Историята през очите на еретика

Позната и непозната...
kulian blagar
Мнения: 98
Регистриран: 03 авг 2009, 23:41

Историята през очите на еретика

Непрочетено мнение от kulian blagar » 12 фев 2012, 12:37

Материалът беше замислен като доста по-кратък постинг към темата „ФАЛШИФИКАЦИИ И МАНИПУЛАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ” на Проф. Крум Балтаджиев, но обемът много набъбна. Затова реших да го изнеса в отделна тема.

Статията на Проф. Крум Балтаджиев е добър опит да се направи пълен и точен анализ на проблема - манипулиране на БЪЛГАРСКАТА история.
ВСИЧКО НАПИСАНО ОТ НЕГО Е МНОГО ВЯРНО!

Но възникват въпросите:
Нима само българите са имали история достойна за завист?
С какво само и точно българите и тяхната история могат да представляват някаква заплаха, та цял свят да встъпи в конспиративен заговор срещу тях?
ИЗОБЩО ТОВА САМО БЪЛГАРСКИ ПРОБЛЕМ ЛИ Е?

Доколкото до последния въпрос, предполагам, че на доста хора в България, занимаващи се с история е известно, че по същият проблем в почти всички европейски страни се водят дискусии – от техни учени, на тяхна територия, за тяхната история! Особено ожесточени са споровете на първо място във Франция, Германия и Русия, по-поносимо е във Великобритания, Австрия, Полша, Чехия, Румъния, Скандинавските страни.
От проблема слабо се вълнуват Гърци, Италианци и донякъде Сърби – НА ТЯХ РОДНАТА ИСТОРИЯ ИМ Е ЯСНА!
Така че проблемът с манипулиране на националната история не е само български. Българите, поради стечение на историческите обстоятелства макар и да са в най-голяма степен ощетени го изживяват в повече и допълнително изпадат в отчайваща патриотарщина.

Това изобщо не помага за решаването на проблема.

Изнесеното в статията е само върха на айсберга – СЛЕДСТВИЕ ОТ ПЪРВОПРИЧИНАТА!
Истинската същност на проблема е потопена дълбоко „под водата”.

Коя е ПЪРВОПРИЧИНАТА?
« Отнеми историята на един народ и след поколение се превръща в тълпа, а след още едно поколение може да се управлява като стадо»
(Паул Й. Гебелс; рейхсминистер на народното просвещение и пропаганда на Германия 1933-1945.г.)

Статията е по редактирани и адаптирани за форума извадки от книгата
«АНАТЕМОСАНАТА БИБЛИЯ НА МИСИКИЙЦИТЕ
Историята на Българите през очите на еретика»
със съкращения от ГЛАВАТА «КОЙ ПОДМЕНИ ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ»

ЗА ИСТОРИЯТА, ПРЕЗ ОЧИТЕ НА… ЕРЕТИКА!
Голяма част от тази информация се изнася за първи път на бял свят.
Написаното по-долу ще шокира запознатите с официалните версии в Историята - не само поддръжниците и, но дори и опонентите им.
Материалът не се препоръчва за закоравелите хардлайняри в Българската и Световната История, както и за Духовници и дълбоко религиозни хора.

Постарал съм се да го поднеса на прост език – възможно най-ясно и разбираемо за да го проумеят, както обикновените хора, така също и Учените, включително и профаните сред тях.

kulian blagar
Мнения: 98
Регистриран: 03 авг 2009, 23:41

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от kulian blagar » 12 фев 2012, 12:38

АВТОРЪТ на Истинската История е Народът,
който я е сътворил!
Аз само събрах и подредих завещаното от него.

Фалшификации и манипулации на Историята се правят в днешно време, правени са в древността и това е традиция откакто свят светува. В основата им винаги са били определени кръгове на обществото, чийто политически интереси и амбиции изразяват пишещите Историята. Нека не забравяме, че в древността(в ислямския свят и днес) политиката е била религията или най-малкото – политиката в определена степен е била зависима от религията, и обратното.
Фанатизмът също съществува откакто свят светува. Фанатизъм се нарича светоглед, който приема, че определени идеи са единствените верни, и придава негативен аспект на всичко различно от тях. Целта му обикновено е налагане на „верните“ и отстраняване на "неверните" идеи, като често се смятат за позволени всякакви, или много широк набор от средства. Истинските фанатиците дори не преследват собствена материална облага а сляпо следват своите убеждения, за разлика от тези, които ги използват като маша за осъществяване на амбициите им.

От случващото се в днешно време на всеки нормално мислещ човек му става ясно, колко трагични могат да бъдат последиците, когато се вплетат в едно ПОЛИТИКА И РЕЛИГИОЗЕН ФАНАТИЗЪМ.
В темата „ДРЕВНИТЕ РЕЛИГИИ И ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ” изрично съм подчертал: „…Напълно погрешен е подходът на съвременните историци, които се опитват да пишат КЪСНОАНТИЧНА И РАННОСРЕДНОВЕКОВНА История, като ОМАЛОВАЖАВАТ И ЗАОБИКАЛЯТ ТЕМАТА «ХРИСТИЯНСТВО» И «РЕЛИГИЯ»…
ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПА И АЗИЯ ОТ І В. НАСАМ Е ТЯСНО ОБВЪРЗАНА С ИСТОРИЯТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО И ВСЕКИ ОПИТ ДА СЕ ПИШЕ ГРАЖДАНСКА ИСТОРИЯ ИЗВЪН КОНТЕКСТА НА ИСТОРИЯТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО И РЕЛИГИИТЕ ИЗОБЩО, Е ОБРЕЧЕН НА СИГУРЕН ПРОВАЛ!!!...”
И понеже религията, която би могла да упражни някакво влияние върху политиката в Европа през последните две хилядолетия е Християнството ще се опитам да изведа ПЪРВОПРИЧИНАТА от него.

„Не мислете, че измислям;
Отидете и открийте другото ми лице!
Цялата история на Църквата
е миш-маш от грешки и насилие"
Йохан Волфганг фон Гьоте

Ще анализирам проблема по следния план:
1. схващанията на древните народи за родословния им произход.
2. ролята на личността Исус Христос, която олицетворява това учение, превърнато впоследствие в религия от част от европейските му последователи.
3. начина по който повлияват горните две точки в/у поведението и начина на отношение на римските власти и марионетния им юдейски режим към Исус и неговото учение.
4. противоречията и борбите между фракциите, оформящи официалното крило на религията и тези в опозиция от зората на Християнството до днес.
5. къде са българите в цялата тази история.

ОТ КЪДЕ ДРЕВНИТЕ ИЗВЕЖДАТ РОДОСЛОВИЕТО СИ?
По този въпрос и в религиозните, и в научните среди спорове няма. Дори и днес за вярващите юдеи, християни и мюсюлмани единственият източник на тази информация са книгите „ЦАРСТВА” от СТАРИЯ ЗАВЕТ. Съгласно Библията човешкият род произлиза от Адам и Ева, които Всевишният създаде по свой образ и подобие, а родословието на днешните народи след потопа е от СИНОВЕТЕ НА НОЙ.
Учените твърдят, че СТАРИЯ ЗАВЕТ е писан от Евреите поетапно и придобил този си вид няколко столетия пр. Хр. За прототип са използвани още по стари източници – „Епосът за Гилгамеш” на древните Шумери и Асиро-вавилонци, „Книгата на мъртвите” от древен Египет и може би и други свещени религиозни книги неизвестни или загубени за науката. Аналогии с написаното в СТАРИЯ ЗАВЕТ се откриват в по-голяма или по-малка степен в митологичните епоси на повечето древни и днешни народи, доколкото такива са запазени във времето.
Съгласно библейското предание, НОЙ преди смъртта си въвел във владение синовете си СИМ, ЯФЕТ и ХАМ, като предварително им поделил Обетованата земя. В този мит особено внимание заслужава следното условие на Патриарха на народите – КАТО НАСЛЕДНИК НА ВЪРХОВНАТА ВЛАСТ, НОЙ ПОСОЧИЛ ПЪРВОРОДНИЯ СИ СИН - СИМ – върховен ЦАР и ЖРЕЦ. Останалите двама сина ЯФЕТ и ХАМ, макар също царе, му били подчинени. Това условие е в съответствие с космогоничната представа за вертикалния строеж на Вселената, ЕДИНОНАЧАЛИЕТО И ЕРАРХИЯТА в нея т.е. идеята за БОГ – ЕДИНСТВЕН Отец и Господар на всичко живо и неживо. А това, което е на Земята е отражение на небесното начало.
Този принцип в днешната наука е известен като ЦЕЗАРОПАПИЗЪМ.

Дали библейският Ной действително е съществувал, дали точно така е постъпил? Това е мит. За днешната наука той няма достоверна информативна стойност, НО ЗА ДРЕВНИТЕ, ТОВА Е БЕЗСПОРНА ИСТИНА.
НЕЗАВИСИМО ДАЛИ Е ВЯРЕН ИЛИ НЕ, от този мит произхожда древната традиция за разделянето на народите на такива с ПЪРВОРОДНО царско потекло, респективно с ВЪРХОВНО ЦАРСКО ПРАВО, тези от Симово коляно и такива с НЕПЪРВОРОДНО царско потекло, респективно ЛИШЕНИ от ВЪРХОВНО ЦАРСКО ПРАВО т.е. народите потомци на ЯФЕТ и ХАМ. Въз основа на тази традиция управляващите кланове започват да се делят на ВЪТРЕШНИ РОДОВЕ или РАЖДАЩИ ВЪРХОВНИТЕ ЦАРЕ и ВЪНШНИ РОДОВЕ или РОДОВЕТЕ НА МАЛКИТЕ ЦАРЕ.


КЪДЕ СЕ ВПИСВА ЛИЧНОСТТА НА ИСУС НА ФОНА НА ПО-ГОРЕ ОПИСАНАТА ТРАДИЦИЯ?
Според историците ИСУС е роден в града Назарет (и живял там). Съгласно традицията той е ЕВРЕИН или по-точно ЮДЕИН, защото в библейската литература народ "евреи" няма, а се говори за юдеи.
Дали самият Исус се е смятал за юдей, дали другите са го смятали за такъв, дали изобщо е раждан в Юдея, не се знае. Не само защото е говорел на арамейски, но той е от "…земята отвъд Йордан, езическа Галилея…", както пише Св. Йоан, неговият ученик, следвал го навсякъде до Голгота.
Освен ПРОЗВИЩЕТО ИСУС ХРИСТОС(което е от елиногръцки произход) в Евангелията той е наричан и НАЗАРЯНИНА. Известно е обаче, че града Назарет е главният религиозен център на ЕСЕИТЕ наричани още НАЗОРЕИ. Официалната църква не го отрича, не оспорва даже и предполагаема принадлежност на Исус и семейството му към есейската общност, но предпочита по този въпрос да не се говори. Днес ЕСЕИТЕ се представят като аскетична юдейска секта, която се предполага че възниква през 2в. пр. Хр. и просъществува до превземането на Ерусалим от Тит през 70 г. от 1 век.
Етимологията на названието им произхожда от арамейската дума асия, т.е. божии слуги, светци.
Есеите живеели в различни градове, но изолирано в комуни, били посветени на аскетизъм и доброволна бедност, всекидневни молитви, и въздържание от светски удоволствия, включително и брак, с една дума – МОНАСИ-ОТШЕЛНИЦИ.Обявяват юдейските жреци, особено фарисеите, за нечестиви и за осквернители на Йерусалимския храм. В противоположност на фарисеите проповядват простота на възгледите и дори от религиозна скромност се обявяват за неуки. Централният култ при есеите е култът към светлината, изразен като култ към слънцето. Приемат себе си за синове на светлината, за разлика от невежите синове на мрака, и смятат че им е възложена мисия да съдействат за окончателната победа на светлината над мрака. Имат есхатологични представи(вяра в предстоящия край на света) и подчертано месиански очаквания. Поддържат строга ритуална външна и вътрешна (чрез покаяние) чистота. Установяват обща жертвена трапеза, посвещават голяма част от времето си на занимания с религиозни текстове. Не приемат по смисъл кръвните жертви, принасяни в Йерусалимския храм, защото според тях жертвата трябва да е духовна. Споменават за учител по праведност, приел истината непосредствено "от устата на Бога". Живеят според уставни правила като езотерична общност, като дават обет да не разпространяват мистериалното знание пред непосветени. Имуществото им е общо, изискват безбрачие, задължават се да полагат труд в полза на общината.
За тях Плиний Стари пише „"...на запад от Асфалтовото езеро са есеите... Това са хора, единствени по рода си; без жена, в отричане на всичко онова, което е плод на Венера; без пари... От ден на ден те се възраждат в еднакво число благодарение на множеството, което идва; защото много са онези, които изморени от живота (искат) да възприемат техния начин на живот" (Historia naturalis V, 17)… ”
Есеите са открити привърженици на учението на Исус. След започналото преследване на последователите му, част от тях се изселват в пустинни и трудно достъпни планински райони далеч от погледите на обществото. Ползват юдейската религиозна литература, но написана предимно на матерния им АРАМЕЙСКИ език.
Учението на Есеите от край време остава забулено в тайна. Светлина върху него хвърлят откритите ръкописи от Мъртво море/Кумран/ между 1947 и 1956 г. Кумранските свитъци откриват нова епоха за изучаване на Библията, ранния следбиблейски юдаизъм и началото на християнството. Написани са на еврейски и арамейски език,наброяват над 900 ръкописни документа и датират от 200 г. пр. Хр. до средата на първи век сл. Хр. Членовете на тази отделена от света есейска колония, процъфтявала през първи век сл.Хр. За тях удостоверяват Дион Хризостом (ок. 40-120 г.) - гръцки ритор ифилософ, Епископ Синесий (370-413 г.), който цитира Златоустия Дион по следния начин: “...хвали есеите за щастието, на което се радвал целият техен град, който е разположен близо до Мъртвото море, в средата на Палестина, недалеч от Содом".

От 1928 г. за световната общественост става достояние „ЕВАНГЕЛИЕ НА МИРА ОТ ЕСЕИТЕ”. Ръкописа на арамейски език се съхранява в секретните архиви на Ватикана, а на старобългарски(глаголически текст) в Кралска¬та библиотека на Хабсбургите (понастоящем собственост на австрийското правителство).
Тези два ръкописа са достигнали до нас благодарение на несторианските свещеници, които, под угрозата на настъпващи¬те орди на Чингиз Хан, били принудени да бягат от Изток на Запад, вземайки със себе си древните писания и икони.
Арамейските текстове датират от началото на трети век след рождението на Христа, а глаголическият вариант е бук¬вален превод на арамейските ръкописи.
Засега археолозите не могат точно да проследят пътя, по който ръкописите са стигнали от Палестина до Средна Азия.
Поради не твърде коректно направените съвременни преводи, някой изследователи се опитват да го обявят за фалшификат.

Макар, че УЧЕНИЕТО НА ЕСЕИТЕ е ГНОСТИЧЕСКИ ДУАЛИЗЪМ и тяхната литература е отхвърлена от християнския канон, само в инцидентни случаи е наричано ЕСЕЙСКА ЕРЕС от представители на християнската църква. Официалната църква дори във времената на най-жестоките гонения на еретиците, не посмява да обяви Есейството за ерес, макар да предпочита за него много-много да не се говори, още повече, че то още от края на I век реално отсъства от християнската историческа сцена в Европа и Близкия Изток.
Есеите живеели главно в Юдея, но влиянието им се разпростирало извън тесните й граници. Филон Александрийски ни съобщава за отзвука от есейството в Месопотамия и особено в Египет (Александрия). Последователите му за три века (II в. пр.Хр. – I в. сл.Хр.) наброявали повече от 4000 и то само истински посветените, съвършените, “обществото на свещениците", без да броим членовете на общността, които се присъединявали към съюза по примера на “благочестивите".
Първата юдейско-римска война,завършила с обсадата и превземането на Ерусалим в периода март - септември 70 година е ключов момент, който предопределя по-нататъшния ход на военните и други исторически събития свързани с Юдея, евреите, тяхното прогонване от светите места, изгнание и скитничество през следващите 20 века. След тези събития за Есеите повече не се споменава в писмените извори.
ПОДОБНО НА ТРАКИТЕ, ЕСЕИТЕ МИСТЕРИОЗНО ИЗЧЕЗВАТ ОТ ПОЛЕЗРЕНИЕТО НА ОФИЦИАЛНАТА ИСТОРИЧЕСКА НАУКА!
За Есеите се носят легенди. Някой твърдят, че те и днес са живи. Разправят, че били простосмъртни, но с две лица – за деня и за нощта. Живеели като обикновени хора и ревниво пазели от посегателства тайната на древното учение и спомените за събитията от отминалите времена.
Есеите определено имат претенции за изключително древен произход.
ТЕ ИЗВЕЖДАТ РОДОСЛОВИЕТО И УЧЕНИЕТО СИ ОТ БЛАГОЧЕСТИВИЯ ЕСЕЙ – БАЩАТА НА ЦАР ДАВИД, като даже твърдят, че произхождат още от Адам чрез Авел.
С наименованието НАЗОРЕИ по-късно са наречени и последователите на Исус и неговото учение - дванадесетте апостоли и седемдесетте апостоли. Те са създатели на сектата на назореите в Юдея, като са наричани още юдео-християни. Прерастват в политическо учение - ПАРТИЯ, в подкрепа на Партянската империя по повод на римо-партянските войни.. Назореи, (етимологично се извежда и от словосъчетанието на зор), са хора или човек дал обет да се посвети на Бога и напълно се покрива с арамейската дума асия, т.е. божии слуги, светци.
Назореите споменава еврейския историк Йосиф Флавий и Талмудата. Терминът се използва също така понякога като означение "от Назарет" т.е. местно лице на библейския град Назарет, едно от двете предполагаеми рождени места на Спасителя. Според предсказанията на Мойсей, еврейския месия ще се роди във Витлеем.
КАК РИМСКИТЕ ВЛАСТИ И ТОГАВАШНОТО ЮДЕЙСКИ ОБЩЕСТВО ВЪЗПРИЕМАТ ИСУС И НЕГОВОТО УЧЕНИЕ?
Господарят Рим е толерантен към всякакви учения и култове на подвластните му народи, СТИГА ДА НЕ ЗАСТРАШАВАТ СПОКОЙСТВИЕТО И СИГУРНОСТТА НА РИМСКИЯ ДЪРЖАВЕН РЕД! Тези, за които има и най-малко съмнение, че „мътят” водата изпадат в немилост! Римското противодействие се изразява по най-разнообразен начин. Само когато ситуацията излиза от контрол, Рим се намесва директно – безмилостно смазва бунтове и брожения с твърда ръка – с помощта на войската. Но най-римската тактика за справяне с тези врагове на Империята се изразява най-точно само с двете думи на известната сентенция „DIVIDE ET IMPERA!”(РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ!). Рим умело използва и противопоставя многото религии, както и многобройните течения(секти), като използва различията помежду им. Така, под римски надзор са провокирани разпри, кървави сблъсъци и погроми между отделните религиозни общности. Ефективен подход – Рим не пилее собствените си сили!
В самото начало Христовото учение се възприема от централната римска власт като поредната еврейска религиозна секта, и не го вземат на сериозно, като фактор, който може да подрива устоите на римската държавност, още повече, че то проповядва търпимост, примирение и покорство. Разприте и сблъсъците са основно между последователите на Исус и привържениците на официалната юдаистка традиция.
Но макар учението да проповядва търпимостта и покорството спрямо римския обществен ред, самата личност на Исус и неговото поведение несъмнено с основание притесняват както висшето юдейско общество в лицето на Ирод Велики, така и властниците в Рим.
Пророк Данаил предсказал, че Христос ще се роди 490 години след възстановяването на Ерусалимския храм. С приближаването на указаното време всички надежди на юдеите се устремили към идващия Спасител. ДРЕВНАТА ЮДЕЙСКА ТРАДИЦИЯ ОЧАКВА НОВИЯ МЕСИЯ КАТО ЦАР, потомък на Давид. Съобразно с тази основа, християнството акцентира върху родословната и смисловата връзка между този цар и Исус от Назарет. Родословията на Исус, представени в евангелията по Матей и Лука, неизменно сочат историческия Исус за пряк потомък на Давид (Мат. 1:1, сравнете с Лук. 3:23). В християнската литература се използват епитети за Исус като „семе Давидово” и „клонка Давидова”, които допълнително потвърждават разбирането за Исус в рамките на християнството.
Исус е ПРЯК ПОТОМЪК НА ЦАР ДАВИД т.е. от ПЪРВОРОДНО царско потекло, респективно с ВЪРХОВНО ЦАРСКО ПРАВО ВЪВ ВЛАСТТА.
КАТО ТАКЪВ ГО ВЪЗПРИЕМАТ, КАКТО ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ МУ, ТАКА И ПРОСТОЛЮДИЕТО, които очакват новия юдейски цар да ги избави.
Съгласно Евангелската литература този факт притеснява Ирод Велики още преди раждането му - разпорежда да бъдат убити всички момчета, родени в нощта на появата на Витлеемската звезда.
Учението на Исус революционно разчупва рамката на закостенялата традиция в Юдаизма – ПОСЛАНИЕТО МУ Е НАСОЧЕНО НЕ САМО КЪМ ЕВРЕЙСКАТА ОБЩНОСТ А КЪМ ВСИЧКИ НАРОДИ и това го прави още по-опасно ако се възприеме от недоволните и плъзне из цялата империя, които никак не са малко. В новозаветната литература е обявен не просто за очаквания от юдеите Месия, но и за СИН БОЖИЙ и за КНЯЗ НА ЧОВЕЦИТЕ/не само на юдеите а на всички/ В БОЖИЕТО ЦАРСТВО НА НЕБЕТО.
НЕЗАВИСИМО ДАЛИ Е ИМАЛ ИЛИ НЕ ПРЕТЕНЦИИ ЗА РЕАЛЕН ЦАРСКИ ТРОН, ИСУС БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ РЕАЛЕН ПРЕТЕНДЕНТ, НЕ САМО ЗА ТРОНА НА ИРОД, НО ДОРИ И ЗА „ВСЕМИРНИЯ ПРЕСТОЛ” В РИМ.
В най-добрия случай недоволството и надеждите на простолюдието и последователите му могат да прераснат в масови безредици на територията на цялата империя и сериозно да застрашат спокойствието и господството на Рим.
Пилат Понтийски се нагърбва да реши по най-деликатния начин този тежък римски проблем – ПО ПИЛАТОВСКИ – еврейският клир го осъжда на смърт, римската власт „САМО Я ИЗПЪЛНЯВА”… DIVIDE ET IMPERA!!!
А на ЦЕЛИЯ еврейски народ е лепнат грозният етикет – ЕВРЕИТЕ ПРЕДАДОХА ИСУС, който в следващите векове се явява основата на антисемитизма.
Рим остава с чисти ръце, но физическото елиминиране на Исус като ЕВЕНТУАЛЕН ПРЕТЕНДЕНТ ЗА ЗЕМЕН ПРЕСТОЛ се оказва недостатъчно за окончателното решаване на проблема.
Легендата за кръстната му смърт и за възкресението се оказва божията благословия, утвърдила законното му право като КНЯЗ НА ЧОВЕЦИТЕ на трона В БОЖИЕТО ЦАРСТВО НА НЕБЕТО.
ЗАПОЧВА ГРАНДИОЗНОТО ШЕСТВИЕ НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ПО СВЕТА!
ХРИСТИЯНСТВОТО, КОЕТО ДНЕС ПОЗНАВАМЕ, НЕ Е БИЛО ТАКОВА В СВОЕТО НАЧАЛО!
В зората си Християнството е представлявало „пъстър букет” от вярвания и ритуали. Ранно християнския религиозно-философски „букет” е толкова пъстър, че са използвани практики и ритуали, които са приемани от едни ранно християнски общности и остро отхвърляни от други. Днешните църковни ритуали са били напълно непознати на първите християни. Само до края на I в. Йоан Дамаскин (от позициите на канона – VIIIв.) успява да изброи цели 13 учения, подобни на християнството и определяни по-късно като ереси, но те на практика са много повече. Отначало ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ дори не се е възприемало като самостоятелна религия, а като ДОПЪЛНИТЕЛНА НАДСТРОЙКА върху тогавашните местни религии на последователите му. Какво идейно-философско ранно християнско течение ще покълне на дадена територия, зависи от това, върху каква предходна религиозна почва попада новото учение.
В РАННИТЕ СИ ЕТАПИ НА РАЗПРОСТРАНЕНИЕ, УЧЕНИЕТО НА ИСУС Е РАЗДИРАНО ОТ СПОРОВЕ, РАЗЦЕПЛЕНИЯ И КОНФЛИКТИ, РАЗПРОСТРАНЯВА СЕ ХАОТИЧНО, БЕЗ ФОРМА И РАМКА И ДЕЙСТВИТЕЛНО ИМА КРЕЩЯЩА НУЖДА ОТ УНИФИКАЦИЯ! ТАКАВА НА ПО-КЪСЕН ЕТАП МУ ДАВА ОФИЦИАЛНАТА ЦЪРКВА!

ОСНОВНИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ в ранното Християнство СА ОТНОСТО ФИЛОСОФИЯТА ПО ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА СЪЩНОСТТА НА ОБРАЗА НА ИСУС И ОСНОВНИТЕ СИМВОЛИ В ХРИСТИЯНСТВОТО.
За темата по-важният момент е как е възприемана от последователите му СЪЩНОСТТА НА

ИСУС – БОГ или ЧОВЕК?

В зората на Християнството се обособяват ДВЕ ОСНОВНИ религиозно-философски доктрини по този въпрос, които днешните философи определят като
АДОПЦИОНИЗЪМ и ИНКАРНАЦИОНИЗЪМ.

Доктрината на ИНКАРНАЦИОНИЗМА е с най-древни традиции в религията.
Инкарнация (на латински: incarnatio, de incarnatum, incarnare – въплъщение, вселяване) е религиозно-философска доктрина, постулираща зачеването и раждането на разумно същество (най-често човек), което е материално проявление на божество или свръх естествена сила, т.е. АКТА НА ИНКАРНАЦИЯ РАЖДА НОВИ БОГОВЕ.
В до Християнската епоха ИНКАРНАЦИОНИЗМА е традиция при ПОЛИТЕИСТИЧНИТЕ РЕЛИГИИ. В древността с инкарнационизтични идеи са пропити верско-философските традиции при Египтяни, Траки, Елини, Перси, Индуси, Скити и др.
В съвременното Християнство инкарнацията е ЕНКАРНАЦИЯ, с други думи това е чудотворният акт, при който Светият дух приема човешки образ без да се откъсва от своята първосъщност.
Освен в Християнството, най-известните съвременни традиции ползващи идеята за инкарнация са хиндуизмът, будизъмът и кабала.
АДОПЦИОНИЗМА(от лат. adoptio — осиновяване) като термин за първи път се употребява в края на VIII век като наименование на хетеродоксално христологично учение за природата на Исус Христос, възникнало във Франция и Испания, съгласно което той не е Бог, а само човек, избран и «осиновен» от Бог-Отец. В действителност тази религиозна доктрина е доста по-стара и лежи в основата на разбирането на МЕСИАНСТВОТО в юдейската традиция, а в последствие преминава и в ранното Християнство.
Именно между тези две философии векове наред се води борбата в ранното Християнство, ПРОДЪЛЖАВА И СЛЕД УТВЪРЖДАВАНЕТО НА КАНОНА.
В ЮДЕЙСКАТА ТРАДИЦИЯ Исус е НОВИЯ МЕСИЯ потомък на Давид. Юдеите го очакват КАТО МЕСИЯ-СПАСИТЕЛ, който като ЦАР трябва да седне на юдейския престол. За тях той е ЧОВЕК, както всички останали, още повече, че монотеистичната юдейска традиция не позволява друг бог освен Всевишния. На древните юдеи се приписва идеята за месианството. Месиите са простосмъртни хора, които в определен момент са избирани от Бога за негови намесници на Земята, божии помощници, за да изразят посланията му. Самата дума месия значи избран, осиновен от Бога. Така се е зародила древната ДОКТРИНАТА НА АДОПЦИОНИЗМА, идея, че в един конкретен момент всеки един от човеците може да бъде богоизбран за месия. Месията е смъртен, обикновен човек, дарен(помазан) от Бога с божествена сила. Исус сам бил месия, първо обикновен човек, син на Мария, осиновен от Бога в момента на своето кръщение, умрял след като изпълнил мисията си. В този смисъл, месията не е истински Син Божи. Следвайки юдейската традиция болшинството ранно християнски течения са били ДУАЛИСТИЧНИ ФИЛОСОФИИ – Бог е две личности (два ипостаса): Бог-Отец и Свети Дух, а Христос е Син Божий, но не е част от Бога.
В християнското богословие Светата Троица е основна доктрина. На богословски език възгледът, че Бог е Св.Троица се нарича тринитарианство. Според тринитарианството, Бог е едно същество, което съществува едновременно и вечно като три личности (или ипостаси) (Бог-Отец, Бог-Син, въплътил се като Иисус от Назарет и Свети Дух), които заедно са Светата Троица.
ОФИЦИАЛНАТА ХРИСТИЯНСКА ТРАДИЦИЯ е ТРИНИТАРНА и Исус е БОГ.
В новозаветната литература е не просто очаквания Месия-Спасител, но и СИН БОЖИЙ – ЕДИНОСЪЩНОСТЕН с Бога т.е. той е проявление на Бога, една от трите му форми въплътени в Светата Троица: Бог-Отец, Бог-Син и Свети Дух.
Това е уникалното в днешното Християнство – то е първата и ЕДИНСТВЕНА ТРИНИТАРНА ФИЛОСОФИЯ.
ТРИНИТАРИАНСТВОТО произлиза от ранно Християнски течения, които възприемат идеята за Светата Троица от местни митологични сюжети, но техните представи за Светата Троица по същество са дуалистични.

ТЕ НЕ СА ТРИНИТАРНИ ФИЛОСОФИИ ПО СМИСЪЛА,КОЙТО ВЛАГА В СВЕТАТА ТРОИЦА ДНЕШНОТО ТРАДИЦИОННО ХРИСТИЯНСТВО!
Тези ранно Християнски течения произлизат основно от земите на Балканккия полуостров, Персия и Египет под силното влияние на енкарнационизтичните философски вярвания на Траки, Елини, Перси и Египтяни.

Култът към богинята Изида, майка на бог Хор и съпруга на Озирис, бога на смъртта, е внесен в Рим след превземането на Египет от Марк Антоний. В пирамидите са открити фрески на 3000 години – Изида държи в скута си Хор. Жените, гражданки на Рим, всяка пролет правели процесии със каменни статуи на Изида, облечени в бели мантии и развяващи палмови или лаврови клонки. И пазели девствеността си в чест на божеството. Цялата византийска иконография на Богородица с младенеца е точно копие на древните фрески на Изида и Хор в долината на царете. Ами женската девственост и процесиите със статуи...Нима това е случайно!

Култът към бога на светлината Митра идва от Персия. Сам той, син на Бог и девица, роден на 25 декември в деня на зимното слънцестоене, победил дивия глиган, символ на Злото. Митраистите се събирали в тайни светилища, пиели вино, което било кръвта на Бога-слънце, и ядяли хляб – неговата плът. Не е ли това нещо много познато....Хляб и вино, бог роден от девица по Коледа.
В тракийската митология ДИОНИС е известен с три имена: САБАЗИЙ – нощния Дионис, ЗАГРЕЙ – дневния Дионис и ГОЛЕМИЯ ДИОНИС. Изследователите траколози достигат до заключението, че трите имена са възникнали в различно време – най-ранното САБАЗИЙ, по-късното ЗАГРЕЙ, а елинизираното ДИОНИС, като в тракийската митология са се запазили и трите имена. Особеното е, че трите имена изобразяват ТРИТЕ ЛИЦА на една и съща персона – Бог Дионис Според тракийския орфизъм първоначално съществува Великата Богиня- майка, тя е Вселената: самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е слънце, а през нощта – огън /персонифициран като Загрей или Сабазий/. Тракийският Дионис – Загрей е богът – бик, който идва, за да бъде принесен в жертва и вкусен суров от извършителите на жертвоприношението нему посветени. Загрей е синът на Зевс и Персефона, което според гръцкия превод – означение е син на небето и земята.
В старогръцката митология и тримата влизат като различни персонажи, но със сходна „биография”.
Сабазий е син на Зевс и Персефона.
Загрей ( «великият ловец») също е син на Зевс и Персефона. Литературният орфизъм го знае като "Първия Дионис"
Дионис, един от главните богове в гръцкия пантеон, син на Зевс и на Семела,
Идеята в ЕНКАРНАЦИОНИЗМА е, че Христос съществувал преди да слезе на Земята като спасител, в друга форма и вид, единосъщностен с Бога, и след кръстната си смърт, т.е Спасителят е безсмъртен, и вечен Божи син ( по-точно, човешкото лице на Бога) . И само в един конкретен момент той слиза на земята, въплъщава се ( lat. Encarnio) в тялото на Исус от Назарет, за да предаде божието послание. След смъртта на кръста продължава вечния си живот на небето, както преди. Според енкарнационистите, Христос е вечен и не е създаден от Бога, а е единосъщностен с него. Това разбира се налага и някои противоречия, като например нуждата да се почитат няколко божества в една монотеистична религия. Всъщност, Бог се въплъщава в своята разновидност Син.
Така, под влиянието на ЕНКАРНАЦИОНИЗМА се формира Александрийската философска школа, ревностен защитник на духовното у Христос. Срещу нея се изправят Ерусалим и Антиохия, градове от Близкия изток, с традиции в юдейския АДОПЦИОНИЗЪМ.

ЕНКАРНАЦИОНИЗМА предопределя ПОЛИТЕИСТИЧНИЯ характер на религиите. АДОПЦИОНИЗЪМ предопределя МОНОТЕИСТИЧНИЯ характер на религиите.
ТАКА Е В ДО ХРИСТИЯНСКАТА ЕПОХА!
Християнството се появява, когато на територията на тогавашния римски свят господстват четири световни за времето си религии. Култа към Римските божества Планети е държавната религия на империята. На особена почит са култовете към Боговете на древните Елини и Египтяни, както и Юдаизмът в Палестина – тези религии имат особен статут. Те са толерирани от централната римска власт и имат статут на втори-официални религии в империята. Древните римляни, не само са толерантни към чуждоземните религии, култове и култури, но се изявяват като космополити – имат склонност да се увличат по тях. Това изобщо не означава, че се отричат от собствените си богове и култура, това е нещо като модно увлечение.
Юдейската религия и култура се радват на почит и уважение в римското общество. Създателят на новото учение е евреин и би било логично да се следва и наложи юдейската традиция.
Но Сердикийският църковен събор проведен през 343-344 година, утвърдил православното учение за Света Троица.

ЗАЩО В КРАЙНА СМЕТКА СЕ НАЛАГА ТАКЪВ ХИБРИДЕН МОДЕЛ НА ХРИСТИЯНСКАТА РЕЛИГИЯ – МОНОТЕИЗЪМ ВЪРХУ ЕНКАРНАЦИОНИСТИЧЕН ФОН?
Причините са няколко:
Около средата на I век започват безредици и бунтове в провинция Юдея, които прерастват в противоримски въстания (римо-юдейските войни). Хронологично и не случайно те следват Христовото разпятие. Ерусалим е сринат със земята а Евреите са прогонени зад граница, като ВРАГОВЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ.

Римляните хранят особенно чувство на уважение и почит към ЕЛИНСКАТА КУЛТУРА, КАТО ПЪРВОИЗТОЧНИК И МОДЕЛ на тяхната собственна.

РЕЛИГИОЗНО-ФИЛОСОФСКИТЕ ТРАДИЦИИ НА ПОДЧИНЕНИТЕ НАРОДИ В ЕРОПА И ЕГИПЕТ, съставляващи най-големия дял на населението на Империята са ЕНКАРНАЦИОНИСТИЧНИ.

ОБАЧЕ, ДАЛИ ТЕЗИ ТРИ ПРИЧИНИ СА БИЛИ ДОСТАТЪЧНИ ЗА УТВЪРЖДАВАНЕ НА НАСТОЯЩИЯ МОДЕЛ НА ХРИСТИЯНСКАТА РЕЛИГИЯ?

ЗАЩО ИЗОБЩО, ТЕЗИ КОИТО РАЗПНАХА ИСУС НА КРЪСТА И ЖЕСТОКО
ПРЕСЛЕДВАХА ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ МУ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ТРИ ВЕКА, ИЗВЕДНАЖ СЕ ОТРЕКОХА ОТ СОБСТВЕНИТЕ СИ БОГОВЕ, ОТ СОБСТВЕНАТА СИ КУЛТУРА И СТАНАХА ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ!?

Тук причините също са няколко и същевременно допълват вече изброените.

ВЪТРЕШНО ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИЧИНИ
За тези три века броят на последователите на учението на Исус в пределите на Империята става неимоверно голям. Разпространява се, както сред подчинените народи, които са мнозинство спрямо същинското римско население, така и сред римското, включително и римския елит. Особен ръст бележи разпространението му сред римските легионери, включително и командния състав, които в по-голямата си част произлизат от средите на подчинените народи. ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА УЧЕНИЕТО СТАВАТ МНОЗИНСТВО, КАТО ЧАСТ ОТ ТЯХ СА С КЛЮЧОВИ ПОЗИЦИИ В РИМСКОТО ОБЩЕСТВО. Тези хора искат промяна и се борят за нея. Официалните римски власти не желаят такава промяна, но повече нямат никакви възможности за силов отпор.

ВЪНШНО ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИЧИНИ
Днешните богословски историци твърдят, че до IV век Християнството се е разпространявало ИЗКЛЮЧИТЕЛНО В ПРЕДЕЛИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ. Те отричат съществуването му извън границите на Империята през този период.
ТОВА ТВЪРДЕНИЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРИЕМЕ ЗА ВЯРНО САМО АКО КРИТЕРИЯТ ЗА ХРИСТИЯНСТВО Е КАНОНИЧНИЯТ МУ ВАРИАНТ!!!
За разпространението на учението на териториите на ЦЯЛА ЕВРОПА и ЦЕНТРАЛНА ЯЗИЯ(чак до Индия) се потвърждава в запазени писмени свидетелства от раните църковни историци от това време, както и в ПОСЛАНИЯТА на Апостолите в Новия Завет. Учението на Исус се разнася от проповедници- ученици на самия Исус, по-късно от техните последователи. Проповедници непрекъснато шетат през границите на Империята в двете посоки.
НЕПРЕКЪСНАТИЯТ ОБМЕН НА НАСЕЛЕНИЕ между римските и не римските земи също играе важна роля за разпространението на учението. Много са документираните случаи на установяване на варварско население като завоеватели или федерати в римските предели, както и изселване на население, предимно християнизирано, извън римските предели поради верски и политически гонения. - Нерон (54-68), Домициан (81-96), император Траян (98—117), Марк Аврелий (161-180), Септимий Север (193-211), Деций Траян (249-251), Валериан (253-260), Диоклециан (284-305).
Движението (миграцията) на по-малки или по-големи човешки маси през държавните граници на Империята също е в двете посоки. Спокойно може да се каже, че винаги е имало ИЗНОС НА ХРИСТИЯНСТВО от пределите на Империята зад граница, както и ВНОС НА ХРИСТИЯНТВО към пределите на Империята от вън.
След навлизането на Християнството във военните среди, част от ЛЕГИОНЕРИТЕ ЗАПОЧВАТ ДА ДЕЗЕРТИРАТ, като това явление се засилва с времето. В последните десетилетия от съществуването си римската армия губи дори цели легиони.
Истината е, че извън земите на Империята учението на Исус също има масово разпространение, но се формира по самобитен образец, със собствени религиозни практики и ритуали. Какво идейно-философско ранно християнско течение ще покълне на дадена територия, зависи от това, върху каква предходна религиозна почва попада новото учение – ЗАВИСИ ОТ МЕСТНИТЕ ТРАДИЦИИ и упражненото върху тях влияние.
Далеч от римския надзор, тези форми на рано християнство, освен че в по-голямата си част са гностични по съдържание, са и доста по-различни като обрядно-ритуални традиции от римските му варианти.
Затова тези форми на Ранното Християнство зад граница, както и събратята им на римска територия, впоследствие са отхвърлени от църковния канон, обявени са за еретични и НЕ СЕ ПРИЗНАВАТ ЗА ХРИСТИЯНСКИ ОТ ЦЪРКОВНИТЕ ИСТОРИЦИ, дори и в исторически аспект!

В периода от Iв.пр. Хр. до края ня Iв.сл. Хр. Римската Империя е в апогея на мощта си и най-голямото си териториално разширение. От края на IIв. Започва бърз упадък, който се иницира с Маркоманските войни 166—180г. и завършва с гибелта на Империята в края на V век и основаването на първите „варварски държави” на бившите и територии.

Старите автори през този период описват поредица от изключително важни събития, които започват в тези жестоки времена и продължава няколко столетия – ВАРВАРСКИТЕ НАБЕЗИ в пределите на Римската империя. Кои са Варварите, къде изчезнаха Траките – най-многобройния народ след индийците, откъде се взе тази безбройна варварска орда, която с невиждана омраза се втурна по „свещената римска земя” и изпепели земята, зарина кладенците, срина селата и градовете, отведе в „робство” населението. Според старите хроники при варварските нападения са отвеждани до десетки, а в някой случаи и стотици хиляди души, което днешните учени считат за силно преувеличено.
На тези въпроси съвременната история НЕ МОЖЕ да даде задоволително аргументиран отговор.
Набезите на Варварите на Балканския полуостров достигат дори Егейските острови и Мала Азия а в Италия до стените на Рим и до най-южните точки на Италийския полуостров.
РИМСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕМИНАВА В ОТБРАНА
На Балканите Римляните са принудени да се изтеглят на юг от Дунав, а по-късно да запазят военни гарнизони само в големите си крепости в обезлюдените и опустошени земи. А за да запазят останалото население са принудени да го евакуират в земите около Одрин и част от днешна Беломорска Тракия - сформират Тема „Македония”. Обезлюдяват се обширни територии, замира всякаква стопанска и културна дейност на опустошените Балкани.
Римските провинции в Галия, Испания, Германия, Британия и Азия имат същата съдба – остават без ефективен военен и административен римски контрол.

Какво в действителност се случва?

Римската експанзия прогонва голяма част от аристокрацията и населението на ново завладените земи от родните им места. Бежанците и потомците им бленуват да се завърнат отново в бащините си земи.

Започва така наречената от древните хронисти СКИТСКА ВОЙНА. Войната не случайно е наречена СКИТСКА. Тя се води от ВАРВАРИТЕ-СКИТИ по СКИТСКИ маниер. Какво ще рече СКИТСКА ВОЙНА? Описана е много добре от Херодот по повод нахлуването на Персийския цар Дарий в Скитските земи. При невъзможност да се справят с многократно по силен враг в открит двубой, Скитите използват хитрости и започват партизанска война – нападат внезапно, унищожават посевите, зариват водоемите, откарват добитъка и хората, сриват населените места, разграбват каквото могат и също така внезапно се оттеглят и изчезват. По този начин изтощават войската на врага, лишавайки го от източници за провизии (храна, вода) и човешки ресурси. Какво е специфичното в тази скито-римска война – освен, че опустошиха собствените си земи, които вече бяха римски, те отведоха собственото си население и пленени римски войници и чиновници отвъд пределите на империята. Някой от тях тръгваха доброволно, други насила. Този процес продължава няколко столетия. Като с мощна помпа беше „из смукано” населението от територията на империята и прехвърлено на север. Там се натрупа ОГРОМЕН ЧОВЕШКИ РЕСУРС. Така те методично, макар и бавно за няколко столетия ОБЕЗКЪРВИХА гордия Рим, като превърнаха земите му в изпепелена пустиня - без стопанство, без градове и села, без население.

Рим се оказва между чука и наковалнята. От едната страна са християнизираните му поданици в страната, от другата – мощните варварски орди на границите му, сплотени както от омразата към Рим, така също от учението на Исус. Ако управниците не отстъпят - РИМСКАТА ИМПЕРИЯ СЪС СИГУРНОСТ Е ОБРЕЧЕНА НА ГИБЕЛ.
В РЕЗУЛТАТ НА ГОРЕОПИСАНАТА ВЪТРЕШНО И ВЪНШНО ПОЛИТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ Е ПРИНУДЕНА ДА ПРИЕМЕ ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО РАВНОПРАВНА РЕЛИГИЯ (Милански едикт 313 г. и Никейският събор 325г.)

Константин Велики узаконява арианската версия на Християнството. За кратко време напрежението спада и Империята поема глътка въздух, но РИМСКИТЕ НЕВОЛИ НЕ СВЪРШВАТ ДО ТУК. Противоречията сега се разразяват сред самата християнска общност, разделена на Ариани и Православни. Извън тези две групи остават още множество ранно Християнски течения, които изобщо не са припознати като такива от вече официално обособената Римска Църква. Тези разпри на места прерастват в сериозни стълкновения между привържениците на двете течения, като довеждат до Сердикийският църковен събор проведен през 343-344 година, утвърдил православното учение за Света Троица. Арианите са заклеймени, поставени са извън канона и се утвърждава тринитарния характер на официалното Римско Християнство. Арианството и всички гностични течения са ерес и са обявени за не канонични, респективно - незаконни.
През 380 г. ТРИНИТАРНОТО ПРАВОСЛАВНО ХРИСТИЯНСТВО Е ПРИЕТО КАТО ЕДИНСТВЕНА И СТРОГО ЗАДЪЛЖИТЕЛНА РЕЛИГИЯ ЗА ВСИЧКИ В РИМСКАТА ИМПЕРИЯ, според догмата на Никейският събор 325г., КАТО НАЛАГАНЕТО МУ КАТО ТАКАВА СЕ ПРЕВРЪЩА В ЛИЧЕН АНГАЖИМЕНТ НА РИМСКАТА ДЪРЖАВА.
КОЕ НАЛАГА ТАЗИ ГЕНЕРАЛНА ПРОМЯНА ОТ ДУАЛИСТИЧНО АРИАНСТВО КЪМ ТРИНИТАРНО ПРАВОСЛАВИЕ?
Отговорът на този въпрос отново се крие в разбирането за същността на Исус – БОГ или ЧОВЕК.
За да изясня този заплетен казус, първо ще припомня някои събития, случващи се в днешно време и пак ще се върна във времето на Римската Империя.
През 2003 г. американския писател Дан Браун, публикува романа си „Шифърът на Леонардо”, с който скандализира цялата християнска общност. На 17 май 2006 година на кинофестивала в Кан фактически бе поставено началото на световно представяне на новия филм на американския режисьор Рон Хауърд "Шифърът на Леонардо", заснет по едноименния бестселър на неговия съотечественик.
Филмът буквално взриви, както широката публика, така и цялата световна общественост.
Скандалната прожекция повлече след себе си вълна от протести в защита основите на християнската вяра. Подобни протести обхванаха много страни в света. Религиозни лидери от различни конфесии единодушно осъдиха в своите оценки филма на Рон Хауърд. Правителствата на някои страни (при това не само християнски) се присъединиха към вярващите граждани и поискаха да спрат излъчването на филма на територията на техните държави.
„Шифърът на Леонардо” не е първото произведение посветено на тази тема. Романът разглежда някои исторически теории за свещения Граал, отношенията между Мария Магдалена и Исус Христос и нейната роля в християнството. Започва с уводните думи на Дан Браун: "…всички описания на произведения на изкуството, архитектурата, документи и тайни ритуали в романа са реални…". Най-скандалното се оказва това, че всичко написано е предложено не просто като белетристична измислица, а с явната претенция за изложение на реални исторически факти, на документална основателност.
Както много медии отбелязват, болшинството читатели смятат, че книгата борави с научни факти.
Романът на Дан Браун действително е художествено произведение, което не е нужно да се съобразява с изискванията за исторически труд. Голяма част от събитията, описани там, влизат в явно противоречие с безспорно доказани исторически факти и са литературна измислица на автора.
В ОСНОВАТА МУ ОБАЧЕ СТОИ ИСТОРИЧЕСКА ТЕМА, ТОЛКОВА СТАРА, КОЛКОТО И САМОТО ХРИСТИЯНСТВО.
Историческият субстрат за темата се явява една легенда разпространена сред населението на южна Франция, според която Исус и Мария Магдалена са били съпрузи и са имали поколение. Както твърди легендата, по време на разпятието Мария Магдалена е бременна, след което бяга в Египет, където се укрива известно време за да спаси себе си и детето от римските преследвачи. Верни последователи я отвеждат в южна Франция, където ражда дъщерята на Исус. След време, вече младата жена се омъжва за християнизиран знатен римлянин и поставят началото на династията на Меровингите. Тази народна легенда лежи в основата на средновековната легенда в търсене на Свещения Граал, възприета и модифицирана по-късно и от Масоните.
През 325 г. Константин Велики председателства Първия вселенски събор в Никея, на който за канонични (истинни) са признати само четири евангелия - написаните от Марко, Матей, Лука и Йоан известни като „четиримата евангелисти“. Всички останали са обявени за еретични. Църквата издирва и унищожава преписите им векове наред, като преследва разпространителите им.
През 1945 г. край египетския град Наг Хамади селяни случайно намират в монашеско гробище древни ръкописи на коптски език- сбирка от над петдесет гностични текстове.
Гностичните съчинения поддържат тези, които се различават от догмите на християнската църква, поради което винаги са били оценявани като апокрифни.
Сред тях е смятаното за изгубено Евангелие от Филип. Името е дадено от изследователите на текста, тъй като Филип е единствения споменат апостол. Евангелието коментира образа на Мария Магдалена в светлината на отношенията й с Исус в контекста на разказа за живота на апостол Филип.
В Евангелието се споменава, че Мария Магдалена след кръстната му смърт заминава за Египет.
Някой от изследователите изказват предположение, че легендата за Исус и Мария Магдалена произхожда от Египет, впоследствие достига и се разпространява сред населението в южна Франция.
Ватикана и представителите на официалната църква отричат истинността на тази легенда, като я „опровергават” с „истинността” документирана в Четиририевангелието и липсата на „надежден” документ, който да потвърди тезата на легендата.

ЦЪРКВАТА ОТРИЧА ИСТИННОСТТА НА ЛЕГЕНДАТА, НО НЕ ОТРИЧА НЕЙНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ ОЩЕ ОТ ДЪЛБОКА ДРЕВНОСТ!
Ето какво пише Мелинда Крисчян по повод издаването на романа в статията си:

„ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО най-сериозната атака срещу Християнството” ли е?”

„…ТАЗИ ТЕОРИЯ ЕДВА ЛИ Е НОВА за Дан Браун; всеки сериозен ученик на църковна история би бил фамилиарен с ТАЗИ ДРЕВНА (но отклоняваща се) ТРАДИЦИЯ, КОЯТО ДЪЛГО Е БИЛА ЕРЕС за Католиците и Протестантите. Обаче, само трябва да се задълбочи човек (и дори не много дълбоко) в “историческата” основа за тази традиция да бъде убеден че е, наистина, фикция…”

Автор: Мелинда Крисчян, Answers in Genesis USA

Ето изказване от една българска статия по същия повод:
"Шифърът на Леонардо бъка от грешки "
„…ВСИЧКИ ТЕ ПОЧИВАТ, освен НА СПОМЕНАТАТА КОПСКА ГНОСТИЧНА ЕРЕС, ИЗВЕСТНА НА ХРИСТИЯНИТЕ ОТ НАЙ-ДЪЛБОКА ДРЕВНОСТ, и на една безобидна манипулация - преподреждане на буквите във френския израз "San Graal" (свещен граал) като sang (кръв) и raal - кралска. Всичките са измислици и спекулации, непочиващи на никакви документи и факти, но рекламирани с много пари и с една политическа цел - да охулят християнската вяра…”
Магдалена Ташева
Вестник "Монитор", 3 май 2006 година
Ако не в историческата достоверност, поне за това е прав Дан Браун: „…В продължение на векове отгласи от тази старателно пазена легенда живеят в съзнанието на християнска Европа…”
Нямам намерение и не е нужно да влизам в спор с противниците на легендата за да доказвам истинността и. Само ще подчертая дебело – НЕЗАВИСИМО ДАЛИ ТАЗИ ЛЕГЕНДА ИСТОРИЧЕСКИ Е ДОСТОВЕРНА ИЛИ Е ИЗМИСЛИЦА, ЗА ХОРАТА, КОИТО СА ВЯРВАЛИ В НЕЯ, ТОВА Е НЕОСПОРИМА ИСТИНА.
Още от I век сл. Хр. започва да се усеща германската заплаха за Римската империя, в това число и за Галия. Октавиан Август построява цяла серия укрепени военни лагери по Рейн и използва Галия като база за войните си с германците. Още по негово време обаче Рим изоставя завоеванията си отвъд Рейн и концентрира отбраната си по реката. Тя става част от големия римски лимес (укрепена граница) по Рейн и Дунав.
През 260 година Римската империя е обхваната от дълбока политическа криза, която се оказва ПРЕЛОМЕН МОМЕНТ в Римската история.
СЪВСЕМ НЕ Е СЛУЧАЕН ФАКТА, ЧЕ ПОЛИТИЧЕСКАТА КРИЗА ЗАПОЧВА ВЪВ ВРЕМЕ, КОГАТО ХРИСТИЯНСТВОТО В ИМПЕРИЯТА И ИЗВЪН НЕЯ ДОБИВА ДОСТАТЪЧНО МАСОВ ХАРАКТЕР И ГОНЕНИЯТА НА ХРИСТИЯНИТЕ СА НАЙ- ЖЕСТОКИ.
Тази криза назрява още през управлението на Валериан(253-260). След Деций Траян, той бил най-жесток гонител на християните. Валериан издал два едикта против християните: с първия се забранявало на християните да се събират на богослужение и да посещават гробищата. Виновните били изпращани на заточение и убивани. Вследствие на този едикт много епископи на Християнската църква били изпратени на заточение; много молитвени домове и християнски гробища били конфискувани за държавни нужди.
Вследствие на това с друг едикт (258 г.) се предписвало всички предстоятели на християнските църкви - епископите, презвитерите и дяконите, а също и всички високопоставени лица да се принуждават да се откажат от християнството, като се лишават от имуществата и от правото на римско гражданство, а в случай на упорство - да бъдат посичани с меч. Знатните жени да се пращат на заточение. Очевидно императорът разчитал да разстрои християнското общество, лишавайки го от най-видните му членове и особено от йерархията.
По време на царуването на Галиен (260-268), приемник на Валериан, настъпила промяна в отношението към християните. Но при все това християнската религия си оставала все още непозволена. Издадените по-рано закони против християните не били отменени. Така на основание закона на Траян в Кесария Палестинска, за изповядване на християнската вяра бил посечен с меч Марин, човек от знатен произход, който бил на военна служба.
Драстични мерки на Валериан, дотолкова нагнетяват общественото напрежение, че пленяването му от персите през 260 г. води до фактическото разпадане на империята. Мнозина военачалници използват възможността и се провъзгласяват за императори в различните провинции (т.нар. време на "Тридесетте тирани"). Действително от ситуацията се възползват най-вече висши военначалници с амбиции за имперска власт, НО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗКЛЮЧИ ВЕРОЯТНОСТТА, НАКОИ ОТ ТЯХ ДА СА ХРИСТИЯНИЗИРАНИ И МОТИВАЦИЯТА ИМ ДА Е РЕЛИГИОЗНО ПОЛИТИЧЕСКА.
В Галия се формира отделна държава. Римският генерал от батавски (германски) произход Марк Касианий Латиний Постум (Marcus Cassianius Latinius Postumus), след като не успява да завземе властта в Рим, организира своя държава в северна и централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир) и управлява до 269 г. впоследствие са присъединени Испания и Британия. Наследен е от Викторинус (269-271) и Тетрик (271-274). В крайна сметка "Галската империя" е ликвидирана от император Аврелиан. ПАРАДОКСАЛНО, НО ИМЕННО СЛЕД ТОЗИ МОМЕНТ СЪПРОТИВАТА СРЕЩУ ПРОНИКВАНЕТО НА ГЕРМАНСКИТЕ ПЛЕМЕНА В ГАЛИЯ (алемани и франки) ОТСЛАБВА И ТАКОВА ПРОНИКВАНЕ СТАВА ФАКТ. Към края на IV век в северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена
От властта на Рим отпадат редица провинции: Галия, Испания и Британия (Галската империя оглавена от генерал Постум, който води война срещу Галиен.)
Легионите в Сирия, командвани от Фулвий Макриан и префекът Балиста, издигат за императори Макриан Младши и Квиет, но при настъплението им на запад те биват разгромени край Сердика от командващия Дунавската армия Авреол, който на свой ред също отказва да се подчини на Галиен. На изток много от римските владения са завладени от сасанидските перси или попадат под контрола на местния династ Оденат от Палмира, с когото Галиен сключва съюз.
Надига се вълна от узурпатори, повечето от които властват мимолетно (споменават се имената на Регалиан, Инген, Целс, Мемор, Цензорин, Мусий Емилиан, Валент Солонийски, Пизон Фруги и други). Под властта на Галиен се намира само Италия, части от Северна Африка и Мала Азия. В ТОЗИ ПЕРИОД РИМСКАТА ИМПЕРИА ПРЕСТАВА ДА СЪЩЕСТВУВА КАТО ЕДНО ПОЛИТИЧЕСКО ЦЯЛО.
Управлението на Галиен е времето на максимално задълбочаване на кризата в империята, а в настъпилият хаос злополучията следват едно след друго с ужасяваща бързина. Най-тежко е положението в придунавските райони: Мизия, Дакия, Илирия и Панония, които поемат основния удар на варварските нападения. Зачестяват разрушителните нашествия на готите в Мала Азия, Тракия, Македония и Гърция. Флота и армията на варварите, наброяващи хиляди кораби и стотици хиляди воини, преминават протоците и достигат до Егейското крайбрежие където разграбват редица важни градове - Ефес, Атина, Коринт и други. Гражданите се опитват да организират самостоятелна защита. Императорът се отзовава с войските на помощ, но вече е твърде късно (267-8 г.).
Алеманите завладяват укрепената граница (лимес) на т.нар. "Десетинни полета" (Agri Decumati), между реките Рейн и Дунав, като застрашават Северна Италия и дори самия Рим.
Освен външните заплахи за империята, се появяват и вътрешни — на остров Сицилия избухва голямо въстание на робите, в Средиземно море се появяват пирати. Докато траят тези безредици, сред населението продължават да се разпространяват епидемии, а римските провинции са засегнати и от няколко земетресения.
Икономиката на държавата е сериозно разстроена, разорени и обезлюдени са редица области, особено тези близо до границите. Имперската хазна е празна и за да преодолее финансовия недостиг, Галиен е принуден да сече голямо количество нестойностни монети, което се отразява лошо на търговията. Паричните знаци дотолкова се обезценяват, че натуралната размяна завладява отново пазара. В натура започват да се събират данъците и да се изплащат заплатите.
Управлението на Галиен бележи няколко новости.
Имперската власт е загубила престиж. Той се опитва да го издигне като изисква обръщението към него да бъде с титлата "Господар и Бог" и, подобно на източните монарси, се появява в пурпурна хламида и златна корона.
Забранява на сенаторите да се занимават с военни въпроси и дори да доближават военен лагер — така са отделени гражданските длъжности от военните, явно с цел да се пресекат зачестилите заговори за узурпация от страна на знатното съсловие. С това римската аристокрация от тук нататък губи роля в управлението.
В армията е въведена нов тип войска: лично подчинени на императора малки мобилни части от елитна илирийска или далматинска кавалерия, които се превръщат в решаващ фактор при сраженията с варварите. Военната реформа дава възможност за издигането на много военачалници от илирийски произход, някои от които след време стават и императори. Наченките на военна и политическа реорганизация при Галиен, по-късно биват доразвити от Диоклециан.

Последното най-жестоко гонение против християните станало по времето на Диоклециан (284-305). Сам Диоклециан в продължение почти на 20 години не гонил християните.
. Когато прокараните от него реформи заздравили държавата, Диоклециан рязко изменил своето отношение към християните.
Но и през тези 20 години, когато той още не се бил проявил като гонител, положението на християните в някои части на империята било твърде тежко. То зависело от личното отношение към тях на съуправителите на Диоклециан, с които той, за удобство на управлението на империята, разделил своята власт. От тях най-зли врагове на християните били западният император Максимиан Херкул и особено източният кесар на империята Галерий, зет на Диоклециан. Максимиан Херкул бил груб войник, който поставял над всичко военната дисциплина и ненавиждал християните само затова, че християните войници се отказвали да участват в езическите жертвоприношения Те двамата страшно ненавиждали християните и затова от самото начало на царуването на Диоклециан положението на християните в техните области било крайно тежко. през време на походите. В това той съзирал нарушаване на дисциплината и тежко наказвал за такава проява.
* Има запазено предание, че той не се поколебал да изтреби цял християнски легион войници от 6600 човека (legio thebaica - Тивански легион).
В 303 г. Диоклециан издал в Никомидия първия едикт против християните. Те се лишавали от всички права, богослужебните им събрания били забранени, а храмовете им - обречени на разрушаване. След това Диоклециан издал един след друг още три едикта. Започнало най-жестоко гонение във всички части на империята. Гонителите си поставили за задача да изтребят самото име християнин, поради което това гонение със своята суровост и жестокост надминало всички по-раншни. Против християните били употребени всички принудителни средства, с които разполагала държавата. "Ако аз бих имал сто уста и железен език - казва Лактанций, очевидец на това гонение - и тогава не бих могъл да изчисля всички злини, да наименовам всички методи на изтезания." Изтезанията били не само мъчителни, но и възмутителни. Често пъти те до такава степен възмущавали нравственото чувство на християните, особено на жените, че някои от тях предпочитали самоубийството пред подобни изтезания. Гонението имало характер на някаква кланица. Само за един ден и на едно място числото на християнските мъченици достигало над сто души. Един град във Фригия бил изгорен с всичките му жители, понеже последните до един се оказали християни.


Ще се опитам да доразнищя нашата тема въз основа на информацията изнесена до тука и още някои исторически факти от началото на НОВАТА ЕРА имащи пряка връзка с историята на Рим. Макар, че всички събития, които ще разгледам са взаимосвързани, за удобство и прегледност ще ги разгледам поотделно и условно териториално ще ги разделя.
Ще разгледам събития от този период основно в ТРИ УСЛОВНИ РЕГИОНА:

I. ИТАЛИЙСКИ ПОЛУОСТРОВ И ЗАПАДНА ЕВРОПА ДО р.РЕЙН.
II. БАЛКАНСКИ ПОЛУОСТРОВ, ЗЕМИТЕ НА СЕВЕР ОТ р.ДУНАВ, СЕВЕРНО ПРИЧЕРНОМОРИЕ И КАВКАЗ
III. ЦЕНТРАЛНО АЗИАТСКИТЕ РИМСКИ ПРОВИНЦИИ И ЗЕМИТЕ НА СЕВЕР ОТ ТЯХ.

kulian blagar
Мнения: 98
Регистриран: 03 авг 2009, 23:41

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от kulian blagar » 12 фев 2012, 12:39

I. ИТАЛИЙСКИ ПОЛУОСТРОВ И ЗАПАДНА ЕВРОПА ДО р.РЕЙН.

Посвещавам на Великия народ на Франция, който пръв се опълчи на тиранията,
принесе в курбан синовете си и с цената на кръвта им
срина Бастилията на „Светата Римска Инквизиция” и
изтръгна от желязната и хватка всички Европейски народи.

Ще разгледам някой факти от най-ранните периоди от националните истории на Франция, Германия и Италия – от появата на Франките на историческата сцена до края на Меровингския период на Франкската държава.
В днешно време ПРОИЗХОДЪТ НА ФРАНКИТЕ Е НЕЯСЕН.
Болшинството съвременни изследователи приемат, че те са племенно обединение на група западно германски племена, които ПОЕМАТ ЛИДЕРСТВОТО и впоследствие СЕ ПРЕВРЪЩАТ В ОБЕДИНЯВАЩ ФАКТОР за всички германски и не германски племена на запад от поречието на Реин.
За Родина на Франките част от тях приемат Фризия(от III-IV век се сочи термина Francia) - историко-географска област в Северозападна Европа, обхващаща нидерландското, германското и много малка част от датското крайбрежие на Северно море, други считат за тяхна Родина - Скандинавия. И двете ПРЕДПОЛАГАЕМИ „родини” на Франките са земите, които традиционно се приемат за Родина на германските племена.
Други съвременни историци изобщо отричат техния германски произход, но не могат да определят племенната им принадлежност.
Първите сведения за франките се отнасят към III в. Тогава възникнал съюз от западногермански племена, обитаващи до рейнската граница на Римската империя.

Както отбелязват някои изследователи ПАРАДОКСАЛНОТО в този период на франкската история е това, че ПИСМЕННИТЕ ИЗВОРИ ГИ ОТБЕЛЯЗВАТ ЕДВА ОТ СРЕДАТА НА III век, А ТЕ КАТО ЧЕ ЛИ ДО ТОГАВА ВИНАГИ СА СИ БИЛИ ТАМ. Това дава основание на някои автори да предполагат автохтонния им произход, независимо дали са германци или не.
В развоя на етническите и политически отношения в земите на франките се очертават два етапа. Първият включва времето от заселването на племената до образуването на държавата от крал Хлодвиг( 486г.), а вторият след неговото управление.
Първият период е слабо засвидетелстван в изворите, но най- общо се предполага, че заселването на германските племенни общности продължило няколко века.
Тук мненията на изследователите за Франкския Етногенезис се разделя на две.
СПОРЕД ЕДНИТЕ, въпреки че БИЛИ С РАЗНОРОДЕН ПРОИЗХОД, ЕЗИК, БИТ И ОБИЧАИ били назовавани от римляните единствено като „франки”. В края на V- VI век и в изворите също се налага обединителното название „франки”.
Смята се, че района на долното течение на р. Рейн е заселен с хатти, хамави, тенктери, марси, сикамбрии, бруктерии и др. по- малобройни племена. С ТЕЧЕНИЕ НА ВРЕМЕТО ТЕ ЗАПОЧНАЛИ ДА ИЗОСТАВЯТ ПЛЕМЕННИТЕ СИ НАИМЕНОВАНИЯ И ДА СЕ ОБОЗНАЧАВАТ С ОБЩИЯ ЕТНИЧЕСКИ ТЕРМИН FRANCI ?! За определен период функционират паралелно и двете наименования. На границата на V-VI век окончателно се извършва процеса на вътрешна консолидация и на пълно изживяване на отделните племенни наименования в полза на общия термин. Затова ДРУГИТЕ ИСТОРИЦИ смятат, че става въпрос за племенен съюз на племена С ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЛИЗКА КУЛТУРА, ЕЗИК (диалекти) И ОБЩА ТЕРИТОРИЯ.
Този племенен конгломерат се дели на две големи групи. Около 358 г. вече съществували 2 франкски военно племенни съюза:
САЛИЧЕСКИ(условно - северни), който минават на римска територия (около 355-358 г.) и се заселват по долното течение на р. Рейн.
Въпреки че няма доказателства за сключен мирен договор се предполага, че именно тогава франките станали федерати на Рим.
Император Валентиниан I (364-375г.) привлякъл на служба представители на франкската аристокрация. Така в историята се появяват случаи, когато в походи срещу франките взимали участие техни съплеменници. Те често взимали страната на узурпатори на Римската империя.

РИПУАРСКИ(рейнски, източни) които остават отвъд Рейн, живеещи по горното течение на Рейн и Шелда.
През ІІІ – ІV в. Франките често нападат Римска Галия откъм Рейн, за да търсят нови места за заселване.
През 30-те години на IV в. салическите франки използвайки затрудненията в империята увеличили територията си до р. Сома.
НЯМА ТОЧНИ ДАННИ за произхода на наименованията им. Най- общо се смята, че са били под властта на една група или фамилия, произхождаща от областта Саланд, между Вехт и Изет.
Другата по-разпространената теза е, че наименованието „салически” идва от латинското salis (солен, морска сол) и се опитват да го свържат с „морско крайбрежие”, поради това, че са обитавали крайбрежието на Северно море, където р. Рейн се влива.
Извеждането на наименованието „салически” от salis е най-приемливо, но някак си неловко се връзва с интерпретацията „морски” и „крайморски”. Тук изследователите пропускат една друга възможност за обяснение на САЛИЧЕСКИЯ франкски етноним. В древността солта е била ценена наравно със златото и не всеки е можел да си я позволи. Била е използвана не толкова като всекидневна кулинарна подправка на трапезата, а най-вече като РЕЛИГИОЗЕН АТРИБУТ ПРИ ОБРЕДИ И ЦЕРЕМОНИИ. Днешните културолози и историци са убедени, че наистина е древен произхода на обичая, скъпи гости да се посрещат с хляб и сол.
Наименованието на Рипуарските франки идва от латинското ripa т. е. речен бряг- това са франки, които обитават долното и средно течение на р.Рейн, т.е. крайречни, или както ги наричат някой автори - Рейнски Франки.

В средата на III век римските автори вече споменават франките като подчертават, че салическите франки имали по- голяма „потенциална мощ”. Те БИЛИ РАЗПРЪСНАТИ НЕРАВНОМЕРНО ПО ЦЯЛА ГАЛИЯ и започнали да заемат все по-голям ареал включващ не само Галия, но и Нормандия и Пиринеите.
Възниква логичният въпрос – КАК ФРАНКИТЕ УСПЯХА ДА СЕ РАЗСЕЛЯТ ИЗ ЦЯЛА ГАЛИЯ БЕЗ НИКОЙ ДО ТОГАВА ДА ГИ ЗАБЕЛЕЖИ ?! Нито летописците, нито римската администрация, нито римските милиции?! А от тогава, те изведнъж се превръщат във фактор, управляващ римската история!
Взаимоотношенията между Римската империя и нашествениците започнали да се усложняват. В периода 275-276г. император Проб (276-282г.) ги разбил и ги принудил да се оттеглят от завладените земи. Втори значителен сблъсък се осъществил през 341г. този път на чело с император Констанций II (337-361г.), който ги победил и ги принудил да сключат мирен договор. Клаузите на договора от 342г. предвиждали само установяване на мирни отношения. Следващият император Юлиян (361-363г.) все още като цезар и военачалник през 358г. предприел опустошителна кампания срещу франките между р.Долна Шелда и р.Долен Маас.
Интересни са версиите около изясняването на думата „франк”. Като най- вероятна се счита тази със значение на „бродещ”, „странстващ”. Следвана от „ храбър” , „ смел” , „ безстрашен”. Трета по ред е хипотезата за „ горд”, „благороден” или „див” , „свиреп”.
Така изброените характеристики може много вярно да описват франкската същност, НО ЕТИМОЛОГИЧНО НЕ МОГАТ ДА СЕ ИЗВЕДАТ ОТ НИТО ЕДИН ОТ ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЕЗИЦИ.
Като ОСТАРЯЛА ВЕРСИЯ за франкския етноним се счита предположението за „СВОБОДЕН”, макар че без проблем се извежда от английски и немски език.
За пръв път франките се споменават през 242 г. в римските извори и от тогава нататък системно присъстват в тогавашните хроники. Основен източник за живота на франките е „История на франките” на Григорий от Тур. Григорий Турски твърди, че Франките ЖИВЕЕЛИ В ПАНОНИЯ И ОТ ТАМ СЕ ПРЕСЕЛИЛИ в областта покрай река Рейн. Според него, тук Франките по името на техния военен водач Франк, били наречени Франки.
Тази история на Григорий Турски дълго време е използвана като единствен достоверен източник, въпреки че, според съвременните учени „…дистанцията между реалните събития и написването на Историята е цели 80 години…”. Доказано е обаче, че той се основава на данни недостигнали до нас както от писмени извори, така и от устни свидетелства, вкючително и архиви на кралския двор. Все още се води дискусия за истинността на произведението му.
Основните извори за историята на Франкската държава са предимно писменни юридически текстове – законници. Това са Вестготският, Салическият, Рипуарският, Баварският, Саксонският и др. закони. Особено внимание заслужава САЛИЧЕСКИЯТ ЗАКОН от началото на VІ век.
Салически закон или Салическа правда (лат. Lex salica) е правов кодекс, запис на обичайното право на салическите франки. Съставен е вероятно между 508 и 510 г., по времето на франкския крал Хлодвиг. Нееднократно е допълван и преработван. Запазен е в много преписи, между които има разлика. Той включва 65 параграфа и е важен извор за разглеждания меровингски период. Това е най-известният варварски закон. Представлява запис на съдебните обичаи на салическите франки. В него е намерила отражение еволюцията на франкското общество от общинния строй към феодализма. Римското влияние се отразило върху този закон чрез използването на латински език и размера на глобите, изчислявани в римски парични единици. Съдържа сведения за имущественото и социалното неравенство, на часната собственост върху движимите имоти, за правото на наследяване на земята и за държавата.С неговите изменения може да се проследи развитието на франкското общество.

„Салическия закон” НЕ СПОМЕНАВА НИЩО ЗА ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ ВЪРХУ ЗЕМЯТА. Собственик на земята в очертанията на всяко село бил колективът, съставящ общината. През първия период, след завоюването на Галия, франкските общини били съставени от роднински семейства, през втория етап се появяват индивидуалните семейства. Но правото свободно да се разпорежда с наследствените парцели принадлежало не на отделните семейства, а само на целия колектив на общината. За отделянето на малките семейства свидетелства LIX глава- „За адолите”, според която поземленото наследство, за разлика от движимото имущество, което свободно можело да преминава по наследство или да се подарява, преминава само „към мъжкия пол” . Това показва, че женското потомство е изключено от правото да наследява земя. В случай, че бащата нямал синове, земята преминавала на разположение на общината. Общината имала и редица други права върху земите.
САЛИЧЕСКИЯТ ЗАКОН е написан на език, който е много близък до латинския, но НЕ Е ЛИТЕРАТУРЕН ЛАТИНСКИ.
Според изследователите е написан на НАРОДЕН ЛАТИНСКИ ЕЗИК. Това е парадокс.
Простонароден или народен латински (на латински sermo vulgaris) е общо наименование на местните диалекти на латинския език, говорени най-вече в западните провинции на Римската империя, преди да се развият в ранните романски езици. Този разговорен латински се отличава от книжовния език на класическия латински по своето произношение, лексика и граматика. Някои особености на простонародния латински се появяват чак през късния период на Римската империята. Други съществуват много по-рано в разговорния латински или поне в неговите най-силно отличаващи се от стандартната форма диалекти. Възникнали са в резултат на вековното езиково влияние на латинския език върху значително по-многобройните маси от неримско население в римското общество, впоследствие и във войската. Тоест става дума за „развален” латински език. ОБАЧЕ, КОГАТО СТАВА ДУМА ЗА ДЪРЖАВЕН ЕЗИК(какъвто е случая), ПО ПРАВИЛО СЕ ИЗПОЛЗВА ИЛИ ОФИЦИАЛЕН МЕЖДУНАРОДЕН ЕЗИК(латински, елиногръцки, еврид), ИЛИ ЕЗИКА НА ВЛАДЕТЕЛЯ И НЕГОВАТА АРИСТОКРАЦИЯ! Когато се пише Салическият закон, франките вече са изповядвали християнството и литургиите в църквите се водят на книжовен латински, богословската литература се пише на книжовен латински език. Кралския двор не страда от липса на грамотни кадри. Защо същите тези, които пишат богословската литература и четат литургиите в църквите на книжовен латински език, пишат кралските закони на „народен” латински език?! Официално се приема, че Франките са говорели „франкски” език, който остава неизвестен, понеже „не е документиран”, но се приема, че най-вероятно е някакъв германски диалект.
Паричните единици, които са използвани в Салическия закон, също са римските.
МЕРОВИНГСКИТЕ КРАЛЕ НИКОГА НЕ СА ИЗПОЛЗВАЛИ ДРУГИ ПАРИЧНИ ЕДИНИЦИ ОСВЕН РИМСКИТЕ – НИТО СОБСТВЕНИ, НИТО КАКВИТО И ДА Е ДРУГИ!
Въпреки това в него е слабо влиянието на римското право и като цяло, според изследователите отразява древно германските порядки и нрави.
От времето на Карл Велики датират т. н. КАПИТУЛАРИ – обширно кралско законотворчество, разделено на отделни глави / капитули /.Пак от това време /VІІІ – ІХ век / датират и АНАЛИТЕ. С това наименование в Зап. Европа били наричани летописите. Пример за това са “ Кралските анали “, съставени в двора на Карл Велики.
Днес се твърди, че Меровингите били крале на примитивна държава, тънеща в неграмотност и поради това липсват собствени писмени свидетелства за тях. Григорий Турски обаче твърди, че за своите истории е ползвал „кралския архив” на богатата кралска библиотека. В исторически аспект Франкската държава, предшественик на днешна Франция несъмнено се е случвало да пострада не веднъж от повратностите на съдбата. Логично обаче следва въпроса – КЪДЕ ИЗЧЕЗНА ЦЯЛАТА КРАЛСКА БИБЛИОТЕКА НА МЕРОВИНГИТЕ, САМО КРАЛСКИТЕ ЗАКОННИЦИ ЛИ ОСТАНАХА ?! ЗАЩО ЗАКОННИЦИТЕ СА ЗАПАЗЕНИ А ВСИЧКО ДРУГО НАПИСАНО ИЗЧЕЗНА?!

Политическа история
Образуването на държавата при франките било предшествано от поредица придвижвания на германските племена през ІІ и ІІІ век. Франкският съюз включвал племената по средното и долното течение на р. Рейн.
Счита се, че до IV век франките живеят на североизток от Рейн. Тогава те неудържимо нахлуват на югозапад през границата до приемането на салическите франки за федерати. След 425 г. салическите франки отново започват да се разселват, но скоро са застрашени от мощната инвазия на хуните. Франките взели участие в битката при Каталунските полета (451г.) по северния бряг на р.Марна на страната на римляните, като техни федерати срещу хуните на Атила. Заедно с вестготи и бургунди те разгромили хуните при Труа и ги принудили да отстъпят. Тогава римските императори сключили мирен договор с франките, притиснати от засиления натиск на многобройните варварски племена. Установени били федеративни взаимоотношения. И двете страни поели определени задължения. Франките т. нар. федерати трябвало да пазят определен район на границата от нападения. Империята от своя страна им предоставяла хранителни продукти, пари, гарантирала правото им да запазят своите вождове и организационна структура. В долините на реките Маас, Мозел, Шелда и Рейн франките получили пустеещи земи и се настанили в римски постройки.


Във връзка с тази битка се споменава името на първият известен владетел на франките - МЕРОВЕХ( латинското Меровей, Меровий). Приема се, че той бил водач на салическите франки от около 447 до 457г. И докато днес все по- често се възприема като реално съществуваща историческа личност, то в недалечното минало се е смятал за легендарен крал на франките, обединил всички варварски племена, включително част от галите и западногерманските племена в една обща държава.
ДИНАСТИЯТА НА МЕРОВИНГИТЕ (451-751 г.) е първата владетелска династия на франките.
Счита се, че МЕРОВЕХ утвърждава християнството като водеща религия на франкска територия, която става официална и единствена през 497г. при неговия най- ярък последовател - крал Хлодвиг(наричан от французите Кловис) (481/482-511) ), наследник на Хилдерик I (ок.440-481).
Хлодвиг застанал начело на франкската общност в критичен период от развитието на Западна Европа.
През 475 г. генерал Флавий Орест изгонва последния легитимен император на Западната Римска империя Юлий Непот и издига своя син Ромул Августул за император. Варварските помощни войски (федерати) с водач Одоакър се разбунтуват и искат земя в Италия, което Орест отказва.
Понеже почти няма регулярни западноримски войски и варварските федерати на Одоакър всъщност са единствената военна сила в Италия, мнозинството на наемниците на 22 август 476 г. избира Одоакър за крал на Италия.
Одоакър в края на август 476 г. убива Орест, малко след това и неговия брат. Смъква Ромул като му обещава годишна парична издръжка. Одоакър съобщава в Константинопол, че западът няма нужда от свой Август и се подчинява на източно римския(византийския) император. Веднага се обявява сам за крал на Италия и след смъртта на Юлий Непот, източно римският император Зенон го признава като независим управител на Италия под източно римска (византийска) защита.
Вечният град Рим паднал през 476г. , но римският наместник Сиагрий който се опитва да създаде около Париж последна крепост на римската цивилизация, завладял и земите до р. Сена, след това разширил владенията си до Лоара. Той заемал поста началник на милициите, командващи голямата римска войска. Негов генерален щаб и столица бил град Соасон. Според историците традиционисти, титлата rex romanorum с която го нарича Григорий от Тур е противна на всякакви римски традиции и вероятно се говори за кралство само поради липсата на адекватен термин за определянето на военната власт, упражнявана от един римски предводител, постигнал независимост, благодарение на падането на Западната Римска Империя.
През пролетта на 486г. Хлодвиг мобилизирал хората си срещу Сиагрий и завладял земите до р. Сена, след това разширил владенията си до Лоара.По такъв начин под властта на франките се оказала цяла Северна Галия.
ТОВА СЪБИТИЕ В ОФИЦИАЛНАТА ИСТОРИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА СЕ ПРЕДСТАВЯ КАТО ВАРВАРСКИ АКТ.
Най-новите схващания са други. Смята се за напълно сигурно, че в момента на възкачването на Хлодвиг на престола, съществувало РАЗДВОЕНИЕ НА ВЛАСТТА(диархия). Олигархичната форма на управление не е прецедент в римската история. Към нея се е прибягвало най-вече, при наличието на сериозни политически или военни катаклизми в римското общество и пряка опасност за физическото оцеляване на властта и държавата. Повече центрове на власт, по-голям шанс за оцеляване! Падането на столицата Рим и почти цяла Италия налага седалището на властта да се измести. В случая, дори е разделена МЕЖДУ ДВА РАВНОПРАВНИ ЦЕНТЪРА НА ВЛАСТ – единият в Соасон ръководен от римския наместник Сиагрий, втория на север с наместник франкския крал в Турне. РИМЛЯНИТЕ МОЖЕ И ДА СА НЯМАЛИ ГОЛЯМ ИЗБОР, НО ОПРЕДЕЛЕНО СА ГЛАСУВАЛИ ГОЛЯМО ДОВЕРИЕ НА ФРАНКСКИЯ КРАЛ.
Този акт не е следствие от варварските нашествия, а по- скоро ВОЕНЕН ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ. Той имал за цел да осигури на Хлодвиг монопола над властта в Северна Галия, както и да подготви предварително завладяването на Южна Галия. В наследство от баща си имал цяла система от бойни съюзи, ВЛЮЧИТЕЛНО и с Одоакър, владетеля на Рим от 476г, които му давали сигурност за действие. Наличието на такъв договор(с Одоакър), несъмнено потвърждава тезата, че двата римски центъра на влест са равноправни. А Сиагрий все повече бил заплашван от изолация, понеже категорично отказвал да признае легитимността на Одоакър.
По тази причина Хлодвиг се сближил с везиготския крал Еурих, владетел на Аквитания, значителна част от Испания и Прованс. Това сближаване доказва преврата от 486г. , защото именно с него започнала голямата битка за върховенство над цяла Галия между франките и везиготите- ариани.
Смъртта на Еурих през 484г. и малолетието на неговия син Аларих II послужили на Хлодвиг за удобен повод да атакува Сиагрий. Освен че спечелил симпатиите на голяма част от духвенството, Хлодвиг трябвало да подбере хора сред многобройните франкски вождове- негови роднини. Именно в този момент той скючил брачен съюз с рейнските франки, които му дали за жена една принцеса.За нея Григорий от Тур не споменава нищо, но тя му родила първия законен син Тиери или Теодорих. Салическите вождове, роднини на Хлодвиг, също били приканени да предоставят помощта си. Харарик отказал, но Рагнахар, владетел на франките от Камбре, приел. Вероятно последният не е имал друг избор, тъй като, за да стигне до Соасон Хлодвиг и неговите войски трябвало да минат през Камбре.
Според Григорий от Тур победителите подложили на оплячкосване областите, попаднали в ръцете им, но най-вече църквите, които съхранявали значителни преносими богатства. Законът на войната както по римския, така и по варварския обичай изисквал плячката да се събере , а после да се раздели между победителите. Въпреки че Хлодвиг се явявал гарант на тази традиция, той пожелал да отдели настрана една литургична ваза по молба на епископа, от който била задигната. Основният извор на тази история, Григорий от Тур подчертава, че водача предпочел по-скоро да спечели благосклонността на духовенството, отколкото да спази закона на войската.
По такъв начин под властта на франките се оказала цялаСеверна Галия. Едва когато, Хлодвиг завзел значителна част от Галия, чрез хитрост и вероломство успял да отстрани другите вождове и обединил под властта си всички франки. Хлодвиг воювал с тюрингите и алеманите, защото заплашвали реализацията на неговата политика. Поради променливият изход на битките около 469г. Хлодвиг дал обет, подобно на Константин Велики, да се покръсти, ако „…Иисус Христос, за когото Клотилда твърди, че е син Божи на земята…” му изпрати победа. За да затвърди властта си, Хлодвиг приел православното християнство. Според едни източници това станало през 496 г.
Според други източници през 507г. или е бил покръстен или във всички случаи катехизиран(т.е. запознат с основните въпроси на вярата) в Шампан. Наскоро се формулира хипотезата, че Хлодвиг най-напред е приел арианството, а след това християнството. Според днешните специалисти тя е напълно неоснователна, защото според тогавашните разбирания такова „прекръстване”е било невъзможно.
Има данни за оказана известна съпротива в знак на силна привързаност към вярата на дедите и солидарност към народа. Именно заради това се пазела в тайна сделката с Ремигий - епископа на Реймс, който извършил покръстването. Но голяма част от войската на Хлодвиг предпочела да приеме кръщението заедно с него. Тогавашният обичай изисквал груповите кръщелни церемонии да се провеждат по време на великденските празници, но това станало на Коледа (25. 12. 498г. ) в баптистерия, разположен на север от каредралата „ Св. Дева Мария”.
ОФИЦИАЛНАТА ВЕРСИЯ ЗА ПОКРЪСТВАНЕТО НА ХЛОДВИГ И ФРАНКСКИЯ НАРОД СЪЩО ТЪРПИ СЕРИОЗНА КРИТИКА.
Приема се, че до тогава франките са изповядвали езическа религия обща или близка с тази на германските племена.
Салическите франки са федерати на Римската империя със сигурност поне от 451 г. ако не още от 358 г. франките живеят на Римска територия, техни аристократи са поканени на римска служба, на кралят им дори му е оказана честта да бъде съвладетел. Римляните не биха допуснали до държавния си апарат и управление обикновени варвари. ВЪЗМОЖНО ЛИ Е, ДА НЕ Е НАЛОЖЕНО ХРИСТИЯНСТВОТО поне на франкския елит? Везиготите и Бургундите, които са по-късни федерати отдавна са приели християнството, макар и в ариански вариант. Ако Франките по това време са все още езичници, каква е причината да не са християнизирани досега?!
Сближаването на Хлодвиг с духовенството, в чиито ръце все по-явно се концентрирала централната власт в градовете, му помогнало да доведе до успешен завършек действителното завземане на влатта.
Осигурил си подкрепата на римския папски двор, крал Хлодвиг продължил външнополитическата екпанзия. През 500- 501г. той нахлул в пределите на бургунското кралство. Съюзени бойни части на франки и бургунди навлезли през 507- 508г. в териториите на вестготското кралство и завладели неговите обширни земи. Войната продължила от страна на римското духовенство за разгрома на арианството, изповядвано в кралството на вестготите и населението им било обърнато в Римо-православната вяра. Затова населението, свързано със Западната църква подкрепяло армията на съюзниците срещу арианите- еретици.
През 507г. при Поатие вестготите били тотално разгромени, кралят им бил убит, а неговият син Аларих оставил Хлодвиг свободно да се разпорежда със земите. Последният се възползвал като завладял и умиротворил по голямата част от Аквитания. Като отмъщение вестготите организирали заговор за убийството му, но неуспешно.
Нарастнала ролята на франкския владетел, укрепнало значението на неговата държава и той получил официално признание като държавен глава. През 508г. като символична компенсация за победата му императорът на Източната Римска Империя Анастасий изпратил делегация, чрез която му връчил отличителните инсигнии на кралското достойнство- диадема и хламида. Според думите на Григорий от Тур го е удостоил с престижната титла rex gloriosissimus. Това било признание за приобщаването на франките към христианството, както и вече споменатата награда за разгрома на готите. Ведната след това събитие, Хлодвиг, отнесъл в новопостроения манастир на Св. Мартин, много подаръци в израз на кралското си благоволение.
През юли 511г. Хлодвиг свикал в Орлеан първият църковен събор на Галиите, на който присъствали 32 епископа. Програмата му включвала не само въпроса за ликвидиране на арианството, но и предвиждала установяването на взаимоотношенията на висшите духовници с техните подчинени, с монасите, с областните управители и най- вече с краля. Било взето решение, че никое светско лице нямало право да стане свещеник без разрешението на краля. Чрез този ход силно се ограничава независимостта на църквата. БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ, ХЛОДВИГ СЕ ОПИТВАЛ ДА КОНЦЕНТРИРА В СВОИ РЪЦЕ ЦЯЛАТА ГРАЖДАНСКА И ЦЪРКОВНА ВЛАСТ,
Държавното устройство на Франкската държава през вековете търпяло различия. То преминало естествено от племенно управление към раннофеодална наследствена монархия. Върховната власт преминала от ръцете на родовите вождове и духовниците в ръководния орган на кралския двор- кралския съвет т. е. в ръцете на краля. Това означава, че кралят е носител на законодателната и съдебна власт. Той издавал закони, укази, забрани, а също ръководел и църквата, която му е подчинена. Така той поставя основите на един използван много по- късно принцип- този на цезаропапизъм, умишлено наложен за по- доброто развитие на СИЛНО ЦЕНТРАЛИЗИРАНА ДЪРЖАВА. Хлодвиг превръща църквата в опора на държавата. А тя от своя страна интегрирала разнородните обществени групи в една.
Този акт на отнемане на самостоятелността и властта на църквата несъмнено е предизвикало недоволство от нейна страна. Писмени исторически данни за такова недоволство обаче няма?! Дори, според Григорий Турски, „…Смъртта на Хлодвиг ( 27.11. 511г.) не му позволила да се възползва от политическото преимущество, което БЛАГОРАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ДУХОВЕНСТВОТО ИСКАЛО ДА МУ ПРЕДОСТАВИ…”. Отговорът може би е във въпроса – имало ли е духовенството избор пред мощта му?
Този мъж смазал всичките си врагове, подчинил на военната и на политическата си власт три-четвърти от Галия и получил признание за могъществото си от Източно Римския Император Анастасий.

Вън Франкската държава населението е разделено на ФРАНКСКО И НЕ ФРАНКСКО(предимно гало - римско). „Салическият закон” дели гало-римското население на три категории: „кралски сътрапезници” – приближените до краля едри земевладелци; „поссесори”- земевладелци от дребно- феодален или селки тип; „триботарии”- обложени с данъци хора, които навярно ползвали чужда земя. Възникнала практиката разорените селяни да предават на земеделците и църквата своите ниви, като ги получавали обратно за ползване до живот. Фактически собственик ставал земевладелецът, а беднякът получавал правото на покровителство. Така се родил нов тип земевладение, наречено „прекарно”. „Салическият закон” силно се влияе от римското законодателство, но въпреки това в основата си продължава да спазва традициите на родовата община.
В условията на родовите общини у Франките съществували династични традиции за разпределение на земите между всички живи синове.
Кончината на монарха изправила страната пред сериозни проблеми. Държавата била разделена между четиримата му сина по начин, по който никой не бил ощетен, но при разпределението на дяловете се запазила една административна логика, традиционно повлияна от НАСЛЕДСТВЕНИЯ ФРАНКСКИ ДУАЛИЗЪМ. Наследниците упражнявали съюзна(федерална,ОЛИГАРХИЧНА) кралска власт без право на териториален суверенитет. Разделили си движимите богатства на техния баща, като приходите от земеделската дейност и данъка, удържан от автохтонното население били равномерно разпределени между тях, заедно с новозаграбените богатства.
СЪБИТИЯТА, СЛЕД СМЪРТТА НА ХЛОДВИГ СЪЩО ПОРАЖДАТ СЪМНЕНИЯ-
Самият той отхвърля династичните традиции на дедите си, които са пригодни в условията на родовите общини и през целия си живот той се стреми към изграждане на нов тип СИЛНО ЦЕНТРАЛИЗИРАНА ДЪРЖАВА.
ЗАЩО ПОТОМЦИТЕ МУ НЕ ПРОДЪЛЖИХА НЕГОВОТО ДЕЛО? КОЙ ИМА ИЗГОДА ОТ ТОВА?

Фактическото разделяне на Франкската държава довело до отслабване на кралската власт и сепаратистични стремежи. Започнало разпокъсване на франкската държава. . Възникнали три области, всяка една, от които тръгнала по свои път на развитие: Нейстрия, Австразия и Бургундия. От VII век нататък меровингските крале започват видимо да отслабват. Кралете от династията на Меровингите, които управлявали тези области след разпокъсването на държавата, водели помежду си борба за надмощие, която се усложнявала от непрекъснатите стълкновения между кралете и едрите земевладелци.
Процесът на разруха бил преустановен през 613г., когато в Австразия бил организиран успешен заговор срещу размирната кралица Брунхилда. Престолът бил зает от Хлотар II (613-629г.) , подпомогнат от олигархията. Под неговия скиптър франкското кралство преодоляло разединението и тръгнало по пътя на единството. Затова спомогнал известният „Парижки едикт”, издаден през 614г. Едиктът потвърждавал даренията на предишните крале и привилегиите на аристокрацията.
В отговор на исканията на олигархията в Австразия действащия крал дал съгласие синът му Дагоберт I (629-639г.) да бъде издигнат за крал. Започнал кратък период на укрепване на централната власт. Новият владетел извършил опис на земите на кралския двор, на тези на църквата и магнатите. Част от даренията на църквата и аристокрацията били одържавени. Това посегателство влошило отношенията с римското духовенство и едрите земевладелци – аристократи. Крал Дагоберт сключил „вечен мир” със Източната Римска Империя. Той провеждал активна политика сред вестготи и лонгобарди. Опитът му да покори словенските (славянските) племена в Бохемия и Моравия не успял. Политиката му на мир и разбирателство с конкурентния Константинопол и еретически настроените вестготи и лангобарди, както и неуспеха му срещу словените (славяните) допълнително обтегнало отношенията с римското духовенство и аристокрацията. Смъртта му през 639г. отбелязала края на временното стабилизиране на централната власт.
От момента на създаването си държавата последователно провеждала политика в интерес на оформящата се феодална върхушка. Принудени да се съобразяват с едрите земевладелци, франкските крале периодично свиквали събрания на най-видните магнати, на които били обсъждани важни държавни въпроси.
Нарасналото влияние на едрите земевладелци още при синовете на Хлодвиг довело до отслабване на кралската власт.
Кралете от династията на Меровингите след Дагоберт отново повели постоянна борба за надмощие , която се усложнявала и от претенциите на едрите земевладелци във всяка област.
Така в края на VІІ в.
ВЛАСТТА В ТЕХНИТЕ „ДЪРЖАВИ ” СЕ ПОЕМА ОТ ВСЕСИЛНИ МИНИСТРИ НАРЕЧЕНИ МАЙОРДОМИ.
МАЙОРДОМИТЕ ги създава още Хлодвиг. В устрема си към властта, освен от подкрепата на римо-галските епискипи, той се е нуждаел и от подкрепата на местните едри земевладелци, ползващи се с влияние и власт не по-малка от тази на духовенството. МНОЗИНСТВОТО ОТ ТЯХ ПРОИЗХОЖДАТ ОТ СРЕДИТЕ НА ВИСШАТА РИМСКА АРИСТОКРАЦИЯ, също галски и германски аристократи. Хлодвиг печели благоразположението и доверието им чрез раздаване на привилегии, дарения в земи и участие в управлението на кралството - „кралските сътрапезници”. Те учавствали в кралския съвет и били негови министри, ползвали се с огромна власт.
След смъртта на Дагоберт, на фона на слабостта на наследниците му, майордомите започват да се чувстват като истински крале.
Постепенно помежду им се разгаря съперничество.
Майордомът на Австразия Пипин II от Херистал (679-714) успява да отстрани останалите майордоми, като след победата си при Тертри през 687 г. завладял Нейстрия и Бургундия. За управители на тези кралства избрал синовете си. Така той обединява кралството, въпреки че съществуват няколко крале. В началото на VIII век се оказал реален господар на цялата франкска земя и скоро всички наследници на меровингските крале изчезнали безследно. Настъпил период на т. нар. „лениви крале” (639- 751г.) , когато властта преминала изцяло в ръцете на майордомите, а монарсите запазвали само кралската си титла. Службата на майордомите става наследствена в дворците на Каролингите.
Неговият син, майордомът Карл Мартел (714-741) продължава завоевателната политика, а през 732 г. успешно отблъсква нашествието на маврите при Поатие. Той действа като истински владетел, макар че не посмява да посегне върху формалната власт в страната. Преди смъртта си разделя кралството между синовете си. През 741г властта била наследена от Пипин Къси. Той се постарал да изглади влошените отношения с църквата и от този момент Каролингите били винаги в тесен съюз с църквата и нейния глава – римския папа. Управлява като майордом, а от 751 г. — като крал на франките (след като от трона е отстранен със съгласието на аристокрацията последният Меровинг — Хилдерих III). По нареждане на папата, архиепископът на, Могунция — Бонифаций, който оглавява франконските мисионери в западната част на Германия, коронясва Пипин КАТО ПЪРВИЯТ ФРАНКСКИ КРАЛ ОТ ДИНАСТИЯТА НА КАРОЛИНГИТЕ.
Пипин се отблагодарил щедро на църквата, като обсипал с богати дарове манастирите. По молба на папа Стефан II, Пипин Къси организира два похода срещу лонгобардите и навлиза в Италия. Част от земите, отнети от лонгобардите, Пипин подарява на папата — екзархата Равена и римската област. С това в земите на Средна Италия през 756 г. възникнала светската държава на папите,чийто наследник е днешният Ватикан.
С ТОЗИ ЖЕСТ ПИПИН КЪСИ ВРЪЩА САМОСТОЯТЕЛНОСТТА НА РИМСКАТА ЦЪРКВА, КОЯТО МЕРОВИНГСКИЯТ КРАЛ ХЛОДВИГ И ОТНЕ. Възможно ли е това да е била цената на папската благословия за кралската му титла?
Франкската кралска и императорска ДИНАСТИЯТА НА КАРОЛИНГИТЕ основана от Пипин Къси през 751г. на практика възражда Римската Империя а по-късно поставя началото на съвременните европейски държави Франция, Германия и Италия. След Вердюнския договор 843 г. каролингите управляват в Италия до 875 г., в Германия - до 911 г., във Франция - до 987 г. Нейният най-бележит представител е Карл I Велики(768 - 814 г.). През 800 г. на коледната литургия в Рим папа Лъв III коронясва Карл Велики за РИМСКИ ИМПЕРАТОР, титла, която не се използва на Запад от абдикацията на Ромул Августул през 476 г. Макар, че титлата подчертава независимостта на Запада от Константинопол, Карл Велики започва да я използва доста по-късно, страхувайки се, че тя ще го постави в зависимост от папата.
Две са становищата за произхода на наимонованието на династията – КАРОЛИНГИ. Би следвало да се наричат ПИПИНИДИ по името на Пипин Къси. По правило първият владетел дава наименованието на династията. Но и двете версии го свързват с имената на двама от най-изтъкнатите и представители – майордомът Карл Мартел и императорът Карл I Велики. Поради голямата популярност, по-късно от името на императора произлиза наименованието на още по-популярната титла КРАЛ.
По-вероятното обаче е техните имена да са производни от наименованието на династията. Самото и име КАРОЛИНГИ ( КАРОЛинги, КАРолинги, САРолинги, КЕСАРолинги, ЦЕЗАРолинги, ЦАРолинги, ШАРолинги, ), подсказва за древен царски произход на рода. Възприета е версията, че майката на Карл Велики е РИПУАРСКА ФРАНКСКА БЛАГОРОДНИЧКА.
Но нека не забравяме, че едрите земевладелци – майордомите в МНОЗИНСТВОТО СИ ПРОИЗХОЖДАТ ОТ СРЕДИТЕ НА ВИСШАТА РИМСКА АРИСТОКРАЦИЯ. Случайност ли е коронясването на Карл I Велики за ИМПЕРАТОР на РИМСКАТА франкска Империя? Не е ли заложено това още в пазарлъка между Римската църква и баща му, майордом и крал на франките Пипин Къси.

kulian blagar
Мнения: 98
Регистриран: 03 авг 2009, 23:41

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от kulian blagar » 12 фев 2012, 12:40

ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА.

От казаното до тук става ясно, че франкската история, която е в основата на националните истории на европейските народи в този регион е изключително неясна и противоречива. Не знам дали ще са ми благодарни или ще ме проклинат днешните Французи, но за да стигна до корените на нашата тема, се налага да пренапиша и осветля този тъмен период от най-ранната Френска История.
Нека сега да погледнем същата тази История
ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА.
Епохите на Късната античност и Ранното средновековие са епохите, през които за най-кратко време се раждат най-много нови религии. Коя е причината да се нароят толкова много религии за толкова кратко време? Възникването на новите религии е опит за противопоставяне на поробените народи срещу експанзията на Римската империя и БРУТАЛНАТА ЖЕСТОКОСТ, с която Рим налага властта си. ТАКА, ЧЕ МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ – РИМСКАТА ПОЛИТИКА РОДИ РЕЛИГИИТЕ ОТ НОВАТА ЕРА И НАСАМ!
ОДИСЕЯТА НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ДО ДНЕШНОТО ОРТОДОКСАЛНО ХРИСТИЯНСТВО Е ДЪЛГА И МЪЧИТЕЛНА! Християнската религия, послужила за основа на днешната европейска цивилизация води началото си в първите векове на нашата ера. Раздирано от спорове, разцепления и конфликти, развило се до схоластичността на средновековната култура, повлиява почти всички науки на стария континент. Първите пет века на християнството са време не само на установяване и налагане на новата религия, но и време на уточняване на основните догми в нея. Този процес започва още в самото начало при РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ПО ЗЕМИТЕ НА ИМПЕРИЯТА от апостолите и техните близки сътрудници. Западна Европа, като културно просветителен център, особено в южните му крайнини, е предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква още в първите години на нейната поява. Към тези именно земи след оснававането на Църквата на Петдесетницата през 33 г. и Апостолския събор от 51 г., Христовите апостоли изпълняват повелята му: «... и тъй, идете, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух... » (Матей 28:19) Според църковното предание записано от раннохристиянските писатели Евсевий Кесарийски и Ориген, решението за отговорната мисия за покръстване е следното: „…На Тома се паднала по жребий Партия, на Андрей – Скития, на Йоан –Асия, там той живял, там в Ефес и починал...”.
Първите ранно християнски общини на територията на Римската Империя и извън нея са основани от самите Апостоли. Поради това, че са приели Христовото учение „от устата”на апостолите му, тези ранно християнски общности са наречени АПОСТОЛИЧЕСКИ и само те (с изключение на гностичните) по-късно са признати за Християнски.
В тези времена Христовото учение дори НЕ СЕ Е НАРИЧАЛО ХРИСТИЯНСТВО, а последователите му НЕ СА СЕ НАРИЧАЛИ ХРИСТИЯНИ. С името „християнин“ (ст.гр. Χριστιανός) първо са наречени последователите на Христовото учение в град Антиохия, както е записано в Новия завет в книгата Деяния на апостолите, глава 11, стих 26 (съкр. Деян. 11:26). Първото записано споменаване на термина „християнство“ (ст.гр. — Χριστιανισμός) е от Игнатий Антиохийски(края на I век).
Някой от първите ранно християнски общности приемали имената на АПОСТОЛИТЕ и УЧЕНИЦИТЕ на Исус, които ги посвещават в учението:„…12. А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък - Христов"…” (Коринтяни ап. Павел).
По-късните, когато апостолите и учениците на Исус вече ги няма на този свят - приемат имената на техни изтъкнати последователи водачи. Някой раннохристиянски общности приемат имена(или биват наричани от другите), които чрез РЕЛИГИОЗНА СИМВОЛИКА отразяват някаква специфична особеност (отличителен верски белег) на съответната ранно християнска общност. Така възникват имена на ранно християнски РЕЛИГИОЗНИ общности, както на територията на Римската Империя, ТАКА И ИЗВЪН НЕЯ - както местни, така и прокудени.
Това е причината през втората половина на I век и началото на II век, по границите на Империята да се „появят от нищото”, както днешните изследователи ги набеждават, не споменавани до тогава от историческите извори „ПЛЕМЕНА и НАРОДИ”, а известните дотогава постепенно „изчезват безследно” – МАРКОМАНИ, ЛОНГОБАРДИ, БУРГУНДИ, ФРАНКИ, АЛЕМАНИ, ГОТИ, ВАНДАЛИ, СЛОВЕНИ, БЪЛГАРИ, ХУНИ.
Типичен пример е името на „племето” МАРКОМАНИ. То просто значи – последователи на Св. Апостол Марко, изключително почитан от християните и днес! Както и ЛОНГОБАРДИ – дългобради. И днес дългите бради са отличителен атрибут на източно православните попове, за разлика от голобрадите им католически събратя! АЛЕМАНИТЕ са първите манихейски формирования, появили се по границите на Империята.
Името на БУРГУНДИТЕ значи Трако-Готохуни, бегълци, преселили се сред Германите. Те носеха в сърцата си Словенството а от Тракия пренесоха лозата и чудното Бургундско вино.
Имената - Исус и Христос - също не са били популярни сред ранните Християни. На различни места, от различни течения и последователи той е наричан с РАЗЛИЧНИ МЕСТНИ ИМЕНА. Дори в Евангелията, макар и мимоходом се споменава името ВАРАВА, като негово собствено име. На Балканите е наричан ДЕЦЕ БАЛ(дете Бог), а в българския фолклор - КНЯЗЧЕ МИСИКИЙЧЕ(князчето Мисия), МЛАДА БОГА и др. Сред Скито-сарматските народи е известен като АВИТОХОЛ, което значи, както СИНЪТ НА ЕЛЕНА, така и БОЖЕСТВЕН СИН, също и ИСТИНСКИ СВЕТЕЦ.
ЕЛЕН и БОГ в техния език са СИНОНИМИ защото в тяхната митология ЕЛЕНЪТ (сърната) е техният МИТИЧЕН РОДОНАЧАЛНИК – СИН НА БОГА, в ЕЛЕНА е превъплатен самият БОГ. Подвизава се още като ФРАНК и ОДИН, а днешните Британци ако се вгледат в „Тайната вечеря” на Леонардо, ще припознаят дванадесетте му рицари и КРАЛ АРТУР от Камелот.
Разделянето на Историята на ИСТОРИЯ НА СТАРИЯ СВЯТ и ИСТОРИЯ НА НОВИЯ СВЯТ, т.е. летоброене ПРЕДИ ХРИСТА и летоброене СЛЕД ХРИСТА не е въведено от днешните учени, а още от късно античните летописци. А ЛЕТОПИСЦИТЕ ГО ВЗАИМСТВАТ ОТ ХРИСТИЯНСТВОТО. За новопокръстените приемането на Христовото учение е СЪБИТИЕ ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ВЕЛИЧИНА.
За тях, както при всяка една нова религия, приемането на новото учение е НАЧАЛО НА НОВА ЕПОХА(ера) в техния живот, Исус е техен Бог и ДУХОВЕН РОДОНАЧАЛНИК – ТЕХНИЯТ(макар и вертуален) ПЪРВИ КНЯЗ.
Имената ИСУС и ХРИСТОС са дошли от „старогръцки” и са духовни еквиваленти на неговото име, които се налагат по-късно, от канона! Името ХРИСТОС е употребено в смисъл „МЕСИЯТА, РАЗПНАТ НА КРЪСТА”, а ИСУС указва духовната му принадлежност към ЕСЕЙСКАТА ОБЩНОСТ.

А СЕГА ДА СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ТЕМАТА ЗА ФРАНКСКАТА ИСТОРИЯ

Единственият достоверен източник за франките е „История на франките” на Григорий от Тур. Според съвременните учени „…ДИСТАНЦИЯТА между реалните събития и написването на Историята Е ЦЕЛИ 80 ГОДИНИ…”.
Григорий от Тур е трето дете в аристократична сенаторска галско- римска фамилия от Оверн. Баща му Florentius и дядо му Georgius са сенатори.
Баща му Florentius умира рано, майка му Арментария го отглежда в Cavaillon в регион Прованс-Алпи-Лазурен бряг, после е при чичо си по баща Gallus († 551), който е епископ на Клермонт. Григорий става духовник още преди да умре чичо му.
Григорий пише „Десет книги истории“ (Decem libri historiarum). Това е християнска универсална история от създаването на света до кралете на франките през 6. век и често се нарича Historia Francorum, "История на франките". Написани са на ранно-средновековен вулгарен латински (sermo vulgaris) или Простонароден латински език.
Григорий умира в края на 594 г. в Тур. В Тур и Клермонт е почитан като Светия.
На кого може да се вярва повече? На тези, които пишат история по догадки и предположения „след има – няма само две хилядолетия” или на образования гало-римски духовник, който е писал История „ЦЕЛИ 80 ГОДИНИ” след събитията и е почти съвременник на епохата за която е писал. Той се основава на данни недостигнали до нас както от писмени извори, така и от устни свидетелства, вкючително и архиви на кралския двор.
Затова аз му се доверявам и на базата на неговата История, и изнесената до тук информация смея да твърдя, че
ПОЯВЯВАНЕТО НА ФРАНКИТЕ НА ИСТОРИЧЕСКАТА СЦЕНА Е ПРЯКО СВЪРЗАНО С ИСТОРИЯТА НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ И С ВЪЗНИКВАНЕТО И РАЗПОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ.
В ранния си исторически период на формиране ФРАНКИТЕ НЕ СА „ЕТНИЧЕСКИ ПЛЕМЕНА” А РАННО ХРИСТИЯНСКА ОБЩНОСТ.
Както твърди Григорий Турски, Франките са ЖИВЕЕЛИ В ПАНОНИЯ И ОТ ТАМ СЕ ПРЕСЕЛИЛИ в земите по поречието на Рейн, като проповедници на Христовото учение. Възможно е да са били и прогонени от Римските власти като негови последователи. Кога точно е станало това не е упоменато никъде, но най-вероятно е по време на управлението на Нерон, римски император между 54 и 68 година. Той започва първите масови гонения на християните. Факта, че са излезли от Панония предполага ИЛИРИЙСКИЯ ПРОИЗХОД на „първите Франки”, а установяването им сред Германските племена КОСТВЕНО ПОТВЪРЖДАВА ДОСТОВЕРНОСТТА НА ВЕРСИЯТА. Илирите са клон на ранните Германи, които още в края на II хил.пр.Хр. идват от Сканза(Прибалтика) и се заселват в западните части на днешния Балкански полуостров в съседство с местните Тракийски племена. На свой ред ГЕРМАНИТЕ(джермани, хермани, ермани) също са преселници в Сканза. Те са потомци на БРИТ(стригания; с бръснатата глава), който според древната латинска легенда не останал с Еней в Италия, а продължил и доплувал с хората си до Британските острови. Впоследствие част от тях се изселили в Прибалтика и били наречени от Римляните ГЕРМАНИ, поради ТРОЯНСКОТО ИМ ПОТЕКЛО (потомци на Хермес- Герман, Ерман, Херман). Установяването в поречието на Рейн на прогонените от Панония не е случайно. Те се установяват при своите роднини, с които никога не са прекъсвали връзките си.Какъв е бил броя на бежанците, може само да се гадае. Най-вероятно са били малобройна група. Със сигурност обаче сред тях е бил някой от Апостолите на Исус или негов ученик. За това твърдение се основавам на факта, че ФРАНКСТВОТО (както и Словенството) е зачетено от Римската църква за НАРОДНО(езическо) АПОСТОЛИЧЕСКО ХРИТИЯНСТВО и не е анатемосано като ерес. Възможно е сред Германите да са заварили и много други бегълци от околните земи на Империята.
Тук те посели семената на своето учение сред германските си роднини и заварените при тях.
Името Франки не е от латински произход. Германите са ги нарекли ФРАНКИ, защото са били СВОБОДНИ духом чрез учението дадено им от МЕСИЯТА СПАСИТЕЛ(освободител) НА ДУШИТЕ ИМ, ТЕХНИЯ НЕБЕСЕН ЦАР – ФРАНК(Освободителя). ФРАНК е ранно германският синоним на Исус а ФРАНКИ ранно германското название за Християни.
САЛИЧЕСКИЯТ франкски „етноним” е от латински произход. Най-вероятно им е даден от Римляните поради използването на солта за религиозните им обреди и церемонии. Той също е коствено доказателство за Балканския им произход. Древният обичай скъпи гости да се посрещат с хляб и сол е с Балкански произход, и е съхранен там до днес.
Франките са предимно земеделци, организирани в ОБЩИНИ. Тази форма на обществена организация е присъща, както за племената в родово общинния строй (каквито са Германите), така и за ранните Християни. Разликата е, че. при племената общините са от РОДОВ ТИП(кръвно родсво), а Християнството ИЗИСКВА общините също да са по този образец, но не задължително по кръвно родствен принцип – в християнската община всички са БРАТЯ и СЕСТРИ. При племенните родови общини у Германите се спазва принципа на ЦЕЗРОПАПИЗМА, а при християнските ТОЙ СЕ ИГНОРИРА. При Франките, поради спецификата на формирането им, още в самото начало съществуват и двата вида. Така сред германските племена се формира РЕЛИГИОЗНА РАННО ХРИСТИЯНСКА ПРОСЛОЙКА – ФРАНКИТЕ, която с времето става все по-многобройна. Тя се захранва не само от последователи сред Германите, но и от негерманското население, системно прогонвано от земите на Империята, включително и Римляни. Германите често преминават Рейн и нападат земите на Империята. Франките също навлизат на римска територия, кога самостоятелно като проповедници, кога в техния състав. Някои от тях се заселват в земите и, проповядват и разпространяват учението сред местното население в римска Галия, като подледователите му също започват да се наричат ФРАНКИ. Така възниква МЕСТНА ФРАНКСКА ПРОСЛОЙКА, която с времето също се увеличава.
Така Франките в Галия, понеже са местни, успяват да убегнат от полезрението на римската администрация и римските милиции, въпреки че винаги са били там. Остават незабелязани до III век, Франките не само на Рейн(до тогава за римляните те са просто германи), но и в римска Галия, докато франкската прослойка става толкова многобройна, че вече няма начин да не се забележи.
Много вероятно е Григорий от Тур да е бил много добре запознат с историческите подробности, но християнският му мироглед и етика не му позволяват да говори излишно. Тази тема за него е табу. Това си има и добрата страна – ако не беше спестил подробностите, надали трудът му щеше да оцелее и стигне до нас.
От втората половина на III век ФРАНКИТЕ вече присъстват в хрониките на Амиан Марцелин "Деяния" (Res gestae) (понякога наричано "История") исторически труд, обхващащ периода 353–378 г. и "Панагерика" на поета Сидоний Аполинар" (януари 456 г.), както по поречието на Рейн, така също и в Галия неравномерно разпръснати по цялата и територия и започнали да заемат все по-голям ареал включващ не само Галия, но и Нормандия и Пиринеите. Въпреки че били с разнороден произход и език били назовавани от римляните единствено като „франки” заради общите им ранно християнски обичаи. В края на V- VI век и в изворите също се налага обединителното название „франки”.
ФРАНКСКАТА РАННО ХРИСТИЯНСКА ОБЩНОСТ ПОЕМА ЛИДЕРСТВОТО и впоследствие СЕ ПРЕВРЪЩА В ОБЕДИНЯВАЩ ФАКТОР за всички германски и не германски племена на запад от поречието на Реин, цяла Галия, Нормандия и част от Пиринеите. С ТЕЧЕНИЕ НА ВРЕМЕТО ТЕ ЗАПОЧНАЛИ ДА ИЗОСТАВЯТ ПЛЕМЕННИТЕ СИ НАИМЕНОВАНИЯ И ДА СЕ ОБОЗНАЧАВАТ С ОБЩИЯ ТЕРМИН FRANCI, ПРЕВЪРНАЛ СЕ ВЕЧЕ В ЕТНОНИМ !

Взаимоотношенията между Римската империя и настанилите се Франки( местни и нашественици) започнали да се усложняват. Амиан Марцелин съобщава за три големи римски акции спрямо Франките в периода 275-363г. Тук, поведението на Римските власти спрямо Франките трябва да се разглежда на фона на генералните промени в обществено политическия живот в Империята.
Император Проб (276-282г.) ги усмирява и ги принудил да се оттеглят от завладените земи. Това е в късния пред християнски период в Империята, когато Християните все още са преследвани и прогонвани.
Втори значителен сблъсък се осъществил през 341г. този път начело с император Констанций II (337-361г.), който ги победил и според източниците ги принудил да сключат мирен договор. Клаузите на договора от 342г. предвиждали само установяване на мирни отношения. Според някой изследователи, няма доказателства за сключен мирен договор, но въпреки това се предполага, че именно тогава Салическите Франки станали федерати на Рим. Императорът дори привлякъл на служба представители на франкската аристокрация.
Констанций II е Арианин, син на Константин Велики. Християнството вече е равноправна религия в Империята. Франките не са нито Ариани, нито Православни, поне в преобладаващата си част. Конфликта между Ариани и Православни също е рефлектирал върху тях. Най-вероятно, като изобщо не зачетени първоначално като Християни те са изразили недоволството си или са взели страна в разприте между Ариани и Православни. Затова те само са усмирени, но не са прогонени.
Следващият император Юлиан Апостат (361-363г.) все още като цезар и военачалник през 358г. предприел опустошителна кампания срещу Франките и Алеманите между р.Долна Шелда и р.Долен Маас. Тук причината за конфликта най-вероятно е подобна, при все още, че Алеманите са манихеи – гностици, т.е. еретици. Но трябва се има предвид също, че Юлиан става император само след няколко години и прави остър обрат от дотогавашната римска политика, като се отвръща от Християнството и подновява жестоките гонения против Християните. Затова е наречен Апостат (Отстъпник). Това обяснява жестокостта, проявена през 358г. спрямо Франки и Алемани.
От 380 г. Православното Християнство вече е ЕДИНСТВЕНА И СТРОГО ЗАДЪЛЖИТЕЛНА РЕЛИГИЯ ЗА ВСИЧКИ В РИМСКАТА ИМПЕРИЯ.
В 392 г. Теодосий Велики забранява дори и частното изповядване на каквито и да е други религии. Затваря или превръща в черкви повечето нехристиянски храмове в много градове, например Серапеума в Александрия и храма на Веста в Рим. Важни елино-римски паганистически култови средища като Храмът на Юпитер и Пантеонът в Рим, Партенона в Атина и Храмът на Аполон в Делфи, също се закриват. През 393 г. за последен път се провеждат Олимпийските игри, след което и те се забраняват като езически. През 395 г. император Теодосий I обявява ХРИСТИЯНСТВОТО ЗА ДЪРЖАВНА РЕЛИГИЯ. Малко преди преди смъртта си през 395 г., той разделя империята на Източна, начело със сина си Аркадий, и Западна с другия му син Хонорий. Империята никога повече не се обединява.


Налагането на Християнството се превръща във фикс идея за Римското духовенство и за Римската държавна администрация, още повече в условия на засилваща се конкуренция от страна на Константинопол. Налагането на Римското Православие по силов път не започва веднага а в началото на V век. Това е причината след 425 г. за възникване на напрежение сред Салическите франки. Това се отразява и на поведението на Рейнските Франки. Тогава те неудържимо нахлуват на югозапад през границата.
Единствено заплахата от мощната инвазия на хуните „успокоила” религиозните страсти и на двете страни – както Рим, така и Франките били в смъртна опастност и последните взимат участие в битката при Каталунските полета (451г.) по северния бряг на р.Марна на страната на римляните, като римски федерати срещу хуните на Атила. Заедно с Вестготи и Бургунди те разгромили хуните при Труа и ги принудили да отстъпят. Тогава римските императори сключили мирен договор с Франки, Вестготи и Бургунди, ПРИТИСНАТИ от засиления натиск на многобройните варварски племена. УСТАНОВЕНИ БИЛИ ФЕДЕРАТИВНИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ. И двете страни поели определени задължения. Федератите трябвало да пазят определен район на границата от нападения. Империята от своя страна им предоставяла хранителни продукти, пари, ГАРАНТИРАЛА ПРАВОТО ИМ ДА ЗАПАЗЯТ СВОИТЕ ВОЖДОВЕ И ОРГАНИЗАЦИОННА СТРУКТУРА – гарантирали им правото, т.е. ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ПРИВИЛЕГИЯ да запазят досегашните си религии.

kulian blagar
Мнения: 98
Регистриран: 03 авг 2009, 23:41

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от kulian blagar » 12 фев 2012, 12:42

Започва ПЕРИОД НА ИНТЕГРАЦИЯ НА ФЕДЕРАТИТЕ В РИМСКОТО ОБЩЕСТВО.
Вестготите запазват установените си местообитания в Аквитания, съгласно стария им договор като Федерати(418 г.), където са създали вече своето Вестготско Тулузко кралство със столица гр. ДУЛЕ(Туле, Тулуза). Синът на Теодерих I крал Ойрих (Еварик; * ок.440 - † 484) след 460 г. ДЕНОНСИРА ФЕДЕРАТСКИЯ ДОГОВОР договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото Тулузко кралство до 490 г. се разширява значително в Средна Франция до р. Лоара и в Испания, а Ойрих става най-силният крал в западните провинции на Римската империя.
Още през 413 г. Бургундите били признати от Западната Римска империя за федерати и получили територията в района на Вормс, където да се заселят. По това време те приели християнството, макар все още да има спорове в каква форма – католическата или арианската. Във всеки случай в техните по-късни поселения в Сабаудия те са ариани. Заетата от бургудните територия принадлежала в административно отношение към провинция Горна Германия (Germania Superior), която след административната реформа на император Диоклециан получила името Първа Германия (Germania Prima) с център град Могунтиак (Майнц). През 30-те години на V в. бургундите се опитали да проникнат в провинция Белгика, но срещнали силен отпор от римския пълководец Аеций. С помощта на хунски наемници на два пъти (435 и 436 г.) той разбил бургундите. В тези битки загинали мнозина от тях, убит бил и кралят им Гундахар с братята си. Част от бургундите продължила да живее в селищата си по десния бряг на Рейн и през 451 г. те били принудени да последват хунския вожд Атила в похода му в Галия. Остатъците от бургундското племе, успяло да избегне унищожение през 436 г., Аеций настанил в качеството на римски федерати в областта Сабаудия, обхващаща територията на днешните западношвейцарски кантони Во и Фрайбург, и френските департаменти Дуб и Горна Сона. Земите между реките Ен и Сона, основно северно от град Лион. Новото поселение на бургундите се намирало в римската провинция Viennensis, а в следващите десетилетия се разпространило и върху части от провинциите Maxima Sequanorum, Lugdunensis Prima, Narbonensis Prima и Narbonensis Secunda. Главната задача на бургундските федерати в Сабаудия била да защитават северната граница на Римската империя от алеманите. След смъртта на император Авит през 456 г. бургундите, ВЪЗПОЛЗВАЙКИ СЕ ОТ НЕСТАБИЛНОСТТА В ИМПЕРИЯТА, започнали постепенно да разширяват териториите си на юг, по долното течение на река Рона. Впоследствие на тези територии възникнало независимото Бургундско кралство. Първоначално негова столица била Женева.
Франките получили пустеещи земи в долините на реките Маас, Мозел, Шелда и Рейн и се настанили в римски постройки. Засега те ЕДИНСТВЕНИ ОТ ФЕДЕРАТИТЕ ОСТАВАТ ВЕРНИ НА ИМПЕРИЯТА и много техни аристократи са привлечени на висши държавни постове и взимат активно участие в управлението на Империята.

Затова, когато в 476 г. Одоакър превзема Рим и обявява независимостта на царството на Остроготите в Италия, Римляните са гласували доверие на Франките, съуправник на римският наместник Сиагрий да бъде Франкският Крал.
Хилдерик I (ок.440-481) остава верен на Рим. За разлика от предшественика си, Хлодвиг има други намерения. Поставя си за цел, да си осигури монопола над властта в Северна Галия, както и да подготви предварително завладяването на Южна Галия. Възползва се от исторически предоставената му ситуацията и унищожава последния римски бастион. Сега вече той е ЕДИНСТВЕНИЯТ ЛИГИТИМЕН ВЛАДЕТЕЛ и кандидат за ИМПЕРАТОР на Римската Империя. Единствено трябва официално да бъде признат за такъв от Римляните и да наложи властта си над останалите „варварски” кралства – бивши федерати.
Този акт на ВОЕНЕН ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ обаче силно разклаща доверието на римската аристокрация и римското духовенство към Хлодвиг.
Това налага да си възвърне доверието им, като ги привлича в управлението като Майордоми и приема Римското Християнство. Нарастнала ролята на франкския владетел, укрепнало значението на неговата държава и той получил официално признание като държавен глава, но явно не и като Римски Император.
Въпреки това той създава СИЛНО ЦЕНТРАЛИЗИРАНА СВЕТСКА ДЪРЖАВА на принципа на цезаропапизма, но не по римски а по собствен, ПО ФРАНКСКИ ОБРАЗЕЦ – с франкски закони, написани на ФРАНКСКИ език. От римското запазил само това, което сметнал, че е допустимо и му е нужно за държава от този тип – римските парични единици – Франките (ранните християни) са „безпарични”, ранната франкската етика не го позволява. Това е и причината поданиците на Франкската държава да бъдат делени на Франки и не Франки - т.е. по религиозен принцип, но без да накърнява достойнството на коя да е от страните. Веднъж формирала се франкската държава, се утвърждава в ранно средновековната история като силен „етносоциален организъм” ( Николов, Йордан. История на средновековния свят. Т. 1. Ст. Загора, 1994).

Ако се направи задълбочен анализ на Меровингския период СЛЕД ХЛОДВИГ, възникналите въпросителни могат да се обяснят само с ДОБРЕ и дълго ОБМИСЛЕН ЗАГОВОР още от времето на Хлодвиг от страна на бившата Римска аристокрация и Римското духовенство, поради силното ограничаване на властта им от силната централизирана ЕДНОЛИЧНА КРАЛСКА ВЛАСТ.
Със стила си на управление той демонстративно отхвърля непригодните за новите услови на централизирана светска държава, династични традиции на НАСЛЕДСТВЕНИЯ ФРАНКСКИ ДУАЛИЗЪМ, съществували в условията на родовите ранно християнски общини.
ТОВА НЕ Е ЗАВЕЩАНИЕТО НА ХЛОДВИГ КЪМ СИНОВЕТЕ МУ – той им завещава СИЛНО ЦЕНТРАЛИЗИРАНА ДЪРЖАВА на принципа на цезаропапизма!
Именно едрите земевладелци – Майордамите и Римското духовенство от позицията си на власт имащи в КРАЛСКИЯ СЪВЕТ налагат на наследниците му старите франкски династични традиции, с цел отслабване на Меровингската власт и връщането и обратно в римски ръце.

Но явно е имало сериозна причина това да не се случи веднага, въпреки отслабването на кралската власт от интригите, разприте и разпокъсването на франкската държава в резултат от сепаратистичните борби между кралете?! Явно Меровингските крале все пак се били достатъчно силни и са се ползвали със завидна подкрепа от страна на народа на Франките, въпреки незавидно тежкото му положение?!

Тук ще потърся отговора във ФРАНКСКИЯ КОРЕН - произхода на династията на МЕРОВИНГИТЕ и нейният, най-вероятно МИТИЧЕН „основател” – Крал МЕРОВЕХ.
Нека се вгледаме внимателно в наименованията МЕРОВЕХ и МЕРОВИНГИ.
Кой е Меровех, кои са Меровингите?
Ще си поиграя малко с буквите - безобидна манипулация!
Меровех от рода на Меровингите;
МЕРО ВЕХ от рода на МЕРОвингите;
МАРИИН СИН от рода на МАРИЯ(МАРИ; MЕRI)
Получи се точно както с играта на думите на Дан Браун с преподреждане на буквите във френския израз "San Graal" (свещен граал) като"Sang Raal" sang (кръв) и raal (царска) - също безобидна манипулация!
СИН на МАРИЯ с ЦАРСКА КРЪВ от рода на МАРИЯ!!!

ДАЛИ ТОВА Е ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА ИЛИ НЕ,
ДНЕС САМО БОГ МОЖЕ ДА КАЖЕ!
Документи няма?!
КЪДЕ ИЗЧЕЗНА ЦЯЛАТА КРАЛСКА БИБЛИОТЕКА НА МЕРОВИНГИТЕ, САМО КРАЛСКИТЕ ЗАКОННИЦИ ЛИ ОСТАНАХА ?!
ЗАЩО ЗАКОННИЦИТЕ СА ЗАПАЗЕНИ А ВСИЧКО ДРУГО НАПИСАНО ОТ ТЯХ ИЗЧЕЗНА?!
Отговорът могат да го дадат само тези след тях.
Само те са имали изгода Меровингите ДА БЪДАТ ЗАБРАВЕНИ и да изчезнат от страниците на Историята!
Дали все пак това е историческа истина? Възможно ли е след като са знаели легендата Меровингите просто да са си я „прикачили”?

ВЪЗМОЖНИ СА И ДВЕТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ.
НО НЕЗАВИСИМО ДАЛИ Е ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА ИЛИ Е ИЗМИСЛИЦА
ХОРАТА СА ВЯРВАЛИ, ЧЕ МЕРОВИНГИТЕ СА ПОТОМЦИ НА ИСУС И МАРИЯ И СА ГИ ПОДКРЕПЯЛИ ФАНАТИЧНО!
А МЕРОВИНГИТЕ НЕЗАВИСИМО ДАЛИ С ИСТОРИЧЕСКО ОСНОВАНИЕ ИЛИ НЕ, СА ИМАЛИ РЕАЛНИ ПРЕТЕНЦИИ ЗА ПРОИЗХОД ОТ ИСУС И МАРИЯ, СЪОТВЕТНО РЕАЛНИ ПРЕТЕНЦИИ ЗА „ВСЕМИРНИЯ ПРЕСТОЛ” НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ И СА БИЛИ СЪВСЕМ БЛИЗО ДО РЕАЛИЗАЦИЯТА ИМ.

ИМЕННО СТРАХА ОТ ПРЕТЕНЦИИТЕ НА МЕРОВИНГИТЕ ЗА „ВСЕМИРНИЯ ПРЕСТОЛ” на Римската Империя е едната от причините, които през 380 година налагат тази генерална промяна от дуалистично Арианство към Тринитарно Православие – ИСУС НЕ БИВА ДА БЪДЕ ЧОВЕК, НЕ БИВА ДА ИМА СЕМЕЙСТВО И ПОКОЛЕНИЕ, ЗА ДА НЕ МОЖЕ НИКОЙ ДА ИМА ПРЕТЕНЦИИ ЗА РИМСКИЯ ПРЕСТОЛ!

ИМЕННО СТРАХА ОТ ПРЕТЕНЦИИТЕ НА МЕРОВИНГИТЕ ЗА „ВСЕМИРНИЯ ПРЕСТОЛ” на Римската Империя е едната от причините и за манипулациите и фалшификациите на Европейската и Световната История от страна на на Римската Империя е едната от причините и ЗА МАНИПУЛАЦИИТЕ И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА И СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ от страна на Римо – Православната църква и власт имащите среди обвързани с нея.

Много от читателите може би ще бъдат възмутени от написаното до тука!
Може би ще го оспорват и оплюват!
КОЙТО МОЖЕ НЕКА ГО ОБОРИ, но не с кухи празнословия а с добре подплатени аргументи.

СТРАХА ОТ ПРЕТЕНЦИИТЕ НА МЕРОВИНГИТЕ Е НАЙ-ГЛАВНАТА ПРИЧИНА ЗА МАНИПУЛАЦИИТЕ И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА И СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ, НО НЕ Е ЕДИНСТВЕНАТА -
ИМА И ДРУГИ,
КОИТО ЩЕ ОТКРИЕМ ДРУГАДЕ!

II. БАЛКАНСКИ ПОЛУОСТРОВ И МАЛА АЗИЯ, ЗЕМИТЕ НА СЕВЕР ОТ р.ДУНАВ до Балтийско море, СЕВЕРНО ПРИЧЕРНОМОРИЕ И КАВКАЗ.
III. ЦЕНТРАЛНО АЗИАТСКИТЕ РИМСКИ ПРОВИНЦИИ И ЗЕМИТЕ НА СЕВЕР ОТ ТЯХ.


СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

иво

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от иво » 13 фев 2012, 12:55

Кулиане голям труд си хвърлил.. това е материал за книга. Защо не я издадеш :?:

men
Мнения: 962
Регистриран: 21 дек 2008, 12:38

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от men » 13 фев 2012, 16:29

Наистина Кулиане си хвърлил голям труд!
Много ми е интересно и си разпечатвам текста за да го чета по внимателно в къщи!
Успех на книгата!
:IP

kulian blagar
Мнения: 98
Регистриран: 03 авг 2009, 23:41

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от kulian blagar » 13 фев 2012, 21:44

Благодаря Ви за подкрепата!
Замисълът е да бъде нещо повече от книга.
Надявам се да се получи!

Кулиян Блъгар

иво

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от иво » 14 фев 2012, 12:20

Нещо повече от книга е материала да влезе в учебниците. А късмет де..... :D
Чакаме продължението Кулиане....

miroki
Мнения: 730
Регистриран: 31 авг 2010, 14:11

Re: ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕРЕТИКА

Непрочетено мнение от miroki » 14 фев 2012, 18:43

И аз успях да го прочета. Доста труд е.
Поздрави.

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 2 госта