμανος (Илманос), което Фасмер, Хармата свързват със санскритското, староиранското *aryaman, авестийското airyaman – приятел, от което са произлели съвр.персийското irman – гост и осетинското limæn – приятел. Виждаме безспорния, алански произход на името *aryaman-irman-ilman-limæn. Илман отразява аланската протоформа, преминала в протоаланското *liyumon, съвр.осет. limæn, като същевременно наблюдаваме преход на авестийското ар в съвр.персийско ир, протоаланско ал и съвр.осет. ли, така че преход р-л все пак се наблюдава. Може да мислим за алано-угорско взаимодействие, тъй като в мордвински loman' – човек.

53). Калубер, Калбуру – български имена от турски данъчни регистри, тимари от Солунско – 15 в. (Кириако Калубер, Димо Калбуру, Яни Калубер). (ВС-КПАБ,стр.253) В.Стоянов също предполага че е възможна връзка с българската жреческа титла колобър. За етимологията и, от аланското kælæn-bеr – магьосник, жрец, kælæn – магия, вълшебство и bеr – монах, духовно лице. (вж. етимологията на съотв.древнобългарска титла)

54). Калман, Калиман, Каломан, Каломаника – български имена, Калиман е носено от сина на цар Иван Асен ІІ. Вероятно е заимствано от Унгария, тъй като съпругата на Иван Асен ІІ е унгарка. Името се съхранява и се използва и в 15-16 в. по данни от турските данъчни регистри. (ЙЗ-БИ) Съществува и като топоним с.Калиманци в Македония (място на епична победа на българската армия над сръбските окупатори и черногорските им съюзници по време на Междусъюзническата война (04-19.07.1913 г.). Също има с.Калиманци в община Сандански, до границата с Гърция и с.Калиманци до Варна (но последното е късно название след детурцизацията на българската топонимика в 1934 г. и отразява тази голяма българска победа, сравнявана по значението си с легендарната Шипка). Интерсен е в случая произхода на името, то е аланско и самите унгарци са го заели от алано-сарматския свят. Среща се при осетинците като Калман, фамилно име Калмантæ (Калмановы, Калманови), а при чувашите – Кальми. Произлиза от общоиранското (и тохарското) название на змията – kalm. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Възниква въпросът, дали „случайно” Иван Асен ІІ се спрял на това име за своя първороден син, или то е било разпространено както при унгарците, така и при българите!?

55). Кандо, Канде, Кандьо, Кандю – български имена, Кандев(и) – фамилно име, също Кондо, Конде, Конда, Кондин, Кондин – бълг.имена. (ЙЗ-БИ,стр.167-168,177) Името Кандак е носил алански вожд, владетел на племето садагарии, заселили се в Малка Скития (Сев.Добруджа) около 450 г. Името Кандих е носил знатен авар. При съвр.осетинци се среща мъжкото име Кандуа. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятно в основата стои осетинското иронско kоnd, дигорско kindæ – направен, сътворен, в дигорски kond – телосложение, kоndgin, иронски kоnddžыn – строен, добре сложен. (ДРС),(ИРС) Производни са на глагола kænыn/kænun, като негово причастие в мин.вр., аналогично в согдийски kwnd, пехлеви kunishn - деяние. (ВА-С-1,стр.601)

56). Каран – българско име, споменато в турските регистри от 16 в., Карано – име, посочено от В.Д`Амико, останало от Алцековите българи. От староперсийски kara – войска, осетинското karzan – жесток, съсичащ, български карам се – гневя се. В чувашки kăra - гневен, заето в татарски korы и башкирски koro – строг. Според Егоров е със „звукопражателна етимология”. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.256-257) Виждаме че е с алански поризход. Типично иранско име със „заплашващо” значение.

57). Катане – българско име от турски данъчен регистър (Велико Търново, 1516–1517 г.), Катин, Като – български имена от 15-16 в., Котоко, Котокий – български имена от 10 в. Й.Заимов ги обяснява като производни на гръцкото женското име Ката, производно на Екатерина (б.а. аналогично на съвр.българско име Катя което е навлязло чрез руския език след 1878 г). (ЙЗ-БИ,стр.78) Имена като Катин, Като и особено Катане могат задоволително да се етимологизират на иранска почва. Известният руски (съветски) иранист Йосиф Оранский анализира сведенията на античните историци Ариан и Квинт Курций Руф, споменаващи, че един от организаторите и ръководителите на борбата срещу македонците на Александър Велики в южната част на Средна Азия се наричал Катанес (Κατάνης) или Катенес (Catenes). Катан бил довереник на сатрапа Бес, но по-късно заедно със Спитамен пленили Бес и го предали на Александър в 329 г.пр.н.е., но след това съвместно със Спитамен, вдигнали въстание срещу гръко-македонците в Бактрия и Согдиана в 327 г.пр.н.е. Катан е бил от източноирански (сакски) произход. Оранский на базата на известния езиков прехад на, древноиранското поствокално (след гласна) „-t” в „-l” наблюдаван в пущунски, смята, че древноиранското *Katāna би трябвало да се отрази във формата Kalān. Подобна дума (kalon) със значение на „голям, старши, главен, глава” е широко разпространена в съвр. таджикски език, в персийско-таджикските говори в Афганистан и изобщо на изток от персоезичната зона. В други източноирански местни езици като вахански и по-северните ягнобски (пряк наследник на согдийски) древноиранското поствокално „-t” се е запазило. Следователно в някои източноирански говори от този район могат да се очакват отражения на древноиранското *кatāna със запазено поствокално „-t”. Като такива Орански посочва шугнанското, бартангското и рушанското katanák, дарвазкото kataná (в Южен Таджикистан) – всички със значение на „голям, старши, главен”. Наред с това в ягнобски katt, kátta, kattanak, шугнански kat(t)ā́, рушански kat(t)ā, таджикската заемка в узбекски kátta, орошоро-бартангски katta, ишкашимски katā, дарвазки katá, пущунски γat, katá, язгулемски qatol всички със значение на голям, старши. В таджикски и ягнобски kattagi – горд, надменен. С преход „t-l” и „k-γ” (kh, gh) имаме във вахански γа, ягнобски γulu, шугнански γula, хуфски и рушански γulla, сариколски γul – голям, масивен. В рушански, хуфски γal - още, в ягнобски galbala – много (ср.с българският турцизъм от ирански произход калъбълък – много хора, навлица). (МА,ЕП-ЯТ) Коренът *γul хвърля светлина върху произхода на българското неславянско голям, явно със същия източноирански поризход. В осетински имаме еgъаu/igъаu – голям, масивен, израстнал. (ИРС),(ДРС) За Абаев произходът не е много ясен. (ВА-С-1,стр.411) Но най-вероятно имаме развитие на същия корен с изпадане на крайното „–t” ?
В български се е съхранила думата катона - боен кон, едър човек, явно от старобългарски заета в унгарски със значение боен другар. (СИ-РРОД,стр.193) В това отношение е интересна дигорската дума (необяснена и пропусната в речника на Абаев) kotanne – горд, наперен, надменен, излъчващ превъзходство. (ДРС)
Оранский заключава, че името Катан (Κατάνης, Catenes) означава „голям, старши, главен, глава, началник”. Посочва и на засвидетелстваните в гръцки надписи от Северното Причерноморие алано-сарматски имена като Каттас (Κάττας – Анапа, средата на 2 в.), Катион и Катокас (Κατίων и Κατόκας – Анапа, 2-3 в.) Към тях той прибавя и записаното от Диоген Лаертски скитско име Кадонидас (Καδονίδας), отразващо по-късен преход „t-d”. Оранский съобщава, че в гръко-латинско предаване на древноирански имена освен патронимичният суфикс -анес (Митранес) се среща и -енес (Митренес), което обяснява и вариантите Катанес и Катенес, стоящи твърде близко до българската форма Катин. Близко до Катанес, Катенес е и записаното през 2-3 в. в Анапа на Таманския п-в лично име Катокас. Абстрахирайки се от гръцкия суфикс -ас, стигаме до основата Каток(а) или Катак (от корена *kat и суфикса за образуване на лични имена –ag, –ak). На свой ред тя е почти идентична с българското лично име Котоко (несъмнено неславянски, макар и лабиализиран), записано в 10 в. при манастира край село Равна заедно с имена като Курт, Испор, Нелаи, Чото и известен брой гръцко-християнски имена. Подобно име е носел и управителят на областта Кутмичевица – Котокий, заменен от княз Борис І с Домета.
При осетинците се срещат мъжките личн.имена Кайтыко, Къоте, женското л.име Като, а при чувашите – мъжките имена Катăш, Катек, Катекан, Кати, Катик, Катькас Катюк. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)
С оглед на тези данни основателно може да предположи, че българските имена Катане, Катин, Като (и изобщо такива, съдържащи корена Кат/Кот-) са от ирански (скитски, сарматски) произход и също имат значение на „голям, висок, израстнал, главен, старши”. (ПГ-СССКБА)

58). Кона, Коно, Кони, Конуш, Коньо, Коню, Кончо, Куно, Куне, Куньо, Кън, Къно, Къньо – български имена от 15 в., посочени от Йордан Заимов. (ЙЗ-БИ,стр.178,189,191) В.Стоянов посочва че името Кони, Коно, е с неясна етимилотия. (ВС-КПАБ,стр.261) На пръв поглед, показва връзка с кон, но може да посочим сред аланските имена от Боспорското царство името Кон, Конос (Κόνος). (ПГ-БКА,стр.159) Виж и съвр.осетинско мъжко име Къæне. (ЗГ-ОФЛИ) Може да го обясним с осетниското kænыnag – действам, работя, трудя се, създавам, kænыn/kænun – действам, извършвам, в тохарски е kan. (ДРС),(ИРС) В средноперсийски (пехлеви) формата е kun – действа, правя, kunišn – дело, действие, нещо направено. Виж също скитското име Кунх (вожд на саките плене от Дарий І).

59). Кордан, Кордо, Кордун, Кордин, Кордул, Кордил – български имена, последното е известно от времето на кан Крум. Съвсем основателно Й.Заимов ги свързва със старобългарското корда, коръда – меч. (ЙЗ-БИ,стр.178) Думата е вероятно прабългарска и чрез старобългарски се е разпространила в някои славянски и др.езици. (вж.съотв.етимология на корда, коръда, както и на Кардам) При осетинците се среща мъжкото име Курдан. (ЗГ-ОФЛИ)

60). Кудо, Кудан, Кудло, Кудьо, Къдо – имена от турските регистри (16 в.). (ЙЗ-БИ,стр.188,190) Кадоло, Кадало – имена, посочени от Винченцо Д`Амико, като останали от Алцековите българи. (ВД-БИ) Куджи – осетинско име. Кидоло, Кидар – цар на юечжите-тохари, убит от хуните (2 в.пр.н.е), така се нарича и владетеля на юечжите-кидарити, създателя на д-вата Боло или Ефталитската д-ва в Средна Азия (4 в.), вероятно идентично е името Куджала, (Куджала Кадфис) носено от първия кушански владетел, предвид преминаването на „р” в „л” в източноиранските езици. Етимологични решения, източноирански и алтайско:
а). Къдо/Кудо – известен, способен, почитан. В осетински иронски kad, kоd, дигорски kоdæ, kadæ – известен, идентично с българското кадърен – способен, санскритски kāy – уважение, палийски kitti – известност, слава. (ОРС) Абаев посочва авестийското kaθa – награда, заслужено заплащане. (ВА-С-1,стр.565) В БЕР, думата се интерпретира като османо-турска заемка kadir – могъщ, всесилен.
б). Къдо/Кидар – най-старши. От авестийското *xvatara, преминало в памирското шугнанско xīdir, xādar – най-старши. (ВА-С-4,стр.204)
в). Къдо/Къдар – смел, страшен, храбър войн. В протоалтайски *kádì(rV), древнотюркски (староуйгурски) qadīr, балкарски qajīr, тувински xadīr, шорски qazīr, хакаски xazīr, монголски *keder, бурятски xeder, тунгусоманчжурски kādaraku, старояпонски kitu – смел, храбър, непреклонен, жесток, войнствен, в тунгусоманджурски също старателен, добродетелен, трудолюбив, монголски ketü, бурятски xete, тунгусоманчжурски *kete, *kēter, *kādara – голям. (S-AE) (б.а.: виждаме че българското кадърен – способен, даровит е много по-близко до осетинското значение, отколкото до тюркското!)

61). Курдяр – българско име, отбелязано в турските регистри от 15 в. (ВС-КПАБ,стр.263) В пущунски kirdār, персийското kerdār – добър, с добро поведение, създаващ добро. (ВС-КПАБ,стр.263) В тох.(б) krent – добър, хубав. В осетниски иронски kurdiаt, дигорски iskurdiаdё – даровит, талантлив, идентично с българското кадърен – способен. (ОРС),(ДРС) Според Абаев, етимологията е свързана с аланското kurыn – чародейство, магия, и древноиндоиранското kir, kar - прославям, karu – певец. (ВА-С-1,стр.603) Или българското Курдяр (Кърдаръ) вероятно е означвало носещ слава, прославен.

62). Курил – българско име посочено от В.Стоянов, от турските данъчни регистри. Също Курило – топоним, също Елко, Елка, Елкин, Елкана – български имена. Авторът смята че Курил е от кумански произход, производно на тюркския глагол qur – създавам, образувам, замислям. (ВС-КПАБ,стр.263) Но е известна старобългарската дума от прабългарски произход коуралъкъ, коурэлъкъ със значение еталон, образец, прототип, което показва че името е от по-древен, прабългарски произход. Думата коурилъ, крилъ, крэлъкъ – образ, калъп, прототип, еталон (Изборник, 1073 г.). Думата се смята са прабългарска по произход, от тюркското kör - виждам, kōrk - образ, körklüg – красив. (ДТС,стр.317,318) Явно е двусъставна, За коуръ – гледам, в чувашки kur, kor, в алтайските тюркски говори, киргизки kör, турски gör, казахски kür – гледам. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.310,311) Също българският жаргонна дума, турцизъм киризя гледам „перде-кириз” – надничам, шпионирам (скрит зад пердето). В монголски xarax, тунгусо-манджурски kojэ – гледам, също в тунгусо-манджурски xэrsэ – забелязвам, обръщам внимание. За элъкъ може да посочим аналогичното чувашко ĕlkĕ – образец, форма, кройка, ĕlkken – великолепен, красив, в шорски, ülgä – кройка, калъп за обувки, телеутски üldžü – мярка, образец, модел (по който се работи), обущарски калъпа (Радлов), татарски өlgе – кройка, калъп, башкирски өlgөө – пример, образец, кройка, модел. В монголски ulgэr – модел, образец, форма, кройка.(Егоров,Räsänen). В тунгусоманчжурски ujlэ – творя, създавам, ulэ – красив. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.148),(ССТМЯ-2,стр.420, 482, 260, 266),(МРС) Така че Курил вероятное означавало зорък, виждащ или „за пример”, „за подражание”, вж.монголсокото ylgэrlэx – за пример, за образец. (МРС). Интересно е осетинското име Елкан, Алкун
и чувашките мъжки имена Елкей, Елкке, Елккей, и женските Елеккуç, Ĕлкенпи които хвърлят светрина върху аналогичните български Елко, Елка, Елкан, Елкин, Елкана. (ЙЗ-БИ,стр147),(ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятно Елкан и производните му не е производно на дървото ела, а е означавало хубав, красив.

63). Курта, Куртан, Курти, Курте, Куртел, Куртин, Курто – българско неславянско име, срещало се през 16-17 в. като Курд, Курт. (ЙЗ-БИ,стр.189-190),(ВС-КПАБ,стр.263) Пряк етимологичен паралел с осетинското иронско kъurd, дигорско kurd – ковач, Kurdalagon – митичен бог-ковач. В.Абаев свързва курт с арменското krak – огнище, огън. Но по-вероятна връзка с осетниското kыrd/kærd – пещ, огнище. (ОРС) Аналогично в старобългарски крада, санскрит kurdayati, иранското kыre, немски hauri, herd, келтски hyrr, славянски (руски) курить – гори, пуши, огнище. (VS-ETD) Друга възможност е връзка с осетинското kurd – удар, kærd – трясък. (ВМ-ОЭ-1-3,стр.70) Аналогично на кова – удрям.

64). Кусо, Кусе, Кусин, Кусьо – бълг.имена от 18 в., Кусеви – съвр.бълг.фамилия. В осетински се среща аналогичната фамилия Куситæ. Като вероятна етимология може да се посочи осетинското иронски kuыst, дигорско kust – труд, работа, тох.(б) kusāal, хотаносакски kusāala – здрав, хубав, тох.(б) kusāalasāsrap, хотаносакски kusāalasāsrava – благосъстояние. (DA-DT-b) Тохаро-осетинска аналогия. Абаев посочва единствено персийското kusīdan – старая се, хотаносакското kus – търся. (ВА-С-1,стр.603)

65). Кутро, Кутри, Кутрил, Кутрьо, Кутрю, ж.р. Кутра – български имена, които Й.Заимов обяснява с „кутре” – малък, от най-малкият пръст на ръката. (ЙЗ-БИ,стр.190) В осетниски иронски kъader – малък, също в дигорски kunæg, иронски kъаnæg – малък, в искашимски kander, kandera – малък, но и малък пръст, в хотаносакски kanaiska – малък, малък пръст (не е ли това обяснение за името на кушанския владетел Канишка?). Абаев обяснява формата kъader с преходното (алански) kъander, подобно на искашимската форма, от древноиранското kanya-tara – по-малък. (ВА-С-1,стр.618, 616) Памирската дума с едновременно значение малък и най-малък пръст на ръката, изяснява произхода и на аналогичните български форми. Също в български диал.(Хасковско) кунинко – малко, малък.

66). Куцар – българско име, Косара – българско име, дъщерята на цар Самуил, Косар – мъжки вариант на името. (ЙГ-БИ,стр.179) И двете имена имат осетински аналози. Двама от участниците в Освободителната, за нас Руско-турска война 1877-78 г. са кавалеристите Куци Цалоев и Куцыр Майрамукаев. (СОУРТ-1877-78гг.) Също в Осетия се среща женското има Косар, Косерхан, мъжкото Кусар, също мъжките имена Куыцыри, Куцык, Куцы. (ЗГ-ОФЛИ) Българското име Куцар според В.Стоянов се среща и при куманите като Кучар, на което не може да даде етимология. (ВС-КПАБ,стр.264) Етимологични паралели: В тох.(б) kutsi – бял, чист, свят, тох.(а) kāsu - красив. Името на Куча отразява това значение. (DA-DT-b) Близко по значение са осетинското kaz, кховарското kas`ara, протоиндоиранското *kas-i-ra – бял, чист. В езика на скитите *krau-kasi е означавало „бял, блестящ сняг” (по Плиний), виждаме аналогичното kasi – бял, светъл. (КВ-СЯ) Коренът е ностратически *ḳacv˜c` - блед, сив, в протоиндоевропейски *k'as`w – блестящ, картвелски *qć-, mqce, xče-, čke- сив, бял, дравидски *k`ac- сив, прашен. В угрофинските езици, в хантски koč, kus, манси küš, естонски küde, фински kyte – огън, пламък, горящ. (IEE),(UE) Явно че Куцар и Косара е означават бял, чист, красив.

67). Лино, Линко, Линчо – български имена. В осетински се среща аналогичната фамилия Лиантæ. В надпис от Боспорското царство е фиксирано аланското име Λυνγιον (Лингион). Съвр.осетинска форма е Ленга. (ЗГ-ОФЛИ) Възможна връзка с общоиранското *ling – крак или тох.(б) lin, linā – движа се, отразяващо протоиндоевропейското *li-n(e)ха, готското aflinnan, староанглийското linnan – движа се. Като потвърждение на това може да посочим диалектните думи от Хасковско: линкам – скитам безцелно, ходя, шляя се, лангазувам – скитам, хойкам, линкач – човек, който се шляе, лънгур, лонгур – нехранимайко, пройдоха, лънчуне – високи вълнени чорапи, калцуни. Всички тези думи могат да се обяснят като производни на глагола „линкам”, който явно е бил много продуктивен в миналото. В БЕР е обяснен като възможна турска заемка link - тръст, но е посочено и чувашкото lanka – скитам, което показва че е възможен и прабългарски поризход! (БЕР-3, стр.408,412) От своя страна М.Федотов посочва чувашкото lănkе, lоnkе – клатя се, шляя се, като угрофинска заемка, в унгарски lеng, марийски lūngaltaš, lōngaltaš, коми leg – шлая се, люшкам се. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.335) Морфемата на това семантично производна на понятието за крак. Думата линкам, производна на корена линк, ланг, лънг, лонг със значение скитам, хойкам, движа се е сходна с английското linger - бавя се, мотая се, мотам се. Това е пример за древна индоевропейска връзка. (ТТ-ДХР),(ИИ-ИИСГБЕ)

68). Малота, Малте, Малто, Малтица – български имена от 10-18 в. Известно и като име от Таманския п-в, от 5 в. Μαλδαγοσ (Малдаг). Съвр.осетински аналози са мъжките лични имена Мæлтиз, Милдзих, Мулдзуг и женското Малидза. (ЗГ-ОФЛИ) П.Голийски посочва интересната аналогия с тох.(а) malto – връх, пръв, първостепенен. В ирландски mullach, протокелтски *muldako-, *muldo-, англосаксонски molda – връх, връх на главата, теме. (ЕDGL) Индоевропейски корен *molda – връх на главата, висок. Аналогично име се открива при чувашите Малат, Малтих, Молтей, Малутта, Милет, Милетей, Молетер, производни на аналогичното чувашко понятие malta, malda – отпред, преден, производно е на чувашкото mal – напред, изток. (ПГ-БКА,стр.184),(ЧАЯ),(МФ-ЭСЧЯ-1,стр.340-341) В тунгусоманджурски malu – мястото срещу входа на юртата, почетното, предното място. (ССТМЯ-1,стр.525) Виждаме вероятнана тохарска етимология.

69). Мамьо, Мамач, Мамю – български имена от 18 в. Мамас (Μάμας) е името на „царски скит”, избягал при римляните. (ПГ-БКА,стр.158) Също Мамас е епископ на Анея и отново Мамас е презвитер в Константинопол (448 г.), Мамас се нарича и приближен на византийския император Анастасий. (ОМХ-МГ,стр.489) Среща се и всъвр.осетински фамилини имена Маматæ – Мамаевы, Мамиатæ/Мамитæ – Мамиевы, мъжките лични имена Мами, Мамиа, женските лични имена Мами, Мамида. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите – в мъжките имена Мамай, Мамалай, Мамар, Маматăш, Маматей, Мамател, Мамăлтăк, Мамăш, Мамалей, Мамет, Маметер, Мамил, Мамли и женското Мамукка. (ЧАЯ),(ЧХЯ) Вероятна етимология от осетинското иронско mamali – заплашващ, mamm, дигорско mmmа, mаmmæ – плашило, чудовище за плашене на децата. (ОРС),(ДРС) В чувашки momma, mummi, марийски momo – страшилище, дума използване за сплашване на децата. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.360) Виждаме типичната са аланските и прабългарските имена „застрашаваща” семантика, т.е. да плашат враговете. Също може да посочим старокелтското име Mamos и татарското Мамай, което има абсолютно същата етимология, от татарското Маmаi - чудовище, с което плашат децата (Радлов). Вероятна връзка и със старобългарското мамъ – измама (в староруски мамъ – глупав (СДСЯ,стр.358). Виждаме древна аланска (волжкобългарска?) заемка в татарски. П.Голийски свързва със същия корен името на арменския нахраски род Мамиконяни, чийто произход е от района на тохарските държавици в Синцзян. За мамъ може да посочим паралели във всички славянски южно- и западнославянски езици. В чешки mamiti, словашки mamit`, полски mamic`, горнолужицки mamus, сърбохърватски mamiti - лъжа, мамя. В руски манить, словенски manic – лъжа, мамя. Деркстен смята че в южно- и западнославянските езици основният корен е mam-, а в източнославянските езици man-. Последното е заимствано в литовски monyti, латвийски maniti, от източнославянски (руски, белоруски), а не обратното. (D-SIL) Ст.Младенов свързва южнославянските форми с гръцкото μιμος – фокусник. Вероятно имаме два пътя на навлизане, като коренът *mam-, показва източни паралели, в тох.(б) memyā, small – измамвам, мамя, заблуждавам. (DA-DT-b) В санскрит и авестийски māуā - вълшебна сила, илюзия, пущунски mayen - любов. Сравни с българското мая се – чудя се, колебая се. Коренът *man- е зает от долновисоконемското mein – лъжа, измама.

70). Мито, Митьо, Митко, Митак, Митан, Миташ, Митош, Митен, Митини – българско име, произлизащо от Димитър. Интерес представлява аланското име Μηφακου (Митакой, Митак), отбелязано в надпис от Боспорското царство. Съвр.осетински вариант: мъжки имена Митъо, Митъу, женското – Митта. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите се срещат аналогимните мъжки имена Митек, Митес, Митиван, Миткка. (ЧАЯ) Вероятна връзка със санскритското medxa, иранското metxa – възхвалявам, или осетинското mæt/mætæ – загриженост, безпокойство, грижаили тревога за някого или нещо, аналогично на санскритското mati, авестийското maiti – мисъл. (ВА-С-2,стр.107) При евентуално съществуване на подобно древнобългарско име е последвало наслагване с по-късното християнско име.

71). Митро, Митрой, Митрошин, Митрун, Митруш – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.223) Връзката с името на бог Митра е много вероятна. Понятието за съгласие, договореност стои в основата на името Митра. Според легендата Митра сключва договор със Слънцето, засъвместна борба със Злото. Заради този митологичен сюжет, Митра става олицитворение на Слънцето и името му се превръща в синоним на Слънце. Аналогично осетинсок мъжко име Митъро и чувашки Митрак, Митрей, Митруç. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В санскрит mitrata, mitrah – дружба, авестийски mithra, пехлеви mihr – договореност, разбирателство, дружба, дълг, осетински mаdær – дружба, съюз, в тох.(б) mait.r, maitrāk, в хотаносакски maitr – дружба, благосклонност, добра воля. Смята се за иранска заемка в тохарски. (DA-DT-b), (JP-DCAW),(ОРС) В тох.(б) mittar, mittarwe, в хотаносакски mitra, мунджански mera, йидга mira - слънце. (DA-DT-b) Връзката с името на бог Митра е очевидна. В ирландски margadh – съгласие. (EID)

72) Моко – българско име. (ЙЗ-БИ,стр.226) В надпис от Боспорското царство, фигурира аланското име Μοκκού (Моккой). В българските македонски диалекти, мок – сила, мощ. Етимологични паралели с тох.(б) mak, в тох.(а) mokāts – силен, могъщ, mokiān – стар, старши, в тох.(б) makā – много, голям, moko, mokonta – старши, по-стар и осетински mæstæg, персийски mohkam, пехлеви mеh, шугнански mаkam, гилянски mokêm – голям, много, силен. (DA-DT-b), (ВГ,ИД-Е,стр.319)

73). Мирдан, Мирадин – български имена от 15 в. Й.Заимов ги тълкува като производни на Миродан – носещ мир. (ЙЗ-БИ,стр.220-221) В.Стоянов търси връзка с персийското mārdān – войн, храбрец, производно на mārd – човек, мъж, смъртен. (ВС-КПАБ,стр.266) Може да мислим за прабългарско по призоход име, но етимологията е вероятно по-различна, в санскрит mіrdhan, протоиндоирански mrHdhan, авестийски ka-mэrэda – глава, връх на главата, преден, висок. От същия индоевропейски корен molda – връх на главата, висок. В хотаноскаски kamala, средноперсийски kamāl, ягнобски kyэmalγo – глава. (L-IAIL)

74). Мърдян, Мърдьо, Мърде, Мърдо, Мърдал – български имена от 15 в. Й.Заимов ги тълкува като поризводни на от глагола мърдам. (ИЗ-БИ,стр.228,231) Тук вече може да посочим етмологията на В.Стоянов във връзка с персийското mārdān – войн, храбрец, производно на mārd – човек, мъж, смъртен. (ВС-КПАБ,стр.266) В пехлеви mart - мъж, martanak – мъжествен, храбър, ягнобски mard – човек, смъртен, mardak - човек, mardina - мъжествен. В кюрдски mērd, mērdai – щедър, благороден, mērdanē – благородство, великодушие. (ИО-КРС,стр.240) Още повече че е известно древноперсийското име Мардоний (Μαρδονιοσ). При чувашите се срещат мъжките имена Марта, Мăртти, Мартукай, а при осетинците Мартъи и фамилното име Мардантæ - Мардановы, Марданашвили. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ)

75). Нако – българско, неславянско име. При чувашите се среща аналогичното мъжко име Нагъиа, женските Нагьо, Нагъуа, Накъа, а при чувашите, мъжкото име Накки. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Може да се обясни с чувашкото nǎka – здрав. В тохарски *nāk – подтискам, проявявам насилие, отразява протоиндоевропейското *nak – здрав, тежък, хетското nakki, nakke – здрав, тежък, важен. (DA-DT-b) Заето в тюркските езици, освен чувашки, в татарски и башкирски nыk, протомонголски niγta – здрав, твърд, силен. Също в чувашки nikěs, татарски nigez, башкирски nigež, киргизки nägiz – основа на сграда, фундамент. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.371,374)

76). Наро, Нарко – български имана, които Й.Заимов извежда от нравствен, праведен. (ЙЗ-БИ,стр.234) При осетниците се срещат имената Нариман, Нарсау, Нартихъ, а при чувашите Нăрваш, Нăрмычаш, Неркеç, и женските имена Нарспи, Нарспике. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ),(ЧХЯ) Възможно е да имаме древнобългарско име, производно на корена *наръ. Възможно обяснение, в санскрит nar, древноиндийски (във Ведите) nara, nar(i)ya, авестийски, персийски, белуджи nar, партянски n`r (nār), осетински næl – мъж, герой, човек, като явно изходнота значение е хора изобщо, тъй като имаме и в древноиндийски nāri, авестийски nāirī, хотаносакски nārä, средноперсийски nārig – жена. (L-IAIL) Виж и българското нерь, нерез – мъжко прасе, самец.

77). Нато, Нате, Натил, Натко – български имена, които Й.Заимов извежда от Иг(нат). (ЙЗ-БИ,стр.234) Откриват се аналогични осетинските женки имена Натъа, Натъо, мъжкото Натце, а при чувашите, съотв. мъжките имена Натар, Натти. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Така че може да мислим за древнобългарско има. Вероятна етимолигия: в санскрит nad, протиндоирански nad, авестийски nadэn•t, хотаносакси nāt, осетински nætыn/nætun – вик, рев, силен глас, тътен. (L-IAIL) Така че значението е пожелателно „да има силен глас”.

78). Нелаи – българско име от 10 в., известно от надписите открити в манастира до с.Равна (К.Попконстантинов). (ПГ-СССКБА) Името е от прабългарски произход, защото го отриваме в идентичен вид при осетинците – Налой. (ЗГ-ОФЛИ) В осетински næl, nælgoymag – мъж. (ДРС),(ИРС) В санскрит nal – мъж, герой, среща се и като мъжко лично име Нал. В санскрит naār, протоиндоирански hnaār, средно- и съвр.персийски nar, партянски n`r , белуджи nar – войн, герой, пущунски niru, язгулемски noraw, сариколски nuraw – силен. (L-IAIL) В чувашки nărş – воюва. (VS-ETD) В пехлеви nār, nārīg означават просто мъж и жена. В пущунски nārina – мъже. В искашимски nark, зебакски nar, шугнански nir, сариколски nier, narak, йидга ner – мъж, в искашимски също означава и овен. (IED) Аналогично в ирландски nal, в български нерь, нерез – самец, мъжко прасе. Така че изходният индоирански корен *nar/*nal означаво мъж, герой, войнствен, самец ако се отнася за животно.

79). Него, Негой, Ногой, Негота, Нягул – български имена. Й.Заимов ги свързва със славянското нога – крак, а В.Стоянов – с татарското име Ногай, производно на монголското nohoy – куче. (ВС-ПКАБ,стр.269) В осетински Ноги, Нога са аналогични мъжки имена. Възможна връзка с пехлеви nēk – благ, добър, красив, nēkīh – доброта.

80). Пако, Пакул, Пеко, Пекюр – българско име от 15 в. в Търновско, отбелязано в турските регистри – „Михо син на Пекюр”. В.Стоянов се насочва към иранска етимология, в пущунски pāk – спретнат, чист. (ЙЗ-БИ,стр.250),(ВС-ПКАБ,стр.271) Сравни също с разпрастряненото партянско, царско име Пакор. В пехлевийски pāk – чист, възвишен. В ягнобски pogiza, кюрдски, персийски pak, талишки pükê, шугнански pok, гилянски pеk, язгулемски pogiza, сариколски puk - чист. (VS-ETD) При осетинците се среща името Пако, а при чувашите – Пакай, Пакан, Пакаç, Пакка, Паккай, Паккаш, Пакки, Паккус. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Друга възможност е връзка с осетински иронски и дигорски paka, pаkаgоnd – широк, обширен. (ОРС) Също в хинди-урду pahnā, персийски bahw, pakhch, пущунски pahan-dār, кашмирски bakhēra, белуджи prāh, непалски *phakka – широк. За В.Абаев етимологията е неизвестна, вероятно звукоподражателна? (ВА-С-2,стр.236) От същия корен е топонима, фигуриращ у Птолемей и в „Ашхарацуйц”: о-в Певки, или Пюки, отговарящ на Бабадагския масив. Названието явно произлиза от аланското paka – широк (остров).

81). Пало, Пале, Палун, Палян, Палуш, Палюш – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.250-251) Аналогини имана има и при осетинците Пала, Пале, Палан, Палуша, а при чувашите Палак, Паламар, Палантай, Палах, Палей, Паллатай, Палля, Палтай, Палташ, Палти, Палуш, Палькка, Пальмет, Палюк. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Абаев посочва сарматското име Палак и името на сарматското племе Πάλοι (Пали) което свързва със сарматското pala – военна сила, войска, в санскрит bala, съвр.осетински bala, ягнобски bulak, кюрдски bêluk – военен отряд. Коренът bala, е аналогичен на същото по значение индоиранско bara – сила, мощ, в памирските езици vōr/vūr – сила, мощ, в хотаносакски para – много, също в тохарски bāl – сила, мощ, голям. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.66-67) Този корен стои и в основата на българския етноним, можи би и затова се срещат в източниците като аналогични названия българи, балкари, бургари, пугури (пагори-ти).

82). Пижо и Пендо – имена известни от българската фолклорна традиция. Те са с вероятен прабългарски произход, защото ги откриваме в балкарския вариант на нартския епос. Там героите близнаци Ахсар и Ахсартаг се наричат Пидж и Пиагаш. (Ю.Гаглойти “О произхождение термина нарт”) Ахсар и Ахсартаг, произлизат от осетинското xsart – войнска сила и доблест. В санскрит pīd, pīday, протоиндоирански pižd – агресивен, причиняващ болка, гневен, осетински fыd/fud, пущунски pênd – зъл, сърдит, агресивен. (L-IAIL),(VS-ETD) Пижо и Пендо явно означават яростни, агресивни, имена с типичната иранска „заплашваща” етимология. В съвр.осетински съществуват мъжките имена Пижа, Пида, Пидо. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите - Пияш Пияшкка. (ЧАЯ)

83). Райчо – българско народно название на слънцето. Етимологични параели: В хетски arew, санскритски rawi, искашимски remuz, вахански уir – слънце. (IED) Също в осетински, rаjsоm, rag, ягнобски rahšin, талишки rê – утро, в искашимски roz, вахански rawar, ягнобски ruz, кюрдски roj, пущунски rvadz, талишки rüž, персийски ruz, шугнански ru'z, гилянски ruz, сариколски rûz, белуджи roč - ден. (VS-ETD)

84). Ралица, Рали – български имена, Ралев(и) – съвр.фамилия. Обикновенно се търси връзка с растението ралица (Delphinium). Но в кушанобактрийски брачен договор от 343 г. (времето на Сасанидското владичество в Кушанска Бактрия) е споменато женското име Ралик. Ралик встъпва в брак с братятя Баб и Пидук. При кушаните и ефталитите е съществувал обичая полиандрия, съхранил се почти до 19 в. в Кафиристан, когато двама братя имат една жена. Днес все още съществува в Мустанг (Хималаите). (NSW-BDNA) Като етимология може да посочим осетинското иронско rаlыg kænыn – разсичам, отрязвам, или иронското rаlæuыn, дигорското rаlæuun – начален, начало на нещо, изправен. (ОРС),(ДРС)

85). Ратен – българско име, включено в допълнението от 14 в., към „Синодикът на цар Борил”. Й.Заимов посочва следните форми: Рати, Рате, Рато, Ратой, Ратун, Ратин, Ратьо, Ратю. (ЙЗ-БИ,стр.271) В осетински се среща името Рато, при чувашите Ратламас, Ратламаш, Ратман, Ратмас, Ратюк. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимологични паралели с иронското rаtu kænыn, дигорското rаtu kænun – извършвам, rаttæg – творец. (ОРС),(ДРС) Също в осетински raddыn/raddun, санскрит radh, авестийски rad, вахански rand, ratt – давам, управлявам, заповядвам. (ВА-С-2,стр.339-340) Аналогично в български ратувам – желая, стремя се към нещо. За Фасмер аналогичното руско ратовать, което е от староцърковнославянски (старобългарски) се обяснява със славянското ратъ – войска, воювам, но явно имаме прабългарска дума, съхранила се в старобългарски.

86). Рах, Рахо, Рахан, Рахин, Рахни, Рахне, Рахно, Рахньо, Рахню – български, неславянски имена, Рахнев – съвр.фамилия. Й.Заимов ги извежда от Радо, което е твърде съмнително. (ЙЗ-БИ,стр.271-272) В осетински ærrayau – изтъпление, ræxæn – ярост, ærræ – безразсъдно смел, ærыægon – млад, силен. (ИРС) В ирландски raiceail, raic, raingleis – разрушавам. (EID) Също в авестийски rasx, согдийски r`xk, пехлеви razm, ягнобски raxn, raāxnta – смелост. (L-IAIL) Памирските примери които се приближават до тох.(б) ruks – рязък, груб, могат да обяснят етимологията – смел, яростен.

87). Сакъ, българско име, споменато турските регистри от 15 в. (ВС-КПАБ,стр.272) При осетинците се среща като Саки, Сако, Сахъо, Сæхæг, Секъа, Сох, а при чувашите – Сакай, Сакач, Сакит. (ЗГ-ОФЛМ),(ЧАЯ) Етимологични паралели: В тох.(б) sahāye – приятел, близък, последовател, заето от хотаносакското sahāya със същото значение. (DA-DT-b) В палийски saka – свой, близък, интимен, sahajja – приятел. В осетински ахsgiаg, ахsgiаgdær, иронски ахsdžiаg – най-добър, най-хубав. (ДРС),(ОРС) В осетинските примери се наблюдава типичната репозиция на звуковете в корена, така че вероятната изходна аланска дума е sахgiаg, sахdžiаg. Също виж протоугрофинската форма *saγekta – придружител, приятел. (UE) Друга вероятност е името Сакъ да се свърже с осетинското saxъ, sakъ – смелчак, храбрец. В санскрит sāka, согдийски šaxi, пущунски, ягнобски, таджикски šax, сангличи šôx, вахански šux – силен, твърд. (ВА-С-3,стр.48)

88). Сама, Само – българско име, открито в османските регистри от 15 в. В.Стоянов го свързва с пущунското sam – верен, точен, честен. (ВС-КПАБ,стр.273),(ЙЗ-БИ,стр.278) Пущунската дума е от един корен с тохарското sam.skr.t, хотаносакското sam.skr.ta – съвършен. (DA-DT-b) При чувашите – Самай, Самак, при осетинците Самæза, Самбег, Самил. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ)

89). Сани, Саник, Санин, Сано – български имена. Й.Заимов ги свързва с Александър, през Сандо, като умалителна форма, което В.Стоянов не приема и търси изтони аналози, от тюркски, арабски и пр. (ВС-КПАБ,стр.274) Но откриваме и аналогични осетински имена: Сана, Санахъо, Санкъо, Сануаз. (ЗГ-ОФЛИ). Вероятна етимология: В санскрит sánati, sanóti – получавам, достигам, санскрит sani, протоиндоирански sanh, авестийски hanāni, хетски sanh, старовисоконемски sinnan – побеждавам, стремя се към нещо, извличам полза. (L-IAIL) В sanāt – управляем, под контрол, тох.(б) sānāsk – отпускащ, щедър, sān – целесъобразен, успешен, добър. (DA-DT-b) В ягнобски sinn – възрастен, старши. (МА,ЕП-ЯТ) В белуджи šan – слава, кашмирски shāna – ранг, пост, обществено положение, слава, съвр.персийски sеn - възхвала. Така че името е с вероятне прабългарски поризход и пожелателно значение, произлизащо от същият корен, откъдето е и думата сан – ранг, положение.

90). Семир – българско име, споменато в допълнанието от 14 в. към „Синодикът на цар Борил”, Семо, Семил, Семян – български имена, според Й.Заимов, производни на Семир. Според него, името произлизало от славянското Всемир – цял свят. (ЙЗ-БИ,стр.282) Но при осетинците се среща аналогичните имена Сем, Семыр, Семмырз, а при чувашите – Семат, Семей, Семек, Семекке, Семеккей, Семел, Семелей, Семелен, Семен, Сементей, Сементер, Сементерек, Семенче, Семертен, Семерхан, Семет, Семетей, Семеттин, Семехчен, Семечер, Семион, Семкке, Семçер, Семтай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) така че имаме най-вероятно прабългарско по произход име, производно на корена *сем-. В санскрит sams, авестийски saηh, saηhāmī, согдийски sγwn, средноперсийски shwn, sxwn (saxwan), пехлеви saxwah, партянски sxwn, съвр.персийски suxan – дума, реч, изложение, в хотаносакски samja – документ, осетински иронски sыm, дигорски sum, кюрдски sema – звук, в дигорски sеm - мъдрец. Абаев смята славянското шум за стара скито-сарматска заемка. (ВА-С-3,стр.197) Така че Семир може да обясним като гласовит, добре говорещ, красноречив, мъдър.

91). Серан, Сери, Серико, Серакин, Сертин, Серо, Серко, Серчо, Сернин, Сердан – български имена, започващи с корена *сер-, известни от турските данъчни регистри от Търновско – 15 в. Според Й.Заимов името Сердан е от 13 в. и е производно на Серо/Сяро – сив, „Сивчо”. (ЙЗ-БИ,стр.283) Засвидетелствано и в названието на българския град Сяр (сега Серес в Гърция, след окупацията му в 1913 г.). Според В.Стоянов те са вероятно от кумански или печенежки произход, но търси паралели с арабското serraq – крадец, прозвището „сарацин”, или персийското ser – глава, начало, власт и т.н. (ВС-КПАБ,стр.276-277) Разбира се връзка с „крадец” е недопустима, а със сарацин – неверник, мюсюлманин, крайно съмнителна. Този корен е и продуктивен при чувашките мъжки имена: Серей, Серек, Серен, Серенек, Серенке, Серенпик, Серентей, Серенчўк, Серет, Серихван, Серкеней, Серкке, Серкуш. (ЧАЯ) Така че може да мислим и за прабългарски произход, във връзка с етнонима сер, сери, сираки, респ. „червени”, подобно на аорси – „бели”, в осетински sirx, sirxu, санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски ëuhra, средноперсийски suxr, ормури sowrb, пущунското sara – червен, чист, светъл, свят, искашимски surkhun, пущунски surh, sur, означават блестящ, светлочервеникав, рижав, черевеникав, а пущунското sursarey – риж, червенокос. (L-IAIL) Така че името Сер, Серо и производните му са аналог на славянското Румен. Старостни посочва протоиндоевропейското *s`аr(э)t- светъл, сив, жълточервен, със съответните паралели, протоалтайското *siājri – бял, жълт, протоугрофинското *ćer`v – сив, дравидското *siṛiŋ – жълт, семитското *šaħr- светъл, утринно зарево, протосинокавказкото *s`vŕ`v – сив, жълт, с изява в енисейското *suŕ- и източнокавказкото *sire(-n), *zerv – жълт. (IEE)

92). Симо, Симе, Симан, Симко – българско име. (ЙЗ-БИ,стр.284) Отбелязано под формата Σίμμασ (Симас), носено от „масагет” на служба във византийската армия, около 530 г. и като аланско име от надпис в Танаис, Syаmac – Σιώμαχος (по Книпович). Вероятна етимология: В санскрит šymaka, староперсийски *sаymaka – полумрак, т.е. тъмен, навъсен. При чувашите – Сим, Симей, Сими, Симик, Сымкка. (ЧАЯ) Името е със заплашваща етимология, да е мрачен, респ.страшен (за враговете).

93). Смурд – българско име от турски данъчен регистър (Иван, син на Смурд, село Калтинец, Горнооряховско, днес слято с града, средата на 15 в.), Мордю – българско име от 16 в. (Й.Заимов). Името поразително прилича на една друга старобългарска дума смердъ – човек, редови общинник, по-късно крепостен. Няма логика името както и понятието смердъ да се обясняват със „смърдя, смръдлив”, както прави Фасмер по отношение на смердъ. Името има своите ирански паралели. В надпис, открит около Керч и датиран към 4 в.пр.н.е., се съобщава: „Бастакас, син на Смордо (Σμόρδος)”. Известен е от историята (Херодот) Смердис, брат на персийският цар Камбис от династията на Ахеменидите. Живял е в 6 в.пр.н.е. Също Херодот съобщава и за персийски военоначалник с името Смердоменес (Смердомен), който бил сред приближените на цар Ксеркс по времето на похода срещу гърците. (ПГ-СССКСБА) При осетинците се серща съвр.мъжко име Смарæ. (ЗГ-ОФЛИ) Етимологични паралели:
а). Смурд – разрушаващ, смазващ, има със заплашителна етимология. От индоиранският корен *mard(i), в санскрит mard(i), протоиндоирански *(H)mard, авестийски mūrэn•d, marэd, староперсийски vimard, хотаносакски murrde, осетински mыr/moræ, индоевропейски корен *hmerd – разрушавам, убивам, смазвам, раздробявам на части. (L-IAIL),(Ch-DIV),(ВА-С-2,стр.132)
б). Смурд – човек, смъртен, или наказващ хората (от староперсийски). Това е и вероятното обяснение на старобългарското смердъ – редови общинник, обикновен човек. От индоиранският корен *marta, санскрит maārta, авестийски marэta – човек, смъртен, старопесийски piār-šaā-mar-da (*pr•sa-marta-) – наказващ хората, согдийски mrt – всеки един, редови, mrt`nk – простолюдие, партянски mrd, средно- и съвр.персийски mard - човек. (L-IAIL) В ягнобски morti, кюрдски merd, пущунски mard, талишки merd, гилянски mêrd, сариколски mardēm - човек. (VS-ETD) В осетински mærdtаg – човек, „смъртен”. (ОРС) В езика на баските mardo – здрав, силен, в свански mare – мъж. (ЕЕG) Във финкси marta, мордвински mird́e, коми mort, удмурски murt – човек, което обяснява и самоназванието удмурт, представляващо израз-билингва, от угрофинското *ot – човек и иранската заемка murt – човек.

94). Согач, Согун – български имена от турски данъчни регистири (Ненче, син на Согач, село Чагор, Битолско, 1468 г.), а Согун е отбелязан в Султанска заповед от декември 1690 г. до влашкия войвода. Името има сармато-алански паралели. В надпис от древния Танаис в устието на река Дон от 1-2 в. се среща името Сог (Σόγος), също се среща и в по-късен надпис от 3 в. (Σόγους). (ПГ-СССКСБА) Етимологични паралели: произлиза от санскрит soka, sāoc, протоиндоирански (s)cāauč, древноирански *sauka, *suč, авестийски saoka, soac, согдийски swk (sōk), партянски swc, средноперсийски swcyšn, sōxtan, персийски sūg, soxtan/sōz, кюрдски sotin, талишки sütemon, гилянски soxtên, хотаносакски sіūjs, осетински sыug/sog, sudzyn/sodzun, ягнобски suč, шугнански suxta', suz, язгулемски suxta, пущунски soxt – огън, изгарящ, горящ, също и топливо, дърва за огрев и като второстепенно значение чист, свят, предвид изчистващата сила на огъня, в най-древните индоирански религиозни представи. (Ch-DIV), (L-IAIL) Според Абаев сармато-аланското име Сог (Σόγος) отразява несъхранена по-стара форма Асог (Аsыug/Аsog) означаващо безпечален, безстрадален, тъй като формата sыug/sog освен огън, изгараящ означава и страдание, болка, печал. Аналогично на древноиндийското име Ашока. (ВА-С-3,стр.168) Смятам че по-вероятно е името Сог да означава изгарящ, горящ, огнен, като се явява алано-прабългарският аналог на славянските по произход Огнян, Пламен. Негов аналог в съвр.осетински мъжки имена Саугуди, Сега, Согри, Сох, Сугъар. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятно от същият произход са и чувашките мъжки имена Сакай, Сакач. (ЧАЯ) Дори може да се свърже и с чист, свят, каквито са по произход топонимите Согдиана, авестийското Suγda, древноперсийското Sug(u)da – свята, чиста страна и Сугдак – град в Крим, основан в 211 г., гръцкото му име е Сугдея (Σουγδαια). Названието е аланско и отразява точно осетинското иронско sыgdъæg, дигорско sugъdæg – чист, свят, пречистен с огън, също и горял. Думата е съхранена и у чувашите şută – светъл. Интересно мнение изказва В.Абаев, че по-късното староруско название на града Сурожъ, е заето от прабългарският език, където Suγdag е преминало в Surag. (ВА-С-3,стр.189) Наистина в български се е съхранил коенът *суръ, в думата сурва, както и сур-елен, сура-ламица, вероятно отразяващ осетинското sыrx/surx – аленочервен, отразяващ аналогичният, синонимен на *sauka/*suč, ирански корен *suxra, индоарийски *sukra, протоиндоирански *(s)cukra – яркочервен, блестящ, чист, ясен, отново свързан с огъня, в авестийски suxra, средноперсийски suxr, съвр.персийски surx, sorx, гилянски sorx, кюрдски sox, талишки sog, искашимски surkh, ягнобски, шугнански, пущунски surx, язгулемски sêrx, вахански sŭkr, йидга surkoh, калашки sue, кховарски sorum – ярко, огненочервен, в индоирански suriā – слънце. (L-IAIL),(VS-ETD) Наименованието на Сугдаг се открива и в един хазарски надпис на гръцки език, който към 1940 г. се е съхранявал в Бахчисарайския музей. Датата и мястото на намиране на находката не са известни. Днес също находката е изчезнала и за надписа се съди само по фотография направена в 1940 г. 1: Съдържанието на съхранените фрагменти от надписа е следното: „1: Исус Христос побеждава. 2: В царстването (?) ..ут хаган, Иза (?) тудун, … се освети и устроеи (?) храм Божий 14 април. Виж Боже четиирите дома в Савгатухат (?).3: …, Господи, тях”. (Виноградов А.Ю., Комар А.В. Две «хазарских» надписи из Юго-Западного Крыма. Российская археология 3, 2005)
В случая нас ни интересува названието Савгатухат (Σαυγατυχατε). Явно думата е двусъставна: Савгат или Саугат (Σαυγατ) отразява името на града Сугдаг, а втората част хат (χατε), без съмнение е аланското (осетински) kxat, kat, согдийското kat, – селище, град. Разпространеното в Украйна понатие хата – селище, село, се смята за стара „аланска” по произход дума.

95). Тако, Таке, Такин, Такуш, Такул, Тачо, Таче, Тачин – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.305,308) Тагчи – прабългарско име, открито на надпис от манастира в Равна (К.Попоконстантинов). Интересна аналогия са осетинските имена Такъай, Такъо, а при чувашите – Такай, Таканай, Таканаш, Такарлаш, Таки, Таккапай, Таккăл, Таккей, Таккин, Таккур. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятна етимология: в санскрит tak, takta, авестийски tax-še, taxti, tač, taca, протоиндоирански tak, средноперсийски tāxtan, съвр.персийски tāxt, tāk, партянски t`č (tāč), согдийски tūγt, хотаносакски ttajs, txatan, ttasta, вахански taγdām, искашимски tōγd, осетински иронски tаgъd, дигорски tæх – бърз, стремителен. (L-IAIL),(ВА-С-3,стр.221-222) Името отразява по-древната общоиндоиранска форма tak.

96). Тало, Тале, Тальо, Талян – български имена, Талев(и) – фамилно име. (ЙЗ-БИ,стр.305, 311) Аналогично при осетинците – Тала, а при чувашите – Тала, Талакка, Тали, Талий, Таливан, Талматти, Талмăрса, Талпай, Талсăр, Талуй. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятна връзка с хотаносакски ttila, санскрит tali, пехлеви tāla, персийски tālār, осетински tala – младо дръвце, дърво, вид дърво, литорасъл. В латински talea – лоза. Индоиранската дума е заета през уйгурски в тюркските езици, tal – дърво, клон, прът (в турски dal). В унгарски fia-tal – зародиш, кълн, според Абаев е древна сармато-аланска заемка. (ВА-С-3,стр.224-225) Значението на името е вероятно да бъде млад, свеж.

97). Тихота, Тих, Тихо, Тихан – средновековно българско име, което има пряк осетински паралел с името Тыхост, означаващо силен, мощен. Разбира се това е алтернативно предположение. При осетинците Тыхост е било и име на езическо божество, почитано в Алагирската клисура. (ВА-С-3,стр.346) При осетинците се срещат имената Туха, Тох, Тохти, Тохъаз, Тахох, а при чувашите – Тохмет, Тохпулат, Тохтакел, Тохтаман, Тохтар, Тохти, Тихтен, Тиххан, Тиххи, Тиххис. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В осетински иронски tыx, дигорски tuxæ, пехлеви tōxtan, tōz, согдийски twjz, t`ka, партянски twc, съвр.персийски tyxtan, tyz, санскрит takka, хинди-урду tashīh, пущунски takal, бенгалски thika, непалски tāgata, – здрав, силен. Аналогични са на авестийското *taxma – силен, могъщ, храбър. (ВА-С-3,стр.306) В угрофинските езици, в манси tak, хантски t'aglek, удмурски tug, коми tag, марийски toŋ, лапландски toavas, фински tukeva, естонски tugev, мордвински tanok, вепски tažlak – силен са ирански заемки. (VS-ETD)

98). Торо, Торно, Торне, Торник – български имена от 16-17 в., Тороманов(и) – българска фамилия. Според Й.Заимов, имената произлизат от „вторник” с редукция на началното „в”, т.е. родени във вторник, което е твърде съмнително. (ЙЗ-БИ,стр.316) Аналогично при осетинците се срещат имената Торой, Тура, Тури, Турмец, и фамилните имена Торотæ/Тъоротæ – Тороевы, Тъоротæ – Тороевы, Турмантæ, (Турманашвили, Турманишвили, Турманидзе – при южните осетинци поради грузинското влияние) - Турмановы. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите се срещат аналогично имената Торай, Торанпай, Торантей, Торопай, Торăнкка, Торей, Торинкка, Торкантей, Торкей, Торкен, Торкки, Торникка, Торпай, Торпан, Торсай, Торынкка. (ЧАЯ) Един от известните ефталитски владетели носи името Тораман, живал в края на 5, началото на 6 в. Така че имаме пълно основание да търсим прабългарски произход на въпросните имена. Вероятна етимилогия: в персийски, ягнобски tor, пущунски tora, шугнански tōr, язгулемски ter – висок, пехлеви tēr, сариколски ter, хуфски, рушански, ягнобски, вахански tor, кюрдски dêr, пущунски tār, талишки, гилянски ter, персийски tar, пущунски tīr, шугнанскиски, рушански, хуфски tōr, кховарски toren, чувашки tarа – връх, височина, в хотаносакски ttara, согдийски tār, осетински иронски tærnыx, дигорски tærnix – връх на главата, теме, чело, свързва се с горен, преден. (VS-ETD),(ВА-С-3,стр.270-271) Така че вероятно имаме един и същ изходящ корен с топонима Търново и старобългарското търно – кула, т.е. висок, високо място.

99). Тоте, Тотил, Тотан, Тотомир, Тотоман, Тотун, Тотош, Тотьо, Тодин, Тодо, Тодан, Тодьо, – български имена, Тедици – име посочено от В.Д`Амико, останало от Алцековите българи. (ЙЗ-БИ,стр.317,313,314),(ВД-БИ) В осетнски Тота, Тотай, Тоти, Тотаз, Тотрадз, Тотыкк, Тотыр, Тода – мъжки имена, срещат се и при чувашите като Тойтар, Тойте, Тойтемир, Тойтук, Тойтукан, Тойтул, Тотмей, Тотта, Тоттенен, Тутай, Тутиер, Тутимĕр, Тутирек, Тутиш, Тутун, Тÿтер, Тÿтилкка, Тÿтте, Тутти, Тутила, Тутр, Тутан, Тÿтÿн, Тÿтян, Тÿтÿл, Тÿтяк, Тÿтян, Тютей, Тютик, Тютьмон, Тютяк, Тодак. Етимологични паралели: В тох.(б) totik, totak – голям, tot, totte – краен предел, tund – силен. (DA-DT-b) Аналогично в осетински дигорски tоtæg – широк, широкоплещест. (ДРС) Абаев го извежда от древноиранското *tava vaka – да бъде силен, мощен и *tav – сила, мощ. (ВА-С-3,стр.306) В санскрит tod, tud, протоиндоирански taud, авестийски tudāti, tudadkā, староперсийски tunuvant, средно- и съвр.персийското tund, согдийски twnt, хотаносакски ttud, кушанобактрийски taoo, taono – силен, разбиващ, силен удар. (L-IAIL),(Ch-DIV),(VS-ETD) Индоиранското tod/tud/teud – голям, силен, със силен удар, обяснява значението на българското име Тодьо прилепило се към християнското Тодор, Теодор.

100). Туршан, Торшан, Трушан, Трошан, Трошо, Трошен – български имена, Трошев(и) – фамилно име. Й.Заимов ги свързва с троха и троша – раздробявам. (ЙЗ-БИ,стр.321) В.Стоянов смята че основната форма Туршан вероятно е с кумански произход, но я обяснява с пущунското tūršān – черен, тъмен, мрачен, от tūr – тъмен, мрачен и šān – подобен, приличащ. (ВС-КПАБ,стр.281) В осетниски tar, ягнобски to'ra, кюрдски tarî, пущунски ta'rik, tor, t`yāra`h, tīrah, пехлеви tārīk, согдийски tārāk, персийски tar, tārī, tārūn, белуджи tə[h]ar, шугнански to'rik, вахански tirīč, йидга tīrо, мунджански tūrо, гилянски tеrik, сариколски turik, кашмирски törīkh – тъмен, в персийски tārtūr – много тъмен. (ВА-С-3,стр.230) За втората част на името, в осетниски иронски аs, дигорски аsæ, персийски āsā, -šā, хинди-урду āsā – подобен, приличащ на. В пресийски се използва и като надставка, със значение подобен на, приличащ на, напр. šer - лъв, šerāsā, šeršā – подобен на лъв. (ВА-С-1,стр.75) Така че Туршан показва източноирански произход и е твърде вероятно да има прабългарски произход. Също примерът с образуването на името Туршан, осветява начина на възникване на старобългарските имена, завършващи на –шан.

101). Урумови – разпространена българска фамилия. Открива се аналогична фамилия и при осетинците – Урумтæ и като мъжко лично име Уырым. (ЗГ-ОФЛИ) Г.Турчанинов посочва че името означава буквално „Грък, Гърков” от партянската и согдийската транскрипция на Рим, респ.Византия, „страната на ромеите” – From, заето в китайски Fulin и тюркски Purum. В осетниски закономерно преминива в Urum, а наличието на именната форма и в български, показва че прабългарското название на Византия вероятно е било Урум. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.60),(СК-ДРП,стр.112)

102). Фружин – българско средновековно име, фаръ, фарижъ – старобългарска дума означаваща кон, жребец. Заето също в румънски като farij – жребец и албански vrgār – кон, жребец. (БЦ-ИБЕ-2,стр.56),(СМ-ИС стр.76/ Фасмер посочва староруското фарь, фарисъ, фарыжъ - породист кон, кон-бегач, като заемки от полското fаrуs, което е заето от средновисоконемското vârîs, дало немското pferd, холандското paard – кон, или като втора възможност, от средновековен гръцки φαρίον, φάρης – арабски кон, което е заето от арабското fāris – кон (Корш, Локоч, Бернекер, Фасмер). Само че арабската дума е заемка от персийски и думата от старобългарски е заета в староруски и полски, а източноиранските паралели ясно показват къде да търсим първоизточника! А германските форми са вероятно резултат от древните германо-аланосарматски контакти в първите векове от новата ера. Етимологични паралели със санскритското vara, авестийското aurvat(akа), рушанското, хуфското, сариколското vuri, ягнобското vora, пущунското vērla, шугнанското vêrdz, искашимското wrok, зебакското verak, сангличи vorak, язгулемското varag, veri, хинди-урду phero, осетинското иронско uыrs (wыrs), дигорско urs (wrs) – жребец, персийското fares – конник. Абаев посочва изходното иранско *wršan, авестийско warэšna, пехлеви wršnа – самец, респ.жребец, също в тох.(а) urs, тох.(б) ursе – самец, kau.ursе - бик. Според Абаев от алано-сарматски думата е заета във фински wаrsа, карелски wаrzа – жребец, откъдето е староруското фарь, фарисъ, фарыжъ – жребец. (ВА-С-4,стр.124-125) Така че вероятната изходна прабългарска форма е била връшъ, дала фръжъ – жребец.

103). Хало, Хале, Хали, Халаш, Халач, Халин, Халко, Халчан, Хальо, български имена употребявали се до 14-15 в., Халачев(и) – съвр. бълг. фамилия. (ЙЗ-БИ,стр.330) В надпис от Боспор, е отбелязано аланското име Χαλαισ (Халасис). Интересен пример дава В.Стоянов с аналогичното печенежко име Χαλής носено от печенег на византийска служба (б.а. печенежкото име е сарматски реликт, тъй като късните печенеги са потомци на тюркизираните пасики, пасиани). (ВС-КПАБ,стр.284) При осетинците се употребяват имената Хæлын, Хæлла, Хъалæг, Хъулчи, Хъылæу, Хъылыц, женското име Хъаллæ, а при чувашите – Хăливан, Хăлак, Хĕлеç. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В осетински иронски xalыn, xælыn, kъаlыn, дигорски ixalun, ixælun, kalыn – разрушавам. Произлиза от древноиранското wi-karaya – разрушавам. (ВА-С-4,стр.170-171,139) Вероятно по-древна е формата kъаlыn/kalыn, която означава хвърлам на земята, събарям, или разлимвам за течности, с преход „r-l” и последващо „x-l”. (ВА-С-1,стр.569-570) Последните примери изцяло обясняват аланския произход на имената с коран Хал- и българското халосвам – удрям, хала – разрушителна сила, природно бедствие.

104). Хасин, Хасно, Хасню – български имана от турски данъчен регистър. В.Стоянов ги свързва с арабското hassuna – хубав, красив, hassana – украсявам, дало широкоразпространеното в ислямския свят име Хасан. (ВС-КПАБ,стр.285) Трудно може да се приема такова мнение. Оказва се че в зората на робството българите са възприели диерктно името Хасан от поробителя, при това с леки изменения. Предполагм че става дума за друг, вероятно прабългарски поризход на името. В осетински се среща близкото име Хаси, а при чувашите Хаçай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятно са производни на осетинското хæs/iхæs – дълг, хæsn/хæsnæ – задължения, хæsnag/хæsnæ – пари, хæssыn/хæssun – нося, осигурявам, издържам, отглеждам, изхранвам. Според Абаев изходящият корен е иранското (персийското) kars, kasidan – нося, тегля, прибирам, съответно в санскрит kars, протоиндоирански karš, авестийски karэšэnti, karšta, средноперсийски kršytn, в партянски с редукция на „r” kyš, съвр. пресийски kasidan. В согдийски имаме хāš, в памирсикте езици, във вахански, искашимски, мунджански хāš, йидга хоš, ягнобски хаš, ормури yōs, пущунски kšеl – тегля, прибирам, нося. (ВА-С-4,стр.189-190) От същият корен в тох.(б) yasāе*, yasāеm, в хотаносакски yasāа, yasāhow – дълг, отплата. (DA-DT-b) Така че най-вероятното значение на името е пожелателно: да бъде осигурен, обезпечен, задоволен.

105). Хито, Хитол, Хитко, Хитил, Хитим, Хитом, Хитимир, Хитов(и) – български имена (значение бърз), хитам – бързам. (ЙЗ-БИ,стр.332),(СИ-РРОД,стр.546) Името се среща при осетинците като Хито, Хита, Хитор и при чувашите – Хитиван. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимологични паралели: Идентично е осетинското иронско хætыn, дигорското хætun – скитам, обикалям, бродя. (ОРС),(ДРС) И памирското xitum – заек (т.е.бърз). В протоиндоиронски hat, gaiv, санкрит ayātha, авестийски āyana, персийски hāzāka, чувашки хыtā, осетински иронски gъæjtt, дигорски gъæutæ – бързо, в по-далечен аспект с латинското cito - бързо. (VS-ETD) Абаев го извежда от древноиранското gaiv, giv – движа се. (ВА-С-1,стр.535) Тохарското haye, хотаносакски haya – бърз кон, жребец, е от същия корен.

106). Ходор – българско име, от турски данъчен регистър (Ходор Лучка, син на Кабал, село Дечире, местоположението му не е установено, вероятно се е намирало около с. Червен, Русенско, началото на 16 век). Името Ходор не е разгледан от Йордан Заимов, а Валери Стоянов го определя като „антропоним с неясна етимология”. Като топонимичен паралел на името Ходор си струва да се посочи село Ходоровче, записано в османски дефтер през 1606 г. Днес селото е известно под името Одъровци, Софийско. Това име е съществувало сред българите и преди 15–16 в., защото е открит пръстен, вероятно от 13–14 в., с надпис „Ходоров пръстен” („Надписи на пръстени.” – Дуйчевъ, Иванъ. Изъ старата българска книжнина. Том 2.С.,1944, с.275) Името се е срещало през средновековието на територията на Украйна, а и днес съществува като фамилия, напр.Ходорковский. В Украйна се смята че е местен вариант на руското Феодор с преход „ф-х”. Но наличието на аналогично име и в българският език, където формата Феодор е непозната, подсказва че трябва да се търси друг първоизточник. Вероятно името е със алано-сарматски произход. На един надпис, открит в Анапа (Тамански п-в) и датиран към втората половина на 2–3 в., се среща мъжкото име Кодора, или Кодор (Κοδόρας) – “Сармат, син на Кодор(а)”. Предположено е че произлиза от топонима р.Кодори и Кодорския проход, делящ Грузия от Абхазия (Б.И. Надэль. „Ономатология античного Причерноморья”. Вестник древней истории. М.,1956, кн.4,с.75). (ПГ-СССКБА) Но не смятам че е вярно, предвид точните осетински паралели. В осетински дигорски ketar, иронски četar – ред, порядък, добродетел, съотв. в дигорски kъoidor – упорит, прилежен, принципен, старателен. (ДРС),(ИРС) Производни са на иронското kаd дигорското kаdæ – почит, слава, уважение. В санскрит kāy – уважение, палийски kitti – известност, слава. Абаев посочва изходното авестийско kaθa – награда, заслужено заплащане. (ВА-С-1,стр.565)

107). Худ, Худа, Худал, Худаш, Худо, Худьо, Худин, Худич – стари български имена, фиксирани в турските регистри в периода 15-17 в. Й.Заимов ги интерпретира като производни на общославянското худъ – лош, слаб, което не е логично. (ЙЗ-БИ,стр.337) При осетинците се среща аналогичното име Хъуыда, Хъаудин, Хуыдæл, Худзи, женското име Хъуыдинæ. (ЗГ-ОФЛИ) Може да посочим много по-точни ирански паралели: В осетински xuæcauæ, ягнобски xudo, кюрдски xuda, пущунски xuday, искашимски khuda, зебакски khudai, талишки xydo, персийски xoda, шугнански xudo, гилянски xudе, язгулемски xêdo, сариколски xûdoy, белуджи xuda, согдийски xutāw, хоремзийски xuφāw (xuthāw), алански xucaw – бог. (VS-ETD),(IED),(ВА-С-4,стр.255-256) Заено в татарски хоdаy, хоdа, хаk – бог, хuķа – стопанин, господар. (РТС) В партянски yx, согдийски xwywnym, xwn, кушанобактрийски aiiaddhio, осетински xæcau, пущунски khwadāy – господар, управлявящ. (Ch-DIV) От партянското yx, може да обясним значението на согдийската титла yxš`d (ихшид), означаващо „блестящ, сияещ господар” заимствана от тюрките под формата шад. Титлата худад – господар е широко разпространена в предислямска Средна Азия.

108). Хундо, Хундьо – стари български имена, Хино, Хиньо, Хиндо – съвр.форма, Хинто – средновековно бълг.име, фиксирано в надпис върху каменна плоча, съхранявана в Търговищкия исторически музей, открит при с. Горно Новково, Търговищко. (б.а. Тя е от 13 в. и съобщава за териториален спор между двама боляри Гаган и Хинто). (ЙЗ-БИ,стр.331-332, 337-338) Под формата Хънтов(и) се среща и днес, явно отразявяща изходното име Хънто. Името е от прабългарски произход. Аналогично при осетинците е известно като Хъонда, а при чувашите - Хонтеяр Хонтиер Хонтьер, Хунтер Хунтиер Хунтиер Хунтимер Хунтир Хунтирек Хунтре Хунтÿ, Хунтÿк Хунты Хунтяр. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Изходният корен е *хънт(д). Вероятни етимолигични решения:
а). стоящ, висок, изправен. В осетински дигорски хъintæ – гръб, хъindærgъcæ – дълъг, с висок ръст (за човек), в иронски и дигорски хъеn – стоящ, изправен. (ДРС),(ИРС)
б). желан, чакан. В осетински иронски хuыnd, дигорски хund – поканен, извикан, xonыn/xonun – викам, поканвам, в авестийски hwan, пехлеви xwanitan, партянски, согдийски xwān, персийски xwanidan, таджикски xondan, татски xun, xund, кюрдски xwen, xwend, язгулемски xoan, xoant, вахнски, пущунски xan – обявявам, провъзгласявам, извиквам, говоря, в тох.(а) k.ntu, тох.(б) kantwo, прототохарски k.ntwo – език, говор. (ВА-С-4,стр.214-215),(DA-DT-b) В чувашки xăna – гост, от тюркското *kon – оставам, разполагам се. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.327-328)
в). потомък, родственик, земляк. В осетински дигорски xeuon, иронски xion – свой, роднина, близък, дигорски хъаun - поколение (стои в основата на названието хиони, хионити, хоногури). (ДРС),(ИРС) В чувашки, аналогично xuna, xona, xonu, xonaw – потомък, xunь, xonь – близък, роднина. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.357-358)

109). Хърз, Хърс – средновековно българско име, дало съвр.фамилия Хърсев(и), харен, харно – добър, хубаво, харесвам – желая, хърз – чест. При аланите-преселници в средновековна Унгария се е срещало името Хурз (Гомбоц, 1925 г.). При осетинците – Хъæрас, Хъæрæсе. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите - Хураç Хураçан Хураçка. (ЧАЯ) Смята се че източнославянския бог Хорс, е взаимстван от аланите. Хорз – добър, добро божество. В осетински иронски хъаru, дигорски хъаuræ, хъаræ, хъаruæ – способности, дарби, сила, доблест, добродетел, иронски xorz, дигорски xuarz (xwarz) – добър, славен, хубав. В основатае древноиранското *xwarz – сладък, вкусен, първоначално отнасящо се за храна, в авестийски xwar – ям, персийски xwāl – храна, но после се развива и като абстрактно понятие, напр.както в български сладък-благ, благо-добрина. (ОРС),(ДРС),(ВА-С-4,стр.218-219) Също Хорзомантис, Хорзоман – имена на „масагети” телохранители на византийския пълководец Велизарий. Явно се касае за алани, савири (възм. и прабългари). Имената се обясняват изцяло с осетински, от В.Абаев. 1. Хоромантис, от xorz – добър и аman – намерение. Звучало е по-правилно като Хорзаман – с добри намерения. 2. Хорзомантис, от xorz – добър и amond – удача, късмет, т.е. Хорзаманд – късметлия, щасливец. (ВА-С-4,стр.219) В тох.(б) kare, в тох.(а) k.r – хубав, великолепен, добър, kartse, krent – хубав, красив от прототохарското *horos, *horesha. (DA-DT-b) Откриваме интересни аналогии. В корнуелски kara, kerensa – любов, в ирландски car, caraid – дружествен, добър, сriotaich – добър, нежен. (EDGL) В палийски garava – уважение, почит. В санскрит har(i), haāryati, кюрдски xušr, съвр.персийски xorsänd и пехлеви gār, garōst – желан, скъп, предан, кховарски hor – хубав, красив. (L-IAIL),(Ch-DIV) Ст.Младенов погрешно смята че българското, неславянско харесвам е гръцка заемка, от еднозначното άρέσκω. (СМ-ИБЕ,стр.81) Съществува рядката българска дума хърз – чест, която се смята за заемка от османотурското irz – чест. (СИ-РРОД,стр.551) Но пълното сходство с аланското Хорз, изключва такава връзка.

110). Цоно, Цоне, Цоню, Цонко, Цончо – българско име. (ЙЗ-БИ,стр.344) Аналогично е осетинското женско име Цона, мъжко Цно. (ЗГ-ОФЛИ) Възможна връзка с осетнското cong - ръка, в персийски čаng, кюрдски čеng, ягнобски čаnk, čаngol – ръка. В пущунски tsengel означава лакът. Откриваме подобна дума и в карачаевобалкарски, čыnа – лакът. Абаев посочва древноиранското čаngа – лапа, нокти, крайник с нокти. (ВА-С-1,стр.313-314) Но откриваме сходното авестийско zanga, средноперсийско zang - подбедрица, пехлевийско zānūg – коляно, осетинско zæng, zængæ – подбедрица, dzeng, пущунско danga – крак. В санскрит ānghri, протоиндоирански hanghri – крак. (L-IAIL) Т.е. имаме изходящ индоирански корен hang/čаng означавал крайник изобщо. Разчитайки рунически алано-древнобългариски надпис върху кистен от Саркел, Г.Турчанинов посочво думата „уесчан” – кистен, боздуган, с буквален превод „тежка ръка” (съвр.осет. uæzcong) така че по-древната сармато-аланска форма е била чан/чанг – ръка. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.86-87,табл.ХХХ,рис.5) Така че е възможно изходното алано-прабългарско *чангъ да е в основата на българското име Чанко, Чонко, респ.фамилните форми Чанков(и), Чонков(и) – сръчен, аналогично на формите с „ц”. Също при осетинците се среща името Чъено. (ЗГ-ОФЛИ)

111). Чавдар – българско неславянско име. Според Б.Симеонов, то отразявала тюркското (хуно-алтайското) čau, čab, čav – слава, известност и иранския суфиксд –дар – държа, владея. Името се среща и при чувашите като Чавтар. (БС-ПО,стр.199, 195),(ЧАЯ) Всъщност името е изцяло от ирански поризход. В осетински иронски cыt, kad, дигорски citæ, kаdæ - слава, санскрит cеt, авестийски čiφa (čitha), согдийски čēt – почит, слава. (ВА-С-1,стр.327) В осет.дигорски citævzаrun – изптващ слава, а dаræg – държа, владея, притежавам, така че citævdаræg означава държащ, владеещ славата, напълно съвпадащо с нашето Чавдар – владеещ славата.

112). Шан, Шано, Шане, Шанко, Шаньо, Шаню – български имена, Шангов(и) – фам.име, Шаново – топоним. (ЙЗ-БИ) При осетинците се срещат мъжките имена Сана, Санкъо, Сануаз и женскете имена Шениат, Сæниат, Сæнæзи, Санетæ. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите се срещат имената Шанар, Шанкарей, Шантерек, Шан-Шаккай. (ЧАЯ) Може да мислим за вероятен прабългарски произход. Вероятна етимология:
а). Шан – печелещ, обезпечен. В санскрит san, протоиндоирански sanH, авестийски hanāni, хетски sānhu – печеля, придобивам, получавам. (L-IAIL) (б.а. от същият корен произлиза и старобългарската дума санъ – ранг, положение) В пресийски, преминало и в арабски šān – достойнство, престиж, чин. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.328)
б). Шан – блестящ, сияен. Във връзка с осетинското sаjnæg - сияние, Абаев посочва изходното иранско *sāwanaka - сияещ, сияние. В осетински sаjnæg се използва само в съчетание, например sаjnæg stъalu – сияеща звезда. Сайнег-елдар е и герой от Нартския епос. Има и древен алано-монголски изиглос, в монголски sain - сияен, славен, sain-xan - сияещ хан, славен хан, обръщение към златноорденските владетели. Според Абаев, Сайнег-елдар от Нартския епос, всъщност отразява това древно значение – „сияещ елдар”, респ.знатен. (ВА-С-3,стр.22-23)

113). Шав – българско име от турски данъчен регистър (Лагатор Шав, село Кюлефча, Шуменско, 1548 г.) Антропонимът Шав не е разгледан от Йордан Заимов. Той има доста странно звучене, но би могъл лесно да се етимологизира на иранска езикова почва. Ягнобското sāw означава „черен”; същото значение имат осетинското saw, согдийското *šāw (š’w), хорезмийското sāw, партското sy’w (от него преминало в староарменския като sеaw, сега sew – “черен”). Сакското śava означава “медночервен”, а древноиндийското śyāva, śyāma „тъмнокафяв”. Според В.И.Абаев от този тип са и скитските имена Сиавос (Σιαυος), Сиавакос (Σιαυακος), Сиавагос (Σιαυαγος), Савагос (Σαυαγος), Созирсавос (Σοζιρσαυος „Смуглият Созир”). (ВА-С-3,стр.42-43),(ПГ-СССКБА)

114). Шар, Шаро, Шаре, Шарей, Шарил, Шаркан – стари български имена, Й.Заимов ги извежда от шаръ – шарка. (ЙЗ-БИ,стр.252-253) Но може да мислим и за друг прабългарски (ирански) произход. В „Нартския епос” се среща името Саргой, при балкарците се срещат имената Сары, Шара, а при осетинците Сардо, Сараби, Сæрæлуа, а при чувашите Шарай, Шаранчăк, Шарип, Шарлай, Шарпаç, Шарпаш, Шартупай, Шарук, Шарỹшкка, Шарынкка, Шăршавай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятна етимология: производно на изходното прабългарско шаръ, шъръ - глава. В руски шар – кълбо се смята за староцърковнославянска, т.е. старобългарска заемка от еднозначното шаръ. Фасмер не може да предложи етомология на думата, но не приема и логчната версия на Горяев за връзка с авестийското sarah - глава. Ясно е че има прабългарска по произход дума, аналогична по значение с останалите ирански аналози, респ.глава, връх (вж.Шар-планина). Явно произхода на названието е прабългарски и означава „глава, планински връх”. В санскрит širas, протоиндоирански crHas, авестийски sarah, согдийски s`r (sār), хотаносакски sārа, осетински sær, искашимски sur, sör, зебакски sor, язгулемски sa'r, вахански, шугнански sar, ягнобски sari, кюрдски serî, пехлеви, персийски, пущунски, белуджи sar, талишки sê, гилянски sêr – глава. (VS-ETD),(L-IAIL) В кашмирски sār – висок, голям величествен, било на планината. Като лично име Абаев посочва алано-сарматското Στορσαραχοσ (Штуршарак) – „силна глава”. (ВА-С-3,стр.75)

115). Щудо, (ж.р.) Щуда – българско име, Й.Заимов го обяснява с „нрав, характер, да бъде с добър нрав”. (ЙЗ-БИ,стр.354). Възможен прабългарски произход. В осетински иронски stavd, дигориски æstavd – голям, масивен, силен, в санскрит stambh, протоиндоирански stambhH, авестийски stabra, stawra, староперсийски stabava, средно- и съвр.персийски stabr, пехлеви stahmak, партянски staft, хотаносатски estawana, тох.(б) stemye – стабилен, здрав, твърд, голям. (L-IAIL),(DA-DT-b),(ВА-С-3,стр.145) Така че изходното алано-сарматско щавд, щауд, щуд е означавало голям, масивен, силен.

116). Язо – българско име, Й.Заимов го изежда от Ездимир/Яздимир, също името Ясто, което извежда от ястреб. (ЙЗ-БИ,стр.356,360) Възможен неславянски произход и връзка с общоиранското *jazd – бог, производно на австийското yazu – голям, издигнат, в осет.дигорски as - размер. Хвърля светлина и върху значението на етнонима яси, язиги – големите, високите. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ,стр.584) В тохарски yasa - чест, aise – мощ. При осетниците с коренът Ас се образуват имената Аса, Астана, при чувашите с коренът Яс се срещат имената Ясинта, Яскав, Яскан, Яскит, Яслан, Ясмас, Яспаш. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

-----------
Библиографията все още не съм я извадил, тъй като труда се пише в момента!

[Курт]

Очаквам вашите коментарии!

[Курт]

ЕТИМОЛОГИЯ НА НЯКОИ ТОПОНИМИ С ВЕРОЯТЕН ПРАБЪЛГАРСКИ ПОРИЗХОД

1). Аржан, Арджан – български топоним. В реликтовите думи на Алцековите българи арок – напоителен канал. (ВД-БИ) В Пещерско арк е означавало отделена в канала, вода за напоителни нужди. Хр.Бемберски посочва аржан като български топоним – „Арджан, хидроним и урбоним (б.а. име на река и селище) в Егейска Македония”. (ХТ-Б-ИБИС,стр.37) Аржан е езеро в Кукушко, с.Арджали (сега Месопотамон) в Лагадинско, с.Аржан, западно от Кукуш, разрушено от гърците през І-та Св.война. Също така село Аржан има в Урал и с.Аржиловка в Поволжието. (ТЯ-ВВБ,стр.76) Една неочаквана аналогия отвеждаща ни към древните индоевропейски култури на Централна Азия. В Алтай свещенните извори се наричат от местното тюркско население аршаан. Аржан е име на речна долина в Хакасия, известна с погребалните си комплекси от алдъбелската археолог.култура 8-4 в.пр.н.е. В тох.(б) reske, arsal – поток, роса, река, ручей, ārte – река, напоителен канал. (DA-DT-b) В хетски ars, лувийски arsiiё, arsii, санскрит ars, авестийски arāsa, протоиндоирански Harš – напоителен канал, вада. (L-IAIL),(Ch-DIV) В пехлеви rēz – тече, лее се. (ИС-ПРС) В хуфски aršān, aršoan – речна долина, напоявано поле, в осетински æræхsыn/æræхsun – мия, обмивам, обливам. (ОРС),(ДРС) В алтайските езици откриваме изходното *orusi, тюркското *örs, *örsen, монголското *urus – река, в японски *úrúsí – течност, в евенкски urigden – блато, якутското ürex, долганското ürek – река, ностратически паралел. (S-AE)

2). Балкан – топоним, планина дала названието на целия полуостров, също със значение планина изобщо. Да скоро „Балкан” се смяташе за османотюркско понятие, базирайки се на първото му споменаване в 1490 г. от италиански дипломат. Фасмер свързва топонима с чагатайското Balkan – хребет, възвишение, от съчетанията Böjük Вalkan, Küčük Вalkan – названията на две възвишения (Голям и Малък Балхан) погълнати от тюркменската пустиня (Кунош, Маркварт). Рамстедт сравнява също с калмикското balχīn - високи брегове на сухи долини. П.Коледаров доказа че названието Балкан присъства върху арабска карта, 100 години преди появата на турските поробители. И.Добрев посочва топонимът Balkan в унгарски документи споменат в 1181 г. и 1214 г. Възможни са две решения:
а). Думата е тюркска, най-вероятно донесена от куманите. Среща се в тюркските езици, башкирски mаlkаn, татарски bыlkыn, калмикски bаlkаn, тюркменски bаlхаn, киргизки Balkan-tоо, якутски pаlkаn и в ирански (таджикски) bаlkаn, все със значения планина, възвишение, било. (ИД-ОЧБПБ) В алтайските езици понятието планина се изразява с различни корени. Старостин посочва също протоалтайското *biuge, тюркското *bögür, монголското *bögerüg, тунгусоманджурското *bug, корейското *pàhoi, японски *bэ – скала, хълм. (S-AE)
б). Думата е прабългарска, тъй като етимологията не е тюркска, а вероятно тохарска. Касае се за двусъставна дума. Първта част в тох.(б) bāl, bālanma, означава голям, висок, силен, обемист. Втората част в тох.(б) kania/kenia – страна, т.е. bāl-kania означава издитната висока страна, респ.планинска земя, планина. Откриваме интересни аналози, в персийски pālkāna, пущунски pāl-kānah – висок покрив, balkan, balgan – издигане, каменометна машина, балиста. В ягнобски baland, кюрдски bûland, пущунски biland, талишки biland, персийски boländ, шугнански baland, гилянски buland, язгулемски balant, сариколски bûland – висок, в ягнобски bulha - голям. (VS-ETD) В пехлеви bālistān – връх, buland - възвишен. (ИС-ПРС) В белуджи bohal, кашмирски, хинди-урду bāl, непалски bhūdhara – хълм, планина. Според Евстатий (1160 г.) етнонима алани произлизал от древната сарматска дума аlа – планина. (ПН-ОПО) В осетински uælе - високо място, uæliаumæ – висок връх. (ОРС) Прехода на „б” във „в” или „у” е типично за осетинския език.

3). Боруй – средновековното българско име на Стара Загора. Колкото и да е прималива връзката с тракийското Берое, производно на тракийското bria – град, все пак трябва да имаме предвид, че това име не се е използвало от столетия, в римско време градът се е наричал Августа Траяна, а във византийско – Иринополис. Думата е с ясен прабългарски произход. В пущунски bor-būkaī, borjal, bornah – дом. В осетински иронски boru, bru, дигорски buræu, партянски bărag, съвр.персийски băra – защитено оградено място, крепостни стени, също borj, borooj, bārū, хинди-урду burj – кула, аналогично на прабългарското бору – крепост. Също в персийски bar-āward, пущунски bara – крепост, обградено място, burak – вал, защитна стена, персийски burğ – кула. (ВС-ЕБ,стр.31) Осетино-прабългарската форма е съхранена в карачаевобалкарски като, buruu – ограда, стена, заето от дигорски. Също заета във вайнахски bura, дагестанските езици buru, bura – крепост. (ВА-С-1,стр.284) В основата стои общоиранското *var – заградено, защитено място. Аналогично по произход е и прабългарското бору – крепост, дало названието на Боруй (Стара Загора) и титлата бори-таркан. От същия корен е боария – стая в къщата, диал. (Принско). (Етнография на България. I-ви и II-ри том. Изд. Наука и изкуство. София. 1974г.). (РНДДБЕ) В староанглийски beri означава крепост, град, откъдето днес в много назавиня на английски селища, присъства надставката -бери, -бъри, -боро. (СД-ПМ)

4). Вардар – име на българска река в Македония. Названието е с ясен прабългарски поризход. Може да посочим осетинското Уардон (широка река), аланското название на Кубан, название на р.Дон и българското Вардар – основната река в българската историческа и етническа територия Македония. В осетински wæræx, кюрдски ber, пущунски var, персийски bar, таджикски faroh, памирски bаr, гилянски fеl – широк. (VS-ETD),(DRT) В тох.(б) aurste, wartstse, прототохарски wartse, санскрит vraddkā, авестийски varādaiti – голям, широк. (DA-DT-b) Осетинското дон и средноазиатското иранско даря, означават река (Амударя, Сърдаря, Вахандаря, Кончедаря). Коренът dar – река има широко разпространение. В осетински lædarы, ягнобски dariyo, кюрдски derjab, пущунски dēruēz, талишки darā, персийски darjo, гилянски dērye, сариколски daryn – река, персийски daryācha - езеро. (VS-ETD) Заето в турски като дере. Според Св.Плетньова, съгласно писмото на кагана Йосиф, хазарите са наричали р.Волга – Варшан (В`рш`н). (СП-Х) Може да го обясним с общоиндоевропейското вар – вода, езеро и тох.(а) tsan – река, поток, или с тох.(б) wartstse, осетинското уард – широк и шан – tsan – река. Осетинското don, аланското tan, както и тохарското tsan, имат еднакъв произход със санскритското dhani, протоиндоиранското dhan, староперсийското dnu, danu, съвр.персийското dan – поток, течение, река. (Ch-DIV) По-старото название на р.Днепър, скитското Бористен произлиза от иранското varu-stana, осетинското wæræx – широк и ягнобското ostona, кюрдски, персийски, пущунски astan – праг, т.е. широк праг. Названието wæræx е фиксирано в источниците (Йордан – Гетика) като р.Ерак, или р.Вар, както той нарича Днепър, с уточнението че това било „хунско” име. Всъщност думата е хонска, т.е. аланска – Верак, а не хунска.

5). Въча – име на река, извираща от Западните Родопи, приток на р.Марица. Според Вл.Георгиев, названието на реката е от по-ново време. (ВГ-БЕО,стр.39) Но откриваме ясна иранска етимология. В авестийски aitac, хотаносакски vatais, vatays, партянски wdc, wyd`c, согдийски wyt`yc – тече, разлива се, в пехлеви wihēzag – течение, движение. В шугнански waxwo, язгулемскии wêšant – влажен, осетински uаjыn – тече, udаjыn - влажен. (Ch-DIV),(ИС-ПРС),(VS-ETD),(ОРС) Също в арменски vtak, тракийски veleka – поток. (Ch-DIV) Тракийската форма обяснява етимологията на една друга българска река – Велека.

6). Гургусовъц – български топоним в Тимошко. Други български диалектни форми (Македония – Костурско, Леринско) са гурам, гредам – отивам, вървя и харам – обикалям, кръстосвам. (СИ-РРОД,стр.91,541) След 1833 г. сърбите окупират областта и променят българското име на града, в Княжевац, в чест на окупатора, сръбския княз Милош Обренович. Като вероятна етимология може да посочим осетинското дигорско gurgъakk – път, аgurыn – търся, zgъоrыn - бягам и българското диалектно гурам – вървя, отивам, иронски guыrgъахъхъ, дигорски gurgъахъ – селски, неравен, черен път. (ОРС) В согдийски `γir, хоремзийски `xir, вахански zgаr, шугнански ziger, ормури girz, ванеци γеrz, пущунски gerzedel – бродя, таджикски gardidan - обикалям, пехлеви gardēn, авестийски zgаrd, древноперсийски garδīδan – въртя, обикалям, движа се. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.436) В персийски goreez-pa, пущунски g`rrang, белуджи gur, хинди-урду qarāwalī, ghār – бяг. В ирландски sgúr, sgúraim – търся. (EDGL)

7). Дебър – български топоним в Македония, дъбъръ – пещера, в Остромировското евангелие се употребява дебъръ като ад, дълбина. (СДСЯ,стр.164) Няма славянски аналогии, но има ясна аналогия с староосетинското иронско durbыn, (балкарското) dоrbun – пещера. Според Абаев аланската дума е възникнала от dor – камък и bun – дъно, т.е. „с каменно дъно”. (ВА-С-1,стр.376) Но откриваме в дигорски tаrbun, иронски tаrbыn – тъмен, тъмноват, производно на общоиранското *tar – тъмен, което ни подсказва и друга възможна етимология. (ДРС),(ОРС) И тя се потвърждава от пехлеви dabr – тъмен, което подсказваи възможен преход „t-d” и особено от ваханското tir, tirboy - пещера, boy – дупка, пещера. (ИС-ПРС),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.356) А.Селишчев посочва че старобългарското дебъръ, дъбъръ първоначално е означавало пещера, пропаст, разпространено като топоним в Албания и Македония. (АС-СНА,стр.222) В унгарски debre – пещера, е старобългарска заемка от дъбъръ. (БЦ-ИБЕ-2,стр.163) Деркенс посочва старобългарското дебъръ, заето с старочешки debrе, старополски debrz, словенски debăr, сърбохърватски debri – клисура, речна долина, в руски дебри – гъста гора. Авторът предполага връзка с латвийското dubra – ливада, горска поляна. (D-SIL) Трябва да отбележем че настъпва наслагване на сходно звучащи но различни индоевропейски корени. Българското дъбъръ се отнася за пещера, дълбочина и означава тъмно място, а балтийското понятие показва сходство със славянското дубрава, дъбрава – гора. Иранската (аланска) етимология е убедителна, особено с пехлеви и староосетински: дебъръ-дорбун-dabr. В хинди-урду dābar – блато, вир, езерце, дупка, казан.

8). Девол – български град от времето на І-вото Българско царство. Бил е първият главен град където отсяда Климент, център на комитат. Градът се е намирал в близост до съвр.Корча, В.Кънчов посочва че през Турското робство тука има нахия Девол, населена с българи и албаници, но според местни предания от Охрид, Девол е бил по на север, в близост до Охрид, в подножието на планината Галичица. В Корчанското поле се намирала византийската крепост Δίάβολις (Диаболис). Интересна е и етимологията на топонима Девол, град, както и едноименната река. Според Ст.Младенов, етимологията на Девол е свързана със санскритското dhavatā, авестийското datya – река и евентуален, сходен тракийски корен. Подкрепя твърдението си с наличието на балтийското название р.Двиня. Той смята че от същия корен са названията Девин, Дьовлен, Девня. (СМ-ИС,стр.196) Но най-вероятно названието има прабългарски произход със значение стена, в иранските езици: в ягнобски dewol, diwol, кюрдски dîwar, пущунски devar, талишки divo, персийски divar, dewol, таджикски devor, гилянски divar, язгулемски diwel, сариколски divar - стена. (VS-ETD) Българското дувар – стена, без съмнение е късна османотурска заемка от персийски. Но източноиранското, памирско девол, показва идентичност с българския град, т.е. Девол – стена.)

8). Джердап – проломът „Железни врата” на р.Дунав, сега между Изт.Сърбия и Румъния. Според твърде интересното мнение на проф.Г.Батлаков „Напоследък някои наши изследователи определят наименованието „Джердап” като прабългарско и го тълкуват като ад, преизподня”. (ГБ-ДДЧ) Той не конкретизира кои са тези автори, (предполагам П.Добрев, или някой от последователите му) и какви са основанията им. Но ако търсим „прабългарски” произход на топонима нека го анализираме с помощта на осетинския език, който е наследник на аланския, а прабългарите се формират като близки родственици на аланите. Думата е двусъставна, образувана от „джърдъ” и „апъ”. Първата част джърдъ показва ясен паралел с осетинското дигорско curd, иронско cыrd – скорост, бързина, подвижност. В.Абаев извежда понятието от глагола в иронски curыn, дигорски corun – пържа, варя, идентичен по значение на санскритското čūr – пържа, варя. Втората част апъ е староаланска дума означаваща вода, засвидетелствана в названието на р.Днепър, според Абаев то е трисъставно дан+ап+ар и въстановява протоаланското dan – река и āpar – дълбока вода, (āp – вода, ar – дълбок), съответно названието на р.Днепър, произлизащо от староаланското Dan-apar – дълбока река. (ВА-С-1,стр.317,324,63) В санскрит ap, авестийски ap, средноперсийски āb, согдийски `р, протоиндоирански Hap – вода. (L-IAIL) Смятам че от същия произход е и названието на р.Ибър, респ.означава „Дълбока вода”. Даже в съвр.български корена *джърдъ се е запазил в диалектната дума джуркам – варя, разбърквам или в диалектоно „ард-джард” нещо което трябва да стане бързо. Или виждаме че Джердап, респ.прабългарското „Джърдапъ” е означавало, бързей, бърза, вряща вода, напълно отговарящо на високата скорост с която водата на Дунав преминава през пролома!)

9). Ибър – река в Рила, дало името и на едноименене резерват. Също в Сърбия, р.Ибр, приток на р.Сръбска (Западна) Морава, Ибровица – рекичка край Елисейна (Врачанско), Ибру – река в Румъния и Ибр река край Киев. Според Ив.Дуриданов ибаръ, ибръ е старобългарска дума означаваща поток, река. Свързва я с тракийското ibr, ebros, залегнало в основата на Hebros, античното име на р.Марица. (ИД-ЕТ) Вл.Георгиев не према тази етимология и свързва hebros с хипотетичното тракийско ebros – широк, Хеброс – широка река. (ВГ-ТТЕ,стр.37),(БЕР-2,стр.2-3) Но старобългарското ибъръ едва ли е тракийски произход, особено като се има в предвид р.Ибр край Киев. Санскритското abhrā, авестийското abra, ягнобското abrat, кюрдското awr, пущунското abr, талишкото ab, съвр.персийското ābr, гилянското abr, сариколското abru, белуджи varva, означава влага, вода. (L-IAIL) В осетински от този корен е uаrыn/uarun – дъжд (аналогично на бълг.диал. върни – вали дъжд), arf – дълбочина. (ОРС),(ДРС) Абаев въстановява протоаланското āpar – дълбока вода, (āp – вода, ar – дълбок), съответно названието на р.Днепър, произлизащо от староаланското Dan-apar – дълбока река. (ВА-С-1,стр.63) така че старобългарското (прабългарското) *ибъръ – дълбока вода, е закономерен аналог на еднозначното аланско *апар.

10). Камчия, Чая – български реки. Вл.Георгиев също признава прабългарския произход на името Камчия. Но тръгва да търси тюркски паралели. Смята че в старобългарски е съществувала хипотетична дума *камъчии – лодкар, по аналогия на турското gemi, gemiçi – лодка, лодкар, така че Камчия – лодкарска река. (ВГ-БЕО,стр.32-34) Може да посочим реалните етимологични паралели с осетинското kаm, kоm – теснина, клисура и cыaj (чай) – извор, река. В съвр.персийски kam – предверие, в пущунски, шугнански kamar - клисура. (VS-ETD) Във фински kymi означава река и дало името на р.Кама. Общоугрофинското *käm`v, означава река, във фински kymi, удмурски, хантски, манси kam, коми kom`mu – река. В тох.(б) cake – река, прототохарското c.ke, вероятно иранска заемка. (DA-DT-b) В осетински cъаj – кладенец, cъаti – ледник, cad – езеро, осетински cæala, пущунски šela, персийски šēla – речно легло, осетински cыaj, ягнобски čox, кюрдски çah, пущунски ca, персийски čoh, шугнански čō, гилянски ča, язгулемски ča – извор, река. /VS-ETD/ Абаев посочва като първоизгочник авестийското čaφa (čatha) – езеро, водоем. /ВА-С-1,стр.329/ Чай (çay) е проникнало и в тюркските езици, Старостин посочва протоалтайското *č`ājv˜-ē , тюркското *čāj, монголското *čeγel – речен нанос, като иранска заемка. Смятам че прабългаро-осетниската, или угрофинската аналогия (за Камъ – река, Кам-чия) е много по-удачна, от изкуствените «тюркски» еквилибиристики.

11). Караново – български топоними, карана – скала, канара, обяснява се като метастаза на канара (Страндажнско), а канара се обяснява като българска заемка на персийска дума чрез турски. (БЕР-2,стр.238, 198) Но наличието на румънското canara – скала, стръмен бряг, ме кара да мисля за по-древен произхо на изходната българска дума. Етимологични паралели с авестийски karana, согдийски kērān, пехлеви kаrān, хотаносакски kara, осетински kæron, ягнобски xani, кюрдски kenar, пущунски ka'nar, талишки kêno, персийски kenare, karān, kanār, шугнански kinora, гилянски kênеr, тох.(б) krot, krotte, в тох.(б) krot, krotte – край, покрайнина, в авестийски kereñtât, kereñt – ограничен, ограден. (VS-ETD),(JP-DCAW) Даже персийската и кушанската титла kanarang произлиза от kanār – граница и rang – титла, ранг, т.е. канар-ранг – държащ, управляващ границата. Славянската форма е край, в руски диал., украйнски белоруски край, сърбохърватски краj, словенски kráj, чешки, словашки, полски, горнолужицки kraj, долнолужицки kšaj.

*12). Карвуна – старото име на Каварна, Карвунската земя, така се е наричала Добруджа във ІІ-то Бълг.ц-во, преди времето на Добротица. Според БЕР названието прозилиза от гръцкото καρβοινάς – въглищар, латински carbo – въглища, тъй като Й.Кантакузин го споменава в 1369 г. с името Καρβουινάς, а Пиетро Весконте го отбелязва в своята карта (1311-1320 г.) като Carbona. Друг автор – Миков, свързва названието с гръцкото κρουνι – извори. (БЕР-2,стр.243-244) Предлагам алтернативно мнение. Думата има интересен тюркски произход, а появата и е свързана със заселването на кумански (вероятно и узки) групи в района, т.е. не е от прабълг.произход. Това население не е успяло да се българизира напълно, затова е дало началото на тюркоезичната етническа група гагаузи. В народните представи този район на Добруджа се нарича още „Стохълмие”. Наистина „кар” може да се свърже с протоалтайското *k`ori, древнотюркското qorum, уйгурското qoram, чувашкото kurk (угрофинска заемка), хакаското xorīm, тувинското xorum, в монголски *küri, kuri, халха-монголски xür, прототунгусоманджурски *xurē, евенкски ure, корейски *kòráŋ, японски *kùrùa, kúro – хълм, насип, планина. (б.а. В угрофинските езици *kurV(-ka), естонски kuruk, саамски (лапландски) kårrå, марийски kэrэk, kurэk, kurэk, kuruk, коми ki`r, kør – хълм, планина, в протодравидски *kùr, протоескимоски *qarə-qa- (-qi-) – планина, в протоинодевропейски *g(w)ar(w)-e-, авестийски gairi-, санскрит girí, славянски *gora, балтийски *gura – планина. В тох.(б) kwar, kurm, gurm, в хотаносакски gulma – изпъкналост, хълм. (DA-DT-b) В осетински kæri – купчина, насип. (ИРС) В тракийски kara – планина, Belakra – Беласица (бяла планина). Понатието е ностратическо).
За втората част на думата „вуна” откриваме точен аналог в чувашки vuna, vona, vunnă, vonnă, vun, von – десет, аналог на общотюркското *оn – 10. Интересен аналог е корейското оn – 100, което Рясянен свързва със старокорейското pon, аналог на тунгусоманчжурското fon – 100. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.130,131) В прототунгусоманджурски *poba – десятък, *dzuba-n - 10, в древнояпонски *-pə˜, *-pua, p(w)o – 100. В прототюркски *jom, jüz – 100. (Старостин) За обяснението на Карвуна – „Стохълмие” може да мислим че в тази група тюркски племена се е употребявала и по-древната алтайска форма pon- fon-von – много, респ.100, в противен случай, трябваше да имаме „Десетохълмие”?

13). Кипровец, Кипровци, по-старото име на Чипровци, кипро – хубаво, красиво. Според БЕР, българското кипро, кипра – стройна, хубава, кипри се – гласи се, кокетничи, е аналогична на руското кыприй, украинското киприй – порест, шуплест, бухнал, чешкото и словашко kypri – бухнал, горно-, долнолужицкото kipri – слаб, хилав, или на чешкото kypra-nadra – с „бухнали” (големи) гърди, опр.отн. се за жена. (БЕР-2,стр.376) Но откриваме в чувашки čiper – красив, също в словашки čiperný, украински чепуриниi, сръбски чеперан – хубав, красив. Вероятната проникване е станало от старобългарски. Думата е от ностратически произход, но с най-вероятен урало-алтайски първопроизход в прабългарски. В хантски sáw, унгарски szép, удмурски čeber, коми žeb, марийски cever, čever, мордвински ceb'ar' – красив. (VS-ETD) В монголски ceber – чист, целомъдрен, добродетелен, šibir, бурятски šэbэr – гъсти, непроходими, безлюдни гори, название дало топонима Сибир, респ.безлюдно, тихо място. Смята се че от монголски е заето в древнотюркски čеbär, кумански сeber, татарски čibъr, šeber, в диалектите на алтайските тюрки čäbär, – красив, приятен, казахски – умел, майстор, киргизки šäbär – майстор, в башкирски sibэr, якутски sэbэr - красив, карачаевобалкарски sabыr – тих, спокоен. (ПРС),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.419-420) Също в осетниски иронски sabыr, дигорски sabur – тих, спокоен, заето в кавказките езици, кабардински sabэr, адигски sambэr, чански sabri, лезгински sabur, аварски sabru, ингушки sabær, чеченски sōbar – добър, тих. В немски zauber – красив, прелестен, чаровен, английски sober – благоразумен, трезвомислещ, В пущунски sabr, персийски šabr, šabūr, кюрдски säbir, säbur – търпелив, добър. Българската форма принадлежи към това разширение, но е по-близо до урало-алтайското значение. Мнението на Абаев че в осетински това понятие е заемка, от арабското şabūr – тих, дружелюбен, търпелив, е невярно, предвид ностратическия характер на понятието, по-вероятно в арабски е заемка от персийски, а не обратното! (ВА-С-3,стр.7) Напълно възможно е в български да е настъпила наслагване на два сродни корена със славянски и прабългарски произход.

14). Ком – върхове в Западна Стара планина и Югоизточните Родопи. В БЕР се извежда от руското (респ.славянското) ком – буца, топка, вж.съвр.руското комок – хапка. Посочва се румънското coamă – планински гребен, или сръбското комац – стръмнина. (БЕР-2,стр.566) Предлагам алтернативно мнение, за прабългарски поризход, свързан с осетинското kоm, аланското kаm – планинска клисура, пущунското kūmaey – планинско било, обясняващи значението на името. Според Абаев коренът *kаm/kоm означава отвърстие, цепнатина, уста, небце, изобщо тясно и стръмно място. (ВА-С-1,стр.598-599) Също във фински komi, komo, унгарски homorú – теснина, в монголски *kömüg, тунгусоманджурски *kum, евенкски kamni, корейски kumэŋ, японски *kúma – впадина, теснина, клисура, дупка. Ясно че имаме ностратически корен.

15). Косово, Косово поле, област в Западните Балкани (сега е втора албанска държава), част от І-вата Бълг.д-ва. Относно етимологията на името, основните мнения са две:
а). Косово от птицата кос, т.е. „Косово поле” място където обитават много косове. Названието кос – птица, е общославянско. Освен в български кос, косар, мн.ч. косове, косари, в руски кос – „скворец”, диал. (Даль), украински кiс, староруски. косъ, сърбохърватски кос, мн.ч. косови, словенски kos, чешки, полски, лужицки. kos. Родствено на древногръцкото κόσσυφος - черен дрозд. (Беценбергер-Фик, Педерсен, Бернекер, Мейе, Траутман, Фасмер).
б). Косово от кос – крив, на косо – на криво, „Косово поле” – криво поле. Наистина географски погледнато, Косовската котловина има диагонална посока северозапад-югоизток. Понятието кос – крив, се среща в български кос, руски косой, украински косий, сърбохърватски кос, чешки kosy, полски kоsу. За Фасмер е производно на коса – селскостопанско оръдие на труда за подрязване на трева, респ.производно на косеръ – крив нож. За Фасмер са погрешни сравненията с древноиндийското (санскрит) сāраs - дъга, шведското, норвежкото hasp - желязна скоба, нидерландското hеsре - тазобедрена става, гръцкото καμψός - изкривен (Петерсон). Тук Фасмер причислява и руското диал. косой – дявол, като табуистично название, възможно, вместо куцый – „куция”, респ.дявола, название което добрия християнин не би трябвало да произнася (Зеленин). Смятам че в етимологично отношение, връзката с коса не е удачна, тъй като коса идва от късъ, късам – респ.разчленявам, режа, (с)късявам, а не от крив. В осетински иронски kъæzd, дигорски kæzdæ, санскрит kausa, персийски kāž, kadž, партянски k`ž, кюрдски kiso, пущунски koč, kozz, шугнански kag, искашимски kaz, гилянски kēdž, ягнобски kadž, кашмирски côţu, непалски khundā – крив, извит. (VS-ETD),(IED) Или имаме „прабългаризъм” разпространил се чрез старобългарски, или се касае за древна алано-сарматска заемка на общославянския езиков етап.
Смятам че може да мислим и за друг, (прабългарски?) произход на понятието.
в). Косово от ливада, пасище. Има голямо основание да се смята че названието Косово е дадено от българите, а не от сърбите, защото подобни топоними са разпространени в България, но почти липсват в Сърбия, изкл. самата област. В България имаме селище Косово (общ.Брегово, Видинско), с.Косово (общ.Трекляно, Кюстендилско), Косовец, Косовча (общ.Каспичан), с.Горско Косово (общ.Сухиндол, Великотърновско),с.Полско Косово (общ.Бяла, Русенско), Косово (общ.Асеновград), с.Косово до Нареченските бани в Родопите, с.Косово в Р.Македония (общ.Македонски борд), р.Косовица на север от гр.Кладово (сега в Изт.Сърбия), с.Косовец (общ.Поморие), западно от Стара Загора има височина Косов връх, с надм.вис. 510 метра.
Предвид факта че прабългарите (кутригури) и аварите първи проникват в региона, заедно с подчинените им славянски племена, при това поне 50-60 години преди идването на сърбите на Балканите, може да потърсим и трето също „прабългарско” етимологично решение. В старобългарски думата косъ означава сено, свежа трева и е заета в румънски като cosolina – сено. (БЦ-ИБЕ-2,стр.51) Трябва да посочим че осетинското хоs – сено е точен аналог на старобългарското косъ, което показва и възм.прабългарски произход. В осетински иронски хоs, дигорски xuasæ означава хубава трева, хубава, свежа трева, пасище. В.Абаев го изважда от авестийското xwāstra – пасище, букв. xwā (xu) – хубава + wastra – трева, „хубава трева”, авестийски също xuašra, xwaštra – добро пасище. В повечето ирански езици имаме преход „xw–w" в waše, vаx.ê, vaš, вахански wiš, язгулемски weš, wexъ, шугнански wōš, wexъа, мунджански, йидга, искашимски wus, ягнобски weћ, ормури γwāši, хотаносакски hwasa, хоремзийски waš, согдийски weš – трева, сено, пехлеви wiškar – степ. В съвр.осетински думата хоs/xuasæ е придобила второстепенно значение билка, лековита трева, от същото „хубава трева”. (ВА-С-4,стр.220-221) А както пише Й.Цвийч, едно от най-големите предимства и богатства на Косово са благоуханните и свежи ливади. Явно българите са ги оценили по достоинство, за да бъдат увековечени в името на областта Косово – земя богата на хубави пасища и ливади.

16). Котел – български топоним, също Котелана в Епир и Котелци – Костурско, Дебърско, Котлен – Пирдопско, Котлино - Тетевенско, и др. В славянските езици от този корен е думата котел – като голям съд за варене на храна и руското котлован – изкопана яма, за поставяне основите на сградата. Котел е готска заемка от *katils или *katilus, голям съд, произлизащо от еднозначното латинско catīnus или catīllus – блюдо. (БЕР-2,стр.672) За Фасмер котлован е „тъмна дума”. Етимологични паралели на българската дума, като част от ландшафта, откриваме в памирските езици и пущу котал (kotal), в кховарски katl`a, означава планинска теснина, проход, напр. Сурхкотал – Червен проход. В българската топонимия може да посочим гр.Котел, разположен в котловина и до проход, а в 9 в. в Севлиевската котловина съществувал гр.Хотал (Хоталич). Така че индоиранската етимология на Котел/Хотал е много вероятна. Г.С.Раковски свързва името на родния си Котел с името на индийския град Котил до Делхи, намиращ се в проход наречен Железни врата. Според легендата, проходът където се намира гр.Котел, се наричал от турците Демир-капия (железни врата), защото при завладяването те се натъкнали тук на железни врата защитаващи прохода. Раковски пише че край Севлиево е имало проход наречен Кутелиз или Кутелишка стена. По времето на Раковски още личали остатъците от средновековна българска крепост. (ГР-СС-4,стр.400-403) Без съмнение това са руините на средновековния Хоталич. В тох.(б) koto, kotai, в тох.(а) kotkar – теснина, отвърстие, цепнатина, дупка, яма, общоиранското *kut – свит, къс, нисък. В монголски kotagir – теснина е тохарска заемка, а в бурятски, монголски kutil, xutel – широк, леснопроходим проход, е иранска заемка.

*17). Крагуевац – град в Сърбия, разположен е на запад от р.Велика Морава. За пръв път се съобщава в турските данъчни регистри от 1476 г., под името „Крагуйофча”. Името му произлиза от старобългарската дума крагуй – сокол. Сръбските източиници също така обясняват името на града: „Име је добио по птици крагуј која је у средњем веку коришћена (б.а. използвана) за лов”. Заета в румънски curuiû, руски крагуй, украински крогулець (заето от полски), крогуй, словенски kragulj, чешки krahujec, словашки krahulec, полски krogulec, лужицки (сорбски) kraholc – ястреб, сокол. (БЦ-ИБЕ-2,стр.55) Думата се смята за стара тюркска заемка в славянските езици (Фасмер). Също Крагуй, Краго – българско име използвано в 16-17 в. В.Стоянов смята топонима и антропонима за кумански по произход. (ВС-КПАБ,стр.262) Тя е вероятно с първоначална иранска етимология, с древно заемане в угрофинските и алтайските езици. В авестийски kahrkāsa, пехлеви cark, согдийски čārkās, осетински cærgæs, ягнобски kargaš, талишки kêrkês, персийски kargas, сариколски corg' – орел. В осетински иронски хъærccыgъа, дигорски хъærccigъа, хъirgъu – ястреб (последното е особенно близко с българското крагуй). В чагатайски karčыgay, kуrγу, кумански qaragus, qarciga, караимски kуrγуi, татарски kуrγуj, karčыga, чувашки xĕrxi, xurçâk, башкирски karsika, турски kırg'ı, тюркменски gyrgy, узбекски qirgij, монголски xarcagay, бурятски xarsaga, калмикски xarcaxaa, евенкски kire – сокол, ястреб, орел. В удмурски, коми kyrnyž, марийски kurnyž, лапландски kаr'nes', kirgeč, хантски körэk, korэk, kurэk, манси sarkes, фински kaarne, естонски karn, мордвински korož – сокол, хищна птица. (VS-ETD) Етимилогията на понятието е от kark – кокошка, пиле и asa – ям, т.е. „хранещ се с пилета или кокошки”. (L-IAIL),(ВА-С-1,стр.302-303),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.368) Не може да се каже, дали е съществувала подобна древнобългарска дума от ирански или алтайски произход, но почти напълно съвпадащите дигорска и чувашка податка (хъirgъu-xĕrxi), показват че това е възможно.

18). Кутмичевица – старобългарското название на географската област Македония. През 6-7 в. Северозападна и Централна Македония се наричат Котокия, което преминало в по-късното Кутмичевица. През 905 г. Климент основава манастир на брега на Охридското езеро, с помощта на княз Борис I който му подарил имение в областта Котокия, днес на границите на БЮРМ с Гърция и Албания.. Построен в чест на Свети Архангели, в манастира били превеждани свещените християнски книги на черковнославянски език. В него се съхраняват мощите на починалия през 910 г. Св. Наум. За Котокия се смяна че призлиза от гръцкото κατοτικοσ, означаващо „долна, низка земя”. Според П.Добрев, българското Кутмичевица, с помощтта на талишкия език – kut miče, означава „къс земя”. (ПД-ЗФ,стр345) По-точно значението е „ниска земя”. В тох.(б) k.tk – свивам, снижавам, koto – дупка, ниско място, в хетски katkattya – падам на колене, коленича, свивам се. (DA-DT-b) В санскрит katus, хинду-урду chat, осетински kъutы, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки küto, персийски kutah, шугнански kut, гилянски kūto, сариколски kût – краен, къс. (VS-ETD) В санскрит cātvālа, протоиндоирански čāt, авестийски cāt, согдийски č't' – копая дупка. (L-IAIL) Всички те са сродни с древноиранското *ku(n)ta – къс. (ВА-С-1,стр.643) Също в тох.(б) mis.e, misentse, в хотаносакски missa, талишки mösö, mêzê, mek, персийски müzeka, mazrāh, пущунски mdzêka, санскрит mahi, mâshîna, пракритски maïya хинди-урду māćhī, māshya, раджасхански madcircūvā – област, поле, земя, осетински mæskь – дол, овраг. (DA-DT-b),(ОРС) Смятам че Кутмичевица е буквален прабългарски превод на „Долна земя”, от тохаро-индоиранските *kut- долен, нисък, свит и *miča,* mise – поле, земя. (б.а. вж. Мезек)

19) Къжелъ – средновековна българска крепост в Тимошко, къжел, кужел – горната част на хурката, където се закрепва къделката, къжел означава крив, конусовиден. (СИ-РРОД,стр.226) Фасмер посочва славянски аналигии в руски кужель, украински кужiль, кужелина, сърбохърватски куже, словенски koјelj, чешки kuјel – хурка. Но етимологията и е неясна. Не приема мнениета на Микола, за връзка с немското Kunkel – хурка, (от ср.лат. соnuсlа), или с древноскандинавското kongull – снопче. В БЕР думата се смята за производна на къделя, къделка, от праславянското кражелъ – кръгъл, от кражати – завъртам. (БЕР-3,стр.183) Предлагам алтернативни етимологични паралели: в санскрит kausa, осетински иронски kъædz, kuъstхъо, дигорски kъædæ, ягнобски kaž, кюрдски kiso, пущунски koč, kozz, kaž, талишки kêž, персийски kāž, шугнански kag, искашимски kaz, гилянски kēž, кашмирски côţu, непалски khundā – крив, извит. (VS-ETD),(IED) Абаев извежда осетинската дума от партянското kīž – крив. От същият корен е и осетинското kъædzъl/kædzelæ – опашка. (ВА-С-1,стр.621,623) Българската дума е от сарматоалано-прабългарски произход, или по-стара алано-асраматска заемка на общославянското ниво.

20). Магура – пещера в Северозападна България. Но топонимът е широко разпространен в Карпатите, където така се наричат някои планински възвишения до 1800 м, височина. В Закарпатска Украйна, също има връх Магура 1363 м. Може да мислим за прабългарски произход на топонима, предвид разпространението му в земи влизали в І-та Бълг.д-ва. В осетински migъ – облак, мъгла и в осетниски kыr, kæri, ягнобски gewr, кюрдски, пущунски, гилянски gor, талишки gür, персийски gur, шугнански gu'r, язгулемски gêr – могила, купчина, възвишение, височина, хълм. (VS-ETD) Така че в Карпатите Магура, най-вероятно е означавало „мъглив хълм или връх”. В България така се нарича една от най-големите пещери. Тук обаче имаме и друга бълг.дума „гура”, „гурво” – яма, отвор, ждрело, в осет.иронски xъuыr, дигорски хъur – гърло, отвор, така че Магура (migъ+ хъur) може да се разгледа и като „тъмна (мъглива) дупка, пещера”. В персийски, пущунски ghār, белуджи, кашмирски, санскрит giri, хинди gār, непалски khor, бенгалски garta – пещера. (DDSA) Интересен аналог е кюрдското mъgъare, персийското magharah – пещера. (ИО-КРС,стр.248)

21). Мадара – свещенно за българите място. Интересна дума е авестийското mãthrâ, mãthrahe, санскритското manthra – свещенна дума, молитва. (JP-DCAW) Така че Мадара – свещено, молитвено място. В индийската митология Мандара е синоним на „свещенната планина”, обитавана от боговете. В Чувашия има също селище Мадар. Аналогично в удмурски mudоr, е молитвено място, храм, с първоначлно значение - жертвеник.
Но обикновенно „Свещенната планина” се олицитворява с Богинята-майка. В осетниски mad/madæ, кюрдски mader, пущунски mor (от māφr), талишки moê, персийски madär, пехлеви mād, mādar, авестийски mātar, согдийски m`th (māth), партянски, хоремзийски mād, хотаносакски māta, санскнит mātr, mātā, шугнански modar, гилянски mеr, сариколски modar, белуджи matha, mas, кашмирски mātru, хинди-урду mātārī māthārī, тох.(а) māсar, тох.(б) māсеr – майка. Абаев посочва че формите завършваще на –ār, са форми производни на именителния падеж на древноиранското māta. (ВА-С-2,стр.62) Така че вероятно Мадара е означавало и култово място на Богимята-майка. Според легендите битуващи във възраждането, селището Мадара е било основана в дълбока древност от „леки жени”, явно далечен отглас за присъстиве на жени-жрици. Визнатийският източник „Скриптор инцертус” съобщава за действията на Крум при обсадата на Константинопол: „След това потопил нозете си във водата край брега на морето, умил се, поръсил войниците си и приветстван от тях, преминал между наложниците си, които му се поклонили и го възхвалявали”. Виждаме религиозен езически ритуал, а въпросните „наложници” са най-вероятно жрици.
Мовсес Каланкатуаци съобщава че при своята мисия в страната на хоните-савири, освен почит пред „чудовищния” Конен бог Аспандиат-Тенгрикан, савирите почитали и „богинята Афродита”. Освен че имали много „свещенни дървета” където принасяли животни в жертви и после окачвали гравите им по клоните (обичай описан и при дигорите през 19 в.) савирите имали и храмове и капища, които наричали „даркон” (в осет.arkon, чувашки arka - храм). (МК-ИА,гл.26)

22). Мезек – селището е известно с най-добре запазената средновековна крепост - Неузетикон от 11-12 в., с площ 6,5 дка. Разположено е в полите на Източните Родопи, под връх Шейновец (общ.Свиленград). Етимологията на името е била предмет на спорове. Според проф.Богдан Филов, проучвал Неузетикон и разположената в съседство тракийска гробница, в 1931 г., по-старото название било Музак и извало от музей, което е много съмнително. В 1999 г. Д.Колев - филолог от Свиленград, свързва названието с праславянската дума *medja – граница, межда, старобългарски межда, в руски, белоруски, украински межа, чешки и словашки meze, полски miedza, горнолужицки mjeza, долнолужицки mjaza, сръбски meda – хърватски език. Фасмер обяснява славянските думи с балтийското литовско mēdžias, mēde, в латвийски mеžs – гора, респ.гранична гора. В по-далечен аспект, с латинското medius – среда.
Може да предложим и алтернативна, прабългарска етимология на топонима. Вж. по-горното Кутмичевица! Особенно в персийски müzeka, пущунски mdzêka – поле и осетинското иронско mæskь, дигорско mæskьæ - дълбок овраг, дол, обрасъл с дървета и храсти. (ВА-С-2,стр102)

23). Миджур - 2168 м н.в., най-високият връх в Западна Стара планина. Името е от прабългарски произход, сравни с идентичното осетинско mitsær – снежен планински връх, букв.”снежна глава”. (ОРС) В кюрдски mâžgârti – покрит с мъгла. (ИО-КРС,стр.248) Още повече че в старобългарски е запазена думата ометъ – сняг. Логично е да изведем вероятната прабългарска дума джур – глава, като аналог на осетинското sær, което обяснява етимологията на името Джуро, Джуров, явно производно на изходното прабългарско шаръ, шъръ - глава. В руски шар – кълбо се смята за староцърковнославянска, т.е. старобългарска заемка от еднозначното шаръ. Фасмер не може да предложи етомология на думата, но не приема и логчната версия на Горяев за връзка с авестийското sarah - глава. Ясно е че има прабългарска по произход дума, аналогична по значение с останалите ирански аналози, респ.глава, връх (вж.Шар-планина). Също може да посочим планинския хребед Джухор – 801 м, сега в Сърбия, северно от гр.Крушевац, западно от Кюприя (Чюприя), район до 19 в, обитаван от население с български произход. Явно произхода на названието е прабългарски и означава „глава, планински връх”. В искашимски sur, sör, зебакски sor, язгулемски sa'r, вахански, шугнански sar, ягнобски sari, кюрдски serî, персийски, пущунски, белуджи sar, талишки sê, гилянски sêr – глава. (VS-ETD) В кашмирски sār – висок, голям величествен, било на планината. При нуристанците в Прасун, върховният бог, покровител на снеговете, облаците и високите планински върхове се нарича Mэsеr. (ТА-ГДБ,стр.167) В санскрит megha, протоиндоирански Hmaigha, древноиндийски meghita, авестийски maэγa, персийски mēγ, кюрдски mâž, осетински mig/megæ – облак, мъгла. (L-IAIL) В нуристански m'e означава катаракта, перде на окото, което се извежда от протоиндоарийското megh'a – дъжд, облаци (Richard F. Strand. „kâmv'iri Lexicon”), или Mэ – мъглив, sеr – глава, респ.планински връх. (вж.Магура)

24). Муторок - третият по височина връх (1970,5 м) на Южен Пирин. Намира се на главното планинско било югоизточно от връх Ушите. Името му се произнася още Моторок и Моторог. Смята се, че то идва от израза „маторни гори”, т.е. стари, големи гори. Само че това название се отнася единственно за Стара планина, чието название е буквален превод на Маторни гори. Предполагам вероятен прабългарски произход. Първата част на думата мут/мот може да свържем със старобългарското ометъ - сняг, преспи, старобългарска дума, посочена от Б.Цонев, заимствана в румънски като omet, omāt – сняг. (БЦ-ИБЕ-2,стр.39) В.Абаев посочва интересната осетинска дума mit, met – сняг и я сравнява с руското метель – виелица, което показва че в руски се касае за аланизъм. (ВА-СЕИ,стр.30-31) Фасмер го обяснява със славянското мета, измитам. Всъщност преходът е станал чрез старобългарски или имаме по-стара алано-сарматска заемка на общославянско ниво. Думата няма убедителни ирански аналози. (ВА-С-2,стр.124) За втората част рог, в персийски rāγ, таджикски roγ, пущунски raaghe – планински склон. (HP-PD) В ягнобски rūga, вахански rož – връх. (МА,ЕП-ЯТ,словарь,стр.315-316) Названието Rag, Raga отнасящо се към планински връх или склон е широко разпространено в иранския свят. В авестийски Raγa, древноперсийски Raga – планинско плато в Мидия, там се намира съвр.гр.Рей. В Таджикистан се срещат планински топоними, производни на roγ. Известен е партянския топоним Rāγan, край Ниса и таджикския Roγun, на брега на Амударя. (VS-ETD),(ВА-С-2,стр.343-344) Така че Муторог/Моторог е означавало снежен връх.

25). Мрака – средновековен, български топоним край Кюстендил. Значението на названието е „граница”. Владислав Граматик описва пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в Рилския манастир, в 1469 г.: „След дълго време, когато престанаха военните сражения, които по-преди ставаха по българските земи, и когато общественият живот потече пак спокойно, явиха се едни мъже миряни. Те бяха благочестиви и благородни по потекло, а по народност - българи. Те живееха край Кюстандил, в едно село, което отстоеше от него на две поприща и нещо [и което се наричаше Граница]”. Етимологични паралели: В древноирански mаrzaka, персийски marz, таджикски marzа, mеrzа, шугнански, язгулемски, ягнобски, искашимски marzа, осетински mæskы, пущунски mag'zi, morga, вахански marzg, mars – граница, край. (VS-ETD),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.232) В староирландски mruig, средноирландски bruig, корнуелски и бретонски bro, староисландски mork, mark, старовисоконемски march - граница. (P-IEW) В тох.(б) mrāke – висок и краен, предел. Д.Адамс го свързва с протоиндоевропейското *mereg – граница. (DA-DT-b) Така че названието е с прабългарски произход, а значение е покрайнина, граница, изхождайки от тохаро-иранските паралели.

26). Мундрага, М драга – средновековна българска крепост, мястото където е бил заточен княз Расате. Названието е от индоирански произход. Старостин посочва протоиндоевропейското *mandэr- кошара, обор, заградено място, в древноиндийски mandurā, mandira – конюшня. Друг паралел е гръцкото μανδρα - кошара, сходно със съвр.българското мандра. (IEE) Но българското значение на мандра е място са обработване на млякото и производство на млечни продукти, показва интересен парел с ирландското meadar, muide, muidhe – дървено ведро за мляко, маслобойна. (EDGL) Също в Родопите мантека – масло от козе мляко, маторина – млечна овца, кърмеща агнето си. Аналогично в албански mёnd, mёndа – жена-кърмачка или женско животно кърмещо малките си, възм.старобългарска заемка. (D-AL) Явно в езика на прабългарите е съществувала дума м тъ, м дъ, м дъ, означавала мляко, виж също българското мътеница – продукт от ферментирало мляко, матан – айрян (Чирпанско). Откриваме етимологичен паралел с осетниското дигорско mеsin, mеštin, иронски misыn – кисело мляко, аmæntgæ – закваска, мая, заето и в грузински mac`ani – кисело мляко. В някои ирансики езици, глаголът „пия” е: в авестийски mad, партянски m`s`d, съвр. персийски māsdan, mās, пущунски matar, осетински mæsæg, вахански ma, mod, moth, согдийски mst`wni и съвпада по значение с ферментирал, кисело мляко, вино. В протоиндоирански mada/maδa, вахански mod, moth, искашимски mid, сариколски mod – кисело мляко. (Сh-DIV),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.235) Оттук може да се очаква, че морфемата мант, освен най-общо „питие”, може да означава в частност и заквасено, кисело мляко. (ИИ-ИИСГБЕ) В БЕР мандра се смята за турска заемка от персийски mandira – място за обработване на млякото. (ВК-ТРТБЕ,стр.145) Предвид широкото присъствие на корена *мант и прекия осетински паралел, то предосманското му присъствие е очевидно.

27). Мургаш – планински връх. В Чувашия има също селище и река, наречени Мургаш. Най-вероятно връзка с дигорското murgъuz – мрачен, във вахански mur, murtaf – облачен, мрачен, или Мургаш – мрачен връх. (ДРС),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.236) Също може да мислим и за паралел с осетински margh, ягнобски marg, пущунски marga, авестийски margea, таджикски, персийски murg – трева, поле. (МА,ЕП-ЯТ) В тох.(б) morosāk*- растение, motartstse, motarcce, тох.(а) motarci – зелен. Мургаш – тревен връх, пасище. Втората част на думата е –гаш. Във вахански, таджикски goz, персийски gāz, шугнански gōz, сариколски guz, кховарски gаz, индоирански ghasa – пасище, ливада, трева, анолгично в осетински иронски хоs, дигорски xuasæ означава хубава трева, хубава, свежа трева, пасище, аналогично на старобългарското косъ – сено, окосена трева. Топонимът –гоз – ливада, пасище е масово разпространен в Памир. (ИС,К-ЭСФЯ,стр.178) В ормури γwāši, хотаносакски hwasa – трева, сено. В Кашмир marg е високопланинско пасище. Според Бернштам от същия корен е названието на р.Мургаб. Река със същото име има и в Източен Памир. (БЛ-ККМ,стр.166-169) Но също в персийски ghaleh, пущунски ghaśh, кашмирски gāsh, непалски ghāti – планински връх. Така че Мургаш означава или мрачен връх, или зелен връх, високопланинско пасище!

28). Онгъл, гъл – исторически топоним, сърцето на Аспарухова България, заградено, укрепено място, обхаващащо територията на Дунавската делта и Бабадагския масив. Византийският хронист Теофан го описва така: „Όγγλος, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятеля”. Освен това византийските хронисти изрично посочват че названието е дадане на „техния (български) език”. Въпреки това в литературата се е наложило мнението че названието отразява славянското „ъгъл”, тъй като след татарското завладяване, областта започва да се нарича „Буджак” което озночава ъгъл. В.Златарски предлага връзка с тюркското aγil, aγul и го интерпретира като „хуно-българска” дума огъл, аналогична по значеине на аул. Според Б.Симеонов aγil трябва да се тълкува през древнотюркски със значение землянка, кошара, обградено място, обор за животни, подобно на чувашкото ollax, olax – уединено, трудно достъпно място. (БС-ПО,стр.238-241) Може да посочим изходната алтайска форма е *ōni(˜e), в монголски *önčüg, тунгусоманчжурски *ōn – ъгъл. (S-AE) Имаме ностратически корен, паралел в протодравидското *vaŋk- обграден, извит. (IEE) Етимилогични паралели със санскрит āngāra, аnka, авестийски anku, протоиндоирански Hank, согдийски `nkyr (ānkīr), осетински ængыr/ænguræ, пущунски angar – ъгъл, кука, оградено място, талишки angisa, ягнобски angušpoma - пръстен. (L-IAIL) Също в пущунски angola, талишки angil, гилянски angel – свързан, тох.(б) onkor – оградено място. (VS-ETD),(DA-DT-b) Аналогично в чувашки unka, onkă, старочувашки (и прабългарски) ongo – кръг, примка, оградено място, ъгъл. В осетински дигорски ængоn, ængоm, иронски ængоm – тесен, плътно закриващ, заграден. (ДРС),(ИРС),(ВА-С-1,стр.161-162)

*29). Пеща – източната част на унгарската столица Будапеща. Широко разпространено е мнението че названието „Пеща” в името на унгарската столица е от славянски, респ. славянобългарски произход и означава пещ. Аналогично немското название на града е Ofen, а френското Peale, което означава същото. Първите сведения за селище с такова име дава „Унгарската Анонимна хроника” която съобщава че, унгарският княз Такшон, заселил в района емигранти от гр.Булар (Волжка България) водени от двама братя, Била и Бакш и им дал във владение крепост която се наричала Пещ (Pest). (ЯМ-БМ,стр.14)
Обикновено унгарските автори смятат Пеща за селище построено от времето на І-то Българско царство и свързват името със съответното общославянско понятие. Интересен факт е че около стара Пеща не е открито нито едно славянско езическо погребение, но има изследвани 549 гроба от аварски произход. Аварският некропол е съществувал до 850 г., т.е. в границите на І-та Българска д-ва. (ЯМ-БМ,стр.67)
В „Атласа на Птолемей” се открива интересна податка. В картата на Балканите с част от Долна Панония, между реките Дунав и Тиса, в „Земята на язигите” е отбелязан град Pessium. Съвр.изчисления показват че селището се е намирало в района на съвр. Nagykőrös (Надкьорьош). Флориш Ромер (1873 г.) предполага че язигския Песиум се е намирал някъде около Будапеща. Направените археологически разкопки са доказали че в района около Будапеща е имало римска крепост построена на мястото на язигското селище. Според Янош Макаи вероятно селището се е казвало Пестиум, но по-късните преписвачи са объркали името при преписа и са изтървали буквата „т”. Така вече се вижда че средновековното Пеща е съхранило старото алано-сарматско (язигско) название. (ЯМ-БМ,стр.23-25)
Но както ще видим, няма никаква грешка в преписа. Алано-сарматската дума е в тясна връзка със съвр.осетински, в иронски fыcыn, дигорски ficun – варя, пека. Преходът „p-f” е сравнително по-късен, така че очакваме изходна аланска форма *pæc, дала съответно *fæc, развила се в fыc/fic. Интересното е че подобна дума pеc – пещ, съществува и днес в осетниския език. Според Абаев тя е заемка от руското печь, но се среща в аварски реč, чеченски и ингушки реš – пещ, така че може да имаме и по-стар поризход. (ВА-С-2,стр.240) В хотаносакски pais – пека е максимално близко до изходната аланска форма. Също в пехлеви и съвр.персийски paz, кюрдски pidz, талишки byštê, pič, гилянски pêxtên, пущунски paxowel, шугнански pidz, язгулемски padz, paz, сариколски pez, вахански pac, ягнобски pač (от изходното согдийско p`č), белуджи pakkitan, парачи peč и в тохарски (а,б) päk/pak – варя, печа. Древната алано-сарматска форма е заета и в коми puzъ, pöž, удмуртски pыž – варя, пека. (ВА-С-1,стр.487-488) От същият корен е осетинското иронско fæzdæg, ягнобски pazd, согдийски p`zt, пехлеви pazd, древноирански *pazdaka – дим. В.Абаев посочва и унгарското fözni – пека, варя, като стара аланска заемка, сравнявайки я с осетинското иронско fыzonæg, дигорско fizonæg – печено шишче, шашлик, печено месо. (ВА-С-1,стр.467, 478) Така че „птолемеевото” Pessium, отразява точно изходната алано-сарматска форма, по-късно преминала в славянското Пеща.
Също интересен факт е че в някои унгарски диалекти (на молдовските унгарци чанго) съществува думата bécs означваща пещ, а е известно че едно от названията на гр.Пеща е Беч (Bécs). Новият градски център на Будапеща се нарича Újbécs (Уйбеч). Според унгарските автори, вероятно формата Беч е заета от някой „тюркски” език, респ.аварски или български. (ЗМ-БМ,стр.21-22) Но формата Бечъ е позната от старобългарски, с която освен Будапеща се е наричала и Виена, сега се използва в сръбски като название на Виена. Връзката Пеща-Беч показва че най-вероятно прабългарската форма на пещ е бечъ. Така че аналогията *бечъ-*pæc-*fæc- fыc/fic е напълно логична и възможна!

30). Плиска, Абоба – столицата на езическа България. Градът е основан от прабългарите и е столица на държавата доминирана от тях. Според П.Георгиев Плиск-ова означава „станът, лагера в Плиска”, като посочва че тюркското ова – поле, лагер. (ПГ-ГП) В чувашките легенди има подобен персонаж, Плиска, която е била жена-войн. Също в Чувашия има три топонима носещи името Плиска, Плиска-вар – речна долина, по поречието на р.Хъйрла, Плиска – местност в Северна Чувашия, Плиска-тюрем, равнинна местност до р.Юнга. Интересно е че в чувашките предания се среща легендарния слънчев град Плиска. Етимологични паралели: В тох. (б) plyskem – блестящ, тох.(а) palsk – светъл, бял. (P-IEW) Плиска – блестящ, бял град. Наблюдаваме пълно звуково съвпадение с тохарската форма. Това е било значението на топонима, защото И.Венедиктов, посочва в българския апокрифен разказ „Сказание Данаилово”, в което се говори за Михаил-каган, т.е. българският цар Борис І (Борис-Михаил), които излязял от „слънчев град”, а знаем че столицата му е Плиска, т.е. слънчева, светла. Например тохарския Куча в Синцзян означава същотото – бял град (тох.(б) kutsi – бял, чист, свят, тох.(а) kāsu – красив). Освен това белия цвят, като название на градове е широко застъпено при прабългарите, респ. в І-та Българска д-ва. Опитите за обяснение със славянското плосък или аналогиите с руския Псков са несъстоятелни. В средновековните източници, Плиска се изписва като Плъскова, Плиск-ова, което е аналогично на израза Плиска-град, използван в „Българския апокрифен летопис”. В гръкоезичните източници се изписва като Πλίσκοβα. Плиск-ова/оба, означава слънчев, блестящ град, което ни подсказва че суфикса –оба/ова, би трявало да означава град. В иранските езици *obad, ovad/*abad означава строя, градя, дом, къща, откъдето –обад, –абад се използува като суфикс при обозначението на даден град, разпространено в Средна Азия, например Джелалабад, Файзабад, означаващи, град построен от Джелал или град построен от Файз, или Исламабад – град на исляма, Ленинабад – град на Ленин, от същия корен, в персийски āwa – град, постройка, староперсйски āpāt, съвр.персийски ābād – населен (селище), староперс. āpātа – защитен, в осетински uat – стая, дом, badan – крепост. (ОРС) Също в хинди-урду ābād, кашмирски, пущунски bandar – град. Така че Плискоба/Плискова, означава буквално „Слънчев град”. Топонимът Плиска се оказва разпространен, там където са пребивавали прабългари, освен в Чувашия, се среща и в Украйна, край Виница има селище Плисков, също в Хърватия, до гр.Книн, Б.Катанчич и П.Шкорпил, посочват селище vicus (село) Pliska, а М.Фасмер посочва в континетална Гърция (Елада) селище Μπλισκα.
Интерес представлява и названието Абоба, което се използва като синоним на Плиска. Може да го свържем с ягнобското aftoba, пущунското аftаba, персийското aftob, шугнанското oftob, гилянското еftеb, язгулемското oftoba, сариколското oftab, белуджи рatāfā, кашмирското āftāb, хинди-урду ātap, палийското ātapа, раджастханското ānthabō, непалското āditya – слънце. Също в персийски abi aiyam – слънчева светлина, abha – блясък. Така че Абоба, може да се представи като аб – слънчев, и оба – град. Така че Плиска означава „блестящ или слънчев град”, като названието е с ясен тохарски произход, а синонима Абоба е негов ирански превод, факти ясно показващи какъв е бил езика на прабългарите!

31). Рас, Раса – граничен българаски град на І-вата Бълг.д-ва, намирал се на 7 км от съвр.Нови Пазар, в местност наречена „Градина”, по-късно става столица на средновековната сръбска д-ва, Расово – бълг.град в Сев.Добруджа на р.Дунав (сега с.Расова, окръг Констанца). Етимологично обяснение с осетинското иронско ræz, дигорско ræzæ – планинско пасище, производно на идентичното древноиранско wraza. Друга възможност свързана с друго разширение на същия корен е в дигорски ræzæ – плодове, овощна градина, свързано с древноперсийското raza, rasa, общоиранското raz – лозя, в авестийски razura – млада гора, все производни на корена *raz- разтеж. От ирански е заето в коми ras – гора, rоz – грозд, съцветие. (ВА-С-2,стр.397-399),(ЭСКмЯ,стр.171,172) Виж и българското реси – млади клонки, съцветия. Може би в потвърждение на това трябва да кажем че развалините на средновековната Раса се намират в местност до Нови Пазар, носеща името „Градина”! Едва ли е случайно съвпадение. Според Ст.Младенов етимологията идва от храст, аналогично на Ращак, Расник, Расна, Раске, Рахче – селища в България. (СМ-ИБЕ,стр.199) Всъщност виждаме сходен индоевропейски корен, в езика на прабългарите и славянските езици.

32). Рахово – средновековното име на съвр.Оряхово. В съвр.литература Ряхово, Оряхово се обяснява от „орех”, местост богата на орехи. Но странното е че средновековните топоними, началното „О” не съществува, което показва че Оряхово е по-късна славянизирана трансформация на прабългарска по произход дума. Етимологични паралели: в язгулемски roh, сариколски rūn, хуфски и рушански rōat, тох.(б) ru, ruwent, – открит. (ВС-РХТ),(DA-DT-b) Също в осетински ragъ, кюрдски rax, пущунски ragê, персийски räg, таджикски rog, хотаносакски rraa, авестийски raγa, согдийски rāγ – равнина, подножие на планина, било. (VS-ETD),(ВА-С-2,стр.343-345/) Вероятно значение: Рахово – открито място.

33). Рожен, Руй-планина, Руен – български планински топоними. В осетински ræbыn – подножие на планината, в дигорски ragъ – планинско било, иронски rаgъхъæd – планински връх. (ОРС),(ДРС) В Ингушетия, Рагъ е името на малък планински хребет между реките Терек и Сунжа, алански топоним. В персийски rāγ, таджикски roγ, пущунски raaghe – планински склон. (HP-PD) В ягнобски rūga, вахански rož – връх. (МА,ЕП-ЯТ) Названието Rag, Raga отнасящо се към планински връх или склон е широко разпространено в иранския свят. В авестийски Raγa, древноперсийски Raga – планинско плато в Мидия, там се намира съвр.гр.Рей. В Таджикистан се срещат планински топоними, производни на roγ. Известен е партянския топоним Rāγan, край Ниса и таджикския Roγun, на брега на Амударя. В пехлеви rōy, персийски ruje, памирски růy – издигам, израствам. (VS-ETD),(ВА-С-2,стр.343-344) Така че връзката с Рожен и Руй не подлежи на съмнение.

34). Серет – река в съвр.Румъния, границата между историческите области Влашко и Молдва. Произхода на названието е неясно. В.Стецюк смята че е от алански произход. Във всички ирански езици *sar/*ser означава глава, начало, вкл.начало на река, извори. Така че Серет показва пряка връзка с осетинското ser – начало. Като се знае че по време на І-та Бълг. д-ва, реката тече през българските предели, може да търсим и прабългарски произход на името и. В санскрит sárati – течение. Друга, смятам по-достоверна вероятност е да произлиза от аналогичното аланско (осетинско) særræt – скок, подскоци, т.е. бурна река. (ОРС)

35). Татри – планинска верига в Словакия. Произходът на топонима е спорен. Фасмер посочва че в руски Татры е заето от полското Таtrу, получено в резултат на дисимилация на *Таrtrу, първоначално от *Tъrtr-. В украински Товтри, Толтри, средновековното латинско географско название е Tritri montes (Козма Пражски), В украински мн.ч. толтри означава камъни. Унгарското название Tátra происхожда от полската (унг.форма е използвана за пръв път в 1808 г.), „Унгарската анонимна хроника”, писана на средновековен латински многократно споменава планините като Turtur mons. В Херцеговина също има планина Тртра. В авестийски tãthra – висок, мрачен, мъглив планински връх, taφra (tathra) - тъмнина. Думата присъства и в чувашки като tětre – тъмен, мъглив. Възможно е названието да е аварско или прабългарско по произход, със значение „тъмни, мрачни планини”.

36). Тича – река в Североизточна България. Възможен е прабългарски поризход на хидронима. В санскрит tak, takvāh, авестийски tac, tix, средноперсийски t`c (tāc), taz, партянски t`c, t`č (tāc, tāč) , пехлеви tazichn, кушанобактрийски tasaro, бартангски tyz, tŷzd, осетински иронски tæsыn, дигорски tæsun, белуджи tachag, съвр.персийски taxtan, taz, таджикски toxtan – поток, течение, тичам, предвижвам се бързо. (Ch-DIV) В ягнобски, пущунски tez, кюрдски tīz, талишки tiž, рушански, хуфски tīz, пeрсийски, гилянски, язгулемски tiz - бърз. (VS-ETD) Така че Тича означава бърза (планинска) река. (вж.тичам)

37). Турда – град в отвъддунавските земи на І-та Българска д-ва (сега в Румъния - Turda, до 1918 г. е в Австро-Унгария, унг.назв. Torda, немско Тhorenburg). Град Турда е разположен на р.Арджеш, на 30 км южно от Клуж, там където реката напуща планината Бихор и образува брод. В унгарските документи е споменат за пръв път в 1075 г. като място за добив на сол. Районът е известен със солните си залежи, експлоатирни и по време на І-та Българска д-ва. В античността като дакско селище е известен с името Patavissa и Potaissa. Етимологични паралели:
а). Турда – солник, мина за сол. Привържениците на тюркската теория го сварзват с алтайското *tur – сол, предвид солниците в Трансилвания. В чувашки tăwar, tuar, toar – сол, в останалите тюркски езици tuz/tоz – сол, пратюркска форма *dūŕ(ǖ). Според Рамстед, тюркското название е заемка от тунгусоманджурското turu, turaka – сол, turu-da – посолявам. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.183-184) Според Старостин, пратунгусоманджурската форма е *džujar, евенкски džēri, евенски džuir, džujir, манджурски džušuxun, орокски dūre – сол, солен, в прамонголски *dabu-su, средномонголски tābuson, dabusun, съвр.монголски dabusu(n), халха-монголски davs(an), бурятски dabha(n), калмикски dawsn, ордоски dawusu – сол, пракорейски *čjэr, съвр.корейска čэl- [čjэl-] - сол, старояпонски *túrá, съвр.японски tsùra – горчив, кисел. Ностратически паралел с протоиндоевропейскотои *sūr – кисело мляко (бълг.слав. сирене), пракартвелски *car, грузински m-car-e, мингрелски čor, дравидски *suvar – солен. Също бореален паралел с прасинокавказки *[s]wirā, вайнахски (чеченски и ингушки) *šura, тибетски skjur, thūr, древнокитайски sōr – сол. Според Владимирцов и Дыбо монголската форма е заета от древнотюркски, чрез преходното *dabur-su. Старостин не приема това мнение и смята че е съществувала общо алтайско понятие, от което паралелно са се развили названията на солта в алтайските езици. (S-AE) Интересно е мението на Рамстед, който смята че в основата стои не алтайско понятие, от езика на айнусите ruru – сол, *duru – море, солена вода. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.184) Показателна е японската форма!
б). Турда – храсталак. Според В.Стецюк (украински лингвист-любител) етимологията е свързана с чувашкото turat/tоrat – клони, храсаталак. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.251)
в). Турда – брод. Тази етимология е предложена от П.Добрев. В санскрит tīrthá – мост, брод, tari – мост, брод. (IЕЕ) Във вахански tьrt, кховарски thurt, калашки turt, непалски tāruwā, палийски tītha, хинди-урду thāh, utārā, означава брод, място за преминаване, (респ. в бълг. търница – пътека). Също във вахански tьrt-di – преминаване на брод. Според И.Стеблин-Каменский ваханската дума не е иранска по произход, защото подобно понятие липсва в иранските езици, където брод е в персийски guzar, пущунски gudar – брод (сравни с българското неславянско газя) и pul (авестийски parэta) – брод, мост, а заемка от съседните нуристански и дардски говори. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.368)
Така че примамливи като обяснение са като алтайската етимилогия свързана с добива на сол, така и индоарийската и ваханската свързани с местоположението на селището, на брода на р.Арджеш.

38). Тутракан – български град на р.Дунав. По време на Римската империя носи името Transmarisca. Името означава „отвъд блатата”, като вероятно се има предвид разливът на Дунав западно от днешния град. При император Валент (366 г.) бил построен салов мост на река Дунав при войната му с готите. От 681 г. включен в І-та Българска д-ва. Средновековни арабски географи отбелязват града с имената Рекран, Закатра, Тракан, Тарака. Други го споменават като Туквант, Торкан, Дуракам, Таткракам.
Има няколко хипотези относно произхода на името Тутракан: Една от тях го свързва с името на руския град Тмутаракан, разположен по северното Черноморие. Името според тази хипотеза било донесено от руски преселници в началото на 13 в. Втората версия свързва наименованието с хипотетичната прабългарска дума тамантаркан – град на този, който пази. Третата хипотеза прави връзка между името Тутракан и владетелския род Тертеровци - Тертер-кан (Тертеров град). Окупиран от Румъния в периода 1913-16 г. и 1919-1940 г., тогва носи името Turtucaia, производно на турското му название Turtukai.
Предполагам че названието на града е от прабългарски поризход и отразява думите турта – брод (разгледана по-горе) и кан, от източноиранското kant – град (дума от тохарски поризход: ikente място, географско положение, ekane – владение) т.е. „град на брод”. (б.а.: тази хипотеза е изказана първоначално от П.Добрев)

39). Тутхонъ – българското название на Анхиало (Поморие). ΑΝΧΙΑΛΟΣ е античното селище, намиращо се до днешния град Поморие. През 9 в. Анхиало влиза за първи път в пределите на българската държава. Малко по-късно (на 20.08.917 г.) цар Симеон І Велики нанася историческо поражение на византийците в битката при река Ахелой. Българите наричат града Тутхон. Названието Анхиало произлиза от древногъцкото anchi - около, в близост и als – море, така че Поморие е директен превод. За етимологията на Тутхон може да се предложат две версии: а). иранска: Тут-хон – пусто огнище, пуст дом или пуста пещера. Първата дума тут – празен, пуст, в осетински tutt – кух, празен, санскрит tucchaka, tucchya, авестийски tuφika (tuthika), пехлеви tuhik, персийски tuhi, tohē, пущунски tihī, đađ, белуджи dak, хинди-урду tuććha, tuććh – празен. (ВА-С-3,стр.321) Втората част е общоиранското xāna – стая, помещение, персийски kuane, kuonek, осетински kъоnа – огнище, согдийски kānāk – жилище (заето в тюркски като qonaq – жилище). В осетниски също и дом, или значението е „пусто огнище” или „пуст дом”. Друга възможност е в основата на хонъ да стои българската дума хуния – тесен проход, също в осетински хuыnkъ/хunkъæ – бърлога, дупка. (ОРС),(ДРС) В хотаносакски khuna, khunaka – дупка, бърлога, пещера, ягнобски xank – сито, пехлеви kūn, кюрдски kun, kunik, персийски xung, kundž, пущунски xuca – ъгъл, бърлога, убежище, дупка (в земята или скалите). (ВА-С-4,стр.266) Така че другото близко по смисъл значение е „пуста бърлога”, „пуса пещера”.
б). чувашка – вълнолом. От чувашкото tat, tыt – разбивам, разпръсквам и xum/xom – вълна. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.180,181,356,357) В осетински дигорски също се среща думата tad – раздирам. /ВА-С-3,стр.220/

40). Търново – топоним, търно – кула, тръвна, тръмъ – кошер. Според легендата градът е основан от кан Крум, след победата над Никифор. Топонимът е разпространен върху цялата българска етническа територия, по данни на В.Кънчов, в Македония: с.Търново - в Гевгелийска кааза, Тетовска кааза, Гостиварска Нахия, област Горни Полог, Кривопаланска кааза, Битолска кааза, Дебърска кааза, Костурска кааза. В Прешовска Кааза (северно от Куманово и Кратово, югозападно от Враня) са отбелязани селищата: Търнова, Търновец. Пак в Прешовска кааза се намира и с.Турне, в Струмишка кааза – с. Турново. Също до Буяновац (Бояново) в Южното Поморавие има Велики и Мали Трновац (Голямо и Малко Търново), Също Търнавъц, северно от Зайчар, на р.Тимок. Виж и Търнава – унгарското има на Братислава.
Етимологията на Турну (Северин, Мъгулере) според П.Добрев идва от прабългарската дума турну, търно – кула. Вероятно Търново е свързано също с кула, връх. Етимологични паралели: В ирландски toirnichte – високо място, tъr - кула. (EDGL) В тох.(б) tarne – връх, връх на гланата, теме, съхранило се и в язгулемски tern – теме и осетински иронски tærnыx, дигорски tærnix – чело. В тох.(б) trenk – поддържаща греда, в хотаносакски tāra, trenk – подпора, стълб, греда, в таджикски tarnow – водоскочна тръба, улук. Тохарското понятие е аналогично на хетското tarna – връх, теме. От тохарски е заето в протомонголски *teriγün, teri'un – теме и тунгусоманджурски *tiru – възглавница. В персийски tarā, turā – висока стена. В пехлеви tēr, сариколски ter, хуфски, рушански, ягнобски, вахански tor, кюрдски dêr, пущунски tār, талишки, гилянски ter, персийски tar, пущунски tīr, шугнанскиски, рушански, хуфски tōr, кховарски toren – връх, височина. В сакски ttāra, согдийски tār - чело, персийски tār – теме. (ИС-ПРС),(ВС-КПАБ,стр.278),(VS-ETD),(ВА-С-3,стр.271) В кюрдски tawer – скала. Също в чувашки tara – връх. В английски tor – скалист връх. Можем да посочим сходните, старофренското tur, латинското turris, немското turm, английското tower – кула.

41). Хумар – селище в Кавказ, в съвр.Кабардино-Балкария, разположено на р.Кубан. В близост до него на невисокото плато Калеж, се намират руините на ранносредновековна крепост, известна като Хумаринско градище (Хумаринское городища) смятано от археолозите за един от основните градаве, вкл. най-вероятно столицата на Кубратова България и съществувал от 2 до 10 в., без прекъсване. Крепостта е върху плато с площ над 25 ха, обградено от стена, представляваща насипен земен вал. Че названието му е било Хумар се потвърждава от византийски и грузински свидетелства посочваще град Схимар като един от основните алански градове в 9-10 в. Градът е станал алански след изселването на древните българи към Балканите. Окончателно запустява след опустощителния поход на Тамерлан (Тимур Ленк или Тимур Куция) през Кавказ в 1396 г. Според Петър Добрев, аналогично по название селище Химара откриваме и в Южна Албания, на самия Адриатически бряг, от времето на І-то Българско ц-во. Античното му име е Χάονες, (Chaones) идващо от названието на илирийското племе хаони. Смята се че средновековното название Химара (Χίμαιρα) идва от гръцкото χείμαρρος (сheimarros) – поток, порой, въпреки че до 12 в. византийците наричат града Хаона. Разбира се твърде вероятна е евентуална прабългарска етимология, предвид съвпадението Хумар-(С)химар-Химар. Възможни етимологии:
а). иранска, Хумар – червен, червеникав, кафяв. Откриваме в язгулемски kоmir, средноперсийски kāmir, (камир-хион, кермахиони – червени хиони), персийски хumr, хumаr, кюрдски xumri, хинди-урду aхmar – червен, персийски qamrā, чувашки xămăr – кафяв, т.е. възможно е Хумар, да отразява някаква особеност на ландшафта, цвят на скалите, почвата и пр. В Афганистан има град с подобно название Пули Хумри (Pul-i-Kumri), с вероятно значение червен (кафяв) мост или връзка с kumri – див гълъб (явно пак свързано с цвета на птицата).
б). алано-сарматска, Хумар – земя, земен, във вразка със земния вал около крепостта. Аналогично в І-то Бълг.ц-во имаме подобни топоними Земплин в Закараптието, Землин (сега Земун), крепост посторена срещу Белград, също свързани със земни валове. В осетински иронски xъum, дигорски xumæ – земя, почва, разорано поле (вж. къметищи). В хинди-урду kumbī – земеделец, селянин обработващ земята. Абаев посочва в согдийски xurm, γwrmh – земя почва, което за него е съмнително, тъй като „р” в осетински не изпада. (ВА-С-4,стр.261) Да но ака посочим Хумар, респ. развил се от изходно сарматско *xumr, нещата се изясняват. В тох.(б) gurm, хотаносакски gulma – изпъкналост, хълм. Съществува осетинско фамилно име Хуымартæ (Хумаровы). (ЗГ-ОФЛИ)
в). алано-сарматска, Хумар – ъгъл, скрито място, дом. От осетинското иронско kъuыm, дигорско kъum – ъгъл, дом, огнище, също в дигорски kъumа – дървена греда за залостване на вратата, производно е на ъгъл. В останалите ирански езици имаме konj'/ kunj' – ъгъл, konа/ kunа – огнище, дом . (ВА-С-1,стр.641) Значението кореспондира с название на крепост, укрепено място.
г). абхазо-адигска, Хумара, от Хъумэн, Хъумэрэн (черк.кабард.) - защитавам, охранявам (укрепено място), от черк. (кабардинско) хъumэ, хъumэn - охрана, охранявам, хъumikэ - страж, хъumpiэ - защитено място. (КбРС,стр.422-423) Възниква въпросът има ли връзка между дигорското kъumа – дървена греда за залостване на вратата, и кабардинските значения, което е твърде вероятно, при отсъствието на подобен паралел в останалите абхазо-адигски езици. (вж. АШ-ЭСАЯ-2,буква„х”) Кабардинците (черкесите) са сравнително късно население на региона, но в ранното средновековие често се споменават касогите, като съседи на аланите и прабъларите, а касогите са предци на съвр.черкеси, те са едно от абхазо-адигските племена, заедно със зихите, колхите, керкетите (които се свързват точно със черкесите). Това се потвърждава и от съвр.осетинско название на кабардинците – kæsæg. Така че може да се мисли и за ткава етимология, но предполагам че връзката със земя, земен вал е най-вероятна.

42). Хърсово, Хърсград (Разград) – средновековни топоними. Паралел в осетински иронски хъærs - открито място, открито пространство. В чувашки hir – поле, степ, аналог на турското кър. (ИА-УЧРС) В дигорски xærsæ е обработваема земя, нива, произлиза от общоиранското *karš – бразда, според Абаев. (ВА-С-4,стр.182) В санскрит ajra, ajriya, авестийски azrā, протоиндоирански Hajra – равнина, поле. (L-IAIL) Така че Хърсово, Хърсград са названия свързани с особеносттите на ландшафта, т.е. равнина, обработваемо поле. Тази прабългарска дума е свързана с названието на етнографската група хърцои, обитаващи Североизточна България. Традиционно се смята че е румънска заемка râtoî – селянин. (СИ-РРОД стр.551) Или като обидно прозвище също от румънското raţă, răţoi – патица, паток. (БЦ-ИБЕ-2 стр.54) Румънската дума râtoî –селянин, е българска заемка от ратай. Но другото название на хърцоите – „полянци”, жители на полето, ясно показва къда да търсим значението.

43). Хъртен – планинна в Тимошко. След окупацията на областта от сърбите в 1833 г. името е променено на Ртан. Планината е стръмна, висока 1565 м, с пирамидална форма. Югозападният склон на Ртан е покрит с борова гора, североизточният е много стръмен. Името показва ясен паралел с осет.иронски xærd, xærdæ – стръмен, висок. Абаев посочва връзка с авестийското эrэdva – висок и тохарското orto – връх. (ВА-С-4,стр.178-179)

44). Цунгура – местност между Плиска и Каспичан. Означава широка, плитка дупка която се пълни със застояла, блатна вода, след дъжд. Вероятно със същия произход са Сунгурларе до Карнобад и Сонгора в Лозенградско. В Кабардино-Балкария се срещат сходни топоними Чунгур-тала, Чунгупла, Чунгур. За Б.Симеонов произхода е прабългарски, от хипотетичната „хуно-българска” дума сонгур – блато, локва, мочур. (БС-ПО,стр.242-243) Ако търсим алтайски паралели, трябва да посочим тюркското sungar – лалугер, сходно с тунгусоманчжурското singeri, sigar – мишка, т.е. значението на топонима да е „лалугерска или миша дупка”. Но много по-точен паралел е осетинското cыng/cung – тиня, дигорското cina, иронското cыna – утайка. (ДРС),(ОРС) За Абаев етомологията е неясна, но в тох.(б) tin, хинди tīn – мръсотия, кал. Д.Адамс посочва като най-сходно старобългарското тиня и чешкото tina – екскременти. (DA-DT-b),(ВА-С-1,стр.322),(DDSA) Явно имаме присъствие в прабълг.език и на тохарската тинъ, тин(я) и на алано-сарматската дума цънгъ, или ц гъ, като едната се е съхранила в старобългарския, а другата е останала само като топоним.
Втората част „гура” , „гурво” означава яма, отвор, ждрело, в осет.иронски xъuыr, дигорски хъur – гърло, отвор, дигорски gura – хамбар, тох.(б) gu, хотаносакски guhā – пещера, ягнобски gewr, кюрдски, пущунски и шугнански gor, пущунски gūddaey, gūr, талишки gûr, персийски gur, гилянски gēr, белуджи gor, gorə[g], кашмирски gōrō – гробна яма. (VS-ETD) В искашимски ghar, сангличи garma - пещера. (IED),(DDSA)

45). Шабла – крайморски град, разположен до Шабленското езеро, прочуто с лековитата си кал. Според Б.Симеонов названието на града е от древнобългарски произход. Той го свързва с тюркското (казахски, алтайски тюрки – телеути, шорци) şаbala (шабала), чувашки şарala – голяма лъжица, черпак. От чувашки заето в марийски sovla, savala, коми, удмурски šabala – голяма лъжица за почистване на плуга. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.96) Вероятен първопроизход на думата е тохарското sapule – съд, делва, гърне. (DA-DT-b) В осет.дигорски sabo – мярка за течности. (ДРС) Аналогично при българите е преминало в залив, селище на залив. Като друга възможност Б.Симеоново посочва връзка с монголското (сойонско) šalba – блато, кал. (БС-ПО,стр.244-247) Протоалтайска форма *sípa, прототюркски *sība-, старотюркски suva, съвр.турски sīva (вж.топонима Сиваш, от тюркското караханидско suvaš), узбекски, гагаузки, саларски, тюркменски suwa – кал, глина. Монголски siba, šibar, халха-монголски šava, бурятски šaba, калмикски šaw, дагурски šawar, šaure, тунгусоманджурски *siba, евенкски siwa, манджурски šabargan, старояпонски safa, съвр.японски sawá, sawas – кал, блато. В угрофинските езици, протоформа *śawe, фински savi, естонски sau, мордвински śovoń, марийски и коми šun, хантски и манси sawэ, sowi - глина, кал. Този ностратически корен *[s]iwV, се открива и в картвелски *sw, грузински sv-am, мингрелски и лазки s(v)-, sum. (S-AE) Но интересното е че в осетински откриваме аналогичното иронско cыif, дигорско cыifæ – кал, блато, което според Абаев не е с много ясен произход. Той преполага или връзка с чувашкото şup, татарското čub – мръсотия, кал, или местна кавказка заемка от абхазо-адигското, кабардинското čъера – мръсотия, сванското čibh – блато. (ВА-С-1,стр.338) Съвр.осетинското cыif(æ) отразява изходното сармато-аланско šīpe – кал, блато, близко до чувашката форма (вж.българското диал.шупна се – разтвори се). Или коренът *шъ(у)п/шъ(у)б – кал, нещо влажно, лепкаво е съществувал в езика на аланите и прабългарите независимо от алтайския му първопроизход, така че топонимът Шабла е с предтюркски произход.

46). Шумадия – историческа област, представлява хълмистата и гористо-планинска местност, ограничена от реките Сава и Дунав на север, Велика Морава на изток-югоизток, Сръбска Морава (сега Западна Морава) на юг и Дрина на запад. Днес Шумадия е „сърцето на Сърбия”, но в средните векове е неизменна част от І-вата Бълг.д-ва и до 13 в. по-голямата част от нея влиза във ІІ-та Бълг.д-ва. Западните пътешественици са я наричали Silva Bulgarika – „българската гора”. Етимологията се свързва с българското шума – опадали листа, суха трева, също и гора. Среща се още в сърбохърватски шума, словенски šúmа, старочешки šumа – гора. Според Фасмер се касае за звукоподражателна етимология, от шум – шумящи листа. Но думата най-вероятно е от прабългарски произход. Може да посочим тохарски и алтайски корени. В тох.(б) sām, в тох.(а) stam – дърво, гора. (DA-DT-b) В пущунски swadzem – гора. В кховарски c`um – борова гора. Старостин посочва изходното алтайско *č`ámo˜-e, тюркското *čаm, монголското *čöme-sü, корейското *čamh, японското *támú-kui – дърво. (S-AE) Особено интересна податка представлява протоалтайското *siùmu, монголското *sim, тунгусоманчжурското *sum, японското *sùm – трева, ливада, цветя и протоалтайското *š(ià)mì, тюркското, засвидетелствано само в уйгурски *simek, тунгусоманчжурското *šumi(˜č), корейското *sjэm, японското *sìmà – гора. Уйгурската форма се смята за местна прототунгусоманчжурска заемка - *šumi, *šimu – гора (Martin, Miller 1976, Martin 1996). (S-AE) От същият произход със значение трева, е и названието на чувашкия народен празник Çимĕк, (аналогичен по своята обредност с нашия Еньовден) съвпадащ с лятното слънцестоене. Според поверието в ноща на Çимĕк, трябвало да се съберат 41 билки и треви, да се сварят и отварата да се пие, за да бъде човек здрав през годината. Традиционното мнение на Фасмер, че Çимĕк идвало от руското семь, тъй като съвпадал със седмата неделя след Пасхата (Великдена) смятам за невярно. Тук става дума за езически народен празник, известен и като „празник на цъвтежа”, съвпадащ с късно наложената хриситянска обрядност, имащ пряка връзка с билките и тревите, както и нашия Еньовден. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.119)

47). Юндол, Юндола, засвидетелстван в старобългарски текстове като „Ъндолъ”, с начална малка носовка - , долъ. (СМ-ИБЕ,стр.237) Селото и местността Юндола се намира в планински район и е на 16 км северозападно от Велинград. Разположено е на 1400 м ср.надм. височина между планините Рила и Родопи. Според Б.Симеонов томпонима произлиза от тюркското *tala, монголското *tal, *dala – поляна, степ, равнина и тюркското *yond – кон, т.е. „конска поляна”. (БС-БО,стр250-251) Според друго мнение, името на местността произлиза от турската дума „юндол”, т.е. пазар за вълна, което е невярно поради старобългарския предосмански произход на топонима.
Възможен е и ирански поризход.
а). От санскрит ānta, протоиндоирански hanta, осетнски ant – покрайнина. (L-IAIL) И в осетински uæl (wæl), ягнобски oliugon, кюрдски alo, пущунски alvutel, рушански и хуфски ōli, талишки ali, гилянски yalaxanen – висок. В сарматски аlа – планина, осетински uælе - високо място, uæliаumæ – висок връх. (ОРС) Също в угрофинските езици, в манси al, хантски elti, удмурски vyliyn, лапландски ālā, фински ylā, естонски ülal, мордвински vel'ks, вепски ülez, ulahan – горен, висок, върховен. От мансийското ur-ala – планински върхове, произлиза и названието на планината Урал. Или прабългарското *ъндъ ( дъ) – краен и *олъ – връх, височина.
б). От тох.(а) ānt, тох.(б) ānte, арменски and - поле. Според Вернадски това е в основата на названието на антите – поляни. И *олъ – връх, височина, т.е. високо поле, висока поляна.

[Курт]

ЕТИМОЛОГИЯ НА ИЗВЕСТНИ ЛИЧНИ ПРАБЪЛГАРСКИ ИМЕНА


1). Акага – прабългарско женско име, царица на утигурите. В осетински akkag означава достоен, издигнат, което обясняват изцяло етимологията на прабългарското женско име Акага – достойна. Среща се като Аккака при чувашите. (ЧХЯ) Съотв. в тох.(б) akk – издигам, acam – достоен, akāsāe – небе. В хотаносакски ākāsā, в санскрито aakaz, общоирански *asman/*osmon - небе. (DA-DT-b) В келтските езици, в ирландски аghaidh, староирландски *agita – старши. (ЕDGL) В кховарски akam, akim – управител на провинция, палийски agga – пръв, висш, управляващ. Произходът е свързан с древноиндоиранският корен aug, ug – увеличаване, нарастване, усилване, издигане, възвеличаваме, възхвала. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.258-261) Мнението на В.Абаев за произход на akkag, от арабското haqq – справедливост, дължимо, известно и като българския турцизъм хак, хак му е – полага му се, така му се пада, смятам за неприемливо и погрешно. (ВА-С-1,стр.43)

2). Акамир - архонт на березитите, участвал в 799 г. в заговор срещу византийската императрица Ирина. Името категорично не е славянско по произход, тъй като *ако, каки в славянските езици означава фекалий, изпражнение, респ. Акамир би означавало „изходил се върху света”. Името е от същия тохаро-осетински корен akk – издигам и иранското, осетниско Mihr – Митра, преминало в -мер и под славянско въздействие в -мир. Акамир – издигнат до Митра. При осетинците има подобни имена Ако, Акий, Аккуй, Аккы, Акъо, а при чувашите – Акки, Аккас, Акки, Аккус, Акмăрса. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

3). Алцек – прабългарско име. В Чувашия има селище Алцик, наречено на името на своя основател. Среща се и при осетинците под формата Алциаг. Вероятна етимология: В осетински иронски alcы, дигорски alci – всичко, аlcigъоn - всемогъщ и –ag, алано-сарматски суфикс за облазумване на лични имена. (ДРС),(ОРС) Според Б.Симеонов името идвало от алтайското alčъk – нисък, малък. (БС-ПО,стр.181)

4). Амбазук, Амазук – хонски, (прабългарски) или алански вожд в Кавказ, около 500 г. В.Абаев обяснява името с помощта на староиранското *ama-bzuka – въоръжен, с оръжие в ръка, буквално „със сила в ръката, силна ръка”. В санскрит amīti, авестийски amavant, ama - силен, в скандинавските ез. ama – работа, труд, тох.(б) amiśke – ядосан, мрачен, заплашващ. (IEE) С помощтта на *ama може да обясним и популярното понятие амазонки – жени-войни. Според Херодот, то означава безгръди, тъй като според древногръцката легенда, премахвали дясната си гърда. Явно това не отговаря на истината. Думата е изцяло иранска, от *ama - силен и общоиранското *zan – жена, *ama-*zan т.е. амазонки – силни жени, жени-войни. (Ба.:При източноиранските племена, като и при тохарите, жените са били на особена почит. Китайските хроники дават мъгливи данни за съществуването на някакакво „женско царство”, аналогично на древногръцките легенди за амазонките, локализирано в югозападната част на Таримската котловина и Тибет.)

5). Анагай – прабългарско, утигурско име, на утигурски вожд, живял около 576 г. В 580-581 г. с помощта на тюрките, на които е васал, превзема византийската крепост Боспор на Керченския пролив. При чувашите се срешща аналогичното Анак, Анаккай, Анаккей, Анка, Анкас, Анкей, Анач, Аначчи, Анăс, Аней. Като –кай/-кей е широко разпространен суфикс за образуване на мъжки имена, което показва че изходната форма на името е Анак/Анаг. (ЧАЯ) При осетинците се среща Айнаг, а при партите Анак. Предполагам че съвр.българско име, срещало се и като Анко, Анче, Ано, Ане, Аньо, е от същия произход, отразяващо изходното Анак. (ЙЗ-БИ,стр.12-13) Вероятна връзка с древноиранското *anīka, авестийски anika – лице, предна част, средноперсийски anīg, anīk – предна част, в хотаносакски ina, inaka – напред, в съвр.персийски nak, пущунски ananga, anagaj, талишки ang – лице. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.171-172) В тох.(б) antse – рамо, предна част, заето и в тюркски като on – рамо. В осетински ængæs – добре изглеждащ, с добър вид, във връзка със согдийското `ngs (angas) - лице. (Ch-DIV),(ВА-С-1,стр.159) така че името вероятно е означавало преден, пръв, или с добър вид, красив. Известно е и аланското име Анагаст (едни от приближените на византийския патриций от алански произход Аспар). То се свързва с осетниското ængаst, ængæs, ængаs – зорък, следящ, с остър поглед и е свързано със същия изходен корен със семантична връзка лице-преден-зрение-вид. (ДРС),(ИРС) Но ако се касае за тюркски поставеник, над покорените утигури, може да се мисли и за тюркски произход на името. Според Франке (1948 г.), суфикса –qaj, -kaj, в тюркските имена обикновенно означава някакъв вид птица. (ОМХ-МГ,стр.484) Но в чувашкият език суфиксите –кка, -кке, -хха, -кай, -кей, са основни в образуването на мъжките лични имена. Предполагам че отразяват аналогичния ирански суфикс –аг, -ак, използван също за образуване на мъжки лични имена, особенно при сарматите и аланите, при прабългарите съотв. –ах и -ех.

6). Ардагаст – един от архонтите на славяните в Югозападните Балкани 6-7 в., Ардьо, Ардю, Арда – старо българско лично име. (ЙЗ-БИ,стр.13) Доц. Пл.Павлов смята съвсем основателно че аварските кагани са поставяли начело на подчинените славянски племена прабългари или авари по произход, за вождове. Името е от ясен ирански произход. Вероятви етимологии:
а). Ардагаст – помагащ. В персийски arda, кюрдски ardimi, ягнобски *ardak, осетински ærdæg – помощ, в тох.(в) eraitwe – помощ. Също в санскрит ghasta - ръка, или в осетински дигорски gæs – страж, т.е. Ардагаст означава помагащ, помагаща ръка, или носещ помощ, защитник.
б). Ардагаст – божествен пратеник. Осетинското аrd – клетва, произлиза от аланското αρδ – бог, производна на древноиранското *аrta – бог (от древноиранското ar-ti – добър бог), согдийски `rt (ārt) – свещен, божествен. С този корен се образуват много ирански имена Артакшатр (в гр.транскр.Артаксеркс), в средноперсийски Арташер/Арташир – „божествен господар, богопомазан”, Артафарн – носител на божествения „фарн”, Артабан – божествен ден, от аланското ban, съвр.осет.bon – ден, Артапат – „божествен предводител” и др. Гръцкият запис на името на скитската богиня Αρτμπασα отразява изходното иранско Artabasa, или Ardabasa, респ. и иранското име Artabas, от *ard/*art – бог и basa - скъп, любим, „любима богиня”, „любима на боговете” или Артабаз – любим на боговете (Артабаз е персийски военоначалник, чиято дъщеря Барсина е една от жените на Александър Македонски). „Арта” е всъщност представата за Свещенното Небе, Небесния свод, „небесната благодат” и е производна на *ar – „небесния огън. В осетниски ærv/arv – означава небе, небесен но и светкавица, т.е. „небесен огън”. (ВА-С-1,стр.60-61) А за втората част на името може да посочим в ягнобски, пущунски gašt, шугнански, язгулемски gax't, кюрдски geşt, талишки gêšt, гилянски gêštên, персийски gäšt – отивам, вървя. (VS-ETD)

7). Аргек – хонско, савирско име, хон (савир) отличил се в битката при Едеса - 543 г., в поредната византийско-персийска война. Сред сарматските имена от Боспорското царство, откриваме идентичното Αργαίο (Аргайо). В осетински ærgъаg – ценен, скъп, ærgъаic - почит. (ОРС),(ДРС),(ВА-С-1,стр.67) В тох.(б) arkuye – потребност, нужда, санскрит arghā, авестийски arэg, xarsa, протоиндоирански Hargha, согдийски `rg (ārγ), осетински arg, староперсийски arjaka, arzan, пехлеви arz, съвр.персийски ārz, arğ, ärğ, ягнобски arz, кюрдски arzan, пущунски, язгулемски arzon, гилянски arzen, сариколски arzun – цена, стойност. (VS-ETD),(ВА-С-1,стр.65),(ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.218-219) В угрофинските езици, фински arvo, естонски aru, arv, мордвински aŕće, aŕśe, коми artal, унгарски ár, протоформа *arwa,*arγa – цена, стойност, иранска заемка. (UE) Най-вероятно посоченото в турските регистри от 16 в. българско име Арчо да е от същия произход. (ВС-КПАБ,стр.220) В едно допълнение на „Синодикът на цар Борил” правено през 14 в. са вмъкнати имената на българи, прославили се в борбата с турските нашественици. Тук фигурира и името Арка. (АС-БЦС-1,стр.180) Така че връзката Аргек-Арко-Арчо се демострира ясно. Вероятно сродни са осетинското име Арсæг и чувашкото Аркай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

8). Балах – савирско име, на владетел – около 500 г., Балас – хонски вожд в армията на византийския пълководец, Велизарий. Отразява персийското име Балаш. (ОМХ-МГ,стр.458) Същото име носи и персийският сасанидски шах Балаш (484-488 г.). От Боспорското царство е известно името Βολας. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ,стр.582) В пехлеви Bālāg, Bālist – върховен, висш, в осетински и чувашки as – ръст, величина, в авестийски аš – подобен на, величина, az – размер. (ВА-С-1,стр.75) В сарматските имена се среща Βαλος – притежаващ сила, в индоарийски bališta – най-силен. От същият корен е индоиранското понятие *bala/bal – войска, войскови отряд, военна сила. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.66-67) Сравни с българското име Бальо, Балюч, Балуш, Балшо, Балух. (ЙЗ-БИ,стр.17-18) Среща се и при унгарците като Балаш. При осетинците Бала, Бало, Бæлæу, Бола, а при чувашите Баландай, Балбахта. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В основата е ностратическия и в частност, индоевропейски, ирански и тохарски корен *bal – издигнат, голям и иранското аš/az – величина, размер.

9). Балмах – савирски военачалник, учавствал в 555 г. като византийски съюзник в поредната война със Сасанидски Иран. Също в основата е ностратическия и в частност, индоевропейски, тохаро-иранския корен *bal – издигнат, голям и иранското, в пехлеви meh – голям, mahist – най-голям, велик. Също в санскрит magh, mahāānt, авестийски mazant, староперсийски magus, съвр.персийски magu, mohkam, кюрдски masike, осетински mæstæg, шугнански mаst, талишки mаkam, гилянски mokêm – голям, силен, сила. В тох.(б) mak, в тох.(а) moķats – силен, могъщ, mokiān – стар, старши, в тох.(б) makā – много, голям, moko, mokonta – старши, по-стар. (DA-DT-b) Така че името означава много силен, голям, издигнат.

10). Боарикс – име на савирска владетелка. Ото Мечен-Хелфен отбелязва окончанието -рикс, като аналог на германското рих – владетел. Подобна практика имаме и при прабългарските имена, тъй като прабългарского риг е означавало предводител. Такива са имената Исперих и Телериг. Името на савирската царица може да свържем с кюрдското bariş – спокоен, или иранското *bar/*bor – изобилие, или *bor/*bur – рус, сламеножълт. Виж и иранското женско име Барсина. При осетинците се среща женското име Борæти, Борæхан. (ЗГ-ОФЛИ)

11). Ботаул, Бото, Ботко, Ботуй, Боте, Ботил, Ботьо, Батул – български имена. В надписа от Наги-Сцент Миклош се споменава Ботаул жупан. Батул е споменат, като герой проявил се в битките с турците, в допълнението към „Бориловия синодик” напарвено в 14 в. (АС-БЦС-1,стр.180) Имената имат и пряк осетински аналог - Бота, Ботаз, Ботъотæ, в руски вариант Ботиеви, аналотгично на нашето Ботеви, при балкарците се срещат имената Бота, Боташ, при чувашите – Поткес, Поттак, Поттан, Поттей. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятна етимология, от тох.(а) poto, староосетински (p)at – почитан, господар (вж. бат), или персийскиото bota – млад, жизнен, силен човек.

12). Боян – прабългарско, неславянско име. Чувашкият му аналог е Пуян. (ЧАЯ) Съществува мнение че Боян/Баян е изцяло тюркско име произлизащо от тюркското bay/pay, древнотюркското bayān, монголското baiyan, тунгусоманджурското baya, чувашкото poyan, puyan – богат. Но понятието има убедителни ностратически корени. В кавказките езици bai, bei, abei, означава богат. В угрофинските езици bay, pay, poy е със същото значение – богат. В иранските езици аналогични са bоy, pоy – богат. В осетнски иронски bondžыn, дигорски bongin, ягнобски boy, рушански и хуфски bōy – богат, bōyēnat - богаташ. В раджастхански bhōjāņēm – здрав, хубав, добър. Произходът на понятието е от древноиндоиранското bhuj, древноиранското baug/bug, bauj/buj – храна, удоволствие, продоволствие, удволетворяване на потребностите. В хотаносакски bujan – удволетворяване, buj – храня се, buka – храна, продоволствие, bujsana – пир. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.150) Аналогично в ирландски buain – ям, поглъщам. (EDGL) В старотюркски откриваме bujan – благодеяние, заето от санскритското punya – благодеяние, заслуга, добро дело. Ако Боян беше от тюркски корен, то трябваше да звучи като Баян, под формата срещаща се в алтайските езици, от изходния корен bay - богат, но формата Боян ясно показва че изходния корен е ирански – boy. Сродно по произход свързано с удволетворяване на потребности е древноиранското, хотаносакското buna – стопанство, семеен имот, в памирските езици: вахански, баджовист, мунджански bэna, шугнански, рошански, хуфски būna, сариколски būnо – семеен имот, в осетински binontæ – семейство. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.108) Така че името Боян има пожелателен смисъл – да е богат, удволетворен, заситен.
Бат-Баян е най-големият син на Кубрат. Предвид васалните отношения на Кубрат към аварския каган Баян, подсказва че вероятно наследника на Кубрат, носи името на аварския сюзерен. Представката бат отразява тох.(а) poto, староосетински (p)at – почитан, господар.

13). Бузан – владетел на българите в гепидо-българската държава, Бош – владетел на антите, убит от готите, Bochas, крал на сарматите в Южна Панония, Бозо – име посочено от Винченцо Д`Амико, като останало от Алцековите българи. (ВД-БИ) Също в Боспорското царство е имало аланско име Βούζασ (Бойзас). Производни по-късни български имена са Босо, Босе, Босой, Босота, Босьо, Босю, Босян, Бушо, Буше, Бушко, фамилно име Босев(и). (ЙЗ-БИ,стр.41,56) При осетинците се срещат имената Бодзий, Бодзо, Бодзой, Будзи, Будзо, Бузо, Бузико, Бузар, Быз, Бызæ, Боса, Босио, при чувашите – Босай, Бузак, Бусай, Бускей. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В осетински иронски boz означава скъп, обичан, благороден, bozi – водя, вожд, buz, buzn – благодарност, признателност, дигорски bоznæ – благодарност, bоzdzijnаdæ – благодарност, признателност. В кашмирски bōš, пущунски pās, персийски pušt, pešwā , санскрит bust – уважение, респект. Абаев въстановява аланската форма būznyg, санскрит bhunj, староирански bauzna, авестийски baošnah, согдийски βuzn – благодарност, признателност. В скитски *βāša – прекрасен. (ВА-С-1,стр.275) Осетинскете понятия стои в основата на прабългарското име Бузан – скъп, обичан, почитан, благодарен, или водач, вожд. (вж.Безмер-Бозмихр) Според С.Плетньова хазарите са наричали р.Дон с името Бузан. При скандинавците също се е срещало името Boso, в англосаксонски Bosa, древносаксонски Boso, датски Busa, старовисоконемски Buoso, Bosogast. (ЕМ-ДРН,словарь,стр.121) Явно резултат от древно алано-сарматско влияние.

14). Варакур – лично име, известно от надпис от манастира в с.Равна. Публикеван е от проф.К.Попконстантинов. Надписът гласи: „Варакур екда хошт комкати” - Варакур кога ще се комкваш (пречестиш). При осетниците се среща името Уæрахъ, а при чувашите Варак. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Явно във връзка с осетниското wæræx, urux – широк, просторен, от древноиранското waraka, uraka, авестийски waru, в согдийски wārāk – широк, просторен. В персисйки bar, пехлеви war – гръден кош, (широк). (ВА-С-4,стр.90) Възможна е и двусъставност на името, в иронски kuыr, дигорски kur – бик, в преносно значение здравеняк, силен, набит мъж, така че Варакур – силен, широкоплещест мъж.

15). Внасеп Сурхап – името на владетеля на барсилите и хазарите, по Мовсес Хоренаци, или на булгхарите (българите) и хазарите по Вардан Аревелци, които нападнали Армения и воюват с арменския цар Валараш (193-217 г.), от Аршакидската династия. Според Хоренци събитието е станало в 217 г., защото самия Валараш загонал по време на сражението, но Вардан датира събитието малко по-рано, в 197 г. Прави впечатление и името на предводителя – Венасеп или Вънасеп, в което откриваме отново кангаро-юечжийското Вен/Вън+сеп – авест.spit, персийски sapēt, safēd – светъл, а втората част на името Сухраб е изцяло иранска, идентична с митичния герой от „Шах-наме”, богатира Сухраб, син на Рустам, в пехлеви suxr - червеникав. (ИС-ПРС),(ВА-С-3,стр.104) При чувашите се среща мъжкото име Ваней, Ванетте, Ванис, а при осетинците Уана, Уане, Уанкъа, Уанес, Уаниа, Уаничка. Съвр.осетниското „у” отговаря на аланското „в”. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ)

16). Глон – хонски вожд, вероятно от прабългарски, оногурски произход, заедно със Стиракс, победени от савирската царица Боарикс. Името Глон е с ясен ирански произход според О.Мечен-Хелфен, който посочва името на един от персийските пълководци, участвали в битката при Амида – 503 г., във войната с Византия, мобед Глон, Glonaz (Γλώνης). Също Себеос съобщава за персийски военачалник в Армения Gołon-Mihran, записан още и като Włon-Mihran. О.Мечен-Хелфен свързва етимологията с преход, glon-wlon, което показва произход от старопесийското Vŕthraghna, Varhrān, Bahrām, от Веретранга – бог на войната. (ОМХ-МГ,стр.459) Но може да посочим връзка и с осетниското иронско hulon, дигорско gъоlоn – лъскав, шарен, красив. Интересна податка е келтското (ирландско) glonn – доблест, храброст, ненавист, ярост. (ЕDGL)

17). Грод, Гръд – прабългарско (оногурско) владетелска име, гърдъ – старобългарска дума означаваща страшен, гърда – сила, Глад (вероятно Гръд), е един от отвъддунавските български управители, воювали с унгарците и покорен от тях. Аналогично по значение е старобългарското гръдъ – страшен, запазило се в Прилепско и Костурско като гърт, гърдос – страшен, грозен. (ММ-РСБД,стр.61) Заето в румънски като crunt – ужасен. (СМ-ИБЕ,стр.71) В санскрит krodh, hari, протоиндоирански kraudh, haghrah, авестийски xraoda, хотаносакски grahan.a, тох.(б) grahem, персийски garam, ghahr, ягнобски g`rind, бенгалски krōdha, garagara, белуджи gárá, кашмирски har, хинди-урду gayūr, осетински gurmыkъ – зло, груб, лош, гняв, застрашаващ, страшен. Така че името е с ясна застрашаваща етимология. В древноперсийски gord е юнак, богатир, във вавилонските клинописни надписи се среща като gardu. Съвр. българско име Груди е вероятния далечен наследник на Грод, както и фамилията Гърдев. От този корен е славянското горд.

18). Дристър – прабългарско име, Дръстър – топоним, дръстя – бия, удрям (Хасковско), във Врачанско дръста – пера дрехи с бухалка, бия, изтисквам прането. (ХХ-РГРВЕ-БД-ІХ,стр.242) В старобългарски дръзъ – дързък. Като старобългарска дума, дръстя е заета в румънски, driste – бия. (БЦ-ИБЕ-2,стр.15) В осетински откриваме идентичното име Дрис, Дирис, а при чувашите - Дорыш. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вл.Георгиев посочва широко разпространеното тракийско име Dorses, Durze – силен, смел, производни на тракийското darsas – смел, храбър. (ВГ-БЕО,стр.86) Етимологични паралели: В осетински иронски dærzæk, дигорски dirzæg – твърд, дързък, смел, среща се и аналогичното пехлевийско darg - силен. В хотаносакски drstra – богат, drāsrā - да завоювам с чест, а в санскрит ādrāsrā – преклонение, санскрит aādhrigu, протоиндоирански adhrigu – възвеличен (епитет към божеството), в тох.(б) tsrasi – силен, пущунски zrewar – смел. Можем да посочим в санскрит dhars, dhr.saāti, протоиндоирански dhrshat, авестийски darāshat, староперсийски drsh, darsh, dādrši – смел, храбър. В протоиндоирански d(h)arjґh-, санскрит darh, авестийски dārājy, dārāzra, хотаносакски drsda, dals, партянски drz, пехелеви drust – устойчив, здрав и във вахански dыrz, авестийски darэz, древноирански darz, dršta – свързвам, укрепвам, закрепвам. (L-IAIL),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.158) Явно названието Дръстър не е само повтряне на старото Dorostorum, а носи и смисъл в прабългарския език като здрав, силен, богат град. В Симеоновия надпис от с. Наръш, Солунско се споменава името на комит Дристър. (ВБ-П,стр.55)

19). Дронг и Волег – имена на прабългарски вождове, Дрангов(и) – българско фамилно име (деецът на ВМОРО, офицер от Българската армия, героят от І-та Св.война, полк.Борис Дрангов), Дранго, Дрангул – български имена от 16 в. (ЙЗ-БИ,стр.140) В латинския препис на Анастасий Библиотекар пише за българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг. 539 г. (...moti sunt Vulgarum duo reges, Vulger scilicet et Droggo, cum multitudine in Lyciam et Mysiam,...). В интерпретацията на това съобщение съществуват някои неясноти. Самото име ... , се чете, от някои изследователи като - caterva militum, или въоръжен отряд, чета, друнги, т.е. „Дронг” не е име, а част от израза че „под водачеството на двамата си вождове, много български друнги (отряди) нахлули в Мизия и пр...”, позовавайки се на по-късния препис на Теофан Изповедник: „…тази година (531) навлязоха българите, с двама архонта, с много българи и (или) друнги в Скития и Мизия”.
Паисий също пише за двамата братя, владетелите Вукич и Драгич, които „превзели най-първо Долната земя Охридска” и за цар Драгич който „пръв взел данък от гръцкия цар Анастасий”. В „Летописа” на поп Йовчо Попниколов (1786-1855 г.) от Трявна се споменават двамата братя Волег и Драгон, като български царе, управлявали в периода 502-530 г. (МС-Б,стр.29-31,37-38) Явно че Волег и Вукич са интерпретации на латинското Vulger. Името Дронг, Дрого, Драго, въпреки че звучи като славянско, производно на драг – скъп, има и осетински аналог Дрого и Дургул, както и чувашки Доронка. (ЧАЯ) Като етимология на Дронг може да посочим кховарското drung – дълъг, аналогичното по значение, осетинско dærgъаd, dargъ, и аналогичното по значение, осетинско dærgъаd, dargъ, голям, пущунското drana, drund – тежък, или за формата Дранг, както предлага П.Голийски, от иранското drang – силно държащ, което според Абаев е дало осетинската дума ærdong – стадо, група, заето в чеченски като adanga, ингушки ording – стадо, шайка. (ВА-С-1,стр.173) Индоиранският корен е *d(h)aragh, авестийски drag, drang, партянски draxs, согдийски drγt (dragta), хотаносакски drajta, средноперсийски dranj, вахански δыr, шугнански δеr, искашимски δir – държа, ограничавам, съот. персийската титла kanarang, засвидетелствана и при кушаните в Сурхкоталския надпис, прозилиза от израза kanār-drang – държащ покрайнината, границата, управител на гранична област. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.454-456),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.167) Виж също немското drang – стремеж, порив, устрем, напор, скандинавското drеngr – войн, дружинник.
Отностно името на Волег или Вукич, което липсва от византийските хроники, може да предположим че е свързано с племето велегезити, които задено с драговитите се заселват в Македония. Традиционно се смятат за славянски племена. Но връзката им с българите и Дронг е недвусмислена. Така че най-вероятно племената са били или прабългарски, с по-късно славянизирани имена, или смесени. Волег (Велегез) вероятно отразява източноиранското партянско Вологез и произлиза от персийското wala, walla, walah – сила, силен и талишки, гилянски, персийски gejz, белуджи [h]əsədd, пущунски ghuaşş`h, хинди-урду gazbī, маратхи ghusā – гняв, т.е. „със силен гняв”. Твърде възможно е град Велес в Македония, наследил античната Билаазора, да е свързан с това име.

20). Елемаг – прабългарско име. Той е български болярин, съратник на цар Самуил, загинал в битка с византийските завоеватели. Възможна връзка с прабългарското алем/елем – начален и сармато-аланския суфикс за обр. на лични имена –ag, или е с вероятенен алтайски произход, от el – ръка, и maγ – хваля, възхвалявам, т.е. възхваляваща ръка. При чувашите се срещат формите Елмек, Елментей, Елментер, Елмет, Елми, Елмук, Елмуççа. (ЧАЯ) Трябва да посочим че според „допълненията” на Михаил Девлоски към „Историята” на Йоан Скилица, то е предадено като Елинаг Францис, което поставя въпроса за оргиналното звучене на името. (АС-БЦС-1,стр.529)

21). Енравота, нравота – престолонаследникът на кан Омуртаг, носи двойното име Енравота-Боян. Приема тайно християнството и заради това е съсечен по запавед на баща си. Така Маламир получава път към трона. След християнизацията на България е канонизиран за светец - Св. мъченик Боян-Енравота, княз Български, чевства се на 28 март. Името според някои е било славянско, но показва типична прабългарска структура, завършва на окончанието –ота. Б.Симеонов го обяснява чрез тюркските erän - войн, bota – здрав, „ерен-бота” – да бъде здрав войн. (БС-ПО,стр.182) Предполагам че е производно на осетинското иронско rwajыn, дигорско ærwajun (ruajыn/æruajun) – отпадам, отслабвам, залинявам, боледувам, бавно умирам, а началното „–ен” е частицата за отрицание – æn, т.е. да бъде здрав, да не боледува, име с пожелателна етимология. Според Абаев осет.дума е производна на израза ræ+wajыn, като wajыn, wajun означава изчезвам и изходната аланска форма е била ræwajыn/ræwajun. (ВА-С-2,стр.439-440) Но е възможна връзка и с изходното rыn/run – болест, чума, мор.

22). Есхач – прабългарско име, приближен на княз Борис с титла сампсис. Може да посочим осетинското æss, æсс – истина + арменското xač – кръст, т.е. „честен кръст”. Друга възможност е иранското hač – спътник, последовател, в авестийски е известен израза aša-hačim – последовател на Арта (истината, клетвата, вярата в бога), така че Есхач може да се обясни и като „последовател на истината”. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-3,стр.339-340)

23). Заберган – прабългарско име. Виж и съвр.бълг.фамилни имена Заберски. Също диалектната дума зéбар – мъчителна мисъл, угризение, безпокойство. (ХХ-РГРВ-ДБ-ІХ,стр.254) П.Добрев посочва партянското zaver – власт, мощ, сила. Сред памирците е разпространено името Забердаст, а алански вожд от 1 в. се е наричал Заваргос. (ПД-СБ,стр.76) Името Заберган се открива още в надпис на сасандския шах Шапур ІІ от 261 г. Заберкан (Zbrkn) е име на персийски военачалник, защитавал крепостта Хломарон във войната с Византия от 586 г. Заберган (Ζαβεργάνης) е министър на сасанидския шах Хосров І (531-579 г.). (ОМХ-МГ,стр.460) Етимологични паралели с авестийски zabar, персийски zêrbe, шугнански zārb, гилянски zarba, язгулемски zêrbê, сариколски zarba, осетински хъæbær – смел, здрав, твърд. (VS-ETD),(ОРС),(ДРС) В кховарски zara`wo – смел. В персийски zabar, е получено от (az+bar), със значение голям, висок, издигнат, силен, от az – размер и bar – воля, действие, а zabar-dast означава мощна силна, вдигната заплашваща ръка, респ. името Забердаст – поразяваща ръка. В осетински хъæ+bær има сходно обяснение от хъæ – своя и bær – воля, Абаев го извежда като своеволен, неподчиняващ се, което е първоначалното значение. (ВА-С-4,стр196) Виждаме че въпросната форма не е много точен аналог на останалите ирански, въпреки еднаквото значение. Но предвид механизма на образуване, аналогично в иронски as, дигорски аsæ – величина, ръст, размер и bær – воля, действие, може да въстановим аланското аs(æ)bær – свръхмерно, извънмерно действие, респ.сила, което се е съхранило в прабългарското Заб ръ – силен, черезмерен. По-далечна индоевропейска аналогия с тракийски zber – мълния. (ВГ-ТТЕ,стр.102) Втората част на името –ган, е свързана с общоиранския корен *gan – поразявам. Така че Заберган означава удрящ, убиващ, поразяващ с голяма сила и отразява типичната за аланските и иранските имена „заплашителна, войнска символика”. Например при кюрдите се среща името Зорба, произлизащо от думата zorbэ – насилие. (ИО-КРС,стр.173) В уйгурски ыsbаr означава свиреп и е иранска заемка. (ЮЗ-ДТСТ)

24). Звиница – прабългарско име. Според Б.Симеонов името е форма на Савин/Сабин и отразява тюркското sevin – радост. (БС-ПО,стр.182) Името е от вероятен ирански произход. В пущунски dzvan, осетински ævzоng, кюрдски ciwan, талишки j`ivon, гилянски, язгулемски j`êwon, персийски j`ävan, ягнобски juwon, шугнански j`uwûn, j`ûwun – млад (j`-„дж”). В пехлеви zīvishn – живот. (VS-ETD),(ОРС),(ДРС) Така че Звиница е прабългарския синоним на Младен. Абаев обяснява осетинската форма като производна на æv – късен и zоng – раждане, несъхранила се в съвр.осетински аланска дума, т.е. млад, „късно роден”. Връзка с zænæg – деца, потомство и общоиранското *zan – раждане. (ВА-С-1,стр.214) Така че бълг.форма Звиница, ако не е анлог на ævzоng, явно е производна на думата живот, чийто общоиранска форма не се е съхранила в съвр.осетински.

25). Зилгиб – име на савирски владетел. Като най-вероятна етимология, може да посочим осетинското иронско zиlgæ – буря, ураган, което е от ясен алтайски произход. (ОРС) Виж също тюркското *jil, žil, sil – вятър, в кумански salgon, татарски žil, ujl, казахски žjl, киргизки, карачаевобалкарски džel, žel, чувашки sil, якутски sillie, хакаски čil, – вятър. (ПРС) В унгарски szél – вятър. Протоалтайска форма *zăli, протомонголски *salki, съвр.монголски salki(n), халха-монголски salxi, бурятски halxi(n), калмикски sälkn, saĺkn, саръ-югурски salGэn, в тунгусоманджурски (евенкски) saldin, корейски sallaŋ, sэllэŋ, salgiraŋ – вятър, студен вятър. Ностартически паралел в ескимоското *cэla – въздух, време (като метеорологична състояние). (S-AE)

26). Изот – синоним на името на кан Тервел. П.Добрев свързва името Изот с което е нарачан кан Тервел в Българския анонимен апокриф, с памирското иззат – почитителен и благовъзпитан. (ПД-КДБИ,стр.112) При чувашите се срещат имената Исет, Исетер. (ЧАЯ) При осетинците – женското лично име Изæт, Изетхан. (ЗГ-ОФЛИ) В осетински jasdan – доблестен, почитан, но най-точен паралел има с осетински иронски izæt, zæd – божествен, дигорски izæt, izæd – ангел ягнобското izzat – почитан, тох.(б) yāso – възхищение и задоволство, yase - чест. (ДРС),(ОРС),(МА,ЕП-ЯТ,сл.) Думата е общоиранска, произлиза от древноиранското yazata – божество, от yaz – жертава, т.е. на когото принасят жертва. В авестийски yazata, пехлеви и партянски yazd, персийски izād, кушанобактрийски yazado, yazdo, алански yazad – бог (от сармато-алански имена от Олвия – Ιαζαδαγος, Ιεζαδαγος). (ВА-С-4,стр.291)

27). Избул (Исбул, Исвул) – прабългарско име, кавкан при кановете Маламир и Пресиян. Споменат в Надпис № 58 на канасюбиги Маламир: „Кана-сюбиги Маламир, от Бога владетел. Неговия стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години”. Според Б.Симеонов името произлиза от тюркските iš/eš – работа дело и алтайското bul – постигам, или от тюркските is/es – ум. (БС-ПО,стр.183) Може да посочим още две решения:
а). Исбул – елен, кошута, предвид сакралното значение на това животно за българите. В талишки ašbul, гилянски ašbêl, персийски ušpul – кошута, в осетински efs, пущунски āspah, сариколски afzul, хинди-урду aśwā - кобила.
б). Исбул – стремящ се към истината, правдата. От осетинското иронско aceg, дигорското æcæg – истина, правда, алано-сарматската *ass/æss – истина, правда и осетинското bæll – стремя се. Възможен ирански поризход? При чувашите се срещат имената Ишпăлай, Ишполат, Ишполта, Ишпулат, Ишпулта, Ишпуç. (ЧАЯ)

28). Илигер – савирски вожд, в 555 г. воювал като съюзник на Византия срещу Пресия. В осетински xælæg - завист, xælæf – жадност. В основата вероятно стои несъхранила се аланска дума *ælæg – жаден, силно стремящ се, аналогична на старославянското алкание, литовски alkanas – жадност, респ. в съвр.български алчност. (ВА-С-4,стр.166-167) Интерсен паралел посочва В.Д`Амико като думата реликт от езика на Алцековите българи калазак – лаком, алчен, показваща ясни алански (осетински) паралели. (ВД-БИ) В кушанобактрийски agalgo – жажда, в кховарски alial - пия. В пущунски āl – стремя се към нещо. (Ch-DIV) В тох.(б) alalte – жаден, стремящ се към нещо, ākāl, в тох.(а) akalk – жажда, стремеж. (DA-DT-b) Във вепски azlak – жаден. (VS-ETD) Така че вероятното значение на Илигер е било „силно желаещ, стремящ се”. При чевашите се среща името Илечер. (ЧАЯ)

29). Иратис, или Иратаис – кавкан на кан Крум, загинал от византийска засада, защитавайки владетеля. Според проф.И.Добрев, името произлиза от тюркското *er – човек, което в прабългарски се произнасяло като „ир”. В.Бешевлиев разчита надпис върху печат, гласящ: „Господи, помагай на твоя раб”, а на обратната страна: „Йоан багатур кан Иртхитюенски”. Прилагателното Иртхитюенски може да е образувано от местно или родово име, вероятно наследник на прабългарски по произход име Иртхитюн. Словоредът в надписа е характерен за печатите от 11-12 в. Притежателят на печата е иначе неизвестен. Употребата на вече изчезналия в гръцки език дателен падеж показва, че печатът е бил приготвен в Цариград, гдето в по-изискания гръцки се срещат старинни форми. (ВБ-ПЕП,стр.156) При чувашите се среща името Иртекен. И двете имена са производни на корена *ирт. Вероятно името отразява осетинското ird – светъл, ясен, свеж, производно на древноиранското *idra – светъл, ясен, свеж. (ВА-С-1,стр.547) Коренът *irt/*ird e в основата на осетинското irtasæg – проницателен, сега изследовател, учен. Така че Иратис е означавало проницателен, умен или светъл, ясен.

30). Корсис – прабългарско име. За него научаваме от надписа на кан Омуртаг, че е бил копан, близък до кана, “от хранените люде” и се е удавил в р.Днепър. Интересно е че е написано с начално „О” Ωκορσης. Според Б.Симеонов предлага връзка с чувашкото xoržъ, уйгурското kurč – стомана, здрав, остър. (БС-ПО,стр.185) В.Бешевлиев предлага етимологично обяснение, изхождайки от осетински, от kars – сърдит, гневен, разярен, напрегнат, строг, производно на авестийското kэrэza - гневен. Във вахански karэγas – скарване, сбиване. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.206) В надпис от Боспорското царство е отбелязано аланските имена Καρζεισ (Карзеис) и Καρσα (Карса), аналогично на Корсис. Вероятно произлиза от глагола karz/kærzыn, kærzun – режа, кастря, съдирам. (ВА-С-1,стр.572-573),(ВБ-ИЕП) Вж. българското карес – отмъщение. А за началното „о” може да предположим че е сходно с осетинското а – кратка форма на показателното местоимение аj/аjæ – този, тази, това.

31). Кракра – прабългарско име, болярин, владетел на Перник. Интересна податка е санскритското krkāra – създавам, творя, произвеждам, респ. Кракра – създаващ, творящ, от глагола kār – движение, съзидание, дело. Но е възможна връзка с друго санскритко-тохарско понятие karkara – твърд, стоманен. В български се използва и диалектната дума керкида – твърд, която според БЕР е с неясен произход. При чувашите – Кĕрекаç, Кĕркке, са мъжки лични имена. (ЧАЯ)

32). Кубер – прабългарско име, вероятен син на Кубрат, заселил се с хората си в Македония. В Тревненско и Родопите, се е срещало вече изчезналото женско име Кубра. Името Кубра се среща и в израза „Армаган да си проводя на сестра Кубра чапрази”, записан в народна песен. Името Кубер се среща и сред най-разпространените осетински фамилии, под формата Къабертæ, от Къабер и тæ – частица за множествено число, в руска редакция Каберови, т.е. Куберови, също под формата Къабыр, Къобор. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите се среща идентичното Кувер, Купер, Кўпер. (ЧАЯ) Могат да се посочат два етимологични варианта:
а). Кубер – голям силен. В осетниски kъоbоr – голям, силен, здрав. (ДРС),(ОРС) За Абаев е подражателно слово, от корена kъоb/kъæb – изпъкнал, кръгал, респ масивен, голям. (ВА-С-1,стр.635) В пущунски khrop, khraupa – разпростирам се, раста.
б). Кубер – твърд като скала, канара. В осетниски дигорски kъæbur – твърда скала, скален къс, канара, kъæburtæ – скалисто място, скални зъбери, kъæburgin – скалист, в иронски kъuыbыr – невисок хълм, подножие на планина. Абаев свързва произхода с изходен ирански (алански) корен kъоb/kъæb – изпъкнал, кръгал, респ масивен, голям. (ВА-С-1,стр.621) Дигорските примери обясняват изцяло и произхода на топонима Кабарда (сега в Кабардино-Балкария) като скалисто, непрестъпно място. В кабардински названието е Къабэртае – Кабарда и няма убедително обяснение. Свързва се с легендата за Княз Инал, родоначалникът на кабардинците (които са касоги или абхазо-адиги) и неговият приближен Кабарт. Като се вижда „Къабэртае” е точна калка от дигорското къæбуртæ – скалите, канарите. Река с името Кабарды, е отбелязана в руските документи от 19 в., (сега Кабърлъ) на територията на Азърбайджан, протичаща в областите (уезди) Джаватски, Арешски и Джеванширски.
По-далечна етимология: От древноиранското kawka (kauka), авестийски kaupha, древноперсийски kaufa, пехлеви kōf, kōh – планина, хотаносакски as-khaukara – канара, ягнобски kū, кюрдски kêw, талишки kü, гилянски ku – камък, планина, осетински xox/xonx, пущунски koh, персидйски kuh, шугнански kū, нуристанский kūš (Хинду-куш – Индийска планина), белуджи ko, ko[h], хинди kuā – планина. (ВА-С-4,стр.222-223) Например названието Кавказ, се извежда от иранското kāw-kasi – бели (снежни) планини. Или названието кушани – планинци.
в). Кубер – име на божество. Можем да посочим името на древноиндийския бог на богатствата Кубера, староиндийското Kúbera, *kabera. В осетински kъæbær – хляб, средства за съществуване, блага, храна, богатство, непалски kuber, kuver означава директно пари, богатства. Фригийската Кибела – Богинята-Майка, е свързвана с култа към плодородието, като сходно с древноиндийското божество Кубера. Също има паралел с фригийското Καβειροι – Кабирите са божества покровителствали моряците и славянското Купала – бог на изобилието, чийто празник се е празнувал в деня на лятното слънцестоене, с общо къпане за двата пола и еротична освободеност. (СД-ПМ) Старостин посочва вероятното протоиндоевропейско *Кabeir`o – име на божество. (IEE)

33). Кутилзис – вожд на савирите, проявил се във византийско-персийската война от 555 г., заедно с Балмах и Илигер. Името показва недвусмислена връзка с българското име Кутул, дало съвр.фам. Кутулев(и). Вероятна връзка с персийски kutulu – дребен на ръст, вахански kэt, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки küto, персийски kutah, шугнански, хуфски, рошански, бартангски kut, гилянски kūto, искашимски kъt, сариколски kût, санскрит katus, дардски (шина) kōt, khuto, хинду-урду chat, тох.(б) k.tk – краен, къс, индоарийски *khuttа – малък, дребен. (VS-ETD),(DA-DT-b),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.220) В осетински kъutы – свит, от древноиранското *ku(n)ta – къс. (ВА-С-1,стр.643) Например един от арменските царе носи името Хосров ІІ Котак (330-338 г.), Хосров Ниския, Късия. При чувашите се среща името Кутти, при осетинците – Кутат. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ)

34). Лаборц – български управител на съвр.Закарпатска Украйна, пръв понесъл и станал жертва на унгарското нападение. Днес Лаборц се среща като унгарса фамилия. Традиционно се смята че това или е по-късно измислено име, плод на унгарските легенди „за завладяването на родината”, или древнотюркско прабългарско име, производно на *алп-барс – „герой барс”, или силен като барс. Предлагам друго етимологично решение:
а). Лаборц – нападащ, от осетинското иронско læbuыыrn, дигорско læburun – нападам, производно на древноиранското fra-bur – нападение, bar – бързо движение. Съответно в иронски læburæg, дигорски læbоræg – нападател. (ВА-С-2,стр.16-17)
б). Лаборц – дар, респ. дараяващ, щедър. Друга възможност е да свържем името с осетинските Лавер, Лавре и чувашките Лавраç, Лаврук, Лавруш, Левер, Леврен. Вероятна връзка с осетинското lævаr – дар, подарък. (ДРС),(ИРС)

35). Мостич – прабългарското име, ичрегу-боил или чъргубил, висш държавен сановник – дипломат, при царете Симеон и Петър, Мъсто, Мъстил, Мъстуш, Мъстимир, Мъстьо – бълг.имена от 14 в. (ЙЗ-БИ,стр.232) В.Бешевлиев се придържа към мнението на Фасмер, Абаев, Згуста, които свързват това прабългарско име с авестийското mаsta, персийското mäst, хотаносакското masta, осетинското mast, ягнобското mast, кюрдското mest, пущунското mast, талишкото mos, шугнанското mast, гилянското mêst, сариколското, искашимски mast – гневен, заплашващ, опиянен, а суфикса –ич остава необяснен. (ВБ-ИЕП),(ВА-С-2,стр.76-77) Заето и в бурушастки като mŏškiš –сърдит, гневен. Иранските понятия са от един корен със славянското мъст и тохарското mas.sāt – презрян, мразен. В иранските езици думата означово и опиянен, аналогично на старобългарското мъстъ – младо опиващо вино. В пехлеви mast – гневен, възбуден, mastōg – опиянен. Суфиксът -ич е типичен за согдийските имена, например Трнавчич, Дивашчич, согдийски владетели от предислямската епоха. Името е познато като аланско, от надписите в Боспорското царство, като Μαστα (Маста). Съвр.осетински вариант е Мосе, Мисти, Мисто, а чувашки Маçтук. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

36). Мугел – прабългарско име на оногурски владетел. Също така името Моузес, Мога, е носено от владетели на индосакските държавици през кушанската епоха и прабългарският им (оногурски) аналог е Мугел (брат на Грод). Той извършва преврат срещу брат си защото е приел християнството от Византия. Същото име носи и един от владетелите на Даван (Фергана), отразено в „Хан-шу” като Мугуа. При осетинците се среща името Муга, а при чувашите Мукка, Мукки. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)
Етимолог. връзка и с българското мок – сила, мощ. Етимологични паралели: В санскрит majjaān, протоиндоирански mazgha, авестийски mazga, осетински magæz, белуджи maj`g, пущунски m`zāā, язгулемски mul`z – мога, способности. /L-IAIL/ В осетински migænæg – работещ. В хотаносакски maiyyāu, maiyyo – сила, способност, власт. В пехлеви mahist – голям, силен.

37). Мундо – български авантюрист от Гепидо-българското царство, установил се във Византия и преминал на византийска служба по времето на Юстиниян Велики. Загива със сина си по време на „Италийския поход” на Велизарий срещу готите. Съвр.аналог на името е Мъндьо, което показва че името е било Мъндъ. При чувашите се среща името Манат. (ЧАЯ) Вероятни са три обяснения:
а). Мундо (Мъндъ) – голям. В тох.(б) mān, mênt – много, повече, голям. (ВИ-ТЯ,стр.43) Също в чувашки măn, тюркменски mənet, киргизки man – голям. (VS-ETD) Старостин посочва изходното mana, тюркското ban, bon, монголското mandu, mantu, тунгусоманджурското mani, корейското man(h), японското manai – много, голям. (S-AE) Имаме алтайски корен, заимстван и в тохарски.
б). Мундо (Мъндъ) – силно желаещ. В осетински mond – желание, стремеж, mondag – силно желаещ, стремящ се. (ДРС),(ОРС) Думата е производна на древноиранското *manti/*manta – силно желание, заето в тох.(б) mañu, хотаносакски mana – силно желание, кюрдски menj, пущунски mina, согдийски mān – желание, стремеж. (ВА-С-2,стр.129)
в). Мъндо (Мъндъ) – дребен, малък. Във вахански mэndэš – дребен, набит човек, ягнобски munda – къса тояга, цепеница, язгулемски mendeq, пущунски mendeqaj – дребен набит човек, mund – къса тояга, цепеница, ория mandua – дребен и дебел. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.238)

38). Мусокий – вероятно прабългарско име, носено от вожд на славянско племе. Мушад, Мусо, Мусин – български имена от 16 в., муся се – гримаснича, Мусо, Мусачио – имена, посочени от Винченцо Д`Амико като останали от Алцековите българи. (ВД-БИ) При осетинците се среща идентичното име Мусо, Муссæ, а при чувашите Мусттай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В.Стоянов го свързва с фамилията Мушатов. В етимологична връзка с пущунското mušād – намусен, запалшителен. (ВС-КПАБ,стр.268) Явно че Мусо е по-късна форма на Мусокий и Мостич. Виж авестийското mosta и произв., също в хинди-урду māsh, mushtaqq – гневен, тох.(б) mas.sāt – мразен, mrausk – намръщен. В таджикски musibad – нещастие. В санскрит mrduka, múkha, хинди-урду mugrā, мартхи mukana – намусен, персийски mokhatarah, бенгалски majānō – гняв. Като второ решение, може да се посочи осетинското дигорско mos – отмъщение, мъст, musujæj – ръкопашна схватка, бой, хотаносакски mussa - похитител, санскрит moso – похищение. И като трето решение може да се посочи в осетниски иронски mustučъi, дигорски mustukъi, вахански mэst, хотаносакски mustu, мунджански mušķ, йидга mišč – юмрук, производна на авестийското muši, в персийски, таджикски, пущунски mušt – юмрук. (ВА-С-2,стр.131,134),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.239) Така или иначе имаме заплашваща семантика на името.

39). Небул, Невул – прабългарско по произход име, носено от управника на тема Опсикон в Анатолия, българин по произход, назначен от император Юстиниян ІІ в 688 г. Етимологични паралели: В санскрит naābhya, протоиндоирански hnabhia, авестийски nāfa, средноперсийски nāfag, партянски n'p, съвр.персийски nāfa, ягнобски nofa, кюрдски nav, пущунски nu, талишки nofê, шугнански na'f, язгулемски naf, кховарски, искашимски naf, вахански nof – пъпна връв, семейство, род, племе. Също в санскритски naāpāt, протоиндоирански hnaptiha, авестийски nafšu, napat, съвр.персийски nawa, nawāsa, näbire, пущунски nwasaу, талишки nêbê, таджикски, язгулемски, ягнобски nabera, искашимски növus, вахански nöрus, napъs, сариколски nabъs, хуфски nabus, язгулемски nabеs, шугнански nebos, nabi'r, сариколски nabiro – дете, внук, потомък. (L-IAIL),(IED),(ДС,К-ЭСВЯ,стр.249) В пущунски nafara – хора, народ. При осетинците Naf е божество почитано като покровител на рода и семейството, аналог на славянския Род. По-старата форма на името е Nab. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.56) В.Абаев го извежда от авестийското nāfah, согдийското n`β - род, дигорското naffæ – пъпна връв. (ВА-СЕИ,стр.111) В тох.(б) napem – народ. В унгарски nèp – народ. В чувашки nеsĕl – род, племe. (ИА-УЧРС) Връзката на прабългарското име Небул, Невул и аланското божество Наб/Наф е напълно оправдана. При осетинците се среща идентичното име Нафи, а при чувашите – Нави. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

40). Нестонг – прабългарско име. (ВБ-ПЕП) Името Нестонг носи братът на Сермон, владетелят на Срем. Името е споменато от Михаил Деволски, византийски епископ на Девол, направил допълнения към т.нар. Виенски ръкопис на „Историята” на Йоан Скилица, явно ползвайки български несъхранени извори за времето на Самуил. (АС-БЦС-1,стр.529) Вероятно имаме прабългарско по произход име, свързано с осетниското иронско stong, дигорско æstong – глад и отрицателната частица не, респ. в осетински ænæ, ænæ+stong – негладуващ, т.е. типична пожелателна семантика – да е сит, никога да не гладува, да не страда. (ИРС) В согдийски `stānk – болест, страдание, глад (Пелио). Вероятното древноиранско *stanaka – глад, болест, страдание, в протоиндоирански, санскрит stan – стенание, болка, страдание, се приближава да изходния индоевропейски корен *sten-, от който е и славянското стена, стон, в руски стенать, стонать, немското stöhnen, балтийското (литовско) stênati – страдам, вик от болка. (ВА-С-3,стр.154),(L-LAIL) При осетинците се среща мъжкото име Неста. (ЗГ-ОФЛИ)

41). Олдоган, Одолган или Улдах – хонско име, посочен е от Агатий Миренайски, като военачалник, „хон” във войската на Велизарий, при похода в Италия, командир на крепостта Перуджа. Вероятната етимология е свързана с аланското, осетинското дигорско аldzæn – славен, необикновен, uældær - висш, висок, производно на uæl – висок, височина. (ОРС),(ДРС) При осетинците се срещат сходните имена Алдахъ, Улдан. (ЗГ-ОФЛИ) Завършващият суфикс –gan – поразявам е типичен ирански.

42). Остро (Οστρυι) – прабългарско име, Остров(и) – рядка съвр.българска фамилия, няма нищо общо със славянското остров. За прабългарското име Остро, В.Бешевлиев посочва алански произход, като се основава че един от сподвижниците на Аспар, носи името Острис (Οστρύς), без да посочва етимология. (ВБ-ИЕП) При чувашите се среща името Остерек. (ЧАЯ) Самият Острис е бил сред най-доверените хора на Аспар е в 479 г., когато Аспар е убит от император Лъв, вдига бунт. Според Ф.И.Успенский, името Острис е славянско, производно на прилагателното остър, което е повече от съмнително, предвид все още незапочналото проникване на славяните към Византия по това време. Много по-възможна е предложената от Вернадски връзка с осетинското иронско stыr, дигорско stur, æstur, istur, ustur – голям, силен, заето и в чувашки satur – силен, здрав, едър. В санскрит sthiraā, авестийски stira, istsira, протоиндоирански stuhra, пехлеви stabr, хотаносакски stura, кюрдски stir, stûr, astûr, белуджи istûr, йидга ustûr, пущунски sаtul, парачи störo, ормури stur, персийски suturg, гилянски sеtur – силен, голям. В летописа на Йоан Никуйски, името Стиракс е предадено като Аstēra, максимално близко до дигорската форма. (ОМХ-МГ,стр.459) Също в надписите от Боспорското царство се открива името Στυρανος (Стиранос). В Балкария и днес съществува планински масив – Устур. (VS-ETD),(ВА-С-3,стр.159) Така че прабългарското Остро е максимално близко до дигорското æstur и означавали голям, силен, като аналог на едно друго име Стиракс и съвр.му бълг.аналог Щерьо.
Нека разгледаме топонима Уструшана (родината на оногурите в Средна Азия – Согдиана). Явно произлиза от същия алански корен astar/ustur – голяма, обширна и иранското χšayanа - страна, т.е. голяма, обширна страна. Явно вариация на Уструшана е названието Астрахан (топоним с нетюркски произход, но съхранил осетниското xan, тохарското kaniya – страна), град в Южното Поволжие, територия през коята преминават всички източноирански алано-кангарски, племена, вкл. и оногурите, изселници от Уструшана.

43). Отум, Ахтум, Айтон (Ohtum, Achtum, Ajtony) – болярин от български произход (син на болярина Глад), първоначално унгарски васал, после присъединил се към Самуил, защитава Бдин в 1003 г. от византийско-унгарската обсада. Според една от версийте загива в 1003 г. в битка с маджарите, според друга, в същата 1003 г. е покръстен (бил е езичник, имал е 7 жени) от император Василий ІІ, който завладял Бдин и продължава да управлява отвъддунавските си владения още 20 години (до 1028 г.), след което владенията му са присъединени към Унгария. Смятам че най-правдоподобно е мнението че Отум е убит от унгарския военачалник Чанад, който наследява (по-точно завладява) земите му, а столицата на Отум Марошвар, се преименува на Чанад. Земите на Отум за между реките Тиса, Марош, Дунав и Карпатите, т.е. унгарския Темешки банат, областта около гр.Тимишуара (Темешвар). Ахтум, Отум или Айтон са форми на името дадени през унгарска транскрипция. Унгарската форма вероятно отразява изходното Айто или Уто, Ут. Отум и Ут всъщност да се двете форми на едно и също име, производно на аланското od/ud/uоd, кушанобактрийското uado, пехлеви wād, согдийското wāt – душа, дух, в персийски aqdām, ягнобски *wat, пущунски uda, шугнански voyd, язгулемски woyt, сариколски voyd, хинди-урду ād, ātma, бенгалски adhyātma, кашмирски ātmārām, непалски ãt, ātmā, санскрит asu - дух! Самата му етимология е свързана с ностратическото понятие *adam означаващо човек, човешко същество, но произлиза от *wad/bad – вятър, повей, движение на въздуха, дъх – респ. дух а дъхът е символ на живота, по-късно осмислено в религиозната представа за душата. Древноиранското понятие за душа е auta. (ВР-ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.271) При осетинците се среща мъжкото име Уатта, а при чувашите Утти, Утъен, Отин, Оттек, Отточ, Оттяк, Отуч, Эхтем. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) При чувашите Этем е духът на починалия, т.е. човешкият дух, душата. (ДМ-ТДИПЧ,гл.3) Също эtеm – човек, човешко същество. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.482) Вероятно от същия произход са Ота, Отеш, Отко, Ото, Отешил – бълг.имена от 15 в. (ЙЗ-БИ,стр.249) Привържениците на тюркската теория, предлагат свои етимологии за името: Т.Балкански – “ай тун” - голяма луна, или “аù тун” – голяма мечка, вероятно като име на първобългарски род” и проф.Иван Добрев – от прабълг.(тюркско) *aq - бял и иранското (по-точно тохарското) по произход *ton – дреха, облекло, старотюркски ton – дреха, татарски диал. tаn - дреха, киргизки ton – кожух, чувашки tum – облекло, дрехи, т.е. като семантика, приблизително “белодрешко”. Много по-логично е да се търси връзка с чувашкото atem, осет.дигорско atam – човек (ср.с душа, дух).

44). Оксонос, Охсонос, Охшин, Охшун, Шун – прабългарско име, фиксирано в гръцка транскрипция от 9 в. – Οχςουνος. Съществува и мнение за транскипцията като Шун (о`Хςουνος). Съвр.осет. име Охъаз, Охæнæз. (ЗГ-ОФЛИ) За Б.Симеонов то отразява тюркското sü – войска. (БС-ПО,стр.188) В.Бешевлиев го свързва с авестийското axšaēna, скитското αξειν, средноперсийското axšain, пехлевийското xshēn, согдийското `xs`yn`k (əxsānēk), съвр.персийското ixšīn, xasin, кюрдското şîn, šînî, пущунското šin, šna, шугнанското x'īn, язгулемското šin, сариколското x'eyn, khoin, йидга akshin, осетинското æxsin, йидга akshin – със значения тъмен, сивосинкав, жълтеникав. В тох.(а) āśna – сив, син, тох.(б) kentse – ръждив. (DA-DT-b) В тох.(б) eksinek, хотаносакски aššānaka – гълъб, посочена от В.Абаев като пряк осетино-тохарски изоглос, с осетинското æxinæg – гълъб. (ВА-СЕИ,стр.137-138) Но всъщност виждаме разширение на същия ирано-тохарски корен за сиво-син цвят, предвид оперението на гълъба. Осетинското æxinæg е производно на съответното æxsin – сив, а гръцкото название на Черно море, „Понт ексинос” е директна скитска заемка. (ВА-С-1,стр.220-221)
Всъщност може да посочим две вероятни етимологии: а). Тази на В.Бешевлиев и съответен паралел със съвр.име от ирански произход – Оксана, т.е. Охшин е прабългарския аналог на славянското Черньо. От същия произход е и античното название на р.Амударя – Окс, Оксис – черна река.
б). Връзка с вероятното прабългарско ош/(х)ош – хубав, Охшин, Ош е аналог на Хубен. В осетински xos, ягнобски, пущунски xuš, талишки, персийски xoš, шугнански xōs, таджикски, гилянски xuš, язгулемски xêš, сариколски xûš, пущунски sse – добър, хубав, щаслив. (VS-ETD) В пехлевийски xwash – сладък. (ИС-ПРС) В кумански хos – добър, в карачаевобалкарски аšхы, чувашки xuš, татарски jaхšы, xuš, киргизки kos – хубав, добър, са ирански заемки, в дигорски asxi – хубав, добър. В иронски æхsыzgоn – приятен, с хубав, приятен вид. (ПРС),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.375),(ДРС),(ИРС)

45). Онегавон – прабългарско име, Неугион – аланско име, съвр.осет. име Нæуæг, също се срещат Нога, Ноги. (ЗГ-ОФЛИ) Онегавон е приближен на кан Омуртаг, зера-таркан, удавил се в р.Тиса. (ВБ-ПЕП) В.Бешевлиев, разчита върху варовиков блок, намерен в Плиска, сега в Археологическия музей в София, представя рисунка на конник и на две човешки фигури, придружени от следния надпис на гръцки език: „Тук бяха велемощният, Пумир, Негюн, Петър”. Негюн е вариант на Негавон, Онегавон. (ВБ-ПЕП) Може да се може да се изведе от осетниското иронско nыgæd, дигорско nigæd – погребан, мъртъв, с отрицателната частица он-, в осетински æn-, старобълг. (он, ън-). (ОРС),(ДРС) Онегавон – безсмъртен. В пехлеви anōshag – безсмъртен. В тох.(а) nak, nek – умира и отрицателната частица он-, неуморим, безсмъртен, аналогично на тохарското onuwaññe – безсмъртен, съзнателен, или от Идентична е семантиката на гръцкото Атанасий.

46). Перина, Пирин, Пернико – ранносредновековни български имена, Перник – топоним. Й.Заимов посочва още Перно, Перньо, Перню. (ЙБ-ОФЛИ,стр.254) Проф.К.Попконстантинов публикува имена на български пратеници, които по времето на княз Борис І посещават манастира „Св.Петър” в Залцбург. Трима от тях се наричали Perina, Pyrin, Perniсhо . (КП-НДПА-БВ-2000-2,стр.38),(ГН-ЦРРБ,стр.168) При чувашите се срещат имената Пăрнай, Пăрнаш. (ЧАЯ) Съществувало е тохарското мъжко име Pernik. То е идентично с името на българския гр.Перник. В тох.(б) pernerñe, в тох.(а) par.m, parñno, parnore – слава, pernen – достоен, славен. (DA-DT-b) Прототохарското perne е заимствано от иранските езици и отразява разбирането за фарна. В согдийски prn, хотаносакското phāra – фарн. Авестиското hwarnah – фарн означава слава, божественото предопределение на царската власт. В персийски farrehee, пущунски fakhr, хинди-урду pūrņa – слава. Името на Перник е очевидно идентично с тохарското име Pernik. Негов закономерен ирански аналог е името Фарнак, така се е наричал сина на Митридат Евпатор, владетел на Боспорското царство. Сравни с идентичното осетинско иронски færnыg – богат, щаслив и иронското færnыg, дигорското fernug – носител на фарна, щасливец. Абаев го свързва с името Фарнак. (ОРС),(ВА-С-1,стр.413) В съвр.осетински аналогът му са имената Фарнæ, Фарни. (ЗГ-ОФЛИ) така че Перина, Пирин – щастие, удача „фарн”, а Перник(о)=Фарнак – щасливец, притежател на фарн. Обикновенно топонимът Перник се свързва със славянския бог Перун. Същото се отнася и за планината Пирин. Вл.Георгиев предлага друга етимология – от тракийското perint – стръмнина, скалиста местност. Подобни са пелазгийското Пергамон, град в Лидия и на о.Крит, Пергам в Анатолия, Перинос на Мраморно море. (ВГ-ВБЕ,стр.89,101) В санскрит paārvati, протоиндоирански parauta, авестийски paurauta, пущунски paršá, хетски peru, peruni - скалист. (L-IAIL)

47). Пирогаст – име на един от славянските архонти, от прабългарски или аварски произход. (АС-БПСР,стр.42) След Мусокий, вожд на дакийските склавяни става Пирогаст през 595 г. Името е сходно със сарматското Анагаст. След Мусокий, вожд на дакийските склавяни става Пирогаст през 595 г. Името е с явна иранска етимология. В авестийски frii, средноперсийски pwry, партянски fryx, согдийски brywk – възхвалявам, в осетински fyr – много, изобилие. (Ch-DIV) В санскрит ghasta – ръка. Така че Пирогаст – възхваляваща ръка, или от общоиранското pir – стар, респ. старши, старейшина.


48). Пумир – прабългарско име, разчетено от В.Бешевлиев, върху варовиков блок, намерен в Плиска, сега в Археологическия музей в София, представя рисунка на конник и на две човешки фигури, придружени от следния надпис на гръцки език: „Тук бяха велемощният, Пумир, Негюн, Петър”. Негюн е вариант на Негавон, Онегавон. (ВБ-ПЕП) За Пумир откриваме вероятна осетинска етимология, от fæmur kænыn – разбивам, (ОРС) При чувашите съществува аналогично име Пумар. (ЧАЯ) Прабългарското „п” закономерно преминава в осетинското „ф” (сравни Перник и Фарнак), така че вероятно прабълг. *пу- отговаря на осет. аналог *fæ- глаголна представка показваща повторение на дейстивето и корена mur означаващ разбивам. В останалите ирански езици, *mar, mer, mur означава убивам. (ВС,К-ЭСВЯ,стр.239) Или Пумир – разбиващ (враговете), име със заплашителна семантика.

49). Салан - български комит (управител) на погранична област на територията на днешна Войводина през 9 в. Салан е управлявал земите между реките Дунав и Тиса в днешната сръбска област Бачка), а резиденция му се е намирала в град Тител. Единствените сведения за Салан дава Унгарската анонимна хроника (Gesta Hungarorum). Там се казва че Салан е чичо на българския цар Симеон. След 896 г. Салан със собствени сили се бори с нахлуващите от север (от Закарпатието) маджари. Симеон му изпраща помощ но българите са разгромени в битка състояла се между градовете Тител и Олпар. Салан загива като се удавил в Дунав при отстъплението на разбитите български войски. Името е от прабългарски поризоход. При осетинците се среща във варианта Сала, Слан, Сланбек, Слангери, Сланыхъо, а при чувашите Салей, Салей Салентей, Сали, Саливан, Салик, Салитей, Салих, Салихвар, Селен, Селентей, Селентер, Сели, Селиван. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятен произход: В персийски и шугнански šala, памирски šalе, гилянски šolê, чувашки śolъm, śulъm тох.(б) sāollye – пламък, угрофински *śala – светкавица. (VS-ETD),(DA-DT-b),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.133-134) Във вахански šlat – топъл. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.331) При чувашите се среща представата за митологичното същество вери-селен, в букв.превод „огнен змей”. Така че Салан, Слан най-вероятно е означавало „огнен”. Съществува и аналогична българска диалектна дума шал – треска, зачервяване на кожата (с.Самуилово, Старозагорско).

50). Сандилх (Сандил) – прабългарско име, вожд на утигурите, воювал със Заберган – вожд на кутигурите, по времето на император Юстиниян. У Агатий Миренайски е записано Σάνδιλχος, а у Прокопий Σανδίλ. Но етимологията посочена от Ото Мечен-Хелфен – мамелюкското sandal – лодка, е недопустима. (ОМХ-МГ,стр.474, 482) В тох.(б) sānāsk – отпускащ, щедър, sān – целесъобразен, успешен, добър. (DA-DT-b) Показва точни ирански аналогии. В авестийски sānd – добронамерен, пехлевийското shād - радостен, shādīh – радост, средноперсийски shin, согдийски и партянски sy, хотаносакски sai, sei, кушанобактрийски sindo – желание, sindamo – доволен, съвр.персийски sеn, вахански sыdыy, sodoyd, санкритски cand – със значения добър, щаслив, радостен, похвала. Това обяснява смисъла на името Сандил(х). В пехлеви и всички ирански езици dil – сърце, а shād-dil – с радостно сърце. Сандил(х) означава същото – щедро сърце, добро сърце. Сандилх може да се обясни и изцяло с помощта на тохарски и най-вече на иранските езици. Откриваме и заемка в татарски, където sandugach, означава красива, любима.

51). Сермон (Сермо) – управител на Сремската област, чийто владения последни падат под византийска власт в 1018 г. Сермон е убит с измама от византийският стратег Константин Диоген. Напълно логично е да се смята че Сермон е прозвище получено от областта която е управлявал – Срем. В.Стоянов посочва името Сермин, от турските данъчни регистри от 16 в., вероятно аналог на Сермон. Също посочва името Сърмакеш – анторопоним с неясна иранска етимология. (ВС-КПАБ,стр.277) Трябва да добавим и името на известната народна героиня Сирма воевода. Но в чувашки откриваме мъжкото име Серми, Сирмей, Сермиккай, Сермеккей, а при осетинците Сырма. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ) При балкарците се среща женското име Сырма, Сырмахан. (http://www.nazovite.ru/karachaevao-balkarskie/ ) Вероятни етимологии:
а). Сермо – главен. Възможна връзка с осетинското særmæ – на върха, над, върховен, от sær – глава. (ДРС),(ИРС)
б). Сермо – преследващ. Друга възможност е да е свързано с дигорското sоrun, иронското surыn – гоня, преследвам. При чувашите се среща народния празник sěrěm което означава прогонване на злите духове. Думата произлиза от древнотюркското sur – гоня, прогонвам. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.45) В тох.(б) sāer, в тох.(а) sāaru, санскрит surudh, sāarvaā, авестийски sauruua, персийски suridan, fra.saura, таджикски, памирските езици sоridan, sоr, белуджи sur, пущунски ssorem, хотаносакски ha.sir, hu.sare – преследвам, движа се, ловувам. (DA-DT-b),(L-IAIL) Абаев също свързва осетинските форми с изходен тохаро-индоирански корен *saura/*sur – гоня, предвижвам се. (ВА-С-3,стр.172-173) Явно имаме тохарска или иранска замека в тюркски. Така че като втора възможност името Сермо и производните му е означавало преследващ, преследвач.

52). Сигизан – българин, пратеник на VІІІ Вселенски събор. В хотаносакски sich, sichā, санскрит sāuāka, шугнански suly, рушански и бартангски sig, сариколски suwg, мунджански sigŷ, парачи si – говоря, питам, слово. (Ch-DIV) В осетински sыg, ягнобски six, кюрдски şîş, пущунски six, персийски six', шугнански sêx, гилянски, язгулемски и сариколски sex – говоря. В ягнобски sūxan, пущунски suxun, талишки syxan, персийски soxän, рушански, хуфски, шугнански suxan – дума. (VS-ETD) В пехлеви shnāyishn – славословие. В тох.(б) sāusā – говоря, въпрос, sok.t – мнение, мисъл. (DA-DT-b) Вероятно този корен стои и в основата на прабългарското име Сигизан – умен, добре говорещ, оратор.

53). Сигрица – средновековно българско име. Тодор Сигрица е кавхан на цар Симеон, загинал при похода срещу сърбите в 924 г. Етимологични паралели: Може да посочим и сходното по значение, санскритското sighra, палийското sigha – бърз, стремителен. В ийдга sigh – заек, т.е. бърз, стремителен. В осетински ирански zgыorыn, дигорсик æzgыorun – бягам. Значението на средновековното българско болярско име Сигрица е бърз, стремителен. В согдийски zgārt, пущунски zgard – бърз. (ВА-С-4,стр.309) Името е известно и като аланско – Сиагрий. (ЗГ-ОФЛИ) В някои руски диалекти (Калуга, Тамбов, Курск) се среща изолирано сигнуть – скачам, сиг – скок, белоруското сiгаць – ходя с големи крачки, сiг – голяма крачка. Фасмер смята че връзката с чувашкото sik – скок, е съмнителна, той се насочва към древноиндийското čīghrás, староанглийското hígian – бързам стремително.

54). Синион – прабългарско име, вожд на утригурите. В тох.(б) senik – грижа, заинтересуваност, обслужване на нещо, щадене, sain - поддръжка. (DA-DT-b) Има ирански паралели: хотаносакското zānk, ysnta, согдийското zinih, пехелевийското shnās, крорайнското jhenigā, авестийското zāana – грижа, щадене, заинтересуваност. Може да се свърже с прабългарското име Синион – грижещ се, покровител.

55). С дъкъ, (Сондоке) – прабългарско име, носено от българския пратеник в Рим след покръстването. В латинска форма, в писмо на папа Йоан VІІІ е записано като Sundicedat. При чувашите се среща името Сантук, Сантукай. Първата част на името очевидно е свързана със сон – слънце, от тох.(а) swāñce, тох.(б) swāñco, прототох. *swāñcai – слънце, тох.(б) tsonko – изгрев на слънцето. (DA-DT-b). На надгробните паметници от Волжка България от 13 в., написани с арабско писма и тюркски език, се среща думата „сон” означаващо „ден”. За втората част на името може да посочим пехлевийското daxshag – памет, знак, персийски dahoon – памет, древнеоирански dāga, dag – клеймо, печат, белег, тагма, знак направен с огън, индоарийски dagu, daghta, авестийски dag, согдийски d`γ (dāγ), хоремзийски dākān, белуджи dagta, daxt, персийски dāγ, таджикски doγ, мунджански doγāk, кюрдски dāγ, dāx – клеймо, печат, белязан, и в тохарски tsak – обгарям. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр281-282) Или тунгусоманджурското duγ - издълбавам, евенкски duγtike, duktike - гравирам, duku – пиша, чувашки tăxşa, tăkxča – кова, дълбая. (ССТМЯ-2,стр.218,219,221),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.204) А Сондоке би означавало „белязан (покровителстван) от Слънцето”.

56). С ч ка (Сончонка) – прабългарско име, вероятно значение “слънчев, изгряващ”. Посочено от проф.Казимир Попкостантинов, от Чивидалското евангелие. К.Попконстантинов неправилно го обяснява с монголското (калмицко) име Чон – вълк. Етимологични паралели с тох.(б) tsonko – изгрев на слънцето, от тохарски ts.nk, tsônk - висок, респ. издигане на слънцето. (DA-DT-b) Това ясно обяснява прабългарската форма, от тохарските (а) swāñce, (б) swāñco, прототох. *swāñcai – слънце и tsonko – изгрев, издигане на слънцето. (DA-DT-b) Интересен паралел са осетинскоте дигорски cъоnk, cъоnkа, cъоnkkа – връх, висок, също теме, връх на главата, cъеngur - връх. (ДРС) В такъв случай Сончонка би означавало слънчев връх. Налице е тохаро-осетински паралел.

57). Стиракс - хонски вожд, вероятно от прабългарски (оногурски) произход, заедно с Глон, воювали с Боарикс. Името е с ясен алански произход. Среща се и като скито-сарматско име в надиписи от Боспорското царство – Στυρακος. (ВА-С-3,стр.159) Среща се и при чувашите под формата Старак. (ЧАЯ) Според V.Miller, аланската протоформа е *sturak, в осетински иронски stur, дигорски istur, ustur, чувашки satur, satоr – силен, здрав, едър (което е аланска заемка). (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.18) В протоиндоевропейски *storg, санскрит āstar, str, авестийски sārāta, средноперсийски stard, кховарски stryi – неукротим, бесен, разрушаващ, šur, šura – герой, юнак, санскрит sthiraā, авестийски stira, istsira, протоиндоирански stuhra, пехлеви stabr, хотаносакски stura, кюрдски stir, stûr, старошведски stir, английски strong, немски stärke – сила, мощ, хотаносакски staura - заплашващ. (L-IAIL) Също в пущунски sаtul, stэr, мунджански sэtur, stur, йидга ustur, сакски sutra, персийски suturg, белуджи istūr, гилянски sеtur – силен, голям. (VS-ETD) От същия корен, показваща алано-прабългарски произход, е и съвр.българска дума щур, старобългарското щеръ – буен, агресивен, проявяващ сила, дало българското име Щерьо, Щерю, Щере, Щерян, старобългарското Щеръ, което по Й.Заимов означава силен, здрав, як. Авторът смята че идва от гръцки език и е аналог на славянското Твърдко, Здравко. (ЙЗ-БИ,стр.437) Всъщност името е прабългарско, развило се върху основата на Стиракс, което е гръцката транскрипция на аланското Щурак/Щерак.

58). Сурсувул – име от прабългарски произход или титла (Σουρσουβουλις), носено от кавкана на цар Петър – Георги Сурсувул. Според Б.Симеонов се касае за титла произлизаща от тюркското sürsä, sürsü – водя, сурсубоила – настойник, опекун. (БС-ПО,стр.190) Във връзка с тюркските думи, откриваме интересни аналогии в тох. (б) и хотаносакски sārathi* - водач, sārthavāhe* - водач на керван (в согдийски sartapao), тох.(б) sārri* - събрание, s•ārtto* - насърчаване, подкрепа. (DA-DT-b)
Също в чувашки şar, şară - войска, şarşă – войн. Заето в марийски sar – войска, sarze – войн, унгарски sereg – войска. В тюркските езици čärig/čerig, монголски cērēg, тунгусоманджурски serik – войска. Според И.Н.Шервашидзе, думата е от китайски произход. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.86-87) Според друго мнение (Владимирцев, Абаев) алтайските форми са производни на согдийското χšaφrik (khšathrik) – войн, откъдето е и осетинското иронско xsar, дигорско æxsaræ – военна сила, храброст. Аналогично е пехлевийското cēr - храбър, cērīh – сила. (ВА-С-4,стр.224-225) В протоиндоирански sar(u)-, авестийски har – охрана, harэtar – опекун, защитник. (L-IAIL) Така или иначе, независимо дали е лично име или титла прабългарското *сурсу- е означавало вероятно войн или водач, покровител.

59). Тарах (Таррах) – хонско (савирско) име. След потушаването на бунта на тракиеца Виталиан през есента на 515 г. един от неговите офицери на име Таррах (Ταρράχ), „най-свирепият от хуните”, бил пленен, измъчван и изгорен на клада в град Халкедон. Ото Менхен-Хелфен отбелязва, че Таррах не е тюркско име. Етимологични паралели: В чувашки tarъx – сърдит, гневен. В тох.(б) trak – страх, ужас, санскритски tarjati, авестийски эrahtars, староперсийски tars, средноперсийски tyrs, партянски tyrs`x, согдийски t`rs, кюрдски terseu, tirs, пущунски tor, талишки tarse, персийски tarsa, шугнански tarsůn, гилянски, язгулемски tars, сариколски tarso, белуджи tirus, искашимски tras, осетински иронски tærsыn, дигорски tærs – страхувам се, опасение, в кховарски tr`ok, dr`ok – печал, в осетински иронски turg, дигорски tark, кюрдски ture, пущунски tarnak, персийски tiredel, гилянски tur - сърдит. (DA-DT-b),(Ch-DIV),(VS-ETD) Абаев даже посочва руското трус, трусить – страх, страхувам се, като производно на същия индоевропейски корен, произлизащ от треса се (треперям от страх). Същото име носи и християнски мъченик, екзекутиран по времете на император Диоклециан. Аланско име с типична заплашваща етимология. Съществувало е и аланско име Matarša, аналог на с древноперсийското име Matars – безстрашен, от ma – частица за отрицание в иранските езици и tars – страх. (ВА-С-3,стр.274)

60). Таридин – прабългарско име, носено от български комит, управител на Бренгалнишката област, по времето на Борис и Симеон. (АС-БПСР,стр.60) Таро – българско име от турски данъчен регистър (Дуйко, син на Таро, село Песошница, източно от Лерин, днес Анахорион, 1481 г.). Такива имена са отбелязани като лични и бащини, не само в 15 в., а във втората четвърт на 17 в. в католически документи: Тарьо Драгулинов, Васил Тарьов (село Белене, 1626 г.), Тарьо Гульов (село Белене, 1637 г.), Стоян Тарьов (село Ореше/Орешане, 1637 г.) (ПГ-СССКБА) В.Стоянов посочва и неясното българско изме от турски данъчен регистър Тарно. (ВС-КПАБ,стр.278) Коренът *tar е широко разпространен в иранските езици. Може да го свържем с горното значение – страх, заплаха, респ.сходство с името Тарах. Също със семантично сходното, в авестийски taθra (tathra), согдийски *tarāk (t’r’k), хотаносакски ttāra, осетински, шугнански, персийски tar, осет.дигорски tarug, ягнобски to'ra, кюрдски tarî, пущунски tōr, ta'rik, белуджи tārink, талишки toik, гилянски tеrik, сариколски turik – тъмен. (VS-ETD) Също може да мислим за връзка с осетински tar/itaræ, ягнобски, персийски tar, хотаносакски ttara - гръд, гръден кош, согдийски tār - чело, хотаносакски ttarandara – гръден кош, тяло, торс. В латински torax – гръден кош. (ВА-С-3,стр.230-231) Така че Таридин може да означава също тъмен, или широкоплещест, снажен. При осетинците има подобно мъжко име Тарион. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите – Тара, Тарав, Тарай. (ЧАЯ)

61). Тонган (Тънган), Т ганъ – прабългарско име, засвидетелствано в кирилски надпис, на прабългарски език в Мурфатлар. Етимологията може да изведем от осетинските иронски tыng – здрав, силен, tыngаd – напрегнат в дигорскии tёngun – напрегнат, силен, здрав, масивен и *gan – поразявам, типично име със заплашваща семантика, т.е. силно да поразява враговете. (ОРС),(ДРС) Във вахански tung, пущунски ţing, искашимски tъng, сариколски tеng, кховарски tiη, непалски tanna – твърд, здрав, изправен, напрегнат. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.371,372) Другите опити за обяснение на името Тонган изхождат от турското *dogan, doγan, гагаузки duan, произлизащо от древнотюркски toγan – сокол, алтайски паралел с монголското tojgon, tojxon, старокорейското thuikon, японското taka – сокол. (S-AE)

62). Тургун – име на хон, вероятно прабългарин или савир, в армията на византийския пълководец Велизарии. Името има ясен ирански произход. Най-близко е осетниското turg/tark, по-далечни са кюрдското ture, пущунското tarnak, персийското tiredel, гилянското tur – сърдит, страховит. (VS-ETD) Точен паралел в ирландското turguin – разрушение, староирлански tuarcaim, tuarcain – удрям. (ЕDGL) Виждаме че името е по-близко до иронската форма. При осетинците се среща мъжкото име Туарга. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите Турхан. (ЧАЯ)

63). Хацон – име на славянски архонт, вероятно от прабългарски или аварски произход. (АС-БПСР,стр.42) Идентично е осетинското име Хакун – легендарния прародител на осетинците-куртатинци, също и имената Хаци, Хъацæма. (ЗГ-ОФЛИ) Името е с иранска етимология. Може да се свърже с осетниско xæs – дълг, отплата, xaccon – аренда, или от осетниското xæst, кюрдското xistin, персийски xost – бия, удрям, съвр.българскот хакам - удрям. Трябва да отбележим че при скандинавците също се среща подобно име – Хаакон, так се наричали част от норвежките крале.

64). Хиниалон – прабългарско име, кутригурски вожд, съвр.производни Хинко, Хинчо, Хино. (ЙЗ-БИ,стр.331) Вероятна връзка с осетински иронски хin, дигорски хinæ – хитрост, коварство, магия, заето в карачаевобалкарски xine, xejne – коварен, хыnы – строг. Производно е на осетинското kinæ – мъст, от древноирански *kaina, авестийски kaena, персийски kīn, kīna, пехлеви xyn – отмъщение, мъст. (ВА-С-4,стр.201-202) И втората част “алон”, в осетински al, тох. alanmem – всичко, всички, или етнонима алон, което е и едно от самоназванията на аланите, останало в съвр.осет.език в народните легенди, като allon (В.Абаев). (ВА-С-1,стр.47) Може да преведем името като „отмъщаващ на всички” или „отмъстител на аланите”, отмъстителен, коварен, опасен.

65). Хуба – старобългарско име на болярин, от Отвъддунавска България, станал воевода на унгарския вожд Арпад (ИД-ЗСБХ,стр.147), Хубо, Хубан, Хубльо, Хубчо – по-стари форми, Хубен – съвр.българската форма, Хубчев – фамилно име, хубав, хубост – добър, красив. (ЙЗ-БИ,стр.337) При осетинците се среща като Хъабан, Хъабола, Хъæбæло, Хъыбыл, Хъуппе, при чувашите – Хапул. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Във вахански xubi, xu(b), язгулемското hub, hubay – хубав, hubsьi – хубост, в пехлеви xub – хубав, xubīanā, кюрдски xob, талишки и гилянски xub, пущунски xuv, персийски xubt, шугнански xōb, язгулемски xob, xêv, рушански, хуфски xub, сариколски xeb, xob, искашимски khob, белуджи xob - хубав. (VS-ETD),(IED),(ПД-ЕАКБ,стр.133) Във вепски huv – хубав е древна иранска заемка. Иранската етимология на българското хубав е очевидна, в санскрит su, авестийски hu – добър, хубав. Ностратически корени: *op`pih`h, свързан с труда и плодовете от него, *h`vp`v – изобилен. В хетски hap, happina – добър, санскрит ápas – успешен, авестийски hvapah – успешна работа, латински ope, optimus – най-подходящ, успешен. В проточукчокамчатски *'hoptъ – изобилие. (IЕЕ) Открива се и в немски hübsch – хубав, вероятна стара иранска заемка.

66). Хумир – прабългарско име, описано от В.Бешевлиев върху оловен печат, тогава притежание на частен колекционер Г.Закос от Базел. (ВБ-ПЕП) Б.Симеонов го свързва с древноалтайското huma – митичен орел (в което не е трудно да открием митичната птица Хамаюн от иранската митология). (БС-ПО,стр.188) Също съществува персийско име Хумар означаващо птицата на щастието (от xu – добър, хубав и marg – птица). Може да го свържем евентуално с шугнанското xumōr, язгулемското xêmor – искам, желая, согдийското xum`r – търся поддръжка и владетелското име Умор. (VS-ETD) При осетинците се среща като Хума, а при чувашите като Хума, Хумирек, Хамир. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

67). Цик - прабългарско име от 9 в., предадено в гръцка транскрипция като Тζυκος. В.Бешевлиев посочва като най-близко иранското име Зик. (ВБ-ИЕП) При осетинците – Циго, при чувашите Цюххе. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Но може да потърсим паралел с тох.(б) tsaika – майстор, тох.(б) tsikā, в тох.(а) tsek – строя, изработвам от глина. Виж прабългарското „цика” – гранична крепост. Предполагам че съвр.българското Цеко е наследник на Цик, а етимологично вероятно е означавало строител, майстор.

68). Цок – прабългарско име, дало съвр.българското Цоко. При осетинците - Цого, Цогой, Цохъ. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятна връзка с ингушкото cīokъ – барс, тигър, cokъ – пантера. Сходно е и названието на домашната котка – cisk. (РИС)

69). Чепа – прабългарско име, споменато в Надпис № 69 на кана-сюбиги Маламир: “Канасюбиги Маламир: Чепа, багатур боила колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре” . Б.Симеонов го свързва с тюркското cep/cepi – ляв, респ.левак. (БС-ПО,стр.186) Вероятна връзка с осетинското čаpp/čаppæ – готов, снаряжен, в изправност, дало čаpаr – охрана, защитник, съвр.полицай. (ВА-С-1,стр.330),(ОРС) В пущунски chapāwul – пазач, сега озн. и полицай. Т.е. да бъде готов, на щрек. Виж също българското име Чебул, фиксирано в турските регистри от 15 в. (ВС-КПАБ,стр.287) Имената Чъебо, Чъиппи, се срещат и при осетинците. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите - Чипай Чипак Чипер Чиппа. (ЧЯА)

70). Чоте – старобългарско име с прабългарски произход (К.Попконстантинов). Вероятна етимология, в осетински иронски cadæg, дигорски cadeg, древноирански čiāta, авестийски šāta, пехлеви šāt, персийски šād – тих, спокоен. (ВА-С-1,стр.284) Преминаването на аланското „ч” в съвр.осетниското „ц” е закономерно явление, така че вероятната изходна аланска форма е била čat, čad, сравни с осетинското (æn)cad – затишие. (ДРС),(ОРС) Среща се при чувашите Чоти, Чотак и при осетинците като Чите, Читъе. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧЯА)

***

В надписите на кан Омуртаг са посочени и четири родови имена: Еримиар, вероятно аналогично с родът Ерми от „Именика”, Кюригир, Кубиар, Чакарар. Окончанието –ар/–ир, показва че става дума за родово име. То се тълкува обикновено като алтайското är, ir или äri „хора” (прототюркски *ēr, протомонголски *ere).
Налице е и ностратически паралел с индоевропейското *ar(y)- свободен човек, господар, войн (хетски, ликийски arawa, санскрит árya, авестийски airyō, пехлеви ēr, осетински ir, тохарски er, келтски aire), протоугрофински *arwa – сродник, брат (ханти orti, worti, манси oar, ār, or, унгарски ara).
К.X.Менгес прие, че прабълг. родови имена отразяват този хипотетичен старинен тюркски колективен суфикс -ar, är. (ВБ-ПЕП,стр.143) В.Стоянов посочва че суфиксът
–r за мн.ч. се използва в тунгусоманчжурските езици, а в тюркските е преминал в –lar/ler. (ВС-ЗБТС,стр.7) Суфиксът за множественост –ar е познат и в германските (скандинавските) езици, gotar – готи. Съществува и друго мнение че окончанието –aр отразява посоката на действие, напр. Чакриар, от др.тюрк. caq – сее вражди, подстрекава, въстава и -ar - афикс към името на действащото лица, cak-ar - този, който се бунтува. (ДТС,140)
В иранските езици също същестува подобен суфикс за мн.ч. Добре е изразен в пущунски -âr, напр.baγdar - чук, baγdâr - чукове, sχar - камък, sχâr – камъни. В осетински се е съхранил, само в понятията за родство, напр. mad - майка, mad-al-tæ - майка, us – съпруга, жена, us-al-tæ – съпруги, жени. Всъщност този древен алански суфикс за мн.ч. е –al(ar), отговаря на авестийския –āro. Към него е добавен, по-късния сарматски суфикс –ta, -tæ, -t, в согдийски. Иначе в осетински al се е съхранил като значение – всички. Интересен е произхода на суфикса –ta, -tæ. Според В.Милер той възниква първоначално като суфикс приличащ на задпоставен определителен член за мн.ч. Например в кюрдски има подобно явление, напр. keleš - разбойник, keleša(an) - разбойници, keleša(an)-te – тези разбойници, разбойници(те), като към по-стария суфикс за мн.ч. –an, е добавен по-новия суфикс за мн.ч. –te. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ,стр.308) Аналогично явление имаме и в български, осветляващо произходът на определителния член, една от загадките на българския език. Така че Куби(ар) отразява по-древния суфикс за мн.ч. иначе би трябвало да очакваме Куби(те) или Куби-ар(те). Интересно е че в българските диалекти, родовите имена често се използват със суфикс –те, отг.на членната ф-ма за мн.ч., напр.Ивановите, Стояновите и пр.
Но също така е възмажно окончанието –ар/-ир да отразява притежание, напимер кана-сюбиги – владетел и кана(ар)-тикин – канов наследник, каново дете, т.е. Кюриг(ир) да означава „рода Кюригов”, Чакар(ар) – „рода Чакаров”, Куби(ар) – „рода Кубов”, Ерми(ар) – „рода Ермов”.

1). Кюригир (Κυρυγηρ) и родът на жупана Охшин. Етимологията е твърде неясна. Според К.Менгес от старотюркското küri – смел, дръзък, храбър. Б.Симеонов го свързва с уйгурското kür – тъмнокафяв, като прави паралел с племето саръ-уйгури – жълти уйгури, респ. възможността при българите да са съществували „жълти” и „кафяви” родове. (БС-ПО,стр.126-127) Подобно сравнение е несериозно, тъй като „жълтоглавите уйгури” и „жълтоглавите шивеи” водят названията си, от европеидния си вид и русите си коси, аналогично на половци – русокоси, названието на куманите. По-вероятно е да посочим осетинското дигорско koræg, korigor, иронско kuræg – сватовник, молещ, искащ, което Абаев свързва с пехлевийското kurrak, персийското kurrax, кюрдското kur – жребче (т.е. потомство), согдийското wi-kor – роднинство. (ВА-С-1,стр.602) Но откриваме и ясен алтайски паралел, в чувашки kërü, старомонголски kürgen, калмикски kurγ`n, евенкски küriγen – зет. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.283) Или името Кюриг(ир) отразява това алтайско-иранско понятие за родственост.

2). Кубиар (Κουβίαρησ)– родът на зера-таркана Онегавон. Според К.Менгес родовото име Кубиар произлиза от тюркското quba - жълтеникав, червеникав, рус. То напомня и прабългарското лично име Кубер, което е може би от същия корен. /ВБ-ПЕП,стр.144/ Ако Кубиар е производно на Кубер, то значението ще е свързано с голям, силен или богатства.

3). Чакарар (Τζακαραρησ) – родът на копана Корсис. Според Г.Фехер, произлиза от čakyr - ястреб, а според К.Менгес с тюркското čaqar - укрепено място, крепост. (ВБ-ПЕП,стр.143) Б.Симеонов го свързва или със сокол, или с тюркското čakyr – син, пепеляв, сивосин. (БС-ПО,стр.128-129) Но може да го свържем с осетниското иронското čegъre – посредник, или подчинен. (ОРС) Осетинската дума е заета в в карачаевобалкарски čыgъаrgъа – отивам, čаkъыrыu, čаkъыrыrgъа - призовавам, čыgъаrgъа – излизам, в татарски čыgыp* - отивам, čаkыru*, čаkыrыr* - призив, призовавам, čыgыr* - излизам, таджикски ičro – изпълняващ. Абаев посочва изходните персийско, пехлеви čākar, согдийско čāγar – слуга, като производна на иранското kar – върша нещо. (ВА-С-1,стр.286) Чакирите са най-близките приближени на средноазиатските доислямски владетели, те са аналог на българските „хранени хора”.
Според Цв.Степанов, „Чакарар” отразява съществувалия при иранците брак-чакар (čakarīh), при който при смърт на съпруга, съпругата се жени за своя девер и преминава под негова опека. Родените деца от този брак са напълно равностойни на родените от съжителството с починалия съпруг. (ЦС-СБ,стр.116) Аналогичен обичай е съществувал и при тохарските племена цзе или булоцзи съгласно китайските хроники.

***

4). вихтунъ – дума, определение към рода Дуло, използвана в „Именика на българските канове” – „Дуло рекше Вихтунъ” (Дуло ще рече вихтун). Хаусиг и Прицак смятат че началната буква е била „β” – „б”, т.е. имаме бех-тун, като bex/beγ – княз, респ. „бехтун” – княжестки род, от староалтайското tun/dun – род, племе, което е старокитайска замка. (БС-ПО,стр.130-131) В старокитайски tuŋs, по време на династията Хан tэuŋh, съвр.китайски zhòng – народ, племе. Може да преложим две етомологични решения за прабългарското *вихъ:
а). Вихъ – законен, добър, възхваляван. Връзка с древноиранското vahu, санскритското vasu, пехлеви weh - добър, wehih – благочестие, доброта, санскрит vāh, протоиндоирански *uahjāh, авестийското vāzah – възхваляван, или авестийското vah, vahaka – пребиваващ, стоящ. Според Абаев тези две изходни форми са в основата на осетинското wag/wæg, wægæ – право, закон, обичай, респ. в санскрит vāghāt – клетва и на wæx/wæg – нрав, характер, мярка, качество, същност. (ВА-С-4,стр.40-41,42) Или вихъ – управляващия по право, по закон, по традиция, добрия, благочестивия род.
б). Вихъ – низвергнат, свален, мнение застъпено от П.Добрев. В тох.(б) wāk, wāki, woko, wokont – обособяване, разкол, отделяне, различие. (DA-DT-b) В етимологична връзка са: хотаносакски visāesam, партянски wjyn, wcydgyft, согдийски wcn, wcy, средноперсийски wiz, пехлеви wizīdag, хоремзийски miwcn, шугнански-баджувист и бартангски wijin, wijid, вахански wioin, wioind, със значения избирам, обособявам, отделям, отстранявам. (Ch-VID) В осетински wagъd (uagъd) – развод, разделяне между съпрузи. (ОРС)
За тунъ – род, може да посочим че думата се среща и в арменски като tun – дом, респ.прабълг. тунъ - династия. (L-IAIL)

[Курт]

ИМЕНА НА ВЛАДЕТЕЛСКИТЕ РОДОВЕ


1). Дуло – първият известен владетелски род, започващ от легендарния Авитохол. Според Грегоар, може да се търси връзка между прабългарския Дуло и името Δουλας открито в надпис от Танаис. Според Фасмер името е сходно с осетинското име Dula, което се споменава от O.Marquart. В.Томашек го свързва с тюркското *toluk/*doluk – пълен, изобилен. Вамберти посочва несъстоятелната връзка с тюркското *dulai – глух или глупав. П.Юхас търси връзка с унгарското jula – княз. (БС-ПД,стр.110-112) Според Згуста обаче името произлиза от гръцката дума δούλος – роб, което е неприемливо. (ВБ-ИЕП) Б.Симеонов обяснява етимологията с тюркското *dul/*tul, което в чагатайски, телески, балкарски означава голям, силен, също и боен кон, обосновававйки се с широкото разпространение на тотемизма при „хуно-алтайските” народ. (БС-ПО,стр.112-113) Аналогично в тунгусоманджурски tōlā – петгодишно животно, младо, силно, голямо. (ССТМЯ-2,стр.194) Привържениците на тюркската теория свързват нереално Дуло с тюрките от Източния Тюркски каганат, наричащи се племената Дулу, само че те нямат никакво отношение към събитята свързани с прабългарите. Смятам че връзката трябва да се търси със сарматското племе двали, тали или дуласи, които са били непосредствени съседи на внъндурите-пагерити в Кавказ. Пръв Плиний, живял в 1 в.пр.н.е.-1 в., съобщава туалите, двалите под формата talos и walos, обитаващи от Кавказ до Каспийско море, съседи на епагеритите, разположени на юг от „долните/южните” аорси, (осет. туал, двал, груз. двали, дуални, двални, в арменски дуалк, респ. Дуло, дуласи, двал-дигор). Локализацията на „южните” аорси в Централното Предкавказие и непосредствените им съседи с туалте (двалите), показва че между 2-1 в.пр.н.е. сарматското население вече е усвоило предгорията и самия Западен и Централен Кавказ. (ЮГ-А-1) Спорид Плиний „От Кавказките врата в Гурдинските планини (местоположението им е неясно, вероятно Гуды-хох или планината Гуд, Гуды-ком -Гудската клисура в Северна Осетия, или от по-източно течащата р.Гудермес, сега в Чечения) живеят валите и суавите, диви племена добиващи злато в рудниците”. Птолемей в общи линии повтаря казаното от Плиний и също нарича двалите вали, а в съседство с тях поставя саври, саури които са най-вероятно аналог на плиниевите шави – грузинското кавказкото племе пшави? Виждаме и известно препокриване със земите на въндурите-пагерити – изворите на р.Кубан! В арабските източници си пишат като *tulas – дуласи, двали. В „Худуд Ал Алам” се съобщават народите тулас и луг.ри (лугар), обитаващи планините на Хазария, отричаващи се със своята войнственост и добра въоръженост. Не остава съмнение че тулас са двалите, дуласите/дуло а лугар, е една деформирана форма на етнонима българи! А.В.Гадло също стига до извода че най-вероятно владетелският род при прабългарите Дуло, произлиза от етнонима дуласи, двали. Той се аргументира с факта че прабългарските владетели носят ирански, алански по произход имена. Както видяхме внъндурите и дуласите са непосредствени, близкородствени съседи, като най-вероятно поради неизвестни нам междуплеменни отношения, в един момент начело на прабългарското обединение застават представители на дуласите-двали. Според унгарската легенда, братята Маджар и Хунор (маджари и оногури) се оженили за дъщерите на князете Алан-Дуло и Белар - аланите двали, (съвр.осетински tual, чийто наследници са западните и южните осетинци, известни в ранното средновековие като тулас, дулас, двал-дигор) и прабългарите. Самият етноним Алан-Дуло, ни кара да мислим че всъщност българската династия, управленчески род Дуло, произлиза от двалите, дуласите, днес част от осетинския, но тогава сарматско племе преселило се в Кавказ, още във 2 в.пр.н.е. заедно с пагеритите или внъндур-болгар (в.н.н.т.р, уногундури, основното прабългарско ядро). Също топонимът „маджар” илюстриращ реално унгарско присъстви в района, е често срещан на територията на съвр.Кабардино-Балкария и по поречието на р.Кума. Етимологията на „дуло”, „двали” е спорна. Смятам че тя е във връзка с пущунското ddála, осетинското dzыle – хора, народ, племе, явно староаланското (сарматско) dual/dwal/tual/twal, е аналог на пущунското понятие, вероятно производни на общоиранското *tulf - син, потомък, с разширение в осетински *tala – млада клонка. Също в пущунски ttol – в пълен обем, всичко, всички, ttolawem – събирам, укропнявам, ttolэу, ttolgei – група хора, прослойка, класа. Аланско име Δουλασ е открито сред надписите от Боспорското царство. Съвр. осетински форми са Дула, Дули. (ЗГ-ОФЛИ) Й.Заимов посочва българските имена от 15 в., Дуле, Дульо, Дулчо, Дуля, Дулян. А Дулатæ, Дулитæ, Дулутæ (Дулаевы, Дулиевы, Дулуевы) са съответните осетински аналози на това име. При чувашите – Тула, Тулай, Тули, Тулли. (ЧАЯ) Също в келтски (кимвърски) tylwyth – род, племе, teylu – семейство, род. В чувашки tüle – род, раса, tülen – размножаване, в чагатайски, езиците на алтайските тюрки (кумандинци, телеути, лебединци), киргизки, татарски, башкирски töl – род, раса, размножаване, потомство. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.261) Съществува мнение (В.Абаев), че в осетински, думата е местна кавказка заемка, от адигски žile, čile, džъыle – селище, група хора, общност, грузински džilagi, удински cil – род, фамилия, арменски čeł – род. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.197) Но И.Стеблин-Каменский свързва пущунските и осетинските думи като производни на индоарийското *tola – отряд, група хора. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.222) Типичен пример за наслагване на древни предностратически корени и понятия, в случая ностратически със синокавказко, предвид по-късното влияние. Сравни с балтийското и тракийското dulo, dulos – дете, потомък, ирландското diulach - младеж. (EID) В древногръцки τελοσ – семейство, род, племе, опълчение, войска. (IEE) Така че най-вероятното значение на дуло, дуласи, двали, туласи, туали е група хора, племе, общност.
Ю.Гаглойти вижда в туласите, предци на съвр.южни осетинци, наричащи се двал, двал-дигор, а областта им на обитаване – Двалетия, до скоро в грузинските предели. Г.С.Ахвледиани смята двалите за първата сарматска вълна проникнала южно от Кавказ.
Осетинската фамилия Тлиаг, Тлиагтæ, (т.е. тулаг) се смята че също произлиза от древния етноним, тъй като е разпространена в Двалетия.
Според В.Н.Гамкрели, в двалската етногенеза участва и един по-древен местен субстрат, най-вероятно от вайнахски произход, дал според него и името двали. Г.А.Меликишвили посочва че в свой надпис, асирийският цар Тигратпаласар І, съобщава племето туали, като живеещо в страната Наири (Урарту). (ВК-ИА,гл.9) Обиковенно хипотезата за неиранския произход на двалите се подкрепя предимно от грузински учени. На това мнение и Абаев. (ВА-С-3,стр.326) Но Плиний и Птолемей недвусмислено посочват че талите/вали са сарматски народ!
Може съвсем уверено да смятаме че част от дуласите/двали са взели твърде важно участие във формирането на прабългарската общност в Кавказ, при това дали и първата ни известна българска владетелска династия.
В този аспект особенно ценна информация дава Я.Рейнегс, който в 19 в. посещава Кавказ. Той съобщава за осетинското общество (род, племе) „уитигури”, които са съседи на „народа бадил” (балкарците) и принадлежи към осетинската група „тигур” (дигорите, западните осетинци). Според Клапрот, няма съмнение че групата уитигури е част от „остенците-дигори”! (МИ-ДДОЯ,стр.31-32) Виждаме че тази част от утигурите, която е останала в Кавказ, по-късно се е сляла с близкородствените си дигори, към които принадлежат и двалите!

2). Ерми – родът на наместника Гостун. Според К.Менгес е производно на монголското эrэmэgü, а според А.фон Габен, на аналогичното старотюркско эrmэgü – ленив, мързелив. Според Б.Симеонов най-вероятна е връзката с калмицкото аrm – копие, armъč – копиеносец. (БС-ПО,стр.114-119) Всъщност името Ерми (Έρμη) е засвидетелствано и в сарматското Боспорско царство и като име на аварски вожд Ермич. (КС-СНПб-М-1-2005,стр.28), (БС-ПО,стр.118), (ВБ-ПЕП,стр.151) Във формата Ерм-ич, вижадаме кончанието –ич е типично за согдийските имена (Трнавчич, Дивашчич – согдийски владетели от времето на арабската експанзия в Средна Азия). В староосетински ærmi-rmi означава събиране на данъци. Във връзка с дигорското ærmаrmi, иронски ærm-ærmы – букв.зн. „от ръка в ръка”. (ДРС),(ИРС) Възможна етимология на прабългарското родово име Ерми – бирник, събирач на данаци, възникнало като прозвище, или има пряка връзка с аланското *arm/ærm – ръка, дигорски ærmоn – ръчен, производно на общоиранското *arm - ръка. (ДРС) В тох.(а,б) yárm - мярка, yrmakka – казначей, ковчежник. (DA-DT-b) Вероятно далечни наследници на това име са посочените от Й.Заимов, стари бълг. имена Ярмо, Ярма, Ярмен, Ярмин, Ярмил и съответните им заподнобългарски „Е”-форми: Ермо, Ерма, Ермин, Ермил. (ЙЗ-БИ,стр.359,148) Т.е. първоизточникът е бил рми. При осетинците аналогични имена са Ерам, Ерман, Ермен, Ермине, а при чувашите – Ерем, Ереме, Еремен, Еремкке, Ерми, Ермок, Ермул, Ермуш. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

3). Вокил, или Укил – родът сменил династията Дуло. Векил, Вико, Викул, Векул – стари български имена. (ЙЗ-БИ,стр.70,63) В.Томашек го обяснява с тюркското okäly – похвален, почтен, или удмурското ukыl – незаконен. Б.Симеонов го свързва с тюркското uq/oq – стрела и il - род, или „Родът на стрелците”. (БС-ПО,стр.120-121) Гаркавец посочва куманската дума uakil – със значение пратеник. В древнотюркски elči – посланик, пратеник. (ДТС,стр.169) В османотурски също се среща понятието vekil – поръчител, надзорник. (СИ-РРОД,стр.54) Аналогично в осетински иронски uakъel, дигорски uоkil (wakъel/wоkil)– представител, уполномощен, доверен, свидетел, пратеник. (ДРС) Според В.Абаев думата е от арабски произход wakīl, проникнала в осетински и другите кавказки езици през тюркски, респ.кумански. В грузински vekili, wāčīl, със същото значение. (ВА-С-4,стр.45) Ако примем това мнение, няма как името Вокил/Укил, звучащо еднакво с осетинските форми, да присъства в езика на прабългарите, преди още „тюркската” форма от арабски произход да е проникнала в Кавказ. Вероятното етимологично обяснение е свързано с индоиранското *wak – глас, говор, в санскрит wak, vaāc, vacanah, палийски vacana – говоря, протоиндоирански uāč, авестийски vāx, vāci, vāxš, wāz, персийски waza – дума, сариколски w`ga – говоря, согдийски wāxš, wātāk, хоремзийски wsāk, хотаносакски avācā – говоря. (L-IAIL),(Ch-DIV) В тох.(б) wek, в тох.(а) wak – глас, шум, wektark – говорещ, крещящ, watk – говоря. (DA-DT-b) В осетински uaz, wac, ягнобски waast, талишки vož, персийски vāz – глас. В пехлеви, средно- и съвр.персийски āwāz – глас, оратор, ēwāzīn – реч, ēwāz – дума, wāz – изречение, в пущунски zzagh - глас. Сходно е осетинското uаc, uаcхъuæd – известие, uаzæg – покана, гостуване. (ОРС) Както и името на божеството Уацил – божествения пратеник, но и бог на гръмотевицата и бурите, дал и съвр.осет.име Уасил, при чувашите - Весулла. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) При източните иранци е съществувал бог Вак, Вахш, дал римското Бакхус, тъй като според гърците иранския Вахш, кушанския Охшо, отговаря на гръцкия Дионис, т.е. Вахш е синоним на Сйявуш. Името Уацил (Wacilld/Wacelia) според Абаев означава точно пратеник на Елия. А Елия е „гръмовержеца, бога на бурята” аналогично на Св.Илия, християнския светец, приравнен към по-старото езическо божество при славяните. (ВА-С-4,стр.31) Интересно е че при тохарите е съществувало подобно божество Илай (Yllaiy) свързвано точно с бурите, името на което е съхранено в тохарските текстове. Така че Вак-Илай или Уацил си е изцяло езическо божество съществувало преди християнизацията. Самата дума wak при аланите, както и при хоремзийците и согдийците е придобила и второ значение „свят, божествен” (Вак-Устарджи – осет.Св.Георги). В български съществува и думата викам, викам му – говоря, говоря му, (или диал. баткам, набатквам – мънкам, налучквам, пелтеча, ср.с тох. watk, согдийски wātāk – говоря) която няма славянски аналогии, респ. си е прабългарска по произход. Ето защо смятам че Векил/Укил е означавало пратеник, вестоносец, упълномощен, довереник, но има собствено развитие в езика на прабългарите и аланите, въз основата на корена *wak/*wac – глас, дума, вест, а в арабски и тюркски имаме ирански заемки.

4). Угаин – родът сменил Вокил/Укил. Според Томашек произлиза от тюркското ögün – мъдър, или монголското ök, yok – разум, ум. Г.Фехер посочва тюркското uhu/ugu – сова. Б.Симеонов посочва тюркското ugay – родствен. (БС-ПО,стр.122-123) Името показва интересни осетински паралели: uag – закон, ред, мярка, правдивост, порядък, uаgdžыn – порядъчен, честен. (ОРС) В дигорски uаggin – състоятелен, нормален, порядъчен, uаggun - честен, uаgæ - нрав, характер, норма, традиция, поведение, порядък, положение, състояние, мярка. (ДРС) В иронски и дигорски uæх (wæх) – качество, особеност, обичай, традиция. Абаев посочва като най-близък паралел хоремзийското wāk, āβwāk – нрав, характер, ūβwāk – добронамереност, добри отношения. Но във вахански откриваме сходното wog, woγ, в кховарски wаγ, в йидга huγ – стойност, размер, цена, производни на древноиранското *vahaka – дълг, задължение, стойност. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.390) Абаев смята че изходното *vahaka, *vah, *vahu, в авестийски vоhu, санскрит vasu първоначално е означавало пребивавам, с по-нататъчно развитие на значението в обичай, право, закон, правило, нещо постоянно, трайно, непроменящо се. (ВА-С-4,стр.40-42) Аналогично съвр.осетинско име е Уаге, Угъу, при чувашите – Вакку. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

[Курт]

ИМЕНА НА ВЛАДЕТЕЛИ ОТСЪСТВАЩИ ОТ „ИМЕНИКА” И УПРАВЛЯВАЛИ СЛЕД СЪСТАВЯНЕТО МУ


1). Сабин. Управлявал в 764 г., наследил Телец. В.Бешевлиев предполага че е вариант на записване на Сивин – прабългарско име, открито върху надпис от сребърна чаша „Господи помози + Сивин, велик жупан в България”. Той го разчита като Савин. Съществуват няколко версии за етимология на името: а). тюркска, свързана с тюркското sevin - обичам, sävin, säbin – радвам се (б.а. тюркските думи са възможни тохаризми от sāāw – живот, жизнен). б). романска, издигната от румънски учени, свързвайки Сивин с латинското име Сабин. (ВБ-ИЕП) Предлагам: в). аланска: Ако е вярно предположението Сабин=Сивин, предлагам връзка с осетински иронски suæwыn – сътворявам, правя, т.е. Сивин – творящ, създаващ. (ОРС) Ако Сабин е различно от Сивин, то предлагам връзка с осетински æfsæn, fsæn, ягнобски spnīzd, пущунски ospēna, сариколски sipin, искашимски š`pun, шугнански sepen, язгулемски spun, искашимски shepon, йидга rispin, мунджански уuspэn, в староиндийските текстове sāb, санскрит и авестийски spana, хоремзийски ispani, согдийски `spn (aspan) – желязо, плуг, острие, персийски `azb, sabz, sāv, sāwā – меч, кюрдски sоwak, гилянски sеb, тох.(б) spin – остър, тох.(б) apal, пущунски šabel – острие и в същото време вижадаме паралел между тохарското yepe – нож, острие и пущунското yēwē – плуг, виждаме смислова връзка между тохарското и източноиранските понятия, оръжие-острие-желязо. (L-IAIL),(VS-ETD),(IED),(DA-DT-b) Абаев посочва вероятният преход spana-safna. (ВА-С-1,стр.481) Интересен паралел е и чувашкото şava и осетинското cabag/cabagæ – коса, уред за косене. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.79-80) Така че името Сабин е възможно да отразява това значение: желязо-острие-меч, респ.сабя (прабългарска по произход дума). При осетиницте се среща като Сабан, Саба, Сабек, Сабе, а при чувашите – Саван, Саванкка, Саванçин, Савантай, Савантей, Савантер, Сивантей, Сивеней. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Аналогично при българите – Съби, Събан, Събен, Събел, Събин, Събо. (ЙЗ-БИ,стр.303)

2) Паган – управлявал в (764-765 г.) след Сабин. Никифор съобщава за него, че след като бил свален от боилите избягал във Варна, където бил убит от слугите си „Друг едни вожд техен, когото наричали Кампаган (кан Паган), избягал във Варна, както се види, за да се спаси бил убит от собствените си слуги”. Според Б.Симеонов търси връзка с древнотюркското baγa – господин, което е согдийска заемка. (БС-ПО,стр.168) Не е удачно да се свързва и с поганъ – езически, езичник, нечист. В Македония е било разпространено женското име Пагана. (АС-БЦС-1,стр.181) В осетински се среща фамилията Пагатæ, Погатæ, Поготæ – Пагаеви, Погаеви, Погоеви, производни на името Пага, Паго, срещащи се и при балкарците. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятното значение е във връзка с адигското paĝэ, абхазкото a-pagъа - горд, произлизащи от грузинското paxi – смел, храбър. (АШ-ЭСАЯ-2,стр.47,7)

3). Токт – за този владетел управлявал между 765-766 г., Никифор съобщава: „В 766 г. българите свалили от власт, както съобщава пак същият извор, владетеля Умар (Умор), поставен от Савин (Сабин), който избягал в Цариград, и провъзгласили на негово място „Токт, мъж българин, брат на Баян”. (ВБ-ПЕП,стр.155) Привържениците на Тюркската теория, произволно променят името на Токту, предвид аналогичното татарско име. Името Токту (Tóktos) Куник, Фиркович сравняват с татарското име Тохтамыш. Този хан по монети се среща като Тохта, Мир Тохта, Тохтогу, Тохту-Бег, у русите Тогта, Тохта. И други татарски владетели носят имената Токта, Токтаи. (КИ-ИБ,стр.158) В осетински се срещат формите Токкитæ, Токгæ, Токкатæ, Тохтиатæ (Токкиевы, Токговы, Токаевы, Тохтиевы), личните имена Такъай, Такъо, Текой, Текъа, Тико, Тики, Тока, Токо, в български Токови, Й.Заимов посочва Токан, Токо, Тока, Токал – бълг.имена от 16 в. При чувашите – Токай, Токар, Токач, Токаш, Токей, Токилта, Тука, Тукай, Тукаль, Туканар, Туканаш, Туканей, Тукар, Тукахар, Тукач, Тукаш, Тукта. (ЗГ-ОФЛИ),(ЙЗ-БИ,стр.315),(ЧАЯ) От същия корен е аланското име Τοκού (Токой), отбелязано в надпис от Боспор, а в надпис от Керч (2 в.) е записано аланското име Τόκωνος (Токон). (ПГ-БКА,стр.213) Както и името на кушанския владетел Вима Такту. В тох.(б) tāks, в хотаносакски takc, санскрит taks, кюрдски taşin, пущунски t`yā, tožel, талишки toše, персийски tiše, гилянски têx', парачи t`hā, ягнобски taš, шугнански, вахански tax, рушански tixt, бартангски tjx, сариколски tuxno, tux', язгулемски tex't - сека. (Сh-DIV),(VS-ETD),(DA-DT-b) Също сходното алтайско toku, тюркски tok, древнотюркски toqï, монголски togsi, тунгусоманжжурски tokta, корейски tuk – поразявам, удрям, тунгусоманджурски tuka – дълбая, tūka – удрям с копито. (ССТМЯ-2,стр.206) В древнотюркски toquš – битка. (ДТС,стр.576,578) В марийски tuγe – удрям. Коренът е много древен, палеолитен, в синотибетски *tōk, протосемитски *tuk-, акадски takāku, арабски tkk, *thok, америндското *tok – удрям, размазвам. (S-AE)
В осетински иронски tых, дигорски tuxæ – сила, мощ, удар, tыхæj – насилие, toxun - борба. (ОРС),(ДРС) Аналогично в старобългарски тъгъ означава сила, мощ, по-тъка – битка, сражение, което е идентично с ваханското pataka, pэteka, пущунското patэka – нападение, заплаха. (ИС,К-ЭСФЯ,стр.259) Според В.Абаев осетинските форми произлизат от общоиранското *tаk – бързо движение, устремявам се, tаgъd – бърз. Също в иронски tыxun, дигорски toxun – бия се, сражавам се, tugъd – война, борба, tugъdon – войн, виж и кимерийското име Тугдам, означаващо „силен войн” от *tugd – войн и *ama - силен. Според Абаев формите toxun и tugъd са производни на смислово близък древноиндоевропейски корен *teuk/*tuk – бия, удрям, дало и древногръцкото τύκος – бойна брадва, а приликата с древнотюркски toquš – битка, смята за случайна „контаминация” или замърсяване, наслагване. (ВА-С-3,стр.306,307,314) Но всъщност съвпадението не е случайно, а имаме ностратически и бореален корен. Така че името Токт е или от ирански, или от алтайски произход и означава войн, удрям, сека, поразявам.

4). Кардам – владетел наследил Телериг, управлявал е между 777 и 802 г. В.Бешевлиев вижда сходство между българското име Кάρδαμος и алано-грузинското Kartham (Кαρτώμης). (ВБ-ИЕП) Леонтий Мровели съобщава за един от ериставите на Картли, който бил от алански произход и се наричал Картам. Според М.К.Андроникашвили името произлиза от осетинското karzan – жесток, убиващ. (ФГ-РАЗИ) Под формата Ξάρταμος (Ксартамос), името е открито като аланско, върху надпис от Олвия. Показва идентичност с алано-грузинското Картам. Хармата го извежда от авестийските *χšaφra (χšathra) – власт, господар, кшатрий и *ama – силен, мощен, т.е. Ксартам – силен господар. Може да посочим и алтернативно решение: В тох.(б) kertte, в тох.(а) kāreid – меч, ker – отрязвам, karšmi - отрязък. (DA-DT-b) В осетински kardæid – меч, иронски kærdin, karst, дигорски kærdun, шугнански kirh, йидга keroh – режа, нож, авестийски karta, санскрит kartana, пехлеви kārd, съвр.персийски kard, kurt, таджикски kord, kordčа – нож, меч. Заето и в татарски като koral – оръжие. (РТС) В славянските езици, този корен се проектира в руското скорода – брана, оскорд – брадва, словенското oskrd – чук за наклепване на коса, чешкото oškrd - точило, полски oskard - кирка. Гръко-римските автори използуват термина картазии – меч на асите, от карта и аси. Ст.Младенов посочва албанската дума korδ-a – меч, която в албано-немския речник на проф.Вайганд (Лайпциг, 1914 г.) е посочена като българска заемка. Прабългарското име Кардам може да се изведе най-точно от аланските (осетински) *kard – меч и *ama – силен, мощен. Този индоирански корен произлиза от изходното *am - захват, съотв. в индоарийски, санскрит ama, авестийски ama, эma – мъжка сила, човешка сила. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.151-152) Несъмнено означава сечащ, поразяващ, със силен меч. Възможно е Кардам и Ксартам, Картам, да не са различни форми на едно име, а смислово различни алански имена. При чувашите се среща формата Картам. (ЧАЯ)

5). Крум – велик български владетел наследил Кардам, Грум-бат, владетел на хионитите (хоногурите) в Согдиана, Крум е име останало и от Алцековите българи. (ВД-БИ) Според Б.Симеонов името означава каменен, от тюркското korum – скала (вж.планината Каракорум – черните скали), или е свързано с тюркското quru – охрана, стража (бълг.турцизъм курджия – пазач). (БС-ПО,стр.172-173) В осетински се среща име на род Курмтæ – Крумови, също мъжкото име Карум. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите Крум, Курум. (ЧАЯ) При нуристанците върховната богиня се нарича Крумуй. Мога да посоча три алтернативни мнения.
а). Крум – стопанин, богат, голям. Възможна връзка със санскрит grāma – войскови отряд, село, съотв.вожд, предводител, авестийски grāma – стопанин, господар, протиндоирански grāma, согдийски gr'm'k, партянски gr'mg, средноперсийски grāmag, пехлеви grāmīg – ценен, почитан, согдийски манихейски γr`myy (grāmī) – богатство, владение, белуджи grām, кховарски γrām – голям, тежък, като тохарското krāmar, kramartstse – тежест, тежък. (L-IAIL) В нуристанските езици krum – покрив. В тох.(б) kwár, kur - масивен, голям, старши, почитан. (DA-DT-b) Предполага се че индоиранският корен grām означава надува се, расте, набъбва. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-3,стр.290-291) Възможно значение почитан, голям, господар. (б.а. вж. етимол.на крамарин!)
б). Крум – гневен, страшен. Изходно индоиранско gram, авестийски gramа, персийски γаrm, γаrаm, согдийски γ`rm – ненавист, гняв. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-3,стр.284-285) Интересно е името Грум-бат, което показва че изходният ирански корен е бил grām/gram.
в). Крум – силен гръм. Във вахански γrim(b), γrom(b), пущунски γrumb, γuŕumb, белуджи grənd, средноперсийски qurumba – силен гръм. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.183) Или Грум-бат – гръм, светкавица, заплашваща етимология.

6). Мортагон, Муртагон, Ομορταγ, Ομυρταγ, Ομουρταγ, Ομβριταγος, Μορτάγων – вариант на прабългарското владетелско име Омуртаг. Окончанието -ων е окончание за родителен падеж в средногръцкия език. (ИД-ЗСБХ,стр.133) Така че името е звучало като Муртаг. Връзката която правят тюрколозите с тюркското yumurta – яйце и напълно изкуствена, без логически смисъл, вложен във всяко име. В.Бешевлиев посочва иранското име Μουρδαγος фиксирано в надпис от черноморския град Олбия. Милор го извежда от осетинското murdag, murtad, murttakk – езичник, идолопоклонник. (ВБ-ИЕП),(ОРС),(ДРС) В пехлеви и съвр.персийски murdār – пропаднал човек, което е навлязло в български като турска заемка (от персийски) - мундар, мръсен, долен човек. Очевидно е че подобни етимологии са недопустими за име на човек, камо ли за владетел. Или ирландското murrtha – богат, muire, muiredach – благородник, знатен. (EDGL) В тох.(б) murtas.s.e – висок, величествен, отнася се за планински връх. (DA-DT-b) Напълно обяснява името на българския кан, особено формата Муртаг(он). В санскрит mirdhān, протоиндоирански mrhdhan, персийски mutūĥ, кашмирски mudār, mŏdarun, непалски mūrdhā – планински връх, било. В.Стоянов посочва българското име Мурто, съхранено в османските регистри от 16 в. (ВС-КПАБ,стр.267) Това е явна умалителна форма от Муртаг. При осетинците се среща името Муртаз, а при чувашите Омартак, Омуртак. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В угрофинските езици, в естонски murd, murdus, лапландски moarast, moarašt, фински marasto, мордвински mar, хантски mora, селкупски margэ, marge – планина. (UE) Смятам че най-удачно е значението – величествен, планински връх. Б.Симеонов посочва чагатайски omurtka – стълб, гръб. (БС-ПО,стр.175) Вероятно имаме тохарска заемка (стълб-висок). Трябва да отбележим че в Източен Тяншан, на изток от Турфан и Урумчи и до днес съществува връх Омуртаг.

7). Маламир, наследил Омуртаг. Като производно може да посочим редките, все още срещащи се български имена Малам и Мальо. Б.Симеонов го свързва със семитското malik – владетел, разпространени при древните тюрки, посредством согдийски. Според него мали-мир означава „власт на господаря”. (БС-ПО,стр.177) При осетинците се срещат имената Малак, Малы, Мали, Малсæг, Мæллæг, Мæлтиз, Мæлкъæги, Малыкъо, Мулук. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите – Малай, Малей, Малентей, Малетей. (ЧАЯ) Откриваме ирански корени. В осетински иронски milængоm, mælætы, дигорски mеlængоn, пущунски maluk, персийски maleh, гилянски mêlih – красив, или кюрдското melûm, гилянското malum – открит, правдив. (VS-ETD) В пущунски mal, meelma, malgerey - приятел. (HP-PD) В пракрит malya, кашмирски masāl – възхвала. Малам-михр е означавало „красив, или правдив като Митрa”, или „приятел, възхваляващ Митра”.

8). Пресиян (Пресиам), Персиян – владетел наследил Маламир, също името Пресиян ІІ носи пристолонаследника на цар Иван Владислав. В 1978 г. в Михаловце (Словакия) надгробен надпис гласящ: „Тук лежи княз Персиан (Пресиан), (роден) в годината 6505 (996/997), (починал) в годината (1060/1061)”, което показва че българският принц е завършил живота си като емигрант в Унгарското кралство. Етимилогични паралели:
а). Пресиян (Персиян) – персиец. Според В.Бешевлиев етимологията на името е обяснена най-удачно от името ПЕРСИАНЪ (Περσιανος, Περσιαμ). Това име Иван Дуйчев свързва напоследък с народностното име на персите, като приведе за доказателство славянските форми ПЕРЪС НИНЪ, ПЕРЪСIАНИНЪ, ПЕРСIАНIНЪ, ПЕРС НИНЪ - персиец. (ВБ-ИЕП) Като аланско име е засвидетелствано и в Боспорското царство – Περσίαν (Персиан). (КС-СНПб-М-1-2005,стр.28) При осетинците се срещат сходните имена Парса, Парсæг. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите – Парăс, Парсай, Пăрсай. (ЧАЯ)
б). Пресиян (Персиян) – красив, великолепен. Като втора възможност предлагам връзка с тох.(б) parsāntse, в тох.(а) p.rs – пъстър, красив, великолепен. Д.Адамс го свързва със санскритското prsani – пъстър. (DA-DT-b) В осетински færuxs, кюрдски ferik, ferx, пущунски pêraq, гилянски pеr – бляскав, светъл. (VS-ETD) Възможно е Персиян да отразява индо-тохарското пъстър, красив, великолепен, светъл.
в). Пресиян (Персиян) – добре говорещ, оратор, знаещ, гадател. Трета възможност може да се посочи в осет.иронски færsыn, дигорски færsun – възхвалявам, говоря, чета, гадая, правя магия. Аланският първообраз е persin, persan и показва връзка с протоиранскои prs(а), авестийски pэrэs, древноперсийски pras, пехлеви pursītan, съвр.персийски pursidan, партянски purs, согдийски p`rs, хотаносакски, ягнобски, таджикски purs, кюрдски pirsin, белуджи pursaγ, мунджански pэrs, йидга p`rs, вахански pэrs, pörs, рошански, хуфски, бартангски pаrs, искашимски fъаrs – питам, говоря, искам. (ВА-С-1,стр.454-455),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.277) Или Персиян да отразява това древно значение на гадател, знаещ.

9). Борис (Богорис) – български владетел. В руските предания св.Борис се смята че носи щастие, приходи и затова празникът му се нарича още “Боришь день”, което кара някои учени (Унбегаун, Савинов, Калужняцкий, Jagic, Festschrift) да виждат първоосновата в тюркското bariš – приход, данък. Вероятни етимологии:
а). Борис – рус, светлокос. Според Бешевлиев, името му Βορης, Βορίσης, Βόγορις, може да се сравни с иранските имена посочени от Абаев: Βορυς (надпис от Горгипия), Βορασπος (в надпис от Танаис, от bor-asp – риж кон), Βωρακος (Burag), които се извеждат от осет. bыur/bor, персийски, гилянски bur, кюрдски, пущунски bor, ягнобски, белуджи bewr – жълт, червеникъв, риж, светъл. Аналотично аланското име Βοχρης може да се свърже с осетинското bыurxil/borxælæ – светлокос, блондин, Bыurxor/Borxuar – бог на урожая, на житото. Протоиранската форма е baura, в согдийски βwr, в останалите ирански езици *bor/bur – рус, светъл, сламеножълта. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.152) Съвр.осет.форма Бура, Бурæхъ, Быришка, Борси, Борыхъо, а при чувашите Барышка, Пурай, Пуряус. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Според Абаев от същия корен е и името на рода Бората (Bыuratæ/Boratæ) от „Нартския епос”. В преданието представителите му са богати, земеделци, т.е. богати на жито. (ВА-С-1,стр.271,273),(ВБ-ИЕП) Така че едната версия за значението на името и риж, светлокос, блондин.
б). Борис – Барис – барс. Според Х. Менгес, ако името има тюркски произход, би могло да произлиза от тюркското bars - тигър, пантера, леопард, което се среща како лично име в Орхонските надписи: Bars-beg, Bars-Tegin. Н отгава трябва да очакваме Барс или Барис, а не Борис. (ВБ-ИЕП)
в). Борис – малък. Фасмер също посочва старобългарския произход на името, но търси връзка с монголското bogori – малък (Томашек, Паули). В древнотюркски bičä, тунгусонаджурски bihγa – малък. (ССТМЯ-1,стр.81)
г). Борис – щаслив, благословен, възвеличаван, силен, добър. Етимологични паралели показват санскритското barh, древноиндийското (Ригведа) barhas, авестийските barāz, barez, barezahi, barezangh, bareshna, bareshnu, bэrэzant, barэg, древноперсийското baršnā, средноперсийското bwlc (burz), партянското bwrz, bwrzynd (burzend), согдийското βrz (būrz), βrγz съвр.персийското burz, осетинското barz, bærzond – възвеличаван, издигнат, висок, голям, благославян, авестийското bereja – благословен от боговете, bairišta – най-добър, в пехлеви burzishīg – похвала, burzīdag – превъзнасян, согдийското br`s, br`s`ym (bārz, bārzīm) – възхвалявам, издигам, възвеличавам, в хинди-урду bar, bariyāī, baŗāījatānā, bor, baur, съвр.персийски bārāna, bāznāna, непалски bharak, baŗo – възхвала, в осетински дигорски bаjrаjæg – поздравен, радостен, почетен, санскрит bhrsa – силен, barhištha, авестийски barэzišta – много силен, много висок, протоиндоевропейски *bher- добър, доблестен. (Ch-DIV),(IEE),(JP-DCAW),(ВА-С-1,стр.254),(ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.111-113) Виждаме че в коренът barz, в различните ирански езици, със значение висок, издигнат, възвеличаван, възхваляван, настъпва промяна на гласната а в е, æ, u. Всички тези примери показват че етимологията на българското име Борис, може да се разглежда и като възхваляван, възвеличаван, най-близко до иранските форми. От същия индоевропейски корен, са ирландското borr, *borso, bhorso – величествен, горд и borrach – надменен. (EGDL) Името Борис – възхваляван, благословен, богат, силен, висок, щаслив, носещ удача и късмет, а Боре, Борьо, Борил, славянизираното Борислав, са широко използвани умалителни, или производни форми на Борис. От същия корен са българското женско име Боряна и осетинският му аналог Борена.
Трябва да посочим че името Buirso, Buriso е било разпространено и сред ранносредновековните скандинавци, засвидетелствано в руническите им надписи. (ЭМ-ДРН-словарь,стр.121) Древно алано-сарматско влияние, или собствено развитие?

10). Расате, езическото име на княз Владимир. Етимологията е иранска. Има връзка със старобългарското р снота, ръзъ – правда. Реснота – истина, е заета в староруски, сръбскоцърковнославянски р снотивъ, словенски rеs истина, resnotа сериозност. Фасмер търси връзка с литовското raiškus – ясен, явен. Селишчев посочва албанското rešit – прощавам, като заемка от старобългарското ръзъ - честност. (АС-СНА,стр.192) Има мнение (невярно) че е турцизъм от турското irz – чест. (СИ-РРОД,стр.434) Ив.Дуйчев посочва аналогичното име на персийски пълководец Ραζάτης. (ВБ-ИЕП) А от боспорското царство е известно аланското име Ρασογος. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ,стр.578) В санскрит rjuā, ārjava, протоиндоирански hrjāu, авестийски razišta, rāšta, rita, хотаносакски rrasáta – право, истина, rrāsāte – управляващият по право, по закон. В пехлеви rāst - справедлив, rastīh – правда. В авестийски ratu, пехлевийски rat – съдия. (ДС-КЛДИ,стр.145) В партянски rās, rasta – прав, истински, согдийски r`t (rāt) - правда, r`tyk - истински, rēž – обичан, хоремзийски r`z (rāz) – прям, истински. (Ch-DIV),(L-IAIL) В кашмирски rāstī, röstī – справедливост. В осетински rast, ягнобски rost, кюрдски rast, пущунски rust, талишки ros, персийски rast, шугнански rost, гилянски rеst, язгулемски razg', сариколски rust – истина. (VS-ETD) В рушански и хуфски rizo, ягнобски rizogi – съгласие. (СИ-РХТ), (МА,ЕП-ЯТ,сл.) В осетински иронски ræst – добър, правдив, ræstаg, ræstæj, rаcæugæ – истински, rаsоg – неопетнен, чист, rrаjž – разум, разсъдък, в дигорски rast – правда, истина, rasti – праведен, справедлив, истински, rastænæg - праведник. (ОРС),(ДРС) Всички те са производни на древноиранското *rašta – направлявам, което дава в иранските езици и понятието за дясно, т.е. дясното е истинската, правата, вярната посока. (ВА-С-3,стр.350-351) Тези примери изясняват детайлно етимологията на прабългарското име Расате – справедлив, правдив, обичан, законен владетел, неопетнен, чист, както и на старобългарската дума от прабългарски произход ръзъ – истина, честност, правда. В осетински се срещат имената Реуаз, Резо, а при чувашите Рыссай, Рсы, Раска Раçин. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

[Курт]

ЕТИМОЛОГИЯ НА ПРАБЪЛГАРСКИТЕ ЛИЧНИ И РОДОВИ ВЛАДЕТЕЛСКИ ИМЕНА

А). ЛЕГЕНДАРНИТЕ ПРАРОДИТЕЛИ

1). Зиези е легендарен родоначалник на българите, сведения за когото има само в т.нар. „Анонимен римски хронограф” от 354 г. Според Момзен, А.Куник, В.Розен документът е писан към 334 г. Според „Хронографа” Зиези е син на библейския герой Сим, родоначалник на семитите и внук на Ной. Името му е споменато във фразата „Ziezi ex quo vulgares“ („Зиези, от когото са българите“), която е първото известно споменаване на името „българи“ в европейски източник. Текстът е част от списък със синовете на Сим и народите, които произлизат от тях. Съвсем правилно П.Добрев отбелязва че предвид факта на отсъствие на Персия и фигурирането на Партия в този документ, вероятния оригинал е писан поне сто години по-рано, не по-късно то 223/24 г., когато Арташир І Папакан от династията на Сасанидите, узурпира властта и сваля последния партянски владетел Артабан V от Аршакидската династия. Немският изследовател Щерн, смята „Хронографа” за латински превод на „гръцката хроника на Иполит”, писана във 2 в. Иполит (170-235 г.) е римски папа, писал е и на гръцки език. Той разсъждава логично и стига с „учудване и недоумяване” до извода, че българите трябва да бъдат от сармато-алански произход, щом толкова рано са влезли в полезерението на гръко-римските географи. (ЮД-ГА,стр.25)
„Хронографът” включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. В „Библията”, Първа книга Мойсеева – Битие, Глава 10, където са изброени потомцита на Сим, липсва персонаж Зиези.
Съществуват различни мнения са произхода на персонажа Зиези. Димитров, Киряк Цонев и др., индентифицират Зиези с шумерския владетел Заггизи (2750-2726 пр.н.е.).
Ат.Стаматов смята че епонима „Зиези” със същия успех може да се сравни с библейското Iesel (Иезиел - син на Азмавета, един от героите сподвижници на Давид. 1Лет.12:3), или с името на шумерския Ной - Зиусудра - шумерският прародител, преживял Потопа, първообраз на библейския Ной. По-перспективна изглежда връзката на споменатия епоним с името на алано-сарматския вожд Зизаис отбелязано по времето на император Констанций II (358 г.) в Панония. Но търсенията в посока на символното значение на името „Зиези” все още е изцяло в сферата на хипотетичното. В клинописите от времето на Саргон II (722/21-705 г. пр.н.е.) се споменава географското понятие „Зизи”, което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с вероятен български произход (р.Булгар-чай) вероятно е станало причина по топонимичен път да са получили епонима „Зиези” в Хронографа от анонимния преписвач? (АС-TIРБИ, гл.8)
Едва ли споменът за асирийското „Зизи” е свързан с р.Булгар.чай. То идва от самоназванието на кюрдското племе заза, което обитава този район, още от дълбока древност. За кюрдите се смята че са част от мидийските племена, които са се смесили със завареното хуритско население. Езикът на заза или зазаките е древен, различаващ се от останалите кюрдски диалекти, показващ паралели със северноиранските диалекти на гилянците, дейлемците, татите, мазандераните и белуджите, което кара много лингвисти да го обособят като отделен от кюрдския език.
Така че най-вероятно българския Зиези няма нищо общо с областта на племето заза, отразено в асирийските документи, а показва някакво древно название на божество или прародител, станало известно на автора на „Хронографа” и вмъкнато в библейската писмена традиция за синовете на Сим, които заселили Азия. Така Зиези и българите фигурират като най-източен народ, тъй като редът на изреждане спазва точно географската посока „изток-запад”. Всякакви опити да се търси връзка с митологични шумерски персонажи или владетели са напълно необосновани и фантастични, поради липса на каквито и да е исторически, културни, родствени връзки между двете общности, както и голямото разминаване между тях, във времето и пространството.
Прабългарите са част от източноиранския алано-сарматски свят и там трябва да търсим произхода на Зиези. В надпис от Боспорското царство са отбелязани аланските имена Σαιοσ (Сайос), Σισα (Сиса), Σισουλι (Сисоил). Също споменатото вече аланско име Зизаис. (б.а.Сравни със Зиези и Сизо, Сизов, както и с формата Сизоил, с надставка – ил/ул, типична за прабългарските имена). Съвр.осет. мъжки имена са Зæза, Засе, Саса, Сасо, Сесе, Созо, Сосе, Соси. (ЗГ-ОФЛИ)
Основното божество което са почитали източните иранци в предислямска Средна Азия е Сйявуш. Фигурира още в „Авестата” където е посочен като владетел на „свещенната Кангха” – митична страна намираща се далече на изток. В Авестата: Яшт 5, 54-58, Кангха-Вар (убежището Кангха) принадлежи на отрицателните персонажи, на синовете на Васак от рода Тура. Топонимът Кангха-Вар се е съхранил в названието на града Кангавар до Хамадан - древната Екбатана, столицата на Мидия. По друга версия, е изграден от демоните (съратниците на васаковите синове) или пък от прародителя Йима (Ал Бируни), или Сйявуш (Фирдоуси), някъде на изток. В Кангха няма печал, тъга, болести, нейните обитатели притежавата вечна младост и неизчерпаеми жизнени сили, аналогично с представата за първограда Вар, построен от Йима. Според „Бундахишн”, Кангха имала седем стени, от злато, сребро, стомана, бронз, желязо, стъкло, тухли. Числото седем е особенно популярно в иранските митологични представи, универсален мотив от световния фолклор. (ММО) Представата за Канха се приравнява до голяма степен с древногръцките представи за „щасливата Хиперборея”. Персийските и арабски ранносредновековни източници съобщават за град Кангх-диз, столица на Сйявуш намираща се до границите на Чина (Китай). Фирдуоси е още по-категоричен. В „Сказание за Сйявуш” включено в Шах-наме, той помества град Канг в близост до Хотан, на изток от Сърдаря. Най-древните представи за Сйявуш ни отвеждат в Синцзян. И наистина, култът ком Сйявуш тръгва точно от обитавания с юечжи-тохари Синцзян. Разпространява се в Средна Азия, след тяхното преселване тук във 3-2 в.пр.н.е. Анализът на данните от китайските хроники, направен от Габуев, ни показва че Големите юечжи първоначално обитавали в провинция Кансу (легендарната Кангха), от северната страна на планинанта Циляншан и столицата им се наричала Чжоаву. След като ги разгромили хунну в битката при Чанъе (град съществуващ и днес в китайската провинция Кансу), юечжите се изселили на запад, през Лъковите планини – Цунлин (Памир) в земите на Се (саките). Юечжите се разделили на две части. Големите Да-юечжи се изселили на запад, а малките, останали в Кансу, около Южните планини (веригите Алтъндаг, Няншан, Кунлун) като подчинени на хунну. Владетелят на малките юечжи, васал на шанюя, се титлувал Веноуто-ван (89 г.пр.н.е.), венюцзян-ван (91 г.). (НК-Х) Малките юечжи са тохарските племена останали в Синцзян, покорени от хуните, за разлика от „големите” които се изселват към Средна Азия, Бактрия и Средноазиатското междуречие. Вероятно от тази общност се формират кушаните, кангарите, аланите и прабългарите!
„Хан-шу” казва че управляващият род на юечжите се наричал Вен/Уин, или още Хун-е (хиаона, от Авестата, най-източните племена воюващи с Арияшаяна). Когато се разселили на запад, юечжите създали нови държави но навсякъде управлявали владетели принадлежащи към рода Вен, наречен още Чжоаву (Сйявушиди, потомци на Сйявуш). В най-западните части се намирало владението Янцай, преименувало се на Аланя и Венаншана/Уананшана, в епохата на Късната Хан. Родът (племето) Уин/Вен управлява и средноазиатските държави. Винаги китайските хроники го наричат и Чжоаву, по името на столицата на юечжите в Кансу. Анализирайки данните за рода Уин/Вен/Чжоаву, Вайнберг стига до извода че към него са принадлежали владетелите на династиите в Хорезъм, Бухара, Самарканд, Фергана, Кубадиан, Ташкент, Маймург и останалите кангюйски земи в доарабското време. Използувайки сведенията на Ал Бируни, че езическите хоремзийски владетели водели началото си от Сйявуш и се наричали Сйявушиди, Толстов доказва убедително че Чжоаву е всъщност китайската транскрипция на Сйявуш и Сйявушиди. (БС-КБПИК,стр.102) Така вече митологичните данни за града на Сйявуш (Канг-и-Сйявуш), намиращ се до границите на Чина (Китай), който Фирдуоси локализира „някъде около Хотан”, придобива съвсем реални измерения – Чжоаву, столицата на юечжите.
В „Бей-ши” (История на Северните Дворове) се посочва Чжоаву като име на владетел от държавицата Му (Маемург). В „Тан-шу” (История на династията Тан) , град Алан е столица на владението Бухе, Бухара (древното Ан, Анси – Аси?) а владетелят се нарича Чжоавуша (даже транскрипцията на Сйявуш е по-точна). Габуев забалязва че присъствието на топонима Алан е винаги свързан с династията Чжоаву - Сйявушиди. Връзката юечжи-канагари-алани е напълно реална. Аланите са продукт на сложна миграция и етногенеза, а усуните (асите) играят роля на обединителен център, заключава авторът. (ТГ-АКО) Той смята че етнонимът „алани” носи събирателен характер: двата основни изходни компонента са юечжите-тохари и усуните-асии, които дълго време живеят като съседи по северните граници на Китай, докато са прогонени на запад от хунну в Седморечието и Кангюй. В качеството си на трети компонент към тях се присъединява и местното, заварено късносакско население на Средноазиатското междуречие (Кангюй), където се извършва формирането на аланите и прабългарите.
Култът към Сйявуш е типичен за Средна Азия, но не и за западните иранци – персите. Толстов проследява корените му. Сйявуш винаги се изобразява като конник в статична, величествена поза пробождащ диво животно с копието си. Такъв е конникът от хоремзийските монети. Раджпутите, потомците на ефталитите в Северна Индия също секат свои монети през средновековието. В канона на изобразяване почти винаги присъствуват два персонажа, непознати от предходните времена. Единият е на Конния бог, т.нар „раджпутски конник”. Изобразява се в спокойна величествена поза с вдигнат десен крак на коня. Конникът държи в ръката си копие. Начинът на изобразяване е идентичен с „хоремзийския конник” и нашия „мадарски конник”.
В своите произведения Г.С.Раковски споменава за Сива, Сиво като стар езически бог на българите, чието празнуване обхваща времето между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Раковски е един от първите наши етнографи и събирачи на народни песни. В коледна песен от Охридско той вижда спомена за този езически персонаж: „Сива, Сива, Василица, Къде си се овасилила ? Тамо горе на Бей-бунар (местност до Охрид). Тамо горе на Бел Дунав. Шчо има , шчо нема. Златна чаша на коната! Божик ми е по небеса. Слава му е пасла земя”. Според Раковски: “Сива е наш стар бог. Кога се е изменил и станал Василица, т.е. празникът на Сива-бога се е превърнал в празник на св.Василий. Вместо сурва в Охридско се поздравяват със Сива, Сива, Василица.” Нашият възрожденец ни дава нагледен пример за сливането на стари езически представи с наложената по-късна християнска обрядност. Раковски е един от първите ентусиасти който търси индоевропеиското начало в генезата на старите българи. Под влияние на модното, тогава схващане в Европа, че прародината на индоевропейците е Индия, той приравнява Сива с индийския бог Шива. Шива е едно от трите главни божества в индийския пантеон. Той обитава „златната планина Кайласи” отговаряща на Хималаите. Култът към Шива индийците свързват с плодородието. Неговата божествена съпруга е Дева-Парвати, наричана още Кали, Дурга, Чандика. Нейният образ се свързва със Свещенната планина. Тя е дъщеря на Свещенната планина и покровитерка-превъплащение на свещенната река Ганг. (ГР-СС-т.4,стр362-365,591-592) Виждаме че Раковски съвсем правилно се е ориентирал в съпоставката на езическите божества.
Друг далечен реликтов спомен за Сйявуш е народния празник Сивуйница, Совойница. Обичаят е познат във Великотърновско и в някои родопски села и наподобява коледуването. Изпълнява се преди Йордановден, само от моми. Една от тях е преоблечена като булка и покрита с червено було, а другата¬ като момък в мъжки дрехи. Цялата група обикаля домовете, булката ръси с мълчана вода. Вярва се, че сивойнишката вода прогонва караконджолите (бълг. караконджур, караконджул произлиза от турското кара-конджур – черен змей, от средноперсийски gundir – дракон). Древен сюжет отразяващ борбата на Бога-Слънце и Дракона, символ на тъмнината, сюжет познат от индоиранската митология, показващ борбата на Доброто и Злото, Индра и Врита.
Според изследователя на предислямски Хорезъм, С.Толстов, източноиранският Сйявуш е пряка аналогия на тракийския Сабазий – богът на вечно обновяващата се природа, символ на живота. Той винаги се явява в обкръжението на богинята-майка Нана, респ. При траките Кибела.
Предвид вероятната връзка на Сйявуш с юечжите-тохари, може да смятаме че именно те, като родственици на предците на траките в „Индоевропейската прародина” са разпространителите на този култ в Азия. Най-вероятно първоначланта етимология на името Сйявуш е свързано с представата за живота. В тох.(б) sāāw, sāāy, sāāwe, sāāyau – жив, жизнен. В тохарски (а,б) sāw – велик, силен. (DA-DT-b) В санскрит saws, sew, sūwaite – възхвала, слава. В тракийски zi, хетски sius, siu, siwali, ликийски zbali – бог, етруски swal – жизнен, жив. (EG) В угрофинските езици, във фински siva, естонски siivakas, sivvakas, хантски süγ, siγ, протоформа *śiwa – чист, спретнат, красив. (UE) Вероятно от тохарски произход е и тюркменското sag, турското sag`, узбекското soglik, гагаузкото saa, тувинското, хакаското, киргизкото sao, sau, карачаевобалкарското, татарското, казахското soo – здрав, в чувашки sыvъ, sъw – здрав, жизнен. (VS-ETD)
Интересен паралел откриваме и в осетинския „Нартски епос”. Единият от нартските родове се нарича Саумаратæ. Негови родоначалници са Кандс и сина му Сæва, Сæвай. Зад Саумаратæ явно се крие етнонима сармати. Неговата етимология е отдавна известна на науката, от осетинските sau – черен и rom – руно, кожух, т.е. „с черни кожуси”, облечени в черно, в осетински rujmon – рунтав. Явно Херодот е имал предвид точно сарматите като е означил един от скитските народи с името меланхлени, което на гръцки означава „облечени в черно”. Други автори тълкуват сармати от осетинските sau – черен и mær – обработваема земя (бълг.мера), т.е. жители на чернозема, на територия отличаваща се с богати черноземни почви, каквато е Южна Украйна. Трета версия пък свързва сармат с угорското mat – страна, т.е. сармати – хора от черната страна, което смислово е еднакво. Интересен е главата на този нартовски род – Кандз и сина му Сеуай, Севай, които според легендата дошли от земите на р.Едил (Волга). (ЮД-КТН) Виждаме ясна податка за сарматите, техния родоначлник Кандз, респ. Канг, Кангюй на китайските хроники и синът на Кандз - Сеуай, Севай или Сйявуш.
В друга легенда от „Епоса за нартите” се разказва интересната история на героят Сауасс: „… В ранно утро, Бог създал човек и го изпратил на Зынджыбардуаг (Духът на Огъня), с думите: „Закали го на езиците на твоите пламъци”. Закалил Духът на Огъня, човека и го потопил в реката, за да го направи стоманен. Духът на огъня нарекъл този герой Сауасс”.Виждаме раждането на Герой, божи син, закален в огън и вода, свещенните стихии за иранците. „...След като го заткалил, Духът на Огъня казал: Господ те сътвори, аз те закалих, сега върви по своя път. А Сауасс отвърнал: няма да си тръгна просто така, дай ми възможност да работя с огън за да приготвям жертвено месо и оръдия на труда. Духът на Огъня му дал две вълшебни огнива и го научил как да си получи огън. Така Сауасс получил от Бога възможност да владее огъня. Той слязал при хората и ги научил на ковашкия занаят, сами да си изготвят оръжия и сечива, да изготвят метални острия за стрели и да ходят на лов. Сауасс бил първия Ас, т.е. родоначалник на асите, подобно авестийския Йима, или скандинавския Один. Още по-интересен е следващия епизод от живота на Сауасс: „Веднъж отишъл Сауасс на лов. Много обикалял по планинските клисури, но нито едно животно не срещнаал. Много уморен се добрал до брега на една река, където засплал. Събудил се и видял бял елен дошъл на водопой. Прицелил се и опънал лъка, еленът клекнал и стрелата профучала край главата му. Втори път стрелял Сауасс. Скочил елена и стрелата минала под него. Така еленът се скрил в гората”. Еленът има особено значение в „звериния стил”, като символ на Слънцето. Но още по-интересен е краят на сказанието. Еленът се оказал вълшебен. Това било кошута, в която се била привърнала сестрата на водния бог Донбетир. Тя се влюбила в Сауасс и Донбетир вдигнал голяма свадба. И заживали младите в мир и съгласие. „Кошутата” родила на Сауасс трима сина, най-големия Бора, средния Дзылау и най-малкия Болатбарж. Според Д.Макеев, името Сауасс означава носител на дневната светлина, на утрото, на истината, от осет. Sæw – утро и æss – истина (сравни с бълг.дума съвест!) и персонажа е синонимен на авестийскитe герои Сяоши, Сйаваршани – спасители, носители на истината и правдата. Сйаваршан е синоним на персонажа Сйявуш, а Сйявуш е символ на честността и справедливостта. (ДМ-ТАНЭ) Самото осетниско Suæwæss, Sauæss, има много по-точен превод като създател на истина, създател на спаведливост, от suæwыn – сътворявам, създавам. Сравни с Митра – пазител на истината и угрофинския му аналог Верт! Названието Верт е аланска заемка, от осет. uart – щит, бълг.вардя – пазя.
Това осетинско предание, поставя твърде интересни въпроси и аналогии. Сауасс е прародител с божествен произход, от който произлизат асите, аналогично на Зиези. Кошутата се явява негова жена, тотемен персонаж, прародителка. А прабългарския Авитохол също се явява син на кошута!!! Сауасс, аналогично на Сйявуш и Митра е защитник на справедливостта и истината. В Хорезъм Сйявуш е наричан Sievus и Šauš! Така че връзката между Sauæss и Зиези е твърде вероятна!
Представата за Сйявуш еволюира с вековете и миграциите на носителите на култа. Първоначлно е бог на възръждащата се природа и живота. После се превръща в закрилник на войните, конното божество, богът-конник, символ на Слънцето, което вижда всичко, защитник на истината и справедливостта навсякъде по света, както и своя чисто ирански аналог Митра.
Йованес Драхсанакертци в своята „Итория на Армения” дава твърде интересна информация. В гл.26 пише за мъченически загинал в името на вярата християнин в 608 г. на име Степанос. Стапанос по прозвище Кон (хон?) бил от рода (племето) Севордик. Севордите произлизали от прародител на име Севук. Севордик на арменски означава черни синове, черни деца”. В гл.65 авторът обяснява че севордиките са част от жителите на гавара Утик. (ЙД-ИА) Под името севордики авторът има предвид част от арменизиралите се и християнизирани савири. Гаварът Утик, около гр.Халхал е един от центровете на савирското заселване. Самият етноним савири се превежда като черни ири, черни вари, от сау-черен. Далечни техни потомци са суварите във Волжка България, от които произлизат чувашите. Сравни Севук и чувашкото savăk – здрав, жизнен. Сирйските хроники наричат савирите, подобно на ефталитите – „бели хони”. М.Каланкантуаци съобщава за савирите че почитали Аспандиар, наречен още Тангрикан изобразен като конник на когото принасяли в жертва коне. Светилищата им се наричали „даркон”. Имали чудни обичаи двама братя да имат една жена. Последното е изключително характерно за кушаните и ефталитите. Даркон, в осет. аркон, в чувашки арка, означава храм. Персонажът Аспандиар или Аспандиат е посочен като конен бог, който почитат савирите. А наличието на Тенгрикан говори за наличие на алтайска прослойка сред савирите.
При осетинците е много силен култа към Вак-Устарджи, както те наричат Св.Георги. Но това е късно пренасене на по-стар езически култ към бога-конник, върху християнският светец, изобразямван по същия начин. Аналогичен култ има и у българите, християни и българо-мохамедани към Св.Георги. През 19, началота на 20 в. Мадарският релеф се е възприемал от местното българско население като изображение на Св.Георги.
Така че митологичният прабългарски Зиези е същият този конен бог, защитник на истината и справедливостта, изобразен върху Мадарския релеф, превъплащение на тохаро-източноиранския Сйявуш.

2). Вънд/Вунд е друг полулегендарен прабългарски владетел, чието име е свързано с народа внъндур-болгар, споменат от арменския хронист Мовсес Хоренаци. Това е и първото споменаване на етнонима „българи” в неговата „История на Армения” завършена към 482 г.: По времето на арменския цар Вахаршак/Валараш, на север от Армения се появяват „диви племена, занимаващи се с разбойничество”. Вахаршак ги извиква и „убеждава” да оставят разбойничеството и да се заселят в плодородна страна, където да живеят постоянно за да му плащат данък. Тази страна се простира от планината Пархар (по-рано Париадър), където свършват земите на понтийците и егерите (мингрелите), до областта Кол/Кох (в грузински Кларджетия). Там няма големи летни горещини, има много ливади и лозя и самия Вахаршак идвал тук през лятото на лов. Сред планинските клисури на Кавказ, в областта Шар, наричана още „Безлесен” (т.е. гол, без гори) или Горен Басеан, той заселва този северен народ, който се нарича Влъндур, Вхъндур, или Внъндур-болгар, по името на предводителя им Вунд (по-точно Вънд, Въндо). По- късно цялата област става известна като Вананд, по името на заселниците и много селища носели името на потомците на Вунд. Това е съобщението на арменския хронист, твърде подробно за да определим мястото и времето на въпросното събитие. Второто съобщаване на „ванандаците” (внъндури) е свързано с големи размирици които станали в Кавказката планина, където е била „Страната на Българите” по времето на Аршак І син на Вахаршак, тогава много българи също потърсили убежеще в областта Кох/Кол. Третото съобщение за ванандаците е доста по-късно, около 387 г, когато Армения е поделена между Византия и Сасанидска Персия. Тогава част от „ванандаците” се отдали на предишният си занаят, разбойничеството, като нападали едновеременно владенията на двамата арменски царе (византийският и персийският поставеник на трона), затова арменският цар Хосров (Хосров ІІ (385/386-387 г.) от Персийска Армения) ги прогонил на юг, към „Четвърта Армения” и границата със Сирия. Така че при всички случаи заселването им е преди тази дата! По-късно, вече напълно арменизирани „ванандаците” участват във въстанието на Вардан Мамиконян (450-451 г.) срещу сасанидското владичество.
Един друг хронист, Йованес Драхсанакертци (9-10 в.), в своята „История” предава почти същите сведения: Цар Вахаршак/Валараш „отправяйки се към крайбрежието и подножията на Кавказката планина, той заповядал на на живеещите там хитри и диви племена да се откажат от разбойничеството, вероломството и нечистите нрави и да се подчинят на неговата царска воля, като му плащат данък, а техните предводители получили почести в неговия двор”. Драхсанакерци е спестил названието на „дивите племена” но в историята на следващия цар Аршак, съобщава че „Във времето на неговото царстване някои от евреите, живеещи в Земята на булкарите, която е в клисурите на Кавказ, се отделили и се преселили в подножията на Кол. Двама от тях били положени на мъчения, тъй като не се поклонявали на боговете и за това били погубени с меч, като св.Елеазар и синовете на Шамовония (става дума за Соломония и нейните синове седемте братя Макавеи”). (ЙД-ИА,гл.1) Тук виждаме че Драхсанакерци ни дава по-подробна информация са съжителство на българи и евреи в клисурите на Кавказ, нещо което Хоренаци е спестил, т.е. Драхсанакерци и ползвал друг първоизточник, а не е преписал дословно от „Историята” на Хоренаци.
Планината Пархар е южно предгорие към най-западната част от Кавказ, наподобяващо подкова, вървящо паралелно на югоизточния черноморски бряг. В античните гръцки източници е наречена Париадар, страната на понтийците и егерите е Аджария и Мингрелия, част от Грузия, Кол е част от Древна Армения, разположена около изворите на р.Кура, областта Басеан обхваща изворите на р.Аракс. Плиний я нарича Паригеритска планина. С.Глинка предава названието и като „Баркара/Пигария” (Исторiя арменского народа, М., 1832 г., с. 159). Николай Адонц, посочва че в началото на 20 в., тази планина се нарича Болхар, което е повече от показателно. Виждаме че внъндурите обитават най-западните части на Кавказ, около изворине на р.Кура, като са съседи на грузинските и абхазо-адигските племена. Някои автори обясняват Пархар със значението му в гръцки като планина с плоско било, но преименуването на Париадар в Пархар/Болхар е явно свързано със заселването на българите.
За датирането на тези събития, трябва да се знае че в арменската хронографска традиция, съвсем закономерно се сливат династията на Аршакидите с по-ранната династия на Арташесидите, като събития станали във 2-1 в.пр.н.е. се преписват на владетели от по-късната Аршакидска династия. Според Хоренаци, Вахаршак е брат на третия партянски цар Аршак Велики. Неговия дядо Аршак Храбри, се възцарява над партите, в страната на кушаните (т.е. в източните предели на Иран), 60 години след смъртта на Александър Македонски, или 323 г.пр.н.е. – 60 = 263 г.пр.н.е. тогава е началото на въстанието на партите срещу властта на гръко-македонските завоеватели, историците определят събитието около 250 г.пр.н.е. Смята се че начело на въстанието застават двамата братя Аршак и Тиридат. В 247 г.пр.н.е. Аршак става цар на Пратия, родоначалник на пратянската династия Аршакиди и годината на възцаряване става 1 година от Аршакидската ера. През 250 г.пр.н.е. Месопотамия е завладяна трайно от партите и Ктезифон става една от столиците на Партия (заедно с по-старата Ниса).
Мовсес Хоренаци посочва че партянския Аршак е управлявал 31 години, т.е. по неговата хронология, от 263 до 232 г.пр.н.е., наследен е от сина си Арташес, управлявал 26 години, или от 232 до 206 г.пр.н.е., който също е наследен от сина си Аршак, наречен Велики. Този цар воюва с македонския владетел от династията на Антигинидите, Деметрий ІІ и го пленява около 139 г.пр.н.е., като разгромява и Антиох ІІ Сидет-Евергет (138-129 г.пр.н.е.). По това време назначава брат си Вахаршак или наречен още Валараш за цар на Армения. Той управлява 22 години, или прибилизително от 139 до 117 г.пр.н.е. Наследен е от сина се Аршак І, управлявал 13 години, или от 117 до 104 г.пр.н.е. по време на неговото царуване настъпват смутове в „страната на българите” и част от тях се преселили на юг от Кол/Кох, т.е. в същинска Армения. Аршак І е наследен от сина си Арташес І, който пък е наследен от Тигран ІІ Велики (95-55 г.пр.н.е.). През неговото управление, Армения и Партия са нападнати от Рим, но в 54 г.пр.н.е., римският пълководец Марк Лициний Крас загива в битка с пратяно-арменските войски при Кара в Месопотамия. Такива са данните на Мовсес Хоренаци за този период. (МХ-ИА)
Хоренаци е писал за арменската династия на Арташесидите (189 пр.н.е.-52 н.е.), предвид наличието на владетелите Арташес, Тигран ІІ Велики. Още повече че посочва Арташес като партянски цар, баща на Вахаршак/Валараш, който пък става първи аршакидски цар на Армения. Вероятно владетелят при който се заселват българите е арменския владетел Арташес (Артаксий) I, цар от (189-159 г.пр.н.е.), стратег (спарапет) от 200 г.пр.н.е. Неговата личност и управление съвпадат напълно с Вахаршак на Хоренаци. Приблизително съвпадат и посочените от Хоренаци, години на управление, съотв. 22 за Валараш и 30 за Арташес. Но така или иначе, заселването на българите, предвид контекста на посочените събития, може да отнесем в периода 2-1 в.пр.н.е., т.е. по времето на Арташесидите. Поради тясното сътрудничество между Армения и Партия, Мовсес Хоренаци, е слял династията на Арташесидите със следващата династия на Аршакиди или Аршакуни (52-428 г.). Тази тенденция се открива и при другите арменски хронисти.
Иначе Арташес е стратег в Селевкидската д-ва. През 201 г.пр.н.е. заедно със Зарех, като военачалници на Антиох ІІІ, разгромяват арменския владетел Ерванд ІV и присъединяват земите му към Селевкидската държава. Но по-късно в 190 г.пр.н.е. вдигат бунт и се провъзгласяват за независими владетели, възползвайки се от поражението на Антиох ІІІ в битката при Магнезия, нанесено му от Рим. Арташес става владетел на Армения, а Зарех – на Софена. Самият Арташес е родственик на сваления Ерванд, защото в арамейски надпис е посочил че е син на Зарех Ервандян Добрия. Според Страбон, Арташес, бившия селевкидски стратег, създава пърноначално малко царство, включващо Араратската равнина в средното течение на р.Аракс. На левият бряг, Арташес построява своя пръв град Арташат, където пренася столицата от Армавир. Построява и град в чест на баща си Зарех, наречен Зарехаван или Заришат.
Разширява своите владения. Завладява Антропатена, воюва с Иверия и отстранява владетелят и Фарандж като го заменя с арменски принц. Присъединява и земите на Малка Армения (Киликия). Отправя поглед и към Източен Кавказ.
Поради завоевателните си походи, Арташес предизвиква съпротивата и консолидацията на дагестанските племена ути (утии, удини), гаргари (вайнахи, предците на ингушите и чеченците, както и на дагестанските народи), лбини (албани) и шаки (саки?), довела до създаването на държавата Кавказка Албания (Алуанк, Агуанк, Агвания).
За съжаление, жизнеописанията на царете Ерванд и Арташес І, писани от Олюмп (Вогюмп, Улюмп) в неговата „Храмова история”, живял в 1-2 в., не са достигнали до нас, а само са споменати от М.Хоренаци, които също е използвал като източник.
Според Мовсес Каганкатваци (10 в.) в неговата „История на Алуанк (Кавказка Албания)”, съгласно преданието, народът утии се смятат за потомци на митическия албански родоначалник Аран, назначен за владетел на Албания, от арменския цар Валараш. Виждаме ясно приравняване на личността на Арташес, към Валараш, защото именно Арташес воюва с племената създали Кавказка Албания, най-значителното от които е на утиите (съвр.удини). Самите утии обитават първоначално земите южно от р.Кура, в съвр.Северен Азърбайджан, наричана от античните автори (Плиний) с названието Отена, т.е. „стратна на утиите”. Според В.Ф.Минорский Отена е обхващала районите на съвр. Гяндж, Шамхор и Тауз в Азърбайджан. Г.Капанцян я локализира южно от р.Аракс, а С.Т.Еремян смята че утиите обитават долините на р.Тертер и р.Кура, т.е. района на Нагорни Карабах, На тази територия, помества Отена и К.В.Тревер. Ареалът на распространение на удините е бил доста обширен, но с времето се е свил до поречията на реките Арак, (Арцах) Кура. (ЯЯ-ЭКА) Разбира се въпросните утии нямат нищо общо с много по-късните прабългари-утигури! Утиите са носителите на държавността и на официалния, писмен език на Кавказка Албания. Самото название Албания се свързва или с лбините, едно от въпросните племена, създатели на тази дагестанска общност, или с митичния персонаж Алупу, трети син на Яфет и техен родоначалник, а Аран е син на Алупу. В митологията на лакците Алпан е бог на мълнията, гръмовержеца, носител и защитник на справедливостта (един вид аналог на Митра и Сйявуш). (ЯЯ-ЭКА) Вероятно зад Алупу се крие представата за бог Алпан, чието име е дало названието на страната. Съвпадението на гръцко-римската транскипция Албания, със съответната балканска страна е чисто външно и изцяло случайно.
Същият владетел (Арташес) присъединява района на Париадар/Пархар към Армения. Според Леонтий Мровели „Арменският цар Арташан, със своите войски нападнал Мцхетия (Грузия) и разбил войските на съюзените грузини и овси (алани)”. Страбон уточнява че Арташес е воювал и победил сирите, т.е. сираките (голяма сарматска общност, установила се в Западен Кавказ в 3-2 в.пр.н.е.). Установено е че Мовсес Хоренаци, в своята „История” смесва личностите на Арташес и Вахаршак/Валараш, като събитията и деанията на Арташес се преписват на Вахаршак/Валараш. (НТГД-ПДА) Причината поради която всички арменски хронисти смесват Арташесидите и Аршакидите се дължи на следната легенда, разказана от Вардан Аревелци (12-13 в.): „Ние сме слушали и чели че Вахаршак е бил не брат, а син на Аршак Велики и ето в какво се състои този разказ: „Царят парсийски (персийски) поискал мраморната колона, намираща се в Мцбини в двореца на арменските царе. Като взели колоната, намерили на нея гръцки надпис: „Писах аз, Агатангел: Аршак Велики имал четири сина: първият той възцарил над Теталите (кушаните, ефталитите), вторият над Лирикийците (Киликийците), третият над Партевите, четвъртият над Арменците, на който дал във владение да завоюва Хайк за себе си и чедата си”. (В-ВИ) Същата история е преразказана ив „Историята” на Себеос (7 в.). Последният уточнява че върху короната били издълбани имената на първите арменски царе. Виждаме че в представата на арменските хронисти личността на Арташес, завоювал Хайк (Армения) от Селевкидската зависимост, се приравнява към сина на партянския Аршак, откъдето вече идват закономерно всички по-нататъчни обърквания на събития и владетели!
Предвид войните на на Арташес с овсите или сирите, възниква логичния въпрос, не се ли крият тука загадъчните „внъндури”, които Валараш/Вахаршак/Арташес, „убедил” да оставят предишнша си начин на живот и заселил в Басеан. Обикновено арменските царе са заселвали в пограничните райони покорени племена, в случая Басеан току що е завоюван от Иверия (Грузия) и съюзните и „овси”,т.е. аси, в случая сираки?!
До още по-интересни изводи стига Левон Мириджанян, който изследва „Историята” на М.Хоренаци и доказва реалността в сведенията които Хоренаци е получил от недостигналата до нас книга на сириеца Мар Абас Катина. Именно от него, Хоренаци посочва първите две съобщения за българите на Вънд.
Въпросът за съещствуването на Мар Абас Катина и достоверността на книгата му, както и съществуването на арменски владетел Вахаршак/Валараш, брат на партянския цар Аршак ІІ (211-191 г.пр.н.е.) са били винаги спорни и в арменската и в международната научна общественост.
Според изложението на Хореници, сирийският учен Мар Абас Катина е изпратен от арменския цар Вахаршак, до неговия брат, партянския владетел Аршак ІІ, да използва партянските царски архиви в Ниневия, за да напише книга за историята на Армения. Но изразът „vor i Ninue” – (в Ниневия), кара учените да отхвърлят съществуването на Мар Абас и книгата му, защото древната столица на Асирия, Ниневия, отдавна е разрушена и не е културен център.
Но сравняването на различните преписи, на труда на Хоренцаи показва интересен артафакт. В Амстердамският препис на „Историята”, въпросният израз е записан като „vor i Ninuei”. Сравняването на vor i Ninue и vor i Ninuei, според Л.Мираджанян, показва грешките на преисвачите и най-вероятната оргиналнат фраза на М.Хоранаци – „vor i Ninuee” като двойното „е” в единят случай е редуцирано до единично ( ), а в другия, разчетено като „и” ( ), като „vor i Ninuee” означава „от Ниневия”. Или най-вероятно в столицата на Партия са се съхранявала по-стари документи, донесени от Ниневия. (ЛМ-ИАП,гл.5)
Точно това казва и Хоренаци: „И той (Катина), като изучил всичките тези книги, намерил една книга на гръцки език...”. Катина е провел изследването си в царския партянски архив на партянския владетел Аршак (в Ктезифон или Ниса?), иначе Хоренаци непременно би посочил че Катина е посетил архива в Ниневия.
Няколко изречения по-долу Хоренаци, съобщава че Мар Абас намерил в тази книга, написана на гръцки и асирийски език, сведения за историята на арменците и с разрешението на Аршак Партянски я „занесал в Мцбини (арменската столица) на цар Вагаршак”.
В глава I, Хоренаци разказва за смъртта на Александър Македонски, и създаването на Селевкидската държава, въстанието на партяните и основаването на партянската д-ва от Аршак І Храбри, както за основането и историята на арменската Арташесидска династия, от Вахаршак до Трдат Велики.
Партянският цар Аршак ІІ Велики (около 211-191 пр.н.е), приблизително около 217 г.пр.н.е., би трябвало да наложи своя брат Вахаршак на арменския трон. След славното царуване на Вахаршак, Мовсес Хоренаци описва царуването на сина му Аршак І, който е наследен също от сина си Арташес І Велики. След някои сведения за царуването на Аршак І, едно от което е съобщение за българите: „по време на неговото царуване настъпват смутове в „страната на българите” и част от тях се преселили на юг от Кол/Кох, т.е. в същинска Армения”. След това Мовсес Хоренаци съобщава: „Тук историята на стареца Мар Абас Катина свършва”. Ясно е че Мар Абас Катина е починал на преклонна възраст именно в годините на въпросния арменския цар Аршак І, т.е. сирийския хронист е живял във 3-2 в.пр.н.е.
Вахаршак управлява 22 год. (217-22=195 г.пр.н.е.). Именно в този период, българите на Вънд се появяват в Кавказ и част от тях са преселени в Приадар, наречена после Пархар. Известно е че Арташес І Велики се възкачва около 189 г.пр.н.е. Следователно, синът на Вахаршак и баща на Арташес, Аршак е управлявал между 195-190 г.пр.н.е., както смята Л.Мириджинян, което е разминаване с посочените 13 г. от Хоренаци и показва че Вахаршак трябва да се е възцарил около 225 г.пр.н.е. и управлявал до 203 г.пр.н.е., което показва че е бил наложен не от брат си Аршак ІІ, а от баща си партянския Аршак І Храбри (247-211 г.пр.н.е.), както пише Вардан Аревелци.
В глави 31-32 в Книга І, на своята „История” Хоренаци пише за потомците на цар Вааган (Вахаган), сина на цар Тигран І Ервандян: Араван, Нерсех, Зарех, Арлюга, Багам, Вахан и Вахе, последният Вахе въстанал против Александър Македонски и бил убит от македонците. След това Мовсес Хоренаци казва: „След него до царството на Вахаршак в Армения, няма какво да се каже заради смутовете и борбата за трона в нашата страна, поради което Аршак Велики така лесно влязъл в Армения и поставил брат си Вахаршак за владетел на Армения”. (ЛМ-ИАП,гл.5)
Йованес Драхсанакертци също съобщава „Някой сириец, по име Мар Абас Катина, много сведущ в халдейската (вавилонска) и гръцка писменности, отишъл по повелятя на (царя) наш Валаршак в архивите на персийските (партянските) царе. Като ги изследвал, намерил една достоверна книга, която по заповедтта на Александър, синът на Нектанеб (Александър Македонски), била преведена от халдейски на гръцки. И въпреки че в нея богато били представени историите на много народи, единствено извлякъл той сказанията за нашия (арменския) народ, кото доставил на Валаршак. След това той запозна нас с намерените най-стари сказания (за арменския народ)”. (ЙД-ИА,гл.1)
Според теорията на Левон Мириджанян, българското преселение трябва да го отнесеме още по-рано, между 217 и 195 г.пр.н.е., или по-точно (225-203 г.пр.н.е.). Въпросът за царуването на Вахаршак си остава спорен. Например, описвайки царуването на Арташес І Велики, Хоренаци преплита събития от Ахеменидското време, като казва че Арташес омъжил сестра си за Михридат, владетел на Иверия, а всъщност става дума за Митридат, владетеля на понтийското царство, но въпросното сродяване прави не Арташес, а внукът му Тигран ІІ Велики. После пише че Арташес покорил земите на лидийския цар Крез, което е събитие от времето на Ахеменидите. Но пък реално Арташес покорява Киликия, намираща се в район близо до царството на древния Крез. Или след края на книгата на Мар Абас Катина, на Хоранеци почти нищо не е известно за наситеното със събития царстване на Арташес І, които са разказани за времената на Вахаршак. Вероятната причина поради която настъпва това сливане на Арташес и Вахаршак, се крие и във факта че, след смъртта на Арташес, неговият наследник Тигран I е победен от Партия и е принуден да изпрати своя наследник, също по име Тигран (управлявал като Тигран ІІ Велики), като заложник, който израства в партянския двор. Въпросните събития не са свързани със загуби на територии за Армения. Именно управлението на Тигран ІІ Велики е свързано с бурен възход и най-голямо териториално разширение за Армения, което става при тясното сътрудничество с Партия, но е прекъснато поради римската агресия.
Но за нас е важно че „Историята” на Хоренаци не е плод на „късни анахронизми” а съвсем последоватлено представя събитията и ако не вадим съобщението за българите от контекста на хронологичната последоватленост, се вижда че появата им в Кавказ е твърде ранна, преди царуването на Тигран ІІ Велики, синхронна с появата на сираките и аорсите, станала точно в същия период 3-2 в.пр.н.е.! Страбон, живял във 2 в.пр.н.е. помества сираките в Западен Кавказ, около изворите и горното течение на р.Кубан, на североизток от тах са аорсите.
Оказва се че не само Мар Абас Катина и Хоренаци са забелязали българите! Гай Плиний Секунд (23/24-79 г.) в своята „Естествена История” съобщава че: “Около устието на р.Кира в Каспийско море, живеет каспиите. От Себастопол (Диоскорида, съвр.Сухуми) на 70 000 крачки, живеят ахейците (Ашуя, ашуйци предци на съвр.абхази), мардите, керкетите (абхазо-адигски племена, смята се че керкити е най-ранната известна форма на етнонима черкези, респ. Черкасия, обитавана от наследниците им кабардинците), а зад тях, във вътрешността серите (сираките), кефалотомите (букв.превод главорези). Богатият град Питиунт (Пицунда) е разграбен от гениохите (цени, цанари – грузинско племе). Зад него в клисурите на Кавказките планини, живее сарматския народ на епагеритите, а до тях - савроматите. (ППК) При последните избягал Митридат, при (по времето на) император Клавдии. Той (Митридат) разказва че в съседство с тях живеят талите (двалите, дуласите), които на изток достигат до устието (всъщтност залив) на Каспийско море, като този залив изсъхва при морски отлив”. В своята „География” Клавдий Птолемей (2 в.), описва различните народи. По посока от Причерноморието към Рипейските планини (Урал): агатирси, зад тях аорси и пагерити/пагорити, под тях – савари, саври, саубри, саури, респ.народа шави у Плиний, или савири, както неправилно се тълкува? За появата на които е твърде рано, така че най-вероятно зад шавите се крие кавказкия народ пшави, грузинска етническа група, обитаващи около Тбилиси, по поречието на р.Арагва и р.Йора. Споменати са и от Помпей при неговия Кавказки поход, под името „пховели„ до Рипейските планини.
Пагерити/пагорити е форма идентична с по-късното „пугури” (форма на българи) използвано от Михаил Сирийски. Ако анализираме названитео пагорити, пагерити, се вижда че до Плиний и Птолемей те са дошли чрез сарматския език, тъй като отразяват формата пагоритæ, пагеритæ с -тæ – окончание за множ.число и етноними, т.е. изходната форма е пагори, пагери, макс.близко до пугури. То фигурира и в Картата на Касторий или „Певтингеровите таблици” под формата пархаци или пархаки. Птолемей помества в земите на пагеритите град Серака, което е ясна податка за близост със сираките, победени от Арташес.
В това отношение е интересна легендата на осетинците от Куртатинската теснина, записана от Пфаф. Според нея, преди техните деди да се заселят тук, е обитавал загадъчния народ Бурдартæ или Бурсартæ. Местното население си го обяснява като русокоси, жълтокоси, от осет. bur – жълт, светъл. Всъщност Бурдартæ би означавало бурдари и Бурсартæ – бурсари, тъй като –тæ е частица за мн.ч. В преданията на осетинците-дигори има мъгляви спомени за митичната област Бурка, намираща се в близост с техните земи, където обитавал някакъв митичен народ царциатæ, загинал от природни бедствия и глад. По записите на Мусо Цаллагов „Фолклорни материали”, от разказа на Ягор Бигулаев (1932 г.) се казва че в Северна Туалетия (Двалия, Двалетия) живял някога силния народ царцата, който бил постигнат от някаква заразна болест и те умирали със стотици. Нартите и царца, в друго осетниско сказание, се приравняват като един народ, но тъй като били горди и силни, разсърдили боговете и те ги наказали. (И.Джанаев, запис в с.Кесаты Кау, 1932 г.). В Санибанската теснина „ущелье” народните предания твърдят, че на север от селата Старая и Верхняя Саниба, по пътя към село Верхнее Кани, на планинския склон и близо до реката се намират древните селища на народа царциата, който загинал от чума (рын). Умрелите погребвали в катакомби. Това станало преди 2000 години според разказвача Гатази Дзусов.
Според Борис Алборов е съществувала реална област „Бурка” разположена в Западен Кавказ, в земите на съвр.Балкария и Дигория. Дори Албаров смята че родът Бората от нартския епос, всъщност отговаря точно на загадъчните бурка.
В арменската география „Ашхарацуйц” ясно е посочен народ пурка/пурку, обитаващ в съседство с цанарите (саунартæ) в равнината до ардозците (обл.Ардоз при изворите на р.Терек), близко до Аланските врата (прохода Дарйял). Пурка се поместват между зихите и цанарите, следователно, народа Пурка е живял някъде на Моздокската равнина, простирайки се до зихите на Черно море. Това е територията на съвр.Северна Осетия и Кабардино-Балкария. Пурку от „Ашхарацуйц” точно отговаря на осетино-дигорското Бурку. (БА-ЭЦОНС) Или ако продължим логичните разсъждения на Алборов виждаме че загадъчнтите бурка/пурка отговарят точно на плиниевите епагерити, птолемеевите пагерити, пархаците от Певтингеровите таблици, или това е едно от първите споменаванията на българския етноним в Кавказ! Част от прабългарите обитават точно Балкария, Дигория и Западен Кавказ и са съседи на абхазците (зихи). Съставителя на „Ашхарацуйц” един път е съобщил за известните му купи-болгар в Западен Кавказ и втори път е преписал птолемеевите пагерити, под формата пурку, без да подозира че става дума за един и същи народ!
Прокопий Кесарийски, в своята „История на войните с персите” казва: „Зад пределите на абасгите (абхазите родствени на зихите) до Кавказкия хребед живеят брухи, намират се между абасгите и аланите. По крайбрежието на Понт Евксински са се утвърдили зихите... Зад тях живеят сагините. Приморската част на страната им, по-рано се е владяла от римляните. Там те са построили двете крайморски крепости Севастопол и Питиунт, намиращи се една от друга на два дена път.”
В нашата литература П.Добрев изказва интересната хипотеза че зад въпросните „брухи” се крие българския етноним. Повечето рускоезични изследователи ги причисляват към абхазо-адигските племена, други - към сармато-аланските племена. Интересна гледна точка според Гаглойти, е че етнонима произдлиза от осет. bыru – преграда, укрепление, вал, крепост. В това отношение заслужива внимание, че едно от убихските племена се нарича в средновековието „алани”.
Флавий Ариан (2 в.) в своето описание (обиколка) на Черно море, споменава река Боргис, отговаряща на съвр.Мзимта, намираща се на територията на Абхазия: „И така, ако се потегли от Диоскуриада, първата спирка да бъде в Питиунт, на разстояние триста и петдесет стадия. От там сто и петдесет стадия до Нитика (съвр.Гагра), където в древността е живяло скитското племе, за което споменава историка Херодот: той казва, че този народ е въшлив, и такава мълва за тях продължава и до днешно време. От Нитика до река Абаска (вероятно връзка с народа абазги) деветдесет стадия, Боргис, отстои от Абаск на сто и двайсет стадия, а от Боргис – на шейсет стадия е Несис, където се издава Херакловия нос (според В.Милер той отговаря на Птолемеевата Ампсалида). Ааналогично Птолемей споменава р.Бурка: „Зад Коркондам, на Понта, зад град Ампсалис е река Бурка”.
В аналогичен документо от 5 в. представляващ също описание на Черно море, но от анонемен автор р.Боргис е наречена Брухонта: „От Питиунт до страната Стенитика (която накога наричали Триглит) са 150 стадий, в тази страна в древността е живяло скитско племе, което споменава Геродот. Той казва че се хранели със шишарки. И тази представа е съхранена и до днес. От Стенитика до р.Абаска - 90 стадий. А от р.Абаска до Брухонта (която сега наричат Мизигма) 120 стадий. От Брухонта до р.Несис, където е Херакловия нос (т.н. Пиксит) 60 стадий”. (Георгика. Сведения византийских авторов о Грузии, т.2, изд.11. Тб., 1965, с.4-13) Или Бурка, Боргис и Брухонта са една и съща река чието название е свързано с народа бурки, пурки, брухи или пугури – българи?
Трето споменаване на този топоним е от Агатий, който в своята „История за царуването на Юстиниян” съобщава за крепост между земите на лазите и аланите, наричащо се Бухлоон и че принадлежи на апсилите (абазгите).
Четвъртото споменаване на този етноним е от Плано Карпини (13 в.), в своята „История на монголите”, сред народите в Кавказ, покорени от монголите: „каси (касоги), якобити, алани или аси, обези (абазги) или георгиани (грузинци), несториани, арменци, кангити (кангари), комани, брутахи, които са иудеи…”. Виждаме че брутахите са същите брухи, или са едно от абхаските племена, или в крайна сметка асимилирани прабългари, в случая са посочени че изповядват юдаизма. Етнонимът брухи, традиционно в рускоезичната литаратура се свързва с убихите, които са част от абхасците. Самоназванието им звучи като пьок, пьох, бьох. (НВ-ЭПНСК,стр.59-69) Днес убихите обитават същите райони, където са посочени от Прокопий, но по-голямата част от тях, поради ислямската си религия, през 19 в. е изселена в Турция, известни ни като сборната кавказка мюсюлманска общност „черкези”.
Така че много по-достоверно е приравняването на етнонимите брухи (бурки) и българи. Например Новоселцев също свързва брухите с българите, предвид сходния район на обитание, Западен Кавказ, на границата, между абазгите и аланите. Смятам че основателно може да търсим връзка между брухи и бурдари, бурсари, бурки, пурка, пагерити. Това са различни названия на един и същ народ!
В същия географски район, Захари Ритор посочва “бургари със свой език, народ езически и варварски” обитаващ на север от Капийските врата (в случая Дарйял), а от Каспийските врата до морето е страната Базгун (Барсилия). (ЗМ-И) В своята „История” Михаил Сирийски споменава че българите и пугурите се заселили в „страната аланска”. Бургарите на Ритор и пугурите на Михаил Сирийски съвпадат напълно по локализация с пагеритите/бурка/пурка/брухи.
Следователно внъндур-болгар за които пише Хоренаци са всъщност „българите на Вунд или Вънд” участващи в сиракската общност, с които воюва Арташес І, а римските автори ги наричат епагерити/пагерити. Появата на сираките в Кавказа е свързано с мащабната промяна на етническата обстановка в Средна Азия в 3-2 в.пр.н.е. свързана с установяването на юечжите-тохари, усуните-асиани и кангюйците-пасиани по поречието на р.Сърдаря. Самите сираки се свързват със споменатия четвърти народ, участвал в съюза на тохари, аси (асиани), пасики (пасиани), известен като сакаравали или сакарауки. Хаусиг смята серите за тохари и ги свързва с едно от племената учавствало в юечжийско-усунския съюз, завладял Гръко-Бактрия: племето сакаравали или сакарауки. Той вижда в това название двусъставна дума sarag и тох.(а) wla, тох.(б) wāl – цар, владетел, т.е. царски сери. (ВС-К,стр.69-71) В гръко-римската географска традиция с етнонима сери се обозначават тохарите, съседи на Китай. Китайското чи-ди е аналогично по значение – червени ди, потвърждаващо сери = червени. В тохарски ark, arkwi, arsi – сребро, блестящ, санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски šuhra, средноперсийски suxr, осетински sirх, surх, пущунски sur – светъл, блестящ, огнен, червеникав, ормури sowrb, пущунското sara – чист, светъл, свят. (L-IAIL) В съвр.български сур означава светъл, пепеляв, сивкав, но насурял означава зачерван, зреещ, но и огнен, в израза „сура-ламица” (огнена ламя) в народното творчество.
Тибетците наричали тохарите белоглави, светлокоси, червенокоси, жълтокоси, т.е. сери, в тибетски ser – червеникав, жълт, в искашимски surkhun, пущунски surh, sur, sra, означават блестящ, светлочервеникав, рижав, черевеникав, а пущунското sursarey – риж, червенокос. Вероятно осетинското sirx, sirxu, стои в основата на етнонима сираки, който в Кавказ е известен и като сири, сери, суракийци. Не приемам версията на В.Абаев че сираки произлиза от осет.sirak – чужденец.
Самото име Вунд/Вънд съвсем не е случайно. То отразява една обща закономерност за която ни съобщават с учудващо постоянство китайските хроники. Управляващото племе при юечжите се наричало Хун-е (хиони, хиаона от Авестата), а управляващият род или династия Вен. Когато хуните разгромили юечжите, последните се преселили на запад, където създали нови държави. Но при всички начело застанали предсатавители на династията Вен, която водила началото си от града Чжоаву (града на Сйявуш, намирал се някъде до Хотан, според Фирдуоси). Родът Вен е управлявал всички кангюйски владения по поречието на р.Сърдаря и Фергана (Даван). Нещо повече, „малките юечжи” т.е. тези тохари които останали в Синцзян и се подчинила на хуните, се управлявали от „веноуто-ван” в по-късна транскрипция е даден като „венюцзян-ван” като ван е китайска титла означаваща подчинен княз, а веноуто е самоназванието на народа, явно по името на управляващата династия. Като използува анализите на В.С.Таскин и Н.И.Крадин, Габуев доказва че йероглифа на изписване на Вен, от израза Веноуто-ван е един и същ с йероглифа означаващ управляващата династия в кангюйските земи и Даван, както и със синонима на Аланя – Уананшана/Венаншана. Така през 4-5 в. се неричат земите около Аралско море в китайските хроники (Бей-ши). (ТГ-АКО) Оказва се че коренът „вен” не е случаен и има своето сходно обяснение както в тохарските, така и в иранските езици. В етимологичния речник на Дъглас Адамс, wntare означава изключителен, важен, winānne – победа, wināsk – чест, поклонение, wincane – най-силен. Като първооснова той посочва прототохарското *weonduru – силен, славен, велик, водещ, управляващ. Паралели в хетски uëent, uen, латински venus, старовисоконемски winida, кимвърски gwent, um-wan, санскрит vaānats, vanati, авестийски vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat – желая, стремя се, искам, боря се, заповядвам, владея, в пехлеви winārbeg – разпредител, заповядващ. (P-IEW) В авестийски van, vanañt, средноперсийски wjn`r, winar, winrg – победоносен, порядък, процъфтяване, winner – заповядващ, вахански wыnыar – устойчив, силен, съвр.персийски wеnd – държа. (Ch-DIV) Също виж осетинското wajыn/wajun (изговаря се като уайын/уайун) – управлявам, fænd – говоря, заповядвям, управлявам, ръковода, fændоn – воля, желание, uændоn – смелост, победа. (VS-ETD),(ОРС) В осетински дигорски uenddug – виден, представителен, известен, също в иронски wыnd (uыnd), дигорски windæ (uindæ) – с представителен, хубав, привлекателен вид. (ВА-С-4,стр.110,116) В искашимски wanuw – призовавам, шугнански wintao - побеждавам. (IED) В пеласгийски, в надписите от Микена wanaka – господар, владетел. При етруските е съществувал бог наречен Vanth. (ВГ-ДЕЕ,стр.17) В палийски viňňū – мъдър, знаещ, viňňati - известен, vineti – водещ, управляващ. Тези примери напълно прилягат на рода Уин/Вин – победоносен, най-силен, почитан, най-важен изобщо водещ, управляващ и осетинското (аланско) вънд/винде – с представитилен, важен вид. За връзката на внъндур с Вен говори и титлата на владетеля на малките юечжи Веноуто-ван, владетел на народа веноуто – венетери, внъндури. П.Голийски, като специалист по арменска филология, прави обстоен лингвистичен анализ на начина по който се записва името влендур/вхндур през различните епохи съобразно развитието на арменския език. Стига до извода че най-правилната интерпретация е „ванандур” което съответства и на хазарскта транскрипция в-н-н-т-р. Унгарците също наричат българите по този начин – нандор от ванандор. Подобна форма дава и арабинът Ал Гардизи, н-н-д-р. В арабската писмена традиция в-н-н-д-р се явява традиционно название на дунавските българи за разлика от волжките които се наричат булгар. В арменската литература името Вунд се превръща в синоним на българи изобщо. Авторът доказва че ванандур, в-н-н-т-р и уногондур са синоними на едно и също название. (ПГ-КНВМХ,стр.39-42-А.26-2004)
Масуди съобщава че в съседство с аланите и хазарите живее народа al-w.l.nd.r.yа, чието име идвало от столицата им, града w.l.nd.r, арабското понятие е производно на арменската форма влендур.
По-късните форми са, уногондури, в-н-н-т-р, нандор! Преходът към византийското уногондур е станало вероятно от арменската форма вхндур. Внъндури-веондуру, е максимално близко до тохарското понятие! Също в иранските езици с нставката –dār се образуват етноними, отразаващи значението владея, напр. дандари – владеещи реката, от dār – владея, управлявам, притежавам и алано-сарматското dana/dan, осет.don - река. Или внъндури може да се разглежда и като „владени, управлявани от Вънд”, внъндур-болгар – „управляваните от Вънд българи”, като –дуръ/-дъръ се явява аналог на общоиранското dār – държа, управлявам, владея. Появата на внъндурите в Кавказ, посочени от М.Хоренаци, е синхронна с първата юечжийска вълна от 2 в.пр.н.е., оставила и топо- и етнонима тохари в Кавказ, разселила се в Средна Азия и Средноазиатското междуречие. В кушанобактрийския език ванандо означава победител, Ванинда е богиня на победата. Българското име Въндо (Вунд) отразявя тази древна тохарска и иранска етимология! Среща се и при чувашите като Вандай, Ванетте, Вантей, Вантюк, Ваньтти. (ЧАЯ)
А.Стаматов посочва съчинението на Секст Юлий Фронтин в своя „Стратегикон. Книга-2” (Стратегемы, ВДИ, кн. 1/1946 г., с.256), в което се съобщава че в 59 г. по времето на император Нерон, римският пълководец Домиций Корбулон при обсадата на Тигранакерт, обезглавява плененият съюзен на арменците варварски владетел носещ партянската титла мегистан, megistanes Ваданд. С.Ю.Фронтин е един от офицерите на Домиций Корбулон: „5. Домиций Корбулон обсадил Тигранакерт но се виждало че арменците са готвят за упорита обсада. И тогава, той (Д.Корбулон) екзекутира Ваданд, единият от пленените мегистани, и главата му я изтрелял с балиста в неприятелската крепост. Случайно главата паднала в центъра на събранието провеждано от варварите (арменците и съюзниците им) При вида на отсечената глава, възприета като лошо предзнаменование, уплашените варвари побързали да се предадат”. (СФ-С,гл-2)
А.Г.Бокщанин [Парфия и Рим, М., 1966 г., ч. II,с. 194] го превежда като „Ванад”, а според К.Тревер името му е било Вананд. (АС-ТІРБИ,гл.2) Спорно е, това ли е българският Вананд, много по-вероятно е негов наследник. Факт показващ че в 1 в. внъндурите са в Кавказ. Още при Тигран ІІ започват сблъсъците на Армения с римляните, така че напълно възможно е внъндурите като съюзници на Армения да са пострадали от римското нашествие, свалило от власт и самия Тигран ІІ.
Акад. Я.А.Манандян, изследвайки главните пътища на Армения според „Tabula Peutingeriana” или „картата на Касторий” стига до извода, че станционните пунктове в Армения са носили имената на областите, в които се намират и обслужват. Между тях се споменават „Banantea”, „Arachia” (изв. като „Archene” у Плиний) и „Artaza” (Ардоската равнина, в осет. ærdoz е високопланинско пасище, аналогично на старобълг. рудина), (Манандян Я.А., Круговой Путь Помпея в Закавказье, ВДИ, кн. 4/1939 г., с. 81). Интересуващата ни станция е била разположена в Горен Басиан и е изписана като „Barantea”. Я.А.Манандян я чете „Banantea” с пояснение, че отговаря на древноарменското „Vanand” - в род. пад. „Vanandeay”. Без колебание споменатите станции и области той идентифицира с „Вананд”, „Харк” и „Артаз”. Но това значи, че когато са били създавани Певтингеровите таблици (вт. пол. на 2 в. - нач. на 3 в., с окончателна редакция в 4 в.) областта „Вананд” вече е носила своето българско име. (АС-ТІРБИ,гл.5) Трябва да уточним че въпросната римска пътна карта, съставена от 11 пергаментни листа, е изготвена още в 1 в. по поръчение на император Октавиан Август. След това е допълвана до времето на император Константин Велики. Става известна като „Певтингерови таблици” едва в Ренесанса, когато препис от нея става собственост на Конрад Певтингер (Konrad Peutinger 1465-1547 г.) – немски учен енциклопедист и историограф от Аугсбург, който пръв я отпечатва и публикува, като я прави достояние на научната общественост.
Или още в периода 1-4 в. вече имаме утвърдено название Вананд в Армения отговарящо на областта в която били заселени българите на Вънд, впоследствие арменизилрали се и станали неделима част от арменския народ. Всъщност основната маса българи (внъдури, в.н.н.т.р., нандор, уногундури, купи-болгар) продължава да обитава на север от Кавказ, където Хоренаци посочва „Страната на българите” и става държавнотворческия елемент в бъдещата Кубратова България. Арменските българи във Вананд са една малка част, вероятно пленена и заселена там от Вахаршак І или Арташес І. Аналогично съседна на Вананд е областта Артаз, заселена с пленени алани, а топоним Ардос съществува и днес в района на Сев.Осетия. А самият Вънд и неговите потомци са представители на същия юечжийски род Вен управляващ в Средна Азия. Династията на Вънд е първата известна ни древнобългарска династия. Съществува ли връзка с упоменатата в „Именика” династия (род) Дуло, или кога и как е била заменена с рода Дуло, не ни е известно.


Б). ИМЕНАТА НА ВЛАДЕТЕЛИТЕ ОТ „ИМЕННИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ КАНОВЕ”

Именникът на българските канове (князе) е кратък летопис или владетелски списък към несъхранила се хроника, съдържащ имената и родовете на няколко ранни български владетели. В него са посочени също и датите на възкачването им на престола и продължителността на тяхното управление, която включва и времето когато са били съвладетели или в гражданска война. Интересното е, че титлата кан не се споменава при нито едно от изброените имена. Единствената спомената титла е „княз“, с която са наречени Испор (Аспарух) и петимата му предшественици.
Именникът е открит през 1861 г. от руския учен Александър Попов при изследването на руски летописи. Тогава са открити три руски преписа на документа: най-ранният от тях — Уваровият, е от края на 15 в., а другите два – Погодинов и Московски, са от 16 в. Между трите преписа има някои различия в транскрипцията на имената на владетелите. Текстът на творбата е вмъкнат в книгата „Елински и римски летописец“: между първата част – „Четвърта книга на царете”, и третата – „Хроника на Георги Амартол”, без да бъде отделен от тях.
Текстът е твърде кратък: „АВИТОХОЛ живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година (на завземането на властта) дилом твирем. ИРНИК (ЕРНИК) живя 150 години. родът му Дуло, а неговата година дилом твирем. ГОСТУН 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем. КУРТ управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем. БЕЗМЕР 3 години, а родът му Дуло, а годината му шегор вечем. Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега. АСПАРУХ (ИСПОР, ИСПЕРИХ) княз 60 и една година (управлява). Родът му Дуло, а годината му верени алем. ТЕРВЕЛ 21 години. Родът му Дуло, а неговата година текучитем твирем. СЕВАР 15 години. Родът му Дуло, а неговата година тох алтом. КОРМИСОШ 17 години. Родът му Вокил, а неговата година шегор твирем. ВИНЕХ 7 години. Родът му Укил. А неговата година шегор алем. ТЕЛЕЦ 3 години. Родът му Угаин, а неговата година сомор алтем. УМОР (управлява) 40 дни. Родът му Укил, а годината дилом тутом”.
Нека разгледаме на етимологията на владетелските имена:

1). Авитохол. Той е първи подред във „владетелския списък”. Традиционно привържениците на хунския или тюркския произход на древните българи, смятат че това е хунският вожд Атила. Дори на пръв поглед е твърде съмнително, предвид съвпадението само на три звука при сравняването на имената – „а”, „и”, „л”. Атила е известен от германските саги като „Етцел” и „Атли” в скандинавските, но никой никога не го е наричал Авитохол. Например името Ætla е било разпространено сред англосаксонците в първите векове, след заселването им в Британия. Засвидетелствано е и в староанглийски топоними Ателфорд, Ателфиелд, Ателбург, Ателбридж. (ОМХ-МГ,стр.453) Самият факт че в „Именника” за него са отредени 300 години на управление, показва че се касае не за историческа личност, а за митологичен персонаж, прародител. Напр. в представите на аланите, 300 години е една завършена епоха от развитието на света. За етимологията на името мога да предложа няколко версии”:
а). Авитохол - син на сърната. Тази версия е популяризирана от П.Добрев, аргументирайки се със съответната легенда за българския княз отгледан от кошута, фиксирана от източниците: „От една старинна литовска хроника, записана през 14-15 век, личи че българите са разказвали една легенда за своя произход - те вярвали, че създателят на техният народ е бил отгледан в горският пущинак от една милосърдна кошута”. (ПД-ППЕКстр.92). Той посочва хипотетичното прабългарско-памирско афи, аху – сърна, кошута и тофъл, тафъл – дете. Съотв. в авестийски āba, санскритски ābhā, персийски āf, āhū, ahwal, пехлеви āhūg, пущунски аfi, аhu, aosī, осетински хъuaz, хинди-урду āhū, искашимски ахvi, кашмирски āhō, раджахстхански aphandī, белуджи ask – елен, в осетински кошута. В тох.(б) aiyye, aineye – антилопа, елен. (DA-DT-b) В келтските езици, кимвърскои ewig, корнуелски euhik – сърна. За тофъл, откриваме в кюрдски tifal, пущунски tiflak, персийски tefl, taulīh, гилянски, таджикски, шугнански tifl, сариколски tēxēl, кховарски tâükur, хинди-урду totlā, totlānā – дете, в средноперсийски tola – новородено животно. (VS-ETD) В авестийски toχm, пехлеви tōhm означава семе, род, племе, семейство. В ингушки tīexьe – потомък (иранска заемка). (РИС) Аналогично в някои варианти на аланския „Нартски епос”, един от главните герои Батраз, притежаващ много от характеристиките на Бога-войн, Бога-гръмовержец, като новороден е бил откърмен от кошута, а в друг вариант, майката на Батраз е родена от бяла кошута. (АД-РГ) Както видяхме прародителя Сауасс (Зиези) също се жени за кошута. И.Добрев, оспорва извода на П.Добрев, посочва че тафъл е арабска дума, вторично заета в иранските езици, след ислямизацията. Авторът се аргументира с „мащабната арабизация на всички ирански езици, с изключения на осетинския”, настъпила по пътя на излямизацията. Той смята че, зад Авитохол се крие Яфет-оглани, т.е. потомък на легендарния прародител Япет, Яфет, или „тюркобългарското” авит е форма на общотюркското aba – баща, прародител, т.е. Авит-охол е „син на прародителя”, а охол е „тюркобългарската” форма на общотюркското ogul – син. (ИД-ПХА)
Но в осетински присъства думата tаlа – фиданка, младо дръвце (сравни със средноперс. tola – новородено животно), за което В.Абаев посочва унгарското fia-tal – кълн, зародиш, млада клонка, младо дръвце, като стар алано-унгарски изоголос (Blüten), така че е според неговата въстановка (Абаев), е съществувала подобна на другите ирански езици, аланска дума talfa/tulfæ, аналогично на осетинското tær, tærыn което означава, младенец, отрок, потомък, а в другите ирански езици е със значение свежа трева, млада клонка (аналогично в български трина – свежо сено). (ВА-С-3,стр.225) Или имаме древен индоирански корен, а не късна арабска заемка, което автоматически отхвърля категоричността в извода на И.Добрев. Коренът tafl/tefl си е ирански, зает от арабите, както и много др.ирански думи, а не обратното. Аналогичният семитски корен е *wld, акадски walādu, арамейски yld, юдейски yэlēd, yэlīd, арабски wld, walad, етиопски walada, wälädä – новородено, дете, потомък. (SE) Всъщност иранските tulfa, tifl, tefl и хипотетичното прабългарско тохол, тух(ол), са иранските разширения на същия древен корен *tul/*dul, със значение син, потомък.
б). Авитохол – защитник, покровител на рода. В тох.(б) awe – дядо, прародител, етруски apa – баща, латински avus - дядо. (DA-DT-b),(EG) С общ произход са староиндийското avi, авестийското avaiti, avitar – благосклонен, защитник, закрилник, древноирански *au, *auah, авестийски avah, хотаносакски hava, хоремзийски *abi - помощ. (L-IAIL),(ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.253-254) Също в авестийски aiwyâxshayeiñti, aiwi-xshi – ръководещ, управляващ. (JP-DCAW) Изхождайки от общоиндоевропейското *avi – прародител, индоиранското avi – защитник, покровител и общоиранското *toχm – род, семе, потомство, в български тужар – потомък, туканъ – сродник, респ. осетинското иронско tug, дигорско tog – кръв, което също е производно на *toχm, в Авитух, Авитохол може да се види „покровител (прародител) на рода”. Също в дигорски ахil - род, поколение, близки родственници по кръв, от персийското xail, xīl – род, поколение. Във вахански ažγol, шугнански ižγōl, йидга ažγаl – членове на семейството, според Томашек е с общ произход с кховарското ažеli – деца. (ДРС),(ВА-С-1,стр.90),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.90) Тогава Авит-охол – покровител, защитник на рода, племето, респ. прабългарското *oхолъ е аналог на дигорското *aхил – род, семейство или Ави-тог-хил – прародител по кръв.
Според Й.Микола и Х.Хаусиг, Авитохол произлиза от хуно-алтайското avit (ata), aba – прародител (баща, дядо) и oγul – син, потомък, чиято древнобългарска форма е ohol. Така мисли Б.Симеонов. Въображаемата връзка с Атила, се извежда като ata – баща + il – племе, т.е. Атила – баща на племето. (БС-ПО,стр.136-138) Виждаме ностратическите корени на понятията.
в). Авитохол – прародител на двалите, дуласите, Дуло. В „Именника на българските канове” ясно е посочено че митичният Авитохол е пръв от управляващия род Дуло. Съществува голямо основание, както смята Гадло, да смятаме че “родът Дуло” всъщност е сарматското племе двали, дуласи, тали, туласи, чийто далечни наследници са съвр. осетинци двали, двал-дигор. Двалите или туласите са непоследствени съседи появили се съвместно с прабългарите от групата внъндур-болгар в Кавказ. Така че Ави-тохол, респ. Ави-тул, може да се разглежда и като „прародител на Дуло”, дуласите, респ.на управляващата династия.

2). Ирник. Той е втори подред във владетелския списък. Царувал е 150 г., точно половината от годините на Авитохол. Това показва половин епоха, т.е. отнова имаме митологичен персонаж. Привържениците на тюркската теория го приравняват към хунския вожд Ернах, син на Атила, без да имат някакви доказателства за това.
В надпис от Танаис, от 2 в. Фасмер разчита аланското име Арнак (Άρνάκης). На Таманския п-в, през 1910 г. е открита надгробната плоча на Ирак – главния преводач на боспорския цар Савромат ІІ (174/175 - 210/211г.). (ВК-ИА,гл.3) От този корен са името Ирник в Именника. Сходно по звучене, но различно по значение е името на хайландурския (олхонторски) вожд Еран в Кавказ, около 450 г., свързан със самоназванието на част от осетинците – ирони. П.Голийски посочва че в арменските източници, името Еран се пише с аспирално „х” което показва че трябва да се чете Херан. А в областта Еретия, на границата между Грузия и Кавказка Албания (Алуанк) също в арменските източници се споменава народа „херан”. (ПГ-БКА,стр.326) Според В.Абаев, областта Еретия, в груз. Hereti, носи названието си от етнонима ирони, ири, източни алани, съвр.носители на иронския диалект са техни наследници, защото чеченците, аварците и андийците и днес наричат иронските си съседи hiri – „хири”, т.е. ири и хири са синоними. (ВА-С-1,стр.546) Така че напълно реално Херан/Еран, вероятно е отразявало етнонима ири/ирони – алани, което показва че хайландурите/олхонторите (олхонтор-болгар), всъщност са алани-ирони! Според П.Добрев, именно този Еран, живял в 5 в. е Ирник от „Именника” което е трудно доказуемо.
В.Стоянов посочва сред турските регистри от Ксантийско и Драмско от 15 в. българското име Хърнак, далечен аналог на Ирник. (ВС-КПАБ,стр.217) Интересно е че в прехода Арнак-Ирник, откриваме същата закономерност както между протоаланското *ar- и съвр.осетинското *ir- . Етимологично обяснение на Ирник/Арнак/Хърнак може да се изведе от осетинското ærnæg – див, яростен, тох.(б) arāni, хотаносакски ārānaia – див. (ОРС),(DA-DT-b) В авестински auruna, `rsna, древноиндийски arаna, алански arnak, согдийски ārak – див, чужд, яростен. (ВА-С-1,стр.179) В древноирански *arika, древноперсийски arīka, arik, средноперсийски arēγ, белуджи ari – ненавист, ярост, производно е и древноиранското *arna – насилие. (ВР-ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.221-222,226) Сравни согдийската и средноперсийската форма с Ирак, което показва че то е форма, вариант на изходното Арнак. В.Кузнецов смята Ернах, като форма на аланското име Арнак и директна аланска заемка. В случая имаме тъпично алано-сараматско име със заплашваща етимология, „да бъде яростен към враговете”. Името Ирнак се среща и днес при чувашите. (ЧАЯ) Като алтернативно мнение може да посочим тюркският корен jerne – млад, силен мъж, от който вероятно произлиза името на хунския вожд Ернах, с умалителна надставка –näk, според Г.Фехер. (БС-ПО,стр.138-139) Но коренът *ar-/*er-/*ir- човек, мъж, хора е общоностратически, показващ паралелно семантично развитие в ностратическите езици, което обяснява присъствието му и в иранските и в алтайските езици.

3). Гостун е третият владетел в „Именника” на фона на управлението на предходните, за него е отреден срок от две години, като се посочва че е бил наместник и принадлежи към друг род – Ерми. Неговото намесничество е мезду 603 и 604 г. и предхожда управлението на Кубрат. Затова се свързва с аварската зависимост и се приравнява към съобщения във византийските източници Органа, който е бил чичо на Кубрат. Явно Кубрат в твърде ранна възраст е седнал на трона, което е налагало регентско управление. На пръв поглед имената Гостун и Органа се отличават твърде много за да се свържат с едно лице.
В.Бешевлиев посочва няколко версии за етимологията на прабългарското име Гостун. Според Куник името Гостун е идентично с иранските имена Γαστεις, Γαστειν и произлиза от староперсийското gasta, съвр.персийски gast – отвратителен, лош, осетински иронски gоzе, gоdzа – изпражнение, което е абсолютно нереално, или от хипотетичното аланско gasti – гост, според В.Абаев, съхранено в имената от Пантикапей и Горгопия Γαστείς, Γαστης, аналогично на в ягнобски, пущунски gašt, шугнански, язгулемски gax't, кюрдски geşt, талишки gêšt, гилянски gêštên, персийски gäšt – отивам, вървя. (ВА-СЕИ,стр.12),(VS-ETD) Окончанието –ун, отговаря на осет. окончание –on, древноиранското –ān/āna за мъжки лични имена. (ВБ-ИЕП) Според Вернадски Гостун най-вероятно е бил славянин ант, което не можем да приемем, предвид рода му Ерми. Според Б.Симеонов, името Гостун произлиза от кощунство, старобълг.кощунъ, н в смисъл присмехулник, смешник, шегаджия, което е също несериозно. (БС-ПО,стр.142) Възможно е и друго заначение на Гостун – силен. До същият извод стига още В.Томашек, който посочва угрофинското kostan - смел, или тюркското küstün – силен. (БС-ПО,стр.140) Етимологични паралели: В пехлеви gōshn – сила, т.е. силен. В осетински иронски gоcъеf, дигорски gucъеf, guэštiэfi, ягнобски qaiš, кюрдски gûc, сариколско kûč, хинди-урду quwwat, означават силен човек. От осетински заето в адигски guašaie, кавказки аварски guč, лакски, лезгински guž – сила, мощ. Явно от ирански думата е попаднала и в старотюркски güç – сила, мощ. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.110) Дигорската форма е производна и на ciахъ – великан, guc+ ciахъ – силен великан. (ДРС) Може да се свърже с българското Гочо, Гоце, които са явни предхристиянски прабългарски имена, впоследствие прикрепили се към християнското Георги, преминали в умалителни форми. При осетинците се срещат личните имена Гоццо, Гоцъи, Гуца, Гуци, Гуаццæу, Гойца, фамилните имена Гоцъатæ, Гоцъойтæ, съответно в руски вариант Гоциеви, Гоцоеви, аналогично на българското Гоцеви, Гочеви. Така че Гостун най-вероятно е свързан със сила, а Гоце и Гочо са съвремените му форми, Гоцо, Гоцан, Гочул, са по-стари форми. (ЙЗ-БИ,стр.89)
Откриваме и сходна етимология на името Органа. Можем да се свърже със санскритското ogana, пракритското ogr.naā, санскритските форми ugrāna, ugrānā, urgana, ugraā, протоиранската форма е augar, ugra, авестийските ugra, uγra, aoggar.n, староперсийските ugraka, согдийски `γrk (uγrak), протоиндоиранското hugra, бенгалски ugra, маратхи ugira, ugrata, orataghana, кашмирски zonguru – силен, най-силен, черезмерно силен, здрав. (L-IAIL),(ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.259) В ирландски urchуid – застрашаващ, убиващ. (EDGL) Тези примери обясняват етимологията на прабългарското име Органа, както и на думата ургулешката – грубо, непохватно, разрушаващо. Аналогично в дигорски urgъu – непохнватен, груб, urgъujаu – разсипан, разпилян. (ДРС) Вероятно от същия корен е етнонима угри – силни, иранска заемка. Самоназванието на унгарците magyar означава същото – хора юнаци, силни, смелчаци.
Или Гостун и Органа се явяват смислови синоними, означаващи силен човек. Ако се приеме версията че това са две имена на един човек, не може да кажем защо са били използвани.

4). Курт (Кубрат) е четвърти подред в „Именика”. От старобългарската форма Коуъртъ, според Бешевлиев, би следвало че оргиналното произнасяне е било Коувратъ, аналогично на гръцкия запис Κούβρατος. (ВБ-ИЕП) Среща се при чувашите като Купрат. (ЧАЯ) Като тюркски аналози, Хаусиг, Моравчик и Алтхайм посочват несериозното qurt - червеи, batu – господар, т.е. „господарят на червеите. Г.Немет го извежда от глагола qobran – събирам, а А.фон Габен посочва че qubrat е повелиталната му форма – „събери”, а Г.Фехер и Б.Симеонов посочват тюркското qurt – вълк. (БС-ПО,стр.145-146) (б.а. Друг е въпросът че qurt е иранска заемка, от средно- и съвр.персийски gurg, gorg, таджикски, шугнански gurg, особенно гилянското gurd – вълк) Етимологията на името е разгледана от В.Бешевлиев: К.Мюленхов свързва Кубрат с авестийското huroda – хубав, красив, осетински kurdiat – надарен. Според В.Мюлер произлиза от авестийското hvar – слънце и осетинското uta – легло. Фасмер го свързва с авестийското hu-urvada - приятел, а Юсти посочва смислово сходното hva-urvada – обичан, имащ приятели. В.Абаев предлага друго смислово тълкуване, от осетинските xor – слънце и wac – дума, слово, т.е. „предвестник на слънцето”. Фасмер го свързва с авестийското haurvati – пазя. Предлагам друга етимология: Може да посочим иронското rаtu kænыn, дигорското rаtu kænun – извършвам, rаttæg – творец. (ОРС),(ДРС) Кубрат или Хоуврат (както е записано името в арменските източници - (Ашхрацуиц) вероятно означава „създаващ добри дела” от общоиранското *xub – добро дело, аналогично на келтското (староирландско) cob – щаслив, успешен. В древноирански xu-apah, авестийски xvapah, средноперсийски xvap, согдийски xūр, кушанобактрийски xobo, съвр.персийски xub – добро дело. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-3,стр.416) Виж също българското ратувам – желая, аналог на осетинските форми.

5). Безмер е записан като следващ, пети владетел в „Именика” управлявал само три години. Според привържениците на тюркския произход, Хаусиг посочва bäšim - пети, är – мъж, т.е. „петия владател”, а Б.Симеонов посочва bezm - гуляй, är – мъж, т.е. „гуляйджия, гастроном” които са повече от съмнителни и нереални. (БС-ПО,стр.144) Историците обвързват Безмер, като славянизиран вариант на известния от византийските данни най-голям кубратов син Батбаян или Баян. Въпреки че това е много спорно, защото името Безмер не е славянско, а иранско.
а). Бозмихр – скъп на Митра. В.Бешевлиев обяснява името Безмер от Именника като Боз-Михр, (Bozmixr), скъп на Митра, също с помощта на осетински. Възможно е изобщо кончанието -мер, в прабългарските имена да означава Михр, подобно на санскритските имена, завършващи на -митра. Със славинизацията -михр, -мер преминава в -мир. (ВБ-ИЕП) В осетински иронски boz означава скъп, обичан, благороден, buz, buzn – благодарност, признателност. (ОРС). В дигорски bоznæ – благодарност, bоzdzijnаdæ – благодарност, признателност. (ДРС) Абаев въстановява аланската форма būznyg, санскрит bhunj, протоирански bauzna, авестийски baošnah, согдийски βuzn – благодарност, признателност. (ВА-С-1,стр.275) В скитски *βāša – прекрасен. (КВ-СЯ) Осетинските понятия стои в основата и на друго прабългарското име Бузан. А в езика на прабългарите *бозъ/*безъ е означавало скъп, обичан, почитан, благодарен. При осетинците се среща името Бузар, Бузо, Будзу, Будзи, а при чувашите - Бузак Бусай Бускей. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)
б). Бузмихр – Бу(р)змихр – възхваляваният Митра. Като втора възмажност може да посочим вероятната изходна форма Бурзмихр – „възхваляваният, издитнатият Митра” от авестийски barэg, средноирански, партянски и пехлеви burz – възхвала. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.112-113)

6). Аспарух, Испор, Исперих – следващ по ред владетел в „Именика”, основател на Дунавска или Балканска България. Авторът на „Именика” отбелязва че до Аспарух, българските вледетели са управлявали „оттатък Дунава”. Арменската география „Ашхарацуйц” използува формата Аспархрук, а формата Аспарух е използувана в хрониките на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник. В „Анонимната българска хроника” се използва формата Испор или Испор-цар. В Московския и Погодиновия препис на „Именника” името на Аспарух е предадено като Исперихъ, респ. Есперерихъ, а в Уваровия препис то е Есперихъ. Според В.Бешевлиев етимологията на имено е иранска. Свързва се с корена *asp – кон. Предлагат се няколко етимологични варианта:
а). от aspa+urga означаващо „мощен кон”, според В.И.Абаев, Томашек, Хармата и Згуста, обясняват името Ασπουργος, което в съвр.осетински е æfsъurg/æfsarg производно на аланското *aspurg - име на легендарна порода коне. (ВА-С-1,стр.112) Съществувало е и име на сарматско племе „аспургияни” – силноконни, имащи силни коне. Един от най-видните владетели на Боспорското царство, също носи името Аспург (Ασπουργος), управлявал (8 г.пр.н.е.-38 г.). (КС-БНПб-М-1-2005,стр.28)
б). от aspa+rauka което означава „светъл, бял кон” според друга версия на В.Абаев. Той вижда същото име, в името на грузинския цар от 2 в. Asparug (Aspacures у Амиан Марцелин) от *Asparug. Във 2 в. в Грузия (Иверия) живеее и управлявя питиахът (княз) Аспарукх, за който се знае че е от ирански (вероятно партянски или алански) произход. (DL-AfI)
в). от староперсийското *aspabāra, средноперсийски asvār (’swb'l) – конник, предложено от Юсти. В пущунски spor, spara – яздя.
г). Хибридна ирано-тюркска етимология предлага Алтхайм, от *aspar – конник и и тюркската дума oq – стрела, в значение „племенно поделение”. Цялото име значи според Алтхайм „лице, чиято племенна част са конници”. Подобна хибридна (и нереална) етимология предлага и П.Д.Скорчев, приемайки че името Аспарух е съставено от персийската дума asp - кон и арабската рих, рух - вятър, вихър, т. е. „вихрен кон” или „кон вихрогон”. (ВБ-ИЕП)
Привържениците на тюркската теория предлагат несериозното съчинителство: еш-берю – другар на вълка (Г.Фехер), или връзка с древнотюркското име Ъшбара, което или е също иранска заемка, от *aspabāra, или както смята С.Клящорний Ъшбара е калка от крорайнското (тохаро-индийското) usvara – господар, управник, от еднозначното санскритско aišvarya. В древноирански asš – много, голям, в осетински дигорски as – размер, величина и общоиранското *bar/var – право, власт, т.е. притежаващ голяма власт. (ВР,ДЭ-ЭЯИЯ-1,стр.247)
Името Аспар което е аланско и съвр.осетинско е фиксирано и в турските данъчни регистри в първите векове от турското робство. Среща се при чувашите под формата Ишпар, Аспар, Йашпар, Еспер. (ЧАЯ)
д). от *espor – орел (Прицак). Въпроса със съществуването на втория вариант на името Испор, Исперих, дава основания и за други етимологични решения. Според О.Прицак, монограма „ЕСПОР” от „Орела в Перешчепина”, е оргиналната форма на името на българския владетел. Той я свързва с иранската дума *espor – орел, във вахански bispьr, кховарски bisbar – орел. Той доразвива идеята на Г.Немет който посочва османотурското išperi-doγan – вид трудно дресируем сокол. (БС-ПО,стр.149) Произходът на ваханското bispьr, кховарското bisbar – орел, не е много ясно, според Томашек произлиза от древноирнаското vi-spara – със широко разтворени криле. (ИС,К-ЭСФЯ,стр.110)
е). от ispurr, ispurrig – чист, извисен. П.Добрев извежда еспор от партянското ispurr, ispurrig – чист, извисен, в латински pur – чист, в тох.(б) āsrap – чист, безгреховен. В кховарски ishperu – свят, справедлив. В персийски ispuroz, aspuroz – висок планински връх.
ж). от *(a)sparag – настъпващ, завладяващ, успешен. Смятам че за името Исперих/Аспарух може да се предложи и друга, според мен, най-вероятна етимология. Етимологични паралел: В тох.(б) spārtо, spertte – успех. (DA-DT-b) В латински рrоsреr, *рrоsраrоs – успешен, общогерманското *spara-, *sparōn, *spare, означава икономичен, пестелив. В ирландски spаirn, spáirn, sbáirn – борба, стремеж, усилия, норвежки sporna, sperna, английски spar – усилия, борба, в ирландски spèiread – сила, храброст, английски spread - разширявам (се), разпространявам. В латвийски spara, spars, литовски spartù – бърз, енергичен, старолитовски spartаīs – юзда, повод, управление. В санскрит sparh, sprha, sphirás, spardh, авестийски spэrэd, spar, средноперсийски spur, пехлеви и съвр.персийски spur, spurdan, партянски `upaspar, гилянски ispurdan, ispur, исфахански espartan, separ, пущунски spārāl, шугнански sipŷrt, вахански ыspыrd, осетински æfsærst/æfsard – желая, заповядвам, управлявам, настъпвам, санскрит āspardh – боря се, āspar – печеля, изгода, пехлеви uspurrīg – пълен, обилен, авестийски spārādā, согдийски 'sp'rδt, хотаносакски spaltti, spalāri – усърдие. (Ch-DIV),(L-IAIL) В хетски ispar, isparra, авестийски sparêĝa, осетински spar означава настъпвам, завладявам. В пехлеви spar, spurdan – ограничавам, владея. Виж славянския аналог *sроrъ – успешен, благоприятен, в староруски споруй – успешен, украински спорий, чешки, словашки sporý, полски, лужицки spory – значителен, сърбохърватски спор, -а, -о, словенски spoër, spóra – излишък, български спорно, спори ми - успех. (D-SIL),(IEE) В това отношение В.Абаев посочва съвр.осетинска фамилия Æfsærægtæ, произлизаща от името Æfsæræg (Æфсæрæг) което е съвр. форма на аланското Aspаrak, идентично с българското Аспарух, Исперих, и осетинското фамилно име Æfsærægontæ, производно на личното имяе Æfsærægon, съвр. форма на алнското Aspаragan. За Абаев, те са производни на иранското spar – настъпвам, завладявам, управлявам, което дава в авестийски spar, хотаносакски āspar, согдийски anšpar, осет.иронски æfsærыn, дигорски æfsærun, шугнански nisparam, съвр.персийски sparidan – настъпвам, напирам. (ВА-С-1,стр.483) Името Испор, Исперих означава управляващ, владеещ, заповядващ, напиращ, настъпващ, усърден, печелещ. Старостин посочва индоевропейската протоформа *(a)sparag-, *(a)sprāg-ph- стремеж, бяг, настъпление, натиск. (IEE) В този аспект виждаме че Испор е вероятния точен аналог на тракийското име Спартак и названието на гръцката милитаристична държава Спарта. Независимо от различните варианти за значението на Аспарух/Исперих, името е с явна иранска (сарматска) етимология, нямаща нищо общо с тюркските езици. Същото казва и В.Бешевлиев: „От всичко изложеио до тук се вижда, че иранският произход на името Аспарух стои извън всякакво съмнение. И въпреки изтъкването на този произход в продължение на повече от сто и двадесет години никой от тюрколозите, които са се занимавали с етимологията на Аспарух, не споменават, че съществуват ирански етимологии. Това може да се обясни само с обстоятелството, че съществуването на ирански имена у първобългарите им се е виждало по начало изключено.” (ВБ-ИЕП)

7). Тервел, следващ по ред владетел в „Именика”. а). Тервел – знаещ законите, правдив. Б.Симеонов изхожда от тюркското törü – закон, правила и bäl – знаещ, т.е. törübäl – знаещ законите. (БС-ПО,стр.160) Аналогично в чувашки tör, tür, türě – истина, правда, закон, türе – съдия и vala, volo, vulo – чета. Последното няма убедителна тюркска етимология, но откриваме първоизточника – в тох.(б) yel – усещам, изследвам, кимвърски gweled – виждам, но също и за tör в тохарски tär – реч, защита пред съда, tärkauca – опрощение, в пущунски tórey – буква, писмо, в осетински tærxon - обсъждам, tærxni-læg - съдия, от læg – човек. В.Абаев посочва че липсва сходен ирански корен, а най-близко е санскритското tark – съдия, индоарийското tārkana – мисля, обсъждам, предполагам (вж.таркан). (DA-DT-b),(ВА-СЕИ,стр.19) Така че виждаме вероятните тохарски корени на алтайските понятия.
б). Тервел – благовъзпитан. П.Добрев предлага връзка с „памирското” terbiel – възпитан, в таджикски tarbija, пущунски tarbiyat – възпитание, tayaar – готов, изряден, персийски tarfeeh, tarfieh – благосъстоятелен, също в тюркменски terbieli – благовъзпитан, татарски tērbijalе – възпинан, чувашки tirpejle – чист, опрятен, с добър вид. (DRT),(РТС)
в). Тервел – траен, здрав, силен, преодоляващ. Вероятен произход: В санкрит turai - силен, trayate – устойчив, здрав, пущунски turyaalay – храбър, силен. В санскрит tіr(v), tіrvi, turvan•e, протоиндоирански trH-u, авестийски tauruuaiiāmā, tauruui, персийски, хотаносакски trw – преодолявам, авестийски tārutar, tarutār – победител. (L-IAIL) В ирландски derb, *dervo, англосаксонски treуwe, съвр.английски truth, немски treu – устойчив, истински. (EDGL) В угрофинските езици, в марийски tyre, фински, естонски terve, вепски t'erveh – силен, вероятно индоевропейска, иранска заемка. (VS-ETD) В славянските езици, в полски trwać, чешки trvati, словашки trvat`, украйнски трiвати, сръбски траjати, български траен – устойчив, здрав. В.Стецюк, смята че в славянските езици, това е стара „скито-сараматска” заемка, от староиранското *tarvaya - здрав, устойчив. Изводът на украинския лингвист е твърде интересен. Предвид и угрофинските примери, може да мислим за индоирански произход на понятието, което обяснява прабългарското име Тервел – траен, здрав, респ.съвр.българско име Трайо, представлява по-далечен славянски израз на същия индоирански корен. При осетинците се среща името Тебро, Тъæрой, Търам, при чувашите Тăраль, Тăрăм, Тăрваш, Тĕрал. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

8) Севар – наследник на Тервел. Томашек, Кун, вамберти го обясняват с общотюркското cëbü – любов, обич, уйгурското sivär, sibär – мил, приятел, любовник, турското sevar - приятел. Х.Хаусиг го свързва с уйгурското čеbär, šebär – красив. (БС-ПО,стр.162) Може да се изведе също от осетинското иронско sæværыn, дигорското isæværun – налагам, заповядвам, наричам, постановявам. (ОРС),(ДРС) В тохарски (а,б) sāw – велик, силен. (DA-DT-b) В санскрит sver, swaira, персийски sarv, кашмирски shrūtsarun, swātantryatā – свободен, ягнобски suroi, таджикски suhrati - известен. (МА,ЕП-ЯТ,сл.) В чувашките имена –север, -сěвер, е често срещано окончание и се свързва с персийското zivre – украшение, скъпоценност. (ЧАЯ)
Възможна е и друго значение, от савир/сувар, като етноним. Като трета възможност е от иранското сувар/севар – конник, ездач. В кюрдски suwar, персийски sävar, siwār, suwār, пущунски sparlanaey, шугнански sawor, гилянски sêvar, язгулемски sêwer, рушански и хуфски sawōr, сариколски sûvur, белуджи zawár, кашмирски suwār, ashowār, хинди-урду, непалски sawār, suwār, непалски ashowār, маратхи svari, svarmi, бенгалски sōуāra, āsōbāra – конник, ездач. (VS-ETD),(IED) При чувашите се срещат имената Саваяр, Савăрле, Савир, Север, Северейтей. (ЧАЯ) А при осетинците Севери. (ЗГ-ОФЛИ)

9). Кормисош и Кормесий. Според едно сведение на Теофан Изповедник се говори за искане да бъде подновен договор, сключен между император Теодосий III (715-717 г.), патриарх Герман (715-730 г.) от една страна и „Кормесий, господарят на българите по онова време.” В.Златарски произволно определя 716 г. като годината на сключване на договора. Единственият му довод за това е император Теодосий III „е царувал само през тая пълна година”, но това не е от съществено значение. Важното е че за разглеждания период има данни за български владетел с името Кормесий. За него се споменава като „Крумесис, архонта” и в надписите около Мадарския конник. В.Златарски обявява за анахронизъм споменаването на Кормесий от Теофан, тъй като го отъждествява с кан Кормисош, властвал по-късно. Г.Цанкова-Петкова, базирайки се основно върху сведенията на хронисти, също достига до извода, че след Тервел е управлявал кан с името Кормесий. Тази теза косвено се потвърждава и от сведението на монаха Алберих: „Година 750, Над българите пък....вече царувал трети владетел, на име Кормесий”. Годината съвпада с управлението на Кормисош (737-754 г.) Така нещата стават още по-заплетени, а в случая данните на Алберих се потвърждават отчасти и от „Именика” за трети подред владетел, респ. В „Именика” се пада четвърти. В случая най-вероятно имаме двеме владетели с това име, което е и причината за объркването от страна на хронистите. Този кан Κορμέσιος е посочен в „Именника” след Севар, като представител на друг род – Вокил. Томашек го обяснява като тюркското karmiš – изпълнител, Вамберти посочва qurmiš, qurmuš – поставен, издигнат, Х.Хаусиг го обяснява като qurum-iš – другар по власт, съуправител. Б.Симеонов посочва общоалтайското quru/kuru – уча, т.е. учител. (БС-ПО,стр.163) Х.Менгес, се опитва да го обясни също от тюркски, където обаче няма съответно лично име и затова допуска все пак възможността да бъде тюркизирана форма на иранското име Hormuz или Hormizd (средноперсийски форми на авестийското Ahurômazdâo - Ахурамазда) което се среща в уйгурски (манихейска заемка) като Qormuzda, Qormizda. (ВБ-ИЕП) Ахурамазда е богът символ на доброто, светлината, ясното небе, слънцето. Ако приемем че Кормесий и Кормисош са две форми на едно и също име, то най-вероятно е звучало като Кормузд/Кормизд. При чувашите се среща аналогичното име Курмиш, Курманай, Курмантай, Курмантей. (ЧАЯ) При осетинците Хурум, Хъарма, Хъурман. (ЗГ-ОФЛИ) Съгласно Менгес и Бешевлиев, това е форма на средноперсийското Хормузд, аналог на древноперсийския Ахурамазда. Съгласно „Авестата” името Ахура-мазда означава „мъдър бог”. В авестийски аxura означава бог, в санскрит аsura има значение на зъл демон, лошо божество. Предполага се че първоначалното значение на думата е било ahuras/asuras – жреческо съсловие, от asha – истина, защитници на истината. Като индоевропейски аналог на думата се посочва скандинавското æser – бог. Втората част на името е със значение „ум, способности”. В санскрит majjaān, тох.(а,б) msāsāut, протоиндоирански mazgha, авестийски mazga, хотаносакски māstai, согдийски m`z (māz), средноперсийски mazd, осетински magъz/magæz, ягнобски maγz, белуджи maj`g, пущунски m`zāā, язгулемски mul`z – ум, мозък. (L-IAIL), (DA-DT-b),(МА,ЕП-ЯТ,сл.)

10 ). Винех – следващ представител на рода Вокил. Според Б.Симеонов, името идвало от хуно-алтайското bäni – мозък, ум, в чувашки mine, minek, а оргиналното произнасяне на името било Бинек – „умния”. (БС-ПО,стр.164)
Етимологията на името може да се обясни с осетинското иронско uыnаg, дигорско uinаgæ, inаgæ (wыnаg/winаgæ), поради прехода w-u от алански в съвр.осетински) – зорък, със силен поглед. (ОРС),(ДРС) В партянски, пехлеви wēn - виждам, wēnāk – виждащ, глаголът *wēn/win – виждам е общоирански. В кюрдски bin, в кюрдски гурани, пушунски, вахански, нуристански wīn, мунджански, хуфски, шугнански, орошански win, ягнобски (от согдийски) wēn, рушански wun, авестийски vaen, староперсийски vain – виждам. (ВА-С-4,стр.118) От същият корен е ваханското voyn, сариколското vuyn, праиранското βahan(a) – блясък, светлина, лъч. (ИС-К-ЭСВЯ,стр.381) Вероятни наследница са имената Винко, Венко и производните им форми. При чувашите – Ванис, при осетинците Уанкъа. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ)

11). Телец - според „Именика” управлявал три години, представител е на рода Угаин. Византиййските автори посочват за край на управлението на Телец в 763 г., когато бил разбит от византийците в битка, провела се на 30.06.763 г. на Анхиалското поле. Както пише Никифор: „Българите като видели злощастието на Телец, въстанали, убили го и поставили за свой господар едного от своите първенци, комуто името било Сабин.” Етимологията на името може да се свърже със старата българска дума телот – злато, съхранена в народните песни като „наниз телотен” – златен наниз, показващи безспорен източноирански произход. (ПД-ЕАКБ,стр.142)
В санскрит haltika, ягнобски telaŷti, кюрдски tila, пущунски têly, tilā, талишки tāla, персийски tillo, tilā, таджикски и ягнобски tīllǒ, шугнански têle, гилянски tilo, рушански, хуфски tillo, язгулемски tilu, искашимски tila, вахански tille, сариколски, йидга tilla, бенгалски tila, кашмирски tilā, tol, белуджи tanka, tanga – злато, златна монета. (VS-ETD),(IED),(МА,ЕП-ЯТ,сл.) В маратхи tola – мярка за злато и сребро, непалски tilari – златна огърлица, в хинди-урду tilarī – огърлие, от коприна и златни висулки. Санскритската форма haltika, протоиндоевропейското *alэwih, хетското hali/uwant означват жълт, респ. общославянското *olovo, производно на балтийското литовското álvas – светъл, бял метал, олово. (IEE)
Явно от същия произход е и името Телериг на владетеля управлявал преди Кардам. Самото име Телериг означава владетелят Теле, тъй като окончанието –риг, означава владетел. Така че името Телец/Теле вероятно означава „златен”. Среща се при осетинците като Тила, Тела, а при чувашите – Телей, Телекей, Телен, Телерис, Телеç, Телеш, Телĕм, Тели, Теляв, Тиликкей, Тилек, Тилечер, Тилли. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Сравни с българските имена Тильо, Тилко, Тилчо, Тило, Тилин, Тилян. (ЙЗ-БИ,стр.311) Но може да посочим и друг, алтайски етимологичен паралел, в чувашки teley, teleylě – щастие, щаслив. Според Б.Симеонов сходно по произход е алтайското (сойонско) tile – побеждавам. (БС-ПО,стр.165) В пущунски ttolwaak – велик (обращение към владател, ваше величество), ttol – всичко.

12) Умор – последен владетел в „Именика”, от рода Вокил, управлявал само 40 дни. Според Б.Симеонов името показва връзка с уйгурското лично име Uma, или името на богинята-майка при тюрките Умай. Произлиза от протоалтайското *úmu – раждане, древнотюркски *umaj - плацента, монголски *(h)umaj - матка, утроба, тунгусоманджурски *omu-/*umu- яйце, потомство, корейски *ūm – пъпка на растение, японски *úm - раждане. Друга възможност според него е връзка с тюркското um - надежда. um+ar – даващ надежда. (БС-ПО,стр.166) Само че um – надежда, е от ирански произход, в пехлеви umēd - надежда, umēdwār – надяващ се, пущунски umayd, таджикски и ягнобски ūměd - надежда. (МА,ЕП-ЯТ,сл.) Трябва да посочим че и при кушаните е позната богиня Ума (Ommo – съпругата на бог Шива – Oesho), изобразявана върху монетите на владетеля Хувишка. Ума се явява синонимно название на богинята-майка Нана (http://prabhu.50g.com/kushana/kus_deities.html/) Също името показва прилика с осетински umar - жизнен, персийски umūr – красив. Съществува аналогично осетинско мъжко име Умар. (ОИМ http://www.nazovite.ru/osetinskie/man/)
Също и чувашко мъжко име Ўмер. (ЧАЯ) В персийски omr, таджикски, пущунски umr – живот. (DRT) Но етимологията се затруднява от факта че имаме арабска заемка в иранските езици, респ. арабското име Омар. Може да предположим че Умор е форма на друго прабълг.име Хумир и да има връзка със шугнанското xumōr, язгулемското xêmor – искам, желая, ягнобски аmr – желая, заповядвам, согдийското xum`r – търся поддръжка, респ. надявам се. Също можем да посочим сходното тохарски ymor – работа, дейност, съзидание.