ТИ СИ ТОВА ◦◦◦ Tat Tvam Asi ◦◦◦ Thou Art That

Форум за Познанието
Дата и час: Вто Окт 17, 2017 2:58 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 14 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2
Автор Съобщение
 Заглавие: Re: Имената на българите - доказателства за произход
Ново мнениеПубликувано на: Пон Юли 06, 2009 4:18 pm 
Offline

Регистриран на: Пон Юли 06, 2009 3:45 pm
Мнения: 17
УВОД

Класическото българско езикознание, от времето на своите доаени, проф.Беньо Цонев и проф.Стефан Младенов, признаваше за прабългарски по произход, около 14-15 думи (бисер, бъбрек, пашеног, чертог, боил, белег, балван, кумир, капище, белчуг, тояга, чипаг, сан, шейна. По-късно са добавени също шаран, шарка, книга, сабя, саблъ – петел). Трябва да прибавим българския етноним, прабългарските календарни термини, познатите ни прабългарски титли и прабългарските (езическите владетелски) имена. Едва това бе останало от народа дал името на България и за два века стопил се без следа в „славянското море”. Днес тази позиция е подложена на значително преозсмисляне.
В своята статия „Познаваме ли езиковото наследство на предците си? („Прабългарските елементи в съвременния руски литературен език)”, публикувано в сп. „Език и литература”, бр. 1-2, 2005, стр. 296-310, София, 2005. ISSN 0324-1270, както и в интернет, на адрeс: http://www.uni-vt.bg/1/ndefault.asp?p=u ... pubid=3630 в уеб-сайта на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” доц.д-р Владимир Ст.Хънтов, прави обширен анализ на прабългарското наследство в руския език, който включва 58 думи, разпределени в следните групи:
1) думи, наследени в руския език от праславянския: болгарин, клобук, книга, печать, хмель, хоругвь, хрен, чаша;
2) думи, заети в руския език непосредствено от прабългарския: атаман, балкар, батог, богатырь, брага, бурый, ватага, войлок, вор, жемчуг, ичиг, ковёр, коврига, кортик, кощунство, лошадь, овраг, сабля, саврасый, сапог, серьга, сусло, сыворотка, таволга, творог, товар, товарищ, тумак, хозяин, чёбот, чирик, чуваш, чулок, шапка, шатёр;
3) думи, заети в руския език от писмените старобългарски паметници: багряный, бисер, боярин, врач, ваять, капище, книгочей, ковчег, корчага, кумир, печатлеть, сан, суета, чертог, шаровый.
В 15 случая прабългарския език е бил посредник между руския и някакъв друг език. Прабългарският език е преоформил и предал на руския 8 думи от иранските езици (кортик, сапог, хмель, хозяин, чаша, чебот, чертог, шатер); 3 думи - от китайски (жемчуг, книга, суета); по една - от арабски (бисер), грузински (печать), монголски (хоругвь) и осетински (кумир). Посредничеството на прабългарския език при заемането въобще не умаловажава неговата роля, тъй като той е преоформял изходната форма във фонетично, акцентологично и граматично, а често дори и в семантично отношение, и чак след това я е предавал по-нататък.
Сред прабългаризмите в руския език са и быля „сановник, знатен човек”, крилъ, крэлъкъ „вид, форма, праобраз”, оимъ, оиминъ „войн”, сокачии „готвач”, самъчии „сановник, висш чиновник”, дохъторъ „възглавница”, тикъръ, тикра „огледало” и др., заимствани предимно чрез посредничеството на старобългарския език.
Като прабългарски Хънтов смята и думите: бадья, балван, бахилы, башмак, баштан, буква, буланый, бурав, бурак, бурдюк, бык, вол, дрофа, изъян, кабак, карий, колчан, колымага, кошель (кошелёк), кочерга, лапша, лачуга, лохань, очаг, севрюга, сигать, слон, сундук, сырт, телега, толк, толмач, тьма, упырь, халупа, холоп, хомут, чакан, чара, чебак, чекан, черемис, чубарый, чугун, шафран, шлык, шеренга, шишак. Има данни (според автора), че тези думи са прабългарски по произход. Все още обаче не са достатъчно ясни както истинската картина на заемането им в руския език, така и ролята на прабългарския език в процесите на заемане.
Друга изследователка, Антоанета Андонова, в своята статия „Прабългаризми” поместена в „КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ. Том 3, под редакцията на Лиляна Грашева, 2003 г.”, смята че запазените и изевстни прабългарски думи са около 100, като се позовава главно на изследвания правени върху тюркските езици, предвид „тюркската принадлежност на прабългарите”. Тя посочва: дилом – змия, дохъторъ – възглавинца, сю-биги, титлата на българските владетели, но го превежда по Цв.Степанов, като ирански израз su (hu) - хубав, bhaga – благо, щастие, коурелъкъ – прототип от тюркското kör – гледам, твиремъ – девет от чувашкото töhăr – девет, белчугъ – обръч от унгарското bölcsó – люлка, отразяващо пратюркското bäšük, тлъмачъ – вестоносец, пратеник, от тюркското til – език, вечемъ – трети, от тюркското üč, чувашкото viş – три, алемъ – първи от пратюркското *al – начален, чувашки ulэm, ilэm – преден, начален, блехъчии – ковач, железар, от тюркското bilči – знаещ, брачинъ, брачина – коприна, от чувашкото puržin – коприна, дванъ – заек (тюрк. tavšan, tavïšγan), именъ – кон, текоу – куче (тур.tazia), кълоу – титлата „калу-”, блъван – стълб, богинъ – багаин, катъ – лагер, бивак, коурилъ – прототип, кълаигъ – храненик, паразит, канъпилии – колан, мечетъ – мечта, видение, теляга – телега, талига, тетегъ – носилка, лектика, тънган – сокол (от едноименното име в Мурфатлар?), хоръгы – знаме, хръзанъ – бич, чаи – отвара, чеканъ – сечиво, кирка, чъпагъ – част от облеклото, джоб, капъ, ковчегъ – съндък, гроб, комърогъ, гомръ, гоморъ – съд, чаша, печатъ – тагма, знак, сапогъ – ботуш, слон – животно, сынъ – кула, коумиръ – идол, ятоухолница – хан, страноприемница, капище – езически храм, санъ, сановникъ – титла, големец, чрътоугъ – стая, сграда, шаръ, шарота – цвят, багъръ – цвят, багра, белегъ – знак, буква, кънига – книга, кънигачии - книжовник. Трябва да прибавим, прабългарските титли, имена и календарни понятия.
В своят труд „Диалозите на Псевдо-Кесарий в славянската ръкописна традиция. София: Авалон, 2006 г.” Явор Милтенов, изследвайки старобългарският превод посочва още някои думи: „лексеми, които са фиксирани еднократно, само в един писмен паметник и не са засвидетелствани в други текстове”, за които може да се смята че са с вероятен прабългарски произход: бърии - κώνειον „бучиниш (Conium maculatum)” (заето в унгарски bürök), колимогопоставление - σκηνοπηγωα „построяване на шатрите”, п дьць - δραγάτης „пазач, пъдар”, твалага - δάμαλις „телица”, тевигъ - ζεύγλη „част от ярем, жегли”, гыжа - όμφαξ „недозряло грозде”, двалма - ίπποφορβός „коняр”, стьпль - ένδρυμα „дива котка”, сасыгъ - χονη „съд за разтопяване на метал”, тръмы - σίμβλος „пчелен кошер”, коть - άγκινος – „кука”.
Липсата на ясна представа за това какъв е бил по произход „прабългарския” език, тласка изследователите в крайни направления, или да търсят прабългарско начало почти във всики тюркски, най-вече чувашки думи, проникнали в унгарски, руски и другите славянски езици (привържениците на „тюркския произход”), или пък да търсят преднамерено само ирански „памирски” аналози (П.Добрев и последователите му).
Без да имаме ясна концепция за произхода на прабългарите и тяхната етническа принадлежност (хуни, тюрки, сармати, алани, кушано-бактрийци, авестийски бактрийци, „памирци” ?, или смесена - от сармати угрофини и „алтайци”) не може да се реконстроира в пълнота прабългарското езиково наследство.
Днес академичната ни наука (доколкото се занимава с прабългарите) продължава да отнася прабългарския език към групата на тюркските езици, а на предците ни да гледа като група хунски племена оцелели след краха на Атиловата номадска държава, някъде из Приазовието, носители на най-древния пратюркски език, днес наследен единствено от чувашкия. Подобно мислене се нуждае от значителна преоценка. В археологическо и антропологическо отношение прабългарите показват ясна сарматска принадлежност, т.е. няма как „антропологични” и „археологични” сармати да бъдат обявени за хуни, чийто ясно изразен монголоиден расов тип е известен на науката, но отсъства при прабългарите.
Не смятам че е правилно да приравняваме изцяло древните българи към чувашите, единствено базирайки се на наличието на известен брой българо-чувашки езикиви аналогии. Етногенезисната съдба на самите чуваши, е свързана със савирите в Източен Кавказ, а не с хуните, както смяташе Л.Гумильов. Именно савирите, оногурите, угрите (маджарите) и сарагурите в 463 г. преселвайки се от Согдиана пресрещата отстъпващите към Приазовието хуни и ги разгромяват, след което последните хунски остатъци се заселват като федерати на Византия на Балканите и впоследствие са доунищожени от византийският военоначалник от алански произходи Флавий Аспар.
Но савирите са общност в която влизат както източни иранци сродни с ефталитите (савирите в Кавказ са наречени още „бели хони”, както ефталитите, а в Сев.Индия е познато заселилото се ефталитско племе саувири), така и угри (вж. гл. „Езикът на дагестанските хони), но също и нефиксирани от източниците алтайскоезични племена. Предвид европедният антропологичен вид на суварите, предполагам че това са били най-вероятно алтаизирани тохари?
Не споделям мнението на Н.Баскаков че: „Прабългарският език е оказал влияние върху почти всички подгрупи от западния клон на тюркската езикова група, най-силно върху хазарския, узкия, печенежкия, гагаузкия, казанско-татарския, башкирския, карачаевския и балкарския език (Баскаков 1960). Напълно невярно е че от 14 в. езикът на прабългарите ляга в основата на два новоформиращи се тюркски езика: чувашкия (Андреев, 1966) и казанско-татарския (Шамиль 1994). Волжките българи претърпяват значително етническо преформиране, още в домонголското време. Поради заселването на големи маси кумани, печенези, узи и др.тюркски племена, още в 10-11 в. волжките българи се тюркизират езиково, демонстрирано от писменият паметник „Сказание за Юсуф” писан преди монголската експанзия и показващ смесен огузо-кипчакски език. В същото време при заселването си в Поволжието, в 8-9 в. салтомаяцките мигранти (алани, барсили, българи, савири) се смесват с местнити угрофински племена. Дори като „изходен материал” Аспаруховите прабългари не са били напълно идентични с век по-късно формиралите се при други условия и в друга среда волжки българи. За „прабългарско” се обявява и по-късното чувашко влияние върху езиците на поволжките угро-фински народности, марийци, удмурти, което не е особено точно.
Не се отчита факта че в съвр.Чувашия и Татарстан (както в цялото постсъветско тюркоезично пространство), протичат сложни процеси на търсене на националната идентичност и народностните корени свързано с подчиняване на местните исторически школи на съвр. политическа конюнктура, при което в случая, се наблюдава повишен интерес към обсебването на историята и културата на Волжка България, без да се отчитат сложните етногенезисни процеси и крупни миграции протекли в периода на Монголското завладяване и Златната Орда. Днес чувашката историческа школа обявява чувашите като единствени преки наследници на Волжка България. Същото правят и т.нар. „булгаристи” в Татарстан, търсейки изцяло политически дивиденти. Аналогично тюркоезичните карачаевобалкарци и кумики в Кавказ се обявяват за преки потомци на прабългарите, като игнорират историческите факти, доказваще че те са късно кипчакско (куманско) население спасило с в Кавказ от монголското нашествие.
Смятам че прабългарите се формират от няколко вълни мигриращи към Кавказ племена от Средна и Централна Азия, като най-раннато според арменските източници (Мовсес Хоренаци) е още във 2 в.пр.н.е. (българите на Вънд, внъндурите, пагеритите на римските автори, които идват съвместно със сираките), а най-късната – групата на оногурите, савирите, сарагурите и угрите прогонени от Согдиана, на запад към Предкавказието, от ефталитите в 463 г. Прабългарската етногенеза протича съвместно и паралелно с тази на алано-сарматските племена. Така че основната маса носител на името „българи” е с източноирански произход възникнал от смесването на иранизирани централноазиатски тохари и аси (юечжи и усуни) със завареното средноазиатско масагетско населеине, вкл. и управляващата общност, носеща изцяло ирано-сарматски по произход имена. Не съществуват абсолютни никакви доказателства в издигната от покойния Р.Рашев хипотеза която представя прабългарите като „Тюркски елит и сарамато-аланско множество”. Не трябва обаче да игнорираме и известния алтайскоезичен премес, чието присъствие добре се вижда от известното количество алтайски, подчертавам по-древни, алтайски, а не тюркски по произход прабългарски думи!
В предложеният анализ съм се стремил безпристрастно, доколкото е по силите на един любител, да изясня произхода на считаните за прабългарски по произход думи в българския език и да намеря такива, съхранени в българската диалектна лексика.


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Имената на българите - доказателства за произход
Ново мнениеПубликувано на: Пон Юли 06, 2009 4:22 pm 
Offline

Регистриран на: Пон Юли 06, 2009 3:45 pm
Мнения: 17
ЕТИМОЛОГИЯ НА ИЗВЕСТНИТЕ ПРАБЪЛГАРСКИ ТИТЛИ И ЗАНЯТИЯ

1). алобагатур, алогоботур – висша военна титла, спомената по повод българо-хърватската война в 926 г. Към Хърватия е изпратена българска войска предвождана от άλοβογοτούρ или αλογοβότουρ (алобагатур, алогоботур), според Константин Багренородни, без да поясни значението на титлата. (ГИБИ, т. 5, стр. 212).
Макварт я свързва с тюркското alp bagatur, alyp bagatur, което означава „храбър юнак”, der tapfere Held (Marquart, Streifzüge, S. 156). Ст.Рънсимън също смята че „Представката „ало“ може би означава „главен“ или „водач“ която Банг отъждествява с тюркското alp, alyp, или пък просто е собствено име”. (СР-ИПБЦ,прил.V) Само че в чувашки аналогът на общотюркското alp, alyp, е ulap, което предполага и друго звучение на титлата. Смятам че може да предложим съвсем друго тълкуване. Сравнявайки тохарското wal – предводител, осетинското woli, uoli – владетел, управител, вожд, предводител, wæl (uæl), uele – висок, смятам че прабългарското *ало/алу е ясен синоним на сармато-аланските форми, или ало-багатур, по-точно ало-бахадъръ – титла, висш военен чин, „висок или пръв бахадър/багатър”. Особенно вторият вариант на изписване е идентичен с осетинското дигорско аuællаg, иронско uællаg – най-висш, върховен, в ягнобски oliugon, кюрдски alo, персийски aliyyeh, aliyy, пущунски aœlā, рушански и хуфски ōli, талишки ali, гилянски yalaxanen, хинди-урду jalīl – висок, издигнат, славен, тох.(а) alym, тох.(б) ālim - висок. Също в осетински иронски bæхеаtыr, дигорски bægъаtъr – храбър войн, идентично със старобългарското бахадъръ/багатъръ. (ДРС),(ИРС)

2). багаин, богинъ – войскова титла. В Маламировия надпис се споменават боили и багаини, което предполага, че са две категории аристократи. Багаините навярно се степенували, тъй като титлата се среща с различна добавка: „багатур-багаинът” (в инвентарни надписи и в надгробния надпис на Ославна или Славнас, който бил сътрапезник на хан Омуртаг (Надпис № 64 на канасюбиги Омуртаг: “Канасюбиги Омуртаг. Багатур багаинът Славнас беше мой хранен човек и като се разболя умря.”), „бири багаин” (в инвентарни надписи), юк-багаинът (в инвентарен надпис), „сетит-багаинът” (инвентарен надпис).
В осетински дигорски bаjgъul – телохранител, boga – сила, bogal, bogalæg – силен човек, борец, осетински иронски baxъxъænæg – охранител, персийски bayegan, партянски bakan, хинди-урду bachānā – пазач, защитник, протоиндоирански bhaug, авестийски baoxtar, средноперсийски bwxt'r (bōxtār), согдийски bwc, βwγ, партянски bwg – спасител, кушанобактрийски bogono – войн, маратхи bagata - меч. (L-IAIL) В тох.(б) wako, waso, в тох.(а) wac – войн. Смислово сходно е келтското, староирландско bāgaid – двубой, бунтовник, bāga – борба, ирландски bagaid, кимвърски, бретонски bagad, латински bacca – войскови отряд, ирландски buaigh – победа, старовисоконемски bagan – борба. Така че прабългарското багъ/багаинъ е от ирански произход и е означавало войн.

3). багатур, бахадър – по-висша войскова титла. Основата е *багъ – войн и *адъръ/*атър/* дъръ – силен, последната форма е известна в старобългарски, дало съвр.българското едър – голям. Аналогично в осетински иронски bæхеаtыr, дигорски bægъаtr – храбър войн, идентично със старобългарското бахадъръ. В тох. (а) atar – герой, произлиза wak.atar – борец, войн-герой. Интересното е че такова словосъчетание, войни-герои се среща в текст на тох.(б) цитиран от Д.Адамс, където е използвана формата в тох.(б) - etru. Бейли например смята че тохарското atar е заемка от ирански atara, или санскритски turai – силен, герой. Д.Адамс го свързва със собствено развитие на тохарските езици. В осетински иронски еаtыr, ætыr – смел, ædærsgædzinаd – смелост, дигорски ædærsgæ – смело, ædærsgædzijnаdæ – смелост, ædærsоn – смел, хъаjtаr - герой, витяз, дързък, смел. В кховарски bahder – храбрец. В.Стоянов също посочва персийското bāhādār, bahādur означаващо войн-герой и съответното тюркско bātur, монголско baγatar, във връзка с регистрирано в 1576 г. име на „кожухарят Иван Бахадър” от софийската махала Сонгурлар. (ВС-КПАБ,стр.228) Вижда се че багаин и багатур в монголски и тюркските езици, са заимствани на готово от тохарски или източноиранските езици. Според Локач, в основата е иранското *bag(aput)ra – божи син, т.е. приказен герой, надарен със свръхестествени качества. Според Ал.Баяр, багатур/бахатур е иранска титла, заета в алтайските езици, още в периода на първоначалните ирано-алтайски контакти в бронзовата епоха. Бахадур (тюркски батър, монголски – баатур) - така започнали да наричат своите герои, монголите и тюрките. Липсата на г/х в тюркската форма показва че се касае за заемка през монголски, в противен случай, нямаше да има изпадане. (АБ-ТТИ) В монголски baga – екипаж, команда, войскови отряд, bǿh – борец. (МРС) В тунгусоманчжурски се срещат buku – борец, силен човек, batu, batar, batur, baγtъr – юнак, храбрец, които се смятат за монголски или старотюркски заемки. (ССТМЯ,стр.61) Думата е заета и в унгарски, като bator – смел. В тюркменски, карачаевобалкарски, татарски, казахски, южноалтайски, якутски batyr, шорски pagattyr, турски bahadir, узбекски botir, киргизки batymduu, чувашки pattar – войн, герой. Например в тувински ma`dyr, хакаски matyr – герой, се отличава от общотюркското batyr и се доближава до унгарското magyar – мъж, войн, юнак, превърнало се и в етноним - маджари. В ягнобски bahodūr, осетински иронски bæхеаtыr, дигорски bægъаtr – храбър войн, идентично със старобългарското бахадъръ. (ДРС) Ясно може да разделим думата на две части, *бахъ/*багъ – войн и *адъръ/*атър/* дъръ – силен, последната форма е известна в старобългарски, дало съвр.българското едър – голям. Фасмер посочва руското богатирь, украинското богатиґр, староруското богатырь, белоруското багатыр, полското bohater, bohatyr, старополското bohaterz – силен човек, храбрец, юнак. Смята че е заимствано или от старотюркското *ba‘atur, или от прабългарското βαγατουρ, сродно с турското, чагатайското batur, шорското pa‘attyr, монголското bagatur, калмицкото bātr – смел (Гомбоц, Рамстедт, Бернекер, Маркварт, Банг). Това схващане е погрешно, руското богатирь или е директна прабългарска заемка през старобългарски, или е заемка от аланското (дигорско) bægъаtr. А самото понятие има не алтайски а индоевропейски корени. По данни на грузинските хронисти (Леонтий Мровели) в 5 в. предводителите на аланите се титлували „багатари” и тяхната роля е била да организират и ръководят военните походи. (ФГ-АА)
Кана-багатур е прабългарска титла, вероятно най-старшият от багатурите. Титлата е запазена върху оловния печат Йоан Иртхитуин (ХИБ,т.1,стр.152).
Багатур-багаин е титла, спомената в Надпис № 64 на кана-сюбиги Омуртаг: „Кана-сюбиги Омуртаг. Багатур-багаинът Славнас беше мой хранен човек и като се разболя умря.”

4). балии – лечител, балия – знахарка, магьосница, биле – лечебна отвара, лекарство, билки – лечебни треви. Думите биле, билка, нямат славянски аналози и е от най-вероятен прабългарски произход, а балии е заето в староруски и словенки bali - лечител. Обикновено в руски се обяснява с балить, баловать, болтать – заблуждавам, говоря празни приказки, говоря неразбрано, т.е. бая, правя заклинание (Фасмер). Но липсата на представяне в другитне славянски езици, прави тези изводи за съмнителни, т.е. въпросните руски думи да са вторични производни от балии, а не да обясняват произхода му. Значението и показва че е свързана с лекуване на рани и болести. Етимологично решетние:
а). бал – рана. В тох.(а) päl, тох.(б) pīle, прототохарски *päle - рана (Adams). От същият индоевропейски корен *bhAl(w)- в албански (гегски) bolbë - загинал, общославянски боль – болка, протогеррманското *balwan, *balwōn – лош, злонамерен, дявол, старовисоконемски balo, старосаксонски balu, готски balwa, староанглийски bealo, старонорвежки bøl, bølva – увреждащ, дяволски, проклятие. Ностратически паралел в монголското *bilčawu, древнотюркското *biāĺč – белег от рана, тунгусоманчжурското *bial, bele – вреда, древнотюркски balīγ – рана. (S-AE) Виждаме древен тохаро-алтайски паралел.
б). биле – вид лечебно и ритуално растение (тамариск). Друга вероятност е в основата на биле, билка, да стои аланското bælga, съвр.осетинското bægъa, в грузински balba – растението тамариск (Tamarix), аланска заемка в руски балга – гребенщик (тамариск) (Даль). (ВА-С-1,стр.245) Тамарискът е растение с особенно значение за древните иранци, свързано с гадаене и жречески обряди. В кашмирски bạlarun – лекувам, пущунски bala, кховарски balon – магьосница, в пущунски pal, персийски fal – врачуване. По-малка вероятност е да търсим връзка с осетинското bælas/bælasæ – зелено дърво, дърво с голяма корона. Аналогично е талишкото bêlel – дъб. (VS-ETD) В ирландски bullace – дърво. (EDGL) Абаев го свързва със санскритското pālaša – листа, в тох.(а) palt, тох.(б) pilta – лист. (ВА-С-1,стр.247) Така че биле, билка и балии вероятно са свързани или с названието на тамариска bælga-билка, или с пратохарското *päle – рана.

5). бат – титла на Кубратовия син Баян (Боян). Също се среща в името на хионитския (хоногурски) владетел Крум-бат. В съвр.бълг., бат` (батьо) обръщение към по-старши по възраст. Етимологични паралели: В тох.(б) patti, patit, peti, в тох.(а) poto, санскрит paāti, протоиндоирански pati, авестийски paiti, староперсийски pat, пехлевийски pat, староосетински (p)at, съвр.осетински fæt(æg), сакски vata, хотаносакски рā, кушанобактрийски pido, bidо (asbarobido – начлник на коницата), мунджански руе – достоен, почитан, господар. (L-IAIL) В.Абаев посочва староосетинското pat - вожд, дало съвр. fætæg, със същото значение. (ГТ-ДСПОП,стр.20) И.Добрев предлага съвсем основателно именно в това иранско понятие да търсим етимологията на прабългарското бат – почетно обръщение. (ИД-ЗСБХ,стр.211-212) Първоначалното значене е било баща, старейшина, респ.вожд. Виж и византийската титла ипат – воевода, градоначалник.
В славянските езици, съществува сходно понятие, в руски батька, батя, украински батьо, батько – баща, чешки, моравски bat'a – чичо, сърбохърв. бäħа, чешки bát'a – брат. Според Старостин думата *bhā-, *bhā-t- баща, е протоиндоевропейска, а славянските форми се обясняват с балтийското *ba-t-ia-, *ba-l-ia- баща, протогермански *bō[w]-an-, *bōlan-, *bōlōn- брат, срещащо се само в средновековния горно- и долно-немски като bōle, buole. (IEE) Може да се мисли за сходно развитие в славянските езици, паралелно и независимо от източноирнското (прабългарско) значение – вожд.

6). бахаръ – лечител, старобълг.дума (Й.Заимов). (РНДДБЕ) Показва ясен ирански произход. В санскрит bhis•aj, bhes•aja, авестийски `biš, baēšaza, средноперсийски bizešk, партянски bzyšk, съвр.персийски bizišk - лечител, също в осетниски dzæbæx, ягнобски beh, кюрдски baş, пущунски, beh, bihbūd, персийски bih, бахтиярски bаv, шугнански bêf, вахански baf, хинди-урду bhalā, кашмирски baburu – здрав, силен, в добро здраве. Абаев свързва осетинската дума с древноиранското vahu – здрав, хубав и усилващата представка dzeb- т.е. несъхранилата се аланска дума е била bæx – здрав, силен. (L-IAIL),(ВА-С-1,стр.390),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.89) Така че напълно логично е прабългарското бахъ да е означавало същото – здрав, силен, виж дигорското boga – сила. От същият корен е и прабългарското багаин, багатър – войн (здрав, силен). А бахар означава лечител, т.е. този който възвръща силата.

7). бирев – съдия, господар, старейшина, в рускоцърковнославянски. Думата е от прабългарски произход. Винченцо Д`Амико посочва думите-реликти останали от Алцековите българи, борро, биро, биролас – съд, като я свързва с унгарското bird - съд, bir - власт, birodalom – кралство, държава. (ВД-БИ) Откриваме ясни осетински аналози, bærnad – държавно учреждение, bærn – дълг, отговорност, bærdžыn – правомощия, barad – право, власт, bar – съдебно право. (ОРС) В хинди-уруду fireb, fareb, персийски bārcha, bārgah – съд, в таджикски barpo - учреждение. (DRT) Интересно е че тази дума присъства и в старобългарски, като пърjа – съд, позната в унгарски per и в румънски pară, pīră – съд, като старобългарски заемки. (БЦ-ИБЕ-2,стр.173,117) Пример за алано-прабългаро-унгарски изоглос и неговото развитие. В дигорски bаrdаr, bаrdаræg, иронски bаrdаræg – повелител, управник, упълномощен с власт, букв. „държащ властта”. (ДРС),(ОРС)

8). бири-багаин – вид войскови командир. В осетински иронски biræ, bыræ, дигорски bеræ, bewræ - много, също bыræ/bеræ, означава множество маса хора, група, отряд. Думата е засвидетелствана в скитските имена, напр. Вαιορασπος – владеещ много коне, baior – много. В съвр.персийски и пехлеви bēwar, хотаносакски buyrra, buyrru, авестийски baewara – много, 10 000, всички те са производни на древноиранското *baiwar – много, множество, 10 000. От алански е заета в грузински bewri и кабардински beurэ – много. (ВА-С-1,стр.262) В староиндийски bhūri, авестийски būiri – обилие, голям, богат. (IEE) Така че бири-багаинът е командвал някакъв вид голям отряд.

9). бирчии – бирник, берия, биръ – данък, имущество. (СДСЯ,стр.52) Според Фасмер старобългарското биръ – данък, бирчии – събирач на данъци, заето в староруски бир, сърбохърватски бир, словенски bir, е прабългарска дума, показваща паралел с чувашкото *bäri, bärü – давам, дар, унгарското bér – плата, заплащане, турското vär – давам. Но също в авестийски baraiti, санскрит bharati, согдйиски pr`byr, хоремзийски b`r (bār), hbr, бактрийски parobar, baramo, пехлевийски barom, осетински barыn, barun, barst, ягнобски var, vuarta, хуфски parfur, кюрдски berîdan, пущунски bаr, pūrah, талишки barde, персийски bordän, шугнански bor, гилянски bêrdên, язгулемски bora, сариколски vor, белуджи berəg, кашмирски bạđarun, bạđarôwun, непалски puryāunu, хинди-урду ar – нося, донасям, вземам. (Ch-DIV),(VS-ETD) В тох.(б) par, parеm - нося, вземам. (DA-DT-b) В осетински иронски baræy – отчет, приход, bærc, дигорски bærcæ – размер, мярка, bær – натрупване, bær kænun - натрупване на пари, bær – капитал, парични средства. (ОРС),(ДРС) В авестийски bara – данък. Това е едно общоиндоевропейско понятие. В славянските езици се среща като брать, беру – вземам, нося, аналогично на българското бера, в арменски berem, албански bie, латински ferae, келтски (староирландски) biru, готски bairan – вземам, нося. Прави впечетление че типични български думи като барам, прибирам, бирник, берия – данък, въпреки славянското брать показват своите източни тохарски, хотаносакски, кушанобактрийски, авестийски, осетински и памирски аналогии. Така че изобщо не е задължително да търсим „тюркски” произход на бирчии.

10). боила, боляр – феодал, областен управител, боилади (βολιαδεσ) – така се наречени шестимата Велики боили в „Книга за церемониите във византийския двор” на Константин Багрянородни. Вътрешни и външни боили (εσω καί εξω βολιάδες ) - също в „Книга за церемониите във византийския двор”, във връзка със запитването на логотета към българските пратеници: „Как са останалите вътрешни и външни боили?”. Дванадесет велики боляри (βοιλάδων δώδεκα μεγάλων) – Константин Багренородни разказва, че синът на княз Борис І Владимир бил заловен от сърбите с 12 велики боили. (ГИБИ, т.5, стр. 209, стр.222)
Думата се среща като βοιλα, βοηλα, βουληα, βουλιας, βωυλε, βοιλαν, βοκλια (в ητζβοκλια), βουλις (в σουρσουβουλις – името Сурсувул или титла?), bula (в Zergobula), boilas (в zerco boilas), bule (в cerbule), а в старобългарски преминава като былiа и в новобълг. като болярин, в руски като боярин, а в румънски - boier. Общоиранският корен *bal/*bar означаващ издигнат висок, осветява етимологията на понятието. В тохарски *bal – издигнат, голям, величествен, хотаносакски bulj, buljaā, buljam, bulyata – възвеличаван, издигнат. (Ch-DIV) В таджикски boliγ, рушански, хуфски bōlig – старши, старейшина, bolo – главен, върховен. (DRT),(ВС-РХТ,словарь) В кховарски balyak, кашмирски bōjeř – силен, голям, юначен, герой. Виж тохарското bāl, bālanma, хотаносакското bala, фригийското balaios, belo – власт, мощ, голям и balen – владетел, в ирландски bаillidh, balie, шотландски bailzie, френското (от келтски произход) bailli – съдия, управник. (EDGL) Според М.Андреев и Д.Ангелов, боилад се явява мн.ч. на боила (М.Андреев, Д.Ангелов. „История на българската феодална държава и право”. С.1972 г., стр. 78). Това е интересно мнение, тъй като –t в памирските езици, -tæ в осетински е суфикс за мн.ч. в случая предаден като –д.
Боилите са областни управители, съответно на външните и вътрешни области на държавата. Дори в тракийски се открива сходно понятие bula, древногръцки φύλον – племе, род. (ВГ-ТТЕ,стр.99) Според Фасмер, също былiа трябва да се свърже със заемка от гръцкото φύλον – племе, род, респ. предводител на племе, на войскови отряд. Съгласно „тюркския” произход на прабългарите, титлата се смята заемка от древнотюркското boila, buila – висок, издигнат, респ.благороден, знатен (Томашек, Макварт, Корш, Мелиоранский). Но в случая имаме като първоизточник хотаносакския език, откъдето титлата е заета от древните тюрки, bojla baγa tarqan - титлата на Тонкук, живял в 8 в., виден държавник в І-ия Тюркски каганат. (ДТС,стр.110) Заето, посредством древнотюркски, също в монголски bэjl и тунгусоманчжурски bэjlэ – княз. (ССТМЯ,стр.120)

11). бл хъчии – ковач, староруска дума, от старобългарски произход. близница – стомана, старобългарска дума. Фасмер търси паралел със старовисоконемското bleh – стомана, съвр.немското, диалектно blechschmied - ковач. Думата е от безспорен старобългарски произход, предвид окончанието –чии, съхранена в руски. Фасмер смята че не може да се мисли за старонемска заемка. Той също посочва евентуален, прабългарски произход, но не може да посочи разумни тюркски паралели. Посочените чагатайското bilgüči, bilikči - мъдрец, bilgü - разум, знание, от bilig - знание, мъдрост, по Микола, Neuphilol, са нереални и неверни. Затова откриваме ясни тохарски и индоирански паралели за изходното прабългарско *бл хъ - стомана, в тохарски pilko – мед, метал, санскрит phalita, хинди-урду basal – желязо, санскрит paligh, пракрит bhallī, balisa, balsī, balchī – железен прът, копие, желязна кука, персийски fūlād, palād, pālās, palākham, белуджи рhulat кховарски phal, шугнански pales, phāl, осетински bоlаt, bulаt, пущунски polād, folād, fūlād, санскрит battalohaka, непалски phaulād, phawato, хинди-урду paghāl, кашмирски polāv, palakh – стомана. В основата стои индоевропейското понятие *phal - свързано със значението ярък, изкрящ, блестящ, качество типично за метала. В.Абаев посочва че корените на булат – стомана са древноиндийски. (ВА-С-1,стр.265) Старобългарското близница е явно по-късна, славянизирана форма на *бл хъ и отразява същата семантика – блясък. Може да посочим и руското бляхи, бляшки – метални орнаменти, пришивани към дрехите, сега археологически термин, произлизащи от същия прабългарски корен. В диалекта на с.Радовене, Врачанско, се е съхранило това понятие, като блех – метална обложка на дървената ос на кола. (ХХ-РГСРВ-БД-ІХ,стр.228)

12). боритаркан – градоначалник, бору – крепост. В „Житието на св. Климент” се казва: „Стигнали до Белград - този град е най-прочут от крайдунавските градове - и се явили пред боритаркан, който тогава го пазел”.
Етимологични паралели: В осетински иронски boru, bru, дигорски buræu – стена, оградено място, партянски bărag, съвр.персийски băra, bar-āward, пущунски bara – защитено оградено място, крепостни стени, крепост, пущунски borj, borooj, bārū, burak – кула, вал, защитна стена, хинди-урду burj – кула, аналогично на прабългарското бору – крепост, персийски burğ – кула. (ВС-ЕБ,стр.31) Осетино-прабългарската форма е съхранена в карачаевобалкарски като, buruu – ограда, стена, заето от дигорски. Също заета във вайнахски bura, дагестанските езици buru, bura – крепост. (ВА-С-1,стр.284) (б.а: вж.Боруй) За таркан виж по-долу.
Ст.Йорданов куриозно свързва прабългарската титла боритаркан, с тюркското бьори – вълк, а боритаркан означавало вълк-търкан, предводител на вълците, от абсурдната етимология, че са съществували формирования от млади войни „вълци” подобно на тюркските дружини фули, хели – вълци, подчинени на тюркските владетели. (СЙ-ОГОЕПБ) Фули е име и на тюрско племе, а Хелян (Хелян-бобо) е име на пратюркски южнохунски владетел и името означава „Вълк-баща”. Самото «фули» е китайска транскрипция (piu-lien) на древнотюркското börin – вълк, което е източноиранска заемка, от хотаносакското birgga – вълк, осетински bærag, wærg, санскрит vr.āka, протоиндоирански urka, авестийски vāhrka, согдийски wyrky – вълк. Но в монголски *ber, тунгусоманчжурски *birin, означава хищник. (S-AE) Алтайските форми са източноирански заемки, според В.Банг, С.Клящорний, Ю.Зуев. Смятам че много по-вероятно алтайските понятия са или по-стара енисейска заемка, от кетското bar, baran – вълк, или самостоятелно развитие на този прадревен бореален корен. Вж.германското *ber – мечка, славянското бър-лога – мечо леговище! (б.а.: по-подробно при думата върколак)
Няма никакви данни за съществуване на „вълчи” формирования при българите, при които вълкът, въпреки че се е почитал, но никога до такава степен, както при тюрките. По тази абсурдна, преднамерена логика средновековният Боруй би се превел като Вълчеград. Съвсем ясно е че боритарканът е административна титла – градоначалник, командир на укрепена крепост и съответните индоевропейски аналогии не оставят съмнение за нейната етимология. По времето на княз Борис І, комендантът на граничният Белград носи титлата боритаркан.

13). варенкан, варнекан – началник, комендант, или вожд на крепост, Варнеканций – име, или по-вероятно титла на пълководец от (пра)български произход в Италия, участвал в събития около 571 г. Според Винченцо Д`Амико, се касае за латинизиран запис на титла варенкан или варнекан – началник, комендант, или вожд на крепост. (ВД-БИ) В тох.(б) warno, warnai – централен, начален, убежище, защитено място, сходно със санскрит var, протоиндоирански Huar, авестийски, var, пехлеви var, хотаносакски gvīr – защитено, закрито място. Особенно показателно е санскритското varn•a – затворена общност от хора в обществото, каста, придобила по-късното значение цвят. В авестийски се е съхранило именно то varэnah – цвят. (L-IAIL)
Варнекан може да се извиди от warno, warnai – крепост и *kan – вожд, владетел. А това подзказва че и името на гр.Варна, също може да е от прабългарски произход и е означавало крепост. Осетинският паралел е по-различен bwar/bawær – тяло, нещо ограничено в пространството, макар и смислово сходен, както и wart (uart) – щит, т.е. средство за закриване, за защита.

14). ватах – вожд, предводител. Българската дума ватах, ватафин означава главен майстор на рударска пещ (Самоковско), главатар на русалийска дружина. От балканските езици се среща единствено в румънски където означава надзирател, вожд на калушарска дружина – vatak, vataful, primićerul. Примикюр е средновековна българска титла, с византийски произход, така че тези понятия в румънски имат единствено български произход. (ЦС-ВАСБ,стр.88) В в украйнски и руски където ватяга е банда, въоръжена дружина, Фасмер търси връзка с тюркското отог, одаг, одая – стая, шатра, заето и в осетински като utug – маса, народ, група хора, тълпа. (Б.а.: тюркската дума е аналог на протомонголското otuγ – огнище, шатра, колиба, тунгусоманджурското otоγ – колиба (ССТМЯ-2,стр.28) Думата ватах е засвидетелствана във Виргинската грамота, писана след битката при Траянови врата (986 г.). Според Ив.Венедиктов ватах е означавало началник, водач на отряд от свободни селяни (опълчение) явяващи се със собствено въоръжение при военните сборове и походи. В БЕР се търси връзка с протоиндоевропейското wodok – водач, вожд, воевода. Откриваме в тох.(б) wayauka – лидер, вожд, тох.(а) wotak, тох.(б) yatka – водач, тох.(б) yaitkor – командвам, заповядвам, тох.(б) yotkolau – старши майстор, ръководител, тох.(а) watk – заповядвям. (DA-DT-b) Идентични са кушанското yawuga, крорайнското jutiga – водач, вожд. В авестийски vãthwa, vãthwâ – група от хора, отряд. (JP-DCAW) Българското ватах има най-вероятна тохарска или иранска етимология. (ПГ,ЖВ-ТБЕП-А-29-2008,стр.44) В угрофинските езици, в манси vintlaŋkwe, хантски wantta, унгарски ùt, удмурски, коми vetlyny, марийски vüdaš, лапландси vodte, естонски vedama, фински vetä, мордвински v'at'ams, вепски veda – лидерство, водач (ностратически паралел). (VS-ETD)

15). вестар – старши, главен, старейшина, табаре – писар, прести - проговарящ? От списъка на българските пратеници на константинополския събор от 869-870 г., даден у Анастасий Библиотекар. Според него те са били „stasiszerco borlas nesundicus vagantur il vestrannatabare praesti zisunas campsis et Alexius sampsi Hunno“. Изречението явно съдържа прабългарски съчетания, непонятни за автора. Така например „stasiszerco borlas” вероятно означава Стас(ис) чръгоу-боила, същият е споменат в Чивидалското евангелие като Зергобул, borlas е погрешен запис на boëlas. Следва „nesundicus vagantur” което е без съмнение лично име Несундик, неправилен запис на Сондоке от Чивидалското евангелие, а vagantur е неправилен запис на титлата багатур, или трябва да се разбира Сондоке багатур. Следва един твърде неясен израз „il vestrannatabare praesti”. Д.Моравчик го чете: „Илиас кана-таркан”. (ПД-ЗФ,стр.53-55) П.Добрев разчита: Ил, на презвитера, главен пратеник. Смятам че преводът, не е достатъчно точен. Ил може и да е лично име, но по-вероятно е някакъв съюз или местоимение, предполагм, две възможности:
а). ил – (ал) – над, висш, по-висок, съотв. в осетниски uæl-/uælæ- (wæl-/wælæ-) – префикс употребяван със значение – на, над, по-висок, по-висш. Аналогично на алобагатур – старши, висш багатур. (ИРС),(ДРС)
б). ил (ул) – той, съотв. в чувашки văl – той, л.мест.3 л.ед.ч., в диалектни форми ola, ul, ula, в тюркските езици ol/ul. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.106)
В изразът вестран абаре пресит, според П.Добрев, имаме несторианската християнска титла вестар – презвитер, от согдийски χwyštr, χwēštār – старши, главен, заето и в уйгурски qoštur, чрез манихейските текстове. (ДТС,стр.460) Аналогично в осетински иронски хistær, дигорски хеstær – старши, старейшина, според Абаев произлиза от древноиранскиото xwa-šta-tara – превъзходен, авестийски xvoišta - старши, хотаносакски xwašta, xwēšta – главен, шугнански xidīr – старши. (ВА-С-4,стр.204) Следва думата табаре или която в случая не означава главен, а отговаря на пехлевийското dibīr, съвр.персийски dabēr - писар, кушанобактрийското dapir-pat – началник на канцеларията, от древнозападноиранското dipi - надпис, текст, в санскрит lipi – текст (с преход „д-л”), а прести вероятно отговаря на осетинското осет.иронски færsыn, дигорски færsun – възхвалявам, говоря, чета, гадая, правя магия. Аланският първообраз е persin, persan и показва връзка с протоиранскои prs(а), авестийски pэrэs, древноперсийски pras, пехлеви pursītan, съвр.персийски pursidan, партянски purs, согдийски p`rs, хотаносакски, ягнобски, таджикски purs, кюрдски pirsin, белуджи pursaγ, мунджански pэrs, йидга p`rs, вахански pэrs, pörs, рошански, хуфски, бартангски pаrs, искашимски fъаrs – питам, говоря, искам. (ВА-С-1,стр.454-455),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.277) (б.а.:вж.аналогичната етимология на името Пресиян) Така изразът придобива следния вид „...Сондоке багатур, най-старши писар (или по вариант б).: той на вестора писар), пратеник (преговарящ)...”. Според Ст.Рънсиман: „Il vestrannatabare“ вероятно е „Vestranna iltabare“, т.е. илтабаре Вестрана. Титлата илтибар свързва с тюркското елтебер. А думата „praesti” както и В.Златарски, приема за лично име Престизисунас латинизиран запис на българското име Пресиам или Пресиян. (СР-ИПБЦ,прил.V)
Смятам че цялото изречение може да се интерпретира така: „Стазис чръгу-боила, Несундик (Сондоке) багатур, той на вестора писар (или главен писар), пратеник (преговарящ), Зисун сампсис (записано погрешно като кампсис) и Алексис хонски сампсис, (което е старобългарското самъчи - парламентьор, посредник)”. Най-вероятно значение на вестар, е като в осетински, т.е. не църковен сан, а главен, старши. Така че по-вероятното значение е: „...Сондоке багатур, той най-старши писар (пратеник), преговарящ...” (...Sondoke-bægъаtr, uælæ-хеstær tabaræ, færsun...) което също е логично. За последното „хонски сампсис” може да се мисли че отразява т.нар. епископия Хунавия, обхващала съвр.Средна Албания, между планината Черменика и Драч, тогава в пределите на І-та Българска д-ва, или е някакъв представител на покорените авари, наричани в западните източници хони, тогава земите им са в рамките на Българската държава.

16). врачъ – първ.значение магьосник, ίατρός (Супр.сб., Остром.ев.), вражалец – гадател, също врач – лечител, заето и в руски врач – лекар, лечител, сърбохърватски врач - прорицател, гадател, словенски vrač – лечител, чешки vražiti – правя магия. Етимологията е неясна, обикновенно се обяснява с врать – лъжа и ворчать – бръмча, говоря неразбрано, или с чувашкото чув. vĕrűçĕ - знахар, заклинател, магьосник, което се обяснява с vĕrű-suru – заклинания, буквално „духане-плюене”. Явно се касае за „прабългаризъм” но с много по-точен паралел е пехлевийското, согдийското warz - магия, чудо, согдийското w`rzkry – правя магия. В съвр.осетински тазя дума е дало ново значение warz (uarz) – любов, uarzыn/uarzun – желая, респ.обичам, аналогично в староперсийски wardiya, согдийски warza - обичам. Но първоначалното значение е било чудо, магия, извършвам магия. Това показва че старобългарското врачъ отразява точно по-древното значение – този който върши чудеса. Че тази дума е от алано-сарматски произход, се потвърждава и от руското вразиться – влюбвам се, по-късна аланска заемка. Като първооснова на всички тези форми, Абаев смята авестийското varэz – върша, действам, (върша също е прабългарска по произход дума). (ВА-С-4,стр.54) Но е възможен произход от индоиранското uaRčas – великолепен, блязкав, чудесен, в санскрит varcas, авестийски varэcah, согдийски w'rc (wārc), средноперсийски warz – чуден, чудесен, съвр.персийски warjž – стойност, цена, вахански warax - блясък. (L-LAIL),(ИС,К-ЭСЧЯ,стр.387)

17). двалма – коняр (ίπποφορβός), думата е използвана в старобългарския превод на „Диалозите на Псевдо-Маврикий”, и в Остромировото евангелие като укротител на коне. (СДСЯ,стр.160) Суфиксът –ма, означава някакво занятие, напр.кудерма – палач, тишма - съгледвач. Коренът е *двал- или *дал-. Като етимологичен паралел може да се посочи чувашкото tălă – пранги, примка за завързване на предните крака на коня, или tilxepe – повод на кон, юзда, сродно с монголското delbe, delbeg – повод на кон, също н кумандински tälbügä, тобларски tilbi, казахски tilbigä, киргизки delbä – повод на кон. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.188,230) Или двалма – „този който води и вързва конете”.
За –ма, означаващо явно занятие, може да посочим осетинското mi, miwæ – работа, дело, занятие, стара алносарматска дума заета и в унгарски mi, mū – занятие. Произилза от индоиранското mivati – движение. (ВА-С-2,стр.113) С –ма завършват следните прабългарски по произход занятия: двалма – коняр, кудерма – палач и тижма – съгледвач.

18). жупан (ζουπάνους) – прабългарска и аварска титла, областен управител, в старобългарски жупище – област. Константин Багренородни (ГИБИ, т.5, стр. 206.), казва за тази титла: „Както казват, тези племена (хървати, сърби, захулмци, тервуниоти, каналити, диотклейци и пагани) нямат архонти, а само старци жупани (ζουπάνους γεροντας), какъвто обичай имат и останалите славяни”. При славяните титлата е заимствана или от аварите, или от българите. Титлата се среща върху сребърната чаша на Сибин – ZOYПАNОС МЕГАСНС. Освен „велик жупан” се срещат „жупан-таркан” (надгробен надпис на Охсун от времето на Омуртаг).
БЕР посочва диалектно (Панагюрище) жупа, джупа означаващо страна, област, махала. Думата жупа – област се е използвала също в Сърбия и Югославия до ІІ-та Св. война. Там Жупа се среща и като топоним, няколко области носят това име, като в едната живее българско население (до Призрен). По времето на ІІ-та Българска д-ва, титлата еволюира до бан – областен управител. Използва се от унгарците, които имат сходното ишпан, бан – областен управител. В албански zapana – господарски дом. (АС-СНА,стр.177) Заета в славянските езици, в рускоцърковнославянски жупанъ, староруски *жупанъ, селище Жупаново в Новгородска губерния (от 15 в.), старосръбски жупань, сърбохърватски жупан, словенски župàn, чешки и словашки žuраn – областен управител. Б.Цонев посочва румънското jupăn – жупан, господар, като старобългарска заемка. (БЦ-ИБЕ-2,стр.115) Етимологични паралели: В тох.(б) yapoy, в тох.(а) ype – страна, народ, в персийски jaban – страна, равнина, степ, заето и в тюркските езици като japan, jalan, žapan - степ. (СД-ПМ) Съвременните памирци наричат Памир Упа-Миро което означава „Страна на Митра”. П.Добрев посочва също памирското жупа – войскови отряд, факт напълно отговарящ на териториалния войскови принцип. В осетински иронски ban – господин, господар. (ОРС) Думата се е запазила в езика на казанските татари като banu – госпожа. В чувашки се среща женското име Елбану, производно на banu – госпожа, господарка. (ЧХЯ) Според Баскаков, „тюркското” župan – провинциален чиновник, е директна калка от китайското tsou-pan – секретар, канцлер. (НБ-КЗТЯ-ТО) Но това не може да обясни българското жупа – област. Явно думата е двусъставна, от жупа, респ.тох. yapoy, ype – страна, област и „прабългаро-алано-сарматското” осетинско бан – господар.

19). зера-таркан – вид управител. Споменат в Надпис № 60 на канасюбиги Омуртаг: „Канасюбиги Омуртаг: зера-тарканът Негавон беше мой хранен човек. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубиар”. В.Бешевлиев търси връзка с чувашкото šеr, śэr, тюркското jär, турското jar, якутски sir, киргизки džer, казахски džir, долгански hir, шорски čer, хакаски čir – земя. (ВБ-ПЕП,стр.144) В унгарски szér – място. В протомонголски sirui, siruγai, dzirig, прототунгусоманчжурски *ńerke, евенкски jerke – земя. (S-AE)
Предполагам че зера означава някакво число, респ.броя войни които командва въпр.таркан, и е във връзка с осетински дигорски ærzæ, иронски ærdzæ, ærzæ, пущунски zœr, персийски hazār, белуджи [h]əzar, нуристански azār, кашмирски sahasar, хинди sahasr, haza`r, непалски hajār, hajārõ – 1000, от протоирански hazahra, древноиндийски sahasra, авестийски hazaэra, хотаноскаски ysāra, sāra, согдийски z`r (zār), скитски azār – 1000. В унгарски еzеr – 1000, според Абаев е заемка от алнаското azārа – 1000, но не е изключена и много по-ранна древноиндоиранска замека, в протоугрофински *śasra/*śarsa, удмуртски śurs, śurэs, коми śurs, śürsь, хантски śarэs, t́arэs, манси šater, sāter – 1000. От алано-сарматски думата е усвоена и от кавказките народи, в аварски аzar, лакски āzar, легдгински agъzur, табарсарански āzur, грузински (пшавски) azāri – 100. (ВА-С-1,стр.186-187) Интересен паралел е чувашкото чувашкото šеr (śэ/w/r) – 100, стотня, военно-административна единица. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.111) Ако приемем че е от един произход с общотюркското jüz, се натъкваме на интересен резултат. В прототюркски *jǖŕ, старотюркски, турски, азърбайджански, тюркменски jüz, татарски jöz, гагаузки üz, узбекски, уйгурски juz, хакаски, шорски, тувински, тофларски čüs, киргизки džüz, казахски žüz, балкарски džüz, züz, саларски, кумикски jüz, juz, башкирски jöđ – сто. И в същото време, в останалите алтайски езици, в протомонголски *džaγu-n, средномонголски dža'un, халха-монголски džūn, бурятски zū(n), калмикски zūn, дагурски džau(n), ордоски (диалект на Вътр.Монголия) džau(n), в тунгусоманджурски *ńamā (но също и *taŋgu, което е от друг корен *t`anŋV - броя), протояпонски *muàmuà, *mэmuà, съвр.японски mòmò – сто, в тюркските езици в прототюркски *jom, древнотюркски jomγī, турски jumuš, саръуйгурски jumut – много, в голямо количество. Протоалтайската форма е *ńamò – сто. (S-AE),(UE) Вижда се че тюрското *jǖŕ, на практика е най-вероятно иранска замека, хотаносакска или согдийска, респ. ysāra, sāra и zār – 1000, като най-близка до нея е чувашката форма.
Прабългарската форма зера, е близка до хотаносакската, согдийската, пущунската и алано-сарматската azārа, респ. дигорското ærzæ, протосарматското (а)zэrэ. Значението е било хилядник.

20). зидчии, зьдъчии – старобългарска дума, строител, зидар, зъдъ, зидъ – стена. Б.Цонев посочва също старобългарската форма зидзъ - зид, срещало до началото на 20 в. в някои диалекти. Заета в староруски като зодчии – строител, зодчество – строителство. Фасмер ги обяснява като староцърковнославянска (разбирай старобългарска) заемка. В санскрит shad – обхващам, обграждам, ограничавам, средноперсийски `s`dk (āsādаk), āsāyag, sāz, согдийски `s`dty, партянски s'c (sāс), пехлеви sto, хотаносакски sis, sais, съвр.персийски sāxtan/sāz, белуджи [h]ədd – строя, приготвям, осетински иронски sis, дигорски ses – строеж, стена. (L-IAIL),(Ch-DIV) Старобългарското зиздъ е максимално близко до осетинските форми. В осетински откриваме също иронското sadzыn, sagъd, дигорски sadzun, sagъd, – втиквам, забивам, като в дигорски означава и строя, което кара Абаев да свърже произхода с партянското sāž, согдийското sāč, пехлеви sāhtan, sāč, персийското sāhtan, sāž – строя, съоръжавам, приготвям. (ВА-С-3,стр.8-9)

21). илтивар – владетелската титла на савирите в Кавказ, на волжките българи и на асите (таштъкската археологическа култура) в Южен Сибир. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис - препис на «Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: „О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!” Титлата хан е непозната за волжките българи! (РФ-ТПВБ) Те се формират със савирско участие, затова и продължават да използват савирската владетелска титла, позната преди това в Кавказ. При савирите е известен владетел с името Алп Илтивар. При тюрките титлата eltäbär е заимствана от покорения народ ази. (ДТС,стр.171) Или аси, „сибирските алани”, кактог и нарича А.Малолетко (съвпадащи с носителите на таштъкската култура, техните последни наслединици, впоследствие тюркизирани). Етимологията на думата е от персийски il, xīl (заето в арабски като xail), пущунски el, кюрдски êl, осетински axil, талишки elêt – род, племе и war, wars – управлявам, т.е. вожд на племе. (ВА-С-1,стр.90) В чувашки il – народ. Тюркското il/ilek – народ е повсеместно разпространена, с нострагически корен, има и угрофински паралели. Ефталитското царско име Хушнаваз, Ахшунвар е късна арабизирана форма на ефталитското „Кушана-варс” – владетел на кушаните. Съхранила се е и в езика на кавказките авари, далечни потомци на средновековните авари, под формата awar – пророк, предводител. Тохарската етимология е вероятна, в тох.(б) varg, в хотаносакски varga – ръководител, vrasse, vrasan – регулирам, управлявам, warksi – власт, мощ, сила. (DA-DT-b). В санскрит vars – мъжествен, достоен, смел, хетски uёarš-tta(ri), uёaršiiёe/a-zi, протоиндоирански uers – висок, издигнат в обществото, също санскрит vars•man – висок, издигнат планински връх. В ирансикте езици *bar (var) - висок. (L-IAIL)

22). имник – коняр (Ήμνήκου), първият сред конярите. (ЦС-ВАСБ,стр.94) Б.Симеонов привежда като пример хунската титла еммедзур – управител на конюшня. (ММ-ИБХ,стр.92) В унгарски mén, марийски imnе – кон. (VS-ETD) Възможно връзка с понятие за движение, в унгарски и хантски mën, манси, ненецки min, коми munnы, селкупски menda, фински mеnе, естонски minе, саамски (лапландски) mаnnа, протоугрофинско mеnе - пътувам, отивам. (ЭСКмЯ,стр.128) Също в тох.(а) yme, тох.(б) ymye – път, староиндийски ēmаs – ход, движение, така че може да предположим хипотетична връзка с прототохарското *ymаe – имен – ездитно животно за предвижване, аналогично на тох.(б) ykwes•s•e* - предвижвам се и yakwe – кон, тъй като използването на коня, като опитомено животно за яздене и предвижване, се разпространява сред протоугрофините и праалтайците от индоевропейците („афанасиевци”, индоиранци, тохари). (DA-DT-b) В етруски tamna - кон. (EEG) Аналогично в санскрит at, протоиндоирански *Hat – пътуване, скитане и също в древноиндийски (Ригведа) atya – кон-бегач (заето и в тюркски). (L-IAIL) В японски се среща сходното uma – кон, но като произход, думата се смята или за китайска заемка (mạ́, mrā` - кон), или за аналог на протоалтайското *ènŋù, прототунгусоманджурското *(x)enŋe, евенкското eŋnekēn, евенското ēnken – еленче или жребче на 1 год., протомонголското *unagan, средномонголски unuxan, съвр.монголски unaγa(n), бурятски unaga(n), халха-монголски unaga, калмикски unэγṇ, дагурски unek, ордоски (Вътр.Монголия) unaGa(n) – конче на 1 год., прототюркски *ạnkaj, ойратски anaj, якутски īŋāx, тувински anaj, тофларски anhaj – копитно животно на 1 год., като етимологията се обяснява с префикса *una- малък, нисък и –gan, суфикс в алтайските езици за образуване названията на животните (напр.:daγa-ga(n) - теле, qura-ga(n) – агне), така че *una-gan – малко животно. Ностратически паралел в староиндийското eṇa (м.р.), eṇī (ж.р.) – елен, кошута, латинското īnuleus - елен. (S-AE) Така че тази алтайска податка не може да обясни древнобългарското имен – кон.
Хунската титла емедзур е със смесен уралско-аланосарматскиски произход, от *emme – кон и dzur, съвр.осет. sær – глава, главен. Също откриваме в осетински emlыk, emellek, ингушки, чеченски эmalk – необязден кон, адигски emlыč – див, се смятат от В.Абаев за стари алтайски заемки в езика на аланите. Идва от монголски эmээl, бурятски emēl – конско седло, с по-далечен аналог в прототунгусоманджурски *emu-l, евенкски ōmu, umul, нанайски omol – колчан, пояс, кожена торба, прототюркски *ēdŋer, караханидски eđer, чувашки jэner, якутски, долгански īŋīr, узбекски egar, тюркменски ejer, балкарски er – седло, според Мудрак, имаме „западен изоглос” в алтайските езици, като механизмът на образуване е *emŋe-der, явно несъхранилото се *emŋe – кон и dur - поставям. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.175), (S-AE)
Безспорно произхода на корена *ma/*mar – кон е индоевропейски, но не може да кажем формата имен – кон, известна и като прабългарско календарно понятие, от древен тохарски произход ли е, или от урало-алтайски, като сходни понятия производни на един и същ ностартиечски корен.

23). ичригу(ичрегу)-боил, чъргубил – прабългарска титла, подробно изследвана от В.Бешевлиев. Фиксирана е с гръцки букви като ητζιργον βονλας, в латински като Petro cerbulae, открито в писмо на папа Йоан VІІІ от 879 г. и в старобългарски вариант – чръгоу былiа. По времето на Крум ичригу-боила командва десния фланг на войската, (Хамбарлийския надпис № 47 на Кана-сюбиги Крум: „...направих моя брат, а стратегът Леон да бъде нему подчинен. От Бероя ...Дултроини е пръв за дясната страна ичиргу-боила Тук, а стратезите Вардан и Яни нему подчинени...”.), при Пресиян е подчинен на кавкана, а при Борис – оглавявя дипломациятя на държавата. Бешевлиев посочва далечно сходство с хунската титла ичреки, хазарската чавшигир и караханидската чагри-бек. Онигасий, най-приближения на Атила, носил титлата ичреки, равняваща се на майордом. (ВБ-П,стр.51-52) В.Бешевлиев открива че в „Хрониката” на неизвестният продължител на Теофан, ясно е посочено че титлата на Симеоновия ичрегу-боил Теодор се превежда на гръцки като ойкейос – домашен, вътрешен, близък. (ВБ-ПЕП,стр.82) Ясен паралел с осетниското иронското иронско čegъre – посредник, или подчинен, дигорското kеgъærе – посредник, водач, доверено лице, дигорската форма е заета в кабардински kegrej, абазински kagreya – приятел, спътник. (ОРС),(ДРС),(ВА-С-1,стр.592) В пехлеви и персийски čаkаr, согдийски čāγir – слуга, подчинен, при скитите Θιαγαρος – лично име. Също във вахански и таджикски čokar, сариколски čokur – слуга, служител, дардски (шина) čākwr – юноша. В Сасанидска Персия, zan-i-čаkаr – форма на брак, при който при смърт на съпруга, вдовицата се омъжва за своя девер (брат на починалия и мъж), а при кафирите (нуристанците от Хиндукуш) jokor – жена, вероятно отразява това значение. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.128) В основата е общоиндоиранското *kаr – върша, работя, правя нещо. (ВА-С-1,стр.286) (Б.а.:Чакирите са най-близките, „хранените люде” на средноазиатските согдийски владетели. Подобен ритуал за хранене при владетеля описва Ибн Фадлан във Вожка България: „Той първи започна, взе нож и отряза парче, изяде го и после второ и трето. След това отдели един къс и го подаде на Саусан - пратеника, и когато той го пое, тутакси беше донесена малка масичка и сложена пред него. Такова е правилото, никой не протяга сам ръка към яденето, докато царят сам не му го предостави и му се донася маса ”).
Осетинската дума е заета (по-точно съхранила се) в в карачаевобалкарски čыgъаrgъа – отивам, čаkъыrыu, čаkъыrыrgъа - призовавам, čыgъаrgъа – излизам, в татарски čыgыp* - отивам, čаkыru*, čаkыrыr* - призив, призовавам, čыgыr* - излизам, понятия свързани с функцията на майордом, посредник. В таджикски ičro – изпълняващ. (DRT) Първоначално ичрегу-боилът е бил висш военен командир, а след това, дипломат, порсредник, подчинен на кавкана, Старобългарската форма е чръгоу, с „г” вместо „к” както е в осетински иронски čegъre, согдийски čāγir, а не с „к” както е персийската форма.

24). кавкан – втори след кана, съветник на кана. Титлата се среща в Маламировия надпис, в който се говори за строителната дейност на кавкан Исбул, в надпис на кан Крум се казва, че кавкан Иратаис командвал лявото крило на армията и имал подчинени двама стратези. В Пресиановият надпис от Филипи е посочено, че кавканът заедно с ичиргу-боила и кана-боил-колобърът са предвождали армията. В Сюлейманкьоския надпис е посочено, че кавкан Иратаис е сключил мирния договор с Вазантия.
Тази титла до сега няма разумно обяснение. Ф.Алтхайм изхождайки от тюрските езици като хан на хановете, но като се опира на согдийското kāvakān – царски, аналогично с шахин-шах, шах на шаховете. Но кавканът е с по-нисък ранг от владетеля, така че подобна интерпретация е несъстоятелна. Според друга версия думата произлиза от тюркско *kapu – врата, т.е. вратар. Възможно етимологично обяснение намираме в тох.(б) kavvi, kavvintes, хотаносакски kavi, санскрит kavi, протоиндоирански kauh, авестийски kaxvarda – мъдрец, санскрит kavi - предвиждам, планирам, (DA-DT-b),(L-IAIL) Сходно е и авестийското kаvi – поет, певец дало името на една от първите митични династии на Арияшаяна. В древността поетите и певците на древни сказания са носители на родовата памет и мъдростта. В санскрит kavīh – ясновидец, мъдрец, лидийски kaveś, фригийски κοίης – жрец, kavar – свято място, древногръцки κοης – жрец. (ВГ-ТТЕ,стр.152) В угрофинските езици, в естонски kaval, фински kavala – хитър, хитрост. (VS-ETD) Тохаро-индоиранското kavvi, kavvintes, в смисъл на мъдрец добре обяснява кавкан – съветник на кана, аналогично на везира при персийските шахове. В пехлеви wizar – съветник, тълковател, wizīr – решение, wizīdār – проницателен. (ИС-ПРС) В английски wize, немски weis – мъдър. В потвърждение на тези разсъждения може да посочим таджикското kоvхоn – водач на религиозна община (б.а. мъдър, учен човек). (ПД-СПБ,стр.143) Както и кушанската титла ковхоно, открита от немския учен К.Цойс, в кушански документ от 1-2 в. (ПД-СДБ,стр.28) Според франкския хронист Айнхард, аварския капкан „capcanus” Кайд, в 803 г., приема християнството и името Теодорус и признава васалитета на Карл Велики. Интересен факт показващ наличието на тази висша титла и при аварите. Като интересна аналогия може да посочим протоиндоевропейското *kont-, келтското, ирландско cond, готското handug, скандинавското hannarr, английското handy – умен, проницателен. От келтските форми, през френски, названието е еволюирало до средновековната титла конт – граф, а самото значение на граф е писар, т.е. конт – умен човек, грамотен, съветник. (IEE)

25). казначии, хазнатар – старобългарски думи, ковчежник. Селишчев посочва албанското kaznets – ковчежник, също като старобългарска заемка. (АС-СНА,стр.179) Етимологията на думата е твърде спорен. П.Добрев свързва казначии с персийското хазна. (ПД-ЕАКБ,стр.23) Х.Фиюзи смята че персийското hāzine – съкровище, каса е персийска заемка в български, без да посочва времето на проникване. (ХФ-ПДБЕ,стр.84) Вероятно е по-късна заемка през турски. Фасмер посочва руското казна, фиксирано в грамота от 1389 г., като заемка от древнотюркското qaznaq, χazina, турското χaznä, кримскотататарското χazna, татарското χäzinä - съкровишница, които са персийски заемки. (Радлов). (ДТС,стр.439) Руското казначей, се открива в грамота от 1359 г. и се смята за заемка от караимското χаznаčу, кипчакското kаznасу, турското χаznаdžу – ковчежник (Радлов). В осетински иронски kъaznadar, дигорски хæznаdаr – ковчежник, хæznыg, хоремзийски γazdak – богат. (ОРС),(ДРС) В таджикски ganjīna, вахански γandz, сариколски γazang, баджовист ganfina, мунджански γondzo, кховарски gonj, искашимски γazina – хазна, авестийски ganzabara – ковчежник, от древноиранското γazina, санскрит ganija – съкровищница. Също във вахански gana, пущунски gāna, кховарски, кашмирски gahana, хинди gahna, парачи ghana – накит, скъпоценности, украшения. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.187,176) В тох.(б) kañcuki – ковчежник., хотаносакски kāñcān – златен, санскрит knk, kānaka - злато. (DA-DT-b) Според Абаев думата е от арабски произход, xazina – съкровище, от глагола xzn – пазя, съхранявам. (ВА-С-4,стр.195) Не мога да се съглася с това невярно твърдение, тогава как да си обясним авестийското и индоиранските понятия? Старобългарското понятие е с предосмански произход, предвид прекия осетински паралел на хазнатаръ –kъaznadar/хæznаdаr. Прабългарското таръ (вж. старобългарското технитаръ – занаятчия), отговаря на общоинранското *dar – държа, в случая държащ хазната, но се използва и за означаване на занятие или титла, например serdar – предводител, от ser – глава, главен и dar – държа, управлявам.

26). калубар, колобър, кълоубръ. – жрец. Колобър се среща като κουλουβρος, κολοβρος, κολοβρον, κολαβρα (в авар. Βοοκολαβρα, κολοβρα, βουκολοβρα). Теофилакт Симоката (История) дава следното определение на аварската титла: „Боокорабра (Βοοκολαβα) – ако пък някой иска да узнае съвсем точното значение на думата, веднага ще преведа името на гръцки език; като превърнем езика на скитите в благородния гръцки език, ще получим превода „маг”, сиреч жрец…”. В.Томашек я свързва с османотурското qolaghuz, севернотюркските диалектни форми qolabur, qolobur – водач. (ВБ-П,стр.52) Думата е двусъставна: калу+бър. Може да посочим по-точни етимологични паралели със скитски kalana – магьосник, шаман, осетински kælæn – вълшебство, магия и bеri – духовно лице, bеrc – монах, иронски bеridоn, дигорски bеridоnæ – манастир. (ОРС),(ДРС),(ВА-С-1,стр.577) В санскрит kalyān•a, пракрит kallān•a, протоиндоирански kali – чуден, прекрасен, от едни произход със скитско-алано-сарматското kalana – магьосник, шаман, явно в резултат на наслагване с алтайското, чувашко kĕle – моля се, желая, kĕlĕ – молитва, обряд, богослужение, което показва недвусмислена връзка с kala – говоря, разказвам, съветвам, което е сродно с протомонголското kelen – език, kele – говоря, бурятското xelen – език, xele – говоря, в тунгусоманджурското xele – говоря, разказвам, евенкски kēlē – моля се. (L-IAIL),(МФ-ЭСЧЯ-1,стр.215) В.Стоянов посочва алтайското kěl – говоря, като древен тохаро-алтайски контакт, от *klaw – говоря, обявявам, славя.
В дигорски burku означава сборище на вещици и магьосници (явно в един по-ранен етап, е означавало събрание на жреци). (ДРС) В персийски parī-sāy, кашмирски bē-pīr, хинди-урду bīr, бенгалски bājikara – магьосник. В чувашки се е съхранила думата kělěpuse – жрец, показваща пряк паралел, с евентуалното изходно kælæn-bеr – магьосник, жрец, съдържащо алтайски и ирански корен. Старостин посочва протоиндоевропейската форма *bhlag'h-m-en- жрец. В латински flāmen, старогермански *blōtan, *blōstra, английски priest, санскритски brahman – жрец, в пехлевийски brāh – обряд. В ирландски откриваме brаman, broman, bromön – магьосник, дявол. (EDGL) В кумански откриваме burav – гадател, предсказващ бъдещето. (ПРС) В дравидските езици barû – жрец, предсказател. (ВИ-ПП) Т.Симоката посочва титлата бо-колобър, съществувала и при аварите. (ФС-И) Аварското понятие се оказва израз-билингва, съставен от две различни по произход думи с еднаво значение. В бурятски boo – шаман, жрец, booxun - шаман, booxen – шаманка. Старостин посочва протоалтайското *bògé, тюркското *bögü, моноголското *bogda, тунгусоманчжурското *bugu-ča, японското *bэnkám – свят човек или вълшебник, маг. (S-AE) Така че бо-колобър е от смесен алтайско-ирански (прабългарски) произход и означава жрец.
При българите се среща и титлата ичригу-колобър, позната от надгробен надпис на кан Омуртаг. Предвид значението на чръгоу (ичригу) – домашен, вътрешен, близък подчинен, посредник, вероято ичригу-колобърът е бил личния жрец на владетеля. Друга титла е боготор-боил-колоър – навярно е жреческа степен свързана с армията, жрец-войн. Позната от Надпис № 69 на канасюбиги Маламир: „Кана-сюбиги Маламир: Чепа, багатур-боила-колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре.”
Също кана-боила-колобър – не е запазено определение на тази длъжност. В Пресиановият надпис от Филипи обаче е посочено, че той заедно с кавхана и ичиргу-боила е предвождал армията, или както виждаме става дума за висша жреческа степен в армията: „На многото българи, от бога архонтът Персиан изпрати кавкан Исбул, като му даде войски и ичиргу-боила и кана-боила-колобъра. И кавканът срещу смоляните...”

27). калу-таркан – титла, вид таркан. Титлата καλουτερκάνος е спомената от Теофановия продължител, като лица придружили Георги Сурсувул, когато отишъл да води преговори за сватбата на цар Петър с дъщерята на имп. Христофор – Мария. (ГИБИ, т.5, стр. 136) Вероятно има паралел отново с kělě/kælæn – моля се, говоря и ще е или жречески сан, или функция свързана с език, говорене, респ. свързана с преговори. В тох.(б) kalyw, в тох.(а) klyu – почетен, klāwi – славен, от изходното *klaw – говоря, обявявам, славя. (DA-DT-b) В.Стоянов посочва алтайското kěl – говоря, като древен тохаро-алтайски контакт.

28) кан, кана-сюбиги, кане-сюбиги – върховен владетел. а). кан, кана, кане – първата част на прабългарската владетелска титла. Традиционно прабългарската титла се свързва с тюркското хан. В древнотюркски qaη – баща. В протомонголски хaγan, хaan, манчжурски ҳan, евенкски kaγankan, чжурчженски hān-ān-ni – владетел, император. Смята се че алтайските форми са древна заемка от китайското - huan, kuan – император, kę - велик + kuan – владетел, също hun – княз, в предимперския период. (ССТМЯ,стр.358)
При лянските и ордоски хуни владетелят се титлува по традиция шанюй. След заселването им в Жужанската държава и обособяването им след 546 г. като тюрки, те приемат първо тилата ил-хан – владетел на племе, а после по-величественото каган (кехан). Взаимстват я от жужаните. Първото споменаване на хан, каган при жужаните е около 402 г. когато Шелун сменя древната хунска титла шанюй (Б.а: Етимологията на хунската владетелска титла - шанюй, е предмет на много спорове. Според съвременни казахстански учени тя се транскрибира като сенгир и вероятно е звучала така. (АК,ЕА,АА-ИК) Sengir в езика на селкупите означава предводител. При кетите senig означава жрец, а ke-senig – върховен жрец. (АМ-П,стр.31) В котски šēnaŋ – жрец. Също Старостин посочва протоалтайското *číńo, тюркски *dǐŋ, монголски *čineγe, тунгусоманчжурски *dziŋ, корейски *čǐń – власт, сила. Дали селкупите, котите и кетите са я взаимствали от хуните или е станало обратното не може да се каже, но в причислявания към алтайската група японски език също има сходни понятия. Сегун (шогун) означава княз, сан – господин, сенсей – почитно обращение към учител, духовен водач, аналогично в корейски чангун – титла на военен предводител, пълководец. Според друго мнение (Энциклопедия Брокгауза и Ефрона), шогун произлиза от китайското tai-kun, tycoon – велик княз. Също може да посочим като много вероятно изходно китайското - czijānizjün – пълководец, генерал, дало чжурчженското tsiāngkiün, тунгусоманчжурското dzanγin, dzanγun – пълководец, генерал. В много от древнотюркските надписи се среща титлата sangun – предводител. (ССТМЯ,стр.250) Така че хунските шанюи (сенгири, сангуни) първоначално са били военни предводители и титлата продължава да съществува при хунските наследници – древните тюрки. Сенгир, сангун, чангун, шогун е логичен аналог на шанюй, коята има древен „общоалтайски” произход, със значение пълководец, главнокомандващ. Дори и да се касае за китайска, угрофинска или енисейска заемка, то заимстването е твърде древно, на общоалтайско езиково ниво.)
Според В.Бартолд, освен при жужаните титлата хан, каган се е срещала и при друго сянбийско племе – туюхуните (ухуаните). Е.Пулебланк посочва че първо хан, каган (кехан) при древните тюркути не е означавала владетел, а просто старейшина на род, (глава на семейство, баща, респ. ил-хан), после кехан става равнозначно на благородник, аристократ, сред обкръжението на ябгуто (владетеля, титла заета от кушанското yavuga). При монголите каан също няма първоначално статут на владетел. Според П.Пелио титлата каан за пръв път е използвана от Хубилай, един от чингисидските наследници, управлявал Китай (Империята Юан). Г.Федоров-Давыдов смята че каан е използвана за пръв път като владетелска титла от Угедей (бащата на Темучин – Чингис-хан).
Етимологични паралели: Старостин посочва протоалтайското k`iòŋi, тюркското k(i)aŋ, тунгусоманджурското xuŋ, японското kimi, които означават старейшина, родоначалник и протоалтайското k(i`a)ŋe, тюркското k(i)aŋ, монголското kaŋga, тунгусоманчжурското kunile означават управлявам. (S-AE) В някои тюркски езици, в чувашки köne, турски köhne, казахски köne, узбекски kůxna – стар, показва паралел с иранските форми, в ягнобски kuhna, пущунски kohne, кюрдски kohna, талишки, гилянски kanê, персийски kohān, шугнански kina, язгулемски kana, хуфски, рушански kōna, сариколски keno, белуджи konag – старейшина, вожд, произлизащи от авестийски *hanaka, пехлевийски kahwan – старец. (VS-ETD) В ягнобски kanna – главната, най-издигнатата част от жилището, където спи главата на семейството и съпругата му. (МА,ЕП-ЯТ) В пущунски kan, khon, означава господар, а в нуристански (кховарски) khonza – владетелка, царица. Още Старостин посочва протоиндоевропейското *k(w)en- глава, главен, като го свързва с келтското cеаn – владетел, вожд, латинското genus – родоначалник, consul - предводител. (IEE) Аналогично е прагерманското *kuningaz или готското *kuniggs, старовисоконемското kuning, произлизащо от kuni - род, откъдето е и финско-естонското kuningas и славянското княз, *kъnedzь – крал, владетел, според Фасмер. Също откриваме протоиндоевропейското *g'ene-, *g'nē-/*g'nā-, в хетски genzu, прототохарски *kän, латински genuī, genitum, арменски cnanim – пораждам, създавам, старовисоконемски kind – син, knōt, knuot, kunni – род, семейство в англ. kind, kin – порода, род. (IEE)
Хармата въстановява аланската дума χšayant – владетел, царска власт, като изхожда от названието на сарматското племе Ξάνδιοι (ксандии, саи), известни и като „царски сармати”. Връзка с авестийското χšaya – власт, но с първоначално значение сияещ, после преминало в титла, аналогично в староиндийски (ведийски) ksāita – владетел и ksāh, авестийското χšayanа – земя, страна, т.е. названието старана, владение, е производна на понятието за власт и владетел. Откриваме аналогично в тох.(б) kaniya, keniya, kentsa – страна, държава, еkaññe, ekaññi – владение, което подсказва че трябва да очакваме и kan - владетел. При усуните, владетелят се е титлувал кунмо, което според Зуев отразява изходното „кан-баг” (владетел-бог). Усуните са били тохароезични, непосредствени съседи на юечжите, сравни kaniya, keniya, kentsa – страна, държава, еkaññe, ekaññi – владение, респ. кан - владетел.
Вероятните решенията са две: 1. При прабългарите титлата „кана” да е самостоятелно възникнала, предвид развитието на изходния ностратически корен, аналогично на усунското кан-баг (кан-бог), кана-сюбиги (от бога владетел). Аналогично Турчанинов разчете в един от надписите от маяцкото градище израза „алануй кан” – алански кан. (Турчанинов смята че думата кан е заета от „тюркоезичните прабългари” непосредствени съжители на аланите-аси в салтомаяцката общност. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.71) Само че думата е била написана точно „кан” а не като „хъан”, както в осетински се изписва тюркската заемка хан. Това показва че се касае за собствена дума, а не за тюркска заемка. Титлата кан е съществувала в езика на аланите и прабългарите, както е съществувала и при усуните, независимо от употребата и в алтайските езици.) В потвърждение на това е името Аскан, носено от масагет (алан) който около 530 г. е един от командирите на Велизарий във византийско-персийската война. Една от версийте предложена от Ото Мечен-Хелфен е че името се превежда като „аски кан” – аски владетел, кан на асите. (ОМХ-МГ,стр.484)
2. Имаме директна заемка от китайски – хуан, куан – император, както е при жужаните и родствените им ухуани (протомонголци). Хуните не могат директно да са я предали на прабългарите, тъй като са използвали титлата шанюй. При жужаните тя също е късна.
Възниква въпросът, защо българите са наричали владетеля си кана/кане а не кан. Предполагам че тази особеност се дължи на старото окончание за именителен падеж – „е” съхранило се в осетинския дигорски диалект – „æ” и отсъстваща, несъхранила се в иронския. Напр. в иронски fыd, дигорски fidае – баща, ирон. sæn, диг. sænæ – вино. (ВА-ИДД,стр.289-290)
б). Втора част на титлата „Сюбиги”. Има и форми на изписване „архонт сюбиги” в Хамбарлийския надпис – „Крум архонтът сюбиги излезе с войската си срещу Адрианопол...” което показва че втората част на титлата е сюбиги, а първата кана, а не кан-ас. Това се потвърждава и от надпис на Кан Пресиан: „На многото българи, от бога архонтът Персиан изпрати капхан Исбул, като му даде войски и ичиргу боила и кана боил колобъра. И капханът срещу смоляните...”, т.е. виждаме същата основа „кана” но като част от друга титла! А върху златният медальон на Омуртаг, открит на хълма Царевец (Търново) се чете CANE SYBHГI ωМОРТАГ, написано с латински и гръцки букви, т. е. „Кане сюбиги Омортаг”. Но надписът е лошо изписан с двойни и неясни контури на буквите. Обратната страна е гладка и празна. Втори екземпляр от същия медальон е бил намерен преди много години в гроб до с.Тюрк Арнаутлар (дн. Белоградец), Варненско, сега загубен. Той е бил издаден на времето от К.Шкорпил, който обаче не разчел и не разбрал надписа. Изображението т.на Омуртаг е точно копие на византийските златни монети-солиди с образа на император Лъв V. (ВБ-ПЕП,стр.34,67,158)
В надпис на кан Маламир, владетелската титла е написана с гръцки букви „ΚΑΝΕСΥΒΓΗ”, като е използвано латинското „С” вместо гръцкото „Σ”.
Традиционно съгласно „тюркската теория за произхода на прабългарите” се извежда от тюркските sü-baši, sü-bägi, sü-beki, със значение „хан-бег, предводител на войската“, sü - войска. Само че традиционната формула на владетелската титла „от бога поставен владетел” е напълно разблична от „предводител на войската”!
Може да посочим няколко различни от това, етимологични решения: а). сю-биги – син божи. В тох.(а) se, тох.(б) soya, прототохарски *seiw, *soiw – син, протоиндоевропейска форма е *sowэ – син, потомство, авестийски sawāl, заето и в угрофинското, марийско šэwä – потомство, заето и в древнотюркското soη - произход, при алтайските тюрки seok - род, турското soy (дало бълг.турцизъм сой – род). (IЕЕ),(DA-DT-b) В авестийски zadako, съвр.персийски zayad, zaye, пехлеви zādan, zāy, кюрдски zayn, zayi, zoin, осетински zaiыn, zaiun, zad, zæыc, пущунски zāwul, zay, zuy, ягнобски zau, zaūta, zača шугнански (баджовист) zu, zad, рушански zau, zad, сариколски, белуджи zod, кховарски zhaw, талишки zoj, zoê, гилянски za, zay, шугнански za' – син, потомство. (Ch-DIV) Тохарската дума се/сойа може да обясни титлата на прабългарския владетел кана-сюбиги – божи син, син на бога, от санскритското bhaga, общоиранското *baga, партянски bāγ, согдийски b`γ, скито-сарматски baga, кушанобактрийски baγа, baγэ – бог, господар, щастие, добра съдба, в кушанобактрийски bagi, bagia - божествен. (ВТ,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.49) По подобен начин се титлуват кушанските владетели, владетелите на тохарските държавици в Източен Туркестан за които има изворов материал. Е.Пулебланк разчита китайската транскрипция на владетелската титулатура използвана от малките юечжи (тохари останали около Тяншан и Тибет, част от които са асимилирани от кяните – тибетци), звучала като nyaktsia идентично с тохарското naktemist soy – син на бога. Така е титлуван Канишка в тохарските будистки текстове. В бактрийските надписи, кушанските владетели също са синове на бога, baga-sao (божи син). Владетелят на Куча се титлува deva-putra (индоизирана форма) - син на бога. Deva-putra e и титлата на Хувишка, а в Сурхкоталскиия надпис, Канишка е baga-purо, от иранските baga, bağ – бог и purо - син. (БЛ-ВТДРС-1992,стр.19) Древноперсийското bagpur, е аналог на партянското bvgpwr и согдийското vagpur, хоремзийското fagfur, със значение божи син. (ВБ-т.7,стр.376)
б). сю-биги - поставен от бога, одобрен от бога, харесван от бога, любим на бога. В тох.(а) se-, тох.(б) saim, sai-n, прототох. *sāäiä – поддръжка, защита, „покровителстван от бога” (от бога поставен, с власт от бога), или тох.(а) si, тох.(б) soy – харесвам, т.е. „харесван, избран от бога, скъп на бога”. (DA-DT-b) Аналогично в осет.дигорско siau – скъп, харесван. (ДРС) Аналогично в санскрит su- – добър, хубав, харесван, в авестийски hu-, се използва като префикс, подчертаващ основното качество, напр.: санскрит su-ks•atra, авестийски hu-xšaφra – благороден (от добър род), санскрит su-dānu, авестийски hu-dānu – добре държащ се, с добри обноски, санскрит su-bhr•ta, авестийски hu-bэrэta, староперсийски ubrt (u-br•ta) – с добро мнение, добра мисъл, санскрит su-manas, авестийски hu-manah – с висок (добър) дух, санскрит su-sravas, средноперсийски hu-sraw – прочут, прославен (с добра слава), санскрит su-kratu, авестийски hu-xratu – с голяма (добра) власт, санскрит sv-apas, авестийски huuāpah, huu-aspa – с добри коне. (L-IAIL) Подобна конструкция се е съхранила при образуването на някои осетински родови имена, с представката „хуы” поставена пред името: „Хуы-гатæ, Хуы-батæ, Хуы-биатæ, Хуы-бызтæ, Хуы-бецтæ, Хуы-былтæ, Хуы-джетæ, Хуы-цызт, и др.”. Фонетични варианти на компонента „хуы” (ху, хо, ха, хуа, хе) се срещат и при други осетински фамилии. Например: „Хо-зитæ, Хо-сантæ, Хо-сонтæ, Ха-батæ, и др.”. Разбира се това явление не може да се обясни с осетниското название на прасето „хуы”! В някоторыхи фамилни имена се среща аналогичен компонент, например: „Лохтæ и Сау-лохтæ”. Би трябвало Сау-лохтæ, да се изведе от осет. сау - черен, но он употребляется не в значении плохото не се употребява като значение черен, респ.лош, а в осетинската народно творчество епитетът „сау” означава не черен цвят, а нещо добро, хубаво, възвишено, виж дигорското „сиау” 1) ценен, драг, скъп 2) сияещ, „сиатæ” - почести. (ДРС) Така че компонентът „хуы” е аналогичен по значение и в осетинските фамилни имена означаво същото и произлиза от иранского „ху”, означаващо хубав, добър. В.И.Абаев в своят труд «Скифский язык» също посочва „ху” в състава на сложни скитски и сарматски думи под формата на компонент-епитет, например: ху+стана (хæрз+конд – с хубаво добро телосложение, добър стан), ху+фарна (хæрз+фарн – с хубава, добра съдба), ху+дайна (хæрз+дин – с добра вяра, религия), ху+уац (хорз+уац, уас – с добра вест) и др. Този епитет влиза и в състава на собствените имена. А от тях произлизат и родовите, фамилни имена. С времето епитета епитета сау, су, ху, хуы, се заменя от аналогичната по значение дума „хорз”. В дадените от В.Абаев скитски и сарматски думи не само началния компонент-епитет, но и вторитте части на думите имат определени значения: фарн, уац, дин и др. Например, във фамилията Хуыга(й)тæ представката означава хубав, а втората – голяма риба, кит (гайта) в санскрит и тохраски gaja, gaye – слон, кит, изобщо голямо животно, чудовище, Хуы-батæ, Хуыбиатæ – добър княз, добър владетел, Хуы-былтæ – с добра уста, по подобие на славянското - златоуст, грузинското - окропири. (ЗГ-ОФЛИ)
Имаме ясна индо-иранска конструкция при която частицата su/hu- както виждаме съществувала в алано-сарматския език, поставяща се пред понятието за да подчертае значението, аналогично в английски подобна канструкция се образува с well- напр. well-treated – с добри обноски. Така че сю-биги отразява дигорското, сарматско сау, су и може да означава „добър, любим на бога”, „хубав като бог”, респ. „избран от бога, поставен от бога” и да отразява точно тази древна конструкция! Аналогично позовавайки се на тази конструкция Цв.Степанов предложи значението „със щаслива съдба” от древноиндийското (ведийско) su-bhaga, авестийски hu-baga – хубава съдба, удача, тъй като bhaga/baga освен бог означава и щастие, добро. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.49) Във всички човешки общества от древността и средновековието царската власт се легитимира с божествения си произход. Владетелите отговарят за делата си единствено пред бога и историята.
При аварите владетелят също се титлува cani-zauci (кани-зауци), с близка до прабългарската титла. (ВБ-П,стр.43) Ако разгледаме зауци можем да открием същите закономерности, в пущунското zay – син, сходно с тохарското soy, също почти идентично е осетинското zæыc/zæuc – потомство, или подобна конструкция от пущунски sse – добър, хубав, и хуца, худо, в пущунски khwdaay, означава в източноиранските езици бог, господар. В осетински хuъsаъi означава бог, а хicаu – главен, господар. Такова е значението на кани-зауци, аналогично и идентично с кана-сюбиги.
(Б.а: Каган – Дуклянския презвитер споменава каган като титла на българския владетел и я определя като равнозначна на император/цар. „Предвождал ги някой си Борис, когото на своя език наричали каган (cagan) - това на нашия език ще рече император (imperator)” (ЛИБИ,т.3,стр.170) В Бертинските летописи се споменава само като титла на българския владетел, без да е упоменато значението й: „Германският крал Людовик потеглил с враждебни намерения срещу българския, наричан хаган (Cagano).” (ЛИБИ,т.2,стр.287) В „Тълкувание Данилово” се споменава Михаил Каган : „И когато настъпи началото на злините на целия свят, ще се въздигне Михаил каган (кагань) сред българите (има се предвид Борис І Михаил). А не им бе дадено българското царство, но те с насилие го придобиха.” (В.Тъпкова-Заимова, А. Милтенова,). Титлата каган/хаган е била носена от аварските владетели по времето, през което прабългарите са им били подчинени (паралелно с кана-зауци): Χαγάν (вж.Т.Симоката „История”). Титлата е била използвана също в Западно-Тюркския и хазарския хаганат, на които прабългарите били подчинени за известно време. Теофановия продължител обаче навярно бърка титлата хаган с кавкан, защото пише „Той изпратил множество българи заедно с хагана (Χαγάνω), миника (Μηνικω) и други…” (ГИБИ,т.5, стр.130). В родните източници, каменните надписи на гръцки език, оставени от българските канове, никога не се използва подобна титла. Първопроизходът е от китайски: kę - велик + kuan – владетел, през алтайски език – сянбийски, протомонголски).

29). канар-тикин (Κανάρα τικείνος) – престолонаследник., титлата се споменава от Константин Багренородни в съчинението му „За церемониите във византийския двор”, във връзка със запитването на логотета към българските пратеници: „Как са канар-тикинът, боила-тарканът, синовете на поставения от бога владетел на България и останалите му чеда?”. (ГИБИ, т.5, стр.222.) Предвид поредността на изброяването, се предполага че значението е кански, канов потомък, наследник на кана. Етимологични паралели:
При хетите tuhkanti, означавало „дете, първороден син”, престолонаследник. (ИКФ-Х,стр.68) Титлата се среща в согдийски tykyn, кушанабактрийски togino, средноперсийски tkyn. В санскрит toko – потомство, takman, авестийски taohman, кховарски dagan – деца, потомци, dag - момче. (VS-ETD) В карачаевобалкарски tukъum – род, tugъan – роден, киргизки tukum – семе, в останалите тюркски езици *tugan – родственици, което е иранизъм, от toχm – семе, потомство, вероятно стара, несъхранила се в осетински аланска дума, в осетински tug – кръв, дало и прабългарското тикин (също и тужар) – потомък, кръвен родственик. Абаев посочва осетинското tug като пряко развитие от общоиранското toχm. (ВА-С-3,стр.310) Във връзка с прабълг.титла „тикин” може да посочим българската дума тукани – родственици, кръвни роднини. Г.Занетов също соъбщва че в Бесарабия и във Варна, гагаузите наричали съседите си българи с името „тукани”. Т.Балкански съобщава че румънското население нарича българите във Влахия със същото име „тукани”. Райко Сефтерски предлага друго обяснение, търсейки паралел с чувашкото тавън-тукан с най-общо значение на „родных братьев и сестрев”. /МФ-ЭСЧЯ-2,стр.183/ В основата и на тукан и текин е корен *тукъ/тугъ. В осетински иронски tug, дигорски tog – кръв, обяснява произхода и на бълг.думи, хора свързани с кръвно родство.
В древнотюркски tajsi, манчжурски tajzsi, монголски taiz – престолонаследник, според Räsänen (1969) и Н.Баскаков е заемка от китайското t`aj-tšeng – принц, наследник на трона. (НБ-КЗТЯ-ТО-1987) В кситайски tšуt – дете, син. Заето в чжурчженски čūy-yih, dzyi – син. (ССТМЯ,стр.271) Титлата тегин, текин, тексин е възприета и от тюркските племена. При огузите престолонаследникът се наричал yanal-tekin. (ВБ-П,стр.45) Виждаме два вероятни пътя на навлизане в алтайските езици, чрез китайски и чрез иранските езици.

30). книн – прабългарска титла (Κνήνου), каня, поканвам – привиквам някого, думата няма славянски аналогии. Тази дворцова титла е спомената сред най-близките служетили на цар Петър І, наравно с чашника – крон, изброени от Теофановия продължител, като лица придружили Георги Сурсувул, когато отишъл да води преговори за сватбата на цар Петър с дъщерята на имп. Христофор – Мария. (ГИБИ, т.5, стр.136) Възможни паралели с тох.(б) kāuaiñe, kakonta – покана, осетински иронски хоnыn, xuыnd, хuыndæg, дигорски xonun – поканвам гости, в искашимски qiwd, шугнански qiw – викам, извиквам някого. (IED) В санскрит cinoti, персийски kay – събирам. В кховарски kanan, kanavos – празненство, пир. Възможна етимология на прабългарското титла книн, е някакъв вид церемониалмайстор, майордом, от каня, поканвам (kāuaiñe, хuыnd). Ностратически паралели, в ненецки kaŋa, унгарски hív, hívok, hilok, híok, híjom, hijom, маторски kаgnаmъ – каня, призовавам. В алтайските езици Старостин посочва изходното `k`inv, тунгусоманчжурското xiunda – ела, покана, в тюркските езици keŋeš – съвет, събрание. В чувашки xăna – гост. (S-AE)

31). комит – българска титла от І-то Българско царство. Комитите са били управители на една от десетте области, на които е била разделена българската държава. Споменават се по времето на княз Борис І и цар Симеон ІІ. В „Хронографията” на Лъв Граматик комитът се е ръководел опитите да осуети бягството на заселените северно от Дунава византийци. В Наръшкия надпис комит Дристър е споменат заедно с олг-таркан Теодор. В Бертинските летописи е посочено във връзка с езическия бунт срещу княз Борис, че комитатите били 10.
Традиционно се смята че е латино-византийска заемка κμης, от римското comes – висш сан в императорския двор. В ранносредновековните западни държави comesitis били най-приближените до владетеля, неговата дружина, аналогично на средноазиатските чакири – дружината на владетеля. Комес се приравнява с късносредновековната френска титла конт, равняваща се на граф. В България комитите били областни управители. Българското комитат – административна единица се възприема и от унгарците, които го използват и сега. Но освен административното значение, комит е означавало също просто болярин, благородник, приближен на царя. Тази форма е заимствана в староруски комитъ – управител, излязло от употреба, но по времето на Петър І получило временна употреба, като аналог на западното „граф”. Вероятно при Симеон с назавнието комити се означават и „хранените люде”, свитата на владетеля. (АС-БПСР,стр.68) Възниква въпросът, комит изцяло романска заемка ли е, или е съществувало подобно собствено (пра)българско понятие. В иранските езици, в кюрдски komek, пущунски, искашимски kumak, талишки komêg, персийски komak, шугнански kumak, гилянски kumêk – помощ. (VS-ETD) В осетински иронски komыn, дигорски komun – подчиняващ се, послушен, изпълняващ, помагащ, дигорски kоmmægæs – послушен, изпълняващ. (ОРС),(ДРС) В основата е древноиранското *kam – искам, согдийски kām, хотаносакски kamayatai – искам, желая, обичам. (ВА-С-1,стр.601) Или българските комити са помощници на владетеля. Така че българското комит показва вероятен ирански произход.

32). копан – титла, форма на жупан, коупъ – старобългарска дума означаваща тълпа, много, повече. Спомената в Надпис № 59 на кана-сюбиги Омуртаг:
„Канасюбиги Омуртаг: Копанът Корсис беше мой хранен човек. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар”. Една интересна дума. В осетински се среща като guppаrеj, kupеu, gupu – със същото значание – група, хора, племе заета и в кабардински kup - отряд. Като старобългарска заемка е заета в румънски, cupie - тълпа. (БЦ-ИБЕ-2,стр.67) В унгарски cupie означава тълпа, а в селкупски kup означава народ. В тунгусо-манджурски, евенкски, улчийски, монголски kupp, kuppu, kupp-te, gubi/kupi, gb.n/kb.n означава цялостен, в пълен обем, срещало се и в древнотюркски под формата qop. (СС-АППЯЯ) В киргизки, хакаски, якутски, казахски, тюркменски köp, узбекски kůp, татарски küp, карачаевабалкарски köb – много, много хора. (VS-ETD) В български едно от значенията на куп е много хора. Това обяснява и по-особената форма но жупан – копан, типична за българите. Имаме урало-алтайски корен.

*33). кравчии (крайчий) — придворен чин в Московското княжество. За пръв път в руските източници се споменава в началото на 16 в. Кравчията е трябвало да обслужва княжеската трапеза, да разразвя печеното месо, да поднася блюдата. За кравчии се назначавали членове на най-знатните и приближени до двора болярски фамилии. В руската „Степенна книга” кравчии се явява най-висшата степен на столника (обслужващ трапезата на владетеля). Според В.Дал и Фасмер, етимологията на кравчии се обяснява с глагола кроить, кроить – „рушать, придворный сан, чин; кто рушит за столом жаркое, пироги”, т.е. този който реже и разкъсва печеното месо. Титлата krajczy е позната от 13 в., в Полша, в двора на Пястите (полска кралска династия) и по-късно се използва в Литва (след унията с Полша - Реч Посполита). Титлата не е фиксирана в старобългарски, но произходът и не е свързан със славянското кроя, разкроявам, а с тунгусоманджурското kэrči - режа на части месо, kэrčeme – сушено месо, манджурски kэrki, kэrči – транжирам, режа месо, староманголски kеrči, монголски xerči, бурятски хеršа – режа месо, монголски xerčmag – рязано месо. (ССТМЯ,стр.454) Така че или имаме древна прабългарска титла от алтайски произход, нефиксирана в изворите, но съхранена в полски и староруски, или титлата е от монголски произход, свързана монголското нашествие в 13 в.

34). крамарин – рядката необяснена дума, която се среща в българските народни песни, означаваща болярин: „Дане, бане, болярине и ти Петре крамарине.” В БЕР се добавя вторчното значение: водач на дружина работници или гурбетчии и се посочват отвлечени и неверни аналогии с руското, украинското крамер отразяващо средновисоконемското krāmer – дребен търговец на сергия или с малък дюкян, лавка, което е производно на немското kram – дреболии, дребни вещи. Също в полски kramarz, долнолужицки kšamar, чешки, словашки kramar - дребен търговец, лавкаджия. Също в украински крам, полски kram, чешки krám – лавка, от средновисоконемското kram - лавка, дюкянче, сергия. Така че въпросното kram – дреболии и kramar - дребен търговец, не могат да обяснят българското понятие за благородник, аристократ, големец.
Б.Цонев посочва унгарската дума komorin – дворянин, придворен, смятана за българска заемка (коморникъ – придворен) в унгарски, която вероятно е аналог на крамар. (БЦ-ИБЕ-1,стр.173) Етимологичните паралели ни отвеждат към тохарските и иранските езици! Откриваме в тох.(б) kamartke – управлявам, kamartane – суверинитет. (DA-DT-b) В авестийски kamarkša - глава, grāma – стопанин, господар, в пехлеви kāmar – главен (б.а. вж.името Крум). (ИС-ПРС) Виждаме древен тохаро-ирански изоглос. П.Голийски посочва аналогия с тохарските krāmar, kramartstse – тежест, тежък, голям, или „тежък болярин”, големец. (ПГ,ЖВ-ТБЕП-А-29-2008,стр.45,46) Аналогично, в угрофинските езици, в мордвински karma, ненецки kometá, нганасянски karbútu, маторски choryndžörga, протоформа *karma – желая, искам, в марийски kormэž, мордвински kurmoś, коми kørøm – длани, ръце, юмрук. (UE) От същия корен е българското име Кърамар, (респ. Крамар – болярин) отбелязано в турските регистри – 15 в. (ВС-КПАБ,стр.264)

35). крон – прабългарска титла (κρόνος) – тази титла е посочена от Теофановия продължител, сред лицата придружили Георги Сурсувул, при преговорите за сватбата на цар Петър с дъщерята на император Христофор – Мария. (ГИБИ,т.5,стр.136) До сега не е давано обяснение за значението и. Предполагам че означава чашник, като правя аналогия със старобългарското крондиръ, кондеръ – кана от изпечена глина, приличаща на стомна, ритуална кана използвана при свадбената церемония, в диалектна форма – кондел. Б.Цонев посочва унгарските kondér – кана като заемка от старобългарски кондеръ, крондиръ – кана. (БЦ-ИБЕ-2,стр.167) Твърдението застъпено в БЕР, че крондир е новогръцка заемка – κροντήί, е съмнително, предвид заемката в унгарски, която няма как да стане от новогръцки, а е станала през старобългарски. (СМ-РРОД,стр.221),(БЕР-3, стр.19)
Етимологични паралели: В хотаносакски kun.d, xãndr, тох.(б) kuntisāke, kunti – малки съдове, бъклица. (DA-DT-b) Във вахански kэndor – съдинки, малки съдове, счупен съд, в пущунски kandal, kandоl – чаша, искашимски kъndok - стомна, йидга kunduk – дървена чаша, сариколски kandur – глинен съд за събирането пепелта от огнището, кховарски kunduk – чаша за мляко, древноиндийски kunda – съд, паница, санскрит kahina – чаша, хинди-урду kund, hāñŗiyā – глинен съд, kanderā – стомна за вода, средноперсийски kandu – глинен съд за зърно. В основата на всички тези понятия стои древноиндоиранското *kand – дълбая, счупвам, къртя. Също във вахански kэnda, шугнански, таджикски, пущунски, персийски kunda, искашимски kъnda, сангличи kundе, сариколски kыndо, осетински иронски kыndzыx, иронски и дигорски kъоdах, иронски kыdыr, дигорски kъuduron, кюрдски (гурани) kūtārä – дървен пън, парче дърво, дигорски kъоd – мярка за течности, в искашимски kъndor – на половина, kъndori, сангличи kundar ken – счупвам на две, таджикски, кховарски и хинди khandar – счупен съд. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.217),(ВА-С-1,стр.651,647,636) Дигорското kъоd, според Абаев е заемка от грузински, където kъоdi е голям дървен съд издълбан от дънер. Наистина в протокартвелски *kod означава сека, но пътят на взаимстване, предвид останалите ирански примери, по-вероятно е бил обратен! Или в основата на прабългарското крондер, кондер стои същата семантична закономерност произлизаща от *kand – нещо издълбано, съд, чаша, дребни съдини (от счупвам). В коми kundi, хантски kiṇ, манси kōn, унгарски hány – изливам, във фински kynä, естонски küna, коми kejnes – кръгъл съд, чаша. (UE) В тюркските езици, könek, хönek – лъжица, в монголски qunija, xuńā – дървено блюдо, в тунгусоманчжурски *xuńa, xuńo, onkān, ońaxān – лъжица, дървено ведро, корейски *kùńí – корито. Урало-алтайските понятия са или ностратически паралели или древни индоирански замеки.
Особенно интересен паралел продставлява руското крынка, украинското кринка – съд за мляко, старобългарското криница, в гръцки στώμνοη (Супр.сб.) – стомна (гръцка заемка в съвр.български), съвр.български и старосръбски крина – съд, мярка за жито, словенски krinjа, krnica – съд, каче, чешки krńinka, okrńin – съд, чаша, полски krzynow, skrzynow - кръгъл дървен съд, чаша, горнолужицки krńinа дървено корито, долнолужицки ksinkа - чаша, hoksin - корито. Въпреки общославянския характер на думата, Фасмер не може да посочи произхода и. Свързва я неубедително с латинското scrīnium – кръгъл калъф, кутия (дало съвр.българското скрин – съндък, шкаф за дрехи). А това показва че имаме стара сарматска заемка на общославянския етап, и прабългарска дума със същия произход и значение, съхранила се в думите крондир и прабългарската титла крон – чашник, виночерпец, което изяснява вероятната и етимология.

36). кръмьчии, кръмчии – направляващ, водач, кърма – рул, кормило, механизъм за управление на кораба, „Кърмчия книга” – книга на управляващия, старобългарското название на византийския Номоканон – свод от църковните закони. Думата е старобългарска, заета в руски кормчий, украински корма, сърбохърватски крма, словенски krma – рул, направлаващо весло, кърма. Според Фасмер, вероятно славянският корен е родствен на гръцкото κορμός – кол, греда, κορμώς ναυτικός – весло. П.Добрев съвсем правилно го свързва с талишкото кръм – направлявам. (ПД-ЕАКБ,стр.24) В санскрит kram, krama, ā-kraman•a, согдийски xr'm (xrām), средноперсийски hl'm- (āxrām-), съвр.персийски xirāmīdan – вървя, отивам, приближавам се, движа се целенасочено. (L-IAIL) В осетински дигорски guræj-gurmæ – вървя по следи, gurmæ – следа. (ДРС)

37). кръчагчии – грънчар, изработващ стомни, кръчагъ – съд, стомна, хръгъ – стомна. Среща се в руски корчаг, староруски кърчага, украински корчага, сърбохърватски крчаг, чешки krčah, полски kоrсzаk – чаша, съд за пиене. От старобългарски, заета в румънски като hărgăn, унгарски hírgit – гърне, стомна, албански kertšak, gertšak - кърчагъ. (БЦ-ИБЕ-2,стр.62),(АС-СНА,стр.153) Според БЕР думата е исконно славянска, производна на праславанското *kъrkъ – шия, гърло, откъдето къркам – пия, а кръчага – съд с тясно гърло. (БЕР-3,стр.222-223) Широко разпространено е мението че се касае за прабългарска дума, съхранена и разпространена чрез старобългарски. Смята че е аналог на турското kоrčаk - мях, съд, алтайското kurčuk, karčuk – съндък, ковчег. Аналогично в чувашки kurka, korka – съд, чаша. Свързва се с древнотюркското körkä – дървено блюдо, тунгусоманчджурското kurkэ – брезов съд. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.312-313) Турското диалектно kirçak – стомна се смята за българска заемка (Титц). Фонетически кръчагъ, трудно се свързва с тюркското kоlčаk – съд за пиене. Като друга, слаба вероятност се посочва връзката със среднонемското krug – чаша, съд, или с арменски хrčаg – гърло, дало в ингушки kъarakъ - хапка, kъurdoš - гълтам. (РИС)
Други етимологични решения: Връзка с древноиндийското (санскрит) karaka, karakaĥ, хинди-урду kaćhārī, kaŗāhī, ягнобски gurčak – глинен съд с чучур, стомна, хинди-урду khurćan – глинен съд за мляко. В ягнобски krāzkh, пущунски khārak, krasta - мях. (VS-ETD) Иранските понятия за мях се доближават до памирското ваханско, мунджанско и йидга kаrast, kэrэst, искашимски kurust, сангличи korost, пущунски krāsta, осетински иронски kærcаg – обработена кожа, кожена шуба, респ. кожен мях. (ВА-С-1,стр.582)

38). кудерма – палач. Според Фасмер, думата се среща в рускоцърковнославянски (Пандекты Никона) и е „темное слово”. Въпросните „Пандекти” на Никон Черногорец, са преведени на руски, от старобългарски, като интересуваща ни дума се превеждаи като «обидник» - обиждащ. (К.А.Максимович. Международная конференция «Переводная литература в Древней Руси», 05-08.10.2004 г., Институт по рускоа литература (Пушкински Дом) РАН - http://www.pushkinskijdom.ru/Default.aspx?tabid=2306 ) В такъв случай трябва да търсим връзка със старобългарското коудити, бъларското кудя – псувам, хуля, прокуждам – прогонвам. В руски кудить, кужу, прокудить, прокужу - да извърша лошо действие отностно някого, да причиня зло, прокуда - ущърб, беда, злина, окудник – шегаджия, подиграващ се (злобно), староруски кудити - псувам, порицавам, старосръбски кудити – псувам, клеветя, словенски kuditi, полски диал. prze-kudzic` дотягам, омръзвам на някого. Фасмер ги свързва с древноиндийското kutsāyati, съвр.персийски ni-kіhīdan, гръцки κυδίζω – хуля, псувам, обиждам, шведското hutа, англ. tо hооt – викам, шумя. Тук може да посочим много по-близкото тох.(б) cotit – обвинявам, codake, в хотаносакски codaka – противник, враг, също хотаносакски и тох.(б) kuts – обвинявам, оскърбявам. (DA-DT-b)
Също може да мислим за бълг.диалектно кундя – бия. Думата е с вероятен ирански произход. В осетински kindæ, kыin, kinæ, ягнобски, язгулемски kina, кюрдски kin, kim, пущунски kina, персийски kine, kineväri, khūn, шугнански kīn, гилянски kīnê, кашмирски kahar, хинди-урду khudā – сърдит, отмъщавам, вендета. (VS-ETD) Всички те са свързани с древноиранското *kayna – ненавист, мъст. (ВА-С-1,стр.596)
Възможно е кудерма да е с алтайски произход, изходна форма *k`ĕta, в древнотюркски *katar-, уйгурски kädär, караханидски qatar, чагатайски kätär, хакаски xadar, шорски, ойратски и тувински qadar, турски katarla-, katala-, чувашки kater, татарски, башкирски kitэr, казахски kitar, киргизки ketär – отделям, прогонвам, изгонвам, отстранявам, преследвам, в башкирски, татарски и казахски, означава и унищожавам. Алатайски паралел в протомонголски *kadagala-, монголски qadaγala, бурятски xadagal, калмикски xadэγl – държа заключен, прототунгусоманчжурски *xete-, чжурчжунски hete-xe, манчжурски ete и японски *kàt - побеждавам, преодолявам. (S-AE),(МФ-ЭСЧЯ-1,стр.240) Дори в далечноизточния нивхски език kоtаdь означава буйствам, ругая. Има наслагването на прабългарската дума със сходното по звучени и знечение кудя, коудити (ностратически паралел?).
Но интересен паралел представлява и протокартвелското *kod, в грузински, мингрелски, чански kod – сека, кастрирам, съсичам, в грузински kodal, мингрелски kidu, чански kid – кълвач, (дълбаещ, сечащ), грузински xe-koda – дървосекач. (ЭСКЯ,стр.113) Покзва твърде близко значение до прабългарската форма, респ. палач – съсичащ. Или протокартвелското *ḳwed-/ḳwd-, грузински ḳwed-, ḳwd-, свански ḳwäd- умирам, убивам. (S-KE) Грузинскада дума е заета в осетинското cъata – сека. (ВА-С-1,стр.330) Така че и евнтуалното картвелско заемане, също не може да се изключи.

39). коузникъ, кузнъ, кузнатар – ковач, коузница, кузня – ковачница. Ст.Младенов посочва старобългарските думи като навлязли в руски от старобългарски. Също заета и в румънски kuşniţa – ковачница. (БЦ-ИБЕ-2 стр.74) Д.Шишманов посочва кузня, кузница – ковачница, кузнатар – ковач, в родопските диалекти. Раковски също цитира народна песен с думата кузничка: „Искри изкачат от кузничка, седни булка, подай пръстен”. (СМ-ИС стр.225)
Търси се връзка с чешки kuśe, полски kusza - катапулт, метателно оръдие, арбалет, а в полски kusza е и името на рибата – чук, което спород Ст.Младенов е по-вероятно случайно съвпадение, тъй като смислово много по-далече от старобългарското кузня, кузница. (СМ-ИС стр.110) Според Фасмер думата произлиза от куять, кую – кова, със суфикс -знь и –ица. В литовски kugis, общославянски куй, кий, бълг.диал. кияк – чук.
Преполагам че имаме прабългарска по поризход дума, съхранила се в старобългарски. Етимологични паралели: В тохарски kost, авестийски xyah, средноперсийски xwas, xwast, пехлеви kostān, kōst, съвр.персийски xwast, xastan, gusistan, вахански kas, kast, согдийски xw`y, хоремзийски xw`h, талишки xwah, кюрдски xistin, хотаносакски hvai, hwas, осетински иронски xojыn, xost, дигорски xwajun, xwast, шугнански xoy, xist, рушански xŷy, xost, бартангски xŷy, xŷc, язгулемски xwajn, ягнобски xway, xoy, xasta, xwasta, искашимски хыу, мунджански, йидга xаy, xasta – удрям, чукам, вършея, вършитба – респ.изчукване на сноповете за отделяне на зърното, в персийски kusta – неочистено зърно, подлежащо на вършитба. (Ch-DIV),(L-IAIL),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.206) В хинди-урду откриваме точен паралел, kusīd – ковач, също в раджастхански katīyō - ковач. Така че имаме ясен индоирански и тохарски корен *kos-, kas-, kus-, xas- със значение удрям, чукам, обясняващи и българското понятие. Производни са на протоиндоевропейското gwhnskāe/o и производното му gwhen – нанасям удари, чукам. Аналогично е славянското кова – удрям, респ.ковач.
Може да посочим също алтайското kiso, тюркското kīs, монголското kisa, тунгусоманчжурското kis-k, корейското kīs, японского kīsīuka – удрям, смачквам. Ностратически паралел.

40). къметищи – старобългарска дума, използвана в „Закон за съдене на хората”, за означаване на свободни селяни, стоящи малко по-високо в обществената ерархия от „простите люде”- редовите общинници, подлежаши в последствие на закрепостявана. Според гръцкия учен Малингудис, разликата между двете категории не е голяма. (АС-БПСР,стр.65) Навлязла и в гръцки κωμήτης – селянин. В.Абаев посочва точен осетински аналог на старобългарското къметищи, осетинското иронско xuыmæteg – свободен селянин, съвр.зн. – прост човек, простак, в дигорски хumætæg – прост, обикновен човек. (ДРС) В осетински думата има още няколко разширения: иронски хuыmgænæg, хuыmоn, дигорски хujmоn – орач, иронски хuыmgænd, дигорски хumgændæ – оран, иронски хuыmgærdæg, дигорски хumgærdæg – жътвар, или това показва че първоначалното изходно значение е било, редови общинник, селянин-земеделец. (ОРС),(ДРС) Авторът посочва разпространението на тази дума в останалите славянски езици, но не може да обясни как е станало това. Позовава се на прадревни хипотетични, славяно-скитски контакти. (ВА-СЕИ,стр.21) Всъщност това е станало посредством старобългарски, където къметищи е от прабългарски (алано-сарматски) произход и за това е еднаква с осетинската форма. От старобългарски е проникнала в староруски като къметъ – свободен сeлянин, войн, полски kmieć, словашки kmet`, сърбохърватски kmĕt – свободен селянин, старосръбски кьметь – феодал (явна старобългарска заемка, от комит). Според Фасмер, имаме заимстване от латинското соmеs, -itis - спътник, другар, през народнолатинското соmеtiа, comitatus (през староцърковнославянски) - окръг, област, (Ягич, Брюкнер, Тиц, Бернекер). По-малко вероятно обяснение, от хипотетично, исконно славянско *kъm-et, образувано подобно на, аналогичното германско halith – герой, англосаксонското hælе – мъж, или от чешкото kmen – племе, род (Ван-Вейк). Откриват се и балтийски паралели, в древнопруски kumetis, литовски kùmetis – същото значение. В румънски също cumet – селски първенец. Балтийските паралели могат да се обяснят с факта че подобна титла комет е съществувала при даките, с която се наричали хората от благороден произход. /АС-БПСР,стр.66/ и евентуално в старобългарски да е дако-тракийски наследство. Днес се знае че в езиково отношение траките и дако-гето-дарданците са стоели особено близко, до балтийските народи, така че румънското cumet, ако не е старобългарска заемка, то тогава е от античен произход. В съвр.български език, от къметищи е произлязло административното понятие – кмет, респ.селски първенец. Думата не е типична за съседните сърби, където кметът се нарича кнез, а по-старото значение е изчезнало от употреба. Така че или въпрсната дума се е разпространила посредством старобългарски, или както смята Абаев, е резултат от алано-сарматска замека на общославянско ниво.

41). кърчии, кръчии – старобългарска дума, означаваща ковач, превод на гръцкото χαλκές. Съхранене в руски като корч, староруски корчии – ковач. Обикновено се свързва с литовското kuriu, kurti, староиндийското kŗnōti, karōti – създавам, правя. Кнутсон предполага заимствоване от тюркски (чрез прабългарите), древнотюркски kurč, татарски kоrоč, алтайски, телеутски, лебедински, узбекски kurč – остър, силен, стомана + суф. -či (професия). Според В.Абаев, названието Керчь, в староруски Кърчевъ, произлиза от кърчии – ковач. Прабългарската дума е с ясен „алано-сарматски” произход. В осетински иронски kъærc, kъuъrcc, kъuыrtt-kъuыrtt, дигорски kъærc, kъærcc, kъærcc-kъærcc, kъuær-kъuær, kъurcc, kъurc-kъurc – удар, чукане, тракане, семантика аналогична на славянското ковач, от кова – удрям. В тохарски k.rk, тох.(б) kārst, k.rsk, в тох.(а) k.rst, санскрит krsāa, протоиндоирански krcāa, авестийски kārāsaoxš, пущунски krach, хинди-урду ćūrnā – чупя, удрям. Във вахански kэrs, kыrč – метал, желязо, е тюркска заемка. (ИС,К-ЭСВЯ,стр221) Също в осетински gъrzaræ – твърд, gorda, gurda – стомана. (ОРС) Сходни понятия откриваме в угрофинските езици. В манси kört, хантски kárt, унгарски kard, удмурски kort, мордвински kšńi, kšńe, коми kört, лапландски kurtńo, фински karrt, праугрофински kärtэ – желязо. (VS-ETD) Предполага се че е стара иранска замека, от авестийски kаrэtа, белуджи kurč – нож, меч. (ЭСКмЯ,стр.96) В тюркски kurč, в чувашки хurs, монголски xongor – стомана. В дагестански korta, kurta, kwarta – чук. Смятам че произхода на кърчии трябва да се свърже с осетинското къурц/къаерц – удрям, чукам, аналогично на ковач, кова – удрям, чукам!

42). маготин (μαγοτϊνος) – прабългарска титла. Спомената е през 927 г. при изброяване на българското посолство в Константинопол, водено от Георги Сурсувул за свадбата на Петър І с византийската принцеса Мария, от Теофановия продължител. (ГИБИ, т.5, стр. 136) Въпроса за произхода и е твърде заплетен. Сходно название – „могуты” се среща в „Слова о полку Игореве”. Според И. И. Срезневский, думата е старославянски произход, тъй като се среща в рускоцърковнославянски като могутьный, могутьник, могутель, могутьць, могутьство са превод на гръцкото δυνάστης, или точна калка от гръцкото megistanos (μεγιστάνοι) – нотабили, големци, букв „големи хора”. Сереща се и в съчетания като „могуты людскые”, „могуты племен” и означава владетели, първенци, от славянското мощ, могъщи, могучие.Според учени тюрколози (Баскаков, Рашони) думата е от тюркски произход и поризлиза от mäg – възхвала, слава (Рашони) или от möngü – вечен (А. Зайончковский), или от bögü – силен, герой (С. Е. Малов). Н.А.Баскаков свързва „могути” с род в узкото племе (черные колубки, или каракалпаци) боути, като обяснява прехода боути-могути с типичния за тюркските езици преход „б-м”.Радлов предлага сходен начин на образуване, подобно на монголските племена Moŋgut и Myŋγat (монг.мн.ч. miŋγat от miŋγan „1000“), т.е. хилядници. (Энциклопедия "Слова о полку Игореве", т.3, 1995 г. : http://feb-web.ru/feb/slovenc/es/es3/es3-2641.htm ) У нас Б.Симеонов го извежда от тюркското maγ – слава, хвала. посочват се хакаското, уйгурското и куманско magat-ta – добър, честен, справедлив. Същият автор посочва и абсолютно несериозните паралели, в якутски mogotoy - белка, старотюркски magha - змия. (ЦС-ВАСБ,стр.94) Старостин посочва протоалтайското *miàga, монголското *magta, тунгусоманчжурското *m(ia)g, корейското *maga-r, *mār, японското *mawə-s – слава, похвала. (S-AE) В чувашки muxta, кумикски maxtan, турски maktal, татарски maktanu, казахски maktan – прославен. Така че едното становище е за алтайски произход на титлата.
Като друга възможност е да търсим връзка с гръцкото „мегистан” – големец, издигнат човек, родственик на владетеля. Самата титла се смята гръцка по произход но е заимствана и използвана в Партия, откъдето се разпространява и в Армения.
А.Стаматов, позовавйки се на Секст Фронтин и неговите „Стратегеми”, посочва че в 59 г. римският пълководец Домиций Корбулон при обсадата на Тигранакерт, обезглавява плененият съюзен на арменците варварски владетел на име Ваданд, носещ титлата мегистан (μεγιστάνοι). Както обяснява К.Тревер името му е било Вананд. (АС-ТІРБИ,гл.2) Няма допълнителни податки посочващи, това ли е българският Вананд, негов наследник, или просто съвпадение в имената. Титлата мегистан при партите означава висш сановник от управляващия род, най-близкото обкръжение на владетеля. По-късно е разпространена и във византийската титулна практика, откъдето е заети и по готите, където мегистани (megistanes) са готските първеници, князете, обкръжението на краля. Самото мегистан получава много точно обяснение и в иранските езици. В авестийски mazant, староперсийски magus, съвр.персийски magu, mohkam, кюрдски masike, осетински mæstæg, шугнански mаst, талишки mаkam, гилянски mokêm – голям, силен, сила. В пехлеви meh – голям, mehtar – почтен, най-старши, mahist – най-голям, велик. (ИС-ПРС) Също в тох.(б) mak, в тох.(а) moķats – силен, могъщ, mokiān – стар, старши, в тох.(б) makā – много, голям, moko, mokonta – старши, по-стар. (DA-DT-b),(ВГ,ИД-Е,стр.319) В хетски mekkiš, санскрит magh, mahāānt – голям, велик. Коренът е ностратически, в картвелските езици *make – тъжък, голям. (ЭСКЯ,стр.125) Също в иранските езици, *tan означава човек, личност, човешко тяло, в осетински tæn, ягнобски tan, кюрдски ten, пущунски, памирски, сариколски tan, талишки tan, персийски tän, язгулемски tana – тяло на човек, изобщо човек, личност. (VS-ETD) В пушщунски tána, téna – хора, мъже, táni, téni – жени. (HP-PD) Също в тохарски taññe, пущунски tanhaa, означава ти самия. А последното хвърля и светлина към етимологията на бълг.име Тиньо, Тина – човек, човешко същество (б.а. напълно хипотетично може да предположим че детските броилки от вида „Ан дан тина, сарака тина,..” са съхранили тази дума прабълг.дума тинъ – човек, респ. „един, два човека, четери човека...” както смята доц.И.Иванов). Така вече титлата маготин, дори и да е заета чрез партите, Армения или чрез Византия, получава логичното си обяснение от магъ – голям (в пехлеви mahist) и тинъ – човек (общоирански *tan), маготин и пехлеви mahist+tan – издигнат, големец. В българските македонски диалекти, мок – сила, мощ, Могош –е българско име от 16 в. (ВС-КПАБ стр.266) А в надпис от Боспорското царство, фигурира аналогичното аланското име Μοκκού (Моккой) – силен, голям. Че маготина е бил сред на близкото владетелско обкръжение, говори и факта че той, заедно с кавкана (Георги Сурсувул), крона – чашника и имника – първия коняр, участват в делегацията която уговаря свадбата на младия цар Петър с византийската принцеса Мария, в 927 г..

43). миник – титла от времето на І-та Бълг.д-ва. Някои автори приравняват миник с имник (пръв сред конярите). Но това са различни понятия. През 924 г. българска войска, предвождана от миник и ичиргу-боил, налага българската власт в Рашка (Сърбия). Така че миник е военоначалническа титла, ако не е погрешен запис на имник. Може да я обясним с осетинското min – 1000, т.е., миник – хилядник. Според Абаев думата има явен древноалтайски първопроизход, в монголски mjanga, mjangan – хиляда. (МРС) В древнотюркски bin, древномонголски min – 1000.

44). оjьминъ – войн, старобългарска дума, στρατιτης (Супр.сб.). Заета единствено в староруски като оимин. Етимологията е неясна, вкл. се предполага че е прабългарска дума. Нахтигал предлага абсурдното решение, оjьминъ да се изведе от готското Oium, названието на Готската д-ва, един вид от гот, жител на Оюм – войн. Думата е прабългарска по произход. Етимологични паралели: в санскрит oman – защитник, авестийски aoman – помощник, поддръжник, също в санскрит ojmān, хотаносакски on•a - силен, войн, санскрит jema – побеждавам, санскрит ojasvant, авестийски aojaηvan•t – силен, aš.aojah – много силен, средноперсийски 'wš (ōz) – силен, средноперсийски pyrwz (pērōz), партянски prywj (paryōž) – победител, протоиндоирански Haugman – голям, силен, протоиндоевропейски h2eug-men – голям, висок (човек). (P-IEW),(L-IAIL)

45). олг(у)-таркан – прабългарска титла, управител на област. Споменава се в Надпис № 48 от с.Наръш на цар Симеон: „В година 6412 (904) от Сътворението на света, индиктион 7, граница между българите и ромеите при от Бога владетеля на българите Симеон, олгу-таркана Теодор и комита Дристар”. Според доц.Пл.Павлов, вероятно е звучало като олг-таркан, а олгу е в падежна форма, съдейки по надписа: „Епи Симеон(у) архон(т)у, олг(у) тракан(у) Теодор(у), комит(у) Дристр(у)”. Етимологични паралели: Според П.Добрев произходът е свързан с грузинското olkа – област. (ПД-ЕАКБ,стр.26) В пракартвелски *wel, грузински wel, мингрелски we(l) – поле. (ЭСКЯ,стр.82-83) Според Климов това е индоевропейска заемка, но е възможно и далечно ностратическо родство, предвид дравидското *vеl - открито място (Бомхард 1996 г.). (S-KE) Според привържениците на тюркския произход на прабългарите, олгу е тюркска дума със значение велик, голям, в протоалтайски *ulu, древнотюркски uluγ - голям, монголски *olon – много, тунгусоманджурски *ule – хубав. (S-AE)
Но най-пряка аналогия обясняваща смисъла на прабългарската титла е персийското, пущунското ulka, пущунското aloka, ваханското aloqa, баджовист aloka, мунджанското alаka, тохарското wāl – област и кюрдското olk означаващо 1. провинция, 2. войскова част, полк. Думата се открива и в киргизки ölkö – област.(ИС,К-ЭСВЯ,стр.81) Сравнявайки тохарското wāl – област и wal – предводител, осетинското woli, uoli – владетел, управител, вожд, кховарското ulus-wal – управител на провинция, както и кюрдското olk – войскови отряд и област, не може да не открием общите закономерности, приравняващи областта с нейното опълчение. Може да посочим и келтското (галско) olka – разорано поле. (P-IEW) Или става ясно че е съществувал индоевропейски корен *alk/ulk – означаващ област, поле, територия.
Така че олг-таркана е предводител на териториална войскова единица, от съответната провинция която управлява.
(Б.а.:В този аспект може да посочим като куриозно, мнението на Ст.Йорданов, който робувайки на тюркските заблуди, обяснява олгу-таркан като предводител на оглани, т.е. от тюркското оглан – младеж, юноша, респ. млади войни. (АС-БПСР,стр.54) Авторът явно прави погрешни паралели с формированията «аджеми-оглан» от млади войни в армиите на турските завоеватели).

46). паркалабъ – старобългарска титла, посочена от Б.Цонев като заемка в румънски и унгарски. В румънски părkalăb – началник на крепост (комендант), в унгарски porkoláb – тъмничар. (БЦ-ИБЕ-2,стр.115,173) Виждаме че и двета форми са свързани семантично със затворено, обградено пространство. Мога да предлижа две алтернативни етимологии:
а). Връзката с индоирано-тохарските корени вар-бори-парк- обграден затворен. Сравни с бълг.дума запирам – затварям и осетинското bыru – ограда, стена, вал. В тох.(а) pärkár, тох.(б) pärkare, прототох.*pärk(ä)re, хетски parkus, parkiya – висок, също в тох.(б) prautke – затвор, prāämä – задържам, затварям. (DA-DT-b) Фасмер посочва руското и украинско паркан, баркан, полски раrkаn, чешки parkan, средновисоконемското parkan - ограда, за което смятя че е арабска заемка. Както виждаме, имаме старобългарска заемка в съотв.славянски езици, проникнало и в немски, или от чешки, полски, или от унгарски. Що се отнася до втората част на титлата, тя чудесно се обяснява със санскритското kālpate – управлявам нещо си, производно на протоиндоиранското *kar/lp – управлявам, аналогично на тохарското k.lp – достигам, постигам, придобивам, произлизащи от протоиндоевропейското klep – държа в ръцете си. (DA-DT-b) Или паркалаб е просто управляващ крепост, или затвора.
б). Думата може да се резгледа като съставно от иранското и аланско *bar – воля, желание, власт и kala/qala – крепост, укрепено селище. В иронски хъаllæ 1) уст. крепост, дигорски хъаlа крепост, укрепление, иронски galuan, дигорски gаlаuоn 1) каменна ограда, крепостна стена; 2) замък, дворец, укрепление, крепост. Абаев свързва исходния корен хъаlа/gаlа като производни на иранското kala/qala – крепост, укрепено селище (съотв.бълг.турцизъм кале). (ВА-С-1,стр.507)

47). пиле-жупан – прабългарска титла. В.Бешевлиев предполага че пиле (πηλε) е съюз – със, заедно. (ВБ-П,стр.31) П.Добрев я свързва с талишкото пиле – старши. (ПД-ЕАКБ,стр.26) Етимологични паралели: В тох.(б) pale – длъжностно лице, pele, pelaikne – закон, справедливост, в тох.(а,б) pāl - възхвалявам. Д.Адамс свързва pale с тох.(а) palom, тох.(б) peleunā – похвала, висока оценка. (DA-DT-b) В пехлеви pahlom – най-добър, важен. (ИС-ПРС) В хинди-урду pāl, pālān – почит, уважение, подчинение, в кюрдски и гилянски pille – голям, степен, в рушански, хуфски pālāwan – герой, персийски pählävan – борец, от pāl – голям, висок, възхвалявам и van – победител, в санскрит vānats, vanati, авестийски vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat - желая, стремя се, искам, боря се, заповядвам, владея, побеждавам, в тох.(б) w.n - побеждавам, winānname - победа, тох.(а) wañi - боря се, побеждавам, желая, заповядвам, weñmo – защитник. weñmo – защитник, в кушанобактрийски vanando - победител. (P-IEW),(ВС-РХТ,словарь),(DA-DT-b) В осетински иронски fыldær дигорски fuldær - увеличива, голям, по-голяма част от нещо, pыllon/pellon - силен, бурен. (ИРС),(ДРС) В.Абаев посочва осетниското fыl/ful също fыr/fur - много, голям като закономерен аналог на изходния иранско pil/pir/bir - голям, много. (ВА-С-1,стр.496) Така че значението старши по чин, висш жупан, букв. „голям жупан”, както предполога П.Добрев.

48). рига, ригъ (ρηγα) – Теофилакт Симоката споменава „рига” като титла на вожд: „…пленниците били подвластни на Мусокоий, наречен рига на езика на варварите...” (ГИБИ-2, стр. 326). Фигурира и като наставка в името Теле-риг, което показва връзка с прабългарския език. Аналогични са готските имена Аларих, Аорих, Теодорих, келтското Вензингенторикс, тракийското Резас. Възможностите са две, или имаме готска заемка от rig, rih, в латински rex, келтски riks, староирландски riāg, тракийски rezas.– владетел, или се касае за собствена прабългарска дума, произлизаща от индоиранското развитие на този индоевропейски корен.
В дигорски rаgъæjmаg – най-добър, избран, преден, водещ. Производно е на авестийското fra-gam – достигам или на rаgъ – хребет, връх и надставката –æjmаg позната при образуването на някои числителни. (ВА-С-2,стр.370-371) В хотаносакски rre – цар, древноиндийски (ведийски) sam-rāj – суверен, върховен, пръв господар, санскрит raya – цар, maharaya - велик цар, палийски rājan, протоиндоирански hrājā, авестийски rāzar, rāzan, rāstar, пущунски rais - цар. (L-IAIL) Предполагам че дигорската форма, чийто основен корен е rаgъ е от същия произход, както останалите индоирански форми, въпреки мнението на Абаев, тъй като rаgъ в осетински означава и ред, т.е. „пръв по ред”. Аналогично в осетински raz – преден, пръв, razæj – напред и razdzog – предводител. (ВА-С-2,стр.351)

*49). салифа (сълифа) – въпросната титла не е собствено българска по произход и не е позната при древните българи. Но Ал Масуди съобщава че владетелят на Семендер в Кавказ, който бил васал на хазарския каган, носел титлата sylifa или sуlifan. Б.Симеонов апологет на хунския произход на прабългарите, свързва прародината на древните българи със съобщеното в „Тан-шу” (История на Династията Тан) племето пу-ку в Синцзян, от групата „теле”, чийто владетел се е титлувал Софу сулифа Кенан Баин. Така Симеонов определи титлата салифа като древнобългарска! (БС-ИИНАБ-В-7-1979,стр.55) Самите пу-ку, както и групата „теле” са потомци на европеидните обитатели на Синцзян, наричани в китайските хроники първоначално ди, (в Ханската епоха), после ди-ли, чи-ле и в Танската епоха теле. Така че по призоход са най-вероятно алтаизирани тохари, които в 7 в. (когато са споменати) са вече част от уйгурската общност. Тан-шу казва че хойху (хойхори) т.е. уйгурите и теле са едно и също нещо. Китайците определят като „теле” всички племена източно от Фулин (Византия), вкл. с племената алан (алани), енцюй (известни и в запис онге – оногури или оногондури, т.е. българи), бейчжен (пацинаки, кангари). (ИК-КИ,гл.1)
Оказва се че салифа/сулифа е разпространена титла, или епитет, име. Така например, поставениято от тюркутите, за владетел на племето сянто (свързвано с предците на куманите) се казвал Сейлифа-Сицзин-Цибигелан. За племето пу-ку се казва че е особенно поколение теле, по обичаи близки до тюрките (ту-цзе), обитаващо на изток от Доланге (според Кюнер, р.Селенга), първоначлано се подчинявало на ту-цзю, а после – на сянто. Старейшината на пу-ку Пофу Сълифа Гелан-баян (според Б.Симеонов Софу сулифа Кенан Баин), приел васалството на Китай. Племето тунло, също обитаващо долината на р.Селенга има старейшина с име Сълифа Шицзяндо, който съще се подчинил на Китай. (ИК-КИ,гл.1) Също като име или титла се среща и при жужаните. Силифа Шифа е жужански вожд, разбунтувал се срещу последния жужански каган Анахуан (6 в.).
Етимолигията на сълифа е пределно ясна. В манджурски sāli – ценя, оценявам, властвам, управлявам, salibi – цени, оценява, saliγan, salhan, saliu, salihanγa – власт, самодържавие, могъщество. В монголски žolō – водач, žolōdōgo – управлявам, žolōdōgč – вожд. (ССТМЯ-2,стр.58),(МРС) В чувашки аналог на това алтайско понятие е şol/şul, древнотюркски jol – път. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.131) Така че произхода на титлата е алтайски и в частност тунгусоманджурски, а присъствието и в Семендер показва че със савирите в Кавказ се заселва и алтайскоезично но нетюркско население.

50). самачии, самъчии, сампсис – прабългарска титла, с две значения, означавала според гръцкия превод μείςοτεροξ – пратеник, посредник, парламентьор и иконом, управляващ стопанството οίκονωμος (Супр сб., Житие на Св. Климент, σαμψίς, ζιωματικος). Титлата оϋσαμψος е посочена Теофановия продължител, сред лица та придружили Георги Сурсувул, когато отишъл да води преговори за сватбата на цар Петър с дъщерята на имп. Христофор – Мария. (ГИБИ, т.5, стр.136) На събора от 869-870 г. е присъствал Алексий хонски сампсис, или сампсис Алексий Хуно (Анастасий Библиотекар). Българската титла самачи в латинска транскрипция е фиксирана като sampsis. Етимологични паралели: В санскрит samaya – среща. В иранските езици samh – примирение, съгласие, согдийското xprsim – обсъждане, въпроси, хоремзийското s`m (sām) – позволявам, съгласявам се, пущунското sema – направо, така. (Ch-DIV) В иронски somы, дигорски somi – клетва, договореност. Абаев го извежда от персийското sāma – клетва, договор, древноиндийското sam, sams, samsa, протоиндоиранското *sahman – клетва, договореност. (ВС-С-3,стр.133-134) В тох.(б) samai, в хотаносакски samaya – съглашение, договореност. (DA-DT-b) П.Добрев посочва памиро-дардската дума само – парламентьор и санскритското самадж – общуване, които са от същия етимолог.порядък. (ПД-ЕАКБ,стр.26)
За значението иконом, се смята че прабългарското *sаmčу е свързано с чувашкото sum - число, сметка, турски, уйгурски, чагатайски, татарски, кипчакски, казахски sаn - число, сметка, множество. В тох.(б) ksum, в хотаносакски ks.u.na – период от време означаващ години на на владетел и още по-точното тох.(б) sämäs, säamäsäi – изчисление, сметка, което показва какъв е произходът на тюркската дума. (DA-DT-b) В хотаносакски sumār, пущунски šumar, кушанобактрийски aumaro, пехлеви osmar, съвр.персийски šomar, средноперсийски myr`u, партянски m`r (mār) – смятам, вж.българското сумирам, пущунски cymra – колко, осетинското дигорско fæsmard – помня (за числа), кюрдското ajmar – сметка, дигорски sem – мъдрец. (Ch-DIV),(ДРС) В чувашки sum означава също смятам. Според БЕР сума е френска заемка през румънски, от латинското summa. (ВГ-ВБЕ,стр.51) Наличието на думата в чувашки, хотаносакски и иранските езици говори за вероятна тохарска или иранска етимология. Най-вероятно става дума за две прабългарски понятия със сходно звучение, но различна семантика.

51). сан – ранг, титла, положение в обществото. Производни са сановник, осанка, старобългарските санъ, сановитъ, са известни от Супр.сб. Думата се смята за прабългарска „тюркска” по произход. Обяснява се с тюркското san – число, севернотюркското sаnаmаk – ценя (Фасмер). Етимологични паралели: в санскрит san, sánati, sanóti, протоиндоиранското sanh, авестийски hanāni, хетски sanh, старовисоконемски sinnan – печеля, получавам, придобивам. (L-IAIL) В ягнобски sinn – възрастен, старши. (МА,ЕП-ЯТ) Във вахански san – издигам се, отивам към върха. От древноиранското san, хотаносакски san, партянски, согдийски s`n (sān), ягнобски и ишкасимски, мунджански san, шугнански, хуфски, рошански sēn, бартангски sōn - раста, издигам се. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.307) В белуджи šan – слава, в санскрит samkīrtana, непалски saņkīrtan, кашмирски shāna – ранг, пост, обществено положение, слава. В тох.(б) s.an – собствен характер, природа, характеристика, s.nār, sanasu – собствен, съответстващ, sanāt – управляем, под контрол. (DA-DT-b) В осетински дигорски sing – важен, големец. (ДРС) Още Маценауер предлага връзка със санскритското san – заслужавам, получавам, което е отхвърлено поради преднамереното търсене на изключително „тюркски” етимологии.

52). сетит-багаин – прабългарска титла, която според Цв.Степанов е заемал най-висшия ранг сред багаините, поради най-големия брой ризници за които е отговарял. (ЦС-СБ,стр.122) П.Добрев посочва като решение тибетското понятие šed – силен. (ПД-СПБ,стр.45) Вероятно е заемка от тох.(б) sat – богат, висш. (DA-DT-b) Предполагам че сетит е означавало някакво число, респ.войните които е командвал този чин багаин. В санскрит и авестийски sata, протоиндоирански cata, староперсийски θata (θata-pat – стотник), согдийски s`t (sāt), партянски s`d (sād), средно- и съвр.персийски, вахански, шугнански, рошански, язгулемски, мунджански sad, ягнобски sat, пущунски sal, хотаносакски sata, осетински sædæ – сто. (L-IAIL), (ИС,К-ЭСВЯ,стр.306) От осетински е съхранено в балкарски sэdэ – сто, използва се при броене на овцете. Съхранено и в сарматското име Σαδατος. При угрофините, названието на стотицата е стара индо-иранска заемка, фински sata, естонски, вепски sadа, мордвински sadо, коми sо, манси sat, šat, хантски sоt, унгарски száz, саамски (лапландски) čuotte – 100. (ВА-С-3,стр.53) Така че сетит-багаин е означавало стотник и отразява аланосарматското sætæ/sæθæ – сто. Древните тюрки също заимстват титлата си шад (в китайска транкр. шато – šad`a) от иранските езици (согдийски sāt, или партянски sād) означаваща стотник. (ЮЗ-ДТСТ)
В старобългарски сътъ – 100, сътьникъ – стотник. (СтСС,стр.673) Старобългарското (старославянското) сътъ е по-близо до иранските форми, отколкото до балтийското šimtas – 100.

53). сокачии – старобългарска дума, означаваща готвач според гръцкия и превод – μαγεροε, сокалок - лакомство, кухня. В унгарски szacacs, в румънски socacin е също готвач и е българска заемка. (ПД-ЕАКБ,стр.26),(БЦ-ИБЕ-2,стр.84) Имаме аналогия с тох.(б) sāake, soke, в тох.(а) sāuk – вкусно, за храна или питие. (DA-DT-b) В угрофинските езици *sewe, *seγe, означава храня се, ям. (UE) Откриват се подобни алатайски корени за хрнене и пиене: В древнотюркски süčig, süčüg, уйгурски süčük, čüčük, čüčü, караханидски süči, sücig, турски südzi, südzü – сладко вино, монголски čöčügei – сладко. В древнотюркски soq, уйгурски sok, чувашки săx, săxă – жаден, монголски *sogta, soxta – пия, алкохолна напитка, корейски su'ir, sùùr – вино, японски sake – алкохолна напитка, саке. В протоалтайски *sogì, древнотюркски, караханидски *sögül-, турски sögür-, sövür, тюркменски sövüš – пека месо, монголски *suγumaj – ядене с месо, евенкски suγulēn – варено месо, японски sukiyaki – ядене с месо. В протоалтайски *sokVр, древнотюркски *sogut/*soktu, киргизки soqto, казахски soqta, чувашки sukta, sutta, sotta – колбас, калмицки soγvdzi, soγāl, монголски suγuči, subudzi – вид колбас, тунгусоманджурски *sokta – месо със сланина (вж.българския турцизъм суджук). В караханидски suγ, suγut – сирене. (S-AE),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.34,35, 56) Урало-алатйска или тохарска аналогия.

*54). талъ – заложник. Думата е позната в староруски, руски и украински таль, сърбохърватски талац, род.п. таоца, словенски talêc – заложник. Също в староруски талба – заложничество. (СДСЯ,стр.845) Според Р.Мух, е родствено на латинското tālea – млада клонка, гръцкото τάλις - девойка, древноиндийското tālī, tālas - палма. (Фасмер) Въпросните етимологии са крайно неубедителни. Вероятно имаме старобългарска дума с прабългарски произход. В тох.(б) tālaikantsa – предяветел, в тох. (а) tāl – искам, да бъде, тох.(б) täl – получавам, натрупвам. (DA-DT-b) В ягнобски taloš, шугнански talōs - искам. (VS-ETD) В дигорски имаме и tælæt – конфискация, предявяване на претенции, tolax – отставка, развод. (ДРС) Сходно до тохаро-иранските примери е киргизкото talaš – спор, talap – искане, потребност. (КРС) Менгес смята че първоизточника е тюркски, от *til – език, като при тълмач. Старостин посочва общоалтайското ti`ula, тюркското t`lda, монголското tula, тунгусоманчжурското tul – разсъждавам, говоря. (S-AE) Според Абаев в основата е тюркското talaš – безпокойство, спор, дало осетниското talasa – оказвам внимание, лаская, talas – защита, поддръжка, персийски talaŝ – старание, суета, кюрдски talaš, пущунски tales – грижа, безпокойство. (ВА-С-3,стр.223) Но много по-вероятен е тохарския първопроизход, зает в алтайските езици. В келтски (кимвърски) tâl, taliad – плащане, разплата, talu, tâl – предявявам парични претенции, talwr – длъжник, изплащащ, talai - получател. (КмРС)

55). таркан – прабългарска титла. Като най-близък паралел е осетинското tærxon - обсъждам, tærxni-læg - съдия, от læg – човек. В.Абаев посочва че липсва сходен ирански корен, а най-близко е санскритското tark – съдия, арийското t`rkana (târkana) – мисля, обсъждам, предполагам, tarkana – говоря, в хинди-урду tāŗnā – съдя. (ВА-СЕИ,стр.19) Но също в тох.(б) tarkāñe – проява на безразлично, индефернтно поведение, tär – защита пред съда, tärkauca - опрощение. (DA-DT-b) В лувийски tarkumjia, хетски tarkumai – обявявам, етруски tamera - съдия. (EEG) В унгарски tarchan – съдия, е аланска или прабългарска заемка. Таркан – съдия, княз, управник, широко разпространена титла сред кушаните (под формата торконо), както и при прабългарите, аланите, суварите, суварите, аварите, ефталитите. Абаев посочва хотаносакско ttarkāna, в согдийски tarxan – съдия, княз, по-късно заимствано от тюрките. В согдийски и чувашки съществува и лично име Tarxun. Баскаков посочва древнотюркското tarxan – човек, свободен от данъци, благородник, като заемка от китайското t`ât – благородник, което е съмнително и невярно. (НБ-КЗТЯ-ТО-1987) Етимологията на титлата е древна, индоевропейска – санскритска, или тохарска, получила широко разпространение сред всички източноирански народи. При етруските съществува личното име Таркон, Тархон, в латинизиран вариант Тарквиний. В лидийски също е известно името Таркон. (ВА-С-3,стр.277)
Позната е и производната титла боила-таркан (Βουλίας ταρκάνος) спомената от Константин Багренородни в съчинението му „За церемониите във византийския двор”, във връзка със запитването на логотета към българските пратеници: „Как са канартикинът, боила-тарканът, синовете на поставения от бога владетел на България и останалите му чеда? (ГИБИ, т.5, стр.222) Предполага се че е висша дворцова титла, принадлежаща на най-близкото обкръжение на владетеля.

56). татъ – крадец, татба – кражба. В староруски тать, татище, сърбохърватски тат, словенски tat - крадец. Деркенс свързва татъ, с тайна, таен, т.е.скрит, от протославянското tajiti – крия. (D-SIL) Според Фасмер има родство с келтското tāid – крадец. Аналогично в староирландски tāti, taāid, ирландски tiop – крадец, tath – извънбрачна връзка, изневяра, английски thief, немски dieb – крадец, в протоанатолийски *tāiёu, хетски taizi, лидийски teju, tegoun, древногръцки (йонийски) τητω, (дорийски) τατω – отнемам, крада. (EID) Ако не е древна келтска замека, вероятно се касае за дума от прабългарски произход, в санскрит tāyuā, tāyús, протоиндоирански tahiu, авестийски tiiu, tāyu, согдийски t`y (tāī), кховарски tāh - крада, пущунски ttаg, санскрит dobn, авестийски dab, партянски d`b (dāb), пехлеви dāwal - лъжа, вахански dowoid, белуджи dwzzi, dwzzəg, хинди-урду dhūknā, осетински dawun, dawd, протоиндоирански dhabh – крада, кражба, осетниски иронски davæg, дигорски davoj, ягнобски duzd, кюрдски diz, пехлеви dōzd, персийски dyz, шугнански dozd, гилянски duzd, язгулемски dusdi, сариколски dêzd,искашимски duzd – крадец. (L-IAIL),(VS-ETD),(IED) В основата на всички тези понятия стои индоиранското *dwaya – двоен, двойствен, във вторичен план – неискрен, измамен, скрит. В белуджи ţāţ, хинди tay – скрит, маскиран. (DDSA) В древноирански dvityaka, съвр.персийски dota – двоен. (ВА-С-1,стр.352)

*57). тепъчии – някакъв вид чиновник, думата е съхранена в староруски, без по-точно определение. (СДСЯ, стр.857) окончанието –чии подсказва че вероятно се касае за старобългарска по поризход дума. Предполагам че има връзка с осетинското иронско и дигорско tæbægъ – чиния. Абаев смята тази дума за по-късна форма, проникнала чрез арабски tabaq – метална плоска чиния, дума позната и в древнотюркски. Нo в случая първопроизходът на думата е ирански, от корена *tab-/*tap- плосък, също в пехлеви tāpak, tāba – плосък съд, тиган, така че съвр.осет. форма е по-нова заемка. По-старата исконноиранската форма се е съхранила в думата tъapа – плосък метален съд, тиган, в арменски tъapъаk, гръзински tъapа, чувашки tapа – тиган, плосък метален съд, тава, блюдо и в осетнското tъæpænæg – каче, съд за алкохолни продукти (брага), сродно с древноиндийски tapana, согдийски t`pn` (tapanā), хоремзийски tapankok, пехлеви tapangōk, персийски tabanag пущунски tawang, йидга tawango – съндък, кош, чувашки teppene - съндък. (ВА-С-3,стр.243-244,351,354),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.208) Така че дума тапъ/тепъ – вид съд сигурно е съществувала и при прабългарите, а тепъчии е най-вероятно чин свързан с обслужването на владетелската трапеза.

58). тижма – старобългарска дума вероятно от прабългарски поризход, означаваща съгледвач. Б.Цонев посочва тази рядка дума, забелязана и от Ц.Гинчев (в израза „ в жлеба имаше тижма турчин”) и означаваща съглеждам, т.е. тижма – съгледвач. (БЦ-ИБЕ-1,стр.105)
Етимологични паралели: Аналогично в осетински дигорски tæаsхæ – съгледвач. Според Абаев, понятието е кавказко, от убихски t`axsa, кабардински taxsa – тайна. (ВА-С-3,стр.352) Запазана в карачаевобалкарски като tахsаčы – съгледвач.
Също в санскрит tiksnakara, персийски tamaša, пущунски tamāshā, tamākū, таджикски tamošo, шугнански tamаšō, гилянски têmošе, язгулемски tamaho, рушански, хуфски tamōxō, сариколски tamašu, хинди-урду tamāshā – гледам, заето в татарски като tаmаšаčы – зрител, гледащ. и в татарски като tаmаšаčы – зрител, гледащ. и в татарски като tаmаšаčы – зрител, гледащ..
Вероятно в основата е названието на окото, в санскрит cáksus – око (производно от санскр. глагол cas+te – виждам, гледам), авестийски cašman, староперсийски cšm, съвр.персийски čašm, пехлеви cashm, осетински cæst, ягнобски čašm, кюрдски çesm, талишки čes, персийски, таджикски čašm, согдийски cšmy, талишки česm, рушански, хуфски cām, вахански čеžm, сариколски čaxh, белуджи čos, хотаносакски tceima, tcei'man, искашимски, шугнански, зебакски tsem, вахански cŭsm, мунджански, йидга cam – око. (L-IAIL),(VS-ETD),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.141-142)
За прабългарското *тижъ, може да предполагаме че:
а). тижъ – тайна. Ако е еднакво по поризход с осетинското понятие, което е много вероятно, е от абхазо-адигски поризход и е означавало тайна.
б). тижъ – гледка. Ако произходът е свързан с индоиранските понятия за гледка, тогава е означавало виждам, гледам. А суфиксът –ма означава занятие, като кудерма и двалма.

59). тортуна-пиле-жупан – прабългарска титла, тр ть – старобългарска дума, означаваща, тълпа, група хора, съхранило се в диалектното турия – дружина, известно и като топоними в България. (ДДСБНТ) Интересна е чувашката дума turtam - племе, род. Обяснява се като производна на глагола turtăn/turtăm – привличам, стремя се, събирам, боря се. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.254) Но виждаме идентичност с прабългарското тортуна, тр ть. Има преки индоевропейски паралели в старогръцкото στρατοσ - войска, фригийското therm, арменското tarm, латинското turma, ирландското drong, английското throng, старонемското trym, thrym, кюрдското tîre, персийски tire, пущунски dderaey – племе, тълпа, също в ирландски trét – стадо, староирландски tura – тълпа, въоръжена група, врагове, кимвърски tyrfa - войска. (VS-ETD),(EDGL) Прабългарската дума е съхранена в старобългарски тр ть – тълпа, група хора, съхранила се в староруски трутъ – тълпа, съвр.руското трутить – трупам, натискам. Старостин въстановява протоиндоевропейското *(s)trent – тълпа, стадо, група хора (IEE) Така че турта, тр ть, турия е означавало вид войскови отряд, а тортуна пиле-жупанът е нейн войскови командир. Представката пиле – старши, висш, показва по-големият ранг на този жупан, от по-голямата единица която управлява.

60). трунъ – знатен човек, велможа във Волжка България. Фасмер посочва староруската дума трунъ (Троицки летопис - 1230 г.), като директна заемка от езика на волжките българи и предполага съществуването на подобна дума и в Дунавска България, *turun, която съответстала на древнотюркското tudun - княз, позната и при хазарите Τουδοάνος (Теофан). Подобна постановка е неприемлива, титлата тудун, в древнотюркски tutuŋ е пряка заемка от китайски dotun, tu-thuŋ – управител на област. Може да предложим две вероятни етимологични решения:
а). трунт, тр тъ е аналог на тортуна (пиле-жупан).
б). трунт – съдия. В чувашки türe – съдия, чиновник, tür, tör, törе – истина, правда, в унгарски törveny – закон, удмурдски törа, марийски törо – предводител, вожд, княз. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.263-264) В уйгурски törü – принц, княз, татрски, башкирски ture – началник, хански чиновник, киргизки törö – съдебно решение, в монголски tör – държавно управление, строй, törü – закон, тунгусоманчжурски *turgun, turuxun – причина, следствие, японски totonó - ред. В древнотюркски *tör – ценност, значение, törä - правило, закон, toγur – справедливост, töri – създавам, творя, törü – порядък, правило, ред, törüči – проповедник, учител, törülüg – знаещ законите, респ.съдия, toruš - спор. (ДТС,стр.593,589,582,581) Старостин смята монголските и тунгусоманчжурските форми за производни на тюркския корен *törgü с последващо изпадане на „г”. Ностратически паралел със славянското товорить – създавам, балтийските tvẽria, tvērē – държа и еврейското tora – закон, тох.(б) tär – съд, съдя, отстояване на каузата, tärkauca – опрощение, също в арменски thrthrak – оратор, санскритски tārá – говоря високо. (IEE)

61). тълмач – преводач, пратеник, тлъковати, тлъкъ – ήρμηνες (Супр.сб.), тълмеж, тълмя, тълкувам – вниквам в смисъла, обяснявам. (СИ-РРОД,стр.517) Думата е заета в староруски тълкар – преводач, руски толк, толковати, в литовски tulkas, латвийски tulks, естонски tulk – обяснявам, тълкувам, превеждам. (СДСЯ,стр.863) Фасмер я свързва с толмач – преводач. Също в среднодолнонемски tolk, староскандинавски tulkr, холандски tolk, английски tale – разказвам, talk – разговор, норвежки tal, фризки tale, немски zahl, нидерландски taal – говоря, разказвам. Твърде вероятно старобългарската дума да е с прабългарски произход. В осетински дигорски tælæn – мечта, блян, дума с неясна етимология. (ВА-С-3,стр.255) Аналогично в чувашки tĕlĕk – сън, заето в марийски като tыlnäš – мечта. Свързва се с древнотюркското tül, tüš – сън, съновидение. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.214,215),(ДТС(t),стр.596,599,600) Като произход тълкувам се свързва с тълмач. Заимствана в унгарски и се счита за българизъм – tolmaćs. (БЦ-ИБЕ-2,стр.174) В староруски тълмачь, толмач (16-17 в., Сказание об Мамаевском побоище), хърватско (глаголическо) тльмачь, сръбски тумач, словенски tolmač, чешки tlumač, словашки tlmač, полски tłumacz, горнолужицки tоłmаč – пратеник, преводач, последното е заемка от полски. От някой западнославянски език или унгарски, понятието попада в средновисоконемски tolmetsche, нововисоконемски Dolmetsch – преводач. Има и точен осетински иронски tælmac, дигорски tælmaci и чувашки аналог, tolmač – пратеник, преводач. Заето в кавказките езици, чеченски talmaž, ингушки talmač, убихски tеlmaž, кабардински tэlmэš, лакски dilmač – преводач. (ВА-С-3,стр.258) Смята се че произлизат от куманското tylmač, казахското tilmäš, телеутско-алтайското tilmäč, турското dilmač, уйгурското tilmäži – пратеник, преводач (Радлов). Други учени търсят произхода на думата в индоарийския митаннийски език, където talami – преводач (Клюге-Геьотце, Юркянкалио). Натъкваме се на древен ностратически корен. В тох.(б) t.laikantsa – предяветел, в тох. (а) tāl – да бъде. (DA-DT-b) В ягнобски taloš, шугнански talōs - искам. (VS-ETD) Във вахански talwal – беседа, разговор, таджикски talowat – ясно и високо четене, шугнански-баджовист, таджикски talwasa, персийски, таджикски talwоsa, пущунски talwasa, talwalа – вълнение, очакване. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.354) Сходно до тохаро-памирските примери е киргизкото talaš – спор, talap – искане, потребност. (КРС) Менгес смята че първоизточника е тюркски, от *til – език. Старостин посочва общоалтайското ti`ula, тюркското t`lda, монголското tula, тунгусоманчжурското tul – разсъждавам, говоря. В тунгусоманджурски tэlъu – разказвам. (S-AE),(ССТМЯ,стр.180) Като цяло може да кажем че или имаме древна алтайска заемка, достигнала с аланите и прабългарите до европейските езици, или независимо развитие на ностратическия корен *tāl-, имаш съответното развитие и в алтайските езици.

62). ук-багаин, ук-боила – прабългарски титли. При аварите се среща подобна титла угор. Ук – в изрази като ук-багаин (υκ-βαγαινος) и ук-боила (υκ-βοηλα), засведетелствани в български надписи на гръцки език от 9 в. Борис Симеонов сочи, че титлите се срещат само в домашните надписи и нямат паралел сред алтайските народи, което според него указва, че са възникнали по време на І-то Българско царство. Иван Венедиков при тълкуванието на първата част ук (υκ) в титлата ук-боила се колебае между с тюркската дума yük – товар и тюркското üč - връх; глава, начало, краен, пределен; далечен, като отдава предпочитание на второто значение. Иван Венедиков свързва нашето ук със сведенията от византийските хроники за вътрешни и външни боили в България. Веселин Бешевлиев обаче се противопоставя на връзката с тюркското üč, тъй като от езикова гледна точка е трудно да се развие вариантът ук, който срещаме в българска среда, въпреки примамливостта на идеята на Венедиков. Бешевлиев счита, че първата хипотеза на И.Венедиков за връзката на нашето ук с тюркското yük – товар, е по-приемлива и в такъв случай υκ-βοηλα ще да е означавало „боила на обоза”. Борис Симеонов обаче смята, че това обяснение е малко вероятно, защото съществуват и други възможности за етимология, като посочва по-сполчливото обяснение на проф.Карл Менгес, според когото υκ-βοηλα означава „горен, висш, върховен боила”. Тази етимология намира подкрепа и от ономастиката от Североизточна България, където имена от типа Юк-могила означават „Висока могила”. Борис Симеонов добавя и калмикското uk, което означава именно това, което и българските надписи – „висш, върховен, старши”. С оглед на тези примери той заключава, че ук боила и ук багаин означават съответно „старши, висш боил” и „старши, висш багаин”. (ПГ,ЖВ-ТБЕП-А-29-2008,стр.50-51) Разбира се търсенете единствено на тюркски паралели е изцяло преднамерен и грешен подход.
Етимологични паралели и възможни решения:
а). Ук – голям, висок, висш. В тох.(б) auki, auks, тох.(а) ok, yuk – ръст, израстване, развитие, старшинство, силен, победоносен, сходно със старонемското auka, готскто aukan, старовисоконемското ouhhjn – растна, латинското augeo, литовското ãugu, протоиндоевропейското *haeug – увеличавам. (DA-DT-b). В осетински иронски uæjыg, дигорски uæjug – великан, висок човек. Не приемам мнеието на Абаев че понятието е свързано с древноиранското божество на вятъра Вайо ? (ОРС),(ДРС) От същият корен в санскрит uktha, в авестийски uxδa – прослава, възхвала. (L-IAIL) Тохарските auk, ok обясняват етимологично прабългарската титла ук-багаин – велик или старши, голям багаин. Производно на auki, ok е тохарското yuk – преодоляващ, победоносен, старши, което е напълно идентично с прабългарската титла. Осетинските uæjыg/uæjug са от същия произход или виждаме тохаро-аланосарматски изоглос.
Тохарската дума е проникнала и в алтайските езици където юк означава висок. В турски jükаrы, jüхаrы, карачаевобалкарски оgъаrы, татарски jugаrы* - високо. Виж протоалтайското iugu – висок и съответните аналози в тюркски jüg, монголски augā, öje, ögse, тунгусоманджурски ug, корейски uh, японски u-pa. (S-AE) Наблюдава се ясен тохарско-алтайски изоглос, auks - i`use и yuk - iugu.
б). Ук – вид войсково подразделение. Може да предложим и друга, угрофинска етимология на титлата. В удмурски, коми juk, естонски jõuk, фински joukko, унгарски gyakor – въоръжен отряд, подразделение. (UE) Така че ук-багаинът е командвал ук или юк – вид войсково подразделение. Виж също протоугрофинското *uk`/*ok` - глава. (UE) Трябва да посочим и аварската титла югур, чието значение е вероятно – висок, големец, ако го приемем за алтайско-тохарско, или предводител на въоръжен отряд, ако го приемем за угрофинско.

63). ур, урове – първенци, боляри, старобългарска дума със спорен произход, заета и в унгарски. Б.Цонев смята че е унгарска заемка в старобългарски. Срещала се и при волжките българи като jor – аристократ, управител на област.
Етимологични паралели: В тох.(б) orotstse, в тох.(а) aryu – голям, висок, велик, славен, orotstse walo – велик цар (епитет на Канишка в будистките текстове). Д.Адамс го свързва с протоиндоевропейското horeh, hor – голям, силен, висок. Мелхерт смята че прототохарската форма е била uru, с общ корен с хетското aru, лидийското, лувийското uru – голям, висок, палийското arahai, arahant – издигнат, достоен. В етруски arai, хетски arraais – издигам се. (ВГ-ДЕЕ,стр.22) Сходни са скандинавското ярл и англосаксонското ърл – благородник, велможа. В староирландски ueramos – висш, с високо положение, ирландски airigh, староирландски aire – благородник, urra, urrainn, иrradh – господар, феодал. (EDGL) В старонемски arjoste, латински erus, древногръцки αριστοσ, санскритски ariya, авестийски airyo – аристократ, големец, господар. Виждаме че думата ур е синоним на боляр – човек със знатен произход, високо положение, големец, аристократ и по звучене съвпада с прототохарската форма - uru.

64). усмаръ - кожар, усма, усмъ – кожа. Думата е старобългарска, но от прабългарски произход. Показва пряк паралел с прабългарското хумсхи (хумши) – кожени, от „Преславския надпис” – хумсхи купе – кожени доспехи (ризници). Според Фасмер староруското усмарь - кожар, староруското усма, усмъ - кожа, усм нъ – кожен, са производни на църковнославянското, т.е. старобългарското усма, усмъ, българското усмаръ - кожар, сърбохърватското усмина – подбедрица на животно, словенското usnjа, usnjе, чешкото usnê - обработена кожа, usnaŕ - кожар, Формата usnьje се обяснява се обяснява с протославянската дума *usmnьje. Примерно в българските тракийски диалекти съществува думата осмянка/усмянка с която се обозначава сланината (подкожната мазнина) от коремната област на прасето и стои най-близко до сръбското усмина. Някои я свързват с гръцкото έννύμι – обличам, или със санскритското vásman – покривало. Най-близки са в санскрит ajina, ajiāna, протоиндоирански hajāina, авестийски azina, тох.(б) yentse – кожа. В по-далечна връзка с авестийски hayah, средноперсийски azak, тох.(а) ās, тох.(в) aas.iye, литовски ojiënis, древноиталийски haedus – коза, козел (т.е. кожа от съотв.животно). (D-SIL),(VS-ETD),(L-IAIL)
Но фиксираната в надпис на прабългарски език дума хумсхи показва че имаме прабългарски произход, явно изходната форма е хумъ, хумсъ, хусмъ – кожа с последваща редукция на началното „х” в славянските езици, посредством старобългарски. Възможно е и да имаме по-стара сармато-аланска заемка на общославянско ниво, или паралелно развитие на общ изходен индоевропейски корен *(h)usm- и *usn-, без да има пряка връзка помежду им. Любопитна подробност е че в тохарските езици със суфикса –si се образуват прилагателни от съществителни. Така че хум-схи или хум-ши си означава точно кожен, а хум – кожа. Етимологични решения:
а). Възможна връзка с осетински иронски хъоm, дигорски gъоn, gъоm – едър рогат добитък, иронски хъuыmаc – дебела вълнена материя, т.е. названието на кожата да идва от съответното животно. (ОРС),(ДРС)
б). Връзка с общоиранското *xom – суров, респ. сурова, необработена кожа. В санскрит āmā, āma, пехлеви xam, протоиндоирански hāma, хотаносакски hāma, согдийски x'm (xām), осетински xom, ягнобски xu'ma, xom, вахански xaič, кюрдски xam, пущунски xa'm, ŷm, ōm, талишки xom, персийски xamuš, xām, kham, таджикски xom, белуджи [h]amə[g], шугнански xu°m, гилянски xеm, сариколски xum, рушански, хуфски xōm, хинди-урду ām, āmā, khām, кашмирски āma, ômu, khām – влажен, суров. (VS-ETD) В арменски hum, латински humidus, ирландски amā – влажен, суров, необработен. (L-IAIL),(ВА-С-4,стр.213),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.406) П.Добрев също търси връзка с „памирското” хум – дебела кожа. (ПД-ДБЕ,стр.93) В персийски kham – сурова необработена кожа. Интересен паралел е староруското хоумъ – влага, респ.бълг.диал. хумнат – развален. (СДСЯ,стр.912)

65). хонса, х нса, – крадец, хуса – грабеж, засада, х нсар, хусник – разбойник, старобългарски думи. Във византийски източник: (Суидас) се казва: „хонса – по български крадец”. П.Добрев го свързва с персийското хоnsа – порочен човек. (ПД-ЕАКБ,стр.28) Етимологични паралели:
Откриваме точният аналог на прабългарската дума хонса в иронски хuыsnæg (мн.ч. хuыsnædžыtæ), дигорски хusnæg (мн.ч. xusnægutæ) - крадец. (ОРС),(ДРС) За Абаев етимологията не е много ясна и посочва вероятното изходно древноиранско *krsnaka – нося, вземам, показващо паралел с тох.(б) krkanamo – кражба, присвояване, k.rkauka – крадец, k.rk, karkatsi – крада. (ВА-С-4,стр.270-271),(DA-DT-b) В това отношение показателна е ваханската дума xaš, xašt – дърпам, влача, нося. Аналогично в ягнобски xaš, xaštа, искашимски, сангличи, мунджански xaš, мунджански xaš, xišk, йидга xоš, xišč, язгулемски xej, xejz – дърпам, нося, влача, събличам. Както виждаме осетинските форми не правят изключение. Според И.Стеблин-Каменский, паралелно на общоиранското *kаrs, *krsnaka е съществувал и друг синонимен изходен индоирански корен *xa(r)š, потвърден от дардското (шина) khas, кховарското khasik, вайгули kas, прасун ksе, синдхи kasanu, хинди khīcnā, khaiņćnā, непалски khityāunu, кашмирски kash, пущунски kašāla`h - дърпам, влача. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.406) Така че прабългарската дума е вариант на алано-сарматското понятие, производна на източноиранското влача, дърпам, респ.отнемам.
Думата хонса не е изчезнала безследно, а се е съхранила в старобългарското х са – грабеж, заето в староруски хуса – банда, хоусник – разбойник, хусити, хусить – правя засада, в старосръбски хуса – грабеж (14-15 в.), словенски хόusnik – крадец, старополски chasa – грабеж. (СДСЯ,стр.912) Според Фасмер, именно хуса стои в основата на староруското хусарь – първоначлно означавало разбойник, в последствие – род войска, лековъоръжена, бързоманеврена конница.
Хусарите са кавалерийски части, които унгарците възприемат от южните славяни по време на османската инвазия, при крал Матияш Корвин (1458-1490 г.). В началото, според достъпните ни документи, хусари са наречени български разбойници. От Унгария, този вид лека кавалерия се разпространява по цяла Европа, като в началото хусарите в Австрия, Чехия, Германия, Франция са предимно маджарски наемници. В Полша от 14 в. нататък хусарите (наричани независимо от народността им с красноречивото название „сърби”) са тежковъоръжени кавалеристи, рицарска конница. На гърбовете им са прикрепени изкуствени орлови крила, които при атака произвеждат страховит шум, всяващ паника в редовете на противника. От тази страна възприемат хусарите Литва, Прусия, Русия. В Законника на сръбския крал Стефан Душан (1331-1355) се споменава за хусари, т.е. за разбойници-българи, които тероризират населението на областта Крайще (около днешния български град Кюстендил). В паметник от 14 в. се говори за хусари в планината Странджа, които обират и отвличат местни хора, за да ги продават на пиратите в Черно и Мраморно море. В житието на Св.Ромил Видински се разказва именно за разбойници „хонсари” в Странджа планина. Това е ясно доказателство за произход от прабългарското хонса, х са, хоусник (х сникъ). В сръбския език закономерното съответствие на българското „хонсар” , или „х сар” пък е именно познатото на цяла Европа „хусар”, с прехода „ -у”. Така че хусар, хуса, х са (хънса), х сар (хънсар), хоусникъ (х сникъ) са старобългарски, прабългарски по произход думи, превърнали се в общоевропейско армейско понятие. Съществуват и абсурди, куриозни опити за обяснение на етимологията, напр.: от унгарските думи huzs – 20 и ar – заплата, сиреч наемници, или от славянското (руското) гусь – патица, гъсок – самец, препускащ ездач. (СР-Х-ВИС-2005-3,стр.74)

66). чигот – прабългарска титла, предевна на гръцки като σπαφάριοσ - меченосец. (ВБ-П,стр.29) Теофан Изповедник пише, че когато император Константин V Копроним предприел поход срещу България около 774 г., българите поискали мир и изпратили при него като пратеници боил и чигат (ГИБИ–т.3, стр. 274). В един старобългарски менелогий се среща „чигот” (Ю.Трифонов, „Към въпроса за бълг. болярство”, Сп.БАН, 26,1923г. стр.2). В староруски думата чиготъ се превежда като палач. (СДСЯ,стр.923) П.Добрев, свързва чигот с памирското čiko – нож, чигот - меченосец. (ПД-ЕАКБ,стр.28) (б.а.: Тази дума и днес съществува в български под формата чекия – джобно ножче, възможно късна турска заемка, но във вахански čoqъw, čoqu, от персийското čāqu, аналогично заето в искашимски čoqu, сариколски čoqы, шугнански čoqun, мунджански čoquwа, пущунски čаqu, таджикски, язгулемски čарqu, заето и в монголски čаqu – сгъваем нож (ИС,К-ЭСВЯ,стр.129)
Етимологични паралели: Най-близко е осетинското cegot, dzegot – брадва с полукръгло острие, в дигорски cægаt – втулката на брадвата, къдете се закрепва към дръжката, т.е чигот – войн въоръжен с меч, или по-вероятно респ. бойна брадва (предвид и староруското значение – палач). Заето в адигски (кабардински) džыdэ - брадва, даргински, лезгински džыdа, žida – копие, пика. (АШ-ЭСАЯ,стр.152) В хуфски и рушански čeg – нож, искашимски tegh – бръснач, шугнански ćak - брадва. Във вахански čoq, čoqt – режа, разрез, сека, съотв. в шугнански čoq, пущунски čаq, хуфски čоγ, сариколски ćuk, язгулемски ćеk – разрез, цепнатина. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.128) В тох.(б) task – прониквам, сека, akwatse – остър. (DA-DT-b) В ирландски tuag, tuagh – брадва, староирландски tъagach – удар, сеч. (EDGL) В хотаносакски ttīc, согдийски tycq, съвр.персийски ta – брадва. (Ch-DIV) В синокавказката група, в източнокавказките, лезгински čuḳul, цезки *ṭ(w)iq – нож, в тибетски čēk, старокитайски dzhāk(w), бурушаски *ćak, в енисейските езици *čok – брадва.
(б.а.:Като куриозно мнение бих посочил връзката на чигот с тюркското *jegit - юнак, джигит, което правят приворжениците на тюркската теория, поради непознаване етимологията на понятието. Явно не им е известен фактa че произходът на *jegit е съвсем друг. Свързана е с конник, ездач. В тунгусоманджурски dugъuj, džаgа, dzigаr, калмикски dаах - състезателен кон, древнотюркски joγ (džogh), δοχια – конни състезания в чест на починал владетел, по данни на Менандър, посетил Тюркския каганат в 568 г. От алано-сарматски където е древна алтайска заемка в иронски dugъ, дигорски dоgъ – конно състезание, dugъы-bаræg - конник, в дигорски dоgъiuаjæg – жокей, конен състезател, ездач, иронски dugъоn, дигорски dоgъоn – кон-бегач, в иронски dugъuаt, дигорски dоgъuаt - хиподрум попада в грузински doğ, doği – конно състезание (б.а. оттук и джигит – изкусен ездач). (ВА-С-1,стр.374),(ССТМЯ-(Д),стр.219) Както виждаме и дума не може да става за връзка с прабългарското чигот – меченосец, или пехотинец с бойна брадва, дори палач, а не конник!)

67). читко(зитко)-мир – прабългарска титла, с вероятно значение управител на крепост, имение, или комендант. По времето на император Константин V Копроним, българите са наричали своите гранични укрепления цика, чика, във византийските хроники като τζικα. (ПД-ЕАКБ,стр.143) В язгулемски skat, искашимски skud, пущунски čat, chat, персийски čat, белуджи chat, кашмирски chath, непалски chāt, хинду-урду chat – покрив, стряха. (VS-ETD) В памирските езици čed/čid означава къща, в осетински иронски skыæt, kыæt, дигорски æskæt, iskæt – селскостопанска постройка, обор. Произхождат от древноиранското kata – посторойка, fsukata – обор. (ВА-С-1,стр123-124) Връзка със санскрит iās•t•akā, авестийски ištiia, староперсийски išti, средноперсийски xišt, съвр.персийски khisht – тухла, тох.(б) tsikā, в тох.(а) tsek – строя, изработвам от глина, формовам, isācem – тухла, кирпич. (L-IAIL) В пущунски tsokaī – защитена постройка, укрепление, максимално близко до старобългарското понятие. В съвр.български четия е диал.дума озн. покрив на къща. А *mir/mray – управител, владетел е общоиранска титла. (б.а.: дала и турцизма миралай – войскови командир в османотурската армия). В известният „Преславски надпис” където се изброяват различни видове брони, ризници и шлемове, написан с гръцки зукви се посочва „зиткои-ичригуй буиле”. П.Добрев смята че зитко или читко е отделна дума, озн. военен лагер, т.е. ичрегу-боила на военния лагер. (ПД-ДБЕ,стр.88-96) Но може да се смята че читкои-ичрегу-боил е една титла, със значение комендант, или боил отговаряш за въоръженията, респ. ичрегу - посредник. За наличие на подобна титла говори и надписа намерен при с.Мадара, където на прабългарски с гръцки букви е описано въоръжение, за което отговарят различни командири.: „YK BOHΛA ΛORHKHA Kς` HTZHRGOY BAGAHNOY HB` ZITKOMIROY HZ` YK BAGAHNOY KB` BHPH BAGAHNOY KB`. ΛORHKHA е гръцкото название на ризницата. (ПД-ДБЕ,стр.104-105) Така надписът се изяснява напълно: „Ук-боила има Kς`, (гръцки запис на 26) ризници, ичрегу-багаина – 12, зитко-мира – 17, ук-багаина – 221 бири-багаина – 22 (ризници)” виждаме двусъставността на прабългарските титили, като ичрегу – посредник може да бъде както боил, така и по-нисш чин – багаин, също имаме разгледаните вече ук-багаин и паралелно по-висш ук-боил!

68). чъванчии – чашник, чъванъ – чаша, чугун – вид високовъглеродно желязо. Заето в староруски чванъ, чбанъ – чаша, чванацъ – котел. (СДСЯ,стр.919) Аналогично в осетински cwan – метален чугунен съд, котел, в иронски swan, дигорски ciwancыi – поставка за котел, sinon – метална чаша. Свързани са с cwan/ciwan – чугун, дигорското cigon, иронското cængæt – чугун, дума със широко разпространение сред кавказките езици. (ВА-С-1,стр.318-319),(ВА-С-3,стр.178) Смята се че е стара тюркска заемка. В тюркските езици Махмуд Кашгари, пръв соъбщава думата čoδïn – бронз. В „Codex Cumanikus” звукът „δ” се редоцира, до кипчакското čоyun – бронз. Днес думата се е съхранила в кипчакските езици, в татарски čojïn, кримскотатраски, кумикски, киргизки čojun, карачаевобалкарски cugan, казахски, шорски šojun, уйгурски čöj(g)ün, телеутски čöj(g)ön – матален съд, метална тенджера, метален котел. Произлиза от среднекитайското - dzэw, съвр.кит. zhùtiê – лят метал, което е дало вероятно общоалтайското *coj – лят метал, в калмицки co, в говорите на алтайските тюрки (телеути, кумандинци) cöj, тувински šöj – лят метал. Също в монголски čodugar – с форма на чаша. Древният произход на думата е от китайски, но вероятно заимстването в иранските езици е станало независимо от алтайските или имаме древна алтайска заемка при аланите и прабългарите. Също в лидийски kuwanza, хетски kuwanna, древногръцки κυανοσ – мед, метал.

69). шаръчии - художник шар – боя, цвят. Заимствано в албански като šaran – луничав, сравни с българското шарка – заболяване свързано с дребен обрив по кожата. (СМ-ИС,стр.41-58) Шар е бореално, палеолитно понятие. В етруски shren - рисувам, shrencve – украсен, шарен. (EEG) Етимологични решения:
а). шар/шаръчи – древнокитайска заемка чрез алтайско посредничество. Древнокитайското sir, sïr – лак, глазура, рисувана керамика е в основа и на старотюркското sürči, sïrči – художник. В чувашки sъrъ – цвят, багра, sыru – пиша, sыrăr - писма. (ДТС,стр.505),(ИД-ЗСБХ,стр.314) В тунгусоманджурски žuru, монголски žiru – рисувам, чертая, пиша. В марийски seraš – пиша. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.155)
б). шар/шаръчи – производно на древноиранското sur/*xwar. В хотаносакски hvāraka, осетински xwarun, xurst – художник, иронски sыræt, дигорски suræt – картина, боядисан, писан, sахоrыn - боядисвам. (ОРС),(ДРС) Заето и в грузински surati, чеченски, ингушки surt, basar – шарка, аварски, даргински, лакски surat, лезгински sürat – рисунка, карачаевобалкарски, като surаt – картина, surаtčы – художник, кумански rēsеm, surēt – рисунка, картина, rēssаm - художник, surеt – рисувам, татарски rēsem, surēt – картина, рисунка, също surēt означава образ. (РИС),(ПРС),(РТС) В таджикски surat - картина. (DRT) Думата се среща и в арабски и в тюркските езици, но В.Абаев я опраделя като исконно иранска по произход, sur, surаt – образ, картина, проникнало по-късно в арабски. (ВА-С-3,стр.171) (вж.бълг.турцизъм сурат – лице) Също иранският корен *xwar – рисувам, аналог на индоевропейското *swer – оцветен в тъмен цвят, в согдийски xwār – боядисан в тъмно, персийски xwāl – сажди. (ВА-С-4,стр.252)
В баски isuri, хуритски c`urg – кръв. (БКС) Не е трудно да открием бореалното понятие sar, ser – цвят, от което произлизат названиета на червения, белия, сивия, жълтия цвят, респ. и първоначално названието на кръвта, свързвана винаги с червения цвят, цвета на кръвта. В немския език от същия корен е schwarz - черен цвят (вж. тох.(б) rtar, тракийски sarsi – червен). Българското шаръ също води началото си от този корен. Приликата с древнотюркското sürči, sïrči – художник е очевидна, но не е задължително българското понятие да е непременно древнотюркска заемка. Също може да имаме прабългарско развитие на корена *xwar с преход x-š, или директна по-древна заемка от китайски.

***
Наличието на старобългарския суфикса -чии използван за образуването на различни занятия и длъжности, обикновенно се смята за тюркски белег. Например чувенчии – чашник, зъдчии – строител. Обикновено се обяснява с тюркското -джи, което има същия смисъл. Но в тохарски се наблюдава същото явление с прибавянето на суфиксите -cuki, -čuki, -suki, -tau, (-цуки, -чуки, -суки, -тау) например kantcuki – казначей, kalpasuki – крадец, olytau – лодкар, kryorttau - търговец. В основата на това явление стои древна китайска заемка, съотв. ši, šhih, dzi, čijan, в китайски означава професия, майстор. (НБ-КЗТЯ-ТО-1987) Както виждаме тя е навлязла независимо и по-различно време както при тохарите, така и при тюрките, така че българското –чии не е задължително да се обвързва единствено с тюркските езици, цуки/чуки – чии е също възможен преход.


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Имената на българите - доказателства за произход
Ново мнениеПубликувано на: Пон Юли 06, 2009 4:52 pm 
Здравей, Курт! Радвам се, че се присъединяваш към размислите и страстите тук! Още повече поднасяш впечатляващ труд!!! Оставям си го за довечера или за утре, когато ще имам повече време за четене. Но от раз се вижда, че е нещо много интересно и колосално като търсене и работа!!!
Ще коментирам пак...

Курт написа:
"Проф.Балкански и голям фантазьор относно произхода на прабългарите и езика им. той е закостенял догматик който пробутва старата и изтъркана тюркска теория."

Абсолютно си прав, Курт, в оценката си за пристрастията на Балкански... Само той да беше-е-е, щяхме да го изтърпим! Но той си е “дете” на своето време и на тогавашната конюнктура! Как иначе щеше да е професор, ако не й услужваше?!...
Колкото до материалът, качен в поста ми - аз не случайно подчертавам, че се разграничавам от декларираните му позиции и уточнявам, че го публикувам, за да го коментираме, а не в знак на одобрение.

Но е истина, че материалът ми стана и интересен с няколко пасажа:

“При нас църквата никога не е била толкова силна, че да наложи само християнския именник. Мога да ви дам като пример Русия. Има един период, през който всички селяни са се казвали Иван. При нас разнообразието от християнски имена, които идват с християнизирането на българския народ, е огромно, но все пак се зачитат така наречените патрони или светци. Вие знаете, че при българите много често има т.нар. “именни икони” – имената, които се повтарят в семейството. Правят се четвероикония, обикновено на светците, чиито имена се наследяват...

... Уникалността на българската именна система трябва да се разглежда и имайки предвид едно обстоятелство, в което другите славянски народи не са попадали – а именно 500-годишното надмощие на турския език. За 500 години нито едно турско име, име с турски произход не е влязло в българската именна система като лично име. Разбира се, тук не става дума за имена т.нар. орендни имена, т.е. имена, с които се приема силата на по-силната, по-влиятелната личност – Султан, Демир и прочие. Това е също факт, допринасящ за уникалността.
Уникалността на българската именна система обаче беше донякъде разбита след появата на войнстващия болшевизъм у нас, в резултат на което влязоха такива имена, “варваризми” направо – Будьони, Сталин, Владоктобер и т.н...

… Такова е името на “Пресиан, Персиан”, където “-ан” е етнос, а първата част от името идва от тази част на прабългарския народ, който се съотнася с народа “перси”, защото, знаете, голяма част от ираните се включват в прабългарския народ.
Такова е името на Борис. По една особеност на българския (не на прабългарския) език – променя всяко коренно “а” в “о”. Така името от “Бар-ис, Барс” (тотемно име за силно животно – снежен тигър) става “Борис”.
Фокус: Понякога някои имена се извеждат като турски заемки, а пък се оказва, че имат прабългарски корен според други изследователи. Има ли такова преливане и близост между турските и имената на прабългарите?
Тодор Балкански: Има преливане, но то не е често срещано. Например българите са имали “мекия вариант” на опозицията д-т – при българите е “Тимир” (Тимур), при турците – “Демир”. Това преплитане се установява по-късно по паронимни причини и затова точната граница между турско, прабългарско и куманско не може да се установи.
Фокус: Името “Чавдар” не съществува в турската именна система, но има такава дума в езика им, която означава “ръж”. Други езиковеди пък твърдят, името е с прабългарски произход, извеждат го от “Чау дар”.
Тодор Балкански: “Чавдар” в турски означава “ръж”, но е от персийски произход...”


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Имената на българите - доказателства за произход
Ново мнениеПубликувано на: Вто Юли 07, 2009 11:45 pm 
Offline

Регистриран на: Пон Юли 06, 2009 3:45 pm
Мнения: 17
Това което казва Балкански че християнството никога не е било фанатично силно у нас е много вярно, затова и много езически имена са се прилепили към името на даден светец по благозвучие - целта е светецът да закриля съименниците си.
За Чавдар нямага при тюрките но го има при чувашите, дори 100% войнстващ хунор като Б.Симеонов признава през зъби че името еу иранско по произход, но няма връзка с ръж, а със слава - държащ славата.
В същото време на мен ми прави впечатления че типичните славянски имена при нас не се срещат чак толкова често.
За турските имена - няма как да навлязат - има непреодолима бариера на религиозната нетърпимост. Българите с турски имена приемат и езика и вярата на първо място и днес са електорат на ДПС.
Борис няма нищо общо с Барс - трябваше да бъде Барис, има две алтернативни ирански обяснения които съм посочил.
За Пресияна също може да се поспори че не може да е Перс, макар и принципно да не е невъзможно.


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 14 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB © 2008 - 2013 форум "ТИ СИ ТОВА"