ТИ СИ ТОВА ◦◦◦ Tat Tvam Asi ◦◦◦ Thou Art That

Форум за Познанието
Дата и час: Съб Юни 24, 2017 8:06 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 23 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Нед Мар 01, 2009 2:27 am 
Айде, започва голямото търсене и копи-пействане на Големия Асен Чилингиров. Който каквото намери, да качва...
Ще се радвам и той самият да се включи - добре дошъл ще е във Форума на Познанието, в който се включват алтернативно търсещи и мислещи хора. :D


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Нед Мар 01, 2009 10:57 am 
Поздравления за темата! И аз се радвам, че Асен Чилингиров е човекът, който направи онова, което отдавна някой трябваше да направи. Жалко, че е единствен или един сред малкото, но да се слави името му! И в този славен форум! :D

ИЗКАЗВАНЕ НА ПРЕМИЕРАТА НА ДВУТОМНИКА НА АСЕН ЧИЛИНГИРОВ „БЪЛГАРСКАТА АРХИТЕКТУРНА ШКОЛА“
Проф. д-р Надежда Драгова
Г-н Асен Чилингиров е единствeният български учен културолог и медиавист през последните 50 години, опазил и плодотворно използвал статута си на независим, частен изследовател, за което всеки от нас – по някое време му е блазосвал.
Независим, защото никога не се прилъга с университет или академична институция, която би го обхванала, ако не идеологически (най-вероятното през изминалите години), то задължително със стила, концепциите и мотивацията на конкретна научна школа. /Ето защо няма българска наука!- бел.Пуруша/
Той винаги е само Асен Чилингиров!
За това се иска неимоверен кураж – доказан безспорно! И огромна енергия – също очевидна! Сам да бъде организатор, програмист и реализатор на научните си задачи. Освен тези, непостижими за нас, неговите връстници, предимства, той като живущ в ГДР, а български гражданин, си беше осигурил най-решаващото за онова време – да се провира с метрото напред и назад под Берлинската стена; да ползва всички – и източни, и западни, и балкански библиотеки; да изследва обекти извън границите ни, да общува и пред, и зад Желязната завеса... Аз съм ползвала това предимство пет години като преподавател в Свободния университет в Западен Берлин и зная какво означава за резултатния завършек на започнати и невъзможни за финализиране теми. /Ето защо няма българска наука!- бел.Пуруша/
Всъщност – и така се запознахме преди 30 години, провирайки се напред и назад под Берлинската стена. Когато на нас, официално командированите в чужбина, ни бе възложено да търсим и осигурим най-авторитетни европейски специалисти за честване на 1300 годишнината, г-н Чилингиров ме насочи към Директора на сектора с икони в музея Даалем, представи ме, поканихме го и той участва в конференцията в София и създадените тогава контакти. Това беше върховна сполука!
Подсказах най-силните му качества – несекваща енергия и непоколебим кураж. Не зная на кое да предпоставя. Може би най-напред това, което ни липсваше – куражът. Той пръв и задълго остана единствен изследовател, разработвал процеса на наследственост в християнството на българската територия още преди Покръстването. Не можеше да се говори тогава по тази тема – и поради същността й - „християнство“ при агресивния атеизъм, и заради близост с Византия и културата й, а той въвежда и “предвизантия”. Неотстъпно, студия след студия – разравяше пластовете на наследството (Überlegung und Innovation in der Mittelalterlichen Kunst Bulgarien. B. Arte Medievale 4/1988, I, s.s. 65-99). Подозирам го, че той е като онзи, който направи така, че днес всички ръководители на БСП се изтъкват като християни. Това на шега! А на сериозно – неговите студии и до днес не са руинирали приносните си стойности.
Асен Чилингиров си позволяваше – и сега прави така – да предлага датировки и стилови характеристики на опазените ни средновековни паметници, противоречащи или сериозно дискутиращи с категоризации на българските научни институции. /Представяте ли си колко са научни тогава? - бел. Пуруша/ Лично мен силно ме впечатлява като негова заслуга разминаването му по Ивановските църкви – хронология и владетелстко участие. И въпреки категоричната им документация – до днес колегите избягват да го цитират или следват. /Какви колеги са тогава?! - бел. Пуруша/
До ще ден!
Още един пример искам да припомня – еуфорията по програма за доказване на готско присъствие в България, естествено субсидирана от европейска фондация. Организаторът й горделиво заяви, че видиш ли, ние сме готови европейци, защото в нашите жили тече и готска кръв.
Г-н Асен Чилингиров ги пресече като с нож чрез книгата си „Готи и Гети – изследвания“, София, 2005 от поредицата „Брегалница“. Стъписа ги с приведения научен корпус – изобилен европейски материал и с дълбинното си познаване на етнокултурната история на Балканите. Единственият дефект на книгата му бе, че нямаше приложена кръвна проба за доказване или отхвърляне на готска кръв в жилите му.
Достигам до капиталната му книга – монографията „Църквата „Свети Герман“ до Преспанското езеро“,. Берлин, 2001 – един паметник, проучен не само като опознаване на изкуство. Чрез него всеобхватно се възстановява старобългарската литература извън границите на държавата ни, защото е „най-тясно свързан с нейната история“. Достойна за адмирации е мотивацията на автора - да издири и други останки от църковното строителство на първата българска държава, които до днес са извън границите й. Освен църквата „Св.Герман“ - това са още четири църкви в Костур. Изследователят тръгва при идентифицирането им от спецификата на конкретния им уникален градеж: близки архитектурни форми, декоративна зидария и главното различаващо ги свойство: при строежа им е използвана една мярка за дължина, различна от византийската стъпка и преминала като традиция от епохата на римското владичество към средновековието. За специалиста са истинско откровение наблюденията на автора и извеждането им като тип материална култура с множество отличаващи я техники. След цялостното им осмисляне се обобщават и идеологически концепти. За тип вероизповедание и за ритуалите, което ни отвежда към тогавашни твърдения за арианство, познати ни само от легендите.
В тази книга е постигната с категорична завършеност научната методика на Асен Чилингиров:
• Най-напред и тази му програма, както всички други, е определена от огромното значение на паметника за изясняване на трасиращи проблеми в националната ни културна история;
• Освен това, на автора му се предоставят възможно най-благоприятни за работа условия: по европейска субсидия за балкански програми, предназначена за Албания, Асен Чилингиров е официално избраният и назначен експерт за документацията на църквата.
И тази книга, каквито са и останалите му, е многоетажна като Хрелювата кула. И при тях на върха е предназначено да има храм, т.е. извеждат към безусловно научно благочестие – без хитруване или преиначаване. Оценяват почтено! Но преди да стигне до покрива, научният читател опознава етаж по етаж всички нива на информацията. Особено специфични за почерка на Чилингиров са подобните справки на научната литература, издирвани във всички възможни книгохранилища. Той не само усърдно ни препраща към автори и книги, без да пропусне да съобщи къде се намират, че и ние да ги прочетем, но ги предлага и анотирани: когато е нужно – дискутирани, когато заслужават – приобщени към концепцията му. Те се превръщат в самостоятелни справочници – ценен капитал за всекиго от нас и при други теми.
Снимки, карти, репродукции, схеми, чертежи... (ще си ги представим като панорамния етаж) – с тях книгата видимо възстановява обектите си, а анализът ги оживява в многовековното им въздействие.
Аксиома е: стилът – това е човекът! Асен Чилингиров никога не дискутира полемично, агресивно, ругателно. Кротко, даже с усмивка, но винаги безусловно документирано.
Ще напомня само един от примерите му: към множеството неприемливи за нас руски тези за приоритет или поне за пълна автономия на християнската писмена култура на Русия от България Чилингиров откри свой, много оригинален – щастливо оригинален! - подход и със своя силна убедителност: дискусията се водеше преди него пък и сега върху руските преписи на изчезнали старобългарски паметници. Той я премести в съвършено неочаквано поле – руските нумизматични сбирки с автентичните им богати колекции, анализът на които безапелационно подкрепя българските постановки.
Процесът на опознаването им се чете като криминална проза (всъщност и наблюдава криминални ходове на отрицания!). Данните от монетните съкровища донасят точна информация, поднасят стабилна убеденост и ни донасят голямо удоволствие...
Не познавам двата тома, които днес имат премиера – зная само темите им – анализ на деструкциите, реконструкциите и днешното състояние на хилядолетни храмове по българското землище, аспектирани към много съпоставки из Средиземноморието, Египет, Изтока. Това ни обещава преживяването на остри дискусии.
Ще завърша изказването си анекдотично: на нас, пишещите колеги на Асен Чилингиров в София – ни предстоят цели два месеца библиотечни пости: през юли ще бъде затворена за читатели Академичната библиотека за инвентаризация, а през август – Националната. С новите си книги днес – Чилингиров ни е подготвил да ни поведе нашир и надлъж – с тежки товари научна информация. Така ще ни възмезди затворените библиотеки.
Да ни е жив и здрав г-н Асен Чилингиров! И да ни тревожи с още нови книги!
---------------
А "единственият дефект" на тази възторжена статия е, че професорката нарича Дунавска България "първа българска държава". Трудно се изкоренява нещо повтаряно и четено хиляди пъти! :)


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Нед Мар 01, 2009 12:20 pm 
Пропуснах да дам малко инфо за проф. Асен Чилингиров. Ето:

Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София, от 1965 г. живее в Берлин.
Завършил е история и история на изкуството /1967-1971/. Работи като научен сътрудник в Института за защита на паметниците на културата в Берлин /1971-1998/. Има широка научно-изследователска дейност, свързана с многобройни пътувания в Гърция (с Атон), Македония, Сърбия, Румъния, ФРГ, СССР, Швейцария, Италия и Албания.
От 1973 г. до 1998 г. чете лекции по история на българското изкуство в Лайпцигския университет и в Хумболтовия университет в Берлин.
Асен Чилингиров е с над 500 научни публикации в областта на средновековната история и изобразително изкуство, както и участия в много международни конгреси и конференции в България, ГДР, фРГ, СССР, Швейцария и Италия.
Член е на редакционния съвет:
- на авторския колектив при издаването на 7-томната "Енциклопедия на изкуството"
("Lexikon der Kunst", Лайпциг 1971-1992, 5 издания);
- на авторския колектив на 11-томната "Енциклопедия на средновековното изкуство"
("Enciclopedia dell'arte medievale", Рим, 1985-2000)
/Асен Чилингиров е в авторската група, работила по направление "България/Македония/Албания"/

Главни трудове:
- "Изкуството на Българското средновековие"
("Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien", 1979, C.H.Beck, Мюнхен и Union-Verlag, Берлин, З издания);
- "България - Културна история "
("Bulgarien, Kulturgeschichte", Prisma-Verlag, Лайпциг, 2 издания: 1986 и 1987);
Последни трудове на бълг. език:
- "Църквата „Св. Герман" до Преспанското езеро", Берлин, 2001;
- "България/Византия/Русия", сборник-статии, Берлин 2002;
- "Готи и гети", сборник-статии, София, 2005.


Последна промяна saradiva на Чет Мар 05, 2009 4:16 pm, променена общо 1 път

Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Нед Мар 01, 2009 12:26 pm 
За някои въпроси от историята на ранното християнство по нашите земи

"Филипи и Филипопол"

Асен Чилингиров

В Деянията на апостолите, а и в Посланията на апостол Павел до римляните и до филипяните, се съдържат някои подробности, които не съвпадат с възприетата от гръцката и римокатолическата църкви тяхна интерпретация (1). Нещо повече: те представят началото на християнството в Европа не тъй, както е прието и от източната, и от западната църкви – а колкото двете и да имат различия помежду си, по отношение на свързаните с него събития те показват пълно единомислие и това засяга невярната интерпретация на фактите и тяхната манипулация.

Според разказа в Деянията на апостолите (16,9-40), пред апостол Павел се явява като видение един „мъж-македонец“, който го моли: „Ела в Македония и ни помогни!“ Павел разбира, че Господ му повелява да проповядва там Евангелието и още на следващата сутрин се отправя заедно с апостол Сила за Македония. Двамата се качват на кораб, след един ден те са на о-в Самотраки, а на следващия ден пристигат в пристанищния град Неаполис (днес Кавала). От там двамата отиват във Филипи, „първия град на Македония – римска колония“. Събитията, последвали пристигането на двамата в града са описани подробно в разказа от Деянията на апостолите (2). Те са свързани с първата проповед, която в следващия съботен ден апостол Павел изнася пред събралото се множество жени „при реката“. Там той покръства една от тях на име Лидия, с което поставя началото на първата християнска община в Европа. Там произлиза също и първият конфликт на апостолите с местните власти: господарите на една обсебена от зъл дух робиня, когото Павел прогонва, хващат двамата и ги отвеждат на тържището, където е седалището на княза (в гръцкия текст е казано „άρχντας“). Двамата биват наклеветени пред местните началници (в гръцкия оригинал те са наречени „στρατηγοί“, а българският, респ. „църковно-славянският“ превод им дава названието „воеводи“), че бунтуват народа и по тяхна заповед на Павел бива нанесен публично побой, след което него и Сила оковават във вериги и хвърлят „в тъмницата“. През нощта става земетресение, от което вратите на тъмницата се разтварят и оковите на затворниците падат. Тъмничарят е силно впечатлен от това събитие и иска да бъде покръстен заедно със семейството си. На сутринта, уплашени от произлезлите събития и от това, че Павел и Сила са римски граждани и следователно не могат да бъдат съдени от тях, началниците идват в тъмницата да се извинят пред тях и ги извеждат от града.

За верността на разказа за първото пътуване на апостол Павел в Европа, както и за неговото изпълнение на задачата, която му е поставена, а именно да посети страната на македонците и да помогне на нейния народ, като му предаде благата вест на Христовото учение, ние нямаме никакво основание за съмнение. По-късно, в своето Послание до римляните (15,19), Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик“ (3). Съмнение предизвиква само интерпретацията на този разказ, тъй както тя е възприета и установена от традицията на римокатолическата и на гръцката православна църква. Според тази традиция пътуването на апостолите Павел и Сила е до малкия и незначителен град Филипи, отстоящ само на 15 клм от Кавала. Противоречие между разказа и неговото тълкувание намираме обаче още при споменаването целта на пътуването: страната на македонците, а не административната единица, носеща името Македония (4), където, според всички коментатори на текста, протича мисионерското пътуване на апостол Павел. Но противоречие съдържа и първото изречение, в което се казва, че Филипи бил „първият град (πρότο πολίς) на Македония – римска колония“ – а това не е вярно, защото първият град в страната на македонците не е Филипи, който не е и първият град, посетен от апостол Павел в Европа, защото този град е Неапол/Кавала, нито пък първият град на провинцията Македония, който е Амфиполис. Ако туй противоречие и да е забелязано от някои историци (5), които го тълкуват като преувеличаване значението на града във връзка с мисията на апостол Павел, другите обстоятелства, свързани с това и със следващото негово пътуване до този град, както и противоречията, които те водят след себе си, остават от изследователите незабелязани или само умишлено премълчани. А това се отнася преди всичко за институциите на римската администрация – седалището на княза и затвора, каквито не е имало в малкото градче Филипи (6), – но преди всичко реката, спомената в разказа, която играе важна роля при първото и второто пътуване на апостол Павел (гл. 20, 6). При първото си пътуване Павел и Сила отиват в съботния ден „при реката край града“, като се надяват да намерят там юдейски молитвен дом; там те срещат жената на име Лидия, която е и първата, възприела от апостол Павел на европейска земя светото кръщение – тук не трябва да забравяме за значението, което християнската традиция отдава на първенството, съдържащо се в титлите „първомъченик“, „първоапостол“ или „първозвани“. Тази жена, заедно със семейството на тъмничаря, стават членове на първата християнска община в европейския континент. Но реката играе важна роля и при второто пътуване на апостол Павел в Македония. Когато той научава, че юдеите искат да го убият по време на пътуването му за Троя, той се отказва да замине по море и избира значително по-дългия речен път през Македония, качва се във Филипи на кораб и отплува (7) за Троя, където пристига след петдневно пътуване. Всичко това се съобщава в разказа за Деянията на апостолите просто и ясно. Само че при Филипи няма – а не е имало и в миналото – никаква река, по която да са плували кораби и която междувременно да е пресъхнала! През цялата античност и чак до средновековието на Балканския полуостров има само две плавателни реки – Дунав и Марица (гр. Εϋρος, бълг. Хебър), от чието име произлиза и гръцкото название на нашия континент. И както е добре известно, на тази река се е намирал Филипопол – или по български език Пловдив. И от този град се е пътувало по реката пет дни до Троя – колкото време е било нужно и на апостол Павел за завръщането му.

Макар и още първият изследовател, посветил на град Филипи обширна монография, гръцкият автор Мерсидис, да отбелязва в своя труд, че в миналото имената на Филипи и Филипопол нерядко са били смесвани (8 ), в случая с двете пътувания на апостол Павел не може да става и дума за случайна грешка (9). Апостол Павел предприема пътуването си в „страната на македонците“, а не на гърците или на римляните – при това той явно е бил в състояние да прави разлика както по отношение на населението, така и по отношение на земите, в които то е живеело. А в този смисъл Филипи не отговаря на целта на пътуването му, защото след „най-страшната битка от Цезарианската епоха и изобщо от цялата античност“ (10), както някои автори наричат станалото при Филипи в 42 г. пр. Хр. сражение между войските на убийците на Юлий Цезар, Касий и Брут, от една страна, и на Октавиан Август и Антоний, от друга страна, градът и цялата му околност, били напълно опустошени и биват отново заселени с римски колонисти. И проповедта на апостол Павел „край реката“ не е била пред римляни, а пред местни жители и конфликтът, в който той и Сила са замесени, е с представителите на провинциалната римска власт, каквито е имало в големия град Филипопол – за разлика от малкото градче Филипи, в което не можем да търсим нито княз, нито съдилище и затвор. Но Филипопол се намира в съседната провинция, Тракия, а не в Македония, макар и да носи името на македонския император. И какво общо могат да имат траките и македонците с Христовото учение, за което в богословската литература се твърди, че апостол Павел проповядвал на юдеите, гърците и римляните, но не и на населението в централната част на Балканския полуостров?

Въпросът какъв е етническият произход на македонците и траките и коя територия са населявали е стар колкото историческата наука – но тъкмо Херодот, който пръв от историците го поставя, дава също така и съвсем ясен отговор на него (11). И след повече от две и половина хилядолетия спорове, това, което той казва по този въпрос, е единственото нещо, което се знае с положителност за тях, а то е, че етническият им произход и езикът, на който са говорили, са били различни от тези на гърците и че са населявали различни територии – макар че има автори, които да твърдят и че езиците им били твърде близки, и дори че македонците говорили на някакъв гръцки диалект, както и че земята, на която живеели, била гръцка (12).

Но и разказът за първото пътуване на апостол Павел в Европа в Деяния на апостолите, също както и неговото послание до филипиняните показват съвсем недвусмислено разликата в отношенията на апостола с римската власт и с местното македонско население: между апостол Павел и „филипяните“ се създават особено сърдечни и близки отношения, които той изрично отбелязва в посланието си до тях – такива отношения не са засвидетелствувани от него спрямо жителите на никой друг от градовете, които той посещава. А и жителите на Филипопол не са забравили посещението на апостол Павел в своя град и са пазили спомена за него в продължение на много столетия, като го отбелязват в свой ръкопис чак през ХІІ век – това е една кратка приписка на полето в така наречения «Христинополски апостол» от първата половина на ХІІ век (14) . И в тази приписка, която е и най-старият стигнал до нас извор за българското име на града, предадено като Плъ‘п'дивъ, съответният текст се свързва именно с посещението на апостол Павел в него: „Апостолъ многы печали приимъ въ Верии и въ Плъ‘п'диве Македоньскемь“ (15).

Противно на твърденията на католическите и православните богослови и историци на църквата, мисионерската дейност на апостолите Павел и Андрей протича главно сред негръцкото население на Балканския полуостров, където още в самото начало на тази дейност, преди средата на първия век, възникват значителен брой християнски общини. Докато в центровете на античната култура Атина и Солун апостол Павел среща силно противодействие от „образованите елини“, сред „необразованото“ местно население проповедите му намират голям отзвук. Начело на християнската община както във Филипопол (Пловдив), така и в Сирмиум (Срем) и в Томи (Кюстенджа) още преди средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които християнската църква отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Във Филипопол (Пловдив) първият епископ е свети Ерм (Hermas според латинската транскрипция) (16), комуто апостол Павел в своето Послание до римляните, написано не по-късно от 52 година сл. Хр., изпраща своите поздрави (17), също както до Епе(ме)нет (18 ) и Андроник (19), първите двама епископи на Сирмиум (20) – към Андроник апостол Павел се изказва дори с особено почитание, като на негов сродник и съзатворник, повярвал в Христа преди него. Към тези три главни центрове на ранното християнство в западната, североизточната и югоизточната част на Балканския полуостров ще се прибавят през ІІ и ІІІ век също така и седалищата на епископи, респ. митрополити в Сердика, Адрианопол и Хераклея, като по такъв начин северозападната, централната и източната част на Балканския полуостров ще бъдат в значителна степен християнизирани.

Очевидно непосредствено свързано с посещението на апостол Павел във Филипопол/Пловдив е и ръкополагането на първия му епископ, Ерм (21). Но и неговото име е подложено – също както името на епархията му – на манипулации с цел да се заличи или поне да престане да се свързва с Филипопол. Макар и всички църковни календари, почиващи на най-надежните за християнската историография извори, а именно списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски, както и Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, да отбелязват името му и неговия ранг като „епископ на Филипопол“, както и дните 4 януари и 31 май за честване на паметта му, в по-ново време без никакви основания се правят опити името му да се свърже с Филипи (22), а в официалния списък на епископите на католическата църква то се придружава с въпросителен знак (23). В никой от синаксариите не се казва по какъв начин апостол Ерм се е озовал във Филипопол и каква е връзката му с апостол Павел, който му изпраща изрично поздрави в посланието си до римляните. При това старата християнска традиция му приписва и авторството на книгата Пастирът (Et virgines in domum meam), която до края на ІV век се счита за канонична и е неотменна част от Новия Завет. През V век тя обаче се изключва от състава на каноничните книги и всички нейни преписи на гръцки и латински език се унищожават. Едва в средата на ХІХ век бива открит нейният коптски превод и от него се прави нов латински превод, издаден в пълния му текст заедно с френски превод едва след Втората световна война (24). Но свързването на книгата Пастирът с името на апостол Ерм и идентифицирането му като неин автор почиват на сведенията, които е дал за него един друг бележит раннохристиянски автор и учен, Ориген, а по-голямата част и от неговите съчинения биват унищожени през V век, включително неговата История на църквата, от които до нас са стигнали само отделни цитати. И макар че изследвания и коментарии за книгата Пастирът се появяват в обобщаващите богословски съчинения на католиците и на протестантите още в началото на ХХ век, в които за нея се отделя едно от централните места в старохристиянската литература, в същото време продължават да се препечатват справочниците, в които името на апостол Ерм се придружава с въпросителен знак относно времето и мястото на неговото епископство (25) или с бележката, че бил епископ във Филипи и то след като ни са известни имената на всички епископи в този град, между които неговото име не се среща (26).

Колкото и да изглежда странно, потвърждение за апостолската дейност на Павел във вътрешността на Балканския полуостров ние срещаме тъкмо в коментариите на един от главните и най-усърдни разпространители на елинизма сред българското население, гърка Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1089-1126?). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към Римляните той пише: „[апостол Павел казва:] ‘...тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик’. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва ‘възвестих’, а ‘разпространих Благовестието’, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш ‘от Йерусалим ... дори до Илирик’, той казва ‘и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг...“ (27)

Голям брой сведения за широкото разпространение на християнството в централната и северната част на Балканския полуостров намираме и в агиографската литература, а и в историческите извори, ако и те да се съдържат в издания, станали вече библиографска рядкост (28 ). Потвърждават го също така и резултатите от археологическите изследвания, особено в последните десетилетия, макар и все още да не са напълно обработени и да оставят някои важни въпроси от хронологията нерешени – на първо място въпроса за времето и причините за разрушаването на многобройните църковни паметници по цялата територия на Балканския полуостров, построени между средата на ІV и края на V век (29).

Силните гонения на християни в централната и източната част на Балканския полуостров при императорите Деций и Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV век, за които сме осведомени от достоверни свидетелства на историческите извори, не са в състояние да спрат разпространението на християнството нито в този район, нито в останалата част от полуострова. Ако и жертва на гоненията да стават множество членове на християнските общини главно в провинцията Хемимунт, в района на Адрианопол (Одрин), както и в Малка Скития (Добруджа), голям брой местни жители-християни намират убежище от гоненията отвъд Дунав и повечето от тях се завръщат по родните си места още след Миланския едикт на Константин Велики (313 г.) и особено през втората трета на ІV век (30). По това време апостолическата църква на префектурата Илирик, която след административната реформа на Диоклециан обхваща една от четирите части на империята, заема първо място по влияние сред християнските църкви. А столицата на префектурата, Сирмиум/Срем, е резиденция на императора и седалище на архиепископ – един от четиримата архипископи, под чието върховенство са подчинени всички диоцези на римската империя.

Това привилегировано положение на църквата в Илирик ще се промени само в течение на няколко десетилетия. По време на т. нар. «ариански спор», който през втората четвърт на ІV век разкъсва християнството на два враждебни лагера, тази църква се стреми да играе примиряваща роля. От нея изхожда една нова форма за Символа на вярата, която трябва да доближи доколкото е възможно схващанията на крайните ариани и православни (31). Император Констанций ІІ, чиято цел не е поощряването на нито една от спорещите партии, а постигането на единство в църквата, приема като предмет за обсъждане предложения от църквата на Илирик и одобрен от църковен събор в Сирмиум през 367 година «Сирмиански символ на вярата», който да замени силно оспорвания предимно от голям брой източни епископи «Никейски символ на вярата». Последвалите този събор преговори на императора с представители на различните църковни партии имат за следствие одобрението на компромисната сирмианска формула дори от страна на най-крайните привърженици и противници на «Никейския символ на вярата» и Констанций ІІ свиква на следващата 368 година два църковни събора – в Селевкия, за източните епископи, и в Римини, за западните – които трябва да обявят за законно постигнатото споразумение. След оживени спорове с някои от крайните привърженици на арианската теза източните епископи приемат компромисния Сирмиански символ на вярата. В Римини обаче съборът не протича съобразно очакванията. Макар че малко преди неговото откриване православните епископи, включително някои от непреклонните застъпници на Никейския символ на вярата, са дали съгласието си за приемане на компромисната формула, папа Дамас успява да убеди повечето от присъстващите епископи да отхвърлят Сирмианския символ на вярата и да изключат от събора несъгласните с това делегати, включително всички епископи от Илирик. Съборът изпраща многочленна делегация да информира императора с това негово решение. Констанций ІІ, който се чувства лично засегнат от тези действия на западните епископи, не допуска делегацията да дойде в Константинопол, дава нареждане всички нейни членове да бъдат отведени в малкото градче Нике при Адрианопол, където биват подложени на натиск да потвърдят с подпис своето съгласие под Сирмианския символ на вярата. По същия начин биват заставени и останалите делегати на събора в Римини да потвърдят приемането на компромисния символ на вярата, на който вече се дава названието Символ на вярата от Нике – за разлика от Никейския символ на вярата. След тази процедура Констанций ІІ, въз основа на подписите на почти всички епископи, счита своята цел за постигната и на 1 януари 361 година, в деня на своя 25-годишен императорски юбилей, обявява единството на църквата.

Последвалите събития обръщат обаче хода на събитията на 180 градуса.

Смъртта на Констанций ІІ на 3 ХІ 361 година и краткото, но важно с последствията си управление на неговия наследник Юлиян (361-363), който ще бъде наречен «Отстъпник», дават нова насока на историята. След провалилия се опит на този император да премахне привилегированото положение на християнството и възстанови равноправието на всички религии, православната партия взима връх и за кратко време успява да се наложи над останалите църковни партии. Символът на вярата от Нике вече бива наричан полуариански (след 381 година ще се нарича «ариански») и се замества с Никейския символ на вярата, като в течение само на едно десетилетие са изключени от църквата един подир друг всички епископи от северните провинции на Илирик, както и от провинциите Мизия, Хемимунт, Тракия, Родопа и (Малка) Скития. Това разделение на църквата бива утвърдено на Втория вселенски църковен събор в Константинопол през 381 година, който ще зациментира разделението на църквата – седем века преди нейното окончателно разделение. През следващите десетилетия от православната църква ще бъдат изключени и повечето от църквите в Мала Азия, обвинени за привърженици на монофизитската ерес, а много от техните членове в течение на следващите две столетия ще приемат исляма.

Ако и църквата в Илирик да запазва своята независимост с подкрепата на император Теодосий ІІ (408-450), който поради това бива обявен от православната църква за привърженик на арианството, след неговата смърт натискът срещу „еретическата църква“ на Илирик се засилва. След като още в началото на последната четвърт от ІV век започват гонения срещу отделни групи „еретици-ариани“ (32), тези гонения се разрастват в края на V и началото на VІ век във въоръжени походи срещу населението в централната и западната част на Балканския полуостров и с разрушаването на по-голямата част от неговите църкви (33), като същевременно се засилва и натискът срещу неговите църковни водачи – в 516 година епископите от Източен Илирик биват закарани насила в Константинопол и хвърлени в затвора, където главите на църквите на Никопол в Южен Епир и Ниш умират (34). Юстиниан І (527-565) успява да усмири за няколко десетилетия размириците между православните и еретиците и учредява независима архиепископия за църквите в централната и западната част на полуострова, но тя не просъществува дълго след смъртта му, а влизащите в нейния състав диоцези продължават да се считат за независими от Константинопол и Рим, като отказват да вземат участие на следващите църковни събори.
На „еретиците-врагове на православието“ в Мала Азия и на Балкана се дават различни названия и се залепват всевъзможни етикети, с които се цели да се покаже, че те нямат нищо общо с християнството и водят началото си от някакви източни езически учения. Самите „еретици“ обаче не само твърдят, че са последователи на Христовото учение, но и подържат, че техните учители са получили това учение непосредствено от апостолите, на първо място Павел и Андрей и техните най-близки сътрудници. Независимо от названието, което им дава православната църква, като ги нарича манихеи, фундагиагити, маркионити или масалиани, а по-късно и богомили, те считат себе си за съвършени християни и ако в редки случаи възприемат някакво друго название, то е свързано само с имената на техни учители от най-тесния кръг на апостолите. В този смисъл и най-многочисленото християнско общество извън православната църква възприема названието павликяни (35). Макар и от страна на православната църква да се разпространява легендата, че основателите на това движение са били Павел и Йоан, синове на манихейката Калиника от Самосата в Месопотамия, последователите му отхвърлят категорично това твърдение и настояват, че следват Христовото учение, което техните деди получили непосредствено от апостол Павел.

И тъкмо тук ние се натъкваме отново на въпроса за Филипи и Филипопол.

Това, което създава най-големи затруднения на изследователите на павликянското учение, е въпросът за връзката му с България. След като не само малоазийските, а и българските павликяни свързват своето учение с апостол Павел, нито един изследовател не може да разбере как са се появили такива последователи на апостол Павел във Филипопол/Пловдив, с който град апостол Павел няма нищо общо, а във Филипи, където апостол Павел е идвал, и то два пъти, няма и никога не е имало павликяни (36). Наистина, според някои автори (37), следващи сведенията на Теофан Изповедник (38 ) и Патриарх Никифор (39), павликяните в Пловдивско били преселени там от император Константин Копроним още през VІІ век, но тези сведения трудно могат да се съчетаят със сведенията на Петър Сицилийски, чиято Историята на ересите на павликяните и манихеите се счита за главния и най-достоверен извор за павликянското учение. Според този автор арменските павликяни не само твърдели, че тяхната църква е македонската и е основана от апостолите Павел и Сила (40), но и един от техните главни учители и реформатор на тяхното учение, Константин, който от 653 до 684 година застанал начело на тяхното религиозно общество, приел името Силуан, т.е. Сила, и бил считан от последователите си за реинкарнация на този апостол, докато неговият наследник Симеон взел името Тит, и бил считан от своите съмишленици също за реинкарнация на едноименния ученик на апостол Павел. За основа на учението си и двамата възприемат единствено евангелията и посланията на апостол Павел, а при учението за реинкарнацията на душите следват християнската гностика, сочеща и за нея като изходна точка учението на апостол Павел (41).

Отговор на тези въпроси историографията не дава, също както не дава и на въпроса защо Петър Сицилийски, посвещава труда си на първия български архиепископ, заел своя престол след основаването на българската архиепископия в 870 година (42), докато повечето съвременни автори застъпват становището, според което ересите се появяват в българските земи едва при засиленото развитие на феодалния строй, последвало покръстването на българите в 865 година, като социално-политически движения. А това показва, че въпросите, свързани с разпространението на християнството в България, не могат да се считат за напълно изяснени и налагат още много допълнителни изследвания.
БЕЛЕЖКИ
(1) Литературата за Деянията на апостолите и за Посланията на апостол Павел е огромна и почти необозрима, макар и да представя почти без изключение официалното становище на католическата, протестанстската и православната църкви. Последните специални изследвания, в които се предлага и по-старата литература, са: Die Apostelgeschichte, übersetzt und erklärt von Josef Zmijewski (=Regensburger Neues Testament, begründet von Alfred Wilkenhauser und Otto Kuss, hrsg. v. Jost Eckert und Otto Knoch), Regensburg: Verlag Friedrich Pustet, 1972, от гледна точка на католическата църква, и Die Apostelgeschichte, erklärt von D. Hans Vonzelmann, Tübingen: J.C.B.Mohr (Paul Siebeck), 1972 – от гледна точка на протестантската църква. Доколкото те и двете представят официалното становище на съответната църква, в тях, както и в също така необозримото число справочни издания по Новия Завет, не може да се очаква отговор и дори поставяне на неудобни въпроси. – като напр. въпроса защо църковните общини в цялата сфера на дейността на апостол Павел, с изключение на твърде малкия район в южната част на Балканския полуостров, включена в началото на V век под непосредственото влияние на Константинополския патриархат, от края на ІV век се считат за еретически, а голяма част от тях преминават само няколко века по-късно към Ислама.
(2) Вж. Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия Завет. Издава Св. Синод на българската църква, София 1991, с. 1348 сл.
(3) Ако това сведение и да противоречи на установеното в историографията от векове убеждениие, че християнството е намерило привърженици само сред гръцкото население на Балканския полуостров, докато „заселилите се през VІІ век «славяни» и малко подир тях «прабългари-татари» са били убедени езичници и смъртни врагове на християните“, негово потвърждение намираме не само при археологическите изследвания, сочещи непрекъснато строителство на църковни сгради по цялата територия на нашите земи, а и от историческите извори, при това и от сведения на гръцки автори, имащи всички основания да отричат християнството на българското население преди неговото „покръстване“ в 865 година. Така именно един от най-усърдните разпространители на елинизма сред българското население, гъркът Теофилакт Охридски, архиепископ български (1089-1126?) в своите съчинения между другото коментира писмото на апостол Павел до римляните (Migne PG, 124, кол. 5448-20 – срв. ГИБИ ІХ,2/1994, с. 233): „...тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик.“ Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва „възвестих“, а „разпространих Благовестието“, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш, от Йерусалим ... дори до Илирик’, той казва ,и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг“ – текстът е според превода на Ил. Илиев в ГИБИ). Не по-малко интересно е сведението, което дава за българите един друг грък, заемал Охридската архиепископска катедра – Димитрий Хоматиян (ок. 1216 – ок. 1234): „...[мизийците], които народът обикновено знае и като българи ... прогонени някога от ръката и мощта на Александър от Олимп при Бруса [...] след много години преминали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирия, а и голяма част от Македония и Тесалия“ – Димитрий Хоматиян, 27 юли, Памет на св. наш отец архийерарх и чудотворец Климент, епископ на България в Охрид: (Александър Милев, Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки, София: Издателство на БАН, 1966, с. 175). Вж. също и известието на Филосторг: „Урфила довел в ромейската земя многоброен народ от отвъддунавските скити, наричани някога гети, а сега готи, които поради своето благочестие избягали от собствените си земи“
(4) След окончателното присъединяване на това, което е останало от македонската държава в началото на ІІ в. пр. Хр. към римската империя (168 г. пр. Хр.), страната бива разделена на 4 части, които в 148 г. отново се обединяват в една преторианска провиция под названието Македония. При административната реформа на Диоклециан (284-313) провинцията Македония се разделя на две части, Makedonia prima и Makedonia secunda, при което деление някои нейни райони се включват в съседните провинции.
(5) Вж. напр.: Johanna Schmidt, Philippoi (Φίλιπποι), в: Paulys Real-Encyclopädie des classischen Altertumswissenschaft, Bd. 38/1938, кол. 2206-2244. Авторката обръща също внимание на сведението, че градът е римска колония, говорещо, че то е по-късна интерполация, направена с цел да се предаде по-голяма достоверност на разказа за конфликта на апостолите с римската власт. В действителност по време на пътуванията на апостол Павел по Балканския полуостров всички по-големи градове имат статута на колония, а това се споменава само за Филипи.
(6) По време на археологическите разкопки през 1937 година биват открити „останките от затвора във Филипи“ и от тогава се включват в екскурзоводната програма на смирените поклонници, макар и малко по-късно да се оказва, че този „затвор“ в действителност е бил водният резервоар (цистерна) за съседния езически храм.
(7) В гръцкия текст е казано: ¹me‹j då ™xepleÚsamen met¦ t¦j ¹mέraj tîn ¢ζύmwn ¢pÕ Filίppwn, ka˜ ½λqomen prÕj aÙtoÝj e„j t¾n Tr£da (Novum Testamentum Graece edit. E. Nestle et K. Aland, Stuttgart: Würtenbergische Bibelanstalt, 251963). В българския превод на Библията се казва: А ние отплувахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях, дето прекарахме седем дни – Библия сиреч книгите на Свещеното писание... (вж. бел. 2), с. 1353. Но както на това място, така и на някои други места в установения от църковната традиция текст, при някои преводи тихомълком се правят «малки» поправки. Така в превода на Тилман, възприет от германската католическа църква за официален (Die Heilige Schrift des Neuen Thestamentes, übersetzt von Fritz Tillmann, Leipzig: St. Benno-Verlag, 1951) не се казва „absegeln“ (отплавахме), както в почти всички останали немски преводи а „abfuhren“ (отпътувахме).
(8 ) Σταυρός Μερτζίδης, Όι Φίλιποι. ”Eρευναι καί μελέται χωρογράφικαι, Κωνσταντινοπόλεος, 1897, с. 96 сл.
(9) Освен Филипопол и Филипи, още два града са носили през античността името Филипопол, респ. Филипополис, от които единият се намира в провинцията Арабия и е основан в 244 г сл. Хр. от римския император Philippos Arab, а другият е във Фригия и също не може да има връзка с пътуването на апостол Павел. За смесване имената на Филипи и Филипопол при разказа от Деянията на апостолите не пише нито този автор, нито бележитият френски историк Пол Люмерл в обширната си монография за Филипи и неговите архитектурни паметници: Paul Lemerle, Philippes et la Macédoine orientale à l’époque chrétienne et byzantine. Recherches d’histoire et d’archéologie, Paris: E. de Boccard, 1945 (=Bibliothéque des Écoles françaises d’Athénes et de Rome, 158).
(10) Вж. Johannes Kromayer und Georg Veith, Heerwesen und Kriegsführung der Griechen und Römer (=Handbuch der Altertumswissenschaft, Abt. 4, Teil 3, Bd. 2), München: C.H.Beck, 1928, c. 435.
(11) Както е известно, Херодот още в първата книга на своята История определя съвсем ясно различията между тези народи и гърците, както и границите на населяваната от тях територия – срв. Herodoti Нistoriae, rec. Carlos Hude, Oxonii, 31927, I, 57-58, V, 3,2; бълг. превод: Херодот, История І-ІІ, Превод от старогръцки П. Димитров, под редакцията на Георги Михайлов, София: Наука и изкуство, 1986.
(12) Вж. напр.: Otto Hoffmann, Die Makedonen, ihre Sprache und ihr Volkstum, Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1906; Albert Thumb, Handbuch der griechischen Dialekte, I, Heidelberg: Winter, 21932, c. 9 сл.; Jean N. Kalléris, Les anciennes Macédoniens. Ètude linguistique et historique, 2, 1, Athéne, 1954 (=Collection de l’Institut Français d’Athènes 81). По този въпрос срв.: Ганчо Ценовъ, Народността на старитѣ македонци, София, 1938 и G. Sotiroff, The Language of Constantine the Great (Elementa nova pro historia Macedono-Bulgarica, Regina, Saskatchewan/Canada: Lynn Publishing Co., 1986).
(13) „...Аз твърде много се зарадвах в Господа, задето вече отново почнахте да се грижите за мене.[...] Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява. При все това добре сторихте, като взехте участие в моята скръб. А знаете и вие, филипяни, че в начало на благовестието, когато излязох из Македония, нямаше нито една църква, която да ми даде, или от която да приема нещо, освен вас еднички; защото и в Солун, и веднъж, и дваж ми пращахте за нужди. Казвам това, не че искам да ми давате, но търся плода, който се умножава във ваша полза.“ – Послание на апостол Павла до филипяни, 4, 7-17, в: Библия сиреч книгите на Свещеното писание... (вж. бел. §5), с. 1448. Според апостол Павел Солун е извън Македония: „когато излязох из Македония... ...и в Солун, и веднаж, и дваж ми пращахте за нужди.“
(14) Части от Христинополския апостол се съхраняват в Историческия музей на Лвов и Библиотеката на АН на Украйна в Киев – за него вж. Aemilius Kaŀužniački, Aktus epistolaeque Apostolorum palaeoslovenice. Ad fidem codicis Christinopolitani sæculo XII-o scripti, Vindobonae, 1896. Преглед на литературата в Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР XI-XIII вв. Москва: «Наука» 1984, с. 101-103.
(15 ) Тази приписка за първи път обнародва E. Kaŀužniački, Zur Geschichte der bulgarischen Benennung der Stadt Philippopel, в: Archiv für Slavische Philologie, Bd. XVI, Berlin 1894, с. 594-596: „Сию поyщать wт Аqинъ, видıвъ ихъ прıже и ходивъ сквозı ª. А съказани еписюлиª се сть: АпЃлъ многы печали приимъ въ Вери и въ Плъ‘п’дивı Македоньскıмь и въ Корин'qı, разоyмıª же, лико подъª стрЃсти въ Селоyн'и ªкоже и въ инıхъ градıхъ, да боª с­, да не, слышавъше, Селоyнªне, пакостьни боyдоyть wт неприªзни сотонины, оy„вıдıвъ же, ªко и мьртвыхъ зıло желıють, сего дıлма поyщаòь Тимо‘qеª съ епистолию сею к ни„мъ“. Въз основа на нея, вместо да я свърже с пребиваването на ап. Павел във Филипопол, той вади заключението, че и „Филипи се наричал по тракийски език «Плъпдив»“. Това негово заключение възприема също и Живка Велкова – Živka Velkova, Die Namen Plovdivs im Laufe der Jahrhunderte, в: PULPUDEVA. Semaines Philippopolitanes de l’histoire et de la culture thrace 1, Plovdiv, 4-19 Oktobre 1974, Sofia: Editions de l’Academie Bulgare des sciences, 1976, c. 175: „Im Text wird betonnt, daß es sich um das makedonische Philippi zum Unterschied vom thrakischen am Hebros handelte“.
(16) Гръцкият текст на Новия Завет прави разлика между имената Хермес и Ерм, което деклинирано се предава като ۥEρμ©ν – срв.: Novum Testamentum Graece (вж. бел. §6), с. 424. Макар че етимологията и на двете имена да изхожда от една и съща първоначална форма, в езика на местното балканско население това име се явява последователно като Ерм, респ. Герман, за разлика от гръцкото Хермес.
(17) 16, 14: „Поздравете Асинкрита, Флегонта, Ерма, Патрова, Ермия и другите с тях братя“.
(18 ) 16, 5: „Поздравете моя възлюбен Епенет, пръв повярвал в Христа в Ахаия“.
(19) 16, 7: „Поздравете Андроника и Юния, мои сродници и съзатворници, които са чутовни между апостолите и които още преди мене повярваха в Христа“.
(20) Данните за дейността на Епе(ме)нет (Epænetus episcopus sirmiensis I) и Андроник (Andronicus episcopus sirmiensis II) са подкрепени от документи, събрани от Даниел Фарлати: Daniele Farlatus, Ecclesia Sirmiensis olim metropolis, в Illyrici Sacri, VII, Ecclesia Diocletiana, Antibarensis, Dyrrhachiensis et Sirmiensis cum earum suffragantes, Appendix, Venetiis: Apud Sebastianum Coleti, 1817, c. 449-612. За Епенет/Епеменет (Epænetus/'EpainetÒj) вж. с. 465-469; за Андроник – с. 469-482. Въпреки, че за автентичността на тези данни не съществуват никакви съмнения, в списъка на светците, почитани от българската православна църква, за същия св. Епенет се твърди, че бил епископ на Картаген (?!), а за св. Андроник – че „благовествал в разни страни и бил епископ в Панония“ – Жития на светиите, София: Синодално издателство, 1974, с. 358 и 254. Очевидно авторите на този труд не са знаели, че римската провинция Долна Панония се е намирала в префектурата Източен Илирик със столица Сирмиум, който е бил от ІV век седалище на автономен архиепископ, докато Горна Панония, включваща днешна Чехословакия, се е намирала в Западен Илирик и е била под върховенството на Западната църква; през римската епоха Горна Панония няма епископ и едва в 972 г. папа Йоан ХІІІ учредява епископия в Прага.
(21) Преглед на старата литература за св. Ерм при Otto Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, I Vom Ausgang des apostolischen Zeitalter bis zum Ende des 2. Jahrhunderts, Freiburg i.B.: Herder, 1902, 21913, репр. Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1962, с. 465-475, от гледна точка на католическата църква, Adolf von Harnack, Geschichte der altchristlichen Literatur bis Eusebius, I Die Überlieferung und der Bestand, 1. Halbband, Leipzig: J. C. Hinrichs Verlag, 21958, c. 49-58, 475, от гледна точка на протестантската църква, както и Robert Joly, Hermas – Le Pasteur, Introduction, texte critique, traduction et notes, Paris: Les Éditions du cerf, 1958 (=Souces chrétiennes Nr. 53). Сведения за него се дават във всички православни и католически синаксарии, изхождащи от Менология на Василий ІІ, където изрично е споменато, че е бил епископ във Филипопол – Menologium græcorum Basilii Porphyrogeniti imperatorus jussu editum... в Migne PG, 117, Parisis 1848 (репринт Turnholti (Belgium): Typographi Brepols Editores Pontificii, 1966), кол. 144 В/С. За православните синаксарии вж.: Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae édit. H. Delehaye (=Propylaeum ad Acta Sanctorum novembris), Bruxelles, 1902, index и Архиепископъ Сергiй (Спасскiй), Полный Мѣсяцесловъ Востока, I Восточная агиологiя, Владимiр: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 595 (Ермъ), IІ Св­той Востокъ, часть первая, Изданiе второе исправленное и много дополненное, Владимiръ: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 4 (4. январь, Соборъ свв. 70 апостоловъ), 68 (8. мартъ), 102 (8. Апрýль), 163 (31. май), 344 (5. ноябрь). Интересно е какво се съобщава за него на руските читатели в интернет: „Римский гражданин, но по происхождению грек. Жил в конце I века. Был епископом в Филиппополе Фракийском. О Ерме упоминается апостолом Павлом в Послании к Римлянам: приветствуйте Асигкриста, Флегонта, Ерма (Рим. 16, 14)“. – Как ще е живял в края на І век, когато ап. Павел му изпраща поздрави в Посланието до римляните, което е писано не по-късно от 52 г.? И откъде знае авторът на този текст, че бил римлянин от гръцки произход, след като името му в гръцкия текст на Новия Завет не се дава в гръцка, а в латинска транскрибция? Но за него пише и в Жития на светиите (вж.. бележка 20), с. 268, под 31 май: „Св. Ерм е един от 70-те апостоли на Иисуса Христа. Споменат е в посланието на св. ап. Павел до Римляни (Рим. 16:14). Бил е епископ във Филипопол (Пловдив), както това се вижда от списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски. Св. ап. Ерм свършил мъченически живота си. Той оставил твърде поучителната книга «Пастир»“.
(22) Вж. напр. Vollständiges Нeiligen-Lexikon, hrsg. v. Johann Evangelist Stadler, II, Augsburg 1861, репр. Hildeshеim/Zürich/ New York: Georg Olms Verlag, 1966, c. 674.
(23) Pius Bonifacius Gams, Series episcoporum ecclesiae catolicae, Regensburg: Josef Manz, 1873 (репр. Graz: Akad. Druck- und Verlagsanstalt, 1958), c. 427.
(24) Robert Joly, Hermas – Le Pasteur... (вж. бел. 21) – преводи на други езици или други издания на латинския текст не ми са известни.
(25) Вж. напр. The Catholic Encyclopedia, VII – Robert Appleton Company Online Edition 2003: „First or second century“ –
http// http://www.newadvent.org/cathen/Hermas/htm .
(26) За епископите на Филипи вж. P. B. Gams, Series episcoporum ecclesiae catolicae (вж. бел. 23).
(27) Migne PG, 124, кол. 5448-20 – срв. ГИБИ, ІХ,2, София, 1994, с. 233; тук се цитира преводът на Илия Илиев.
(28 ) Основните изследвания и сборници на документи във връзка с историята на християнството на Балканския полуостров са: Michaelis Le Quien, Oriens Christianus, in quatuor patriarchatus digestus; quo exhibentur ecclesiæ, patriarchæ, cæterique præsules totius Orientis; Opus Posthumum, tomus I-III, Parisiis, 1740 (репр. Graz: Akademische Druck- und Verlagsanstalt, 1958) и Daniel Farlatus, Illyriciim sacrum, І-VІІ, Venetiis, 1751-1819 – по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chrétiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliotèque des Écoles Françaises d’Athènes et de Rome publiée sous les Auspices du Mimistére de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.
(29) Опитът да се припише на „готите“ и „славяните“ разрушаването на такъв голям брой монументални и солидни църкви – досега разкопаните по цялата територия на Балканския полуостров, включително Гърция, са са над 200 – не е убедителен, а това не се потвърждава и от историческите извори, които свидетелствуват само за грабителски нападения.
(30) Вж. Philostorgius, Kirchengeschichte. Mit dem Leben des Lucian von Antiochien und den Fragmenten eines arianischen Historiographen, hrsg. von Jos. Bidez, besorgt von Fr. Winkelmann, Berlin: Akademie-Verlag, 31981, c. 173-4. Срв. ГИБИ І/1954, с. 30.
(310 Основното различие между възгледите на «православните» и «арианите» е по отношение естеството на Бога Отец, Бога Син и Светия Дух, както то се изразява в Символа на вярата (Християнското верую). Според «православните», Светата Троица е единосъщна, т.е. Бог Отец, Бог Син и Светият Дух са от едно и също естество, докато според «арианите» Бог Син и Свети Дух имат различно естество от това на Бога Отец, който единствен е извън времето и пространството. Според Сирмианската формула на Символа на вярата естеството на Бога Син и Светия Дух е подобносъщно на естеството на Бога Отец., а Илирийската църква твърди, че е наследила Христовото учение направо и непосредствено от апостолите. От тук се вижда, че разликата в схващанията на «православните» и «арианите» е качествена, а не количествена и следователно не може да се каже, че компромисната формула на Илирийската църква е „полуарианска“, а още по-малко, че е „арианска“, което обозначение за нея ще срещнем не само в трудовете на «православните» богослови от ІV и V век, но и в повечето от съвременните трудове по история на църквата, независимо от това становището на коя от църквите те представят – на православната, католическата или протестантската.
(32) Първото изгаряне на група от 26 ариани на 26 март 378 година по нареждане на папа Дамас и императорите Валенс и Грациан, за което сме осведомени от историческите извори, е последвано от масов бунт на местното «арианско» население, в помощ на което идват многочислени въоръжени отряди от народите отвъд Дунав, завършил с пълното поражение на римската войска при Адрианопол на 9 VІІІ 378 година и изгарянето на император Валенс. Вж. по този въпрос моята предварителна публикация в интернет: Кои са светите 26 мъченици, които църквата чества на 26 март? – http://oshte.info/004/000105//03/2103/05.htm .
(33) По същия начин централната власт на империята преследва и привържениците на «еретиците» в Мала Азия. През следващите три века, особено при управлението на императорите Константин Копроним (741-775), Михаил Рангаве (811-813), Лъв Арменец (813-820) и императрица Теодора (842-856), преследванията ще добият чудовищни размери – вж. подробности при Ignaz von Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte des Mittelalters. І Geschichte der gnostisch-manichäischen Sekten im früheren Mittelalter, München 1890 (репр. Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1968), с.9-15.
(34) Вж. J. Zeiller, Les origines chrétiennes... (вж. бел. 28 ), с. 382.
(35) Главни източници за историята и учението на павликяните са трудовете на Петър Сицилийски (Petri Siculi historia et refutatio atque everio hæreseos Manichæorum qui et Pauliciani dicuntur, Bulgariæ archiepiscopo nuncupata) и патриарх Фотий (Contra Manihæos). Макар и силно пристрастни, те предават много факти, спомагащи за разбирането на това учение.
Петър Сицилийски пише своята история въз основа на сведенията за павликяните, които придобива в тяхната страна при горното течение на Ефрат, където е изпратен от император Василий І, за да преговаря за размяна на пленници след войната между Византия и арабите в 867 г. Неговата книга е публикувана по единствения стигнал до нас ръкопис във Ватиканската библиотека за първи път в 1604 г., a най-доброто нейно издание е на Johann Carl Ludwig Gieseler, Petri Siculi historia Paulicianorum, I-III, Appendix, Gottingæ: Typus expressit Huthius, 1845-1849. Малък откъс от текста в български превод и с бележки от В. Тъпкова-Заимова вж. в ГИБИ, ІV, София 1961, с. 107-112. Обширно резюме в немски превод – при Döllinger (вж. бел. 33), с. 1-33.
Библиография за павликяните вж. при Димитър Ангелов, Богомилството в България, София: Наука и изкуство, 1969, с. 123 сл. Там са изложени и възгледите на автора за учението на павликяните и неговата връзка с богомилите.
(36) По този въпрос вж. преди всичко студията на Грегоар – Henri Grégoire, Les Sources de l’Histoire des Pauliciens. Pierre de Sicile est authentique et «Photius» un faux, в: Bulletin de la Classe des Lettres et des Sciences Morales et Politiques, 5e Série, XXII, Bruxelles, 1936, c. 102 сл.
(37) Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, І, 1, София/ Наука и изкуство, 21970, с. 267, Вж. също Петър Мутафчиев, История на българския народ (681-1323). Под редакцията на проф. Васил. Гюзелев, София: Издателство на БАН, 1986, с. 121.
(38 ) ГИБИ ІІІ/1960, с. 269 сл.: „Император Константин заселил в Тракия сирийци и арменци, които докарал от Теодосиупол и Мелитена. От тях се разпространила павликянската ерес“.
(39) Пак там, с. 301: „Константин почнал да укрепва градовете в Тракия, гдето заселил сирийци и арменци, които преселил от град Мелитена и Теодосиопол, и им подарил щедро това, от което се нуждаели“.
(40) Вж.І. Döllinger, пос. съч., с. 3-5. Срв. също коментариите на Грегоар, пос. съч. (вж. бел. 36), по този въпрос.
(41) Вж. Geddes MacGregor, Reincarnation in Christianity, Wheaton: The Theosophical Publ. House, 1985; немски превод: Reinkarnation und Karma im Christentum, München: Droemersche Verlagsanstalt Th. Knaur Nachfolger, 1990, и по-специално гл. V, Der Angriff auf Origenes, с. 68-86, където се предават изказвания по този въпрос на Климент Александрийски и Ориген, както и възгледите на албигойците.
(42) Вж. коментариите на В. Тъпкова-Заимова към нейния превод на откъсите от труда на Петър Сицилийски (вж. бел. 35).


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Нед Мар 01, 2009 8:44 pm 
СПЕЦИАЛНА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА ВСИЧКИ СЪФОРУМЦИ, КОИТО СИ ЗАДАВАТ ВЪПРОСА:
КЪДЕ ИЗЧЕЗНАХА ТРАКИТЕ - НАЙ-МНОГОБРОЙНИЯТ НАРОД СЛЕД ИНДИЙЦИТЕ, СПОРЕД ХЕРОДОТ !!!!


/Интервю на Люба КУЛЕЗИЧ във в-к "Монитор"/
http://www.monitor.bg/opinions/article? ... 0&eid=1093

Проф. Асен Чилингиров, изкуствовед: Да изправим историята си с главата нагоре

Истината за българската идентичност трябва да бъде ревизирана от корен


Роден през 1932 г. в София
Завършил история на изкуството в България и в Берлин.
Живее, преподава и пише в Германия от 1966 г.
Автор на над 500 научни публикации, сред които основните са посветени на българската средновековна и културна история

- Г-н Чилингиров, поводът ни да се срещнем е публикуваният на български ваш двутомник "Българската архитектурна школа". От 41 години живеете в Германия и се изявявате като изкуствовед, който ревизира основни предубеждения и табута в българската културна история. Какво непознато и неочаквано ще научи човек от книгата ви?
- Не ме питайте "какво". Всичко. Оказа се, че историята на българската архитектура ни помага да разберем по-добре историята на архитектурата изобщо. И не само това. Променя се цялостната гледна точка за живота по българските земи векове преди основаването на държавата ни. Защото по българските земи е имало обособена и характерна строителна традиция още от преди 5 хиляди години, която продължава до 19 век. Дори през петте века османско владичество тя не изчезва. Османците я поемат. Прилагам много доказателства, че османската архитектура изхожда от българската строителна техника, а не от византийската, както е разпространеното мнение. В Османската империя нашата традиция се поддържа, за да дойдат през 18 век други българи, които да я вземат от турците и да я развият по-нататък. Като най-ярък пример за дълговечна българска приемственост привеждам църквата на Рилския манастир.
- Защо именно нея? Какво следва от това в познанията ни за българите и техните културни корени?
- През 1957 г. моят най-близък приятел, архитект Мушанов изследваше и реставрираше джамията в Самоков. Под първия пласт стенописи изведнъж излезе чертеж на християнска църква. Мушанов успя да идентифицира, че това е предварителен план на църквата в Рилския манастир. От тогава за мен стана много важно да намеря отговор на въпроса защо в една стара турска джамия има чертеж на български християнски храм. Точно тогава в Германия ми беше възложено да напиша голяма книга за изкуството на Атонските манастири. Цели 11 години съм посещавал Атон във връзка с тази задача. В главен момент от работата ми се превърна чудният случай, при който в архива на Зографския манастир намерих сметководната книга на манастира. Оказа се, че тя съдържа данни за всички майстори, които са построили църквата на Зографския манастир в първите години на 19 век. Отчитано е дори с какво са се хранили, какво са пили, какви надници са получавали, каква работа са свършили, колко е струвал един пирон или една тухла в градежа. От тази книга успях да извлека данните кои са тези майстори. Били са българи, братя и тяхната работа се е отличавала с характерни белези. Такова разделение на работата е имало, че и днес ни е трудно да си го представим. Единият от братята правел тухлите, но по свой калъп. Другият - мазилката, също по свой тертип. Така може да се разбере кои църкви са дело на това фамилно строително ателие, чийто родоначалник се нарича Йоан, синът му Павел и т.н. Произходът им е от Костурско. В крайна сметка доказах, че техни са джамиите в Самоков, в Тирана, в Берат /днешен Белград/, но и ред християнски храмове, между които и църквата в Рилския манастир. Всъщност, става дума за строителна традиция, която е пренесена още от първите векове след Христа и която е съществувала по българските земи.
- Какво променя този факт в представите ни за българската идентичност?
- Едно от обясненията е, че тези църкви, които по българските земи до 6 век са били няколко стотин, а впоследствие са били разрушени, отговарят на различен църковен ритуал. Причината за унищожаването им е била, че религиозните възгледи, на които са отговаряли, са били обявени за ерес след Никейския вселенски събор в началото на 4 век. Има достатъчно доказателства за наличието на множество християнски храмове по това време, но те като план са различни от византийските. Това са две различни естетически и богословски концепции. При това българската датира още от 1 век.
Така опираме до един генерален въпрос:
Досега ни се натрапва, че българите са някакви пришълци - дали са т.нар. прабългари, придошли от Волжка България, дали са славяни от Карпатието или Задкарпатието и т.н. Но според Херодот вторият по големина народ след индийския е бил тракийският народ. Къде е изчезнал този народ? И как е възможно някакви чергари да изместят уседналото население? Няма такъв случай в историята на културата. Трябва обаче да се върнем 3500 години преди нашата ера, за да напомним, че населението по нашите земи неколкократно се е разселвало по други места. Част от него отива към Волга и Памир. И именно техните наследници много векове по-късно се връщат от там - тук. Плод на това завръщане към прародината, е случилото се тук през 6, 7,8 век, включително и основаването на Българската държава. Има исторически извори, които потвърждават тази теза. В общи линии това е обяснението защо по нашите земи няма прекъсвания на художествената традиция. Така стигаме до необходимостта да ревизираме наложилите се схващания за произхода на българите и на българското изобщо.
- Очаква се излизането и на друга ваша книга за т.нар Симеонов съборник, която също съдържа открития за мащабите и влиянията на българското християнство и култура . Какви са те?
- За мен беше едно от най-големите открития да разбера, че и в Русия са били запазени страшно много материали за българската история. Основен момент тук е, че в средата на 10 век в Киевска Русия, която по това време се управлява от самодържицата Олга, се е намирал един огромен ръкопис, донесен от България. Той е разкъсан там на части, преписван е многократно. А преписите са базата на цялата руска средновековна книжнина. Този ръкопис се нарича "Цар Симеоновият сборник". Той се счита за протографа, т.е. за оригинала, от който се преписват няколко руски книги.
- Защо е важно да се знае това?
- Още в средата на 19 век един много голям руски учен Шахматов започва да работи върху този сборник. След 20 години, през 1885 г. написва книга за изследванията си. Тя е унищожена от цензурата. В нито една библиография или европейска библиотека няма следа от нея. Имах щастието да намеря единствен екземпляр в Берлинската библиотека. Нямам понятие по какъв начин е спасена. А е унищожена, защото представя цялата руска литературна история в съвсем нова и различна светлина. Шахматов е показал, че оригиналните български ръкописи от Симеоновия сборник са били унищожени, намира документи защо е станало това, открива и следите от тях. Публикациите му са обявени за антипатриотични. Успях да докажа, че множество преписи на руски летописи от 15 и 16 век са пълни със следи от български източници. Най-яркото доказателство е езикът и синтаксисът, донесени с този сборник в Русия. Това не е говоримият руски език, той е изкуствен за тях, книжовен, преписват го без да го разбират. Например, един от големите днешни учени Творогов не може да разбере какво значи "черга" или "братовчед". Стига се до парадоксални грешки в прочита на ръкописите поради това, че приемат наготово съхранени части от българския език без да го познават.
- Как се е разбрало, че става дума за текстове от времето на Цар Симеон?
- През 1840 г. княз Михаил Оболенски е оглавил най-важния и най-тайния от руските архиви - на външното министерство в Москва. В него намира сборник от 15 век и успява да докаже, че е препис от българския протограф от 10 век. Как? Първо по съдържанието, описващо над 720 отделни съчинения. Но в самия сборник са били отпечатани само една трета от тях. Оболенски открива, че другата част се съдържа в т.нар. "Изборник князя Святослава", минаваща за втора по важност руска преписана книга. Тя била намерена през 1817 г., а в нея имало посвещение, което е било изчегъртано от пергамента. На мястото на изчегъртаното е било написано Святослав. След това се установява, че е било изчегъртано името на българския цар Симеон. И до ден днешен в науката се поддържа становището, че преписвачът през 1073 г. е направил тази поправка. Но в този сборник има осем листа с илюстрации, които са прикачени към него. Защото от унищожения български оригинал са се запазили именно тези илюстровани страници, вероятно на някого му е дожаляло за тях. Моето откритие е именно, че тези осем страници са следата към оригинала - "Симеоновият съборник".
- В заключение, до какви равносметки ни водят вашите изследвания?
- Първо, трябва да знаем, че нашето население е коренно за района около Черно море, през Балкана и чак до северната част на Мала Азия. То е имало свой език и своя писменост още преди Христа, на тях стъпва българският език. Гърците са наричали тази народност Велика Скития. Това население е в основата на Българската държава. То получава християнството още в 1 век от н.е. и превежда Библията. Създава своя книжнина, свое изкуство. Всъщност, Кирил и Методий превеждат и транскрибират книгите, написани на предишната азбука - глаголица. И за Рим, и за Константинопол това е писменост на еретици, затова трябва да бъде легализирана. Борис не покръства българския народ, а именно легализира съществуващото християнство на българите. Синът му Симеон определя това християнство като единично, независимо, вътрешно неподвластно на чужди шапки.
- Защо толкова важни тези за българската история изглеждат забравени?
- Те не са се забравили. Навсякъде откриваме материални следи, водещи към тях. Но от първия училищен клас ни се натрапват едни и същи лъжи. Те трудно се преодоляват, защото много интереси се преплитат в тях. Интерес имат гърците, интерес имат руснаците заради ред вътрешно- политически и геополитически причини. Руската национална доктрина, която е имперска, се крепи на твърдението, че русите са приели християнството от Византия и то по времето на най-голямото й могъщество, когато тя обхващала цяла Мала Азия и целия Балкански полуостров. Мислите ли, че без съпротива ще бъде приет фактът, че християнската традиция на Русия е дошла от Симеонова България? Затова тези и други мои изследвания не са били приемани дружелюбно, особено от руски академични кръгове.


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Чет Мар 05, 2009 12:36 pm 
Невероятен е този проф. Асен Чилингиров! Поздравявам го за огромния, непосилен труд!!!
Страхотни статии и материали, изчетох ги с голямо удоволствие. Сега мисля да се стегна и да започна да издирвам и аз още материали за г-н Чилингиров и творчеството му.
:D

Като например този сайт, на който има коментар относно някои от книгите му, а именно "Готи и гети - изследвания" I и ІІ. Ето линк:
http://www.ivanstamenov.com/?page_id=5
http://www.ivanstamenov.com/?page_id=33

Ето и за книгата "Цар Симеоновият Съборникъ":
http://www.ivanstamenov.com/?page_id=6

Между другото сайта го разгледах по-подробно и си заслужава според мен. Доста интересни неща открих там.


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Чет Мар 05, 2009 4:15 pm 
Преди година и половина излиза двутомникът на Асен Чилингиров "Българската архитектурна школа"
Ето предговора му:


БЪЛГАРСКА АРХИТЕКТУРНА ШКОЛА – ФИКЦИЯ ИЛИ РЕАЛНОСТ?

В българската историография и изкуствознание е установена доктрината за основаването на българската държава в 681 година и за покръстването на нейното население в 865 година. Тази доктрина се основава на предпоставката, че това население се състои в по-голямата си част от заселили се на Балканския полуостров в течение на VІІ век славянски племена, дошли от Задкарпатието, както и на малък брой «прабългари» (или «първобългари», което понятие напоследък измества другото), за чийто произход и етническа принадлежност продължават да се водят от много векове спорове, без да се постигне приемливо за всички спорещи страни решение. И според същата предпоставка, това население заместило предишното местно население, което изчезнало напълно и безследно при неизвестни за историческите извори обстоятелства, и то заедно със своя език и култура, със своите обичаи и традиции, със своите религии и култове. А че старото и изчезнало местно население имало своя собствена висока духовна и материална култура, ние научаваме всеки ден нещо ново от откритите при археологически разкопки нейни паметници – произведения на художествената металообработка, надминаващи със своето техническо съвършенство едва ли не всички познати на нас златарски произведения от следващите хилядолетия. Но и писмени паметници от преди много хилядолетия – от една епоха, от която не са запазени следи от писменост никъде другаде в Европа. През тази епоха населението на Средна и Северна Европа едва започва да излиза от каменния век след последния ледников период, сковал с дебели слоеве лед цялата негова територия – но не и нашите земи, чието население познава интензивното земеделие още когато средно- и североевропейците живеят по пещерите и се препитават с лов и риболов.

По-малко знаем за архитектурата и изобщо за строежите на населението на нашите земи в най-далечното минало. Че преди повече от шест хиляди години то си е строило солидни жилищни сгради, научаваме от няколко глинени модели, съхранявани в български музеи, но е имало и благоустроени градове – и то дълго преди да възникнат първите колиби и селища на север от Алпите. Такъв град е бил Севтополис, чиито останки бяха открити при строежа на язовира Копринка, за да бъдат малко след това залети с вода. И ако при този град имаме рядкото изключение, че е напуснат и изоставен още в далечното минало, едва ли не всички големи съвременни наши градове са построени на мястото на древни градове, като културният слой под днешните постройки на места надминава 10 метра. И съвсем не е рядкост, при строежа на някоя сграда да се разкрият огромни съоръжения като театри, стадиони и терми – но и църкви с внушителни размери. Повечето от тези строежи археолозите отдават на „римски“ или дори „гръцки“ колонизатори – при все, че такива строежи на местното население по нашите земи са засвидетелствувани още дълго преди основаването на Рим, но и преди гръцката цивилизация. А и самите колонизатори от гръцките градове са изумени при своето стълкновение с високата култура на народа, населяващ цялото черноморско крайбрежие от всички негови страни, за чието население те знаят, че е едно и също и говори на един и същ език.

По какъв начин се прекъсва културната традиция на този огромен район, част от който съставя сега и в миналото нашата страна, само съвременните изследователи смятат че знаят и искат да наложат на всички това свое убеждение, макар и да нямат никакви доказателства за него. И да внушат на всички, че е имало такова прекъсване – при това не само в областта на политическия и културния живот, но и в традицията на говоримия език, на обичаите и на фолклора, при които запазилата се в течение на много хилядолетия народна памет оборва всяко тяхно твърдение в този смисъл.

Изследванията в настоящия двутомник нямат за обект решаването нито на лингвистични, нито на демографски проблеми - но и на религиозни проблеми, колкото те всички и да са свързани помежду си, поради което в отделни случаи се обръща внимание и на тях. Главната тема тук е строителната традиция – и то за един твърде дълъг период от късната античност до ХІХ век. Че свързаната с тази тема проблематика не може да се реши с изключването на останалите области от културния, духовния и политическия живот, се разбира от само себе си, но тук те ще бъдат оставени настрана, за сметка на главната тема.

Съвременната българска историография поставя строго определени граници между историята и културата на българската държава и историята и културата на населението на нашите земи в предишните епохи. Последните открития на микробиологията, но и на езикознанието с използването на досега непривличани за филологически изследвания и твърде малко познати на широките кръгове от обществеността лексиграфски материали от древните евразийски народи, лишават от почва всички досегашни хипотези, на които се обосновава официалната българска наука. Защото, независимо от многобройните миграции и чужди влияния, на които е подложено населението на нашите земи от най-дълбока древност, то запазва не само своите генетични особености, но също така и своя език, своите обичаи и не на последно място своите културни, художествени и строителни традиции – именно на тези художествени и строителни традиции са посветени изследванията, събрани в двата тома, които авторът предлага на вниманието на българския читател.

Нашите историци и археолози проявяват не особено голяма симпатия към понятия като „Българска архитектурна школа“ или „Българска художествена школа“. Но и към особено изтъкване специфичния характер на античното изкуство в нашите земи. И за едните, и за другите те поддържат становището, че произлизат от античната и средновековната култура на Гърция или даже я копират. А за последната са дълбоко убедени, че е предопределила изцяло характера и особеностите на културата на българското средновековие в рамките на византийското общество на народи, но £ е предоставила също така всички модели и норми за нейното развитие – освен някакви неточно формулирани и изяснени, но съвършено ограничени по своето въздействиие „първобългарски“ влияния върху него. Макар и първата студия в този сборник да се занимава сравнително изчерпателно с едно друго и на пръв поглед съвършено противоположно понятие, „Гръцката школа във византийската архитектура“, формулирано преди един век от френския византолог Габриел Мийе (1867-1953), причината за това съвсем не е възприемането на такъв модел за разграничаване на някои особено съществени отличия в архитектурата на византийските църкви. Напротив – с това понятие този твърде продуктивен и влиятелен автор, който определя основните линии за развитието на византологията през първата трета на миналия век, продължени от неговия наследник в Парижката Сорбона Андрей Грабар, внася и най-съществените методологически и фактологически грешки на византологията, спъващи нейното развитие едва ли не до последните десетилетия. И ако от класическия филолог Мийе не могат да се очакват никакви важни открития и им пулси за изследванията на византийската архитектура поради твърде повърхностните му познания не само на нейните паметници, но и на основните принципи на архитектурата, неговите главни и твърде груби грешки са в областта на класическата филология – неговата специална изследователска област, за която би следвало да се очаква той да има по-добра подготовка. Защото тъкмо неговото погрешно разчитане на няколко надписа води не само до грешки в датировката от по два до три века, но и до съответната погрешна атрибуция на някои от най-забележителните паметници на византийското и особено на българското средновековно монументално изкуство, а съответно и на тяхната периодизация и развитието им. И ако внедрените от него в науката понятия „Итало-Критска“ и „Македонска“ школа, употребявани за монументалната живопис на поствизантийския период, още преди половин век бяха извадени от употреба, понятието „Гръцка архитектурна школа“, но също и свързаните с него понятия „ориенталска“ и „елинистична“ базилика, както и „църква със стегнаткръст“, все още продължават да витаят като призраци едва ли не при всички научни публикации, изхождащи от Френската византоложка школа на Мийе, Грабар и техните епигони и последователи.

Както в разграничаването на стиловите насоки при монументалната живопис от поствизантийската епоха, така и при средновековната архитектура на Югоизточна Европа, Мийе вярно отбелязва значителни принципни различия, обусловени от различни естетически концепции, подчертаващи интровертирания характер при постройките от едната насока и екстровертирания при другата. Но особеностите, които отличават паметниците на тези две стилови насоки – или школи по определението на Мийе – не се ограничават със стиловите, конструктивните и естетическите принципи, застъпвани при тяхното външно и вътрешно оформление. И тук, на това място, стигаме до главния недостатък в изследователския метод на Мийе и неговите последователи. Защото при този метод съществените изводи за атрибуцията и датировката на художествените и архитектурните паметници не се правят въз основа на детайлното им проучване, а на предположения и хипотези, често лишени от всякаква научна основа. Вместо точно изследване строителната субстанция на архитектурните паметници и морфологията на пространствения им план и на архитектурните им форми, при отчитането на изискванията, свързани с тяхното предназначение и предопределящи изграждането им, и то по цялата територия или поне в европейската част от византийската империя, тези изследователи се впускат в разсъждения, които съвсем естествено ги водят до неверни изводи и заключения. Че броят дори на повърхностно описаните или само регистрираните архитектурни паметници върху територията на византийската империя, включително и паметниците на нейната столица Цариград, през първите години на ХХ век е нищожен, това съвсем не спъва изследователите да изградят своите теории на тяхната основа – т.е. първо се поставя хипотезата, а после се търсят (или най-често дори не се търсят) доказателствата. И тази хипотеза се превръща в установена теза, която трябва да се прилага върху всички останали новооткрити и регистрирани обекти. Че такъв метод е недопустим в никоя наука, това ни най-малко не безпокои изследователите, които вече в четвърто поколение продължават да следват същата практика със същите резултати.

Не по-малка пречка за изследването на архитектурните паметници върху територията на византийската империя съставя формалният принцип, залегнал в основите на тези изследвания. Архитектурните паметници, на които е посветено изследването на Мийе, са главно постройки, предназначени за извършване на християнското богослужение – а това тяхно предназначение определя техните архитектурни форми, размери и разпределението на вътрешното им пространство. И ако строителите могат – макар и само в крайно ограничена степен – да окажат някакво въздействие върху външния образ на постройките или в оформянето на интериора, те не могат по никакъв начин да предопределят неговото разпределение или разчленяване. И това се отнася не само за неговите оформителни елементи, като ниши и рамки за прозорци и врати, а особено за разделянето и удължаването на олтарното и предолтарното пространство – светилището на църквите. И ако Мийе и неговите епигони причисляват към стиловите особености на едната и на другата школа различните форми на предолтарното пространство, т.е. неговото наличие или липса, както и отворените или затворени към олтара странични помещения, това показва колко отдалечен от истината е техният изследователски метод. Защото при тези особености, наистина съществени за вътрешното пространство на църковните сгради, ние откриваме и съществените отлики в изпълнението на богослужението при две коренно различни християнски традиции. И ако едната от тях следва системата, застъпвана от цариградската патриаршия и наложена на определен кръг църковни общини след Втория вселенски събор в Цариград в 381 година, другата традиция следва установения още в първите два века ред на богослужението, възприет от апостолическата (т.е. основаната от първите Христови апостоли) църква на префектурата Илирик – а тя съставя четвъртината на римската империя, съобразно с възприетото на Първия вселенски събор в Никея в 325 година църковно-административно деление. И нашата родина съставлява съществена част от тази територия, на която възниква и българската средновековна държава. На Втория вселенски църковен събор в Цариград почти всички епархии и диоцези в Илирик, но и в останалата източна част на Балканския полуостров, чиято църковна организация е основана от апостолите, биват отлъчени от „православната“ църква и съществуват през следващите столетия независимо от междувременно новосъздадената цариградска патриаршия и от римокатолическата църква. А по цялата тази територия са открити досега останките от над 900 големи църкви, строени между ІV и VІ век. В 535 година Юстиниан с императорски указ възстановява и признава независимостта на църквата на Илирик, на която той дава названието „Архиепископия на Първа Юстиниана“. Но тази независимост продължава и през следващите три века да бъде оспорвана от двете други висши църковни организации до решението на Осмия вселенски събор в Цариград през 871 година, с което на нея отново се признава нейната автономност, вече под названието Българска архиепископия и в приблизително същите географски граници както архиепископията на Илирик и на Първа Юстиниана – а туй название и нейната автономност потвърждава през 1018 година и император Василий ІІ, и то въпреки присъединяването на българската държава към Византия. В 1235 година независимостта на българската църква с ранг на автономна патриаршия е призната и от останалите църкви вече върху цялата територия на Второто българско царство.

В този смисъл еднакво важни за историографията са както обусловените от нормите на богослужението при постройките на двете насоки в църковната архитектура на Югоизточна Европа отлики, така и техните стилистични и конструктивни различия. И ако при първите ние откриваме строгото придържане към църковната традиция, при вторите се налага също местната, но в този случай строителна традиция. Докато Мийе, Грабар и другите техни епигони търсят за обяснение на особеностите в постройките на „провинциалната“ школа някакви външни влияния от Сирия, Армения и дори от Грузия, внимателното проучване на дохристиянската архитектура на Балканския полуостров показва, че тъкмо нейните стилистични и конструктивни принципи са съществената част от многовековната строителна традиция на нашите земи.

Тези кратки бележки тук имат за цел не само да посочат колко важно за обяснението и конкретизирането на отликите между църковните постройки на двете разграничени от Мийе архитектурни школи е определеното от различни форми на богослужение разпределение на вътрешното им пространство, но също така да наблегнат и на историческите основания за названието на съществуващата паралелно и независимо от Цариград и неговите църковни постройки архитектурна насока или школа на територията на Илирик, респективно на българската средновековна държава и нейната църква. И тази тяхна архитектура трудно би могла да се нарече провинциална, след като тя се санкционира от българската държава; в течение на много векове тя не един път определя основните насоки за развитието на строителството в цяла Югоизточна Европа, а както знаем от неотдавна, дори и във византийската столица. Но от нея и предимно от нейните технологически прийоми, включително декоративната зидария, от нейното техническо съвършенство и нейните конструктивни похвати изхожда и османската архитектура на Балканите, за да ги усъвършенства и предаде отново на българските строители от ХVІІІ и ХІХ век.

* * *

Две години преди да излезе книгата на Мийе, в 1914 година, в навечерието на Първата световна война, в Германия започва реализацията на един многочастен проект, имащ за цел публикацията на паметниците на средновековната архитектура в България. Инициатор, а в действителност и душата на този проект, е един от най-заслужилите германски историци на архитектурата, Корнелиус Гурлит (1850-1938), професор по архитектура и на няколко пъти ректор на първия по ранг в Германия технически университет – Висшето техническо училище в Дрезден. Преди да пристъпи към подготовката на този проект, той издава многотомен труд, посветен на архитектурата на Барока, който и досега е запазил значението си на стандартно изследване в тази област, а между 1905 и 1912 година издава също така ненадминатия си до днес труд върху архитектурата на Цариград. За проф. Гурлит еднакво важен дял в историята на европейското изкуство заема византийската и ислямската архитектура на този град. Завземането му от османските турци приключва само един етап от неговата културна история, а следващият етап не само не я прекратява, но върху основите на достиженията от предишната, византийската, епоха и нейната културна и строителна традиция я довежда до нов разцвет. Нещо повече: във възраждането на античната архитектурна традиция от епохата на нейния разцвет при Юстиниан в забележителните ислямски постройки от ХV и ХVІ век Гурлит вижда явление сходно и равностойно на италианския ренесанс на Браманте.

Трудовете на Гурлит не съдържат хипотези и предположения или умувания по различни проблеми и техните решения. За него на първо място по значение идва публикацията на самите паметници с тяхното пълно архитектурно и фотографско заснимане, и то на техническо ниво, недостигнато от следващите поколения изследователи. Гурлит знае по-добре от всички свои колеги преди и след него какво значение за развитието на архитектурата има строителната традиция. Още преди да завърши този свой труд той има възможност да се запознае основно с паметниците на Далмация, където, наравно с Цариград, са се запазили най-много антични постройки – резултат от тези негови проучвания е публикуването на също така стандартния труд върху архитектурата на Далмация, който той издава съвместно с австрийския историк на архитектурата Ковалчик. През 1907 година Гурлит посещава България. Запознаването с паметниците на средновековната архитектура в България му показва тяхното значение за историята на средновековната архитектура и мястото, което те имат в европейската култура и нейната строителна традиция. За разлика от Мийе, който едва в 1934 година има възможност да се запознае с някои български архитектурни и художествени средновековни паметници, Гурлит не само получава пълна представа за тях, но забелязва ролята и значението на местната строителна традиция при създаването им – което е и основната разлика в схващанията за тяхното възникване между него и Мийе, за което последният търси влияния всякъде другаде, освен в нашата страна. За заснимането на българските средновековни архитектурни паметници Гурлит изпраща в България своя асистент Макс Цимерман, който подготвя и издава първата част от този проект, посветена на църквите в Несебър. Войната прекъсва обаче реализацията на проекта, от който в 1920 година излиза още само една малка част с публикацията на църквите в Бачковския манастир, Асенова крепост, Търново и Арбанаси, след което изданието се прекратява.

Докато българската наука следва през целия ХХ век хипотезите на Мийе и Грабар, поддържани още и от болшинството съветски историци на изкуството, при които някои български изкуствоведи получават образованието си, научните методи и тези на Гурлит намират своето продължение и биват доразвити от следващото поколение германски, английски, италиански и американски изследователи – на първо място Владимир Сас-Залозиецки и Рихард Краутхаймер, чиито трудове са непознати на българските автори. В същото време Мийе пренася своята изследователска дейност в Атон и Сърбия, за да я доведе там ad absurdum. Най-съществените грешки при проучванията му на атонската монументална живопис и архитектура ще бъдат до известна степен коригирани едва в последните десетилетия от някои гръцки учени и главно проф. Павлос Милонас в неговия монументален труд, посветен на тях. А публикациите на Мийе за сръбските паметници и за паметниците на „Гръцката школа във византийската архитектура“ ще подхранват с техните неоснователни хипотези и атрибуции през следващите десетилетия гръцкия и сръбския национализъм.

* * *

Студиите в предлаганите на българския читател сборници са посветени на някои от най-важните – но и най-оспорваните за тяхната датировка и атрибуция – паметници на средновековната и възрожденската архитектура в България и българските манастири в Атон. И тяхната обща черта е строителната и художествената традиция, която откриваме при тях от античността чак до ХІХ век. А както показват изградените от българските строители манастирски църкви в ХІХ век, при тази строителна традиция не се касае до наподобяване и повторение на едни и същи модели, а за творческо развитие в изграждането и оформянето на всички компоненти в постройките. В никоя област на изкуството поддържането на традицията при предаването на средствата за техническо изпълнение от учител на ученик и от едно поколение на друго няма такова важно значение, както при строителството и изобразителното изкуство. И никъде другаде прекъсването на традицията няма такива фатални последствия, както при тях. В този смисъл най-важният белег на българските художествени и архитектурни паметници е непрекъснатостта в развитието на техните форми и изразни средства – която не е засегната и при разрушаването на голям брой архитектурни и художествени паметници по нашите земи през VІ и VІІ, но и ХІ век, когато българската строителна традиция продължава да живее не само в руските земи от Киев до Новгород, но както научаваме напоследък и в архитектурата на византийската столица от ХІ и ХІІ век. Тя не се прекъсва и по време на османското владичество, когато продължава да се развива в ислямското изкуство, от където българските строители и художници я пренасят през ХVІІІ и ХІХ век отново на своите български църкви, но и на ислямски сакрални и секулярни сгради в един колкото странен, толкова и благотворен за развитието на изкуството не само в нашата родина кръговрат.

Друга обща черта на архитектурните паметници, на които са посветени монографични изследвания в двата сборника, и по-специално в първия, е, че независимо от тяхното голямо значение в историята на архитектурата, за тях съществуват твърде различни датировки и атрибуции. Те са установени в науката без обстойно проучване на тяхната строителна субстанция, но и на данните от историческите извори. А дори и за църквата „Света София“ в нашата столица, за чиито особености и хронология в историографията съществува до голяма степен единство, внимателното изследване на нейната строителна субстанция, а преди всичко на нейните подови мозайки, води до резултати, съвършено различни от приетите. Но доколкото нейната невярна датировка служи за датиране на цяла поредица други архитектурни паметници, грешките при нея засягат най-важни въпроси и за периодизацията на ранносредновековната архитектура в нашите земи – включително атрибуцията и датировката на Охридската „Света София“. А проучването на църквата „Свети Архангели“ в Бачковския манастир ни води до други, не по-малко съществени въпроси, чието разрешение е свързано и с архитектурата на византийската столица, но и с едноименната църква в Хилендарския манастир.
Последните десетилетия откриха нови възможности за историографията и по-специално за историята на българската средновековна архитектура. Археологическите изследвания от втората половина на ХХ век дават много нов сравнителен материал, който в по-голямата си част още не е използван. В същото време помощните науки и преди всичко архивистиката, но също химията, физиката и биологията, предоставят нови методи за проверка и уточняване на възприетите от науката данни за голяма част и от архитектурните паметници. Тези нови възможности обаче несамо улесняват работата на изследователя, но поставят пред него и нови задължения, с които той вече не може да не се съобразява. Необикновеното развитие през последните години на информатиката в рамките на международния библиотечен обмен и на интернет прави практически безпроблемно ползването на всякакви архивни и информационни материали, която възможност обуславя новата проверка на историческите извори, в резултат на която много възприети от науката неоснователни хипотези могат и трябва да бъдат коригирани.

Изследванията, поместени в двата сборника, обхващат сведения за много широк спектър от паметници, възникнали в течение на повече от едно и половина хилядолетие върху една обширна територия. Тези изследвания започват практически преди 50 години с първото заснимане на графитите от самоковската джамия и продължават през 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век при многобройни пътувания в земите, където тези паметници са възникнали и където те от своя страна са оказали влияние за възникването на други паметници, включително цяла Гърция, Албания и Русия до Киев, Москва и Новгород, но и по музеите и архивите, съхраняващи документи за тях от Санкт Петербург до Атина и Ватикана. Последната редакция на тези изследвания е от юли/август 2006 година, когато те бяха допълнении с по-нова литература и съответни бележки от най-новите публикации за тях, както и още непубликувани от изследователите сведения. Да спомена на това място имената на всички колеги, приятели и институции, които са ми помагали за моята работа, би надхвърлило далече рамките на тази публикация. Не мога обаче да не отбележа името на директора на Центъра за археологически изследвания в Тирана, Албания, д-р Музафер Коркути, без чието съдействие проучването на някои от най-важните за мене архитектурни паметници нямаше да бъде осъществено и комуто изказвам своята най-гореща благодарност за тази негова помощ.

Берлин, 26 август 2006 година


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Чет Мар 19, 2009 1:18 pm 
Offline

Регистриран на: Пон Мар 02, 2009 1:24 am
Мнения: 293
"Единосъщен и подобносъщен" - Асен Чилингиров:
Прикачени файлове:
podobnosushten.pdf [335.64 KiB]
501 пъти


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Пет Мар 27, 2009 9:01 pm 
Ето цялата статия на проф. Асен Чилингиров, относно Евгений Вулгарис.
Saradiva на няколко пъти споменаваше за този труд на професора, така че реших да я публикувам тук във форума, в пълния й вид.
Прикачени файлове:
vulgaris.jpg
vulgaris.jpg [ 37.99 KiB | Прегледано 8215 пъти ]
Размисли около един юбилей - 200 години от смъртта на Евгений Вулгарис

Автор: д-р Асен Чилингиров

През 2006 година гръцката общественост почете най-тържествено 200-годишнината от смъртта на Евгений Вулгарис (1716–1806), считан за централна фигура на гръцкото национално възраждане. Тържествата завършиха с две големи научни конференция през месеците юни и декември на родното място на юбиляра, о-в Корфу/Керкира — първата под покровителството на всеросийския патриарх Алексей, към участниците на която той изпрати специално послание, изтъкващо големите заслуги на Вулгарис за умственото и политическото пробуждане на Гърция, за неговата борба за запазване чистотата на православната вяра, за верността му към учението на светите отци и за църковната му служба в Русия, където е бил призван с Божия промисъл.

Тези тържества, както и самият юбилей, останаха извън вниманието на българската общественост, на която ежедневната преса не пропуска да съобщи за значително по-маловажни събития, случили се в най-далечни страни, на много десетки хиляди километри. Затова читателят с пълно право ще се запита: Кой е този велик грък с българско име? Съществува ли някаква връзка между неговия живот и неговата дейност с България и по-специално с българското национално възраждане, което явно протича по същото време, по което протича дейността на юбиляра? И защо името му не се споменава от българската историография и не се свързва с културната история на нашия народ?

Тази статия има за цел да отговори на първите два въпроса — отговор на третия въпрос трябва да си даде читателят, след като се запознае с някои факти, които биха осветлили една от най-тъмните и най-заплетените страни на културната и политическата история на нашия народ, с която са вършени и продължават да се вършат най-много манипулации: комплекса от въпроси, свързани с етническата му принадлежност, с неговия произход, с неговите културни традиции и с неговата национална идентичност. Или с други думи въпросите, които повдига един друг българин, за когото се приема с повече или по-малко основания, че е централната личност на българското възраждане — Паисий Хилендарски. Затова е нужно въпросите, свързани и произлизащи от живота и дейността на гръцкия възрожденец, да се разглеждат паралелно с живота и дейността на българския, която започва по същото време, но и в един и същ район с радиус по-малък от 10 км. Или показано нагледно — разстоянието в София между Орловия мост и разклонението към летището и квартал Младост. Защото това е разстоянието от килиите на отец Паисий в Хилендарския и Зографския манастир, където той в първата половина на 50-те години на XVIII век пише историята си, до основаната през 1749 г. върху землището на съседния Ватопедски манастир Атонска академия. А на това място протича от 1754 до 1758 г. цялата възрожденска дейност на Вулгарис.

В 1759 г. той напуска Атон, като до 1761 г. е директор на патриаршеската школа в Цариград, но и тази дейност прекъсва по собствено желание, на следващата година напуска и пределите на Османската империя, в която няма да се завърне до края на живота си, цели 45 години — след кратък престой в Яш, Молдавия, той заминава за Германия (Гьотинген и Лайпциг), където остава до 1771 г. От тази година Вулгарис пренася дейността си в Русия в служба на руската императрица Екатерина Велика, отначало като неин библиотекар и съветник, а в 1775 г. е ръкоположен за Славонски и Херсонски архиепископ със седалище в Полтава. На този пост, който е на второ място в йерархията на руската православна църква след патриарха, Евгений Вулгарис, но вече под името Евгений Булгарский или Булгар, се задържа до 1778 г., когато го предава на своя ученик и съгражданин Никифор Теотоки и продължава дейността си в Санкт Петербург като автор на научни трудове, действителен член на Императорската Руска Академия на науките, съветник и сътрудник на Екатерина Велика, в 1803 г. се оттегля в Александър-Невската лавра в руската столица, където умира и е погребан в 1806 г.

Макар и всички тези данни за Евгений Вулгарис да намират своето потвърждение в биографиите му, чиито автори са не само гърци, но също французи, немци, и дори руси, подробностите от живота му се предават по твърде различен начин и в твърде различна светлина, а някои от най-важните моменти в живота му се премълчават от всички автори, за някои от неговите постъпки и причините за тях или не се споменава нищо, или се изказват уклончиви и общи предположения. Това засяга на първо място връзката му с цариградската патриаршия и най-вече неговия разрив с нея и причините за този разрив — а в случая се касае очевидно за сериозен конфликт, вследствие на който Вулгарис завинаги напуска родината си. И конфликтът трябва да е бил много голям, за да не бъде забравен от цариградската патриаршия и след четвърт хилядолетие — което се вижда и от нейното резервирано отношение към юбилейните тържества в Корфу през миналата година, при които той, противно на очакванията на гръцката общественост, не бива канонизиран за светец. И то въпреки застъпничеството на руския патриарх Алексей, който дава висока оценка на заслугите му за православната църква.

Според сведенията на гръцките му биографи, Вулгарис пише укорително и оскърбително писмо до патриарх Кирил V, който от три години вече не изпълнява длъжността на глава на гръцката църква и не може да бъде обвинен за виновник за променените условия и за новото отношение към него и неговата дейност. Но това писмо не се публикува никъде и за съдържанието му, както и за причините на гнева у Вулгарис, можем само да гадаем. Наистина, някои от биографите му се опитват да обяснят разрива със субективни причини у самия него — неговата мнителност и мания за преследване или недооценяване на заслугите му, както и неговия твърде несговорчив („непокладистый“) характер. Но също и с идеологически различия във възгледите — а по този въпрос гръцките автори предпочитат да мълчат.

Ако и гръцките автори да мълчат, толкова по-красноречиво говори за него Паисий Хилендарски — негов съотечественик, съвременник и съсед по манастир. Защото именно Евгений Вулгарис е адресантът в посвещението на книгата му, което днес знае всеки българин и което е използвано тук като мото на статията. И това посвещение има тъй универсален характер, че досега никой от безчислените изследователи на Паисий и на неговото дело не е забелязал, че този адресант е една конкретна личност – при това една от най-известните личности в културния ландшафт на Балканите през ХVІІІ век, хвърлила своята сянка далеч извън техните предели и надживяла с векове епохата. И Паисий е този, който е могъл да разбере най-добре проблемите в характера на своя сънародник, чието понижено самочувствие идва единствено от това, че не е „достатъчно грък“. Дори когато съвременниците му го превъзнасят като „втори Платон“, това не го успокоява и той иска да бъде „по-грък от гърците“ — а това е комплексът за малоценност, тъй характерен за всеки ренегат, който знае дълбоко в душата си, че каквото и да прави, никога няма да бъде считан от инородните си съвременници за равностоен.

И да не се публикуват документите, свързани с разрива на Вулгарис с цариградската патриаршия, причините за този разрив ще открием в съчиненията му, отразяващи точно неговите възгледи и идеи. А едва ли може да съществуват по-големи противоречия от тези между застъпваните от него хуманистични принципи и толерантност, които той извлича от старогръцката философия и от своите образци сред съвременните философи, на първо място Волтер и Джон Лок, от една страна, и ретроградното богословие на цариградската патриаршия, от друга страна. Трудно може да се намери и друго място, където това богословие да се изповядва и да се поддържа тъй силно, както в гръцките светогорски манастири и в патриаршеската школа в Цариград. И ако Вулгарис е имал някакви илюзии да въздейства по някакъв начин върху мирогледа на своите гръцки съвременници в Цариград и Атон, тези илюзии са се разпръснали още при първия му досег с тях и е повече учудващо, че е трябвало да изчака четири години, преди да прекрати своята дейност. А от идеите му относно величието на старогръцката култура и философия се възприема само манията за величие у „преките й наследници“, изродила се в мегаломанията, която ще стане у тях ръководна идея. Но тази идея съществува и още преди Вулгарис, а агресивната политика на цариградската патриаршия достига през ХVІІ и ХVІІІ век своята кулминация — още в началото на ХVІІ век патриаршията обсебва два от най-големите български манастири, Бачковския и Роженския, през ХVІІІ и ХІХ век тя си присвоява още и българските светогорски манастири Ксиропотам и „Свети Павел“, в течение на ХVІІ и ХVІІІ век ще разпростре своята духовна власт над църквата и във влахомолдавските княжества, които от Х до ХІV век са подчинени на българската архиепископия в Охрид, като узурпира там и политическата власт, чиито носители стават фанариотски гърци. И най-сетне в 1767 г. тя ще закрие със съдействието на султана и охридската архиепископия, а в 1772 г. — сръбската патриаршия в Печ.

Паисий и Вулгарис са почти връстници — Вулгарис е само шест години по-възрастен, но надживява Паисий с повече от 33 години. И това е едва ли не единственото нещо, което ги сближава. За разлика от Паисий, Вулгарис е поставен от рождение във възможните най-благоприятни за времето си условия в границите на османската империя и получава най-доброто възможно университетско образование в Падуа. Макар и неговите биографи да разполагат с несравнимо повече материали, отколкото биографите на Паисий, по едни или по други причини те не дават сведения нито за семейната среда, в която той израства, нито за неговите учители и преподаватели, като само споменават неговата изключителна прилежност и упоритост в учението, с които той още много млад постига значителни резултати и привлича вниманието на някои решаващи фактори в образователната система на цариградската патриаршия. В 1737 г. е подстриган за дякон, а преди да навърши 30-годишна възраст заема ръководни позиции като директор на няколко учебни заведения в Янина и Кожани. С писмо на патриарх Кирил V от 7 юли 1753 г. той е удостоен с титлата дидаскалос (професор) на елинските науки, като му се възлага директорството на основаната малко преди това (1749 г.) Атонска академия в манастира Ватопед, която през своето управление (1753–1758 г.) той издига до нивото на европейски университет, където се преподава философия и богословие вече съобразно съвременните изисквания на науката.

За тези няколко години Академията се превръща в просветен център, който привлича млади гърци от всички краища на османската империя. Там се прогласява и идеята за възраждане на културата и философията на Антична Гърция, за чиито преки потомци се считат събралите се в Академията младежи, водени от Евгений Вулга­рис. Те определят за своя програма тъкмо тази идея, придружена с възстановяването езика на древните гърци от ІV век преди Христа с неговата фонетика, граматика и правопис, като книжовен език за всички гърци. Върху тези основи ще бъде изградена през ХІХ век също и образователната система в новата гръцка държава, а езиковите и правописните норми, установени от Вулгарис, ще се запазят в Гърция до началото на 80-те години на ХХ век.

За българския произход на Евгений Вулгарис ние не сме принудени да гадаем или да излагаме хипотези. Ако и никой от неговите биографи да не съобщава никакви данни за неговото семейство, името му „българинът“ и родното му място — едно от кръстовищата и възел, в който се събират всички етноси на Балканския полуостров — говорят достатъчно красноречиво за него. Ние не разполагаме с данни за произхода на родителите му, но името, което Вулгарис запазва — явно противно на своите възгледи — доказва по-точно от всички документи (каквито лесно се преправят!) българската му националност. За разлика от безброй негови сънародници, които си сменят името, за да се слеят с облагодетелстваните съсловия, без разлика дали това са турци, гърци или даже румънци!

Юрий Венелин цитира в своята „Граматика на днешното българско наречие“ цяла поредица от най-гротескни примери на имена, носени от такива преименувани българи, каквито ще срещнем сред спомоществувателите на всяка българска книга през първата половина на ХІХ век: Бухурданджибаша Θеодориди Петровичъ отъ Котелъ, Сакеларь Параскева, хаджи Іоаннъ Іофчоглу, Георгiй Іоанновичь Филоглу, Ангелъ Іυанновъ Бурумлиди, Добрiй хаджи Бакалоглу, Димитраки Пороглу — списъкът може да бъде продължен с много десетки подобни имена. Но отразеният в името на Вулгарис български произход ще се окаже при продължилия повече от четири десетилетия негов престой в Русия дори от полза за него и той там вече ще се нарича Евгенiй Булгаръ или Булгарскiй, а трудовете си ще подписва „сочиненiе Евгенiя Булгара“. И към титлата му на архиепископ ще пише освен Херсонскiй, респ. Екате­рино­славскiй, също Булгарскiй.

Трудно е да си представим две по-различни съдби, от съдбите на Вулгарис и Паисий. Докато за родното място на Вулгарис, също както и за неговия произход, не са се водили никога спорове, за личния живот на Паисий ние знаем твърде малко, за да не кажем, че не знаем нищо. Повече от двеста години след раждането му не се знаеше нищо нито за родното му място, нито за средата, в която израства, а и след като станаха известни малкото подробности за тях, те трудно могат да ни обяснят подбудите и същността на неговия подвиг. Освен това, което той, както и безброй негови съвременници, са знаели за себе си — че са българи. И независимо от това, дали националната си принадлежност те са считали като благословия или като бреме в своя живот. За изследователите е било и си остава неясно, защо Паисий дава тъй малко обяснения за понятието българин — правени са дори статистики на колко малко места в своята история той си служи с това понятие и колко рядко употребява понятието България. Защо?

Защото и двете понятия за него, както и за всекиго от неговите сънародници, не се нуждаят от обяснение. А когато Паисий споменава понятието българин, той също знае много добре какво то означава. И без да пропътува 30 000 километра, както телевизионният екип на БиТиВи, поставил си за задача да изясни на нашите съвременници този неясен за тях въпрос. Той знае по-добре от съвременните историци, че понятието българин е по-широко от понятието славянин, знае, че в някои времена българите били наричани готи — без да е чел Историята на ранносредновековния сирийски автор Йоан Малала, където пише, че някога в далечното минало българите и хуните са наричани мирмидонци. Паисий знае по-добре от съвременните български историци и че българите живеят в своята родина от най-далечни времена.

Не по-малко различни от съдбите на двамата са различни и идеологиите, които те прогласяват. И ако биографите на Вулгарис извеждат възгледите му от хуманистичните възгледи на образците му — Платон, Волтер и Джон Лок — като подчертават толерантността в основата на тези възгледи, в крайна сметка и този хуманизъм, и толерантността му, ще се изродят при неговите последователи в гръцката мегаломания, хвърляща тъмна сянка върху отношенията между балканските народи през последното столетие. На тази гръцка мегаломания, съществуваща още преди, но и след Вулгарис, Паисий противопоставя идеята за равноправие между отделните балкански народи — идеята да живеят на своята земя и да служат на Бога в своите църкви под скиптъра на своите царе.

Различен е и животът на двамата. Вулгарис търси чужда идентичност и напуска завинаги родината си, където повече няма да се върне. А Паисий тръгва да обикаля своята родина, за да се слее напълно с нея, разтворил се без остатък в нейната земя. Научните и литературните трудове на Вулгарис са предназначени за най-тесните елитарни кръгове от висшето общество в руската столица, издават се в най-изискан за времето си вид. А единствената книга на Паисий в продължение на много десетилетия ще се преписва и предава от ръка на ръка, от българин на българин. Написана на езика на неговите съвременници, тя ще влезе в сърцата им, за да утвърди тяхното самосъзнание и обичта им към своята родина. За разлика от съчиненията на неговия антипод Евгений Вулгарис! И в този смисъл трудно бихме могли да посочим по-голям парадокс: най-високо оцененият от покровителката му, руската императрица Екатерина Велика, негов труд, отпечатан най-луксозно — преводът му на Виргилиевата Енеида от латински на класическия старогръцки език от IV век пр. Хр. И този превод едва ли ще бъде прочетен някога от някой негов сънародник по рождение или по избор.

Но различията между Паисий и Вулгарис не се изчерпват с различията в живота им. За Паисий ние не знаем с положителност нито датата на неговата смърт, нито мястото, където са били погребани неговите тленни останки. За разлика от Вулгарис, или по-точно вече Евгений Булгар, под което име той е погребан там, където преди и след него са били погребвани само руските царе и семействата им, патриарсите и избраниците от висшето съсловие на руската империя: Александър-Невската лавра в Санк Петербург.

- ІІ -
Тук не е мястото да разглеждаме положителните и отрицателните страни на езиковата реформа в Гърция, заложена от Вулгарис и задържала развитието на живия народен език в течение на близо две столетия — това са проблеми, засягащи само гръцкия народ, и той ги реши сам, без външна намеса и без да се ръководи от съветите на мнозина негови мними приятели. Не можем обаче да отминем безкритично продължилата повече от четири десетилетия дейност на Вулгарис в Русия, доколкото тя е непосредствено свързана и със съдбата на нашия народ. А тази дейност и рамките, в които тя се провежда, изискват по-подробно разглеждане. И засяга в еднаква степен Евгений Вулгарис и Евгений Булгар.

* * *
На 16 януари 1547 г. навършилият 16 години наследник на престола на великите московски князе Иван Василиевич е увенчан от московския патриарх с царската корона като първи от руските владетели, удостоил се с титлата цар. Това е бъдещият цар Иван ІV Грозни, който обосновава този си акт с женитбата на своя дядо, великия княз Иван Василиевич ІІІ (1462–1505), с племенницата на последния византийски император Константин ХІ Драгаш/Палеолог (1449–1453) — София Палеолог. Обявил се за единствен и правомерен наследник на престола на византийските императори, цар Иван Грозни създава руската национална доктрина за „Москва – Трети Рим“, подкрепяйки я не само с династично-политическите права върху наследството на Византия, които той счита, че притежава и че те преминават от него също и върху наследниците му на руския престол, но и с православието, според църковната традиция предадено от Византия на Русия чрез великата киевска княгиня Олга, възприела през Х век своето свето кръщение в Цариград от ръцете на самия патриарх и считана от руската православна църква за равноапостолка и за първа разпространителка на православието в руските земи.

Иван Грозни подкрепя своите претенции върху византийското политическо и духовно наследство и с издаденото през 1558 г. от цариградския патриарх Йоасаф ІІ послание до цялата вселенска православна църква, признаващо „цар Иван“ за защитник и върховен покровител на всички православни християни и задължаващо споменаването на името му при всяко богослужение — това нареждане бива утвърдено три години по-късно също от църковен събор с участието на 38 патриарси и митрополити.

Установяването на тази политическа доктрина е свързано обаче с немалки затруднения и изисква значителни манипулации върху историческите извори, защото тя не намира своята поддръжка в тях. И това се отнася не само за наследяването на императорската титла от византийските владетели, която не се предава и приема така, както се иска на цар Иван Грозни, и сред съвременниците на дядо му, великия московски княз Иван ІІІ, е имало няколко десетки повече или по-малко влиятелни владетели, свързани по-тясно с императорските династии във Византия. Но още по-съществена в случая е православната традиция на руската църква, която тя не получава непосредствено от Византия — нито с „кръщаването на киевската велика княгиня Олга, извършено от самия цариградски патриарх“, което съчиняват руските летописци и за което липсват каквито и да било основания в съвременните исторически извори, нито с „покръстването на русите в 988 г.“, за което също липсват сведения в неруските исторически извори. Съвременните византийски исторически извори не казват нищо и по този въпрос, а арабските посочват дата две години по-ранна, представяща хода на събитията по съвсем различен начин.

Това заставя руските „летописци“ да преправят на няколко пъти своите съчинения — след 1039 г., в края на ХІ век и още веднъж в средата на ХVІ век — след коронясването на Иван Грозни и прогласяването на неговата политическа доктрина. Тъкмо по това време се датират почти всички преписи на руските летописи, изготвени след пълното или частично унищожаване на оригиналите или в редки случаи само с подмяната на части от тях. Но както винаги се случва при манипулирането на историята, фалшификаторите се оплитат сами в противоречията от своите измислици и стигат до задънена улица. А че историята и днес се манипулира, най-добре знае моето поколение, пред очите на което фактите и предаването на събитията многократно се изопачаваха през последните 75 години, но и днес все още продължават да се изопачават. Историята базира обаче не само на разкази на мними очевидци, но и на сведения и факти, които доставят многобройните помощни науки. И в крайна сметка ние винаги сме в състояние да разграничим истината от лъжата.

* * *
Един от най-характерните случаи за манипулацията на историческите извори е свързан с дейността на Евгений Вулгарис — или по-точно Евгений Булгар, както той сам вече се подписва — в услуга на руската самодържица Екатерина Велика. И се отнася до „кръщението“ на великата киевска княгиня Олга и годината на нейното посещение в двореца на византийските императори, засвидетелствувано от самия неин домакин, император Константин VІІ Багренородни, и описано с най-големи подробности в неговата книга „За церемониите“. Данните за самоличността и произхода на Олга, както и за пътуването й в Цариград, са били заличени по всяка вероятност още по време на унищожаването на руските летописи, извършено след встъпването на първия гръцки митрополит на Киев в 1039 г. и заместени в края на ХІ или началото на ХІІ век с един разказ, който няма нищо общо с истината. При тази манипулация на историческите извори обаче не биват забелязани две много важни подробности, отнасящи се до родното място на Олга и до произхода на нейния син Светослав. Това родно място е отбелязано на някои преписи от руски летописи, но и нейни жития, изготвени преди ХVІ век.
И там се казва, че тя е родена в Пльсковъ, т. е. в старата столица на Първото българско царство. В 1878 г. известният изследовател на старата руска книжнина архимандрит Леонид открива и един кратък летопис от ХV век, следващ случайно избегнал унищоженията стар протограф, в който се съобщава, че тя е била българска княгиня — съответното място в най-стария препис от руската летописна повест, т. нар. Лаврентиевски препис, не е стигнало до нас, понеже от него са откъснати девет листа, предаващи по всяка вероятност и други подробности, свързани с нея. В следващите по време преписи от руските летописи месторождението на Олга вече се предава като Пьсковъ, в което название руските историци искат да видят града Псков — без да могат да обяснят откъде се е взела там буквата “ь”. Въпреки това те налагат тезата, според която град Псков по-рано, т. е. в Х век, се е наричал Плесков и след това туй име се е превърнало в Псков. Много убедително обяснение! Но при археологическите разкопки и сондажи, извършени през 60-те и 70-те години на XX век върху целия терен на Псков, не могат да се открият никакви следи от селище на същото място преди средата на ХІІ век ­— век и половина след раждането на Олга. Намерени са само следи от известния на летописите славянски град Изворск, разрушен до основи по всяка вероятност в средата на Х век — а този град няма нищо общо с легендарния Плесков.

Не по-малко противоречия спрямо възприетата от руската историография хипотеза за варяжкия произход на Олга съдържат сведенията в руските и византийските исторически извори за нейния син, великия княз Светослав. Така руската летописна повест цитира неговите думи към майка му: „Не ми се стои в Киев — искам да живея в Преслав на Дунава, понеже там е средата на моята земя.“ А гръцкият летописец Лъв Дякон, като описва външния вид на Светослав при срещата му с византийския император Йоан Цимисхи, обяснява с благородния му произход необичайния за византийците негов външен вид с бръсната глава, от която пада назад голяма плитка. Такъв белег за благороден произход при „варязите“ не се споменава от никой историк, докато Именникът на българските князе съобщава изрично, че преди Исперих да премести резиденцията си „отсам Дунава“, българските владетели били с бръснати глави — но и римският географ Страбон отбелязва също в I век сл. Хр., че „принадлежащите към благородното съсловие y гетите отсам и отвъд Дунава са бръснели главите си“.

Докато историците обикновено подминават тези сведения за Олга и Светослав, без да обърнат на тях нужното внимание, въпросът за пътуването на Олга в Цариград и нейното мнимо кръщение там, извършено според руските „летописи“ от самия патриарх, става тема за научна дискусия, която се води повече от 250 години и върху която са написани над 200 изследвания — между които централно място заема книгата на Евгений Булгар. Именно Булгар, а не Вулгарис: „Евгенiя Булгара, Архiепископа Славенскаго и Херсон­ска­го Историческое розысканiе о времени Крещенiя Россiйской Великой Княгини Ольги“.
Тази научна дискусия започва с едно събитие, най-тясно свързано с живота и съдбата на руската императрица Екатерина Велика и насочва нейното внимание към проблемите, свързани със старата руска (но и българска!) история, които ще определят външната й политика през цялото нейно продължително царуване.

Началото на дискусията поставя научното съобщение на известния германски историк и проректор на Гьотингенския университет Йохан Матиас Геснер, изнесено по време на тържеството в университета по случай раждането на дългоочаквания наследник на руския престол, сина на Екатерина Велика — от чието име майка му ще управлява руската империя цели 34 години. На това тържество, организирано и финансирано от трима руски студенти, внуци на Акинтий Никитич Демидов — един от най-богатите финансови магнати в Петровска и Следпетровска Русия и централна фигура в изграждането на уралската минна промишленост — германският историк съпоставя сведенията на руските и византийските извори относно пътуването на великата киевска княгиня Олга в Цариград и годината на това пътуване, но и събитията, свързани с него. На фантастичния разказ в руската летописна повест, в който се съобщава, че Олга отишла в Цариград за да се покръсти, а императорът бил тъй очарован от нейната красота и мъдрост, че не само наредил на патриарха незабавно да я кръсти, но й направил също предложение за женитба, Геснер противопоставя разказа на византийския император Константин Багренородни, който в „За церемониите“ описва с най-големи подробности двата приема, дадени от него на руската княгиня. В разказа му обаче не става и дума за кръщение, а още по-малко за женитбено предложение, като и годината на пътуването не е 955, както твърди руският летописец, а 946, посочена в книгата на византийския император.

Тази дата за посещението на Олга се потвърждава от датите на приемите, дадени от него на другите делегации преди и след Олга. Че руската княгиня при посещението си в Цариград е била вече християнка, според Геснер свидетелства придружаващият я в нейната свита като съветник свещеник Григорий, а значителната разлика във възрастта между над 70-годишната Олга и женения, но и близо 20 години по-млад византийски император, чиято жена при това присъства на приемите, прави съобщението на руския летописец съвършено невероятно.

Това научно съобщение предизвиква незабавна реакция от правителствените кръгове в Русия. Още преди то да бъде обнародвано, в майския брой на „Ежемесячные сочиненiя къ пользѣ и увеселенiю служащiе“, официално издание на Императорската Руска Академия на науките, излиза редакционна статия под заглавие „Сумнительства касающиеся до российскiя исторiи“ (Умувания, отнасящи се до руската история), в която на руските читатели се съобщава, че немският историк Геснер изказва съмнения относно достоверността на руските летописи: 1) Той поставя под въпрос датата на пътуването на великата княгиня Олга, тъй както тя се предава в руските летописи; 2) Поставя под въпрос изобщо нейното покръстване в Цариград, като се обосновава, че това събитие не е отразено в книгата на византийския император; 3) Присъствието на един свещеник на име Григорий на приемите в двореца като член на делегацията, която съпровожда великата киевска княгиня, германският историк тълкува като доказателство, че тя е била християнка още преди нейното идване в Цариград. В края на тази статия-отговор се вменява като почетно задължение на руските историци да изследват внимателно обстоятелствата, свързани с посещението на великата киевска княгиня Олга и установят доколко вярно те са могли да бъдат отразени в руските и византийските извори, като отстранят всички съмнения, породени от разликата в техните твърдения.

След като през последвалите 10 години нито един руски историк не се отзовава на апела на анонимния автор — представител на Императорската Руска академия на науките, зад когото несъмнено стои самата бъдеща императрица Екатерина Велика, през 1765 г. тя, вече като руска самодържица, сключва договор с германския историк Аугуст Лудвиг Шльоцер, който се задължава да изследва и публикува за първи път в Германия руските летописи. А една от най-важните точки в този договор, който е запазен в архива на Академията и по-късно неколкократно публикуван, гласи, че германският историк поема задължението да издаде летописите съобразно с желанията на Императорската Руска Академия, като преди това представи там ръкописите си за одобрение. Още първата публикация на Шльоцер, издадена след подписването на договора, „Обща история на северните народи“, в която той подкрепя датировката за пътуването на Олга от руските летописи, е посрещната с унищожителна критика от страна на едва 26-годишния по това време професор по риторика и философия в Хале Йохан Тунман, който се позовава както Геснер на доказателствата от положителните науки, в числото на които счита и математиката, недопускаща произволното датиране на пътуването на Олга, за което не съществува друга алтернатива. Накрая на критичните си бележки Тунман отбелязва, че проблемите в историографията не се решават по демократичен начин с принципа на мнозинството: „Големият брой на свидетелите не доказва техните сведения — Александър [Македонски] никога не е минавал през Каспийската порта и не е построил Кавказката стена, ако и гърците, индийците, римляните, сирийците, арабите и германците да твърдят това.“

Независимо от доказателствата на Геснер и Тунман, Шльоцер обаче спазва условията на договора си с Екатерина Велика през четирите десетилетия, през които работи върху публикуването на руските извори, и в последния том на своето изследване, излязъл през 1809 г., той пише във връзка с датирането на пътуването на Олга: „Въпросите на математиката и на календара не влизат в моята специалност.“ И за тези негови заслуги е въведен от внука на Екатерина Велика, руския император Александър І, в дворянското съсловие.

20 години преди това обаче Екатерина Велика прави нов опит за утвърждаването на посочената от руските летописи година на пътуването на Олга в Цариград. И в този неин опит тя ще си послужи с най-тежката артилерия, с която разполага: с авторитета на един от най-известните европейски учени по това време — Евгений Вулгарис/Булгар.

Макар и биографите на Евгений Вулгарис да представят различни версии за начина, по който той се свързва с руската самодържица, най-вероятна е тезата, която той поддържа, а именно, че самият крал Фридрих Велики (1740–1786) го препоръчва на нея. Той се среща в Берлин на няколко пъти с пруския крал, а веднъж на срещата е присъствал и Волтер, с когото водил дълъг спор, събудил възхищението на монарха. Във всеки случай в 1771 г. Вулгарис е вече в Санкт Петербург и постъпва на служба при Екатерина — отначало като неин библиотекар и научен съветник. В 1775 г. по нейно нареждане той бива ръкоположен за архиепископ в създадената за него Славенска и херсонска архиепископия, като по такъв начин заема второто място в йерархията на руската църква след патриарха, без да е подчинен на последния. А създаването на тази архиепископия е част от политическата платформа на императрицата, която тя най-последователно преследва още от възкачването си на престола в 1762 г. И тази политическа платформа се базира на руската национална доктрина, прогласена от Иван Грозни и придобила актуалност с управлението на Петър Велики (1682–1725). Но при Екатерина тя не е само теория и идеал за далечното бъдеще, а започва да се прилага на дело. Войните с Турция, завършили с мира от Кючук Кайнарджа в 1774 и Яш в 1792 г., както и присъединяването на Кримския хаганат към Русия в 1783 г., не само откриват достъпа към Черно море, но добавят към Русия нови територии, населени почти изключително с мохамедани.

За по-нататъшното прокарване и осъществяване на руската национална доктрина Екатерина я модифицира със своя така наречен „Гръцки проект“, включващ заселването на новоприсъединените територии с християнско население от Югоизточна Европа — а това християнско население съставят в действителност предимно бежанците от българските земи и значително по-малко гърци и сърби. Целта е граничната зона между Русия и Османската империя да се използва при следващите войни като бариера, а населението й да участва на първо място в защитата на страната, спестявайки по такъв начин военните разходи.
Главен съветник на Екатерина при планирането и осъществяването на този „Гръцки проект“ е Евгений Вулгарис — но вече под името Евгений Булгар. С ръкополагането му за духовен глава в новоприсъединените към Русия области той трябва да се грижи за интегрирането на тяхното население в руската страна и обединението му под покрива на православната църква. Ако и отначало да е живеел с илюзията, че там българо-гръцкото население ще получи повече права от крепостното население в Русия, той трябва много скоро да се е убедил в противното. Както и в това, че неговият висок пост в църковната йерархия не може да се съгласува с философските му възгледи. Само след три години той се отказва от него — но не и от привилегиите, които получава като член на най-висшето общество в Русия и от които се ползва до последните дни на живота си.

Не по-успешна е и теоретическата дейност на Евгений Вулгарис/Булгар в услуга на руската национална доктрина, на която дейност Екатерина Велика възлага големи надежди. Той трябва да даде в този смисъл и съществения принос за утвърждаването на тезата за приемствеността от Византия при разпространението на православието в Русия — или с други думи да закрепи с научни доказателства легендата за покръстването на Олга в Цариград. Но излязлата през 1792 г. негова книга на тази тема, въпреки привидните й научни качества — оценени единствено от Шльоцер! — не повлиява в спора, който ще се води още две столетия, и остава без значение в дискусията, като бъде цитирана само от трима между близо двестата участници в нея, и то като куриоз. А накрая се утвърждава датировката на Геснер, която поставя под въпрос и кръщението на Олга в Цариград.

- ІІІ -
Противопоставянето на Паисий и Вулгарис ни дава възможност да разберем и осъзнаем по-добре заслугите на Паисий Хилендарски за нашия народ, но ни дава основание и за много размишления. На първо място за гръцкото възраждане и идеите на Вулгарис, които определят до голяма степен характера на това възраждане и връзката му с гръцката култура. А за Вулгарис, както и за неговите последователи, „гръцка“ е не само историята и културата на Атина от ІV век пр. Хр., но също и на предшествалите я 2–3 хилядолетия, и на Средновековието в границите на византийската империя, вкл. нашите земи и много други чужди земи с тяхното негръцко население. С други думи, на всички „варвари, възприели и усвоили културата си от цивилизованите гърци“. Седем десетилетия след прогласяването на тази идея от Вулгарис и две десетилетия след смъртта му в науката възниква голям спор, породен от известния немски историк и филолог Якоб Фалмерайер, който за голям ужас на почитателите на гръцката класика в Гърция и извън нейните граници с изследванията си доказва, че между населението на съвременна Гърция и древните гърци от класическата епоха в ІV век пр. Хр. няма и не може да има нищо общо; че след протеклите през Късната античност и цялото Средновековие миграционни процеси нищо не е останало не само от етническия тип на древното население и че населяващите гръцките земи през съвременността са смесица от потомци на всички народи, прекосили тези земи в течение на хилядолетия, сред които самите гърци са най-малобройни, разтворили се сред огромните маси от славяни и турци, но също така от власи и албанци.

В научната дискусия, последвала публикациите на Фалмерайер и продължила през целия ХХ век, изследователите насочват вниманието си върху многобройните топоними по територията на Южна Гърция, които те считат за „славянски“ и за чийто произход се излагат различни теории, като постепенно се утвърждава тезата, че в течение на VІ и VІІ век сл. Хр. цялата тази територия била „залята от огромно море славянски нашественици, оставили следи само в топонимите, а те самите били в течение на едно до две столетия асимилирани от местното население, запазило напълно не само своя етнически тип, но също и своите обичаи, своята култура и своя език“. В Гърция този въпрос се обявява за приключен, когато след Балканските войни 1912–1914 г. топонимите със съмнителен произход се заменят с техни „гръцки“ еквиваленти — а това са над 2000 названия на селища, реки, блата, езера, планински върхове и други подобни. Този процес се повтаря през 20-те и в края на 40-те години на XX век в новоприсъединените към Гърция територии след Първата и Втората световна война, населението на които е заставено да напусне родината си. Паралелно с преименуването на топонимите се заличават по всичките тези територии и всички следи от езика на предишното население, запазени дотогава на паметни надписи в обществени и частни постройки, по църкви и гробища. Независимо от това тъй радикално премахване на доказателствата за „славянското“ присъствие в Гърция, „славянските топоними“ продължават да занимава науката през целия ХХ век — дори след съществения принос за решаването на проблемите от страна на някои прочути слависти, между които и руско-немския учен Макс Фасмер, завеждащ в течение на десетилетия катедрата по Славистика в Берлинския университет и считан за най-добрия познавач на етимологията на „славянските“ езици, към които се причислява и старобългарският. На тази тема той посвещава голяма монография, излязла в 1941 г. и след това няколкократно препечатана, в която разглежда повече или по-малко подробно етимологията на около 2000 според него „гръцки“ и около 1800 „славянски“ топоними, повечето от които той заема от гръцки географски речник, издаден в 1920 г., а и от някои исторически извори от VІ до ХV век — по понятни причини по-стари исторически извори не използва, защото като привърженик на теорията за „славянското нашествие в VІ/VІІ век“ не може и не иска да допусне, че преди това на Балканския полуостров е имало население, което да си служи със „славянски“ език. След като обявява Фалмерайер поради слабото му познаване на руския език за дилетант, сам той си затваря очите пред обстоятелството, че много голяма част от топонимите, считани от него за „славянски“, са непроизносими не само от гърците, но и от другите „славяни“; но те не могат да бъдат и правилно записани не само с гръцката азбука, но и с азбуките, използвани от всички „славянски“ народи. Освен с българската азбука! А топоними, като Балъджа, Белъш, Бездън, Бъзово, Бърдник, Дървен, Жужъл, Къщици, Забърдо, Стръково, Трън, Тръстеник, Търново, Кръстен, Дъжница, Мръчко, Вълчица, Върбишче, Сърбица, Стръмен, Чърнеш, Чърница, Църква, Църквишче и много други подобни, ще открием по цялата територия не само на днешна България, но и в Гърция, Албания и Македония, преди заменянето им с „произносими“.

Наличието на тези „славянски“ топоними, както и техния произход Фасмер не може да обясни — също както не може да обясни честата употреба по цялата територия на Балканския полуостров, но най-вече в Южна Гърция, на топоними, според него „произхождащи от името на едно турско-татарско племе, разположено по долното течение на река Дунав“. А тези топоними се отнасят не само за селища, каквито срещаме в Етолия, Акарнания, та дори на островите Крит и Тасос и които биха могли да бъдат основани и от преселници или пленници от съответното племе, но също и за едно езеро и за един планински връх в Тесалия. При все че по темата за „славянските“ топоними в Гърция е писано много, някои нейни страни остават извън вниманието на изследователите — на първо място съдържанието на самите съществителни имена, но също и богатството на понятия, представяни в тях, което трудно може да се свърже с тесния кръгозор на „първоначалните обитатели на блатата в Задкарпатието“ —­ с тяхната флора и фауна и с личните им имена. В този смисъл трудно можем да допуснем, че те са носили със себе си и дори че са познавали дъбове, лешници, явори и бръшляни, че са имали църкви или поне църквици или че са носили собствени имена като Момчил, Борил и Събо. Сигурно би било интересно за българския читател да научи по какъв начин гърците са писали и сега пишат тези (вече заличени!) топоними със своята азбука. Ето и няколко такива примери: Μπλεμενιάνι (Племеняни), Μπρούφλιανι (Бръшлян), Μομτίλας (Момчил), Μπιζίον (Бъзйе), Пανίτζα (Баница) — и тук списъкът може да се продължи на много страници.В този смисъл изследванията на известния гръцкия славист проф. Федон Малингудис разкриват още една интересна страна на „славянските“ топоними в Гърция — макар и тези негови изследвания да остават извън вниманието на останалите изследователи, в т. ч. и българските.

Той успява да покаже, че много от тези топоними, впоследствие погърчени, са били свързани най-тясно с началото на земеделието — с разораването на целините и изсичането на горите. Показва, че „славяните“, които са ги въвели, не са били нито чергари-скотовъдци, нито ловци и риболовци, за каквито ги считат до днес повечето от изследователите, а са били опитни земеделци. И спори с някои известни съветски автори, които цитират невярно и преиначават неговите думи. Но въпросът, който възниква оттук, е: какво ранно земеделие ще внедрят и какви целини ще разорат през VІІ и VІІІ век „новозаселилите“ се славяни в една земя, която от много хилядолетия преди това познава добре интензивното земеделие — защото тези „славянски“ топоними, свидетелствуващи за най-ранното обработване на земята, се срещат дори в Тесалия, която през цялата историческа епоха е една от житниците на Балканския полуостров?

Наложената в науката предимно от руски и гръцки автори теория за асимилирането на „славянските нашественици“ в Гърция заедно с тяхното пълно претопяване и безследно изчезване още през Ранното средновековие, ни се предава заедно с „българския вариант“ на същата теория. Според този вариант, в нашите земи дошли освен „славяни“ също така и някакви „прабългари“, за които тези изследователи твърдят, че по произхода си били угро-фини, турко-татари, хуни, и дори монголоиди. И били асимилирани в нашата страна от същите „славяни“ (претопените в Гърция!), но за разлика от тези в Южна и Централна Гърция не оставили след себе си нито топоними, нито каквито и да било други следи от своя език. А преди „славяните“ и „прабългарите“ да дойдат в нашите земи, местното им население, известно на науката под названието „траки“, измряло — и за тези „измрели траки“ бащата на историята Херодот твърди, че били най-многобройният народ след индийците. А измрели без да оставят нито топоними, нито каквито и да било думи от своя странен и чудноват език, за който само „траколозите“ са убедени, че го знаят. Също така са убедени, че този народ е нямал писменост.

И това го твърдят, въпреки че още преди повече от век и половина известният австрийски учен Франц Миклошич отбелязва, че специфичните особености в граматиката на езика, говорен от старото население на Балканите преминават в българския, румънския, албанския и новогръцкия език, а фонетиката и лексиката на този език залягат в „антимарксическата и ненаучна“ (Сталин) яфетическа теория на съветския академик Н. Я. Мар и след смъртта му се доразвиват в също обявените за „вредни и ненаучни“ изследвания на академик Н. И. Державин.

Интересно е обаче и още едно много странно обстоятелство във връзка с миграционния процес: Преминавайки през „обезлюдените“ но плодородни земи в Мизия, Тракия и Тесалия, „скитниците славяни, тръгнали от блатата отвъд Карпатите да търсят земя за заселване“, подминават тези безлюдни земи и се натъпкват сред чукарите в Пелопонес, където могат само да развъждат кози! И всички те измират сред тези чукари — или биват претопени и елинизирани от тамошното местно население, оставяйки след себе си само своите две-три хиляди топоними, които с нищо не смущават това местно население в течение на цели 12 столетия, преди то да се сети да ги замени с топоними на своя собствен език.Естествено, такива теории не решават проблемите за етническия произход на местното население на Балканския полуостров и преди всичко в Гърция. В спора за чистотата на гръцкия етнически тип името на Вулгарис не се споменава, макар и той пръв да създава теорията за непрекъснатостта на културната традиция в гръцките земи, поддържана в продължение на хилядолетия от местното „гръцко“ население — а едва ли може да се посочи друго по-красноречиво опровержение на тази му теория от неговия собствен произход.

Но идеите на Вулгарис се разпространяват и днес, 200 години след смъртта му, и то не само в Гърция, а по цялата наша планета със замаха на Холивуд и със средствата на всички съвременни глобални медии. Дълбоко впечатляващи широкоекранни спектакли ни правят достъпни и нагледни както победите на „гърка“ (от Македония!) Александър Велики, така и на „гърците“ от Тракия, Мизия и Тесалия срещу Троя — макар и за „онагледяването“ на тези събития да са използвани според авторите на филма 800 съвременни гладиатори от България и Мексико, между които нито един от потомците на „непобедимите гърци“. От тези масови медии ние най-после научаваме и цялата истина за Шлиман — за чиито открития в Троя и Микена заслугата била в действителност не негова, а на гръцката му съпруга. От туристическата пропаганда пък научаваме, че Орфей произхождал от Гърция, а от българските вестници — че нашите прадеди си докарвали от Атина скулптори и дори ковачи на метал, понеже през изтеклите дотогава три хилядолетия, от когато използвали свои рудници за добив на злато и мед, те не могли още да се научат на обработката им.Неотдавна изтеклият ХХ век ни показа колко рисковано, но също и необосновано от науката, е създаването на расови теории въз основа на недоказуеми предания относно етническия произход на даден народ или на определени обществени кръгове.

И тъкмо новите изследвания от последните десетилетия в областта на етногенезиса на народите в Югоизточна Европа ни учат, че много аксиоми, с които до неотдавна науката оперираше, не могат повече да се поддържат. Учат ни и че проблемите на етногенезиса са твърде сложни и не могат да се решават едностранно от филологията и историята без помощните науки, в това число археологията, но също биологията и палеолингвистиката, при това с използване на данни, извлечени от изследвания върху значително по-обширен регион, обхващащ и териториите, съседни на нашите земи на югоизток и североизток от Черно море до Кавказ и Персийския залив. А това означава, че ние сме още далеч от решаването на тези проблеми и знаем с положителност само това, че не можем да се облягаме вече на резултатите от досегашните изследвания. И това засяга не само етническия произход на т. нар. гърци и славяни, но и техните езици, също както и материалната и духовната им култура.

За решаването на тези проблеми досега пречеха политическите манипулации на великите сили, център на чиито интереси беше Югоизточна Европа, където от древността са се пресичали всички пътища от Западна и Северна Европа за Азия и Африка. А те използваха всички средства, за да оказват влияние дори върху науката, манипулирайки в своя полза нейните изследвания. Да се надяваме, че в рамките на Европейската общност най-после ще се открие възможност пред нашите народи да проучат сами, без помощта на своите мними приятели, собствената си история. И да разберат, че тази обща история повече ги сближава помежду им, отколкото ги разделя.


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Асен Чилингиров - изследвания, статии и цитати от книги
Ново мнениеПубликувано на: Пет Мар 27, 2009 9:14 pm 
Готските извори VS германските тълкувания
Отговор на статиите във в. „Новинар” и в. „Сега“ за „германско присъствие по българските земи през античността“
източник: http://www.ivanstamenov.com/?p=21

Автор: д-р Асен Чилингиров

Авторите на двете статии цитират д-р Росен Милев, ръководител на „Научна група за изследване на германски влияния в нашата страна през късната античност“, според когото за българския етногенезис „най-голямо значение имат немските племена готи”, като се обосновава с някакво си „масирано присъствие на древни германски племена по нашите земи в периода ІV-VІ век“, както и с някакви „исторически сведения за готски общини в средновековна България дори през ХІ век”.

Нито историческите извори, нито паметниците на материалната култура по нашите земи, нито лексиката и етимологията на нашия език, ни дават и най-малкото основание за такива твърдения. А думите, посочени като думи от германския език, в това число скала, лек(ар), хребет, късмет, бряг, дол, утро, залез, снага и пр. са исконни български думи, като това го знае всяко хлапе.
На снимка са показани три фибули. И това е единственото, което може да се покаже след седемдесет години търсене на германски следи у нас. А как стои въпросът дали тези фибули, които ни се представят, изобщо са германски? През 378 година готите са вече на римска територия и би трябвало в районите, където са живели по-рано, повече да не се произвеждат такива фибули. По-долу поместваме карта за разпространение на фибулите през V–VI век при така наречената „Пенковска култура” и една по-обща карта.
Прикачени файлове:
karta.jpg
karta.jpg [ 88.19 KiB | Прегледано 8218 пъти ]
От картите ясно се вижда, че дори през V–VI век фибули продължават да се произвеждат там, където повече няма готи, намерени са и матрици. Също се вижда, че южно от Дунав, там, където вече са готите, считани за германци, находките се броят на пръсти.

А що се отнася до сходните типове фибули от този период, археолозите са склонни да виждат в тях произведения на два етноса - антски и готски. Антски фибули са намирани и в Крим, и то в райони населявани от готи. При това някои от фибулите носят надписи с руни, но не на германски език, а на езика на местното население, който пък днес руските изследователи наричат праславянски.
Прикачени файлове:
fib1.jpg
fib1.jpg [ 38.1 KiB | Прегледано 8240 пъти ]
По-интересен обаче е друг момент – времето II–III век, когато „готите“ наистина са били там. Това време е известно с така наречената „Черняховска култура”, която е заемала същата област. За сто и петдесет години се появява и изчезва култура, „представляваща изключително важно явление, без което е невъзможно да се построи историята на източна Европа в първото хилядолетие на новата ера”. Така след изчезването на Черняховската култура грънчарското колело ще се появяви отново в Киевска Рус едва в девети век, а майсторството на занаятчиите-черняховци ще бъде достигнато чак през седемнадесети век.
Тогава, през ІІ-ІІІ в., са въведени ралото с железен палешник, мелничният камък и грънчарското колело. Всичко това руските историци наричат „трако-дакийско влияние”. Жилищата са от нов тип: вместо полуземлянки, масово се появяват наземни постройки, изградени от дървени пръти обмазани с глина, глинен под и огнище (не каменна печка), нещо, което и сега може да се намери точно в този си вид в България.
Керамиката е от сива глина, примесена с пясък. Също такава е тракийската керамика по българските земи. Селищата не са укрепени, намират се на бреговете на реки, липсва оръжие, въпреки наличието на много пещи за металолеене.

В Северното причерноморие досега са намерени над хиляда съкровища на монети, съдържащи стотици сребърни императорски монети, някои с общо тегло достигащо 20 кг. Голяма част от тях е от I век, времето на император Траян, т.е. именно когато нашите земи се включват в Римската империя. Всичко това говори за поселения на бегълци със стари традиции в земеделието и в паричното стопанство, а не за външни „трако-дакийски влияния”. Тези бегълци се заселват там след римските завоевания на територията на Балканския полуостров, Дакия и Илирия.
С други думи това е тракийско население, напуснало родината си, за чието преселване имаме сведения и от писмените исторически извори.

Една голяма част от населението на този регион е наречено по-късно анти – така е и според Йордан: „антите са между Днепър и Днестър“. В това население по времето на дакийската война през І в. най-вероятно са влизали и готите, наричани още гети, а също и с по-общото траки. По-късно помежду им настъпва разрив, при който хуните убиват техния водач Божа със синовете му и седемдесет от войводите. След нападението на хуните настъпва краят на Черняховската култура и готското присъствие. На нейно място идва Пенковската култура, която запазва само някои от елементите на Черняховската.

Владимир Щербаков в книгата си „Века Трояновы” изброява десетки украински имена, сродни с тракийските – а това са имената, които нашият народ използва от най-дълбока древност, та до ден днешен. Знаейки всичко това, ще разберем думите на руския летописец в „Повесть временных лет“:

„Преди много време уседнаха славяните на Дунав, където сега е земята Угорска и Българска. Тези славяни се пръснаха по земята и си сложиха имена по местата, на които уседнаха.“

Следите от това население ще намерим в безброй топоними по целия Балкански полуостров до най-южните му части, но също и на север и североизток от него. И те не са донесени през VІ-VІІ век, а са запазени от най-дълбока древност, както и личните имена на това население.

Що се отнася до данните на историческите извори, писани от всички антични автори, сред които Филосторг, Павел Орозий, Св. Йероним, Касиодор, Йордан, Евсевий, Амиан Марцелин, Йоан Лидийски, Прокопий, Клавдий Клавдиан – ГОТИТЕ СА ГЕТИ. Повечето от тях си правят труда ясно да разграничават германците от готите:

Йордан: „готите разорили страната на германците, която днес заемат франките”
Приск: „готите не са германци“.
Теофан говори за победи на Константин Велики над германци, сармати и готи, както и че “готи, беси и други тракийски народи” представлявали могъща военна сила по времето на имп. Анастасий.
Книгата си Йордан е озаглавил „За произхода и деянията на гетите“ – а не на някакви си германски готи, както искат да ни убедят германските историци. И за образец е взел труда на Дион Хризостом от началото на ІІ век под заглавие «GETICA».

Урфила, Учителят на гетите, превежда Библията на езика на своите сънародници – гети. И нито един исторически извор не го нарича Вулфила – както германските автори манипулират името му. Също така това име не означава както те твърдят „вълче“ или „вълченце“ (да не говорим за “глиганската” им интерпретация), а произлиза от старинния пратракийски език и означава Учител на Божия Закон, каквото значение е имало и името (или по-скоро званието) Орфей: Учител на траките. А ръкописът, който ни се представя като „Библия на Вулфила“, всъщност е много по-късен немски превод на Евангелието, т.е. на Новия Завет, и не съдържа текста на Библията или Стария Завет, за който се знае, че е преведен от Урфила, Учителя на гетите.

* Въпросните статии са:
Димитър Николов, БЪЛГАРИТЕ СА ОТЧАСТИ ГЕРМАНЦИ. Немските племена готи са четвъртият най-важен елемент в нашата история, в. Новинар, Брой 23 (4877) от 28 Януари, 2008 г.
Проф. Румен Теофилов, СРЕБЪРНАТА БИБЛИЯ – ГОРДОСТТА НА ШВЕЦИЯ, съботна притурка на в. Сега от 15 ХІІ 2007 г.


Върнете се в началото
  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 23 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
cron
Powered by phpBB © 2008 - 2013 форум "ТИ СИ ТОВА"