Детски психолог Антоанета Георгиева

Всичко свързано с изкуство – литературно, изобразително, музикално, танцово и др.
sum
Мнения: 1040
Регистриран: 15 дек 2012, 13:10

Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от sum » 23 дек 2017, 14:58

Здравейте.
Отварям тема за статии и публикации, написани от детския психолог Антоанета Георгиева и от колегите й от екип „Хибара“ – Лили Николова (психолог - възрастни и семейства gsm: 0877939923) и Симоника Денева (психолог – възрастни gsm: 0883480806).
Офисите им се намират в гр. Бургас, к-с „Славейков“ 78, вх.Б, партер
dfg.jpg
dghj.jpg
dfhg.jpg
dthj.jpg
ddhy.jpg
dvb.jpg
dfh.jpg

sum
Мнения: 1040
Регистриран: 15 дек 2012, 13:10

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от sum » 23 дек 2017, 15:05

Ето първата статия на Антоанета Георгиева:

"Каква е истинската причина да сме несигурни и неуверени в себе си?

Предстои ви изпит или презентация пред публика, времето напредва, а вие сте неуверени, става ви горещо, в ума ви се сражават армии от мисли и всички са в посока: „Няма да се справя… ами ако се изложа… ужасно се притеснявам, …”

Познат ли ви е този сценарий? И на мен ми е до болка познат.

Но какво се случва с нас в такъв момент? Защо и от какво се страхуваме? Кое ни кара да се чувстваме по този начин? Подготвяли сме се дълго време… научили сме всичко за изпита, няма причина да не се справим с него, но колкото повече времето наближава, ставаме по неуверени в собствените си способности и знания. И когато се изправим пред публиката или застанем пред празния лист, се случва следното: или изведнъж паниката ни обзема и сякаш всички знания се изпаряват от ума ни, или се мобилизираме, вземаме се в ръце, успокояваме се… и се справяме със ситуацията.
Но кое всъщност ни кара да постъпим по точно определен начин?

Защо в единия случай не бихме се справили, а в другия можем да постигнем успех?

Каква ли е причината? Сетихте ли се вече?
Това е самооценката! А какво означава самооценка? Тя е отношението, представата и оценката, която имаме за себе си.
Самооценката се оформя още в най-ранна възраст и за това спомагат околните. Наблюдавали ли сте дете на 2 или 3 годинки, когато вече е проговорило, то говори за себе си в трето лице, например: „Гого иска играчката, или Мамо, Катя бие Гого…” В тази възраст детето още няма ясно осъзнаване за себе си като личност. Началото на това осъзнаване се поставя от най-близките, а това са родителите, братята, сестрите, бабите и дядовците /ако живеят заедно с детето/.

По късно и учителите, приятелите, съучениците …спомагат за оформянето на отношението ни към себе си, но в основата винаги са родителите.

Вече разбирате колко отговорна е ролята на родителите, защото самооценката на детето започва от тях самите. Ако родителите са израснали в семейство, в което е имало уважение между членовете му, ако са насърчавали детето и са го хвалили за успехите, или дори само за усилията, които е полагало, ако е била налице добра комуникация и разбиране, тогава тези родители ще възпитат едно дете с добра самооценка. Такова дете би се справило и с най-трудната ситуация, т.е ще има увереността, че може да го постигне. А това е така, защото родителите биха възпитали детето си по начина, по който те са били възпитавани.

Ако обаче вашите родители са израснали в семейна среда, наситена с негативно отношение между членовете, неразбиране, обиди, насилие, недоверие и несигурност. Ако често са им повтаряли, че не могат да се справят, дори че са глупави и неспособни, или от друга страна, ако е налице прекалено голяма загриженост, непозволяваща на детето да се научи да се справя само, да развива своя потенциал, уменията и знанията си, то в по-късна възраст най-вероятно ще изгради една доста ниска самооценка.

Именно такива хора, които са възпитавани по този начин са развили неувереност в собствените си способности и именно те или изобщо няма да се справят или ще се откажат, преди да са опитали.
Точно такива родители биха възпитали едно плахо и неуверено дете, което ще възприема света като враждебен. Това ще го провокира да изгради защити в себе си, които биха могли да доведат до неприемливо или неадекватно поведение, като агресия, затваряне в себе си…или дори до по-сериозни отклонения.

Както виждате, оказва се, че самооценката е основната движеща сила в нас, която или ни помага в живота или ни създава пречки.

Какво можем да направим в случая? Пораженията вече са нанесени? Има ли начин да повишим самооценката си, за да имаме по-голям шанс в живота? Истината е, че човек сам много трудно би могъл да повиши самооценката си, особено ако е налице по-горе описаната ситуация.

Но ще побързам да ви успокоя- ВСЕ ПАК ИМА НАЧИН! Нищо не е напълно изгубено. Въпреки, че повишаването на самооценката е процес и няма как да се случи за един ден, можете да потърсите помощта на специалист.
Ако сте разпознали себе си, като човек с ниска самооценка. НЕ ГУБЕТЕ ВРЕМЕ! Не отлагайте, сега имате възможността да се освободите от неувереността, срама и липсата на достойнство, които толкова години са ви създавали неудобства и проблеми.

Не забравяйте, ВИЕ СТЕ ВАЖЕН И ЗАСЛУЖАВАТЕ НАЙ-ДОБРОТО!"

Автор: Антоанета Георгиева- психолог

sum
Мнения: 1040
Регистриран: 15 дек 2012, 13:10

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от sum » 23 дек 2017, 20:32

Екип "Хибара" (психолози Бургас) ми препоръчаха ето тази статия за емоционално интелигентния манипулатор. Много може да се научи от нея... Приятно четене:
8 начина, чрез които ви манипулират емоционално
Лошата новина е, че наистина има специфични начини, чрез които определени хора упражняват емоционален контрол върху вас. Добрата новина е, че можете да се предпазите, стига да знаете как...

1. Емоционалният манипулатор винаги се изкарва жертва.

Представете си следната ситуация. Казвате на човека срещу себе си: "Много ме огорчи, като забрави рождения ми ден." В отговор обаче ще чуете: "Натъжаваш ме, като си мислиш, че бих забравил/а рождения ти ден. Трябваше да ти кажа под какъв огромен стрес се намирам, но не исках да те натоварвам. Но си прав/а – трябваше да оставя настрани проблемите си и да мисля само за рождения ти ден. Извинявай." Няма какво повече да кажете. Чули сте думата "Извинявай" и дори нещо във вас да подсказва, че извинението не е искрено, няма какво да направите. Нещо повече – сега се чувствате виновни и егоистични, заради това, че мислите "само за себе си". И изведнъж вие започвате да утешавате другия. Успокоявате го, че всичко ще е наред. Казвате, че рожденият ви ден не е толкова важен – още много предстоят...
Манипулират ви, не осъзнавате ли? Вслушайте се в интуицията ви. Ако тя ви казва, че другият се опитва да се измъкне, като прехвърли топката у вас, просто не я поемайте. Защото в момента, в който го направите, това ще се повтаря отново и отново... Щом открие как може да ви въздейства, емоционалният манипулатор ще го прави при всеки удобен случай. Затова просто кажете: "Съжалявам за проблемите ти" и продължете напред. С едно на ум.

2. Емоционалният манипулатор умело ви вменява чувство за вина.

Toй/тя ще ви накара да се чувствате виновни за всичко – че говорите много или че сте прекалено мълчаливи, че сте емоционални или че не показвате емоциите си, че сте твърде грижовни и обсебващи или че сте напълно безразлични... Абсолютно всяко нещо може да бъде използвано като инструмент за вашето манипулиране. Имайте предвид, че този тип хора рядко показват достатъчно ясно какво искат – те са свикнали да го постигат, като манипулират емоционално другите. И тъй като знаят, че повечето от нас биха направили всичко, за да се освободят от чувството за вина, с готовност ви го вменяват... за да ви "освободят" след това от него. И още нещо: внимавайте, като му помагате. Докато ви се жалва за трудното си положение, той/тя никога няма да поиска помощ директно. Ако обаче решите да му/й окажете съдействие, бъдете готови за коментари в стил: "Не съм те карал/а да го правиш", "Не беше нужно наистина" (казано с твърде суров тон)... С други думи: виновни сте, ако не вземете участие, виновни сте и ако се включите. Изходът?! Ако ви обвинява за ваше действие, просто кажете: "Дадох всичко от себе си". А за да избегнете обвиненията защо сте се намесили, преди да го направите, кажете: "Знам, че ще се справиш". И наистина го/я оставете да се оправи сам/а.

3. Емоционалният манипулатор влиза в ролята на помагащия.

Ако помолите манипулаторите за помощ, те почти винаги ще се съгласят. След това обаче ще ви го изкарат през носа. Докато ви помагат, ще пъшкат и охкат колко им е трудно, колко време им отнема... За да ви стане ясно, че никак не им е приятно това и че правят голяма жертва заради вас. Ако им кажете да спрат, най-вероятно ще ви се разсърдят, че капризничите. После ще натъртят: "ЕСТЕСТВЕНО, че aз ще го свърша! Кой друг ще го направи?!" В крайна сметка отново ще се почувствате виновни, че сте ги ангажирали. И определено ще сте им големи длъжници! Затова не обръщайте внимание на пъшкането и охкането – отидете да си вземете душ или се разходете, докато свършат с работата.

4. Емоционалният манипулатор казва нещо, а после се държи така, сякаш не го е казал.

Ако сте във връзка, в която ви се струва, че трябва да записвате какво е казал другият, за да му/й го напомняте, значи ви манипулират. Емоционалният манипулатор винаги успява да извърти така нещата, че да се отметне от думите си. Той/тя ще се обяснява, ще ви разяснява, ще вади вода от девет кладенеца, само за да ви убеди, че сте се объркали. Толкова е умел/а в лъжите си, че може да стоите пред бяла дъска, да ви се казва, че тя е черна и накрая наистина да започнете да се съмнявате в преценката си. Какво е лекарството? Наистина да си записвате думите на другия. Говоря сериозно! Така ще предотвратите всякакви опити за извъртане на истината на по-късен етап. Разбира се, не мога да не кажа, че ако се стигне дотам, трябва сериозно да се запитате какво всъщност правите с този човек...

5. Емоционалният манипулатор се бие нечестно.

Той/тя няма да ви каже в прав текст това, което мисли. Най-често ще ви го каже чрез някой друг. Или ще ви го покаже чрез фасони и нарочно (без)действие. Този тип хора са пасивно агресивни. Т.е. ще направят така, че да се досетите колко са нещастни, без да ви го кажат директно. Ето следната ситуация: "Разбира се, че ще те подкрепя за този курс. Знаеш, че ще го направя". Но когато дойде време да седнете пред лаптопа, за да се подготвите, и около вас е лудница – кучето лае, децата крещят, телевизорът кънти, вашата "подкрепяща" половинка седи безучастно, с празен поглед, вперен във вас. Или пък се занимава с някакви си свои неща, без да се интересува какво се случва. Изходът: накарайте го/я конкретно да каже как ще ви помогне, какви нови ангажименти ще поеме. Ако е необходимо, прочетете пак точка 4.

6. Емоционалният манипулатор винаги има нужда от повече съчувствие, отколкото вие.

Или казано с други думи, ако вас ви боли глава, емоционалният манипулатор ще каже, че може би има мозъчен тумор. В каквато и ситуация да се намирате, той/тя вече я е преживял/а... само че многократно по-зле. Затова с подобни хора е трудно да водиш нормален диалог. Те някак успяват да отклонят разговора и да го насочат върху себе си. Ако обаче имате неблагоразумието да им кажете нещо по въпроса, те ще ви покажат колко дълбоко сте ги засегнали и... ще прибягнат до точка 2. Какво да правите? Просто прекратете разговора. А най-добре и контактите с този човек.

7. Емоционалният манипулатор променя атмосферата около себе си.

Тези хора по някакъв начин влияят на емоционалното състояние на всички около тях. Когато са сърдити или ядосани, въздухът в стаята сякаш се нажежава. Тогава вие инстинктивно изпитвате нужда да върнете баланса, а това става най-лесно, като се заемете да утешавате манипулатора и да "поправяте" това, което не е наред. Ако твърде дълго сте около такъв човек, ще станете абсолютно зависими от настроенията му и скоро съвсем ще забравите, че и вие имате нужди, които трябва да бъдат удовлетворени. Изходът: просто излезте от стаята и обърнете внимание на себе си.

8. Емоционалният манипулатор няма чувство за отговорност.

Той/тя отказва да поеме отговорност за постъпките си. Винаги говори само за това, което другите са му/й причинили. Ще разпознаете емоционалният манипулатор по това, че още в началото ще ви сподели твърде лична информация. Това обаче е кукичката, с която ще ви хване на въдицата. Ще ви сподели неща, които целят да предизвикат вашето съчувствие. (Виж точка 6.) В началото ще се заблудите, че този човек е чувствителен и откровен, но истината е, че всичко това се прави целенасочено – за да ви влезе "под кожата" и да започне да ви манипулира. Емоционалният манипулатор обикновено не е по-чувствителен от питбул. В същото време той винаги има някакъв проблем, с който трябва да се справи, и криза, която трябва да преодолее. Какво да правите?! Наистина ли е нужно да ви отговарям?...

http://www.gnezdoto.net/fakti/1162-8-na ... mocionalno

sum
Мнения: 1040
Регистриран: 15 дек 2012, 13:10

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от sum » 31 дек 2017, 11:42

Да обичаш себе си
Учили са ни да обичаме другите хора, но никой не ни е научил как да обичаме себе си.
Много хора приемат това като егоизъм, като нещо неприемливо, дори недопустимо. А истината е, че не можеш да обичаш другите, ако не обичаш себе си.

Как можеш да дадеш нещо на другите, ако ти сам го нямаш?

Не мислиш ли, че ако си негативен или агресивни към себе си, такова ще е отношението ти и към останалите.
Тогава най-вероятно животът ни няма да е такъв, какъвто би искал да бъде. И може би ще се питаш: Защо?…защо точно на мен…с какво го заслужих… какво не разбирам, какво не върша правилно?
Но ще се сетиш ли, че това, което не разбираш и което ти създава пречки е единствено фактът, че не знаеш как да обичаш себе си.

Още от малки знаем, че всеки има нужда от любов и това е така, но за съжаление са ни научили да търсим тази любов извън нас, от другите хора.

Така се е породило очакването да ни обичат близките, приятелите… защото вярваме, че ако сме обичани, ще бъдем и щастливи. А всеки иска да бъде щастлив.
Но дори и другите да ни обичат, с времето осъзнаваме, че и това не ни е достатъчно, вече не ни стига просто да ни обичат, а имаме нужда да ни обичат по точно определен начин, в противен случай не се чувстваме добре, не сме удовлетворени…

Така попадаме в капан и този капан е свързан с много изисквания и претенции към другите.

И понякога сами не осъзнаваме как сме започнали да искаме… например, да ни отделят повече време, повече внимание, повече ласки…и още и още… Другите от своя страна се опитват да задоволят тези наши желания и потребности….защото и те се нуждаят да бъдат обичани , за да се чувстват щастливи, докато накрая не се уморят само да дават… Тогава или се отдръпват от нас, или попаднат в същия този капан…капанът на изискванията и претенциите …
Мислите ли, че това ни прави щастливи?
Определено, „НЕ“!
А точно това се случва, когато очакваме щастието ни да дойде отвън, някой друг да ни го даде.
Истината е, че трябва да дойде от вътре, от нас самите. От обичта не към другите, а към себе си!

Сега си задайте въпроса- Аз обичам ли се? Важно е да знаете, че да се харесвате и да се обичате са две различни неща.

Хората, обичащи себе си се приемат точно такива каквито са, с всичките си положителни и отрицателни качества. Те не се критикуват за грешките, които правят, а ги приемат като възможност и предизвикателство. Те знаят, че съвършенството е илюзия и, че само когато осъзнаеш и приемеш действителността, само тогава можеш и да я промениш /стига да поискаш, разбира се/.

А защо всъщност не се обичаме, кое е това, което ни пречи?

Това обикновено е негативната самооценка, която имаме за себе си. А самооценката е оценката, която сами даваме на себе си. И тя обикновено се базира на ЧУЖДА ПРЕЦЕНКА, идваща още от най-ранното ни детство. Важно е да осъзнаете тези думи : ЧУЖДА преценка, защото това означава, че сме повярвали на другите…оставили сме на тях /а и може би все още го правим/ да ни поставят етикети, те да определят какви сме, като са ни казвали, например: „Той/тя е бавен……или неорганизиран…неспособен…глупав/а…не толкова добър в това и това… и още куп други неща.

Но замислете се: „Кой определя правилата в този живот?

Трябва ли другите да са прави? Защо трябва да им вярвам? Какво всъщност искам аз? Кой искам да бъда и мога ли да го постигна?
Коренът на ниската самооценка, най-често е чувството за вина. А чувството за вина се ражда от едно друго чувство, а то е- СРАМ.
Да, правилно сте прочели, именно срамът е този, който е в основата на неодобрението на самия себе си. И той е заровен толкова дълбоко в нас, че ние често дори не го осъзнаваме. Истината е, че религиите са тези, които са поставили основите на тази вина, която дълбоко е вкоренена в хората хилядолетия назад.
Това, което са искали да постигнат, а и до днес правят, е да манипулират масите, с цел пълен контрол над умовете.

Създадени са били норми и канони, които са били против човешката природа.

Хората трудно са ги спазвали…така се е породило чувството за вина. Най естествените неща, са били обявени за грях. Дори са убедили човечеството, че човекът изначално е грешен и се налага да изкупва този грях до края на живота си. Сексът е бил обявен за грях, смехът е бил обявен за нещо неприемливо. Да си щастлив не е било добре, изхождайки от факта, че има много страдащи. Да искаш нещо за себе си и да мислиш за себе си, както и да изпитваш емоции е било недопустимо. На забавленията не се е гледало с добро око… Всъщност контролът е бил тотален. Така най-лесно се управляват масите- чрез чувство за вина.

Истината е, че много от тези морални норми и канони са запазени и до днес и хората дори не подозират колко голямо влияние имат те върху мислите и поведението ни.

Може би сега си мислите: „Но аз не съм религиозен и не вярвам в такива неща“!
Всъщност няма значение дали вярвате или не, тези убеждения са ни предадени от околните по толкова неосезаем начин, че ние изобщо дори не осъзнаваме, че те вече са част от нашата представа за добро и зло, от ценностната ни система.
Сега може би се питате „Как мога да се избавя от всички тези външни влияния?“ А отговорът е много прост: “ Като започнете да изграждате себе си наново, като започнете първо да наблюдавате, да осъзнавате и едва тогава ще сте готови да изградите личността, която Вие искате да сте, а не тази, която другите ви казват, че ТРЯБВА да бъдете. В противен случай никога няма да намерите щастието и няма да се избавите от негодуванието в себе си.

Разбира се, това не става за един ден, нито за два… ще ви се наложи доста да се потрудите.Ще е нужно първо да се опознаете, но истината е, че МОЖЕТЕ ДА ГО ПОСТИГНЕТЕ, защото вече има хора, които са успели. Те наистина обичат себе си и се чувстват щастливи от това. Могат да обичат без претенции и изисквания, знаят как да дават на хората своята любов, без да искат нищо в замяна.
А точно там се крие ключът към щастието!

Автор: Антоанета Георгиева- психолог

sum
Мнения: 1040
Регистриран: 15 дек 2012, 13:10

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от sum » 27 яну 2018, 10:28

„Не спирайте тъгата на детето“

- Имам син на 6 години. За рождения ден му подарихме папагал, но преди няколко дни папагалът почина. Детето вече два дни плаче. Толкова много страда, че сърцето ми се къса като го гледам. Опитваме да го разсеем и успокоим, но няма резултат. Как да спрем страданието му?

Тъгата е нормално чувство, тя ни помага да се разделим с някого или с нещо, което е било важно и значимо за нас, затова не се опитвайте да я спирате.
Всеки човек има способност да изпитва тъга, и това е нормално чувство. Чувствата и емоциите са много важни, защото ни помагат да преживяваме, т.е. да усещаме живота. Разбирам, че искате да предпазите детето си от силната емоционална болка, но ако го направите, това няма да е полезно за него.
Позволявайки на децата да изпитват страдание, ние им помагаме на по-късен етап да се научат да се справят по-лесно с него.
Тъгата ни помага да осъзнаем, да разберем, да се разделим, да приемем, в случая, че нищо в този свят не е вечно. А за децата е трудно да приемат този факт. Страданието само по себе си е възможност за израстване, за развиване на качества и умения като търпение, смелост, воля и още много други, които помагат на личността да се справя с трудностите, да оцелява и да постига целите си.
Какво се случва, ако се опитваме да спрем страданието на детето?
Виждайки как детето страда, първият импулс на родителя обикновено е да побърза да го успокои с думи като: „Успокой се!“ или „Хайде, недей да плачеш“.
Някои родители дори прибягват до изрази като: „Бъди силен“; „ Мъжете не плачат!“. Ако бащата също не изразява чувството на тъга, у детето ще се загнезди едно трайно убеждение, което би звучало по следния начин: „Татко никога не плаче, той е силен, и аз няма да плача, за да съм силен“. Така детето започва да вярва, че да показваш тъгата си е проява на слабост. Затова то ще се научи да я крие от околните, дори от себе си, като я потиска и блокира.
Такива деца се научават да вярват, че емоциите са нещо, което не бива да се изразява и не бива да се изпитва.
Тогава се появява объркаността от противоречивите факти, поради убеждението, че не трябва да чувства толкова силна тъга, която да го кара да плаче, та нали другите казват: „Не плачи…!“, а те знаят най-добре, защото са големи… но от друга страна тези емоции са там, и детето не спира да ги усеща и понякога му е трудно да спре сълзите, въпреки всички усилия, които полага. И точно тогава се появява срамът, срамът от себе си.
Такива деца се чувстват различни, сякаш имат в себе си нещо, което е лошо и срамно, което на всяка цена трябва да бъде скрито от околните, дори да бъде унищожено и това обикновено е чувството на слабост, което детето изпитва, поради срама от сълзите
И за да се чувства силно, детето не спира само до тук – с потискането на тъгата, много често започва да потиска и други емоции, които му се виждат неприемливи, най вече поради реакциите на околните, когато ги проявява.
Но за жалост, потискането на емоциите създава едно постоянно вътрешно напрежение у детето, което се нарича детска невроза.
Именно това състояние на един по-късен етап, ако не бъде овладяно преди това с помощта на психотерапия, има много голяма вероятност да прерасне в по-сериозен психически или психосоматичен проблем.

- Какво е най-добре да направите в случая?

Може да потърсите помощ от специалист, в случая детски психолог. Психологът ще открие причините за трудните раздели на детето и силната привързаност, която бързо развива.
Това, което Вие сами можете да направите е да обясните на детето, че е нормално да изпитва тъга. Назовете емоцията и обяснете, че с времето тя отминава. Добре е да си поплаче, но не го оставяйте да плаче прекалено дълго, без да спира, а опитайте да го разсеете с нещо което харесва. По-късно може пак да поплаче.
Излезте навън, разходете се сред природата, като задължително насърчавайте детето да говори за загубата си. Голяма част от напрежението се освобождава чрез споделяне.
Попитайте го как се чувства? Нека ви обясни с думи. Помогнете му, като го насърчите.
Много е важно да научите детето да разпознава емоциите и да може да ги назовава, защото самият факт, че неговата емоция си има име, вече му дава инструмента за справяне с нея.
Разпознаването на емоциите е важно и за родителите, но за съжаление често дори самите те не ги разпознават. Именно затова в нашия център сме създали „Неучилище за деца и родители“, с помощта на което всеки желаещ родител може да участва в модулите за деца и родители, където ще научи много за емоциите.
Често при загуба на близък човек или животно, към тъгата се присъединява още една емоция и това е чувството за вина. Именно тя може да засили страданието и да удължи процеса на справяне.
Разберете дали детето се чувства виновно за смъртта на птичката. Ако е така, попитайте го какво точно го скара да чувства вина? Внимателно го изслушайте, без да го прекъсвате, после поговорете за това.
Ако има въпроси, относно смъртта, опитайте се да му отговорите искрено. Ако не знаете отговора, кажете му, че не знаете всичко и го уверете, че това е нормално. Можете да му кажете, че когато порасне само може да открие отговора. Или се опитайте заедно да го откриете.
Не губете време, а действайте! Потърсете психологическа помощ при нужда, посетете групи за личностно развитие, развивайте личността си.
Разберете повече за емоциите и за методите за овладяването им и ще научите и детето си да се справя по-лесно в живота. Защото ролята на родителя не е да предпазва детето от болки и страдания, а да го научи как да оцелява в този свят. А това може да се случи само, ако самият родител знае как да оцелява.

Автор: Антоанета Георгиева- психолог, психотерапевт

sum
Мнения: 1040
Регистриран: 15 дек 2012, 13:10

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от sum » 03 фев 2018, 23:06

Представяме Ви новия ни интериор! Постарахме се при нас да се чувствате удобно и комфортно, както у дома си! Тук можете да се отпуснете и да се доверите на специалистите!
27336974_1748962011792564_6217867731544428104_n.jpg
27657882_1748961955125903_5458842704887375292_n.jpg
27336621_1748961958459236_5032878881828863481_n.jpg
27540540_1748961965125902_1013610908834381909_n.jpg
27544562_1748962015125897_732538170795893720_n.jpg
27458924_1751619824860116_88531447494609059_n.jpg
27458924_1751619824860116_88531447494609059_n.jpg (25.41 KиБ) Видяна 123 пъти

sum
Мнения: 1040
Регистриран: 15 дек 2012, 13:10

Re: Детски психолог Антоанета Георгиева

Непрочетено мнение от sum » 19 фев 2018, 09:57

Непоискано добро

Категорията „добро“ олицетворява различни ценности, поведение и действия, спрямо семейното възпитание на човек. Поради тази причина, смятам че противоположните определения „добро„ и „зло“ са твърде всеобхватни и неточни. Нашите деди като едни разумни хора са си задавали въпроса: „Полезно ли е това за мен?“ и така са взимали решение за предприемане на действие. Въпреки това, по-късно, чрез религията са наложени тези термини, най-вече за добротата – колко е важна и как винаги на всеки трябва да се прави добро.
Напоследък виждам при доста от клиентите си убеждението свързано с „непоисканото добро“, от което те изхождат и проблемите, които са си създали от моделът на поведение, свързан с него.

Какво представлява този модел?

Попадайки в ситуация на съжаление към някого, водени от своите емоционални подбуди, извършваме действие, което смятаме за полезно, т.е да помогнем на всяка цена. Но къде е разумът в случая? Изхождаме единствено от позицията на емоциите и чувства като мъка, тъга, съжаление и състрадание. Истината е, че помагайки, без да ни поискат помощ, ние обикновено по този начин навреждаме на „жертвата“, защото възпрепятстваме развитието и уроците, които човекът е трябвало да научи от трудния момент. От личен опит знаем, че чрез трудностите се учим и най-вече те ни правят по-силни.

Откъде обаче идва желанието за „свръх доброта“ насочена към всички?

Психологията е извела теории за различните комплекси на личността, които са породени от детството. Един от тях е комплексът на изоставеност - когато детето като малко често е било оставяно само и не е получавало необходимата любов, грижа и внимание от родителите си, тогава се образува една празнина в него, защото не се е чувствало достойно за обич. Това при възрастните се изразява често в свръх грижа към околните. По този начин давайки на другите всичко, от което са имали нужда те като малки, същите тези хора, ще се опитват да запълнят тази празнина в себе си, компенсирайки я чрез грижа към другите.
Човек е отговорен на първо място към себе си и едва когато е осъзнал това, при заявена помощ би правил разумно добро, изхождайки на първо място от разума, след това от емоцията си.
Убедена съм, че всеки един от вас, читатели, ако се замисли и си спомни ситуация, в която е извършил така нар. “непоискано добро“, ще установи последствията от това. Най-често те се изразяват в обида, неблагодарност и дори „нападение“ към вас от позицията на човека, на когото сте помогнали.
Така че, доброто е важно качество и ценност, но както всичко, трябва е в баланс, т.е. да бъде предприето с мяра, за да остане полезно добро.
Aвтор: Симоника Денева

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост