ДРЕВНИТЕ РЕЛИГИИ, ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ
И ЗАБЛУДИТЕ В ДНЕШНАТА ИСТОРИЯ – I свитък
Коментара си по тази тема ще започна със същото предисловие, както по темата „Гети и Готи”, където бях писал: „...Написаното по-горе като цяло, принципно е абсолютно вярно. Допуснати са известни неточности, които на фона на всеобщото невежество в официалната съвременна история са просто не значими. Основният проблем е, че това невежество налагано вече няколко века от официалните авторитети е доста дебело наслоено в съзнанието на няколко поколения. ДОРИ разкрепостените и ИНАКОМИСЛЕЩИТЕ ПОДСЪЗНАТЕЛНО РОБУВАТ на официалните догми и не могат да осъзнаят за що иде реч в трудовете на древните автори... , ...Ще се опитам да внеса допълнително яснота щото любознателните читатели да схванат за какво точно става дума. Разбира се, ако ми се доверят за написаното по-долу и не ме вземат за смахнат!
Кои са скитите, кои са траките, кои са гетите, кои са мизите, кои са готите, кои са сарматите, кои са славяните, кои са българите, кои са.........??????? ДАЛИ ДРЕВНИТЕ СА ВЛАГАЛИ СЪЩОТО СЪДЪРЖАНИЕ В ТЕЗИ ИМЕНА, КАКВОТО СЕ НАТРАПВА ДНЕС? Невъзможно е правилно да се интерпретират събитията и да се пише вярна история ако не се припокрива съдържанието в основните понятия и термини използвани от тогавашните хронографи и днешните историци! Ако всеки влага свой собствен смисъл в тях, получава се като играта „счупен телефон” – единият говори за едно, другия го възприема като съвсем друго, нямащо нищо общо с казаното – в крайна сметка изводите и заключенията нямат нищо общо с истината. Това е причината днешните историци да обвиняват в НЕКОМПЕТЕНТНОСТ древните - видите ли, тия първобитни наивници навремето от неразбиране са драскали глупости и затова техните писания не пасват на нашите „научни” теории и хипотези! А всъщност невежите са те!...”
С темата „Гети и Готи” стигнах донякъде, бях обещал продължение, което тъй и не направих защото погълнаха ме други ангажименти, но се надявам скоро и за това да дойде ред. Пак там в темата за Готите бях писал: ТЯХНОТО ПОЯВЯВАНЕ НА ИСТОРИЧЕСКАТА СЦЕНА Е ПРЯКО СВЪРЗАНО С ИСТОРИЯТА НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ и също така смея да твърдя – И С ВЪЗНИКВАНЕТО И РАЗПОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ, но за краткост няма сега да разглеждам тази макар и МНОГО ВАЖНА СТРАНА на въпроса...” Тъй като ТЕМАТА ЗА ГОТИТЕ Е ТЯСНО СВЪРЗАНА С ТЕМАТА ЗА СЛОВЕНЕТЕ (по-точно, в чисто исторически аспект темата за СЛОВЕНЕТЕ е хронологично продължение на темата за Готите), за да дискотирам се налага да внеса кратки пояснения и допълнения и да се върна още във времето, което днес наричат НАЧАЛОТО НА НОВАТА ЕРА, т.е. времето когато възникна УЧЕНИЕТО НА ИСУС.
Напълно погрешен е подходът на съвременните историци, които се опитват да пишат КЪСНОАНТИЧНА И РАННОСРЕДНОВЕКОВНА История, като ОМАЛОВАЖАВАТ И ЗАОБИКАЛЯТ ТЕМАТА «ХРИСТИЯНСТВО» И «РЕЛИГИЯ». От ЗАРАТУСТРА(VІв.пр.Хр), епохите на Късната античност и Ранното средновековие са епохите, през които за най-кратко време се раждат най-много нови религии. А ТЕ СА, НЯМА ДА СБЪРКАМ АКО КАЖА - НЯКОЛКО ДЕСЕТКИ!!! Аз ще спомена само тези, които имат ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНО ЗНАЧЕНИЕ за световната история – ЕСЕЙСТВО(Ів.пр.Хр-Ів.сл.Хр.?!?!), ХРИСТИЯНСТВО(Ів.), МАНИХЕЙСТВО(ІІІ-Хв.), ИСЛЯМ(VІв.) И БОГОМИЛСТВО(VІІ-ХVв.). Коя е причината да се нароят толкова много религии за толкова кратко време? Отговорът е категоричен – възникването на новите религии е опит за противопоставяне на поробените народи срещу експанзията на Римската империя и БРУТАЛНАТА ЖЕСТОКОСТ, с която Рим налага властта си. «...Поробените народи отговарят с нови бунтове и въстания, които са жестоко потушени – в тази безнадеждна ситуация само могат да се уповават на Бога, само Бог може да им помогне – и Той се роди! В Близкия Изток(Юдея) възниква и бързо се разпространява, както по земите на цялата Империя, ТАКА И ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ И учението на Исус – успешен опит за идеологическа(а и не само) борба с римския гнет...»
ТАКА, ЧЕ МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ – РИМСКАТА ПОЛИТИКА РОДИ РЕЛИГИИТЕ ОТ НОВАТА ЕРА И НАСАМ! Тук някой може да опонира – ИСЛЯМЪТ И БОГОМИЛСТВОТО СЕ ПОЯВЯВАТ, КОГАТО ВЕЧЕ РИМ ГО НЯМА! Да, така е, но тези които добре познават истинската история на Християнството, знаят, че РИМ ЗАГИНА, НО ПРИЗРАКА НА РИМ ОЦЕЛЯ, като се всели в тялото на така нареченото КАНОНИЧНО(т.е. официално, РИМСКО) ХРИСТИЯНСТВО. А така наречената ПРАВОСЛАВНА ВИЗАНТИЙСКА ИМПЕРИЯ, която съществува до средата на ХVв. собствено се нарича ИЗТОЧНА РИМСКА ИМПЕРИЯ, а средновековните Български летописци я нарекоха РОМЕЙСКА, т.е. ПОРИМЧЕНА Империя! Защо ли??
ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПА И АЗИЯ ОТ І В. НАСАМ Е ТЯСНО ОБВЪРЗАНА С ИСТОРИЯТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО И ВСЕКИ ОПИТ ДА СЕ ПИШЕ ГРАЖДАНСКА ИСТОРИЯ ИЗВЪН КОНТЕКСТА НА ИСТОРИЯТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО И РЕЛИГИИТЕ ИЗОБЩО, Е ОБРЕЧЕН НА СИГУРЕН ПРОВАЛ!!!
Има и още едно изключително важно условие да бъде написана ИСТИНСКА ГРАЖДАНСКА ИСТОРИЯ – информацията да се черпи от ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА РЕЛИГИИТЕ!!! Казвам го, защото това, което се предлага на днешните хора е РИМСКАТА ВЕРСИЯ по темата «ИСТОРИЯТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО». За какво става дума?! Макар,че СПОРНИТЕ МОМЕНТИ СА МНОГО, ще разгледам САМО ДВА от тях – тези, които са ми нужни за темата в момента! Няма да се придържам към Богословската История на Християнството, ще я разгледам в друга светлина!
Ще обърна особено внимание,защото е много важно, че СПОРЕД НЕЯ:
1/.НАЙ-РАННАТА ЦЪРКВА – т.е. църквата от Iв., църквата от времето на Исус и Апостолите Е ДАЛА ОБЛИКА НА ДНЕШНОТО ХРИСТИЯНСТВО! ПО-СТАРИТЕ БОГОСЛОВИ твърдят, че днешните канони неотклонно следват учението на Исус и неговите Апостоли в началния (чистия) му вид, а всякакви други отклонения от канона са заблуда и ерес. Твърденията на ДНЕШНИТЕ ТЕОЛОЗИ е малко по-различно – „…Превръщането на християнството в държавна и задължителна религия наистина много се разминава с първоначалното учение на Исус, но то не променя фундамента на вярата…”
2/.Църквата от началото на Iв. до 20-те г. на IVв. – ДО ВРЕМЕТО НА ПЪРВИЯ ХРИСТИЯНСКИ ИМПЕРАТОР Константин Велики - това е предимно време на гонения и устояване на вярата. Въпреки жестоките преследвания, според богословите ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ СЕ РАЗПРОСТРАНЯВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО В ПРЕДЕЛИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ. За Християнство извън пределите на Империята през този период официалната църковна историография не говори. Знае се само, че след „воскресението” на Исус, неговите апостоли и ученици тръгват да разнасят учението по света сред народите. За Европа извън пределите на империята се споменава единствено за посещенията на Апостол Андрей в скитските земи в района на Крим и сев. Черноморски степи и почти нищо повече. А дали е така?
ОСНОВНО ТЕЗИ ДВЕ ТОЧКИ, ЩЕ ДИСКОТИРАМ НАДОЛО!
Днес, дори и науката ВЪЗ ОСНОВА НА ПИСМЕНИТЕ ИЗВОРИ описва нещата по доста по-различен начин. Става ясно, че ХРИСТИЯНСТВОТО, КОЕТО ДНЕС ПОЗНАВАМЕ, НЕ Е БИЛО ТАКОВА В СВОЕТО НАЧАЛО! В зората си Християнството е представлявало „пъстър букет” от вярвания и ритуали. Ранно християнския религиозно-философски „букет” е толкова пъстър, че са използвани практики и ритуали, които са приемани от едни ранно християнски общности и остро отхвърляни от други. Днешните църковни ритуали са били напълно непознати на първите християни. Само до края на I в. Йоан Дамаскин (от позициите на канона – VIIIв.) успява да изброи цели 13 учения, подобни на християнството и определяни по-късно като ереси, но те на практика са много повече. Отначало ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ дори не се е възприемало като самостоятелна религия, а като ДОПЪЛНИТЕЛНА НАДСТРОЙКА върху тогавашните местни религии на последователите му.
ОСНОВНИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ СА ОТНОСТО ФИЛОСОФИЯТА ПО ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА СЪЩНОСТТА НА ОБРАЗА НА ИСУС И ОСНОВНИТЕ СИМВОЛИ В ХРИСТИЯНСТВОТО. Почти всяка ранно-християнска община е имала свои схващания, собствени виждания по отношение на философията и ритуалите, имала е свои собствени тълкувания относно историята на Исус, признавала е само определени Евангелия, често противоречащи си едно на друго в разбирането на възлови философски детайли. А според много днешни специалисти, броят на Евангелията никак не е бил малък – някой от тях говорят за над 40, други дори за над 80 различни Евангелия, използвани в този период. Болшинството раннохристиянски течения са били ГНОСТИЧНИ учения, на базата на ДРЕВНАТА ДУАЛИСТИЧНА ФИЛОСОФИЯ (Бог-отец и Свети дух, а Христос е земен божи син, но не и Бог), но е имало и такива, които приемат идеята за Светата Троица – Бог-Отец, Бог-Син и Свети дух, като едно цяло, но по същество си остават дуалистични. ТЕ НЕ СА ТРИНИТАРНИ ФИЛОСОФИИ ПО СМИСЪЛА,КОЙТО ВЛАГА В СВЕТАТА ТРОИЦА ДНЕШНОТО ТРАДИЦИОННО ХРИСТИЯНСТВО! Много от раннохристиянските течения дори отричат възкресението, други го боготворят.
Сред ранните християни е ожесточен и спорът относно използването на КРЪСТНИЯ ЗНАК в християнската символика. За едни той е бил ужасен инстумент за мъченията срещу тях, на него е загинал Спасителят. Нима това е достоен символ за тяхната религия! Част от ранните християни използвали като знак рибата, защото рибата е древен символ на ЕНКИ(Бога прародител на Шумерите). А нагоден към новото учение анаграмата от първите букви на гръцките думи “Исус Христос наш Баща” се чете като XTIS, xtios, т.е риба. За други "Кръста" е символ на победата на Исус Христос над смъртта, той е знак за Неговото Възкресене и този знак се употребява от християните ОЩЕ в зората на християнството.
При едни е било прието ритуалът на посвещаването във вярата (светото кръщение) да се извършва чрез «кръшение с ВОДА» – както Йоан Предтеча «кръсти» Исус във водите на р. Йордан, други го отричат и приемат ритуала за «кръщение със Светия Дух», т.е. чрез «кръщение със СЛОВОТО Божие» - като се придържат към традициите на Стария Завет – «...в началото бе словото...», както и написаното в някой от Евангелията - „В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Бог беше Словото;
То беше в началото у Бога.
Всичко чрез него стана; и без Него не
стана нито едно от онова,
което е станало.
В него имаше живот, и животът беше Светлината на човеците!"
(Евангелие Йоана, гл. 1:1,2,3, 4)
В тези времена Христовото учение дори НЕ СЕ Е НАРИЧАЛО ХРИСТИЯНСТВО, а последователите му НЕ СА СЕ НАРИЧАЛИ ХРИСТИЯНИ.Някой от първите ранно християнски общности приемали имената на АПОСТОЛИТЕ и УЧЕНИЦИТЕ на Исус, чийто преки последователи са:„…12. А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък - Христов"…” (Коринтяни ап. Павел)
По-късните, когато апостолите и учениците на Исус вече ги няма на този свят - приемат имената на техни изтъкнати последователи. Някой раннохристиянски общности приемат имена, които показват някаква СПЕЦИФИЧНА ОСОБЕННОСТ(отличителен верски белег) на съответната раннохристиянска общност. Така възникват имена на ранно християнски РЕЛИГИОЗНИ общности, които днешните изследователи набеждават като не споменавани до тогава от историческите извори „НАРОДИ”. За това ще стане дума по-нататък!
Типичен пример е името на „племето” МАРКОМАНИ. То просто значи – последователи на Марко! Както и ЛОНГОБАРДИ – дългобради/попове?/!
С името „християнин“ (ст.гр. Χριστιανός) първо са наречени последователите на Христовото учение в град Антиохия, както е записано в Новия завет в книгата Деяния на апостолите, глава 11, стих 26 (съкр. Деян. 11:26). Първото записано споменаване на термина „християнство“ (ст.гр. — Χριστιανισμός) е от Игнатий Антиохийски. Имената - Исус и Христос - също не са били популярни сред ранните Християни. На различни места, от различни течения и последователи той е наричан с РАЗЛИЧНИ МЕСТНИ ИМЕНА. Дори в Евангелията, макар и мимоходом се споменава името ВАРАВА, като негово собствено име. На Балканите е наричан ДЕЦЕ БАЛ(дете Бог), а в българския фолклор - КНЯЗЧЕ МИСИКИЙЧЕ(князчето Мисия), МЛАДА БОГА и др. за което ще говоря по-нататък. Сред Скито-сарматските народи е известен като АВИТОХОЛ, което значи, както СИН НА КОШУТА, така и СИН БОЖИ защото в тяхната митология ЕЛЕНЪТ (сърната) е животното, в което е превъплатен Богът-родоначалник – ЕЛЕН и БОГ в техния език са СИНОНИМИ. Имената ИСУС и ХРИСТОС са дошли от „старогръцки” и са духовни еквиваленти на неговото име, които се налагат по-късно, от канона! Името ХРИСТОС е употребено в смисъл „РАЗПНАТИЯ НА КРЪСТА”, а ИСУС указва духовната му принадлежност към „сектата” на ЕСЕИТЕ, но за последната „почти”(никак!) не се говори.
В РАННИТЕ СИ ЕТАПИ НА РАЗПРОСТРАНЕНИЕ, УЧЕНИЕТО НА ИСУС Е РАЗДИРАНО ОТ СПОРОВЕ, РАЗЦЕПЛЕНИЯ И КОНФЛИКТИ, РАЗПРОСТРАНЯВА СЕ ХАОТИЧНО, БЕЗ ФОРМА И РАМКА И ДЕЙСТВИТЕЛНО ИМА КРЕЩЯЩА НУЖДА ОТ УНИФИКАЦИЯ! ТАКАВА НА ПО-КЪСЕН ЕТАП МУ ДАВА ОФИЦИАЛНАТА ЦЪРКВА! Но по този повод трябва да се отбележи, че Исус не е оставил нищо черно на бяло след себе си. Неговите напътствия към апостолите и учениците са само устни. След разпятието му на кръста се появяват първите писмени първоизточници на новото учение, послужили за основа на християнската литература. „Притчи Христови” е първият ранно християнски ръкопис, който по-късно се явява основният първоизточник от който черпят информация всички Евангелия. Този ръкопис впоследствие е „изчезнал”(разбирай унищожен поради гностичния му характер) и е загубен безвъзвратно за идните поколения. А дали Исус изобщо е имал намерения да създава нова религия и да я вкарва в някаква рамка, както направиха тези след него или замисълът е бил да се възвърне в моралното русло на древното учение, изпадналото в тежка морална и духовна криза тогавашно човешко общество?!
КАК СЕ ФОРМИРА СЪВРЕМЕННИЯ ОБЛИК НА ХРИСТИЯНСТВОТО? Християнството се появява, когато на територията на тогавашния римски свят господстват четири световни за времето си религии. Култа към Римските божества Планети е държавната религия на империята. На особена почит са култовете към Боговете на древните Елини и Египтяни, както и Юдаизмът в Палестина – тези религии имат особен статут. Те са толерирани от централната римска власт и имат статут на втори-официални религии в империята. В същото време на територията на обширната империя се изповядват и други религиозни култове – както местни, така и средноазиатски и далекоизточни учения – персийски(Зороастризъм, МИТРАИЗЪМ) и от района на Северна Индия и Тибет(Будизъм).
Господарят Рим е толерантен към всякакви учения и култове на подвластните му народи, СТИГА ДА НЕ ЗАСТРАШАВАТ СПОКОЙСТВИЕТО И СИГУРНОСТТА НА РИМСКИЯ ДЪРЖАВЕН РЕД! Тези, за които има и най-малко съмнение, че „мътят” водата изпадат в немилост! Христовото учение, не само се оказва сред тях, но и се оказва начело на бунтарското движение! Римското противодействие се изразява по най-разнообразен начин. Само когато ситуацията излиза от контрол, Рим се намесва директно – безмилостно смазва бунтове и брожения с твърда ръка – с помощта на войската. Но най-римската тактика за справяне с тези врагове на Империята се изразява най-точно само с двете думи на известната сентенция „DIVIDE ET IMPERA!”(РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ!). Рим умело използва и противопоставя многото религии, както и многобройните течения(секти) в многоликото ранно християнство, като използва различията помежду им. Така, под римски надзор са провокирани разпри, кървави сблъсъци и погроми между отделните религиозни общности. Ефективен подход – Рим не пилее собствените си сили!
ПРЯКОТО ОТНОШЕНИЕ НА РИМСКАТА ВЛАСТ Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МОЩЕН МОДУЛАТОР ВЪРХУ ХРИСТИЯНСТВОТО ПРЕЗ РАЗЛИЧНИТЕ ПЕРИОДИ ОТ РАЗВИТИЕТО МУ. В самото начало Христовото учение се възприема от централната римска власт като поредната еврейска религиозна секта и не го вземат на сериозно, като фактор, който може да подрива устоите на римската държавност, още повече, че то проповядва търпимост, примирение и покорство. Разприте и сблъсъците са основно между последователите на Исус и привържениците на официалната еврейска традиция. Впоследствие учението се разпространява в пределите на цялата империя в различни вариации, от най-смирените му форми придържащи се фанатично към пословичната днес християнска сентенция – „ако ти ударят едната буза, обърни и другата”, до такива открито проповядващи неподчинение и бунт. От тук нататък се редуват периоди на преследване и репресии на последователите на учението, с периоди на спокойствие за Църквата - периоди, в които има строителство на храмове, организация на църковния живот. Римските власти жестоко преследват, наказват, избиват и прогонват бунтарите, а избирателно «толерират хрисимите християни» с двуякия подход «со кротце и со благо». Чрез този селективен подход имперските управници прочистват владенията си от нежеланите бунтарски настроени елементи и запазват безвредните за държавния римски ред, склонни към съглашателство християнски водачи-послушници. Именно от последните се обособява ядрото, от което се ражда църковния клир на официалното християнство през 4 век. Тези процеси моделират християнството до приемането му за официална религия на Римската империя, продължават и след това. В резултат на аналогичен политически подход от страна на Римската църква, векове след 391 година, неудобните сектански издънки на учението системно са поставяни извън закона, като са обявявани за еретични и неистинни и са преследвани по римски маниер.
КОИ СА ОСНОВНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ОТ РАННО АНТИЧНИТЕ НАРОДИ?
ОСНОВНАТА ПРЕДПОСТАВКА Е БЕЗНАДЕЖДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ, В КОЕТО СА ПОСТАВЕНИ НАРОДИТЕ, ПОРОДЕНО ОТ РИМСКИЯ ГНЕТ. ТЕ ИМАТ НУЖДА ОТ БОГ, КОЙТО НАДЕЖДНО ДА ГИ ЗАЩИТИ!
В този процес изключително важна роля изиграва и един ДРЕВЕН РЕЛИГИОЗЕН КУЛТ широко разпространен в земите на античния свят, включително и във владенията на Римската Империя, придобил особено значение за налагане облика на официалното християнство впоследствие. Това вярване е свързано с ДРЕВНИЯ КУЛТ КЪМ НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА(звездите и планетите) или накратко – НЕБЕСНИЯТ КУЛТ. Културата на всички древни цивилизации е ориентирана спрямо звездното небе и е изградена върху знанието за взаимовръзките между Небето и Земята, човека и Природата(Бога). НЕБЕСНИЯТ КУЛТ е по-късно ехо от наследената от човечеството философия на ДРЕВНАТА СВЕЩЕНА НАУКА. В основата на тази философия лежи представата на древните за ДУАЛИЗТИЧНАТА СЪЩНОСТ НА ВСЕМИРА – ВЪРХОВНИЯ БОГ, по отношение, както на материалния, така и на нематериалния му еквивалент, или философията на единния произход с двете начала – МЪЖКОТО и ЖЕНСКОТО –философията на АНТИПОДИТЕ.
В тази философия е залегнало схващането им за ЕТАЖНИЯ СТРОЕЖ на Вселената, т.е. Макросветът-Вселена е построен от други светове, на по-низши нива (микросветове), които са огледално отражение(подобие) на макросвета.
Друга важна особеност на тази философия е разбирането за СПИРАЛОВИДНОТО РАЗВИТИЕ на Макросветът-Вселена във времето и пространството.
АСТРОНОМИЧНАТА ОРИЕНТАЦИЯ И АСТРОЛОГИЧНИТЕ ПРАКТИКИ във философията на древните са с водещи позиции.
ПРИ ВСЕКИ НАРОД ТОЗИ КУЛТ Е ПРИШИТ ПЕРСОНАЛНО КЪМ НЯКАКЪВ МЕСТЕН КУМИР(Бог), КОЙТО Е ВКЛЮЧЕН В СЪОТВЕТНИЯ МИТОЛОГИЧЕН ЕПОС. Митологията у различните народи е брънка от едно и също начало – всички религии произлизат от една единствена проторелигия! Макар и да е търпяла развитие и промени(корекции) на местна почва, местните религии(респ. митологията им) запазват изцяло философската си същност и в основни линии и митологичната подредба на изначалната религия. Общият корен е причината митологичните «сцени» при различните народи да са много еднакви, а разтоянията във времето и местонахождението им ги прави с много нюанси.
В земите на древните Траки и Елини носител на този образ е Дионис, почитали го като БОГА-СПАСИТЕЛ. Смятало се, че Дионис е роден от девица, забременяла от бога Зевс, че страдал и умрял, за да спаси човечеството. Те виждат в образа на Исус превъплащението на Дионис и това, което направили местните ранни християни, било да прехврлят митовете за Дионис върху името Исус. Дионис бил трако-елинският Христос и втората фигура в троицата, състояща се от Деметра, Дионис и Персефона, подобно на други езически богове от Средния Изток. Над главата на Дионис били изписвани думите "Аз съм животът, смъртта и възкресението, аз държа короната с крилата". Твърди се също, че бил казал : "Аз съм едно цяло с баща си в рая", а в негова чест се извършвало богослужение, наречено Евхаристия, с принасяне на животни в жертва. Те се прекръстили без проблеми, защото за тях Исус бил просто дълго очакваният от тях езически бог-спасител под облика на онези богове, които те вече познавали.
Същата аналогия намираме и в Египет. Историята за раждането на египетския Божи син - Хор от дева е намерена върху една стена на храм в Луксор и била описана много преди изобщо някой да си помисли за християнство. Култът към богинята Изида, майка на бог Хор и съпруга на Озирис, бога на смъртта, е внесен в Рим след превземането на Египет от Марк Антоний. В пирамидите са открити фрески на 3000 години – Изида държи в скута си Хор. Жените, гражданки на Рим, всяка пролет правели процесии със каменни статуи на Изида, облечени в бели мантии и развяващи палмови или лаврови клонки. И пазели девствеността си в чест на божеството. И така, цялата византийска иконография на Богородица с младенеца е точно копие на древните фрески на Изида и Хор в долината на царете. Нима това е случайно!
ОСНОВНАТА РОЛЯ ЗА НАЛАГАНЕ НА ОБЛИКА НА ДНЕШНОТО ОФИЦИАЛНО ХРИСТИЯНСТВО ОБАЧЕ СЕ ПОЛАГА НА МИТРАИЗМА!Древната религия, наречена Митраизъм, към IV-V век се оказва най-подходящата версия за християнството. Бог Митра е персийски бог, който има много стар произход. Месторождението на Митраизма, като самостоятелна религия е древна Персия към ІІ хил.пр.н.е. Това е религията-привилегия на Персийските царе, но в по-късно време е достъпна и за простолюдието. Култът не е базиран на свещен текст и заради това днес за него се знае единствено от малкото запазени писмени извори. Представата за Митра като водещо божество в космичната организация на Света има за свои корени митологичните представи у древноарийската общност. В старата митологична литература на древна Индия, Митра е регистриран в материалите на най-старата от четирите Веди - Ригведа. В зороастърски Иран в самото начало от своето развитие преди новата ера Митра е превърнат във второстепенен персонаж. Основният бог е Ахура Мазда. Според епичните източници, след смъртта на Заратустра, владението на неговия покровител Вищаспа е нападнато и превзето от родствените на персите Саки. Саките са потомци на Гетите и родоначалници на династията на МИТРИДАТИТЕ на така нареченото от днешните историци МИТРИДАТСКО ЦАРСТВО НА ЧЕРНО МОРЕ – ПОНТИЙСКОТО ЦАРСТВО(3-2 в.пр.Хр – 1 в.сл.Хр.) и на Партянската империя. В сакския вариант на Митраизма е по-застъпено конното начало и съответно образът на конния Митра. Саките налагат своя възглед в митраизма и Митра става основен бог в тази религия. Той „…бди над света, той е светлината, разпръскваща мрака…”, "от него е всяко нарастване, от него е изобилието... от него е потомството, от него е животът". Той е "добрият бог", той е бог на истината, "винаги буден, винаги бдящ". Той посича враговете на вярващите и е безпощаден към тези, които не вярват в него. За тези, които го почитат, той осигурява успех, богатство и здраве. ОТЪЖДЕСТВЯВАТ ГО СЪС СЛЪНЦЕТО. При митраизма се отдавала почит на бога-спасител Митра и те чествали рождения му ден на 25 декември, началото на тяхната зима. Освен това се вярва, че Митра е възкръснал от мъртвите на Великден и езичниците, превърнати на християни-езичници приели радушно този празник в християнската система от вярвания. Според митраистите неделята била "света неделя", а причастието, кръщенето на малки деца, идеята за Отец, Син и Свети Дух, Майката дева, даваща живот на Спасителя, брачната церемония и много други били взети от различните течения на езичеството и добавени към християнството. Както видяхме, идеята за Исус като "Божия агнец", който умира, за да могат да бъдат опростени греховете ни води началото си от езическите жертвоприношения на животни, при които се смятало, че агнето символизира човечеството, за да се обуздае гневът на боговете. В храмовете му извършвали обреди мъже от всякакъв произход и възраст, без забрани и ограничения. Жени обаче не били допускани.
Митраизмът повлиява силно тракийското население на Балканите и в Мала Азия. Траките възприемат организацията му поради соларната близост между двете традиции. По-късно, като водеща(най-разпространена) религия в империята, митраизмът влияе и върху религиозните практики и структурата на Християнството. Надписи, намирани в античен Рим, подсказват, че Митра може да бъде видян и като орфическия бог-създател Фанес. Такива белези се наслояват поради силните позиции, които достига митраизма сред тракийските елементи във Фригия. Поради това, римляните често наричат Митра фригийски бог. Имена като Митра Дионис и Фанес просто били заменени с Исус и така се появила християнската Коледа. СИМВОЛИТЕ И РИТУАЛНАТА ТРАДИЦИЯ НА МИТРАИЗМА СЕ ПРЕНАСЯТ В ХРИСТИЯНСТВОТО
КОИ СА ОСНОВНИТЕ ПЪТИЩА ЗА ПРОНИКВАНЕ НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ КАКТО СРЕД ПРОСТОЛЮДИЕТО, ТАКА И В СРЕДИТЕ НА ВИСШЕТО РИМСКО ОБЩЕСТВО? От изключително значение е същността на Христовото учение. То е насочено към слабите и угнетените. В тогавашното римско общество това са БЕДНИТЕ и ЖЕНИТЕ. За бедните вече споменах – независимо дали са от средите на римските граждани или от подчинените народи, независимо дали са свободни или роби – ТЕ ТЪРСЯТ ДУХОВЕН ОТДУШНИК ОТ РИМСКИЯ ТИРАНИЧЕН РЕЖИМ! Именно сред тези среди на римското общество, най-напред намира почва учението на Исус.
По по-различен начин стои въпросът при жените. В Христовото учение всички са равни – бедни и богати, мъже и жени. Обичайно е било в някои от ранните общности да имат жени свещеници, ползващи се с влияние и власт в общността – нещо, което не можело да приеме тогавашното „мъжко” римско общество. Това има голямо значение за успешното проникване и разпространение на учението в средите на римската аристокрация – ЧРЕЗ ЖЕНИТЕ НА АРИСТОКРАТИТЕ. Чрез това си положение в раннохристиянските общини те ПОЛУЧАВАТ ПОЛЕ ЗА РЕАЛИЗАЦИЯ И ИЗЯВА, КАКВАТО НЕ ИМ ПРЕДОСТАВЯ КОНСЕРВАТИВНОТО РИМСКО ОБЩЕСТВО. Но това е и една от основните причини за преследването на ранните християни в Римската империя.
За успешното проникване на християнството в средите на римската аристокрация изиграва роля и шизофреничното управление на някой от римските императори и арогантното им отношение към собствения им държавен елит. Визирам най-вече управлението на Нерон в края на 1в.
ОСНОВНИЯТ ПРОВОДНИК НА ХРИСТИЯНСТВОТО В РИМСКАТА ИМПЕРИЯ ОБАЧЕ Е СОБСТВЕНАТА И ВОЙСКА. Рим воюва на широк фронт- от най-западните земи на Европа до Кавказ и Централна Азия. В състава на римските легиони воюват рамо до рамо както синовете на римските аристократи, така и чадата на покорените народи. А както е много лика Римската империя в национално отношение, така много лика е и по отношение на религиите, които изповядват поданиците и. Така във войската се събира на едно място цялата палитра от религии на империята. Това разнообразие се засилва, когато след многобройните успешни военни походи в състава на империята(респ. войската) се включват нови територии, ново население, НОВИ РЕЛИГИИ. Римската империя бележи своя апогей при Адриян, през 1 век. Следват Диоклециян, Юстиниян и др, които разширяват границите, превземат Юдея, Египет, Армения. От особено значение е включването в пределите на империята владенията на ПОНТИЙСКОТО(МИТРИДАТСКОТО) ЦАРСТВО и част от Персия(МИТРИДАТСКА ПАРТИЯ) - все земи с древна култура и религия. Неминуемо от тях в римстото общество и традиции, а също и в християнството, нахлуват културни влияния. А от II-IVвек поради недостиг на хора, римските легиони се попълват от НАЕМНИЦИ-ВАРВАРИ, които също имат не малък принос в този процес. ИМЕННО РИМСКАТА ВОЙСКА Е ОСНОВНИЯ ФАКТОР, КОЙТО НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ФОРМИРА И НАЛАГА ОБЛИКА НА СЪВРЕМЕННОТО ХРИСТИЯНСТВО! Как става това? Основно чрез култовете към боговете Митра и Дионис. Митраизмът е разпространен на териоторията на Римската империя в провинциите на Балканския полуостров(с изключение на континентална Елада), на Апенинския полуостров, в Галия, Британия, Мала Азия и в Близкия изток. Митраизмът е мистичен култ, практикуван в Римската империя от I до IV в. сл. Хр. Най-разпространен е в Рим, Остия, Мавритания, Британия и римските провинции по реките Рейн и Дунав. Митраизмът,както видяхме е древно движение, преминало през много етапи на развитие. Прехода на Митра в римската и иранска сакрална терминология са Партянското царство в централна Азия и Митридатското царство на Черно море известни със своите владетели Митридати, което ги свърза директно с божеството Митра. Сакския вариант на митраизма. се оказва началната база на онзи мистериален митраизъм, който през І в. се разпространява чрез контингента на наемните войници. Римските войници "набожно го почитат и му отдават в жертва възлияния", защото той осигурява победата в сраженията и войните. Влиянието му плъзва в територията на Римската империя. И тъй като божеството било закрилник на армията и на договорите, култът бил разпространен най-вече сред римските легионери и дребната аристокрация. В ранното си разпространение митраизмът е представен от по-ниските слоеве на римското общество. Най-старите надписи са поръчвани от роби, бивши или настоящи войници. Недостатък на митризма е, че било религия само за мъже. В някои римски провинции обаче в култът допускали и жени. В последствие религията еволюира към по-заможните слоеве. Митраизмът достига до своя апогей през III и IV век, когато печели и най-много поддръжници заради многобройната войска на Римската империя. Това става близо столетие преди признаване на християнството. Божеството е имало вече утвърдени ритуали и образи. През 3 век култът е официално узаконен от римските императори, като дори е имал почитатели сред тях. Култа към Митра гальовно блазни егото на императора...та нали сам императора е Божи наместник на земята. НО ТУК В РИМСКАТА ВОЙСКА СЕ СРЕЩАТ И СЕ ОЗОВАВАТ В УНИКАЛНА БЛИЗОСТ МИТРАИЗЪМ И ХРИСТИЯНСТВО, ИМЕННО ТУК СЕ ЗАРАЖДА ОСОБЕННА ИНТИМНА ВРЪЗКА МЕЖДУ ТЯХ! Кое е уникалното? Мъжете знаят най-добре! Във войската владее особена атмосфера, изграждат се близки отношения между войници и офицери, между аристокрация и простолюдие. От този до теб, независимо дали е аристократ или прост войник, дали е римлянин или „варварин”, ти разчиташ на него в суровия войнишки живот, дори му поверяваш в боя собствения си живот. След тежките походи и кървавите боеве, идва и време за заслужен отдих и дори за забавления. Войската е уникален свят, умее както да воюва, така и да се весели и забавлява. Развинтената фантазия на войнишките мозъци ражда невероятни идеи, ражда техни си, „войнишки” култове и ритуали, които войнишката общност превръща в традиции. ИМЕННО ТУК, ВЪВ ВОЙСКАТА, ХРИСТОВАТА ИДЕЯ ОБЛИЧА КУЛТОВАТА И РИТУАЛНАТА ОДЕЖДА НА МИТРАИЗМА И СЕ РАЗПРОСТРАНЯВА В ТАЗИ УНИФОРМА СРЕД ЦИВИЛНОТО НАСЕЛЕНИЕ НА ИМПЕРИЯТА! Във всяко човешко общество войската е огромна сила, която дава власт, но може и да я отнеме и дори да унищожи този, който я предизвика. В тези тежки за Римската империя времена през III-V век, Римските Императори и Сената са поставени в изключителна зависимост от войнишките настроения, и то не само от страна на обикновените войници, но и от страна на командния състав до най-високите му етажи. Настроенията в армията се определят най-вече от етническия и религиозния и състав. В този период римските легионери, включително и голяма част от командният състав са предимно наемници-„варвари”, както от земите на покорените народи, така и чуждоземци. През времената на така наречените от някои изследователи „войнишки императори” именно войската налага своята воля! Тя издига и сваля императори! Повечето от тях са висши римски военачалници, не римляни, но любимци на войниците, А официалната римска власт в лицето на Сената не смее да им противоречи! НЯКОГАШНИТЕ ГОРДИ РИМЛЯНИ ТРЕПЕРЯТ ОТ СТРАХ ЗАД ДЕБЕЛИТЕ СТЕНИ НА ВЕЧНИЯ ГРАД ПРЕД ВОЛЯТА И МОЩТТА НА СОБСТВЕНИТЕ СИ ЛЕГИОНИ! Култът към Митра навлиза в Рим даже с по-голям устрeм, отколкото Християнството. В началото те са в остър конфликт, постепенно противоречията се изглаждат и преминават в съревнование, като впоследствие се вплитат в едно, като в крайна сметка Митраизмът се превръща в Християнство. През 1 - 4 век от новата ера битката за основна религия в Римската империя е именно между християнството и митраизма, като до 3-ти век тя е изцяло в полза на митраизма. ОСНОВНАТА ПРИЧИНА за този превес е, че МИТРАИЗМЪТ е позволен и толериран а ХРИСТИЯНСТВОТО е забранено и преследвано жестоко от централната римска власт! В 3 век почти всички римски легиони са почитатели на бог Митра. Това е била много демократична религия, отворена към хората, митраисти ставали войниците, робите, което не е било така в другите религии, които са се разпространявали по това време. Така, че Митра е бил действително много разпространен култ, още повече, че в 3 - ти век той е позволен в римската империя, за разлика от християнството, към което е имало жистоки гонения, .ТРИ ВЕКА СЕ ВОДИ БОРБАТА МЕЖДУ МИТРА И ХРИСТОС, ДИРИЖИРАНА УМЕЛО ОТ ЦЕНТРАЛНАТА РИМСКА ВЛАСТ. Но християнството става религия на любовта и милосърдието, приема жената, отрежда място на Богородица в пантеона на светците. Това станало след най-важната победа на християнството - приемането му като държавна религия на Римската империя. За това вярващите християни благодарят на римския император Константин Велики, макар че едва ли това е неговата дума, ПО-СКОРО ТАКАВА Е БИЛА ВОЛЯТА НА ВОЙСКАТА! Дали е достатъчна легендата, в която император Константин I вижда през ноща на 27 срещу 28 октомври 312 г. християнския кръст в небето и това му помага да спечели битката на моста Милвио срещу Максенций? Константин приема Миланския едикт от 313 г. с който дава религиозна свобода на християните и признава тяхната религия за равностойна на другите.
В крайна сметка, култът към Митра изчезва през 391 г., когато император Теодосий I издава декрет, с който забранява всички езически вярвания и ритуалите, свързани с тях. Когато християнството приело жените за равни, нанесло решителен удар на митраизма. Още Галерий с едикт преди Константин Велики забранява преследването на християнството 311 г. т.е. още преди Миланския едикт имаме променено отношение на властта към християнството. Дори историците смятат, че някой от римските императори /например от династията на Северите/ преди 4 век са били тайни християни. Факт е, че е имало периоди на спокойствие за Църквата - периоди, в които има строителство на храмове, организация на църковния живот. Константин приема Миланския едикт от 313 г. с който дава религиозна свобода на християните и признава тяхната религия за равностойна на другите. Как точно става това ще разкажа по-нататък! Чак век по-късно, в 393, император Теодосий I обявява християнството за единствена и задължителна религия
Древните религии и Христовото учение
-
kulian blagar
- Мнения: 98
- Регистриран: 03 авг 2009, 23:41
-
kulian blagar
- Мнения: 98
- Регистриран: 03 авг 2009, 23:41
Re: ДРЕВНИТЕ РЕЛИГИИ И ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ
ОДИСЕЯТА НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ДО ДНЕШНОТО ОРТОДОКСАЛНО ХРИСТИЯНСТВО Е ДЪЛГА И МЪЧИТЕЛНА! Християнската религия, послужила за основа на днешната европейска цивилизация води началото си в първите векове на нашата ера. Раздирано от спорове, разцепления и конфликти, развило се до схоластичността на средновековната култура, повлиява почти всички науки на стария континент. Първите пет века на християнството са време не само на установяване и налагане на новата религия, но и време на уточняване на основните догми в нея. Този процес започва още в самото начало при РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ПО ЗЕМИТЕ НА ИМПЕРИЯТА от апостолите и техните близки сътрудници. Западна Европа, като културно просветителен център, особено в южните му крайнини, е предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква още в първите години на нейната поява. Към тези именно земи след оснававането на Църквата на Петдесетницата през 33 г. и Апостолския събор от 51 г., Христовите апостоли изпълняват повелята му: «... и тъй, идете, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух... » (Матей 28:19) Според църковното предание записано от раннохристиянските писатели Евсевий Кесарийски и Ориген, решението за отговорната мисия за покръстване е следното: „…На Тома се паднала по жребий Партия, на Андрей – Скития, на Йоан –Асия, там той живял, там в Ефес и починал...”.
Апостол Петър проповядва божието слово в различни страни. Негово дело са многобройни чудеса — възкресяване на мъртви, лекуване на болни и немощни. Според Йероним Стридонски („За знаменитите мъже“, гл. I) Петър 25 години е римски папа — от 43 до 67-68 г. Тъй като това съчинение е написано по-късно, повечето съвременни изследователи датират неговото посещение в Рим едва в началото на 60-те години на 1 век и отхвърлят твърдението Петър да е заемал папския престол. Дали това е било така, днес освен Бог, никой не може да каже! При все това се приема, че апостол Петър е първоосновател на Римската църква. По време на гоненията срещу християните от Нерон апостол Петър бил разпънат на обърнат кръст през 64 г. (според други версии през 67-68 г.), надолу с главата по негово желание, тъй като се считал за недостоен за смъртта на своя учител. Последователите на Петър впоследствие разпространяват Христовото учение по земите на цяла Италия, Галия, Испания и Британските острови.
ДРУГИТЕ ДВАМА ОТ АПОСТОЛИТЕ, след като основали църкви в Палестина – люлката на християнското учение и във всичките първостепенни и второстепенни градове в Мала Азия, ОБЪРНАЛИ ПОГЛЕДИТЕ СИ КЪМ БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ.
Апостолите Андрей и Павел първи благовестили на балканските жители за Месия и учението му, за източната заря, която огряла вече малоазийските народи. Ще отделя специално място за разпространението на Христовото учение сред населението на Балканския полуостров, където по-подробно ще разгледам дейността на двамата апостоли.
Тук ще я представя само в най-общ план.
Апостол Павел, повикан от Св. Дух да отиде в Македония на проповед, особено много се трудил да разпространи Христовото учение между народите в поменатото крайбрежие. За неговото смело влизане в Македония евангелист Лука пише - "...от Трояда се отправихме в Самотрак , и утринта – в Неапол, а от там във Филипи, който е пръв град на земята Македония...". Днес този бележит за днешните християни град е в развалини, които се намират в "Драмското поле на юг от гр. Драма" до селото Филибеджик. Дали това е първият град на континентална Европа, посетен от апостол Павел, на фона на цялата бъркотия в църковната и гражданската история, не смятам, че е чак толкова важно? Този въпрос е разгледан доста подробно и критично от проф. Асен Челингиров. Но все пак ще кажа, че ФИЛИБЕ(досущ като Филипи) е турското име на Плавдив, и двете изхождат от името на ФИЛИП МАКЕДОНСКИ, бащата на Александър Велики! След като образувал в него(Филипе) църква (Деян. 16:13-40), апостол Павел посетил и основал църкви в градовете: Анфиполис, Аполония, Солун, Берия и други някои градове край морския път за Елада (Деян. 7:1-34). От тези градове по-сетне християнството се разпространява във вътрешна Македония и Тракия, за което, прочее, се е трудил и сам апостолът, както той сам говори в едно от посланията си, че разпространил Христовото учение от Йерусалим до Иллирик (Рим. 15:18-19) и основал църква в Никопол. За проповедта на ап. Павел в Македония и Тракия свидетелствува и блажени Теодорит (Ср. Брумов, Български книжници, ч. ІІ (май), г. ІІ, 1859, бр. 10, 303). За да утвърди основаните от него църкви, ап. Павел не само лично проповядвал в тях като ги посещавал няколко години под ред, по-подир, когато не му е било възможно това, той с присърце поддържал вярата в новите християни с постоянните си до тях послания, или нарочно пращал за това постоянните си спътници и сътрудници: Тимотей, Сила, Тита и др.
Кое налага толкова спешно честите посещения на апостола в земите на Траки и Елини? Отговорът намираме в ПЪРВОТО ПОСЛАНИЕ НА АП. ПАВЕЛ КЪМ КОРИНТЯНИТЕ.То е написано в отговор на няколкото съобщения от Коринт относно възникнали остри проблеми още в първите раннохристиянски общини, а именно: разцепления /гл.1-4/, аморалност /гл.5; 6:9-20/, спорове между християни , отнесени до гражданския съд /6:1-11/, въпроси, засягащи брака и развода /гл.7/, храна, принесена на идоли /гл. 8 - 11:1/, злоупотреби с Господнята вечеря /11:17-34/, духовни дарби /гл.12 -14/ и незнание относно възкресението на мъртвите /гл.15/. С посланието си към коринтяните Павел цели да коригира моралната и духовна дилема и НАЙ-ВЕЧЕ ИДЕЙНОТО РАЗЦЕПЛЕНИЕ, в което ранно-християнската общност е изпаднала още в самото начало! Апостолът се спира на всички тези въпроси последователно и прямо. Той завършва своето послание, като осведомява вярващите за бъдещите си планове да посети Коринт /16:5-7/.
„…10. Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл.
11. Защото узнах от домашните на Хлоя за вас, братя мои, че помежду ви имало раздори.
12. А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък - Христов".
13. Нима Христос се е разделил? нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?
14. Благодаря на Бога, че не съм кръстил никого от вас, освен Криспа и Гаия,
15. та да не каже някой, че съм кръстил в мое име.
16. Кръстих също и Стефаниновия дом, а дали съм кръстил и другиго някого, не зная.
17. Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов. 18. Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия.
19. Защото писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните".
20. Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят?
21. Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта.
22. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост,
23. а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство,
24. пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини - Божия сила и Божия премъдрост;
25. защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците.
26. Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни;
27. ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните;
28. Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, -
29. та никоя плът да се не похвали пред Бога…” (Коринтяни ап. Павел)
ТАКАВА Е БИЛА СИТУАЦИЯТА НЕ САМО В ЗЕМИТЕ НА ТРАКИТЕ, НО И В ОСТАНАЛИТЕ ТЕРИТОРИИ НА ОБШИРНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ! Според богословите „…това е времето на първите много сериозни опоненти на вярата – гръцките гностици и юдействащите християни. Християнският гностицизъм се появява почти веднага след християнството и негов център става космополитния град Александрия, където се смесват множество култури, религии и философии. Тази смесица от християнство и гностицизъм продължава своят път през историята, като алтернатива на християнството и се “преражда” в учението на богомилите и катарите, а после и на масоните. Юдействащите християни, които държат на обрязването и пазенето на “дните, месеците и годините”, като условие за спасението, просъществуват до края на Iв. когато Ерусалим е разрушен, а евреите са разпръснати, но тяхното принципно учение, което смесва и “смъква” християнството до нивото на юдаизма и днес се проповядва от легалистични протестантски общности…”.
Още през втората половина на 1 век се формират два главни идейни центъра на новото учение – Александрия от една страна и Антиохия и Ерусалим от друга. Александрия и Антиохия са двете най-стари и авторитетни философски школи на тогавашния римски свят и са в постоянно съперничество помежду си.
Александрия е най-големият културен център на Древността, град възпитан в ценностите на елинската цивилизация и философия и дал безкрайно много имена – Талес, Архимед, Еврипит, Птолемей и мн.др. Да не забравяме Александрийската библиотека, най-голямото хранилище на ръкописи на планетата в Античността. Александрийската аудитория гледа на християнството през очите на елинската философия, възприема Исус като Христос, т.е. като носител на вечни истини, поуки и морал, важни са идеите му, вижда го като безсмъртен, т.е. като БОГ. Така се формира Александрийската философска школа, ревностен защитник на духовното у Христос. Срещу нея се изправят Ерусалим и Антиохия, градове от Близкия изток, незасегнати от елинското културно влияние. Но те са близо до местата, където е роден, живял и умрял Исус. Познават един материален Спасител, от плът и кръв, пазят неговата къща, стъпките и чудесата му. Така тази школа утвърждава идеята на изтока, че Исус е човек като нас, от плът и кръв, смъртно същество. Генерирането на това първо противоречие в християнството, а именно човешка или божествена е природата на Исус, може да се обясни и другояче.
На древните юдеи се приписва идеята за месианството. Месиите са простосмъртни хора, които в определен момент са избирани от Бога за негови намесници на Земята, божии помощници, за да изразят посланията му. Самата дума месия значи избран, осиновен от Бога. Така се е зародила древната доктрината на адопционизма, идея, че в един конкретен момент всеки един от човеците може да бъде богоизбран за месия. Месията е смъртен, обикновен човек, дарен(помазан) от Бога с божествена сила. Исус сам бил месия, първо обикновен човек, син на Мария, осиновен от Бога в момента на своето кръщение, умрял след като изпълнил мисията си.В този смисъл, месията не е истински Син Божи. В трако-елинската култура също фигурира подобна идея, въплатена в образа на Херкулес, синът на Зевс.
На тази доктрина се противопоставя енкарнационизмът – идеята, че Христос съществувал преди да слезе на Земята като спасител, в друга форма и вид, единосъщностен с Бога, и след кръстната си смърт, т.е Спасителят е безсмъртен, и вечен Божи син ( по-точно, второто лице на Бога) .И само в един конкретен момент той слиза на земята, въплъщава се ( lat. Encarnio) в тялото на Исус от Назарет, за да предаде божието послание. След смъртта на кръста продължава вечния си живот на небето, както преди. Според енкарнационистите, Христос е вечен и не е създаден от Бога, а е единосъщностен с него. Това разбира се налага и някои противоречия, като например нуждата да се почитат няколко божества в една монотеистична религия. Всъщност, Господ се въплъщава в своята разновидност Син. По психологически причини тази доктрина особено допадала на богатите римляни, и се вписвала изцяло във философско-спиритуалното възприятие на христовия образ.
Казаното дотук е в контекстна на друга, широко разпространена доктрина, монаркианизмът. Това е съвкупност от вярвания, концентрирани около абсолютното единство на Бога. В него съществуват два основни противоположни модела:
- адопционизмът, за който стана дума
- модализмът, или сибелианизъм, който счита, че Господ е една личност, която се изразява и действа с различни имена и разновидности ( lat. Modos), като Бог баща, Син и Светия дух. В този смъсъл, Христос е другото име на самия Бог или едно божествено въплъщение на божествения логос. Част от тях са патрипасияните, според които самият Бог баща е страдал на кръста. Свързват се с гностическата мисъл, според която Христос, понеже е Бог, не би могъл да страда. Затова на кръста е разпната не една телесна материя, тяло, а едно духовно същество, чиято материалност е само илюзорна, измамна, като халюцинация или мираж, съвсем в духа на адоцетистките възгледи на гностицита за христологията.
По този начин монаркианизмът се явява реакция срещу трианитарната христология на църквата. Трианитарната мисъл доминира, следвайки волята на патриарсите, докато догмата за Тройцата все още не е постулирана като кредо. Монаркианизмът защитава съществуването на един небесен владетел ( lat. monarca) срещу божествеността на Христос, която, според нейните защитници, не може да бъде същият владетелел от небето. В началото монаркианизмът осъжда цялата божественост на Христос, като същевременно се появяват последователи, които приамат частичната му божественост. Терминът монаркианизъм е използван за първи път от Тертулиан, когато защитниците на Бог (=monarca) се противопоставят на Светата Троица, с възгласи “ Имаме монархия”.
Така се заражда първото значимо противоречие в християнството, сблъсъка между идеита за божествената и човешката природа на Исус.
Съществували над 40 евангелия със своя версия за нещата. Приема се, че ПЪРВА СТЪПКА КЪМ УНИФИЦИРАНЕ НА УЧЕНИЕТО НА ИСУС ПРЕДПРИЕМА още през 160 г ЕПИСКОП ИРИНЕЙ в Лион. Тава става през епоха на нечувани гонения на християните. Вярата на мъчениците трябвало да бъде оправдана с някаква фактология , някакво писание, което да придаде истинност на предаваните истории за Христос и да внесе ред в десетките противоречащи си текстове, и в същото време да омилостиви и угоди на римските власти. Така Ириней подредил 40 те евангелия , и от тях избрал 4 – на Марко, Матей, Лука и Йоан Богослов. Дори броят на Евангелията не е случаен - св. Ириней пояснява, че той е свързан с древния символ за завършеност на вселената. "Както четирите страни на света, в който живеем, и четирите главни вятъра, така и Църквата е разпръсната по цялата земя, а стълб и утвърждение на Църквата са Евангелието и Духа на живота, затова е редно да има четири стълба ..., които оживяват хората" (също там, III, 11,8). Още в началото на 2 век се срещат в писмени източници ТОЧНИЯ БРОЙ ЕВАНГЕЛИЯ и това са познатите и днес влезли в т.нар. канон! Св.Ириней Лионски “Против ересите”(“Adversus Hoereses” - 2 век), споменава именно ВСЕОБЩО ПРИЗНАТИТЕ т.е. Омологумена - безспорно от всички, повсеместно признавани: четирите евангелия, Деяния апостолски, 14-те Павлови послания и първите послания на Петър и Йоан. В творбата на Тациан "Диатесарон" (от гръцки “Според четирите”) пише ,че единствено в Евангелията според Марк,Лука,Матей и Йоан се казва истината (170 г.). Така са избрани четирите евангелия и богословската литература, които познаваме днес. Другите Евангелия, като например тези на Юда, на Филип, на Мария Магдалена, Ириней забранил - прекалено гностични били, а гностиците най-върлите опоненти на римската власт и на зараждащата се тринитарна идея, били обявени за еретици.
Това е само началото на реформите в християнската църква
Под влияние на адопционисткия монаркианизъм в знак на несъгласие и отпор на римския натиск да натрапи тринитарната идея се заражда арианството, първата сериозна ерес в ранното християнство. Това течение в християнството е основано от Арий, патриарх на Александрия. Арианството отрича единосъщието на Бог баща и Сина, обявявайки Христос за божие творение, първото същество, сътворено от Бога, който подобно на Буда се преражда чрез поредния пророк. В едно писмо от Ауксентиус, епископ на Милано в 4 ти век, до мисионера Урфила, се показва ясно същността на арианската ерес. Бог-баща, роден преди времето и създател на света, е разграничен от Христос, негов слуга. Бащата, работейки със Сина, създава Светия дух, който е подвластен на Сина, както Сина на Бога. Светият дух е силата на Бог-баща, за да твори света. Христос е смъртен и по-скоро човек, отколкото Бог, макар и най-съвършенния сред човеците. Синът(Христос) се въплътил в Исус от Назарет, първороден божи син и така с временен произход, първото творение на Бога, но несъщностен с него. Така аринаството защитава човешката природа на Христос като единствена у него и отрича той да е Бог или част от Бога.
Следващата сериозна стъпка, имаща епохално значение за формирането на облика на ортодоксалното Християнство са приемането на Миланския едикт от 313 година, който дава религиозна свобода на християните и решенията взети на Първия вселенски събор през 318 година, при който Християнството е официално признато от римските власти за религия, равностойна на другите. Председателства самият Римски император Константин, наречен по-късно от християните Велики и канонизиран от християнската църква като светец.
КОЕ ДОВЕЖДА ДО ТЕЗИ СЪБИТИЯ?
В края на III и началото на IVв. Християнството, въпреки преследванията и забраните се оказва най-масово разпространената религия в пределите на Римската Империя и има последователи, както сред не римските народи, така и сред значителна част от висшето римско общество. Ревностен почитател на новата религия обаче е и войската а репресиите срещу християните е невъзможно да я подминат. Репресиите ескалират напрежение както сред гражданското население, така и сред военния контингент а както вече казах, войската е огромна сила, която дава власт, но може и да я отнеме и дори да унищожи този, който я предизвика. Римските власти са принудени да изоставят досегашната си политика спрямо християните и да търсят нов подход. През 311 г. Галерий с едикт забранява преследването на християнството а впоследствие се стига до приемането на Миланския едикт от 313 година.
Точно в този период обаче са в кулминационната си точка СПОРОВЕТЕ СРЕД ХРИСТИЯНСКАТА ОБЩНОСТ ОТНОСТО ФИЛОСОФИЯТА ПО ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА СЪЩНОСТТА НА ОБРАЗА НА ИСУС И ОСНОВНИТЕ СИМВОЛИ В ХРИСТИЯНСТВОТО. Тогавашното официално християнство е разделено на две – ПРАВОСЛАВНИ и АРИАНИ, между които се води непримирима война! Православното крило се поддържа от част от църковния клир, ПРЕДИМНО В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПРОВИНЦИИ И ЕГИПЕТ както и от по-голямата част от римската християнска аристокрация. Арианското крило пък е с много по-многобройни привърженици и е отявлен противник на тринитарната идея. То е със силни позиции в Мала Азия и Източните провинции, но има макар и по-малобройни привърженици в Европа и Египет. Тези настроения не остават чужди и на римската войска. На Италийския полуостров пламва гражданска война. През октомври 312 г. командващият военните подразделения в Италия и върл привърженик на ариансткото течение Максенций, обсажда Рим и заплашва да го превземе. Висок се оказва градусът на напрежението и в другите провинции на империята. Император Константин е принуден да отстъпи и бързо обещава мирно решение на спора. Римските легионери са призовани да не проливат кръв а малкото останали привърженици на Максенций са разгромени през ноща на 27 срещу 28 октомври 312 г. Благодарение на светкавичната и адекватна намеса на императора и сената метежът е осуетен.
Така се ражда легендата, в която император Константин I вижда през ноща на 27 срещу 28 октомври 312 г. християнския кръст в небето и това му помага да спечели битката на моста Милвио срещу Максенций. Размириците временно са туширани.
В тази вътрешнополитическа обстановка през 318 г. Константин прави Синод срещу арианите, и тъй като решенията му срещат мащабен отпор и нямат резултат, императорът свиква Първия вселенски събор в Никея, за да разисква църковните проблеми. Това се явява първата крупна институционална стъпка към утвърждаване на християнската догматика. Никея, днес Изник, е град в Анадола, Турция. Този пръв вселенски събор има огромно значение за религията, тъй като преследванията на християните са приключили съвсем скоро. Приема се, че той е начална точка за големите доктринални противоречия в Църквата през следващите два века. Тук е изкован един здрав съюз между духовенството, представено от епископи на основните византийски градове, и държавата на Константин, който придава на обсъжданията имперската подкрепа. Основен мотив за свикването на събора е арианската ерес. Тя се явява огромна пречка за изпълнението на идеята на Константин да съгради една универсална, теократична империя, достижима единствено чрез божествената благословия. Отричайки божествеността у Христос, арианите разклащат основите на свещенната империя. Така, през пролетта и лятото на 325 г. епископи от всички римски провинции са привикани в Никея, на Хелеспонта, място, лесно достъпно по море ( главно за епископите от Азия, Сирия, Палестина, Египет, Армения, Гърция, Тракия и Егриси) и разположено в центъра на империята, на равно разстояние от основните точки на противоречия в Изтока и Запада. Приема се, че общо участниците били към 350. Както се очаква, източните епископи били мнозинство. Сред тях изпъквали Алескандрий от Египет и Еустахий от Антиохия, както и Еузебий от Никомедия. Западът изпратил пет представители – Марко от Калабрия, Чицилиан от Картаген, Хосиус от Кордоба, Никасиус от Дижон и Домнус от Стридон. Всеки от тях пристигнал с неизброима свита от дякони и последователи. Между присъстващите изпъква Атанасий, дякон от Александрия, и яростен враг на арианите. Самият римски папа Силвестър отхвърлил поканата на императора, надявайки се отсъствието му да бъде протест срещу синода. Факт е, че антиюдеизмът, или християнският антисемитизъм, придобиват нов импулс именно в Никея. Следващите събори поддържали тази линия – третият събор забранява празнуването на еврейската Пасха ведно с Великден, а Лаодицейският събор забранява почитането на Шабат, както и приемането на дарове от юдея и постановява приемането на невтасал хляб на празниците.
Същност, общество и проблеми. Християнството от втори век пази противоречия за датата на Възкресението. Малоазиатските църкви, сред които и Ефеската, го празнуват заедно с юдеите, на 14 ден на първата пролетна луна, без значение какъв ден от седмицата се пада. Римската и Александрийската църкви, както и много други източни и западни църкви, честват Възкресението в първата неделя след посочената дата. Именно на Вселенския събор в Никея е решено да честваме Възкресението в неделя, една седмица след пролетното пълнолуние. Освен този по-малък проблем, друг мъчи християнската общност – как да помирим божествеността на Христос с догмата за единствения Бог. По това време християнската мисъл все още търси задоволителна формула за това, макар и да съзнава вече неизменчивостта на Бога и божественото съществуване на Баща, Син и Светия дух. На този фон, един презвитер от Александрия, наречен Арий, ученик на източния философ Павел от Самосата, започва да защитава идеята, че Христос е творение на Бог баща, без да бъде вечен. В своите речи с провокативен тон Арий твърди :” Имало време, когато Христос го е нямало” . Казвал, че Христос е само инструмент на Бога, лишен от божествена природа. Защитник на Арий се явява Еузебий от Цезарея. Бързо тези идеи били отхвърлени от християнската общност, виждайки в тях отрицание на идеята за въплъщението.
И така, вселенският събор е открит на 19 май в императорския дворец и в началото се заема с подготвителни дискусии по арианския въпрос, в които Еузебий от Никомедия се явява безспорен лидер. Основните обсъждания започнали с пристигането на императора, който поверява контрола над разискванията на комисия, избрана от самия него. Дължим безспорно на възгледите на Константин публикуването на Никейското верую на 19 юни. Неговото гласуване не е единодушно, но влиянието на императора е очевидно, след като изключва от дебатите египетските епископи.
В началото, православни и ариани се показали непримирими помежду си. Арианите поверили излагането на своите идеи на Еузебий от Цезарея, чието красноречие направило впечатление на императора. Неговите тезиси предизвикали такава буря от гняв и негодувание сред православните, че Константин се принудил да прекъсне за кратко дебатите. Един епископ от Патра, Николай, не се сдържал и шамаросал арианина, заради което бил изключен от църквата.
При създадената напрегната обстановка Римската империя отново се оказва на прага на гражданска война. Както твърдят богословите - на следната нощ на Константин „се присънило видение” – видял Николай заобиколен от Богородица и Христос. Така бързо го възстановили на поста му, а след смъртта канонизирали – Свети Николай.
На събора се оформили три партии, отговарящи на трите христологически течения през 4 век. Истинските ариана, обединени около Арий и Еузебий от Никомедия. Втората фракция твърди, че синът е онтологически свързан с бащата и следователно единосъщностен на него, и двамата един Бог, тъй като са с една и съща субстанция (omoousios). Александрийският епископ и дякон Атанасий поддържат тази позиция, отговаряща на днешните схващания на православието.В следствие се формира трета позиция, посредник между двете, известни като полуариани, водени от Еузебий от Цезарея. Те твърдели, че синът не е временен, но трябва да считаме Бащата като съществувал преди него. Според тях Христос имал подобна, но не идентична същност с бащата (omoiousios). Почти всички присъстващи отхвърлили идеите на Арий, макар че полуарианите, мнозинство на събора, се опълчили на думата единосъщностен, предложена от Атанасий, т.е че Син и Баща са едно .Константин, проумява, че групата на Атанасий няма да отстъпи, и ще бъде трудно да поддържа реда в империята. Затова се произнася в полза на тази идея, обявявайки, че Син и Баща са единосъщностни ( omoousion to patri ) и успява да запази мира в империята. С тази формула като основа се съставя и Никейското кредо. Константин обявява, че всички, които не приемат това Верую, ще бъдат заточени. Арий и Еузебий не се подписали, затова били заточени, а книгите им изгорени. Въпреки това, в последствие, Константин бил кръстен от Еузебий от Никомедия, който запазил постовете си. По-късно отхвърлянето на арианското учение се вдигнало и Арий бил помилван, въпреки че умрял при мистериозни обстоятелства в 336 г.
Споровете между енкарнационисти и ариани се задълбочили през остатъка от четвърти век. Счита се, че сам Константин бил император-ариан. Самият той остава езичник до края на живота си, и се покръства три месеца преди да умре, през 336 г, и то от Еузебий от Никомедия, най-върлият арианин.
Готкият епископ и мисионер Урфила, разпространил арианството сред вези-Готи, астро-Готи и Вандали. След Халкидонския синод в 381 г. арианството е напълно забранено и обявено за ерес, но се задържа като официална религия сред Готските народи до 6 век.
ДО ТУК РАЗГЛЕДАХ НАКРАТКО НАЙ-ВАЖНИТЕ СЪБИТИЯ ОТ ИСТОРИЯТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО ДО V ВЕК В ЗЕМИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ.
ПО НАДОЛО ЩЕ РАЗГЛЕДАМ КАКЪВ ОТЗВУК ПОЛУЧАВА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ.
ДАЛИ ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ Е КАПСУЛИРАНО ИЗКЛЮЧИТЕЛНО И САМО В РИМСКИТЕ ПРЕДЕЛИ, КАКТО И ДО ДНЕС ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ТВЪРДЯТ БОГОСЛОВИТЕ?
Апостол Петър проповядва божието слово в различни страни. Негово дело са многобройни чудеса — възкресяване на мъртви, лекуване на болни и немощни. Според Йероним Стридонски („За знаменитите мъже“, гл. I) Петър 25 години е римски папа — от 43 до 67-68 г. Тъй като това съчинение е написано по-късно, повечето съвременни изследователи датират неговото посещение в Рим едва в началото на 60-те години на 1 век и отхвърлят твърдението Петър да е заемал папския престол. Дали това е било така, днес освен Бог, никой не може да каже! При все това се приема, че апостол Петър е първоосновател на Римската църква. По време на гоненията срещу християните от Нерон апостол Петър бил разпънат на обърнат кръст през 64 г. (според други версии през 67-68 г.), надолу с главата по негово желание, тъй като се считал за недостоен за смъртта на своя учител. Последователите на Петър впоследствие разпространяват Христовото учение по земите на цяла Италия, Галия, Испания и Британските острови.
ДРУГИТЕ ДВАМА ОТ АПОСТОЛИТЕ, след като основали църкви в Палестина – люлката на християнското учение и във всичките първостепенни и второстепенни градове в Мала Азия, ОБЪРНАЛИ ПОГЛЕДИТЕ СИ КЪМ БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ.
Апостолите Андрей и Павел първи благовестили на балканските жители за Месия и учението му, за източната заря, която огряла вече малоазийските народи. Ще отделя специално място за разпространението на Христовото учение сред населението на Балканския полуостров, където по-подробно ще разгледам дейността на двамата апостоли.
Тук ще я представя само в най-общ план.
Апостол Павел, повикан от Св. Дух да отиде в Македония на проповед, особено много се трудил да разпространи Христовото учение между народите в поменатото крайбрежие. За неговото смело влизане в Македония евангелист Лука пише - "...от Трояда се отправихме в Самотрак , и утринта – в Неапол, а от там във Филипи, който е пръв град на земята Македония...". Днес този бележит за днешните християни град е в развалини, които се намират в "Драмското поле на юг от гр. Драма" до селото Филибеджик. Дали това е първият град на континентална Европа, посетен от апостол Павел, на фона на цялата бъркотия в църковната и гражданската история, не смятам, че е чак толкова важно? Този въпрос е разгледан доста подробно и критично от проф. Асен Челингиров. Но все пак ще кажа, че ФИЛИБЕ(досущ като Филипи) е турското име на Плавдив, и двете изхождат от името на ФИЛИП МАКЕДОНСКИ, бащата на Александър Велики! След като образувал в него(Филипе) църква (Деян. 16:13-40), апостол Павел посетил и основал църкви в градовете: Анфиполис, Аполония, Солун, Берия и други някои градове край морския път за Елада (Деян. 7:1-34). От тези градове по-сетне християнството се разпространява във вътрешна Македония и Тракия, за което, прочее, се е трудил и сам апостолът, както той сам говори в едно от посланията си, че разпространил Христовото учение от Йерусалим до Иллирик (Рим. 15:18-19) и основал църква в Никопол. За проповедта на ап. Павел в Македония и Тракия свидетелствува и блажени Теодорит (Ср. Брумов, Български книжници, ч. ІІ (май), г. ІІ, 1859, бр. 10, 303). За да утвърди основаните от него църкви, ап. Павел не само лично проповядвал в тях като ги посещавал няколко години под ред, по-подир, когато не му е било възможно това, той с присърце поддържал вярата в новите християни с постоянните си до тях послания, или нарочно пращал за това постоянните си спътници и сътрудници: Тимотей, Сила, Тита и др.
Кое налага толкова спешно честите посещения на апостола в земите на Траки и Елини? Отговорът намираме в ПЪРВОТО ПОСЛАНИЕ НА АП. ПАВЕЛ КЪМ КОРИНТЯНИТЕ.То е написано в отговор на няколкото съобщения от Коринт относно възникнали остри проблеми още в първите раннохристиянски общини, а именно: разцепления /гл.1-4/, аморалност /гл.5; 6:9-20/, спорове между християни , отнесени до гражданския съд /6:1-11/, въпроси, засягащи брака и развода /гл.7/, храна, принесена на идоли /гл. 8 - 11:1/, злоупотреби с Господнята вечеря /11:17-34/, духовни дарби /гл.12 -14/ и незнание относно възкресението на мъртвите /гл.15/. С посланието си към коринтяните Павел цели да коригира моралната и духовна дилема и НАЙ-ВЕЧЕ ИДЕЙНОТО РАЗЦЕПЛЕНИЕ, в което ранно-християнската общност е изпаднала още в самото начало! Апостолът се спира на всички тези въпроси последователно и прямо. Той завършва своето послание, като осведомява вярващите за бъдещите си планове да посети Коринт /16:5-7/.
„…10. Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл.
11. Защото узнах от домашните на Хлоя за вас, братя мои, че помежду ви имало раздори.
12. А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък - Христов".
13. Нима Христос се е разделил? нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?
14. Благодаря на Бога, че не съм кръстил никого от вас, освен Криспа и Гаия,
15. та да не каже някой, че съм кръстил в мое име.
16. Кръстих също и Стефаниновия дом, а дали съм кръстил и другиго някого, не зная.
17. Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов. 18. Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия.
19. Защото писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните".
20. Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят?
21. Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта.
22. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост,
23. а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство,
24. пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини - Божия сила и Божия премъдрост;
25. защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците.
26. Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни;
27. ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните;
28. Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, -
29. та никоя плът да се не похвали пред Бога…” (Коринтяни ап. Павел)
ТАКАВА Е БИЛА СИТУАЦИЯТА НЕ САМО В ЗЕМИТЕ НА ТРАКИТЕ, НО И В ОСТАНАЛИТЕ ТЕРИТОРИИ НА ОБШИРНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ! Според богословите „…това е времето на първите много сериозни опоненти на вярата – гръцките гностици и юдействащите християни. Християнският гностицизъм се появява почти веднага след християнството и негов център става космополитния град Александрия, където се смесват множество култури, религии и философии. Тази смесица от християнство и гностицизъм продължава своят път през историята, като алтернатива на християнството и се “преражда” в учението на богомилите и катарите, а после и на масоните. Юдействащите християни, които държат на обрязването и пазенето на “дните, месеците и годините”, като условие за спасението, просъществуват до края на Iв. когато Ерусалим е разрушен, а евреите са разпръснати, но тяхното принципно учение, което смесва и “смъква” християнството до нивото на юдаизма и днес се проповядва от легалистични протестантски общности…”.
Още през втората половина на 1 век се формират два главни идейни центъра на новото учение – Александрия от една страна и Антиохия и Ерусалим от друга. Александрия и Антиохия са двете най-стари и авторитетни философски школи на тогавашния римски свят и са в постоянно съперничество помежду си.
Александрия е най-големият културен център на Древността, град възпитан в ценностите на елинската цивилизация и философия и дал безкрайно много имена – Талес, Архимед, Еврипит, Птолемей и мн.др. Да не забравяме Александрийската библиотека, най-голямото хранилище на ръкописи на планетата в Античността. Александрийската аудитория гледа на християнството през очите на елинската философия, възприема Исус като Христос, т.е. като носител на вечни истини, поуки и морал, важни са идеите му, вижда го като безсмъртен, т.е. като БОГ. Така се формира Александрийската философска школа, ревностен защитник на духовното у Христос. Срещу нея се изправят Ерусалим и Антиохия, градове от Близкия изток, незасегнати от елинското културно влияние. Но те са близо до местата, където е роден, живял и умрял Исус. Познават един материален Спасител, от плът и кръв, пазят неговата къща, стъпките и чудесата му. Така тази школа утвърждава идеята на изтока, че Исус е човек като нас, от плът и кръв, смъртно същество. Генерирането на това първо противоречие в християнството, а именно човешка или божествена е природата на Исус, може да се обясни и другояче.
На древните юдеи се приписва идеята за месианството. Месиите са простосмъртни хора, които в определен момент са избирани от Бога за негови намесници на Земята, божии помощници, за да изразят посланията му. Самата дума месия значи избран, осиновен от Бога. Така се е зародила древната доктрината на адопционизма, идея, че в един конкретен момент всеки един от човеците може да бъде богоизбран за месия. Месията е смъртен, обикновен човек, дарен(помазан) от Бога с божествена сила. Исус сам бил месия, първо обикновен човек, син на Мария, осиновен от Бога в момента на своето кръщение, умрял след като изпълнил мисията си.В този смисъл, месията не е истински Син Божи. В трако-елинската култура също фигурира подобна идея, въплатена в образа на Херкулес, синът на Зевс.
На тази доктрина се противопоставя енкарнационизмът – идеята, че Христос съществувал преди да слезе на Земята като спасител, в друга форма и вид, единосъщностен с Бога, и след кръстната си смърт, т.е Спасителят е безсмъртен, и вечен Божи син ( по-точно, второто лице на Бога) .И само в един конкретен момент той слиза на земята, въплъщава се ( lat. Encarnio) в тялото на Исус от Назарет, за да предаде божието послание. След смъртта на кръста продължава вечния си живот на небето, както преди. Според енкарнационистите, Христос е вечен и не е създаден от Бога, а е единосъщностен с него. Това разбира се налага и някои противоречия, като например нуждата да се почитат няколко божества в една монотеистична религия. Всъщност, Господ се въплъщава в своята разновидност Син. По психологически причини тази доктрина особено допадала на богатите римляни, и се вписвала изцяло във философско-спиритуалното възприятие на христовия образ.
Казаното дотук е в контекстна на друга, широко разпространена доктрина, монаркианизмът. Това е съвкупност от вярвания, концентрирани около абсолютното единство на Бога. В него съществуват два основни противоположни модела:
- адопционизмът, за който стана дума
- модализмът, или сибелианизъм, който счита, че Господ е една личност, която се изразява и действа с различни имена и разновидности ( lat. Modos), като Бог баща, Син и Светия дух. В този смъсъл, Христос е другото име на самия Бог или едно божествено въплъщение на божествения логос. Част от тях са патрипасияните, според които самият Бог баща е страдал на кръста. Свързват се с гностическата мисъл, според която Христос, понеже е Бог, не би могъл да страда. Затова на кръста е разпната не една телесна материя, тяло, а едно духовно същество, чиято материалност е само илюзорна, измамна, като халюцинация или мираж, съвсем в духа на адоцетистките възгледи на гностицита за христологията.
По този начин монаркианизмът се явява реакция срещу трианитарната христология на църквата. Трианитарната мисъл доминира, следвайки волята на патриарсите, докато догмата за Тройцата все още не е постулирана като кредо. Монаркианизмът защитава съществуването на един небесен владетел ( lat. monarca) срещу божествеността на Христос, която, според нейните защитници, не може да бъде същият владетелел от небето. В началото монаркианизмът осъжда цялата божественост на Христос, като същевременно се появяват последователи, които приамат частичната му божественост. Терминът монаркианизъм е използван за първи път от Тертулиан, когато защитниците на Бог (=monarca) се противопоставят на Светата Троица, с възгласи “ Имаме монархия”.
Така се заражда първото значимо противоречие в християнството, сблъсъка между идеита за божествената и човешката природа на Исус.
Съществували над 40 евангелия със своя версия за нещата. Приема се, че ПЪРВА СТЪПКА КЪМ УНИФИЦИРАНЕ НА УЧЕНИЕТО НА ИСУС ПРЕДПРИЕМА още през 160 г ЕПИСКОП ИРИНЕЙ в Лион. Тава става през епоха на нечувани гонения на християните. Вярата на мъчениците трябвало да бъде оправдана с някаква фактология , някакво писание, което да придаде истинност на предаваните истории за Христос и да внесе ред в десетките противоречащи си текстове, и в същото време да омилостиви и угоди на римските власти. Така Ириней подредил 40 те евангелия , и от тях избрал 4 – на Марко, Матей, Лука и Йоан Богослов. Дори броят на Евангелията не е случаен - св. Ириней пояснява, че той е свързан с древния символ за завършеност на вселената. "Както четирите страни на света, в който живеем, и четирите главни вятъра, така и Църквата е разпръсната по цялата земя, а стълб и утвърждение на Църквата са Евангелието и Духа на живота, затова е редно да има четири стълба ..., които оживяват хората" (също там, III, 11,8). Още в началото на 2 век се срещат в писмени източници ТОЧНИЯ БРОЙ ЕВАНГЕЛИЯ и това са познатите и днес влезли в т.нар. канон! Св.Ириней Лионски “Против ересите”(“Adversus Hoereses” - 2 век), споменава именно ВСЕОБЩО ПРИЗНАТИТЕ т.е. Омологумена - безспорно от всички, повсеместно признавани: четирите евангелия, Деяния апостолски, 14-те Павлови послания и първите послания на Петър и Йоан. В творбата на Тациан "Диатесарон" (от гръцки “Според четирите”) пише ,че единствено в Евангелията според Марк,Лука,Матей и Йоан се казва истината (170 г.). Така са избрани четирите евангелия и богословската литература, които познаваме днес. Другите Евангелия, като например тези на Юда, на Филип, на Мария Магдалена, Ириней забранил - прекалено гностични били, а гностиците най-върлите опоненти на римската власт и на зараждащата се тринитарна идея, били обявени за еретици.
Това е само началото на реформите в християнската църква
Под влияние на адопционисткия монаркианизъм в знак на несъгласие и отпор на римския натиск да натрапи тринитарната идея се заражда арианството, първата сериозна ерес в ранното християнство. Това течение в християнството е основано от Арий, патриарх на Александрия. Арианството отрича единосъщието на Бог баща и Сина, обявявайки Христос за божие творение, първото същество, сътворено от Бога, който подобно на Буда се преражда чрез поредния пророк. В едно писмо от Ауксентиус, епископ на Милано в 4 ти век, до мисионера Урфила, се показва ясно същността на арианската ерес. Бог-баща, роден преди времето и създател на света, е разграничен от Христос, негов слуга. Бащата, работейки със Сина, създава Светия дух, който е подвластен на Сина, както Сина на Бога. Светият дух е силата на Бог-баща, за да твори света. Христос е смъртен и по-скоро човек, отколкото Бог, макар и най-съвършенния сред човеците. Синът(Христос) се въплътил в Исус от Назарет, първороден божи син и така с временен произход, първото творение на Бога, но несъщностен с него. Така аринаството защитава човешката природа на Христос като единствена у него и отрича той да е Бог или част от Бога.
Следващата сериозна стъпка, имаща епохално значение за формирането на облика на ортодоксалното Християнство са приемането на Миланския едикт от 313 година, който дава религиозна свобода на християните и решенията взети на Първия вселенски събор през 318 година, при който Християнството е официално признато от римските власти за религия, равностойна на другите. Председателства самият Римски император Константин, наречен по-късно от християните Велики и канонизиран от християнската църква като светец.
КОЕ ДОВЕЖДА ДО ТЕЗИ СЪБИТИЯ?
В края на III и началото на IVв. Християнството, въпреки преследванията и забраните се оказва най-масово разпространената религия в пределите на Римската Империя и има последователи, както сред не римските народи, така и сред значителна част от висшето римско общество. Ревностен почитател на новата религия обаче е и войската а репресиите срещу християните е невъзможно да я подминат. Репресиите ескалират напрежение както сред гражданското население, така и сред военния контингент а както вече казах, войската е огромна сила, която дава власт, но може и да я отнеме и дори да унищожи този, който я предизвика. Римските власти са принудени да изоставят досегашната си политика спрямо християните и да търсят нов подход. През 311 г. Галерий с едикт забранява преследването на християнството а впоследствие се стига до приемането на Миланския едикт от 313 година.
Точно в този период обаче са в кулминационната си точка СПОРОВЕТЕ СРЕД ХРИСТИЯНСКАТА ОБЩНОСТ ОТНОСТО ФИЛОСОФИЯТА ПО ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА СЪЩНОСТТА НА ОБРАЗА НА ИСУС И ОСНОВНИТЕ СИМВОЛИ В ХРИСТИЯНСТВОТО. Тогавашното официално християнство е разделено на две – ПРАВОСЛАВНИ и АРИАНИ, между които се води непримирима война! Православното крило се поддържа от част от църковния клир, ПРЕДИМНО В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПРОВИНЦИИ И ЕГИПЕТ както и от по-голямата част от римската християнска аристокрация. Арианското крило пък е с много по-многобройни привърженици и е отявлен противник на тринитарната идея. То е със силни позиции в Мала Азия и Източните провинции, но има макар и по-малобройни привърженици в Европа и Египет. Тези настроения не остават чужди и на римската войска. На Италийския полуостров пламва гражданска война. През октомври 312 г. командващият военните подразделения в Италия и върл привърженик на ариансткото течение Максенций, обсажда Рим и заплашва да го превземе. Висок се оказва градусът на напрежението и в другите провинции на империята. Император Константин е принуден да отстъпи и бързо обещава мирно решение на спора. Римските легионери са призовани да не проливат кръв а малкото останали привърженици на Максенций са разгромени през ноща на 27 срещу 28 октомври 312 г. Благодарение на светкавичната и адекватна намеса на императора и сената метежът е осуетен.
Така се ражда легендата, в която император Константин I вижда през ноща на 27 срещу 28 октомври 312 г. християнския кръст в небето и това му помага да спечели битката на моста Милвио срещу Максенций. Размириците временно са туширани.
В тази вътрешнополитическа обстановка през 318 г. Константин прави Синод срещу арианите, и тъй като решенията му срещат мащабен отпор и нямат резултат, императорът свиква Първия вселенски събор в Никея, за да разисква църковните проблеми. Това се явява първата крупна институционална стъпка към утвърждаване на християнската догматика. Никея, днес Изник, е град в Анадола, Турция. Този пръв вселенски събор има огромно значение за религията, тъй като преследванията на християните са приключили съвсем скоро. Приема се, че той е начална точка за големите доктринални противоречия в Църквата през следващите два века. Тук е изкован един здрав съюз между духовенството, представено от епископи на основните византийски градове, и държавата на Константин, който придава на обсъжданията имперската подкрепа. Основен мотив за свикването на събора е арианската ерес. Тя се явява огромна пречка за изпълнението на идеята на Константин да съгради една универсална, теократична империя, достижима единствено чрез божествената благословия. Отричайки божествеността у Христос, арианите разклащат основите на свещенната империя. Така, през пролетта и лятото на 325 г. епископи от всички римски провинции са привикани в Никея, на Хелеспонта, място, лесно достъпно по море ( главно за епископите от Азия, Сирия, Палестина, Египет, Армения, Гърция, Тракия и Егриси) и разположено в центъра на империята, на равно разстояние от основните точки на противоречия в Изтока и Запада. Приема се, че общо участниците били към 350. Както се очаква, източните епископи били мнозинство. Сред тях изпъквали Алескандрий от Египет и Еустахий от Антиохия, както и Еузебий от Никомедия. Западът изпратил пет представители – Марко от Калабрия, Чицилиан от Картаген, Хосиус от Кордоба, Никасиус от Дижон и Домнус от Стридон. Всеки от тях пристигнал с неизброима свита от дякони и последователи. Между присъстващите изпъква Атанасий, дякон от Александрия, и яростен враг на арианите. Самият римски папа Силвестър отхвърлил поканата на императора, надявайки се отсъствието му да бъде протест срещу синода. Факт е, че антиюдеизмът, или християнският антисемитизъм, придобиват нов импулс именно в Никея. Следващите събори поддържали тази линия – третият събор забранява празнуването на еврейската Пасха ведно с Великден, а Лаодицейският събор забранява почитането на Шабат, както и приемането на дарове от юдея и постановява приемането на невтасал хляб на празниците.
Същност, общество и проблеми. Християнството от втори век пази противоречия за датата на Възкресението. Малоазиатските църкви, сред които и Ефеската, го празнуват заедно с юдеите, на 14 ден на първата пролетна луна, без значение какъв ден от седмицата се пада. Римската и Александрийската църкви, както и много други източни и западни църкви, честват Възкресението в първата неделя след посочената дата. Именно на Вселенския събор в Никея е решено да честваме Възкресението в неделя, една седмица след пролетното пълнолуние. Освен този по-малък проблем, друг мъчи християнската общност – как да помирим божествеността на Христос с догмата за единствения Бог. По това време християнската мисъл все още търси задоволителна формула за това, макар и да съзнава вече неизменчивостта на Бога и божественото съществуване на Баща, Син и Светия дух. На този фон, един презвитер от Александрия, наречен Арий, ученик на източния философ Павел от Самосата, започва да защитава идеята, че Христос е творение на Бог баща, без да бъде вечен. В своите речи с провокативен тон Арий твърди :” Имало време, когато Христос го е нямало” . Казвал, че Христос е само инструмент на Бога, лишен от божествена природа. Защитник на Арий се явява Еузебий от Цезарея. Бързо тези идеи били отхвърлени от християнската общност, виждайки в тях отрицание на идеята за въплъщението.
И така, вселенският събор е открит на 19 май в императорския дворец и в началото се заема с подготвителни дискусии по арианския въпрос, в които Еузебий от Никомедия се явява безспорен лидер. Основните обсъждания започнали с пристигането на императора, който поверява контрола над разискванията на комисия, избрана от самия него. Дължим безспорно на възгледите на Константин публикуването на Никейското верую на 19 юни. Неговото гласуване не е единодушно, но влиянието на императора е очевидно, след като изключва от дебатите египетските епископи.
В началото, православни и ариани се показали непримирими помежду си. Арианите поверили излагането на своите идеи на Еузебий от Цезарея, чието красноречие направило впечатление на императора. Неговите тезиси предизвикали такава буря от гняв и негодувание сред православните, че Константин се принудил да прекъсне за кратко дебатите. Един епископ от Патра, Николай, не се сдържал и шамаросал арианина, заради което бил изключен от църквата.
При създадената напрегната обстановка Римската империя отново се оказва на прага на гражданска война. Както твърдят богословите - на следната нощ на Константин „се присънило видение” – видял Николай заобиколен от Богородица и Христос. Така бързо го възстановили на поста му, а след смъртта канонизирали – Свети Николай.
На събора се оформили три партии, отговарящи на трите христологически течения през 4 век. Истинските ариана, обединени около Арий и Еузебий от Никомедия. Втората фракция твърди, че синът е онтологически свързан с бащата и следователно единосъщностен на него, и двамата един Бог, тъй като са с една и съща субстанция (omoousios). Александрийският епископ и дякон Атанасий поддържат тази позиция, отговаряща на днешните схващания на православието.В следствие се формира трета позиция, посредник между двете, известни като полуариани, водени от Еузебий от Цезарея. Те твърдели, че синът не е временен, но трябва да считаме Бащата като съществувал преди него. Според тях Христос имал подобна, но не идентична същност с бащата (omoiousios). Почти всички присъстващи отхвърлили идеите на Арий, макар че полуарианите, мнозинство на събора, се опълчили на думата единосъщностен, предложена от Атанасий, т.е че Син и Баща са едно .Константин, проумява, че групата на Атанасий няма да отстъпи, и ще бъде трудно да поддържа реда в империята. Затова се произнася в полза на тази идея, обявявайки, че Син и Баща са единосъщностни ( omoousion to patri ) и успява да запази мира в империята. С тази формула като основа се съставя и Никейското кредо. Константин обявява, че всички, които не приемат това Верую, ще бъдат заточени. Арий и Еузебий не се подписали, затова били заточени, а книгите им изгорени. Въпреки това, в последствие, Константин бил кръстен от Еузебий от Никомедия, който запазил постовете си. По-късно отхвърлянето на арианското учение се вдигнало и Арий бил помилван, въпреки че умрял при мистериозни обстоятелства в 336 г.
Споровете между енкарнационисти и ариани се задълбочили през остатъка от четвърти век. Счита се, че сам Константин бил император-ариан. Самият той остава езичник до края на живота си, и се покръства три месеца преди да умре, през 336 г, и то от Еузебий от Никомедия, най-върлият арианин.
Готкият епископ и мисионер Урфила, разпространил арианството сред вези-Готи, астро-Готи и Вандали. След Халкидонския синод в 381 г. арианството е напълно забранено и обявено за ерес, но се задържа като официална религия сред Готските народи до 6 век.
ДО ТУК РАЗГЛЕДАХ НАКРАТКО НАЙ-ВАЖНИТЕ СЪБИТИЯ ОТ ИСТОРИЯТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО ДО V ВЕК В ЗЕМИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ.
ПО НАДОЛО ЩЕ РАЗГЛЕДАМ КАКЪВ ОТЗВУК ПОЛУЧАВА ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ.
ДАЛИ ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ Е КАПСУЛИРАНО ИЗКЛЮЧИТЕЛНО И САМО В РИМСКИТЕ ПРЕДЕЛИ, КАКТО И ДО ДНЕС ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ТВЪРДЯТ БОГОСЛОВИТЕ?
-
kulian blagar
- Мнения: 98
- Регистриран: 03 авг 2009, 23:41
Re: ДРЕВНИТЕ РЕЛИГИИ И ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ
Разпространението му в района на Черноморския басейн и северните територии на Балканския полуостров е дело предимно на Апостол Андрей- ПЪРВОЗВАНИ.
След възнесение Господне и слизане на Светия Дух, когато апостолите отишли по разни страни да проповядват словото Божие, ап. Андрей се отправил към северните страни. През Гърция, Мала Азия и по днешните български брегове на Черно море той стигнал до страната, обитавана от скитите.
За апостолската дейност на Апостол Андрей, освен официалната евангелистка литература свидетелстват „ЕЗИЧЕСКИ” и РАННОХРИСТИЯНСКИ ЦЪРКОВНИ ИСТОРИЦИ - Ориген, Доротей Тирски, Епифаний Кипърски, Никита Пафлагонски и Св. Ириней Лионски (ІІ век) като изброява християнските народи. Най-подробна информация за това ни дават обаче старобългарските и староруските църковни летописи. По този въпрос КЪСНОХРИСТИЯНСКИТЕ (Константинополските и Ватиканските) ЦЪРКОВНИ ИСТОРИЦИ просто си мълчат.
Ето какво пише в синодалното издание „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА” ТОМ-I :
«...Апостол Андрей със смела и гръмлива проповед ходил от гр. Византия (бъдещата всемирна столица) по бреговете на Черно море до устието на Дунава; а оттам - в Голяма Скития (южна Росия), където развил обширна мисионерска дейност и после се върнал пак във Византия, от където покрай бреговете на Егейското море заминал за Епир. Има достоверни исторически предания, че този апостол във време на тези си смели пътувания основал някои църкви и в Малка Скития (сегашна Добруджа или първата ядка на българското отечество), и лично е ръкоположил епископи и презвитери Така: св. Иполит, епископ Портуенски (+ около 222 год.) в краткото си съчинение за дванадесетте апостоли говори: "апостол Андрей подир това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патрос Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан". И знаменития Ориген (200-258) пише, че Андрей проповядвал между скитите; а св. Доротей (307-322) още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: "Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието". Иенен, Ирин и Пин, ученици на ап. Андрей разпространявали християнството от СКИТИЯ ДО СЕВЕРНИТЕ СТРАНИ. За тяхната апостолска дейност и мъченическа смърт в един «славянски» синаксар от 1340 година се говори: "...Тии святии беаше от Скития северьскыя страны, оученици светааго апостола Андрея, и оучяще о имени христовъ многыя отъ поганыхъ бращая (обращающе) къ правеи верe и кръщахъся (крьщахоу) того же ради яти бышъ (ети быше) от поганскаго княза и много иждими бышь отврьщи съ Христа и пожрети идоломь, и не покоришеся. Бывши же зиме люте и рекамь всемь премрьзьшимь отъ мраза и не тъкмо человекомь по връхоу леда ходити, но и конемь и колемь (и воломь). Поставише врьхоу леда древеса велика, яко и съ самемь корениемь, и тоу привязяше стыя; воде же вьзьвльпивьшисе и ледови пробиваящоусе (прегибающюсе) по малоу и дошедша до выiя етых и от многыя лютости предаше светея и блаженея своя душе господеви...».
Първият руски летописец Нестор разказва по предание, запазило се до негово време, че св. апостол Андрей стигнал по река Днепър до мястото, където сега се намира Киев. Като изкачил един хълм, той забил кръст и казал на учениците си: "На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа и истинската светлина ще излезне оттук по цялата страна". Сега на същия този хълм стои църквата на св. Андрей Първозвани.
Богата информация за мисионерската дейност на ап. Андрей получаваме също от арменски и грузински християнски източници.Ако днес поклонник влезе в Грузия през граничния пункт с Турция – Сарпи и след няколко километра се отклони от главния път Батуми – Поти – Тбилиси, след едно уморително няколкочасово пътуване по тесния и твърде разбит път (дори за българските представи) ще достигне до голямото високопланинско аджарско село Хуло (Аджара е автономна област в Грузия, на границата с Турция с доскоро преобладаващо мюсюлманско население). Там, съвсем наблизо, все още личат останките на храма св. Архангели. Според преданието, това е първата християнска църква, основана от апостолите на грузинска, иверийска земя. Съгласно древния грузински летопис „Картлис Цховреба” именно от тук за първи път св. ап. Андрей Първозвани влиза в Грузия, за да проповядва благата вест. В селището Ацквери/Ацкури (в Картли) след своята проповед ап. Андрей оставил на вярващите и иконата с образа на Пресвета Богородица, съхранявана дълги години в местния катедрален събор.
В западна Грузия към просветителското дело на ап. Андрей Първозвани се присъединил и св. ап. Симон Зилот (Кананит), който намерил там смъртта си и бил погребан в с. Коман(а), днешна Абхазия. Между впрочем в това село умира по време на заточението си и св. Йоан Златоуст, чиито мощи известно време са били съхранявани тук, преди тържествено да бъдат пренесени в храма св. Апостоли в Константинопол. Древните грузински източници съобщават и за проповед на апостолите Вартоломий и Тадей в източна Грузия.
Аджара пази спомена и за още едно свято апостолско име, това на ап. Матия. Само 3-4 километра от границата с Турция, на главния път Сарпи – Батуми се издига почти до морето величествената крепост Гонио. Тук, вътре в крепостта, един малък мраморен кръст свидетелства за мъченическата смърт на ап. Матия (според някои източници, загинал мъченически в Иерусалим).
Църковните писатели потвърждават пребиваването в Армения, а вероятно и в Източна Грузия, също и на апостол Вартоломей. След пътуването си до Индия, където оставя Евангелието от Матей на еврейски език, той благовести във Велика Армения. В гр. Албан (Албанополис), по който цялата област се нарича Албания (днес Азербайджан), претърпява мъченическа смърт. По-късните сведения допълват, че неговата проповед, съпроводена от многочислени чудеса, има голям успех. Св. Вартоломей привлича към Христос самия цар на Армения Полимий с целия му двор, мнозина велможи и безброй народ, но по заповедта на брата на царя Астиаг, насъскан от идолските жреци, той е разпънат на кръст. Според други версии е одран жив, както се рисува на някои православни икони. Легендата твърди, че апостол Тадей от 70-те излекувал с Христовия убрус едеския цар Авгар, който управлява Армения. Apменските източници твърдят, че в Кавказ мисионерства и другият апостол Тадей, известен като Юда Левий, между 66 и 69 г. Той също завършва живота си мъченически. Тертулиан (ІІ-ІІІ в.) в трактата си „Срещу юдеите” заявява, че в Христос вече са повярвали „партите... жителите на Армения... Понт...”.
Апостолска дейност на апостол Андрей се разпростира в Мала Азия( вкл. и Понтийско Царство), Кримски полуостров(Боспорско Царство), Кавказ, Северно Черноморие, Източно(дн. българско) Черноморие, Малка Скития, Мизия, Дакия и Илирия а неговите ученици разпространили христовото учение от СКИТИЯ ДО СЕВЕРНИТЕ СТРАНИ.
След възнесение Господне и слизане на Светия Дух, когато апостолите отишли по разни страни да проповядват словото Божие, ап. Андрей се отправил към северните страни. През Гърция, Мала Азия и по днешните български брегове на Черно море той стигнал до страната, обитавана от скитите.
За апостолската дейност на Апостол Андрей, освен официалната евангелистка литература свидетелстват „ЕЗИЧЕСКИ” и РАННОХРИСТИЯНСКИ ЦЪРКОВНИ ИСТОРИЦИ - Ориген, Доротей Тирски, Епифаний Кипърски, Никита Пафлагонски и Св. Ириней Лионски (ІІ век) като изброява християнските народи. Най-подробна информация за това ни дават обаче старобългарските и староруските църковни летописи. По този въпрос КЪСНОХРИСТИЯНСКИТЕ (Константинополските и Ватиканските) ЦЪРКОВНИ ИСТОРИЦИ просто си мълчат.
Ето какво пише в синодалното издание „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА” ТОМ-I :
«...Апостол Андрей със смела и гръмлива проповед ходил от гр. Византия (бъдещата всемирна столица) по бреговете на Черно море до устието на Дунава; а оттам - в Голяма Скития (южна Росия), където развил обширна мисионерска дейност и после се върнал пак във Византия, от където покрай бреговете на Егейското море заминал за Епир. Има достоверни исторически предания, че този апостол във време на тези си смели пътувания основал някои църкви и в Малка Скития (сегашна Добруджа или първата ядка на българското отечество), и лично е ръкоположил епископи и презвитери Така: св. Иполит, епископ Портуенски (+ около 222 год.) в краткото си съчинение за дванадесетте апостоли говори: "апостол Андрей подир това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патрос Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан". И знаменития Ориген (200-258) пише, че Андрей проповядвал между скитите; а св. Доротей (307-322) още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: "Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието". Иенен, Ирин и Пин, ученици на ап. Андрей разпространявали християнството от СКИТИЯ ДО СЕВЕРНИТЕ СТРАНИ. За тяхната апостолска дейност и мъченическа смърт в един «славянски» синаксар от 1340 година се говори: "...Тии святии беаше от Скития северьскыя страны, оученици светааго апостола Андрея, и оучяще о имени христовъ многыя отъ поганыхъ бращая (обращающе) къ правеи верe и кръщахъся (крьщахоу) того же ради яти бышъ (ети быше) от поганскаго княза и много иждими бышь отврьщи съ Христа и пожрети идоломь, и не покоришеся. Бывши же зиме люте и рекамь всемь премрьзьшимь отъ мраза и не тъкмо человекомь по връхоу леда ходити, но и конемь и колемь (и воломь). Поставише врьхоу леда древеса велика, яко и съ самемь корениемь, и тоу привязяше стыя; воде же вьзьвльпивьшисе и ледови пробиваящоусе (прегибающюсе) по малоу и дошедша до выiя етых и от многыя лютости предаше светея и блаженея своя душе господеви...».
Първият руски летописец Нестор разказва по предание, запазило се до негово време, че св. апостол Андрей стигнал по река Днепър до мястото, където сега се намира Киев. Като изкачил един хълм, той забил кръст и казал на учениците си: "На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа и истинската светлина ще излезне оттук по цялата страна". Сега на същия този хълм стои църквата на св. Андрей Първозвани.
Богата информация за мисионерската дейност на ап. Андрей получаваме също от арменски и грузински християнски източници.Ако днес поклонник влезе в Грузия през граничния пункт с Турция – Сарпи и след няколко километра се отклони от главния път Батуми – Поти – Тбилиси, след едно уморително няколкочасово пътуване по тесния и твърде разбит път (дори за българските представи) ще достигне до голямото високопланинско аджарско село Хуло (Аджара е автономна област в Грузия, на границата с Турция с доскоро преобладаващо мюсюлманско население). Там, съвсем наблизо, все още личат останките на храма св. Архангели. Според преданието, това е първата християнска църква, основана от апостолите на грузинска, иверийска земя. Съгласно древния грузински летопис „Картлис Цховреба” именно от тук за първи път св. ап. Андрей Първозвани влиза в Грузия, за да проповядва благата вест. В селището Ацквери/Ацкури (в Картли) след своята проповед ап. Андрей оставил на вярващите и иконата с образа на Пресвета Богородица, съхранявана дълги години в местния катедрален събор.
В западна Грузия към просветителското дело на ап. Андрей Първозвани се присъединил и св. ап. Симон Зилот (Кананит), който намерил там смъртта си и бил погребан в с. Коман(а), днешна Абхазия. Между впрочем в това село умира по време на заточението си и св. Йоан Златоуст, чиито мощи известно време са били съхранявани тук, преди тържествено да бъдат пренесени в храма св. Апостоли в Константинопол. Древните грузински източници съобщават и за проповед на апостолите Вартоломий и Тадей в източна Грузия.
Аджара пази спомена и за още едно свято апостолско име, това на ап. Матия. Само 3-4 километра от границата с Турция, на главния път Сарпи – Батуми се издига почти до морето величествената крепост Гонио. Тук, вътре в крепостта, един малък мраморен кръст свидетелства за мъченическата смърт на ап. Матия (според някои източници, загинал мъченически в Иерусалим).
Църковните писатели потвърждават пребиваването в Армения, а вероятно и в Източна Грузия, също и на апостол Вартоломей. След пътуването си до Индия, където оставя Евангелието от Матей на еврейски език, той благовести във Велика Армения. В гр. Албан (Албанополис), по който цялата област се нарича Албания (днес Азербайджан), претърпява мъченическа смърт. По-късните сведения допълват, че неговата проповед, съпроводена от многочислени чудеса, има голям успех. Св. Вартоломей привлича към Христос самия цар на Армения Полимий с целия му двор, мнозина велможи и безброй народ, но по заповедта на брата на царя Астиаг, насъскан от идолските жреци, той е разпънат на кръст. Според други версии е одран жив, както се рисува на някои православни икони. Легендата твърди, че апостол Тадей от 70-те излекувал с Христовия убрус едеския цар Авгар, който управлява Армения. Apменските източници твърдят, че в Кавказ мисионерства и другият апостол Тадей, известен като Юда Левий, между 66 и 69 г. Той също завършва живота си мъченически. Тертулиан (ІІ-ІІІ в.) в трактата си „Срещу юдеите” заявява, че в Христос вече са повярвали „партите... жителите на Армения... Понт...”.
Апостолска дейност на апостол Андрей се разпростира в Мала Азия( вкл. и Понтийско Царство), Кримски полуостров(Боспорско Царство), Кавказ, Северно Черноморие, Източно(дн. българско) Черноморие, Малка Скития, Мизия, Дакия и Илирия а неговите ученици разпространили христовото учение от СКИТИЯ ДО СЕВЕРНИТЕ СТРАНИ.
Re: ДРЕВНИТЕ РЕЛИГИИ И ХРИСТОВОТО УЧЕНИЕ
Много интересно! И не липсват аргументи при това.. Заинтересувах се от твърдението, че всички древни религии произлизат от една прото-религия, коя е тя? И също бихте ли могли да посочите източници за твърденията си?
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 4 госта