Детски психолог Антоанета Георгиева

Всичко свързано с изкуство – литературно, изобразително, музикално, танцово и др.
dash
Мнения: 12
Регистриран: 28 мар 2018, 00:04

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от dash » 21 яну 2019, 19:42

Момчето на мама


"Мамо, обичам те. Искам да се оженя за теб ”, казва тригодишният Митко на майка си, целувайки я по бузата и сгушвайки се в нея. Сърцето и се разтапя.

Но когато съпругът ѝ се прибира вкъщи, същото това малко, мило любвеобилно момченце, изведнъж се променя и поведението му става враждебно, дори жестоко към бащата. Внезапно тонът на детето се променя, изражението на лицето му става гневно и се превръща в тиранин, който драматично заявява, че баща му няма място тук. То приема родителя си като натрапник и съперник, защото иска майка си само за себе си.

Въпреки че тази история може да ви прилича на сюжет от психологически трилър, в нея няма нищо притеснително. Тя просто показва Едипов комплекс. Това е съществена фаза на развитие, през която преминава всяко дете.

Едиповият комплекс е нормален етап от психологическото развитие на детето, който се проявява между 3 и 5 годишна възраст. Тази фаза идва след като детето ви започва постепенно да се дистанцира от вас, стремейки се да открие собствената си идентичност. По време на този етап от развитието си детето има тенденция да развие дълбока привързаност - и дори физическо привличане - към родителя от противоположния пол и съперничество към родителя от същия пол.
Детето може да изпитва ревност и желание да притежава майка си (а момиченцата баща си). Може да се ядосва, когато бащата показва обич към съпругата си и когато тя му отвърне със същото. По време на тази фаза, детето иска мама единствено за себе си. То дори може да се опита да целуне мама „като татко” и да изисква постоянното ѝ внимание.

Към баща си може да проявява грубо отношение или безразличие (а момиченцата към майките си). Възможно е дори да обижда баща си или да го избягва, когато е наблизо. Може да изглежда, че детето изобщо не обича баща си, но всъщност това не е така.

Ако сте баща и страдате от ревността на детето си, обичайте го безусловно, защото то се нуждае от тази обич, въпреки че показва нещо напълно противоположно.

Не критикувайте, не дразнете и не засрамвайте детето си за това, което казва или прави.

Помнете, че все пак си имате работа с малко дете.

Не забравяйте, че това е само фаза, която ще премине. Бъдете търпеливи и толерантни!

Момчето фокусира чувствата си към майката, защото тя е човекът, който се е грижил за него до този момент.

Първата любов на всяко дете е неговата майка.

В резултат на чувствата си, момчето може да настоява да се ожени за мама и горчиво да плаче, ако спорите с него. Неговата любов е много силна и прилича на първото тийнейджърско влюбване, така че вие като родители трябва да сте много внимателни. Вместо да спорите с него или да му се карате, признайте желанието му, като кажете: „Ти наистина искаш да се ожениш за мама. Малките момчета на твоята възраст често се чувстват по същия начин“.

След това внимателно го запознайте с реалността: „Мама може да се омъжи само за татко!“.

При едно нормално и здравословно преминаване на детето през тази фаза на развитие, то бавно ще се освободи от тази връзка и ще започне да обича и други хора, освен майка си.

Вашето дете трябва да премине през този етап на развитие, за да открие собствената си сексуална идентичност. Когато детето ви достигне края на тази фаза, то ще изостави сексуалното привличане към майка си и ще започне да се идентифицира повече с баща си, като се оттегли, позволявайки на баща си да спечели съперничеството. По това време, свързвайки се повече с детето, бащата подпомага развитието на неговата мъжественост.

Но какви ще са последствията, ако майката се подаде на желанието на детето да получава цялото внимание върху себе си, а бащата бъде игнориран?

Сещам се за един случай, в който Р.В. (момче на 10 години) беше заело мястото на баща си и „успешно“ беше приел ролята на партньор на майка си. Майка му толкова много се стараеше да му угоди, че накрая детето се беше превърнало в едно недоволно, неспособно да се справя и да се радва на живота, тиранично момче, което не показваше уважение към никого, не даваше нищо от себе си, но пък за сметка на това изискваше от другите.

Когато се поразровихме в ранното детство на момчето, се оказа, че майката се е съобразявала с всяко желание на детето през цялото детство. Дори за това, че бащата е излишен и не им е нужен. Затова бавно и постепенно те го бяха изолирали, а по-късно напълно го бяха „изхвърлили” от общото им жилище, за да не им „пречи”.
Бащата се преместил да живееше в друг град, защото там имаха още едно жилище. Но когато майката нямаше възможност да заведе детето си на училище, 10-годишният син звънеше на баща си, който палеше колата и пътуваше около час и половина, за да вземе сина си от вкъщи и да го заведе до училището, което се намираше само на 10 минути разстояние от дома, в който живееха момчето и майката. Така момчето играеше „ролята на владетел“, а родителите му на поданици, които той много успешно контролираше и изобщо се разпореждаше с живота им.

Не зная дали можете да си представите един ден, когато това момче порасне, колко трайни ще са връзките му с другия пол?

А когато се опита да създаде семейство (ако изобщо това се случи) как ли ще се „справи“, след като партньорката му не е мама?

Друг случай, в който майката е позволила на детето си да заеме ролята на бащата, е с 40 годишният Т. С. Дълги години баща му пътувал и той живеел само с майка си, която го обгрижвала изцяло, предпазвала го от всичко и задоволявала всяко негово желание, като в същото време контролирала изцяло живота му. Когато бащата се завърнал окончателно и решил да не пътува повече, момчето, което било вече мъж на 30 години, решил да замине да работи отвъд океана, но така и не успял да създаде трайна връзка с жена, защото нито една не отговаряла на неговите критерии.

И така след дълги разочарования и житейски несгоди, взел решение да се завърне отново при мама, където винаги чувствал сигурност и безгранична любов. Обаче, връщайки се в семейното жилище, още на третия месец получил психично разстройство, с което много трудно се справял. Но пък по-важното за него било, че мама е там и отново се държала с него като с малкото момче, което имало нужда от нея.

Т. С. регресира до такава степен, че съзнателно търсеше начини да се завърне в познатото „убежище“ на детството, в което нямаше отговорности и грижи… а така не му се налагаше да си търси жена, та нали си има мама!?!

Има много случаи, в които майката понякога съзнателно „държи“ сина до себе си, чрез болестта, през емоции като страх и вина, през отговорността и признателността… А така синът не успява да създаде нужното за него семейство и след смъртта на майка си обикновено остава самотен и депресиран.

Мъже, които като деца не са се справили успешно с Едиповия комплекс, често цял живот са под влияние и са в плен на зависимостта към майката. Те не могат да създадат трайни връзки с другия пол. Ако все пак успеят да създадат здрави отношения с жена, то мама до края ще е „дясната ръка“ и нейното мнение винаги ще е на първо място и винаги ще е меродавно.

Решението на този проблем се съдържа в осъзнаването на Едиповия комплекс и това е отговорност на всеки родител.

Източник: https://www.burgas-reporter.com/article ... uTjBnV07Oo
Последна промяна от dash на 20 мар 2019, 12:13, променено общо 1 път.
психо :ku-ku:

dash
Мнения: 12
Регистриран: 28 мар 2018, 00:04

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от dash » 20 мар 2019, 12:11

Кога да казваме „НЕ“ на детето си


автор: Антоанета Георгиева

"Искам, искам, искам…“ тропа с крак две годишният Любо в магазина за играчки, в който е повлякъл майка си, опитвайки се да я изнуди да му купи скъпа количка с дистанционно управление.

След първоначалния отказ на майката, която обяснява, че няма толкова пари в себе си, Любо се хвърля на земята и започва да пищи истерично, ритайки с крака всичко наоколо. Майката става видимо тревожна. В главата й започват да се завъртат различни мисли, обхваща я паника и срам от поведението на детето:

„Ужас, какво да правя сега, какво ще си помислят хората около нас, ето вече всички ни гледат… а той как ме излага само… ох, май ще трябва да му купя тази кола, за да се успокои и всичко това да приключи, просто нямам избор“.

Количката е закупена и по лицето на Любо изведнъж грейва усмивка, сякаш нищо не се е случило. Майката с разочарование зачерква още един неуспех, свързан с възпитанието и отстояването на границите.

Вероятно подобна сцена Ви е позната или от позицията на наблюдател, или пък като родител на упорито дете, което прави всичко, за да получи желаното.
Всеки от нас е наясно какво мотивира едно дете да стигне до подобни крайности, но можем ли да предотвратим това и имаше ли начин майката на Любо да промени ситуацията?
Едва ли, защото при всички положения детето щеше да предприеме подобни действия - това е неговия начин да постига целите си, както и в случая действията му се увенчаха с успех и Любо получи играчката.

Неуспехът на родителите, които попадат в подобна ситуация идва от факта, че още в ранна възраст не са поставили ясни граници. Какво означава да поставим граници и кога се създава дисциплината?

Определянето и поставянето на граници, създаването на добро (социално приемливо) поведение и обезсърчаването на нежеланото поведение могат да започната още в бебешка възраст. Разбира се, бебетата са доста ограничени по отношение на разбирането на езика, обхвата на вниманието и паметта, затова в тази възраст е добре фокусът да е насочен върху контрола на щетите, вместо върху обучението на детето.

Тук на помощ идват два вида стратегии - разсейването и игнорирането.

Ако например вашето петмесечно бебе открие, че е много забавно да скубе косите на околните, внимателно хванете ръката на детето, целунете я и я пренасочете към нещо по-подходящо, като играчка, която издава звуци (напр. дрънкалка) и повтаряйте това всеки път, когато детето посегне към косата.

Или когато седем месечното дете разсипе водата си, вместо да му правите забележка или да му обяснявате, че това не е добре (всичко това ще е безрезултатно), просто игнорирайте поведението и почистете водата. Разбира се подобно поведение на детето може да е дразнещо и разочароващо за вас, но е добре да останете спокойни. Детето на тази възраст не прави нещо, за да ви създава трудности или да ви дразни, а обикновено такова поведение е напълно невинно. Децата просто изучават света, чрез предметите и така научават значението на причината и следствието.

Нека разгледаме основните подходи, които биха помогнали в различните възрасти.

От 8 до 12 месеца
Когато вашето бебе започне да пълзи, е време да помислите за определяне на граници. Децата в тази възраст имат нужда да изследват (те нямат представа какво трябва или какво не трябва да правят), затова ако не желаете детето Ви да докосва нещо, поставете го извън неговия обсег и оставете централно място да заемат по-безопасни неща. Това е най-добрият начин да го задържите да не прави нещо, което не трябва.

Разбира се, много от нас (вероятно, защото е по-лесно) просто казваме „НЕ“, когато детето достигне нещо, което не искаме, но на тази възраст децата не разбират още това, което им говорим. Обикновено обаче по тона на гласа ни, те усещат, че "НЕ" означава нещо различно от "Обичам те", но всъщност не знаят истинското значение на думата „НЕ”, затова използвайте други начини, като отвличане на вниманието, например, за да научите детето, че някои неща са извън неговите граници.


От 12 до 24 месеца
В тази възраст при детето се развиват уменията за общуване, така че тук вече можете да започнете да обяснявате основните правила (да не пипа камината, да не дърпа опашката на котката…) и може да започнете да използвате думата "НЕ", но само в крайни случаи – при сериозни ситуации и спешни случаи, като например когато детето ви е в непосредствена опасност. Можете да бъдете сигурни, че детето ви ще се спре веднага, когато използвате думата само в редки случаи.

В тази възраст децата започват да подражават и има вероятност да ви имитират, отправяйки към вас или към околните, думите или забраните, които вие често им повтаряте.
Всяко дете се учи, чрез игрите, така то развива своите умения. Когато започне да върви, то ще е развълнувано от новооткритата си независимост и разочаровано, че не може да прави всичко, което му се иска. Тази възраст е свързана с чести прояви на упорство и инат, детето на 24 месеца често избухва и затова е много важно родителите да са гъвкави и търпеливи. Децата са различни и имат нужда от различен подход. Някои се успокояват чрез разсейване, на други им е нужна прегръдка, но всеки родител в един момент разбира кое помага при неговото дете. Но нито едно дете, не се нуждае от сурова дисциплина, затова не бъдете крайни.

Ако детето, както нашият герой Любо, не спира да се инати, да вика, привличайки вниманието на всички, по-добре извадете детето си от ситуацията, без да губите време, докато се успокои, като му кажете: „Не можем да останем в магазина, докато ти крещиш.” Не очаквайте детето да промени поведението си, само ако му говорите, просто веднага предприемете действия, така ще покажете границите. Помнете, че вие сте авторитетът, който поставя правилата и границите и не позволявайте на детето да ви манипулира, затова действайте бързо, без чувство за вина. Вашето дете не страда от границите, а страда от липсата на такива, въпреки, че не изглежда да е така.

От 24 до 36 месеца
В тази възраст се развиват социалните умения на детето.
Малките деца разбират прости команди, съпричастност, причина и следствие, така че можете да ги използвате, за да ви помогнат да ги дисциплинирате.

Например, ако детето ви вземе молив от друго дете, можете да кажете: "Не е хубаво да взимаш моливи, които не са твои, сега върни молива на детето”. След което дайте друг молив или пастел на вашето дете. Забележете отново, след думите, веднага следват действия, защото думите не поставят границите, а действията го правят. Ако кажете на детето „ Не е хубаво да взимаш моливи, които не са твои, сега върни молива на детето”, но това остане само на думи, а няма действия от наша страна, детето ще се научи, че думите на мама нямат никакво значение, т.е тя казва едно, но прави нещо различно. Затова когато казвате нещо, непременно го направете, ако нямате намерение да го правите, просто не го казвайте изобщо, защото ще загубите авторитета си пред детето и то вече няма да ви чува.

Разбира се, нито един метод за дисциплина не работи постоянно и при всички ситуации. Не съществува универсална рецепта, защото децата са различни. Но колкото по-постоянни сте в практикуването на методите, които поне веднъж са проработили при вас, толкова по- добре детето ви ще започне да разбира границите и това ще го направи по-спокойно и щастливо.

https://psiho-terapevti.com/blog/koga-d ... to-si-2874
психо :ku-ku:

dash
Мнения: 12
Регистриран: 28 мар 2018, 00:04

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от dash » 20 мар 2019, 12:26

Защо детето ми е неблагодарно
Деца и юноши

Читателски въпрос:
"Имаме дъщеря на 14 години. От нищо не е лишена, даваме и любов, грижи, правим всичко по силите си, но когато и откажем нещо, тя започва да се сърди, дори да вдига скандали и да ни обвинява. Аз толкова съм се лишавала заради нея, дори прекъснах образованието си преди години, за да и дам времето и вниманието си, а тя сега как ми се отблагодарява!? Тя мисли, че няма никакви задължения, нищо не прави в къщи, не учи, дори понякога не ходи на училище. Имам чувството, че се нуждае от нас, само за да даваме пари,… а тя знае как да ги получи чрез манипулация. Какво можем да направим, за да се измъкнем от тази ситуация?"

Г. Т. Бургас

На въпроса отговаря Антоанета Георгиева - детски психолог:

На въпроса ви „Как да се измъкнем от тази ситуация“, ще си позволя първо да разгледам малко повече взаимоотношенията деца-родители, защото ако не разбирате какво се случва с вашите взаимоотношения, даването на „съвети“ в случая няма да ви бъде от помощ.

Аз давам повече!

Чрез взаимоотношенията помежду си, ние можем както да даваме, така и да взимаме за себе си по много различни начини. Подаръците и парите са само един от обмените. Можем да даваме от нашето време, внимание, емоции. Можем да изразим нашата благодарност, любов, уважение. Да имаме готовност да помогнем, да споделим необходимите ресурси с другите. При добрите взаимоотношения, този обмен е балансиран. При проблематичните взаимоотношения, винаги има твърдение, че едната страна дава повече от другата.

Способността да се дава и приема се развива в детството, в семейната среда.

Така наречените „разглезени деца“ са тези, които са свикнали да взимат за себе си, да изискват от другите. Те разбират, че почти всяко от техните желания ще бъде изпълнено от родителите им и не е необходимо да дават нещо в замяна.

Но защо родителите са съгласни да инвестират толкова много в децата си, без да искат нищо в замяна? Това най- често се случва, например в семейства, където детето е чакано дълго време или е единствената радост за родителите и за роднините. Както и в семейства с един родител (например поради страданието на майката от загубата на съпруга и, която прави всичко за детето, за да не загуби и него). Или когато детето е много талантливо, или е болно, или ако родителите му са били изоставени деца и т.н.

Във всяка една връзка, включително и в семейството властва този партньор, който по-малко цени другия. Той е по-малко привързан и зависим.

И обратно - колкото повече ценим и показваме уважение, толкова по-важен и значим се чувства човекът и толкова повече ние сме готови да „плащаме“ за поддържане на тази връзка. В такова поведение има много очакване, надежда, че това ще ни се върне под формата на признание, благодарност, топлина и т.н. Когато искаш да станеш също толкова важен за другия, както е той за теб, тогава се опитваш да направиш всичко, усилията ти най-после да бъдат забелязани и оценени.

В отношенията дете-родител, обменът изглежда по различен начин.

Родителите дават на децата си живот. Те ги даряват с нещо, което никога не може да бъде компенсирано. Тук не е възможно да има равновесие. В замяна на този подарък, родителите искат и очакват добро отношение, толерантност, уважение, признание, покорство.

Всъщност, съгласявайки се с изискванията на родителите си и тяхното прилагане, детето получава помощ, сигурност, знания и умения как да се справя и да се предпазва от евентуални опасни ситуации.

Родителите на непокорните деца обикновено имат усещането, че сякаш дават малко, че не е достатъчно за детето. И точно тук може да възникне този порочен кръг - детето все повече иска от родителите си, продължавайки най-безцеремонно да демонстрира своята независимост и нелоялност. А родителите все повече се опитват да задоволят, да заслужат, да дарят и да усетят поне сянка на благодарност в очите на любимото си дете.

Лоялността на децата към родителите.

Синоним на думата лоялност е - преданост. Думата „преданост“ сама по себе си има две значения. Първото от тях е признателен (благодарен), а другото е верен. Но от друга страна, да бъдеш верен, означава да предадеш себе си.

Ако родителите в замяна на всичките си „жертви“ искат от децата си този вид лоялност, за децата е много трудно да изпълнят това изискване. В тази връзка се образуват подобни изречения - „Защо не си като мен“; „Не ме излагай пред хората“; „Защо не приличаш на брат си/сестра си…“. Тези изречения дори не е нужно да се казват на глас. Мълчаливият укор в тази посока ще доведе до малките удари като: неодобрението, критиката, липсата на подкрепа и разбиране, нежеланието да изслушаш детето, без да го прекъсваш и без да демонстрираш, че знаеш какво ще ти каже или, че знаеш повече от него и т.н.

Често родителите идвайки в кабинета ми с молба за помощ за тийнейджър, молбите им изглеждат доста оправдани, като например синът или дъщерята само да си оправя стаята, да не се хранят с вредни храни и да не остават на поправителни изпити в училище. Но след семейната срещата, в която присъства и тийнейджърът често се оказва, че родителите постоянно го сравняват с други познати и непознати (разбира се, много по-добри). Говорят с неуважение и дори с отвращение към детето си. Децата от своя страна говорят за дългогодишна борба за „поне малко уважение“.

И тогава ясно се вижда колко болка се крие зад всичко това, както в децата, така и при родителите!

За съжаление отношенията в много семейства са такива, по-лесно е за родителите да дават нещо материално като - пари, подаръци, развлечения, почивки… Но когато е необходимо да се даде нещо емоционално като - грижа, комфорт, откровени разговори, съчувствие, подкрепа, разбиране, големият въпрос е дали родителите са в състояние да я дадат и дали всъщност децата искат да я вземат?

И тогава всички се отчуждават - в объркване и с негодувание. Родителите от своя страна спират да дават, защото според тях децата им „не заслужават“, а децата спират да приемат, защото за това отново ще трябва да плащат висока цена, чрез подчинение, съгласие и примирение. По-лесно е да кажат: „Не ми трябва нищо от теб“ или напротив, да се съгласят се да приемат само подаръците и парите.

И при двата случая се наблюдава нарушен емоционален контакт и фактът, че зад всичко това стои голяма болка - често умело прикрита под формата на раздразнение, недоволство, агресия, прекомерна работа или независимост.

Подаръците са награда за утеха, компенсация за това, че те не намират общ език и не споделят радостта и любовта си.

Как да се справим?


Разбира се във всеки отделен случай трябва да се подходи различно. Но не бива да се допуска децата буквално да тероризират своите родители, радвайки се на тяхната безпомощност и чувство за вина. И ако детето е на възраст, а още живее с родителите си е по-добре да се намери начин да се отдели и да започне да се обслужва напълно само.

- Настоявайте детето да помага в домакинската работа, без да получава възнаграждение за това. Просто нека свикне с факта, че домашната помощ е естествена част от живота, а не нещо, за което трябва да получава облаги.

- Но най-важното е да сте отворени за емоционален контакт по всяко време. Не се колебайте да покажете чувствата си - добри или лоши. Вие също не сте от желязо и не го крийте, а го изразете. Ако ви се плаче, плачете, но го направете пред детето, а не сами. Покажете го, кажете на сина си или дъщеря си директно, че ви се струва, че те се нуждаят само от парите и подаръците ви и от това много ви боли.

- Ако вече не искате да изпълнявате капризите на детето си, по-добре останете сама за известно време. Ако ви е трудно да говорите, напишете писмо на детето и му дайте възможност да остане само за няколко дни, за да осмисли информацията.

Да искате от някого да разкаже за емоциите си или за живота си, ако вие самият не го правите ще е болезнено за другия. Затова личният пример, както знаете е най-добрият възпитател.

Спрете да „поддържате ударът“ на безразличие, отчуждение, сарказъм или други защитни реакции. Ако промените себе си и реакциите си, детето ще го забележи и няма да може да го пренебрегне. Как ще реагира на това е друг въпрос. Няма гаранция, че недоверието веднага ще се стопи като с магия. Доверието не се възстановява незабавно, защитната броня ще остане още дълго време. Но опитайте. Ще се почувствате по-леко без тази позната броня, независимо от реакцията на детето.

Да кажем точно това, което наистина мислим, това което наистина искаме. Не очаквайте другият да се досети какво е то. Поискайте го директно и обосновете молбата си.

Докато все още сте в ролята на Всемогъщия родител, непогрешим и самодостатъчен, вашият син или дъщеря дори и не мисли, че всъщност сте много слаба и объркана жена, която се нуждае от помощ и състрадание. Покажете себе си. Без броня. И вижте какво ще се случи.
https://psiho-terapevti.com/blog/strahu ... darno-2303
психо :ku-ku:

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 2 госта