„При повторното присъединяване на българската църква към Цариградската патриаршия – през 976 година на нейните източни райони, а през 1037 година на западните райони – отново всички български църковни постройки, или най-малкото техните светилища, биват разрушени, за да не може в тях да се извършва богослужение. Досега нито един археолог, историк или богослов, след като е констатирал факта за разрушаването на църквите през VІ и Х век, не си е задал въпроса, защо те са били разрушавани. Та нали това са били православни църкви, а гърците са били също православни?
Повечето от историците дори не си задават този въпрос, понеже са убедени, че разрушенията са били извършвани от някакви „варварски“ нашественици – и тези варвари са разграждали камък по камък монументалните сгради, често без да оставят на мястото и строителния материал. А историческите извори „мълчат“, за да нарекат гръцките историци тази епоха „тъмни векове“ (dark ages).“
В днешно време малцина изследователи осъзнават факта, че вследствие на религиозните борби в РИ старите храмове системно били унищожавани. Чилингиров пише за над 6000 такива… а тези, които не били унищожени, са превърнати в християнски църкви. Всичко, свързано със старата религия било променяно или унищожавано от попчетата – книги, стенописи и прочее,… а това, което не е могло да бъде унищожено (става въпрос за старото духовно знание) било съзнателно принаждано към новата вяра в Иисус. И така изведнъж на мястото на върховния ни Бог християните наложили на нашия народ еврейския Саваот, а Кибела пък била заменена от Богородица (майката на Иисус).
Но старите българи не приели всичко с лека ръка относно новата вяра от гръцките православни попчета, защото много от народните (езически) символи срещаме и до ден днешен по стенописи и религиозни рисунки... и това е неоспорим факт. Обиколил съм повечето стари църкви (от 12-14 век нататък) до новите съвременни християнски храмове. Държа да споделя, че старото духовно знание и до ден днешен частично е запазено както в иконографията на християнските икони, така и по стенописите на църквите.
Защо ви занимавам с това?
Защото през 2012г. ходих до една стара църква в село Добърско (намира се близо до Разлог) и се оказа, че в нея старото народно (езическо) духовно знание все още е запазено. Църквата се казва "Свети свети Теодор Тирон и Теодор Стратилат" и е сред културните паметници под защитата на ЮНЕСКО.
Когато за първи път отидох там ме посрещна жена-гид, която след като си платих входа заедно с още няколко човека ни въведе в църквата и започна да ни разказва историята. Оказа се, че нашите учени имали спор кога са рисувани стенописите, защото на едно място разчели годината 1614 от Рождество Христово, обаче според археолозите храмът е строен през 1122 година. Каквато и да е истината факт е, че до 19 век в нея били извършвани богослужебни литургии и поради тази причина димът от свещите буквално запечатал рисунките по стените, защото ги покрил със черен слой. Реставрационни работи по чистенето на стенописите започват през 1974 и са завършени през 1978 година.
Така.
След като влязохме в храма, първото, което ми направи впечатление, бяха старите тракийски символи, които добре познавам. Те бяха изобразени по дрехите на светците, по стенописите, стените, гредите, отворите… навсякъде. Много се зачудих какво правят там!?! След това погледнах сцената над входната врата и се вкамених, защото видях Иисус изобразен във фигурата ромб (Вж. СН1), държащ бебе над легнала жена.
Аз обаче лесно не се доверявам на инфо от попчетата и се запитах какво ли ще да е това бебе, което Исус държи над Майка си?!
Попитах гида до мен и тя потвърди, че това е обяснението на сцената.
- Добре, но защо духът е с формата на дете? Не трябва ли да има формата на тялото?
- Ами, не знам… така религиозните хора са изобразили духа на Богородица.
- Значи Богородица умира и Исус приема детето (духа) в ръцете си, така ли?
- Да.
- И къде в четирите евангелия има описана такава сцена?
- Ами…
- Май няма такава.
- Ами… - каза жената до мен и започна леко да се почесва по вратните прешлени.
Ясно. Поредната попска стъкмистика. Но веднага проумях, че в тази сцена има запазено старо тракийско знание. Но какво?!?!?!?!?
Оставих въпросът да къкри в мен и се заслушах в разясненията на гида. Обясняваше на стената кой светец какъв е и разни сцени от живота на Иисус. Аз обаче като по-любопитен се отправих на изток, зад олтара, и с изумление видях, че там, където трябваше да е нарисуван Иисус или Отца му Саваот, е изобразена „Ширшая небес“… или това е Майката Кибела с разперени ръце.
„Ха сега де…“ – измърморих си тихо. И направо запитах гида:
- Извинете, но чудя се къде се дяна Саваот или Исус? Нали тук, над олтара, трябва да е изобразен един от двамата? Обаче тях ги няма и на тяхно място виждам Богородица.
- Ами… няма ги.
- Как така ще ги няма. Нали това е православен храм, който е бил действащ?
- Да, така е.
- Значи какво излиза, че хората едно време не са се кланяли и молили нито на Исус, нито на баща му Саваот, а на „Ширшая небес“ (Кибела).
- … !?! Ами… - и отново посегна към вратните си прешлени., защото гида знаеше, че това почитане на Майката в храма е против Канона.
Та… след като видях предците ни къде са изобразили Богородица вече бях убеден, че в този храм са запазили старото народно знание, пресято чрез фанариотската догма за Иисус.
…И заснех всичко…
След това започнах да обяснявам на гида тракийските символи в храма. При което тя буквално зяпна и стана една… Сигурен съм, че още ме помни.
(През 2018 г. отново бях там и този път гидът се оказа старият кмет на селото, и той ще ме помни. 
)Всъщност, държа да подчертая, че църквата в Добърско е стар слънчев храм, позициониран в посоките изток – запад (вж. СН2).
Ами защото явно през определено време на годината слънцето преминава през този отвор и огрява една определена рисунка в храма, която в случая е направена над входната врата на запад, защото са на една равнина. Сещате ли се вече коя е тази рисунка?
Това е т.нар. „Успение Богородично“, при която сцена (според християните) Иисус приема духа на майка си!
… И тогава прозрях всичко…
Знаете, че през годината слънцестоенията са две – лятно и зимно. При лятното, Слънцето достига най-високата си точка, а при зимното то покрива най-ниската точка на хоризонта за три дни от 21.12 до 24.12. Отидох до източната страна на храма, където е отвора на стената и лесно установих, че при лятното слънцестоене лъчът няма как да достигне картината „Успение Богородично“, защото първо е доста високо над хоризонта и второ, правата, която трябваше да се образува между Слънцето, отвора и картината на западната стена нямаше как да се получи, защото разликата в прецесията на Слънцето спрямо храма беше видима с просто око. Бях там в края на юли преди обяд към 10 ч. и ясно виждах посоката на Слънцето спрямо храма. Тогава оставаше още един вариант – зимното слънцестоене.
И тогава прозрях, че това соларно знание е свързано с древния и непознат в днешно време български обичай… Коледа.
Както вече на няколко пъти обясних в ортодокса тази сцена (Успение Богородично) изобщо не присъства. Всички учени и изследователи са категорични, че това е стара сцена, свързана с езичеството на Балканите, която преминала в християнска. Сигурен съм, че в този храм от 12 век е оставено старото народно духовно знание на уникалния само за нашия народ празник Коледа.Идеята според мен е следната – на зимното слънцестоене, Светликът прониква в храма през средния отвор и огрява на западната стена сцената „Успение Богородично“ и това продължава три поредни дни (21-24 декември), след което Слънцето бавно променя траекторията си. Сцената, всъщност, означава друго и тя е много различна от обяснението на попчетата... а именно – по време на слънцестоенето природата Майка Кибела си почива. Идва върховният господар, който в историографията е познат на Балканите с теоними като Бал, Балис, Бел, Збелсурд, Вил (Велес) при склавините, които го припознават като Бог на мъдростта, изкуството и магията. При римляните пък е известен като Юпитер Белус, а на гърците като Зеус Белос (Зевс Пеласгийски - Илиада XVI) и за него са писали още древни хронисти като Евсевий Кесарийски и Аполодор в своите трудове. При египтяните е Сарапис, а в Картаген го знаят като Баал Амон,… при вавилонците е Белос. Името Вавилон (Бабел) идва от Ба-баща и Бел-бог, тоест Баща на боговете.
Та,… точно в този период за предците ни се извършвало най-голямото духовно тайнство, защото само в този период върховния Господар дава детето си на Кибела. След това, на 25 декември, Майката „ражда“ божия Син не от утробата си, както е при бременната Мария с Иисус, а в… СЪРЦЕТО СИ!!!
Тоест става въпрос за духовно раждане на Сина, а не за физическо!
И това го виждаме като рисунък в същата църква. Вижте СН3.
Но пък аз имам десетки артефакта на Кибела с разперени ръце, така че…Предполагам духовна сцена вече става разбираема - след като Бал дава детето на Майката, то се ражда на 25-и и започва да РАСТЕ в сърцето й!
Вижте символите - Майката е изобразена в соларен кръг с равнобедрен народен (езически) кръст. Кое е християнското в този образ?
Нека видим следващата сцена от СН4
Защото крилата подчертават, че детето на Върховния все още расте в духовната си форма. Тоест засега още НЯМАМЕ физическо раждане на божия Син, а само духовно такова.
А сега към последната сцена от СН5 и СН6
Забелязвате ли нещо важно… все още нямаме раждане на Сина в материална форма. Дотук имаме САМО духовна трансформация, но не и физическа!
На СН5 съм заградил в елипси двете най-важни сцени на Сина – неговото физическо раждане и неговата смърт на кръста. Какво ни казват тези сцени?
Първата отново няма нищо общо с християнството, защото от СН6 ясно виждаме, че това не е християнската басня за раждането на младенеца в яслите, а е раждане на Сина в… СКАЛА!
Ясно се вижда, че към коша с бебето гледат два бика, а Кибела е нарисувана в елипса, чрез която се подчертава нейната духовна форма. Тоест, Майката не търпи трансформация във физическия свят, но Сина й, да!
Двата бика са интересен персонаж до коша с бебока, но за запознатите това не е загадка, защото бикът в стария свят винаги е изобразяван като свещено животно на Върховния господар (Бал, Бел и т.н.). Имам много артефакти в тази връзка, а и цяла книга написах за това.
За мен обаче големият въпрос е: за предците ни КОЙ е богът, който се ражда от скала?
Сещам се за един – Митра.
В стария свят, по-точно в Персия, има легенда за Митра, свързана с неговото раждане от скала. Записана е още по времето на Заратустра (ок. V в. пр.Хр.) и звучи така:
„Той се появил на бял свят в сянката на свещено дърво на брега на реката. Само пастирите, скрити наблизо зад планинските възвишения, присъствали на чудното му раждане. Те видели как богът се отделил от скалната маса с глава, украсена от фригийска шапчица… Възхвалявайки божественото дете, те дошли при него, за да му предложат най-добрите дарове на своя труд.“
Възможно ли е тази легенда за скалния Митра по някакъв начин да е попаднала в Персия от фригите, за които знаем, че са траки, живеещи на Балканите и които (част от тях) се преселили в Мала Азия?
Според мен е напълно възможно. Но това е друга много дълга тема…
Поздрави. IYI