ТИ СИ ТОВА ◦◦◦ Tat Tvam Asi ◦◦◦ Thou Art That

Форум за Познанието
Дата и час: Чет Авг 24, 2017 9:45 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 62 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 3, 4, 5, 6, 7  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 4:00 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
№ 2
Извлечение от протоколите на Цариградската посланическа конференция от 23 декември 1876 до 20 януари 1877 г.

Извлечение от Протоколите на Цариградската конференция за възстановяване на реда в балканските страни

Добавка под буква С
България
Проект за органически правилник
1. Ще бъдат образувани от долупосочените територии и съгласно с приложената тук карта два вилаета (области), които ще бъдат управлявани според по-долу изложените подобни форми.
Източният вилает, който ще има за главен град Търново, ще бъде съставен от санджаците: Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски, Плов­дивски (без Султан Ери и Ахъ Челеби) и от казите: Кърклисенска, Мустафапашовска и Казълагачка.
Западният вилает, който ще има за главен град София, ще бъде съставен от санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без двете южни кази), една част от Серския санджак (трите северни кази) и от казите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.
2. Административна единица ще бъде кантон (нахия-мюдюрлик) с пет до десет хиляди жители.
Като се запазва, доколкото е възможно, съществуващото административно деление, ще се положат усилия да се групират християните с мюсюлманите в отделни кантони.
Кантонът ще бъде управляван от кмет, избиран за 4 години между членовете на кантоналния съвет и от самия съвет.
Кантоналният съвет ще бъде съставен от представители на всяка община, които ще бъдат избрани за 4 години без разлика на вероизповедание.
Общината ще запази сегашната си организация.
Всички въпроси, засягащи интересите на кантона (като пътищата и съ­общенията, разпределението и събирането на известни данъци), които ко­мисията за надзор ще сметне, че са от неговата компетентност, ще бъдат под ведомството на контролните съвети под контрола на по-горните власти.
Контролният съвет ще се събира веднъж всеки месец.
Двама негови членове, посочени от съвета за 4 години, ще подпомагат кмета при изпълнение на неговите функции като негови съветници.
Международната комисия ще се погрижи, доколкото е възможно, да намери такова разрешение, което ще може да осигури в кантоните представителството на малцинствата.
Градовете и паланките, които имат население повече от 10 000 жители, ще имат общински учреждения, подобни на тези на кантоните.
3. Няколко кантона (нахии, мюдюрлъци) ще бъдат събрани в санджаци (департаменти), управлявани от мютесарифи или от каймаками (управители), които ще бъдат християни или мюсюлмани според мнозинството на населението в санджака и назначавани от Високата порта по предложение на главния управител (валия) за срок от 4 години.
Тяхната длъжност ще бъде да наздирават реда и хода на работите в кантоналните съвети.
Управителят (мютесариф или каймакам) ще има канцелария и двама съ­ветници, назначени от главния управител от една листа с кандидати в двоен брой, съставена от областното събрание.
Главният управител (валията) ще може да отстранява управителите за срок От 3 месеца и да предложи на Високата порта тяхното уволнение.
4. Начело на всяка от областите ще бъде поставен един валия (главен управител), който ще бъде назначаван за срок от 5 години от Високата порта със съгласието на държавите-гарантки.
Той ще получава достатъчно възнаграждение.
В случай на смърт или на подаване на оставка на главния управител не­говите функции ще бъдат временно изпълнявани от един от управителите християни, назначени за тая цел от Високата порта.
Валията ще може да бъде сменяван само по решение на апелативния съд, ако бъде привлечен под съд.
Валията ще представлява върховната власт и ще надзирава за изпълнението на законите на империята и на особения правилник на областта.
Той ще бъде християнин и може да бъде отомански поданик или чужденец. Главният управител (валията) ще управлява областта с помощта на областно събрание, чиито членове без разлика на раса и вяра ще бъдат свободно из­бирани за срок от 4 години от кантоналните съвети, групирани по околии, както това ще бъде обяснено по-долу, без всяка правителствена намеса.
Оплакванията, които биха изникнали относно изборите, ще бъдат разрешавани от самото събрание.
Избирателните околии на кантоналните съвети ще бъдат назначавани от събранието на няколко кантона.
Те трябва да имат средно от 30 до 40 000 жители. Всяка така съставена група ще избира един депутат.
Ще бъдат избиратели и избираеми:
1) всички жители на областта, навършили 25 години, които притежават някаква недвижима собственост или плащат данък;
2) духовенството и свещенослужителите на различните вероизповедания;
3) професорите и учителите.
Заседанията на събранието ще бъдат публични.
Събранието ще назначава за 4 години административна комисия, която ще играе роля на съвет при главния управител. Началниците на признатите ве­роизповедни общини ще бъдат по право членове на този съвет по един за всяко вероизповедание.За всеки санджак (окръг) ще има поне по един член в тоя административен съвет, но последният не може да има повече от 10 членове. Те ще получават определено възнаграждение.
Главният управител ще взема мнението на административния съвет във всички случаи, които надминават чистото и простото изпълнение на разпо­редбите на законите и правилниците.
5. Събранието ще се събира един път в годината, за да приеме и контролира бюджета на областта и разпределението на данъците. Валията трябва да му представи финансов годишен отчет, който ще бъде съобщаван на Високата порта.
Системата за събиране и определяне на данъците ще бъде изменена, за да улесни развитието на богатствата на страната, като във всеки случай се облек­чат тежестите на населението.
Военният данък (беледие-аскерие) ще се събира само от мъжете, способни да носят оръжие от 20 до 40 години, които не биха постъпили в местната милиция.
Плащането на недоборите до 1 януари 1877 г. не ще се изисква.
Митниците, пощите и телеграфите, таксите върху тютюна и алкохола и режията не ще зависят от областните власти, а от правилата, прилагани сега в останалата част на империята. Отдаването на данъците на закупчици се отменя под страх на определени наказания.
Събирането на други плащания ще се урежда от областното събрание и от кантоналните съвети.
Валията и областното събрание ще установяват по общо съгласие всеки 5 години бюджета за приходите на областта, за да се определят сумите, които ще се дават на Високата порта, като държат сметка, доколкото е възможно, за приходите през 10-те последни години и за увеличаваното благосъстояние на страната.
Кантоналните власти ще направят разпределение между общините и ще събират различните суми за всяка една от тях в определеното време.
Тези суми, като се извадят кантоналните разходи, ще бъдат внесени в касата на департамента.
Начинът за събиране на данъците ще бъде оставен на решението на кан­тоналните власти.
Една сума, която ще бъде определена от надзорната комисия и не ще надминава 30% от приходите на областта, ще бъде внесена в клоновете на Отоманската банка, за да служи за изплащане на публичния дълг и за нуждите на централното правителство. Остатъкът от приходите ще бъде предназначен за вътрешните нужди на областта.
6. Докато надзорната комисия изработи специален съдебен правилник, съдилищата ще бъдат организирани по следния начин.
Мировото правосъдие се възлага на кметовете и техните съветници. Те ще разглеждат безапелационно граждански дела до 1000 пиастри (гроша), а в наказателната материя — всички нарушения. С право на апел ще разглеждат дела до 5000 пиастри. Те ще съдят според обичаите, които не са в пряко противоречие със съществуващите закони.
Съдиите в гражданските и наказателните съдилища ще бъдат назначавани от главния управител в съгласие с надзорната комисия, а по-късно — като се вземе мнението на административния съвет.
Те ще получават прилично възнаграждение.
Ще бъдат назначавани за три години. След това време те ще могат да бъдат утвърдени в своите функции и в тоя случай стават несменяеми. Но ако тяхното поведение като съдии не е на висотата на техните функции, ще могат да бъдат отстранени от апелативния съд, ако са привлечени под съд.
В главния град на областта ще има един апелативен съд. Неговият пред­седател и членовете ще бъдат назначавани от Високата порта със съгласието на представителите на държавите-гарантки.
Членовете на съда могат да бъдат мюсюлмани или християни и ще решават въз основа на отоманския граждански закон.
Европейски елемент може да има участие в тях. В такъв случай съдията европеец ще бъде снабден със свидетелство, изходящо от компетентна юри­дическа власт и удостоверяващо неговите знания.
Срокът на функциите на членовете на апелативния съд ще бъде същият и уреждан по същите условия, както това е за съдиите на първостепенните съдилища.
Окръжните съдилища ще разгледат всички граждански и наказателни спо­рове с изключение на апели до Върховния апелативен съд в главния град на областта.
Заседанията на съдилищата ще бъдат публични и съдебното следствие ще бъде задължително.
Делата, принадлежащи специално на някое вероизповедание, ще бъдат под изключителната юрисдикция на духовните власти на вероизповедната община и решенията, издавани от тях, ще имат изпълнителна сила.
7. Ще има пълна свобода на вероизповеданието. Поддържането на духовенството, както и на религиозните учреждения и на учебните заведения, ще бъде в тежест на всяка вероизповедна или народностна община.
За да може да смени своята религия, мъжът трябва да има 18 години, а жената — 16. Но за да може да направи декларация за смяната на своята религия, мъжът или жената трябва да прекара една седмица у духовния на­чалник на своята първа вяра.
Не ще могат да се правят никакви пречки за постройка на религиозни сгради и за упражняване на обредите на вярата.
Длъжност на областните и кантоналните събрания ще бъде да се грижат за нуждите на народната просвета, особено за откриването и издържането на училищата.
Местният език ще бъде употребяван еднакво както турският език в съди­лищата и администрацията.
В кантоните, където употребата на гръцки език е обща, кантоналните власти ще могат да си служат с него.
8. Редовната отоманска армия ще пребивава в крепостите и областните градове. Тя ще бъде предназначена за външна защита на страната. Ще може да бъде употребена във вътрешността в случай на война или по искане на главния управител на областта.
Ще бъде създадена милиция или национална гвардия, съставена според населението от християни и мюсюлмани; броят й не трябва да надминава едно на сто от мъжкото население. Тя ще бъде обучавана отделно под ръ­ководството на офицери, назначавани от валията. Ако по негова заповед части на милицията се съберат на брой повече от 1000 души на дадено място, висшите офицери (командуващи и по-горни) ще бъдат назначавани от Ви­соката порта.
Жандармерия, издържана от областта, достатъчна за поддържане на общес­твената сигурност и да изпълнява полицейска служба, ще бъде създадена по начин, че числото на християните и мюсюлманите, които ще участвуват в нея, да бъде пропорционално на населението от всяко вероизповедание. Тя ще има офицери мюсюлмани и християни, назначавани от главния управител, и ще бъде разпределена в страната.
На Високата порта се забранява в бъдеще да заселва черкези в своите европейски владения. Колкото се отнася до семействата от тази народност, които са вече настанени там, тя ще се погрижи за тяхното преселване, като подпомага настаняването им в азиатските мюсюлмански провинции.
9. Обща амнистия ще бъде дадена на лицата, които са били затворени без присъда или на които са били наложени общи наказания (изгонване, заточение, затвор), по решения на административни власти или на различни отомански комисии.
10. Една международна комисия ще бъде назначена за една година от силите-гарантки, за да се надзирава за изпълнението на този правилник, който ще трябва да бъде турен в действие в срок три месеца от подписването на протокола.

Добавка под буква F.
Проект за инструкции за международната комисия в България

Международната комисия за двата вилаета, Източният и Западният, ще бъде натоварена да вземе участие в анкетата, която ще трябва да извърши отоманското правителство върху авторите на убийствата и другите насилия, да потърси ви­новните, да надзирава следствията и да осигури наказанието на виновните.
Комисията ще вземе участие в ревизията на присъдите, произнесени срещу християните от изключителните съдилища.
Комисията ще реши, ако е необходимо, да забрани в някои части на територията, носенето на оръжие и да над­зирава връщането в държавните складове на оръжията, раздадени в различни времена, от отоманските власти, на мюсюлманското население и на черкезите. Тя ще предложи всяка друга полицейска мярка, която ще намери полезна, за да гарантира сигурността на жителите и нейните решения ще бъдат изпълнявани с помощта на една специална жандармерия.Тая жандармерия, плащана от приходите на Областта, ще трябва да бъде в началото организирана с помощта на офицери, подофицери и войници, взети от европейските армии и то по число от 2000 до 4000 души, които ще служат за кадри, за да се улесни създаването на една по-пълна органи­зация с помощ на местни доброволци от цялата Империя, според това, което контролната комисия ще сметне за необ­ходимо. Когато комисията ще привърши своите работи, тази жандармерия ще остане на служба на Високата Порта.
Комисията ще направи оценка на загубите, претърпени от християните и ще определи начина, по който те ще могат да бъдат обезщетени. Тя ще потърси средствата да се даде изобщо помощ на населението, паднало в мизерия. Тя ще следи, колкото е възможно, да му се доставят мате­риали за възстановяване (на разрушените) църкви и домове.
Тя ще ревизира правото на собственост за някои иму­щества, за да възстанови на християните, онова, което им е било отнето, през време на въстанието.
Комисията ще изследва оплакванията, подадени срещу органите на властта и може да предложи тяхното отстра­нение, след като то бъде одобрено от Валията.
Комисията ще надзирава, изобщо, изпълнението на правилниците, изработени от Конференцията и по специално действията на администрацията и на правосъдието, също и изборите.
Комисията ще взема участие, според правилника, в назначението на различните служби.
Комисията ще събира статистически данни,за да надзирава справедливото облагане и ще решава на мястото, с по­мощта на отоманските власти, границите на областите и разграниченията на департаментите.
Като се съобразява с тези разпоредби, комисията ще може да прибавя или отнема кантони в казите, разположени по границите на областите, както и да изменя разпреде­лението на санджаци и кантони, ако тя го намери за необхо­димо по географски, етнографски или административни осно­вания.
Комисията ще държи протоколи за своите заседания и в случай на сериозни разногласия между комисарите, тя ще отнесе тия разногласия пред представителите на силите в Цариград.
Комисията ще може да изпраща своите членове или свои делегати, за да надзирават изпълнението на онова, което за­виси от нея.
Комисарите сами ще посочват града, в който, според обстоятелствата, ще заседава комисията.
Председателството на комисията ще бъде подновявано всеки месец и ще бъде упражнявано последователно от всеки член на комисията.
Между другото, международната комисия ще изработи една подробна програма за работата, с която тя е натова­рена. Тази програма, одобрена от представителите на силите гарантки в Цариград в съгласие с Високата Порта, ще служи за допълнителни инструкции.
Публ. в Г. П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, с. 197—239. Вж. и Българската държавност в актове и документи. Съст. В. Гюзелев. С., 1981, с. 175-179. (При Гюзелев добавката под буква F е изпусната.)
http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 4:02 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
№ 3
Тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, сключена в Будапеща 3/15 януари 1877 г.

Чл. I. Високите договарящи страни, считайки, че християнското и мюсюлманското население на Босна и Херцеговина е твърде смесено, за да може да се очаква действително подобряване на неговата участ само от автономното им устройство, се договориха помежду си да поискат на Цариградската конференция за тези провинции само такова автономно управление, което не би излязло извън границите, установени в телеграмата от 30 декември 1875 г. и гаранцията на Берлинския меморандум. Поради това, че България се намира в условия, които повече благоприятствуват дейността на автономни учреждения, те поемат върху себе си задължението да искат на тази конференция за тази провинция по-широка автономия, придружена със сериозни гаранции.
Чл. II. В случай че преговорите не доведат до желания резултат и последва разрив с последваща война между Русия и Турция, императорското и кралско правителство формално се задължава да спазва по отношение на действуващата самостоятелно Русия доброжелателен неутралитет и доколкото това ще зависи от него, да парализира чрез дипломатическо въздействие опитите за намеса или колективно посредничество, които биха се опитали да предприемат други държави.
Чл. III. Ако на императорското и кралско правителство бъде предложено да вземе участие при поставяне в действие на договора от 15 април 1856 г., то ще се откаже от участие в него в предвиждания в тази конвенция случай и като не оспорва законната сила на договора, ще обяви неутралитет. То също така няма да окаже дейна подкрепа на ефективни действия, които биха могли да бъдат предложени въз основа на чл. VIII от договора от 30 март същата година.
……………..
Чл. VII. Н. в. австрийският император и пр. си запазва правото да избере момента и начина за завземането със свои войски на Босна и Херцеговина. Уговорено е, че тази мярка, без да е акт на солидарност със заемането на България от руските войски, нито по тълкуването й от правителството на н. имп. и крал. величество, нито при провеждането й на дело, не трябва да има враждебен характер по отношение на Русия. Също така и интервенцията на руската армия в Турция не трябва да има нито по разбирането на императорското руско правителство, нито в изпълнението враждебен характер по отношение на Австро-Унгария.
Чл. VIII. Високите договарящи страни се задължават взаимно да не разпространяват военните операции: н. в. австрийският император и пр. – върху Румъния, Сърбия и Черна гора, а н. в. всеруският император – върху Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора.
Сърбия, Черна гора и разделящата тези две княжества част от Херцеговина образуват непрекъсната неутрална зона, през която армиите на двете империи няма да имат право да минават, предназначена да предотврати всеки непосредствен контакт на последните. При това обаче е уговорено, че императорското и кралско правителство няма да се противопоставя на съгласуваните действия на сръбските и черногорски сили извън пределите на държавите им съвместно с руските войски.
Чл. IX. Последствията от войната и териториалните изменения, които биха могли да се явят като резултат от възможното разпадане на Отоманската империя, ще бъдат уредени със специална конвенция.
Чл. X. Високите договарящи страни се задължават да пазят в тайна условията на тази конвенция.
………..
Допълнителна конвенция
……….
Чл. 1. Двете високи договарящи страни, като имат за крайна цел подобряване на участта на християните и желаейки да отстранят възможността за какъвто и да е план за значителна анексия, която би могла да наруши мира и равновесието в Европа, което не влиза в техните намерения и което не би било в интерес на двете империи, се съгласиха да ограничат своите възможни анексии до следните територии:
Австрийският император – Босна и Херцеговина, като се изключи частта, която се намира между Сърбия и Черна гора, относно която двете правителства ще се договорят, когато настъпи момент да разполагат с нея.
Всеруският император – в Европа онези части на Бесарабия, с които биха се възстановили старите граници на империята до 1856 г.
Чл. 2. Високите договарящи страни се задължават да си оказват взаимна дипломатическа подкрепа, ако териториалните изменения, които биха довели до война или разпадане на Отоманската империя, станат предмет на колективно обсъждане от великите държави.
Чл. 3. ... В случай на териториални изменения или разпадане на Отоманската империя изключва се образуването на голяма сплотена славянска или друга държава; напротив, България, Албания и останала Румелия биха могли да станат независими държави; Тесалия, част от Епир и остров Крит могат да бъдат присъединени към Гърция. Цариград с граничещата територия, границите на която подлежат на установяване, би могъл да стане свободен град.
Техни величества констатират, че не желаят никакви изменения в тези предположения и отново заявяват своето желание да ги запазят като основа за своята по-нататъшна политика.
Чл. 4. Високите договарящи страни се задължават да пазят в тайна условията на тази конвенция. ...
Публ. в Международни актове и договори (1648-1918), с. 138-140.

№ 4
Протокол, подписан от Русия, Германия, Австро-Унгария Франция, Великобритания и Италия по балканските въпроси

сключен в Лондон на 19/31 март 1877 г.

Държавите, които предприеха съвместното умиротворяване на Изтока и които помогнаха за тази цел да се свика конференцията в Цариград, признават, че най-сигурният начин да се постигне поставената от тях цел се състои преди всичко в поддържане на толкова щастливо установилото се между тях съгласие и в новото съвместно потвърждаване на предприеманото от тях общо участие за подобряване съдбата на християнското население в Турция и за реформите, които трябва да бъдат въведени в Босна, Херцеговина и България и които Портата прие при условие за самостоятелното им приложение.
Държавите приемат за сведение сключването на мир със Сърбия.
Колкото се касае до Черна гора, държавите считат за желателно, предвид по-здравото и дълготрайно омиротворяване, границите й да бъдат изправени и да бъде позволено свободното плаване по Бояна.
В сключеното вече споразумение и това, което ще се сключи между Портата и двете княжества, държавите виждат крачка, направена по пътя на умиротворяването, което представлява предмет на тяхното общо желание.
Те приканват Портата още повече да заздрави това умиротворяване, като върне войските в мирновременно положение, с изключение на онова тяхно количество, което е необходимо за поддържане на реда и за привеждане в изпълнение във възможно непродължително време на необходимите реформи за спокойствието и благосъстоянието на онези провинции, за участта на които конференцията беше загрижена. Държавите признават, че Портата е изявила готовност да приведе в изпълнение голяма част от тези реформи. Особено те приемат за необходимо сведение циркуляра на Портата от 13 февруари 1876 г. и заявленията, направени от Отоманското правителство през време на конференцията и след нея чрез неговите представители.
Държавите имат намерение да упражняват бдителен надзор чрез своите представители в Цариград и чрез местни агенти за изпълнение на обещанията на турското правителство.
Ако държавите още веднъж се измамят в своето очакване и положението на християнските поданици на султана не би било подобрено в такава степен, че да се предотврати връщането на онези усложнения, които периодически нарушават спокойствието на Изток, те считат за свой дълг да заявят, че такова положение на нещата би било в несъгласие с техните интереси и тия на Европа изобщо.
В такъв случай те си запазват правото съвместно да обсъдят мерките, които ще признаят за най-действени, за да се осигури благосъстоянието на християнското население и изгодите на общия мир.
Съставен в Лондон на 19/31 март 1877 г.
Публ. в Международни актове и договори (1648-1918), с. 140-141.

№ 5
Нота на руското правителство за скъсване на дипломатическите отношения с Турция

не по късно от 4 април 1877 г.

Предписание на княз А. М. Горчаков до А. И. Нелидов за връчване на нота на турското правителство за скъсване на дипломатическите отношения и текстът на нотата.

С шифър: В понеделник ви отправям нота за разрива. След получаването й връчете я късно вечерта на 11 (23) април след като всички заминете за Буюкдере. Ако нотата закъснее, формулирайте я в та­къв смисъл: Ние изчерпахме всички способи за примирение. От­казът на Портата от протокола и декларацията прекъсват преговорите и всяка надежда за достигане на необходимите гаранции. Вие имате заповед да скъсате отношенията и да напуснете Турция с персонала и консулите резиденти. Дръжте Портата отговорна за безопасността на нашите поданици, християни и чужденци.
Срокът 11 (23) април е задължителен.
Приложение
Императорският кабинет изчерпа всички мирни средства за уста­новяване на траен мир на Изток по пътя на споразуменията между великите държави и Портата.
Начинът, по който османското правителство отклони всички последователно направени му предложения, и отказът, който противо­постави на протокола, подписан в Лондон 19 (31) март, а също и декла­рацията, съпровождаща този акт, не оставят нито повече място за пре­говори, нито надежда за съглашение, основаващо се на желанието на Портата да предостави исканите от Европа гаранции в името на всеоб­щия мир.
Императорът, моят августейши господар, ми нареди във връзка с това да скъсам дипломатическите отношения и да напусна Констан­тинопол с персонала на посолството и с руските консули. Същевременно имам заповед от Негово Императорско Величество да обърна внимание на Портата за голямата отговорност , която лежи върху нея, ако ня­къде на територията на Османската империя бъде поставена под за­плаха безопасността не само на нашите поданици, но и на всички хри­стияни – поданици на султана или чужденци.
Печата се по Освобождение Болгарии от турецкого ига, т. I, стр. 632–633. Публ. в Хр. Христов, Н. Генчев, Българско възраждане. С., 1969, с. 507-508.

№ 6
Манифест на руския император Александър ІІ за обявяване на Руско-турската война

Кишинев, 12 април 1877 г.

МАНИФЕСТ
НА
ЦАРЯ ОСВОБОДИТЕЛЯ АЛЕКСАНДЪР II

(Издаден на 12 април 1877 г. в Кишинев, с кой­то се обявява Руско-турската война).

С Божия милост Ние Александър II, Император и Самодержец Всеросийски, Цар Польски, Великий княз Финландский и пр., и пр.
На всичките ни любезни верноподаници е из­вестно живото участие, което ний винаги сме земали, в съдбите на угнетеното християнско население в Турция. Желанието да се подобри и осигури неговото положение е било разделено с нас и от целия Руски народ, който изказа готовността си за нови жертви, за да облекчи участта на християните в Балканский полуостров.
Кръвта и достойнството на нашите верноподаници са били винаги скъпи за нас; цялото ни царствувание свидетелствува за нашата постоянна грижа да съхраним за Русия благословението намира. Тая гри­жа не ни напусна и при печалните събития, които ста­наха в Босна–Херцеговина и България. Ний си пос­тавихме първоначално за цел да направим по-сносно положението на източните християни, чрез мирни преговори и съглашения със съюзните, дружествени нам, велики европейски държави. Ний не преставахме да се стремим в продължение на две години да убедим пор­тата за такива реформи, които можаха да оградят християните в Босна–Херцеговина и България от про­извола на местните власти. Изпълнението на тия рефо­рми произтичаше всецяло от прежните задължения, приети тържествено от портата, пред лицето на цяла Европа. Нашите условия, подкрепени от съвкупните дипломатически настоявания на другите правителства, не доведоха, обаче, до желаната цел. Портата остана непреклонна в решенията си, отказ във всяко истинско обезпечение безопасността на християните си поданици и отхвърли постановленията на Цариград­ската конференция. Като искахме да опитаме всевъзможни начини за съглашения, само да се убеди Порта­та, ний предложихме на другите кабинети да съставят особен протокол, в който да се отнасят най-съществените изменения на Цариградската конференция и да се прикани турското правителство да се присъедини към тоя международен акт, който изразява крайния предел на нашите миролюбиви настоявания, но наши­те миролюбиви очаквания не се сбъднаха: Портата не-отстъпи на единодушното желание на християнска Ев­ропа и не се присъедини към изложените в протоко­ла заключения.
Като изчерпахме до край миролюбието си, Ний сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия; туй се налага и от чувството на справедливостта и от чув­ството на собственото ни достойнство. Със своето отказвание, Турция ни туря в необходимост да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникна­ти от убеждението за правотата на Нашето дело, Ний в смиреното си упование на помощта и мило­сърдието на Всевишния, обявяваме на всичките ни верноподаници, че е настъпило времето, предвидено в ония наши думи, на които единодушно се отзова цяла Русия. Ний изказваме намерение да действуваме самостоятелно, когато ще, видим това за нужно и се поиска от честта на Русия.
Сега като призоваваме Божията благословия на доблестната ни войска, Ний и заповядахме да навлязат в пределите на Турция.
Издаден в Кишинев на 12 апр. 1877 г. хиляда осемстотин седемдесет седмо лето от Рождество Христово и двадесет и трето от нашето царувание.
Александър.
Публ. в Руско-турската война (1877- 1878) и българското опълчение действующо в същата война. Първата превод от руския вестник “Новое время”, а втората съставил издателя Васил Т. Миланов, опълченец. Свищов, 1902, с. 1-2. Вж. и Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877-1879 год. Събрал и коментирал бившият чиновник в канцеларията на имперския руски комисар в България статски съветник Муратов. С., 1905, с. 75-76.
http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 4:03 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
№ 7
Сан-Стефански прелиминарен договор.

Подписан в Сан Стефано на 3 март 1878 г.

Чл. 1. За да се тури край на постоянните разпри между Турция и Черна Гора, ще се оправи границата, която разделя двете зе­ми, съобразно с прибавената тук карта, по следующия начин:
От планината Добростица границата ще следва по линията показана от Цариградската конференция през Билек до Корито. Оттук новата граница ще иде към Гачко (Метохия и Гачко ще принадлежат на Черна Гора) и към съединението на Пива с Тара, като възлезе на север по Дрина до нейното вливане в Лим, източната граница на княжеството ще върви по последната река до Преполье ще се отправи през Рошай до Суха планина (Гигор и Рошай ще прина­длежат на Черна Гора). Като включи в себе си Ругово, Плава и Гусине ще върви по пограничната линия на бърдото Шлеб, Паклен и на длъж по границата на Северна Албания през гребена на планините Копривник, Баба връх, Бор връх до най-високия връх на плани­ната Проклета. От тази точка границата ще се отправи през върха Бишашик и ще отиде в права черта към езерото Ижечени Хоти; като прореже Ижечени Хоти и Ижечени Кастрати, ще мине през Шкодренското езеро и ще се спре при Бояна, по течението на която ще върви до морето. — Никшич, Гачко, Шпуц, Подгорица, Забляк и Антивари ще останат на Черна Гора.
Една европейска комисия, в която Високата Порта и правителството на Черна Гора ще бъдат застъпени, ще се натовари да установи дефинитивните граници на княжеството. Тази комисия ще на­прави на мястото, според общото определение на границите някои и други изменения, които счете за необходими и справедливи, като вземе пред вид интересите и спокойствието на двете земи, и като даде непосредствено съответното възнаграждение в това отно­шение.
Плаването по Бояна, което постоянно е давало повод за разспри между Високата Порта и Черна Гора, ще се определи чрез един особен правилник, който ще се изработи от споменатата Европей­ска комисия.
Чл. 2. Високата Порта припознава окончателно независимостта на княжество Черна Гора.
Едно споразумение между Руското императорско правителство, Турското правителство и Черна Гора ще определи отпосле характера и формата на взаимните отношения между Високата Порта и княже­ството, именно относително назначението на черногорски агенти в Цариград и в някои места в Турската държава, дето се намери за нужно, относително предаването на престъпници забягнали в едната или в другата земя и касателно подчинението на турските закони черногорците, които пътуват или живеят в турската дър­жава, съобразно с началата на международното право и обичаите които се отнасят до черногорците.
Един договор ще се сключи между Високата Порта и Черна Гора за решаване въпросите, които се отнасят до взаимните отноше­ния на жителите на пограничните окръжия на двете земи и до военните постройки на тези погранични места. Точките по които не би могло да се достигне до едно споразумение, ще се решават чрез арбитража на Русия и Австро-Унгария.
За напред, ако произлязат спорове и недоразумения, с изклю­чение на онези, които стават по причина на нови искания на земя, Турция и Черна Гора ще предоставят изравнението на тези несъгласия на Русия и Австро-Унгария, които заедно ще ги решават чрез арбитраж.
В десет дена, след подписването на предварителните условия на мира, черногорските войски ще изпразнят местата, които не вли­зат в гореизложеното очертание на границата.
Чл. 3. Сърбия се припознава за независима.
Нейната граница, теглена върху прибавената тук карта, ще следва коритото на река Дрина, като остави Мали Зворник и Закар на Сърбия и на длъж по старите граници отиде до устието на потока Дезево при Столац. Оттук границата следва по течението на този поток до реката Рашка и сетне по течението на тази река до Нови Пазар. От Нови Пазар, като възлезе по потока, който тече покрай селата Мекине и Трговище, чак до устието му, границата се от­правя през Божур планина в долината на Ибър и слиза по потока, който се влива в тая река при селото Рибаник. После следва по течението на реките Ибър, Ситница, Лаб и потока Батинце до извора му (на Гранатница планина). Оттук границата следва по височините, ко­ито делят водите на Крива и Ветърница и като достигне по най-късата линия: до последнята река при устието на потока Мировочка, за да отиде нагоре по нея, преминава Мировочка планина и слиза към Мо­рава при селото Калиманци. От тая точка границата се спуща по Мо­рава до реката Власина при селото Стайковци. Като възлезе по тая последната, както и по Любевазда и потока Кукувице, ще мине през Суха планина, по течението на Врило до реката Нишава и ще слезе по тази река до селото Крупац, достигайки по най-краткия път ста­рата сръбска граница на югоизток от Караул баре, по която ще върви до Дунава.
Ада кале ще се изпразни и събори.
Една турско-сръбска комисия ще установи окончателните гра­ници на мястото в присъствието на един руски комисар, в разстояние на три месеца и ще реши окончателно въпросите, които се отнасят до островите на Дрина. Един български делегат ще се приеме да участвува в делата на комисията, когато тя ще се занимава с границата между Сърбия и България.
Чл. 4. Турците, които притежават имоти в присъединената земя със Сърбия и които биха пожелали да се изселят из княжеството, ще могат да запазят в Сърбия недвижимите си имоти, като ги дават под наем или под управлението на други лица. Една Турско-Сръбска комисия, в която ще вземе участие и един руски коми­сар ще се натовари да реши в разстояние на две години, окончачателно, относящите се по този предмет въпроси, с които са свър­зани турски интереси. Тази комисия ще бъде същевременно натоварена да установи в разстояние на три години начина за продаване на имуществата, които принадлежат на правителството или са вакъф, и да реши въпросите, които се отнасят до интересите на частни лица, които би се намирали в някое съотношение към вакъфите. До сключ­ването на един непосредствен договор между Турция и Сърбия сръбските поданици, които се спират в Турция или пътуват ще се ползуват от общите принципи на международното право.
Петнадесет дни, след подписване на първоначалните условия на мира, сръбските войски ще изпразнят местностите, които не влизат в гореизложеното очертание.
Чл. 5. Портата признава независимостта на Румъния, която ще заяви своите права за военно обезщетение, което трябва да се опре­дели между нея и Турция.
До сключването на един договор непосредствено между Тур­ция и Румъния, румънските поданици в Турция ще се ползуват от всичките права, които са гарантирани на поданиците на европей­ските сили.
Чл. 6. България ще бъде автономно, подвластно княжество с народно християнско правителство и народна милиция.
Окончателните граници на българското княжество ще се установят от една Руско-Турска комисия преди изпразването на Румелия от руските войски. Тази комисия в работата си ще вземе предвид нужното изменение на общото очертание на границите, според началата на народността в болшинството на пограничните жители, съобразно с основните положения на мира, тъй също и топографическите нужди и практическите интереси за съобщенията на местното население.
Пространството на Княжество България е показано в общи черти в тук приложената карта, която ще служи за основание при окончателното определяне на границите. Като остави новата граница на княжество Сърбия, пограничната черта ще следва западната гра­ница на каазата Враня по бърдото на планините Кана даг. След като се възвие, тя ще следва към западните предели на каазите Куманово, Кочани, Калканделе до планината Кораб; от тук по реката Велещица до съединението й с Черна Дрина. Като се отправи на юг по Дрина и западната граница на Охридската кааза, към планината Кина, границата следва по западните предели на каазите Корча и Старово до планината Грам. После достига границата през Костурското езеро, реката Мъгленица, по течението на която следвайки, минава южно от Янина (Вардар Енидже) и се отправя през усти­ето на Вардар и през Галико към селата Парага и Сарай кьой; от тук през средата на езерото Бешик гьол ще върви към усти­ето на реките Струма и Кара су, и покрай морското крайбрежие до Буру гьол; после границата отива в северозападно направление към планината Чал тепе и през Родопските бърда до планината Крушово, през Кара Балкан, Ешек Колаги, Чепелион, Караколас и Ишиклар до реката Арда. Оттук границата ще се отправи в на­правление към гр. Мустафа паша, и като остави Одрин на юг, през селата Суютлу, Кара Хамза, Арнаут кьой, Акарджа и Енидже ще допре до реката Теке дереси. После ще следва течението на Теке дереси и Чорлу дереси до Люле Бургаз и оттук през реката Суджак дере до селото Серген през височините, границата ще се от­прави направо към Хеким Табиеси, гдето ще допре до Черно море. Побрежието на Черно море ще остави границата при Манкалия, и направлявайки се на длъж до южната страна на санджака Тулча, ще свърши на Дунава над Расово.
Чл. 7. Князът на България ще се избира от населението свободно и ще се потвърди от Портата в съгласие със Силите. Никой член от царствующите династии на Великите Европейски Сили не може да бъде избран за княз на България.
В случай, че би останало вакантно княжес[ко] достойнство на Бълга­рия, избирането на Княз ще стане при същите условия и форми.
Едно събрание от български първенци (нотабили), свикано в Пловдив или Търново, ще изработи, преди избирането на княза, под наблюдението на един императорски руски комисар и в присъствието на един Турски комисар организацията на бъдащето упра­вление на България, както стана в Крайдунавските княжества в 1830 год. след мира в Одрин.
В местата, гдето българите са смесени с турци, гърци и власи (куцовласи) или с други, ще се вземат във внимание при изработването на органически устав, правата и интересите на тия на­родности.
Въвеждането на новото управление в България и надзора за неговото прилагане ще се повери за две години на един Руски комисар. На края на първата година от въвеждането на новото управле­ние, Европейските кабинети — ако се счете за нужно и ако върху това се достигне до известно споразумение между Русия, Високата Порта и Европейските кабинети — ще бъдат присъединени специални деле­гати към Руския комисар.
Чл. 8. Турската войска няма да пребивава повече в България и всички крепости ще се съборят на разноски на местното правител­ство. Високата Порта ще има право да разполага с военните при­паси и други ней принадлежащи предмети, които са останали в кре­постите, изпразнени по силата на примирието, сключено на 19/31 яну­ари, както и върху онези предмети, които се намират в крепостите Шумен и Варна.
До съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна за запазване на порядъка, безопасността и спокойствието, и на която числото по-късно ще се определи, чрез споразумение между Турското правителство и Руския императорски кабинет, руските войски ще окупират страната и в случай на нужда ще указват съдействие на комисаря. Това военно завземане (окупация) на страната ще има приблизителен срок от две години.
Числото на руския окупационен корпус състоящ се от 6 дивизии пехота, две дивизии конница, която ще остане в България след изпразването на Турция от Императорската войска, не може да бъде повече от 50 000 души; окупираната земя ще тегли разнос­ките за подържането на тази войска. Руската окупационна войска в България ще се съобщава с Русия не само чрез Румъния, но и чрез Черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето тя през време на окупацията ще може да си направи нужните й складове.
Чл. 9. Количеството на годишния данък, който България ще плаща на Турция като го внася на оная банка, която по-късно ще бъде означена от Портата, ще се определи чрез едно споразумение между Русия, Турското правителство и другите Европейски кабинети на края на първата година от функционирането на новите учреждения. Този данък ще се определи според средното число на приходите от цялата територия на княжеството.
България ще поеме върху си задълженията и тежестите на Турското правителство, срещу дружеството на железниците Русчук — Варна, по споразумение между Високата Порта, правителството на княжеството и администрацията на дружеството. Уреждането на други железни линии, които минават през княжеството също се предоставя на споразумението между Високата Порта, правителството на България и администрациите на интересующите се компании.
Чл. 10. Високата Порта ще има право да си служи с един път през България за превозване на войските и на военните си припаси и храни в онези провинции, които лежат отвъд княжеството и обратно. За да се избегнат затрудненията и недоразуменията между Високата Порта и правителството на България, ще се направи един особен правилник, който ще обезпечава военните нужди на Високата Порта. Тоя правилник ще се приготви в разстояние на 3 ме­сеца от утвърждението на настоящия акт.
От само себе си се разбира, че това право се отнася само за редовните царски войски, и че следователно, нередовните, башибозу­ците и черкезите са съвършено изключени от него.
Високата Порта си запазва още правото да прекарва през княжеството пощата си и да държи една телеграфна линия. Тези два пункта ще се наредят по горепоменатия начин и за горепоменатия срок.
Чл. 11. Турски или други землевладелци, които биха отишли да живеят вън от княжеството, ще могат да задържат недви­жимия си имот в княжеството, като го дадат на други в наем или под управление. Турско-Български комисии, под наблюдение на Руски комисари, ще заседават в центровете на населението, за да решат окончателно в продължение на две години всички въпроси, които се касаят до признаването на недвижимия имот, и с които са свързани интересите на турци и на други.
Подобни комисии ще бъдат натоварени да решат в разстояние на две години всички въпроси, които се отнасят до начина на про­даването, експлоатирането или употреблението в полза на Високата Порта, на държавните имущества и на Вакъфите. На края на горе­поменатия срок от две години, всичкия имот не потърсен ще се продаде публично и сумата му ще се употреби за поддържане на хри­стиянски и турски вдовици и сираци — жертва на последните събития.
Жителите на Княжество България, които пътуват или живеят в други части на Европейска Турция, ще се подчиняват на турските закони и власти.
Чл. 12. Всички крайдунавски крепости ще се съборят. За напред не ще има никакви укрепления по бреговете на Дунава, нито военни кораби във водите на княжествата: Румъния, Сърбия и България, с изключение на обикновените стационери и леки кораби за изпълнение на речната полиция и митническото управление.
Правата, обязаностите и преимуществата на международната ко­мисия по долния Дунав остават непокътнати.
Чл. 13. Високата Порта поема върху себе си възстановяване плаването на Сулинския ръкав и обезщетението на частните хора, чиито имущества са пострадали вследствие войната и прекъс­ване плаването по Дунава, като определи за този двоен разход една сума от 500 хиляди франка от ония суми, които й дължи Дунавската комисия.
Чл. 14. В Босна и Херцеговина ще се въведат незабавно Евро­пейските предложения, които се съобщиха в първото заседание на Цариградската конференция на турските пълномощници, с онези, ко­ито ще станат по общо споразумение между Високата Порта, Руското и Австро-Унгарско правителства. Недоборите не ще се изискват, а текущите доходи на тези провинции до 1 март 1880 г. ще се употребяват изключително за обезщетенията на домочадията на бежанците и на онези жители, които бяхa жертва на последните събития без разлика на народност и религия, както и за местните нужди на стра­ната. Сумата, която след този срок ежегодно ще се плаща на цен­тралното правителство, ще се определи по особено споразумение между Турция, Русия, и Австро-Унгария.
Чл. 15. Високата Порта се задължава да въведе добросъвестно в о[стро]в Крит органическия устав от 1868 г., като има предвид желанията, изразени вече от туземното население.
Подобен устав, съобразен с местните нужди, ще се въведе тъй също и в Епир и Тесалия и в другите части на Европейска Турция, за които настоящия акт не предвижда особена администра­тивна организация.
Особени комисии, в които туземното население ще вземе ши­роко участие, ще се натоварят във всяка провинция, за да изработят подробностите по новия устав. Резултатът от техните работи ще се подложи на разглеждане от Високата Порта, която, преди да ги тури в действие, ще се посъветва с Руското правителство.
Чл. 16. Понеже, в изпразнените от руските войски места, заемани от тях в Армения, и които ще се повърнат на Турция, би могло да даде повод на сплетни, които биха могли да бъдат опасни за добрите отношения на двете земи, то Портата се задължава без отлагане, да тури в действие подобренията и реформи­те, които се налагат от местните нужди на провинцията населени от арменци, и да гарантира тяхната безопасност от кюрдите и черкезите.
Чл. 17. Пълна и неограничена амнистия ще дарува Високата Порта на всички отомански поданици, които са се компрометирали в послед­ните събития, и всички лица, които са затворени или заточени по тоя повод тутакси ще се освободят.
Чл. 18. Високата Порта ще вземе в особено внимание мнението изразено от комисарите на посредническите сили относително владе­нието на градът Котур, и се задължава да направи потребното за окончателното определяне на турско-персийската граница.
Чл. 19. Военното обезщетение и загубите причинени на Русия, които Н. В. Руския Император иска, и които Високата Порта се задължава да заплати са следующите:
а. 900 милиона рубли военни разноски (поддържане на войската, попълване припасите, и военните поръчки);
б. 400 милиона рубли за загубите и повредите, които се нанесоха на южното крайбрежие на Русия, на експортната търговия, на индустрията и на железниците;
в. 100 милиона рубли за повреди и загуби, причинени от нашествието в Кавказ;
г. 10 милиона рубли обезщетение за интересите на руските поданици и заведения в Турция.
Всичко 1410 милиона рубли.
Като взема във внимание финансовите затруднения на Турция, и в съгласие с желанието на Н. В. Султана, Руския Цар се съгласява да замени изплащането на по-голямата част от горната сума със следните териториални отстъпки:
а. Тулчанският санджак, т. е. каазите Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Баба даг, Хърсово, Кюстенджа и Меджедие, както и островите на делтата и Змийните острови, понеже Русия не желае да вземе тия земи и островите на делтата, запазва си правото да ги размени срещу онази част от Бесарабия, която тя отстъпи по силата на Парижкия Трактат в 1856 г. и която на юг се определя от долината на Килийския ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделението на водите и за риболовството ще се реши от една Руско-Румънска комисия в разстояние на една година, след одобрението на мирния договор.
б. Ардахан, Карс, Батум, Баязид, и територията до Соганлък. В общи черти новата граница ще има следующия вид: като остави бреговете на Черното море, границата ще следва гребена на планините, които делят притоците на реките Хопа и Чарух до селата Халат и Бешагет; после границата отива през върховете на планините Дервеник Геки, Хорчезор и Беджегин даг, през гребена, който дели притоците на реките Фортум чай и Чарух и през височините при Яла Векин до селото Векин Килиса на река Фортем Чай; оттук следва границата по бърдото Севри даг до пла­нинския проход със същото име, като мине на юг от селото Нориман; тя ще се възвие после към югоизток, ще иде към Зевин за селата Хардост и Хорасан, ще се упъти на юг през бърдото на Соганлук до селото Гиличман; после през гребена на Шариан даг, ще стигне 10 верста южно от Хамур в прохода на Мурад чай. После границата ще отиде на длъж по гребена на Аллах даг и по върховете на Хоре и Тандуре южно от долината на Баязид, и ще удари на старата турско-персийска граница на юг от езерото Казъл гьол.
Окончателните граници на територията, присъединена към Русия, които са означени на прибавената тук карта, ще се определят от една комисия състояща се от руски и турски делегати. Тая комисия при работите си ще има пред вид, както топографията на местата, тъй и условията за доброто управление и за спокойствието на страната.
в. Земите споменати в а) и б) ще се отстъпят на Русия в замяна на сумата един милиард и сто милиона рубли.
Колкото се отнася до остатъка от обезщетението, с изключение на 10-те милиона, дължими на руските поданици и заведения в Тур­ция, т. е. до 300 милиона рубли, начинът за тяхното плащане и нужните гаранции ще се определят по споразумение между Руското Императорско правителство и това на Н. В. Султанът.
г. 10-те милиона рубли, които се искат за обезщетение на руските поданици и заведения в Турция, ще се плащат постепенно — след като исканията на заинтересуваните лица и учреждения се разгледат от Руското посолство в Цариград и се съобщят на Високата Порта.
Чл. 20. Високата Порта ще вземе действителни мерки, за да свърши по приятелски начин всички висящи от няколко години спорове на руските поданици, които полюбовно ще обезщети като без отлагане тури в изпълнение съдебните решения.
Чл. 21. Жителите на земите отстъпени на Русия, които би по­желали да живеят вън от тези земи, са свободни да се оттеглят, като продадат недвижимия си имот. За тази цел им се дава срок от три години, след одобрението на настоящия акт. След тоя срок жителите, които не са се изселили и не са продали недвижи­мия си имот ще останат руски поданици. Недвижимия имот, който принадлежи на държавата или на богоугодни заведения, лежащи вън от споменатите земи, трябва тъй също в срок от три го­дини да се продаде по начин, който ще се установи от специална руско-турска комисия. Същата комисия ще се натовари да определи начина, по който турското правителство ще може да си вземе обратно военните и боеви припаси, храната и държавния имот, който би се намерил в местата, отстъпени на Русия, а сега още незаети от руската войска.
Чл. 22. Руските духовни лица, поклонници и калугери, които пътуват и живеят в Европейска и Азиатска Турция, ще се ползу­ват със същите права, преимущества и привилегии, каквито имат духовните лица на другите народности. Правото на официална за­щита се признава на Императорското Руско посолство и на руските консулства, както по отношение на споменатите лица, тъй и на техните имущества, духовни заведения и благотворителните учреждения в Светите места и другаде.
Атонските руски калугери (монаси), ще запазят прежните си имущества и привилегии и ще се ползуват в трите монастира, които им принадлежат, както и в принадлежащите към тях учрежде­ния със същите права и привилегии, каквито са дадени и на другите духовни заведения и монастири в Атон.
Чл. 23. Всичките трактати, договори и задължения, които са сключени по търговски въпроси, по подсъдност и относно положе­нието на руските поданици в Турция и които вследствие войната бяха изгубили силата си, влизат отново в сила, с изключение на ония ограничения, които настоящия трактат отменява. Двете прави­телства влизат отново по всички задължения от търговски характер, както и други, в същото положение, в каквото се намираха преди обявяване на войната.
Чл. 24. Босфора и Дарданелите ще бъдат отворени, както във военно, тъй и в мирно време за търговските кораби на неутралните държави, които (кораби), излизат от руските пристанища или оти­ват в тях.
Високата Порта се задължава следователно, да не поставя за напред пред пристанищата на Черното и Азовско морета фиктивен блокус, с който би се отдалечила от духа на декларацията, подписана на 4 април 1856 год.
Чл. 25. Руската войска ще изпразни Европейска Турция, освен България, в три месеца след сключване на окончателния мир между Н. В. Руския Император и Негово Величество Султана.
За да се спечели време и да се избегне дългото задържане на руски войски в Турция и Румъния, една част от императорската войска може да се отправи към пристанищата на Черното и Мраморно морета, за да отплува за Русия с кораби, които принадлежат на руското правителство, или които ще бъдат наети за тая цел.
Азиатска Турция ще се изпразни в разстояние на шест месеца след сключването на окончателния мир, и руските войски ще могат да отплуват от Трапезунд, за да се върнат през Кавказ или Крим в Русия.
Изпразването ще почне тутакси след размяната на ратификациите.
Чл. 26. Догдето императорските войски стоят в местата, които според настоящия акт ще се върнат на Високата Порта, управ­лението и порядъка ще останат в същото положение, както са били през време на окупацията. Високата Порта през това време и до съвършеното оттегляне на всички войски не може да вземе никакво участие в управлението.
Турските войски не могат да влизат в местата, които ще се възвърнат на Високата Порта и Високата Порта не може да упраж­нява в тях своята власт, до гдето не се предизвести за всяко место и всяка област, които ще се изпразнят от руските войски, назна­чения от Високата Порта за тая цел офицер.
Чл. 27. Високата Порта се задължава да не преследва по никой начин и да не позволява да се преследват турските поданици, които са се компрометирали поради сношенията им с руските войски във време на войната. В случай, че някои лица бих желали да последват със своите фамилии руските войски, турските власти няма да се противят на това.
Чл. 28. Тутакси, след потвърждение на първоначалните усло­вия на мира, военнопленниците ще се повърнат взаимно от едната и от другата страна под грижата на особени комисари, които ще се назначат от двете страни, и които ще отидат за това в Одеса и Севастопол. В разстояние на шест години турското правителство ще изплати в 18 вноски всичките разноски по издържането на пленниците, които ще му се върнат, според сметките представени му от горепоменатите комисари.
Размяната на пленници, между отоманското, румънското, сръбското и черногорското правителства, ще се извърши на същите осно­вания. Само в паричните изплащания числото на повърнатите от турското правителство пленници ще се изважда от числото на тия, които ще му се повърнат.
Чл. 29. Настоящия акт ще се одобри от Т. Величества Руския цар и Султанът на Отоманите, и ратификациите ще се разменят в продължение на 15 дни, или ако може по-рано, в Петерсбург, гдето същевременно ще стане споразумението, где и кога условията на настоящия акт ще се облечат в тържествената форма, присъща на мирните договори. Впрочем, от само себе се разбира, че всич­ки договорящи страни се считат формално свързани чрез настоя­щия акт от минутата на неговото потвърждение.
За уверение на това, пълномощниците на двете страни подписаха тоя акт и сложиха печатите си.
Направен в С. Стефано на деветнадесети февруари, хилядо осемстотин седемдесет и осма година.
Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.
Последна алинея на чл. 9-и от акта по предварителните прего­вори за мира, подписан днес, 19 февруари (3 март) 1878 г., която е била пропусната и която съставлява неразделна част от речения член:
Жителите на Българското княжество, които ще пътуват или ще се установят в другите части на Отоманската империя ще се подчиняват на отоманските закони и власти.
Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 год.
Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.
Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925). С предговор от проф. Ст. Баламезов. С., 1925, с. 306-316 и в Г. П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, с. 238-273. Вж. и От Сан Стефано до Париж (1878-1947. Най-важните договори на България.съставителство, предговор и библиография Ц. В. Билярски. С., 2009, с. 30-40.

№ 8
Конвенция за окупация на остров Кипър от Англия. Отбранителен съюз между Великобритания и Турция

4 юни 1878 г.

…………….
Чл. 1. В случай че Батум, Ардахан, Каре или някой от тези градове бъдат задържани от Русия и ако в бъдеще бъде направен някакакъв опит от Русия да се сдобие с някоя друга част от териториите на н. и. в султана в Азия, определени с окончателния мирен договор, Англия се задължава да се присъедини към н. и. в. султана за защита на въпросните територии със силата на оръжието..
В замяна Н. И. В. Султанът обещава на Англия, да въведе необходимите реформи (които ще бъдат установени по-късно от двете сили) в областта на управлението и закрилата на християните и други поданици на Високата Порта, които се намират на въпросните територии; за да може да се даде на Англия възможност да осигури необходимите средства за изпълнение на своето задължение, н. и. в. султанът се съгласява освен това остров Кипър да бъде окупиран и управляван от нея. Публ. в Международни актове и договори (1648-1918), с. 141-142.
http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 4:03 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
№ 9
Конвенция, сключена между България и Русия за изплащането от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските войски, съгласно Берлинския договор

Подписана в Петербург на 16 юни 1883 година. Утвърдена на 24 декември 1883 година. Публикувана в „Държавен вестник“, бр. 2/1884 година.

УКАЗ
№ 1144.
НИЙ АЛЕКСАНДЪР I.
С Божия милост и народната воля
Княз на България
Прогласяваме:
Народното Събрание прие, Ний утвърдихме и утвърдяваме следующата
КОНВЕНЦИЯ
за изплащанието от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер[аторски] войски, съгласно с определенията на Берлинский договор, сключена между България и Русия.

Правителството на Негово Височество Българският Княз и Правителството на Негово Величество Руският Император, желающи да регулират начинът на изплащанието към Русия, разходите по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски,
Съгласно с определенията на Берлинския договор, назначиха за свои пълномощници, именно:
Негово Височество Князът на България:
Управляющий Министерството на Външните Дела на Българското Княжество, Кириак А. Цанков, и Негово Величество Всеросийский Император:
Министъра си на Външните Дела и Държавний Секретар, Николай Гирс,
Които, като показаха пълномощията си, намерени в добра и надлежна форма, се съгласиха върху следующите членове:
Член I. Княжеското Българско Правителство припознава да дължи на Руското Императорско Правителство за разходите, по окупацията на Императорските Руски войски, съгласно с определенията на Берлинский договор сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двесте петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.
Член II. Княжеското Правителство задължава се да изплати този дълг както следва:
На 1/13 септември 1884 г. четиристотин хиляди рубли; в разстояние на дванадесет години от 1881 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока, на 1/13 януари, на 1/13 юли на всяка година, сиреч на всеки от тези два срока, по четиристотин хиляди рубли;
На 1/13 януари 1890 г. четиристотин хиляди рубли и на 1/13 юли от същата година остатъкът, двесте осемнадесет хиляди двесте петдесет рубли и четиридесет и три копейки.
Член III. Упоменатите изплащания във II чл. ще се правят от Княжеското Правителство на Народната Банка в София, в името и на заповедта на Императорското правителство в левове (или франки) според курсът на деня от датата на изплащанията.
Член IV. Императорското правителство отказва се от да изисква изплащанието на каквато и да е лихва, върху количеството на въпроснийт дълг, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписванието настоящето споразумение, тъй също и от датата на това подписвание до пълното издължение на дългът.
Член V. Настоящето споразумение ще се ратифицира, и ратификациите ще се разменят в С[анкт] Петерсбург, в едно разстояние от шест седмици, или по-рано, ако може да стане.
За удостоверение на което упълномощниците на двете страни подписаха настоящето, в два екземпляра, и приложиха печатите си.
Направено в С[анкт] Петерсбург на шестнайсети юни хиляда осемстотин осемдесет и третята година.
За Русия Гирс (м. п.)
За България К. А. Цанков (м. п.)
II. Заповядваме, щото настоящата Конвенция да се облече с Държавний Печат и обнародва в „Държавен Вестник“.
III. Изпълнението на настоящий указ се възлага на Наший Министерский Съвет.
Издаден в Нашат Дворец в София на 24 декември 1883 година.
На първообразното със собствената ръка на Негово Височество написано: Александър.
Приподписали: Председател на Министерския Съвет и Министър на Вътрешните Дела: Д. Цанков; Министър на Външните Дела и Изповеданията: М. Балабанов; Министър на Финансите: Г. Начович; Министър на Общите Сгради, Земледелието и Търговията: Т. Икономов; Министър на Правосъдието: К. Стоилов; Министър на Народното Просвещение: Д. Моллов.
Публ. във в. „Държавен вестник“, С., 1884, бр. 2, с. 10–11.
(Тук ще цитирам бележките на Д-р Б. Кесяков, които гласят: Съгласно чл. 22 от Берлинския договор се предвиждаше оставането в Княжество България и Източна Румелия на руски окупационни войски за срок от 9 месеца. Тия войски се определяха в състав от шест дивизии пехота и две дивизии конница в размер на не повече от 50 000 души. Разноските за издръжката им по изричния текст на договора трябваше да понесе окупираната от руските войски земя.
През май 1881 година в Петерсбург биде съставена комисия, която да определи точния размер на тия разходи. Със специален доклад („Журнал особаго совещания представителей Министерств“) същата определила като дължими, само ония разходи, които се отнасяли непосредствено до издръжката на окупационните войски – строеви и нестроеви. Окончателно фиксираната сума за периода от 1 януари до 1 август 1879 година възлизала на 21 236 500 книжни рубли и 87 копейки.
От тая сума половината – 10 618 250 кн. рубли и 43 Ѕ коп. останала като дълг на Княжеството, а другата – на автономната област (Източна Румелия). На 19 ноември 1881 година Руското Правителство с нота поискало изплащането на дългът. Обаче, поради още неустановеното финансово положение на Княжеството, чрез Конвенция, горното плащане било разсрочено за един период от 12 години, без лихви за миналото време до окончателното издължаване. Поради Съединението и разходите по Сръбско-българската война, плащанията още в самото начало били затруднени, нередовни. Към 1/13 януари 1891 година е била останала неиздължена сумата от 5 018 250 кн. рубли и 43 1/2 коп. Това е дало повод на 20 юли 1896 година да се постигне ново съглашение и разсрочване помежду двете правителства за срок от още 6 години. Едвам през 1902 година остатъка от още 3 600 000 кн. рубли бил ликвидиран от произведението на българския държ[авен] 5 % заем (гл. Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878–1925), с. 196).
Дългът на Източна Румелия за окупационните разходи, след акта от 5 април 1886 година – Съединението, преминал върху Княжеството. На 30 януари 1898 год. Руското Правителство предложило амортизирането му да стане на базата – конвенцията от 1883 год., като първата платка се извърши на 1 януари 1903 год. Министерският съвет на 27 октомври 1898 год. приел това предложение. През 1902 година финансовите условия наложили на българското правителство да измоли нова отсрочка, дори на I-то плащане, което вместо на 1 януари 1903 година да започне от 1 януари 1908 година. След контра предложения и други някои условия поставени от Русия, обаче не приети от българското правителство, на 25 октомври 1903 година Министерския съвет упълномощил Министъра на външните работи и изповеданията да започне преговори и подпише с руското правителство конвенция по изплащане на дълга. След една дълга полемика изложена в Официалното издание на Министерството на външните работи и изповеданията – 1911 година под надслов: ,,Дипломатическа преписка по изплащане окупационния дълг на бившата Източна Румелия от 30 януари 1898–15 декември 1911 година“ е била сключена конвенцията от 6/19 февруари 1912 година (гл. горе). (Подроб. гл. д-р Т. Стоянов – Окупационният дълг на България 1911 година.)
http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 4:09 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Истината – независимостта си платихме с българска кръв, а разпокъсването на земите ни с руска

Последна редакция на 02/03/15 10:54

Да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ

Георги Георгиев, специално за Faktor.bg

На 3 март 1918 г. Русия е принудена да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор.

ПРЕД ПОБЕДИТЕЛЯ БЪЛГАРИЯ!!!

С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.

Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.

Точно на 3 март!

По искане на победителя България и нейния министър-председател Радославов към съюзниците Германия, Австро-Унгария и Турция церемонията е изтеглена с няколко дни за да бъде подписан точно на тази дата.

Като отговор на цялата антибългарска политика на Русия, разкъсването на българските земи със секретните й договори от 1876 г. и 1877 г. – Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, станали основа на Берлинския договор.

Заради провала на Цариградската конференция, потвърдила от всички Велики сили територия на България в етническите и религиозни граници на Българската екзархия и преобладаващо българско население на над 200 000 кв. км.

Заради непризнаването на Съединението и съпротивата срещу него.

Заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация.

Заради организирането на преврати, метежи, убийства на български политици.

Заради непосилната издръжка на руския окупационен корпус, както сами са си го кръстили в чл. 8 от временния Сан-Стефански мирен договор и заложен със същия текст в чл. 22 на Берлинския договор – издръжка, която българският народ изплаща до 1902 г.

Заради вероломното нападение над България през 1916 г.

Още по времето на Екатерина Русия започва разширяване на юг с цел завоюване на нови зърнодобивни райони, излаз на Черно море и проливите. През 18 век династия Романови и руското дворянство създават грандиозния план за образуване на гръцка империя под властта на Романови върху развалините на Османската империя. Тази идея няма да напусне руския империализъм през целия 19 век. До средата на 19 век руската дипломация залага изцяло на гръцката Мегали идея за осъществяване целите на руския империализъм за пълна доминация на Балканите и Проливите и разширяване пределите на империята, като чрез използване на борбата на гърците за национална независмост се опитва да разшири влиянието си на Балканския полуостров и последваща експанзия.

Едва когато през 1860 г. Българската екзархия заявява своите претенции за самостоятелност и независимост, руската дипломация и правителство осъзнават, че са изправени пред един народ с ясно осъзнати цели за постигане на национална независимост и зараждаща се национална кауза. Народ, който по численост и възможности надвишава по брой всички останали етноси на Балканите.

Народ, който може да се окаже пречка за осъществяване на плановете на империята.

Веднага след като Георги Раковски издава брошурата си „Руската убийствена политика за българите” през 1861 г. Русия оказва силен натиск върху Сърбия и Влашко брошурата на Раковски да бъде иззета и унищожена. Руският консул в Белград поставя ултиматум на сръбските власти Първа българска летия да бъде разтурена.

Започналата да набира сили и воля за обявяване на независимост Българска екзархия също попада под ударите на коварната и двулична имперска политика. В същата 1861 г. по настояване на княз Лобанов - руският консул в Цариград и тримата български владици са заточени в Диарбекир в опит да се спре единението и обявяване независимостта на Българската екзархия.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от 220 000 кв. км., включващи всички земи, населени с преобладаващо българско население вкл. Добруджа с цялата делта на Дунав, Пиротско и Нишко (почти половин Сърбия днес се намира на тази територия), цяла Македония и голяма част от Беломорието и Тракия.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/c...

За втори път нашите владици са заточени през 1872 г. по искане на следващия консул в Цариград – граф Игнатиев в опит да спре единението на българската нация.

В същата година Руската църква и Вселенската патриаршия обявяват схизма против Българската църква.

След избухването на Априлското въстание Русия спешно подписва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумени, с което цели да предотврати образуване на българска държава или в случай на разпадане на Османската империя да не се допусне образуване на голяма и сплотена България. На 15 януари 1877 г. по време на Цариградската конференция Русия препотвърждава споразумението и подписва секретната Будапещенска конвеция. На следващия ден руският консул в Цариград Граф Игнатиев започва саботиране на Цариградската конференция и обещава на Турция гарантирани територии в европейската част, което се и случва с Берлинския договор.
В Априлското въстание и Руско-Турската война българският народ дава около 30 000 жертви в бой и общо около 200 000 жертви заедно с цивилното население.
Руската армия дава общо 15 000 жертви, много от тях финландци и украинци...

Цената на нашата независимост

е платена с българска кръв, а цената за разкъсването на българските земи е платена от руските жертви.
Но Русия успява да постигне своето – слаба, разкъсана и уязвима България – малкото княжество България, управлявано от временно руско военно управление, васална Източна Румелия, подарена Северна Добруджа на Румъния като компенсация за анексираната от Русия Бесарабия, подарени на Сърбия Пиротско и Нишко, умишлено оставени в територията на Османката империя Македония, Беломорие и Южна Тракия.

През 1885 г. българският народ и неговите политически водачи намират сили да се опълчат на Империята и прогласяват Съединението. Тогава верният слуга на Русия – Сърбия ни напада в гръб за да бъде разбита от малката и храбра българска армия, а руските офицери на служба в българската армия позорно напускат бойните редици преди да влязат в сражение. След разгрома на Сърбия Руската империя къса дипломатически отношения с България за цели 10 години и ги възстановява едва когато платени агенти на руския империализъм подло съсичат великият Стефан Стамболов насред София.

(В последващи статии ще предоставя достъп и до секретните грами на руските консулства в София, Пловдив, Цариград и Букурещ, както и отговорите на руския външен министър Гирс, някои от тях с лична резолюция от руския император, за да се уверите в изключителната подлост и коварство на антибългарската политика на Русия – организиране на преврати и метежи с цел завземане на властта в Княжество България и присъединяването му като губерния към Руската империя, финансиране на въоръжени шайки, които да нахлуват в Източна Румелия с цел дестабилицзация и предизвикване на повторна окупация, обсъждане на мерки, които да предизвикат султана да възрази официално срещу Съединението, за да може България да бъде обвинена официално в нарушаване на Берлинския договор, финансиране на политически структури, както и организирането на убийства на български политици, б.а.).

Заговорът за погромът над България

осъществен от Гърция, Сърбия и Румъния през 1913 г. отново е организиран и подпомогнат от Руската империя.

За да разберете целите и начинът на мислене на руската имперска дипломация предоставям в превод текста на руска дипломатическа грама от 1914 г.

,,Една мощна България на Балканският полуостров е нашият геополитически кошмар. Тази млада имперска сила, разполагаща с най - могъщата армия в Югоизточна Европа, простряна на две морета, имаща флота и в Черно и в Средиземно море, би могла да овладее и Проливите, и егейските острови. С времето нейната сила ще расте неумолимо. Българите вече са достатъчно мощни, за да смажат турците сами, да не говорим за сърби, гърци или румънци. Ние трябва да ги удушим в зародиш, защото една Велика България, съюзник на Германската империя би станала силата, която би ни детронирала от нашия трон и би отрязала достъпът ни до Средиземноморието.''

За да се стигне до нападението...

България се включва сравнително късно в Първата световна война - едва на 14 октомри 1915 г.

Поводът за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 28 юни 1914 година от сръбския студент Гаврило Принцип в Сараево.

Източният фронт първоначално започва от Балтийско море и достига до границите на Румъния, а след нейното влизане във войната през 1916 година – до Черно море. Военните действия започват през август 1914 година с настъпление на Русия срещу Германия в Източна Прусия и срещу Австро-Унгария в Галиция. В северната част на фронта руснаците бързо са спряни с битката при Таненберг, но в битката за Галиция постигат успех и германците са принудени да изпратят подкрепления, за да спрат напредването им към Краков. През пролетта на 1915 година Централните сили преминават в настъпление и до средата на годината овладяват по-голямата част от Полша и стабилизират трайно новата фронтова линия.

Дълго време България е убеждавана и от двете главни сили (Антантата и Тройният съюз) да се включи във войната. В крайна сметка България застава на страната на Тройния съюз, с което Съюзът си осигурява изключително силен и важен партньор на Балканите.

Изборът е предопределен от цялата антибългарска политика на Руската империя, обрекла на разкъсване българските земи и възможността българският народ да осъществи най-сетне националния си идеал – обединение на всички български земи под покрива на Царство България.

Не е възможно в рамките на една статия да се проследят всички бойни действия на българската армия, нито да се опише саможертвата и героизма на българските войници и офицери. За целта бих препоръчал да се запознаете с едно блестящо научно изследване на историка Янко Гочев и неговата трилогия „Руската империя срещу България”, където ще намерите и подробни данни за голяма част от описаните по-горе факти и обстоятелства.

Още през 1915 г. антибългарската имперска пропаганда в Русия започва да обвинява България в предполагаемо „предателство” и „измяна” на т.нар. славяство и т.нар. православие (все едно, че те са запазена марка на Руската империя).

На 14.10.1915г., ескадра от руския Черноморски флот атакува Варна. Бомбардировката се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските войски в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Това е подъл удар в гръб от т.нар. „освободител”.

Още преди официално обявяване на войната, когато все още България пази неутралитет в периода май-октомври руски миноносци общо 14 пъти наближават българските брегове и обстрелват българския бряг с цел сплашване.

Бомбардировката на Варна

е запланувана далеч преди влизането във война на България като план на руското Главно командване за завземане на черноморските ни пристанища Варна и Бургас и е лично одобрена от руския Император Николай II.

В 7.30 ч. сутринта два руски хидроплана започват да кръжат над Варна и пускат бомби. След един час започва и артилерийски обстрел от руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки . Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Бомбардират централната гъсто населена част на града повече от един час.

По щастливо стечение на обстоятелствата в близост до Варненския залив се намират две немски подводници U-7 и U-8. Когато научават за бомбардировката те незабавно влизат в залива и атакуват с торпеда агресора. Торпеда се взривяват в предпазните мрежи на руските кораби и те бързо се изтеглят.

При появата си над водата в близост до брега подводниците са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с ,,Ура’’ и бурни ръкопляскания.

След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий”.

През следващите месеци следват нови атаки и бомбардировки на Варна, Балчик, Каварна и на военноморските ни бази, което принуждава България през 1916 г. да се снабди със собствен флот от подводници.

Така България става единадесетата държава в света, която има на въоръжение подводен флот.

На 17 август 1916 г. Румъния подписва договор за присъединяване към Антантата, извършва мобилизация и на 27 август обявява война на Австро–Унгария. Това принуждава българите да прехвърлят войскови сили на север. Формирана е Трета армия начело с генерал Стефан Тошев.

На 1 септември България обявява война на Румъния с една единствена цел – да освободи Добруджа и да си върне изконните български земи, предадени на Румъния от Русия още с Берлинския договор и доокрадени от Румъния през 1913 г. отново с дипломатическото съдействие на Русия.

На Добруджанския фронт е дислоцирана 3- та Българска армия на ген. Стефан Тошев. Противници на 3-та Българска армия са румънски войски, руският корпус на ген. Андрей Зайончковски, както и сръбски части.

В корпуса на ген. А. Зайончковски влизат 61-ва и 115-та пехотни дивизии и една кавалерийска дивизия, с численност 40 000 души.

По-късно 19-та румънска дивизия, разположена в Добрич преминава под командването на руския генерал и така се образува т. нар. Източен корпус – сериозен противник на българската 3-та армия.

В кратки срокове българската войска разгромява напълно крупните румънско-руско-сръбски съединения и прогонва остатъците им отвъд Дунав: На 2 септември Първа конна дивизия настъпва в Добруджа. На същия ден до обяд е освободен Тервел. На 4 септември е освободен Добрич, на 6 септември - Балчик и Каварна. На 7 септември българските части превземат Тутракан. На 8 септември е освободена Силистра, а на 14 -Мангалия. На 22 октомври е освободена Кюстенджа. На 23 - Меджидия. На 25 -Черна вода. На 26 - Хърсово. На 18 декември е освободен Бабадаг. На 22 декември 1916 г. българската войска влиза в Тулча и след това в Сулина. Българите заемат делтата на Дунав. На 3 януари 1917 е освободен Мачин и на 7 - Исакча с което приключва освобождаването на цяла Добруджа от румънска власт.

Румънската столица Букурещ е превзета на 6 декември 1916 г. и окупирана. Българската армия провежда в румънската столица военен в парад заедно със съюзни части. 2/3 от Румъния е окупирана. Разгромът й е тежък - над 250 000 убити, ранени и пленени, окупирани са столицата и по-голямата част от страната.

В сраженията блесва изключителният талант и смелост на Ген Колев, който с неговата Първа конна дивизия на няколко пъти разгромява многократно превъзхождащ по численост противник, а апогеят на бойната му слава е на 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа), когато Първа конна дивизия на ген Колев обкръжава и пленява цялата 265-а Оренбургска дивизия, с командира й и бойното знаме.

В същата 1916 г. след военно споразумение с Франция руски войски нападат България и през Македония. В Солун е дислоцирана 2-ра Специална бригада под командването на Генерал Михаил Дихтерис. Руснаците са прекарани с помощта на френски кораби и въоръжени с френско оръжие. Просто „пушечно месо”. Нямат артилерия, нямат логистика и за няколко месеца са попиляни от българската войска. Според донесенията на щаба на ген. М. Дихтерис само в началото на бойните действия неговата бригада губи 5 убити и 18 ранени офицери и 173 убити долни чинове, 1099 ранени и 128 изчезнали, или общо 1423 души.

В този момент 1-ва Българска армия на охридчанина ген. Климент Бояджиев, настъпваща в направлението Битоля - Лерин – Острово се бие едновременно срещу сръбската армия, две френски дивизии (156-та и 57-а) и руската 2-ра Специална бригада.

Впоследствие, поради числено превъзходство на врага, 1-ва Българска армия е принудена да мине в отбрана и фронтът се стабилизира с окопна война. Само при атаката на Негочанската позиция на 4.10.1916г. руската бригада губи 250 души. За да се придвижат от Негочани до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при атаките, предприети на 6 и 14.10.1916г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората.

Впоследствие съгласно заповедта на Главнокомандващия съюзните войски N 2139 /3 от 11/24.11.1916 г. 2-ра Специална бригада влиза в състава на 1-ва Сръбска армия.

През октомври 1916 г. на Солунския фронт пристигат нови подкрепления от Русия - 4-та Специална бригада. Тя също влиза в състава на Сръбската армия.

В самия край на 1916 г. съгласно решението на щаба на Източната армия в Солун руските войски преминават към отбрана на Солунския фронт. Близо 50% от личния състав е болен от малария, а огромните загуби демотивират войниците.След абдикацията на Николай II през 1917 г. руските войски продължват да се бият като на помощ на българската армия са пристигат пристигат и германски части.

Само на 9.05.1917 г. 2-ра руска бригада губи 25 офицери, от които 3 убити и 950 войници. До края на май 1917г. руските загуби в завоя на Черна (убити, ранени, изчезнали) достигат 1200 души. 4-ти полк на 2-ра бригада е обезкървен. Той губи 50% от личния си състав. Още по-големи от руските обаче са италианските (2400 души) и френски загуби (4000 души).

Така в пролетните боеве през 1917г. всички съглашенски войски търпят поражение. На 21.05.1917г. щабът на ген. М. Сарай прекратява настъпателните операции на Солунския фронт.Командващият Ген. М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и на 18.05.1917г. изпраща рапорт до ген. М. Сарай за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Според същия рапорт руските загуби в бригадата към този момент са 4400 убити и ранени и 8000 болни.

Ген. М. Сарай приема аргументи на руския си колега и на 24.05.1917г. издава заповед за извеждане на руските войски в тила. 2-та бригада е изтеглена към Екши су. В тила е изтеглена и 4-та бригада. През 1917г. антивоенните настроения по всички фронтове се засилват и обхващат и руските бригади във Франция и Македония.

През януари 1918 г. положението на руските войски в Македония се променя. Заради многото случаи на неподчинения и разпада на дисциплината те са снети от фронта, като предават своя участък на френските си съюзници - 176 -ти френски полк. Руснаците са изтеглени в тила и разпръснати по лагери в Македония. Раздробяването на руските войски цели осуетяване на възможни бунтове.

Най-големият от легерите е във Верия, където са концентрирани 6 000 руснаци. Започва и разоръжаване на личния състав. Несъгласните с този акт офицери са отстранявани от длъжност.

През цялата 1917 г. Руската империя яде пердах по всички фронтове, в самата империя избухва революция. Бойните жертви на империята надхвърлат 2 милиона.

Така се стига и до онзи 3 март

На 3.III.1918г. Русия капитулира пред България, успяла да защити своята териториална цялост и суверенитет пред руската агресия по суша и вода. Новото болшевишко правителство признава поражението на руската армия по всички фронтове.

С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.

Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/a7...

Карта на отнетите от Русия територии, които днес се превърнаха в независими държави.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8a...

Подписан точно на 3 март като символичен отговор на цялата антибългарска политика на Русия, заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация, заради антибългарската политика на империята.

След малко повече от година на 28 юни 1919 г. алчността на Англия и Франция - съюзници на Русия, ще доведе до подписването на един ужасяващо несправедлив договор във Версай с огромни репарации и отнемане на територии за Германия и съюзниците й, който ще заложи бомба в основите на Европа и ще предизвика една още по-разрушителна война. Възползвайки се от това, Русия веднага окупира обратно Украйна още през 1919 г., а година по-късно Грузия и Армения. През август 1939 г. Русия ще подпише приятелски договор с Хитлер, по силата на който ще си разделят Полша, а веднага след това ще анексира балтийските държави и ще нападне Финландия. Година по-късно самите руски дипломати ще поискат от България да се присъедини към съюзникът на Русия – Хитлер и сформирания от него Тристранен пакт.

През 1944 г. Русия отново ще нападне България без нито един български войник да е бил изпратен на фронта и при положение, че България е единствената страна в Европа, която се противопоставя на Хитлер и отказва да депортира собствените си граждани – евреи, като спасява десетки хиляди от сигурна смърт. Тристахиляден окупационен корпус на Червената армия, чиято издръжка е по-голяма от бюджета на България ще окупира родината ни за три години, като ще наложи с терор и убийства с помощтта на верните си мекерета един антибългарски и античовечен режим, а стотици хиляди българи в Македония ще бъдат принудени да се откажат насилствено от род и родина...На власт в България ще бъде поставен марионетен режим, тотално зависим и подчинен на Кремъл.

Но махалото днес се връща със страшна сила, а пиронът, забит в ковчега на руския империализъм на онзи 3 март 1918 г. днес се донабива с общите усилия на всички поробени от една Империя на злото народи.

Последиците от този 3 март един ден ще се окажат фатални за руския империализъм, така както глътката свобода след онзи 3 март 1918 г. за народите на Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Грузия и Армения ги превърна в горди, свободни, независими и достойни народи.

Време е да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ, на личностите, които е отгледал и възпитал за да знаем силата си и да повярваме в нея!

И да почитаме истинският 3 март! Българският!

Не онзи натресен ни от руския империализъм!
http://www.faktor.bg/politika/na-vseki- ... 0-nhu.html


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 5:10 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Национален празник, ли?! Освобождение, ли?!

Във войната на русите срещу Турция няма ни славянско единение, ни братска помощ, има само злато и окупация

Христо Марков

Винаги съм се удивявал, аджеба, какво празнуваме на 3 март!? Сан Стефански договор? Ама той е просто финал на руско-турската война, не носи никакви международни последствия за България, не очертава никакви устойчиви граници, дори не ни фиксира като независима европейска държава. Той е просто предварителен или прелиминарен договор, който временно успокоява две империи. Международният контракт, който урежда промените в Османската империя е подписан в Берлин на 13 юли 1878 г. Несправедлив за българите, да, но такива са историческите факти.

Така още не мога да разбера какво празнуваме на 3 март? И моля без патриотарски изблици…

Та на същите патриотари да припомня нещо скорошно. Национален празник 3 март стана през 1990 г. До тогава бе официален, наред с 9 септември, 1 май, 7 ноември, 8 март… Като национален е честван еднократно от комунистите през 1978 г. по повод 100 годишнината от Освобождението, после пак се нарежда в червената поредица.

И нещо любопитно… Спомняте ли си големият митинг на СДС на 3 март 1990 г. На площада пред бившия царски дворец? Забравил съм кой от ораторите повдигна въпроса, че това е подходящия национален празник и с доза ирония добави: „И освен всичко друго, тази дата е и рожден ден на нашия председател Желю Желев.” Последваха аплаузи от множеството и възгласи „Национален празник, Национален празник”. Не знам дали това е повлияло, но на 5 март , т.е. след два дни, последното комунистическо Народно събрание обяви датата за национален празник. Просто го припомням. За първи път го чествахме на 3 март 1991 г. Като национален.

Иначе 3 март се чества през 1880 г. като „Ден на възшествието на престола на император Александър Втори”, а почти половин век най-популярният ни празник е „Св. Св. Кирил и Методий” – днешният 24 май.

Тия дни пак се зачетох в публицистиката на

великия овчар от Медвен

И установих за пореден път, че при последователя на Стамболов съвсем, ама съвсем няма и грам уважение към Русия, дори напротив. Ето малка част от статията на Захари Стоянов „Социализмът в България”: „Във време на Румелия продаваше се изцяло село Иникой. Отиде да го купува една руска баришня, която си е въобразила, че и братушката е такова животно, каквато е руският мужик. Пазарлъкът с турците станал вече, когато се явява при баришнята една депутация от околните българи: навоселци, изворци, марковчени и пр. Те заявили на баришнята, че България не е Русия, че ако тя посмее да купи селото, то с балон трябва да слиза в имуществата си. И самите продавачи турци на същото основание на стари традиции отказали да продават своето имущество на едно лице”/В. „Свобода”, 20.12.1887 г./ И още малко от Захария в същата статия: „Когато нашите сиромаси освободители /простите солдати/ преминаха в България, още в Свищов те прехапаха език и почнаха да псуват „Проклети братушки! От какво се вие оплаквахте?”. Другояче не можеше и да бъде. Руският селянин, наречен мужик, спи на печката с цялото си семейство, на което за постелка и завивка служи мазния и миризлив кожух. Неговата изба, или къща, прилича на нашите кочини. За градинка, лозици, двор, нови дрешки и пр., той е петимен. Всичкото му съществование принадлежи на помещика, на пристава, на полосната старшина, на попа и пр.” /Текстът на Захари може да се открие и в „Захари Стоянов. Съчинения.” Том 3, 1966, стр. 213-217/.

Винаги съм се питал от какво иде това ръбесто русофобство на народно-либералите Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков, че и на консерваторите.

Скоро открих едно от възможните обяснения.

Става дума за пари, за много пари,

които е трябвало да плати младата държава. И тук няма ни славянско единение, ни братска помощ. Има злато и окупация.

И доказателствата са в официални документи, съзнателно крити и непопуляризирани от историци, анализатори, че и политици.

Може да ги намерите и вие, уважаеми читатели.

Според Указ № 1144, публикуван в „Държавен вестник”от януари 1884 г. се оказва, че „братската помощ” по нашето освобождение е струвала на българския народ 10 500 000 книжни рубли и 43 копейки. По онова време реципрочната стойност на тези „книжни рубли” е точно 32.5 тона злато. Във въпросния брой на ДВ буквално четем: „Ний Александър I с Божията милост и народна воля, княз на българите, провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер/аторски/ Войски, съгласно определението на Берлинский договор”. Т.е. 32.5 тона злато.

Обърнете внимание на думата „окупация”, драги читателю! Излиза, че ний, българите сме платили за окупацията си, а не за освобождението си. Потвърждение за имперските амбиции за „Задунайска губерния” откривам и в първия том на издадената в СССР академична „История на България” през 1954 г., където на стр. 308 буквално четем: „Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели и използваше лозунга на една освободителна война”. Кратко и ясно, даже не е и цинично. Писано е от съветски учени, сталинисти, вероятно и интернационалисти.

Е, донякъде сега разбирам защо гърми така гласът на великия медвенски овчар Захари Стоянов.

Не разумявам, обаче, какво честваме на 3 март?!...

http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-car ... ie-li.html


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Чет Мар 05, 2015 11:15 am 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Какво загуби България на 3 март 1878 година. Две политнекоректни мнения

Трети март някак си подсъзнателно се свързва у нас с началото на съвременна България. Наистина стотиците хиляди, които загиват по фронтовете на войните за национално обединение, дават живота си в името на “Санстефанския идеал”. Този спомен кара дори хора, които иначе са непоклатими антикомунисти, да гледат с укор на сравненията между войната от 1877-1878 г. и съветското нахлуване в България 67 години по-късно. Интересно би било тогава да се разбере какво е накарало българите да крият през септември 1944 г. всичко по-ценно, което са имали по къщите си, при новината за наближаването на “червеноармейци”?

Всички признават, че стратегичната цел на Русия на Балканите е завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. За да стигне дотам обаче, Русия трябва да прегази най-напред Румъния и България, което означава, че балканската стратегия на руските царе е несъвместима със самото съществуване на България като държава. За това има обилен документален материал. Например в своето завещание Петър I (1682-1725) изтъква, че трябвало да се използва влиянието на религията върху православните поданици на Турция и Унгария, за “да си ги привържем по какъвто и да е начин и да се обявим за техни покровители. По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоювана.”

Руската императрица Екатерина II (1762-1796) преминава към конкретното осъществяване на тези планове. Именно при нея се разработва и тактическият модел, според който дадена страна се откъсва от Османската империя и след определен период на привидна “независимост” се поглъща от Русия. Така през 1774 г., в резултат на поредната руско-турска война, Кримският хаганат, който дотогава е бил васален на турския султан, става независима държава, но през 1779 г. е погълнат от Русия и става обикновена провинция на северната империя. По подобен начин се постъпва и с православните грузинци – през 1762 г. под натиска на Русия грузинските княжества се освобождават от иранско върховенство, но през 1783 г. те трябва да признаят сюзеренитета на Екатерина II, а през 1801 г. Грузия е пряко присъединена към Русия и губи изцяло своята държавност.

Към тази тактика се придържа и руският дипломат граф Николай Игнатиев, който е авторът на Санстефанския договор. Като типичен панславист граф Игнатиев не се съмнява ни най-малко в легендата за славянското потекло на българите, които той дори не смята за народ, а за едно от южнославянските “племена” наред със сърбите. Според твърдото му убеждение историческата мисия на Русия на Балканите и в Средна Европа е “завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.” След като в резултат на войната от 1877-1878 г. руските войски окупират Мизия и Тракия и проникват в някои краища на Македония, граф Игнатиев дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от Босна и Херцеговина “едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.” Русия предварително е дала писменото си съгласие за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Граф Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.

Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл.7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”

Чл.8 пък не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация: “До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.
При това чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: “Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.” Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната.

По всичко личи обаче, че Русия и по-точно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл.25 на Санстефанския договор, според който “пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана”. В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.

И действително руснаците се държат в България именно като в окупирана страна. Показателни за това са и следните признания на един руски дипломат: “До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници – всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител”.
Руският самодържец Александър II и неговият първи министър Горчаков си дават обаче сметка, че на този етап Европа няма да позволи на Русия да завладее сравнително обширна територия в близост до Цариград и Протоците. Поради това те допускат, че за известно време ще трябва да се примирят със съществуването на някакво автономно българско княжество и решават, че при тази ситуация България трябва да бъде орязана колкото се може повече. Същевременно Русия търси да се сближи с Великобритания, за да се поосвободи от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори, сключен през 1873 г. Така се стига до едно споразумение, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен секретар Солсбъри в края на май 1878 г. Тъкмо в това споразумение се разчертават и онези злополучни граници, които залягат в Берлинския договор. Във всеки случай най-ожесточените полемики на Берлинския конгрес, който заседава от 13 юни до 13 юли 1878 г., не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация.
Подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)”. Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: “Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай, че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми” (чл.3).
За разлика от Санстефанския договор обаче чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор… Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.”

Нещо повече – Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 “временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” Според чл.7 пък “временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.” Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: “Турска войска не може вече да има в България”… (чл.11)

Като се има предвид всичко това, би трябвало да е очевидно, че:

1.Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива през 1908 г.

2.Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради простия факт, че това е договор за безсрочната окупация на страната от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско владичество.

3.Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие – в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.

4.Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави – Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.

5.Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран, макар и ограничен суверенитет и спасява България от руска власт.

6.Берлинският конгрес не разпокъсва България на пет части, а само потвърждава това разпокъсване, което е уговорено предварително между Русия и Великобритания. Така Русия има пряка вина за националното разединение на българите.

7.Българите сами очертават националните си граници, и то не по пътя на войни и революции, а с демократичната процедура на допитванията, които се провеждат през 1873-1875 г. и които включват в юрисдикцията на Българската екзархия не само Мизия и Тракия без беломорското крайбрежие, но и по-голямата част от Македония.

8.Само болна нация като нашата, управлявана от продажници, може да чества като национален празник подписването на един заробващ договор и дори да не се сеща, че през 2008 г. България навършва сто години като независима държава и равноправен член на международната общност.

Намират се обаче историци, които макар и да не споделят комунистическите догми са убедени, че митове като санстефанския били национално консолидиращи. Не е ли обаче чудовищно току-речи подсъзнателното убеждение, което санстефанската измама е породила в българина, че нищо не зависи от него и че съдбата му винаги се предопределя от външни, чужди фактори? Няма ли да станем наистина свободен народ едва тогава, когато спрем да се кланяме на пасмината от “освободители”?”

Пламен С. ЦВЕТКОВ

http://www.extremecentrepoint.com/archives/2761


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Чет Мар 05, 2015 11:57 am 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Никола Григоров:

ЕДНО ИЗКЛЮЧИТЕЛНО САМОПРИЗНАНИЕ

От руски дипломат за целите на руската дипломация относно за България и нейното място на Балканския полуостров.
Записал проф.Генов !
Публикувахме ме го няколко пъти , но многото коментари относно Сан Стефанския Берлинския договори ме подсетиха пак да го покажем.

https://www.facebook.com/photo.php?fbid ... =1&theater


Прикачени файлове:
10441377_865400443532750_4175632422469899659_n.jpg
10441377_865400443532750_4175632422469899659_n.jpg [ 132.96 KiB | Прегледано 81 пъти ]
Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Вто Юли 07, 2015 12:41 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Твърдата ръка на Стефан Стамболов:

Външна политика

Кабинетът на Ст.Стамболов е представител на онези политически сили, които имат намерение младата държава да води самостоятелна външна политика, съобразена единствено с националните интереси. Събитията от "българската криза" довеждат дотам, че правителството поема открита антируска външнополитическа линия. Това не означава, че се възприема политически курс, съобразен с интересите на която и да е друга държава. Напротив - Ст.Стамболов се стреми да извлече максимална изгода от противоборството си с царската дипломация, принуждавайки по този начин западните държави много често да се съобразяват с националните интереси на българите.
Разчитайки на англо-руския антагонизъм, Ст.Стамболов се стреми максимално да синхронизира(но не и да подчини) българската външна политика с тази на Лондон. Синхронизацията върви в две посоки - търсене на начини за фактическо и юридическо признаване на избора на княз Фердинанд I и създаване на благоприятни условия за живот и развитие на българите в Македония.

С течение на времето все повече и повече в дипломатическите среди се утвърждава мнението, че присъствието на княз Фердинанд на българския престол си е чисто вътрешна работа. През 1891-1892 г. Фердинанд вече е приеман от английския и австрийския двор, макар и като частно лице. През август 1892 г. министър -председателят посещава Цариград, където е приет от султана - признание, което изкарва руската дипломация от коловоза на добрия тон.
Поради Македонския въпрос Османската империя заема особено място във възгледите на Ст.Стамболов. Той държи на добрите отношения с Високата порта и се стреми да бъде максимално лоялен към сюзерена. но същевременно, когато е необходимо, показва силла и непримиримост при защитата на правата на българското население в рамките на империята. Благодарение на твърдата му и гъвкава политика българите получават добри възможности да разширят културно-просветната си дейност и институции и да отблъснат настъплението на чуждите пропаганди в Македония. Екзархията получава берати за българските владици там, където те са принудени да напуснат епархиите си по време на Руско-турската война, а това още повече укрепва българските позиции в Македония и Одринска Тракия. Нещо повече - при преговорите с Високата порта Ст.Стамболов не се колебае да поставя и ултиматуми, с което ясно декларира, че няма да спазва сюзеренните права на Турция, ако тя не възприеме неговите възгледи.

Македонският въпрос определя и възгледите на Ст.Стамболов към останалите балкански държави. Принципно, твърдо и неотстъпчиво той неколкократно декларира, че всеки опит за сближение между балканските народи против Турция на базата "дележ на Македония" е невъзможен и няма да бъде подкрепен от българската дипломация. По този начин за дълги години амбициите на сръбската и гръцката дипломация да вмъкнат България в несвоевремеменна акция в западната част на полуострова остават напразни.



Най-важното! Това за което бившите марксистки историци избягват да споменават и досега - Ст.Стамболов неутрализира руският проект за превръщането на България в Задунайская губерния. Вече бил създаден и такъв фонд с парични и логистични средства и кадри за осъществяването на проекта. На практика политиката на Ст.Стамболов спасява българската държавност в това бурно време.

http://atil.blog.bg/history/2015/07/06/ ... st.1374409


Прикачени файлове:
34800118.jpg
34800118.jpg [ 17.93 KiB | Прегледано 912 пъти ]
Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Яну 13, 2016 12:51 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
РАЗМИСЛИ ЗА РУСКАТА “ОБИЧ”, СПРЯМО БЪЛГАРИЯ
Константин Каменов
Интелектуално звено “Корени”
Интелектуално звено “Извори”
Емануилова задруга „Рапсоди”
07.01.2016
Докладът, който сме избрали да предложим на конференцията, не би могъл да обхване тази изключително богата като обем информация по темата от различни раздели на науката. Върху нея вече са работили много наши учени. Още от предосвобожденския, османски, период могат да се намерят документи, част от които вече станаха по-известни след публикуването им от различни архиви. Популяризираха се и писания по въпроса на големи български творци, живели през Възраждането и след Освобождението до периода, когато КГБ взима подмолно властта в България, чрез тъй наречената БКП и ДС. След 1989г. се възстановяват писанията по темата от различни български учени, изследвали отделни моменти и елементи от нея. В Интелектуално звено “Корени” подготвихме голям раздел по въпроса, свързан с годините от края на Османския период до средата на 30-тото десетилетие на XX век. Поместихме го като отделна глава в книгата за по-новата история на България, под заглавие “Отношението на българската интелигенция към Руската империя, спрямо позицията й към страната ни в контекста на източния въпрос”.

В настоящия доклад ще предложим по-скоро една научно-популярна форма на отделни факти и събития, които са описани от нашата предсоциалистическа интелигенция. Спрямо текстовете, предложени в българските учебници по история до 1989г., както и малко след това, може да се установи, само чрез съпоставка на фактите, че руско-съветското влияние над страната ни, чрез нейните тайни сили, е повлияло тотално върху изопачаване на по-голямата част от българското историческо минало.
Първо ще обърнем внимание върху няколко точки от Строго секретен документ, който показва какъв вид влияние е трябвало да упражнява КГБ, за да може да доминира над всички държави, останали в Съветския лагер след Втората световна война. За доклада ни най-важни са точките, свързани с изопачаване историята на отделните народи. Необходимо е да доуточним, че това не е било само тяхно комунистическо мислене, защото , в дългогодишните ни проучвания, установихме, че то е основа в управлението на Руската аристокрация от времето на императрица Екатерина II насам. Ето и точките от документа, за които намекнахме:
“Инструкция на ЦК НА КПСС НА СССР
за управление на окупираните от Съветската армия
Източноевропейски държави
КАА/08.113
Москва,2.VI.1947г.
НК/003 47
(…)
22. Да се обхванат под специален надзор всички лаборатории към НИИ.

25. Да се провеждат симпозиуми и конференции и да се записват предложенията и докладите, като се регистрират докладчиците, но за реализацията да се спазва само нашата инструкция.

27. Всички обръщения към народа от официални служители и водачи да обхващат исторически и народни акценти, но да не се проповядва дух на обединение на целия народ.

34. Специално да се наблюдава църквата, като се създават условия и програми за обучение на младежта за наслагване на омраза към нея. Специален контрол да се упражнява над църковните печатници, библиотеки, архиви, проповеди и т. н.
35. От всички основни, професионални и средни училища да се уволнят учителите, които имат голям авторитет и се ползват с уважение от учениците и населението. На тяхно място да се назначат нови. Учебните програми да се направят така, че да се прекъсва връзката между изучаваните предмети. Да се ограничи производството на учебни помагала. Да се премахне изучаването в средните училища на латински, гръцки, обща философия, логика, генетика. По история да не се обяснява какво са правили царете за доброто на страната, а да се изтъкват тиранията и борбата на потискания народ. В професионалното обучение да се набляга на тясната специализация.
36. Да се организират държавни митинги при годишнини на борбата против завоевателите (с изключение на руснаците), като се подчертава борбата срещу германците, а преди всичко борбата за социализъм.
37. Забранява се да се поместват в средствата за информация и издаваните книги данни за местни хора, живели в Русия преди революцията и по време на Втората световна война.
38. Ако се възстановят или създадат организации, които поддържат дружбата със СССР, но се опитват да контролират дейността на държавните органи – да се обвинят в шовинизъм и национализъм (нашите действия са независими от органите на държавата). Начин на действие: унищожаване на нашите гробища и паметници, публикуване и размножаване на позиви, в които се осмива руският народ, руската култура и договорите между СССР и страната. Към тази пропаганда да се ангажират граждани от страната и да се използва съществуващата ненавист към СССР.

55- Да се вземат мерки за създаване на междуетнически напрежения, взаимно недоверие и неприязън между различните етнически групи. Където няма етнически различия, да се използват други подходящи – регионални, културни, религиозни и т.н. При нужда от смазване на съпротива срещу нас на хора от една група да се използват хора от друга група. Под предлог защита на малцинствата и техните особености да не се допуска намаляване на различията и напреженията между групите, или загуба на влиянието и позициите на някои в полза на други.
56- Водещите местни имена в политическата, научната и културната местна история да бъдат дискредитирани и изчиствани от историята. На тяхно място да бъдат въвеждани обвързани с нас и наши исторически имена. Приоритетът и върховенството на нашите исторически имена над местните да се подчертава и налага. Опити за опазване на позициите на местните имена в историята да бъдат обявявани за национализъм. Застъпниците им да бъдат репресирани и при възможност премахвани.
57- Пред местното население да се поддържа тезата, че ние не извършваме разузнавателна дейност срещу него, тъй като не се налага, понеже техните ръководни партии и служби ни докладват всичко необходимо. Наетите местни агенти да бъдат инструктирани, че работят за своите национални служби.
58- Местните комунистическа и комсомолска партии да се следят внимателно за предотвратяване на нежелани тенденции от общопартиен характер. Нашите агенти в тях да бъдат инструктирани при поява на такива тенденции да ги подтискат и да репресират носителите им. Ако тенденциите успеят да вземат връх, да искат от името на страната си наша военна намеса за възстановяване на статуквото.
59- При необходимост от наша военна намеса да бъдат привличани за участие въоръжени сили от други страни, за представяне на намесата като многонационална. Ръководството и ключовите операции да се извършват от нашите сили. Участието на нашите сили да превъзхожда в достатъчна степен, за да може да се справи с преминаване на силите от други страни на страната на опозицията. Следенето на силите от други страни да е особено старателно. Участниците в тях да не получават впоследствие ръководни длъжности. Свидетелите сред тях на наши действия по смазване на опозицията при възможност да бъдат премахвани.”(http://grigorsimov.blog.bg/politika/201 ... dr.1150574) (поместили сме и точки, чрез които се показва как да се закриват конференции, а също да се разрушават и унищожават образованието и интелигенцията)
Нататък продължаваме с най-важните фалшификации в българската история, дело на Русия, някои от които още не са премахнати.На първо място това е терминът славяни. Ако се заровим из вековната книжнина на много народи, не може да не открием, че в древността етноним славяни липсва. Той се появява едва в края на XVIIIв., когато книжовниците на Московска Рус, по времето на Екатерина II, масово започват да сменят терминът словени от по-старите ръкописи, преиначавайки го в славяни, създавайки нови преписи на произведенията. Два века преди това, той е въведен за доброто на две народностни групи и попада на благодатна почва сред чешкия народ, който е започнал своето Възраждане:”…теориите на Мавро Орбини (в книгата му “Царството на славяните”;К.К.) (Те) имат по-скоро отбранителен характер и са насочени срещу повсеместното италинско надмощие в духовния живот на Дубровнишката република…В тази плоскост съгражданинът на Мавро Орбини Паоло Джорджи (Павел Джорджевич) стига до там да уверява, че дубровчаните и българите говорели един език.”(Цветков,П.Славяни ли са българите.С.1998.,с.14)
Руските управляващи обаче заимстват новосъздадения “древен” етноним, като го превръщат в своя мегаломанска, политическа идея.”В същия дух Екатерина II изразява и убеждението си, че всички тези народи (включени в панславистката идея на Русия; К.К.) “ще приемат с нужната благодарност всемилостивата наша грижа за тях и като си припомнят славата на своите прадеди, преселени от Русия в сегашните им земи, гдето основали разни царства и изпълнили вселената със звуците на своето оръжие и затова са наречени справедливо славяни, ще докажат в действителност, че и те, при всичките ги постигнали нещастия, не са се лишили от наследствената храброст и висота на мисли”. Както се вижда, в приведения откъс отново намираме и типичен пример за “пославянчване” на неславянски народи и страни – Молдавия, Влахия, Мунтания, България и Албания.”(Москов,М.Именник на българските ханове (ново тлкуване).С.1988.,с.19-20 )
Като главна предплеменна славянска група са поставени Венетите, които се разделят основно на три подгрупи. От тях възникнали славянските народности. Източни, под названието Анти. Южни, познати като Склавени. Западни, именувани Словени. Към тези групи има много подплемена, като едно от най-популярните е това на Северите.
Може да прозвучи странно, но първия извор, който посочва, че пруси и венети са подплемена на тракийските витини е от XIIIв. и е тъй нареченото “КРАТКО ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ” от Димитър Хоматиан.
Това е единственият текст, открит досега, който посочва откъде е гена на славяните, независимо, че в самото житие термин славяни липсва.Те първи се преселват от Мала Азия край Балтика. За две от названията на това племе най-ранни сведения е оставил Страбон в”География”;книга XII; VIII.
“8.Това племе – венетите – има най-голямо влияние по цялото крайбрежие на тези земи ( в западната част на Келтска Галия, по-късно на Лугдунска Галия. Племенната територия на венетите била разположена на южния и дълбоко врязан бряг на Арморика в сегашната област Морбихан. Венетите се занимавали усилено с мореплаване и поддържали оживени търговски връзки с Британия; бел.пр.). Те имат най-много кораби, с които навестяват по море редовно Британия и по знания и по опитност в мореплаването превъзхождат всички галски племена…”(Гай Юлий Цезар.Исторически съчинения.Записки за Галската война. книга трета.С.2002.,с.63 )
Тези сведения на римския владетел, в частта за местоположението на Венетите, се потвърждават и от Страбон в неговата “География”:”книга IV; IV; 1 При двамата автори , чиито произведения са от Iв. родината на Венетите не е в Балтика, а в района на днешния полуостров Бретан във Франция.
През II в. Клавдий Птоломей пък пише в своето съчинение “География”:”Сарматия е заета от твърде големи племена венети по протежение на целия Венедски залив…”
Живелият првез VIв. Йордан, в произведението си “Romana” е оставил много описание на северните земи населявани от венетите, както и на подплемената им:”34.Всред тях е Дакия, защитена околовръст от стръмните Алпи във вид на венец…и от началото на река Вистула живее… многолюдният народ на венетите. Наистина техните имена се менят според разните родове и места, но те се наричат главно склавени и анти. 35. Склавените обитават от Новиодунум и така нареченото Мурсианско езеро чак до Данастер и на север до Вистула; блатата и горите им служат за поселища. А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастер чак до Данапър, гдето се извива Понтийското море.”
От сведенията на Димитър Хоматиан научаваме, че връщайки се южно от Дунав Венетите се нарекли “…мизи, сиреч българи.” Ако “славянското море” е решило да приеме названието на местното население, то по-реално е да се самоназове траки, тъй като това са най-многобройните племена по тези земи (виж Херодот). В по-нереалистичния вариант можеше да приеме името хуни, защото Калиник, ученикът на Св. Хипатий отбелязва:”…хунският народ дотолкова нарастна, че зае повече от сто града в Тракия.”
Част от венетите се заселват в днешна северна Италия, където създават Венеция – град, който дълго време е съществувал и като държава. Никой учен досега обаче не си е позволил да изрази становище, че този град-държава е бил славянски, независимо, че е създаден от “праславянските племена”.
Тъй като отбелязахме и терминът склавини (склавени), трябва да подчертаем, че той няма нищо общо със славяни. Прокопий Кесарийски посочва, че Склавените и Антите са приели имената си по тези на двамата хунски принца Ант и Склавун.
Както отбелязахме по-напред в изследването Склавените и Антите са от Венетите, Венетите пък са от Витините. В средновековен български текст, носещ името “Имена на селища според Деяния на апостолите”, потеклото на Хуните също е изведено от Витините.
В същото време на Балканите се създава поредната България по една единствена причина:
1.Теофан:”Преминавайки отсам (южно;м.бел.) Дунав българите дойдоха при своите родни братя (има се предвид траки и хуни;м. Бел.).”
2.Димитър Хоматиан:”…преминали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско.”
3.Йордан:”В Долна Мизия, в Тракия или Македония отскоро българи живеят.”
4.Равенски козмограф:”В Мизия, Тракия и Македония само българи живеят”
5.Още през IVв., на картата на Блажени Йероним е изписано:”Mesia hec et Vulgaria” (Мизия т.е. България)
6.Римска карта, на коята са изобразени Балканските й провинции, поместена от Веселин Бешевлиев, още в първите векове на нашата ера, в района между Стара планина и р.Дунав, е отбелязана провинция…България. Съществува провинции Тракия, Мизия, Европа, но няма провинция Славяния, така, както няма провинция Гърция или Елада.
8.Г.Ценов:”…Юстиниан II през 685година…потеглил на война против Склавиния и България. Отблъснал излезлите му насреща българи и стигнал до Солун, където бил разбит от българите. Тук Теофан е нарекъл Тракия Склавиния, а Македония – България.”
Амиан Марцелин пак ги назовава Витини или Видини. Връзката им с хуните е забелязана и от Прокопий Кесарийски. В книгата си “История на войните” той отбелязва, че разклоненията Анти и Склавини спазват хунските обичаи и нрави.
“Изнамирането” на словенската писменост, както е посочено в много от житията на светите братя и техните ученици, може би трябва да се разглежда в нова семантична светлина. Според нас, той трябва да се разчита не като “изобрети”, а като “преоткри тези свещени букви”. Считаме, че това е станало при някои от европейските тракийски племена, които са ползвали словенския език.. Според “Деяния на Светите апостоли” е наблегнато на факта, че всеки от 11-те апостоли е проговорил на отделен език, на който започва да разнася Божието слово. Чрез това произведение се разбира, че на всяка християнска група, заедно с езика, който използва апостол Павел, е дадено от него най-охарактеризиращото я прилагателно, което се превръща в заместител на нейния етноним. По този начин, тракийските племена в цялата архиепископия Първа Юстиниана, впоследствие преименувана на Охридска архиепископия, още от I в. са наречени СЛОВЕНИ. Това е поради факта, че те най-искрено са славили ПРОРОЧЕСКОТО СЛОВО.
Тъй като в средновековните християнски текстове от старобългарската група липсва терминът славяни, а се среща словени, ще допълним, че той е подробно представен в откъс от “Хрониката” на киевския патриарх Нестор(В превод на съвременен български език) :” След много време Словенете се заселиха по Дунава, където днес е угорската земя и бългърска.
И от тези Словени се разпръснаха по земята и се нарекоха с имена според мястото, на което усядаха; дошлите и преселили се на река именувана Морава,и си дадоха прозвище Морава, а други се нарекоха Чеси; а ето тези Словени: Хорвати Белии и Србь и Хороутане.”
Преводът на последният пасаж от Нестор, който сме използвали, е:”Там бе поселен Илюрик, при него дохождал апостол Павел, те били първите Словени (Илюрик и хората му:К.К.).”
Нестор поставя първите словени в Илирик, имайки предвид днешна южна Македония и Северна Гърция със Солунско, която по ген до Vв. територията е доминирана от траките. Това потвърждава факта, че т.нар. славяни от словенския клон са траки.
През II в. Птоломей определя местоживелищата на Венетите (праславяните според официалната славистика) край бреговете на днешна Балтика. В противовес на тях Нестор е категоричен в твърдението си, че от илирийските словени произлизат моравци, чехи, хървати, поляци, руснаци и др. Най-общо казано – всички, които появилата се от Русия славистика определя за славяни с изключение на българите. По начина, по който ни предлага сведението “първи словени” можем да направим заключение, че това е християнско културно прозвище.
Завършваме този раздел от доклада с убеденост в констатацията, че словени е културен термин, на който, като етнически-времеви вариант съответстват етнонимите траки и българи . Само ще допълним, че върху развитието на северната и източната групи участват като племена и култура и други, които в зародиш, променят мисловността им, спрямо тази на южните им сродници. Многобройни сведения по този тезисен въпрос можем да извлечем от различни средновековни произведения, но тук ще посочим само три доста подробни от тях.Това са: “Летописа на Гадяцкия полковник Григорий Грабянки”, завършен през 1710г., Литовска хроника, написана през 1673г., от монаха, подвизаващ се под прозвището КИЕВСКА РЪКА, Апокрифното произведение “ИСТОРИЯ НА КАЗАНСКОТО ЦАРСТВО”.
И за да приключим с ролята на словенския език, а оттам и култура, ще цитираме без коментар един пасаж от средновековното произведение “Повест временных лет”:” В началото имало един словенски език, който се разпространил над много словенски народи.” Само че той в основата си не е руски, а старобългарски.
И след основния въпрос, свързан с наложеният от Руската империя термин “славяни, прелиствайки учебниците по “История”, както и “трудовете” на много наши и руски историографи, с колегите от Интелектуално звено “Корени”,най-често попадаме на “славната дата 3 март”, сочена като ден, в който сме освободени от Османското владичество. Всичко това станало , благодарение на благоволението и саможертвата на “Големият ни руски брат”. И ако се заприказваме с някой човечец, обсебен от тези писания, разкривайки му, че всъщност Русия не е тръгнала да ни освобождава за „милите ни братски очи”,а е гонела свои стратегически интереси, едни от които са били Източна България да стане Задунайска губерния, срещаме озлобени нападки и констатации, че подобни гадости може да изрече само един фашист. Вярно е, че историографията е и политическа наука, но в този случай не искаме нито да уронвам чуждото достойнство, нито да оплювам Руската история. Желанието ни е единствено да предложим това, което ни принадлежи – истината за отношенията между тези две държави. А извършваме последното, защото се чувстваме длъжни да запазим от поругаване паметта на дедите ни.Все още малко българи знаят за тяхното отношение към руските ламтежи спрямо България, но именно тази им позиция би трябвало да ги издигне в очите на съвременниците ни. Преди да продължим с някои събития и вижданията на българските патриоти по темата ще цитираме възгледа относно 3 март на Пламен Цветков:” 3 март по никакъв начин не може да бъде национален празник. Това е историческа дата, използвана от твърде влиятелни среди, които са на московска заплата, за да поругават националното ни достойнство. Опитът да се замени една чужда власт с друга е всичко друго, но не и освобождение. А истината е, че няма завоевател, който да се нарича завоевател. Той винаги определя себе си като освободител или в най-лошия случай – като обединител. Между другото, войната от 1877-1878 г. не се е приемала еднозначно още тогава от българите. Самото посрещане на руснаците, и то според руски дипломатически документи, няма нищо общо с идиличната картина на Дядо Вазов за дечицата, които посрещали братушките с крушки. Защото руснаците започват да действат като в завоювана територия, с всичко произтичащо от това – произвол, структурата на екзархията безапелационно е подчинена на руската окупационна администрация, започва един грабеж и едно насилие, което според признанията на един руски дипломат е накарало все повече българи да се питат дали не е било по-добре да си останем под властта на султана, отколкото под могъщественото покровителство на Царя Освободител, наречен “освободител” не заради България, а заради това, че е премахнал крепостното робство в Русия през 1861 година.”(http://frognews.bg/news_43316/Vasil_Lev ... i_porobi!/)
Тук е необходимо да посочим накратко и виждането по термина източен въпрос, след което ще продължим отново със същинската част на доклада ни: “…Източен въпрос, който от XVIII в. насетне има за свое главно съдържание борбата между великите европейски държави за надмощие на Изток. В центъра на Източния въпрос се оказва Турската империя с нейните сложни стопански, национални, политически и международни проблеми.
Великите сили, кръстосали своите интереси в Изтока, имали противоречиви намерения. Русия се стремяла да ликвидира Османската империя, да засили влиянието си в нейните провинции (пряко или косвено), да излезе на открито топло море и по такъв начин да гарантира своята сигурност от ударите на западния буржоазен свят.”(Генчев,Н.Българско възраждане.С.1988.,с.228)
Спираме се на това кратко определение, поднесено от един от най-добрите изследователи на Българското възраждане, само, за да можем да обосновем последващата фактология След XVII век и особено в края на XVIII, започва да нараства ролята на българската интелигенция сред поробения ни етнос. Като най-ярки примери в тази област безспорно са Паисий Хилендарски и Йеросхимонах Спиридон. Прекият продължител на духовното им дело е Софроний Врачански. Още като обикновен свещеник той започва борба не само срещу гъркоманите и за възраждане на българския език, но и за пълно политическо освобождение на България. Малко се пише в учебниците именно за революционната дейност на Софроний. По-важната от тях е, че той търси близостта на Русия за една освободителна война в България. Това му дело най-ярко се откроява по време на военните действия на Северната империя с Османския й противник през 1810-1812г. Идеята на Софроний и неговите сподвижници е Русия да успее да създаде автономна българска държава на север от Дунав, а същевременно „Българската революционна организация” привлича изключително много българи (самостоятелно и като чети) на страната на руската армия. Софроний и неговите сподвижници са разчитали, по обясними причини, предимно на Русия и делото в страната ни на новосъздадената българска буржоазия.
В проучванията и учебниците се разглежда най-вече стремежа да се привлече „ГОЛЕМИЯ БРАТ”, а в нашият доклад се насочваме предимно към възгледите на другата група от интелигенцията ни и най-просветените българи. В нейните кръгове са Г.С.Раковски, В.Левски, Хр.Ботев, Ст.Стамболов, екзарх Антим I и др. Ще предложим някои изказвания и писания на тези титани на Българското възраждане, които исторически са подкрепени с действителни събития. Преди това само ще подчертаем, че до периода на Освобождението, разглежданата от нас група е по-действената и има повече подържници сред населението.
Така започваме с позицията на Раковски, за която първо ще отбележим, че еволюира и след като в началото той държи на Руската империя, вследствие на някои антихуманни нейни действия и много перфектен анализ на разиграли се събития, създателят на българските легии променя становището по въпроса как трябва да извоюваме свободата си. Той пръв достига до възгледа, че трябва да разчитаме само на собствени сили, за да унищожим „Болния човек”:
“Всякоги проклетата Русия, когато имала бой с Турция, лъгала е простодушните българи, че уш тях ще освободи…а после бойя, като овце ги трампела!”(…)”Досега не сме говорили във вестника си за това убийствено за народа ни преселение (става дума за преселването на видинчани в Бесарабия;К.К.), защото никога не се надявахме Русия да достигне до такава една крайност, Русия, коя винаги е прогласявала явно и званично, че ище доброто на българите, както и на всичките в Турско славяни и православни християни, но сега сме принудени от свята си народна длъжност да кажем общонародно с каква цел и с какви сплетни става това преселение.”(…)”Ние молим да ни оставите свободни да вършиме и ние що знайме.” – Он же отговори:”Българи! Стойте си мирно, че ще обърна топовете си да ви избия аз…Българите отчаяни му рекоха:”По-добре, господарю, Вие, нашите единоверни и единородни братя, да ни избийте, нежели да ни бият и децата ни да турчят и обезчестят турците!”(последното е част от диалога между българите и руския генерал Дибич;К.К.)(Г.Раковски. Българийо майко мила.Събрани съчинения. Откъси от статии, проучвания и писма.С.1967.) Тези думи на нашият революционер могат да се онагледят с много примери, на които той е бил свидетел. Един от най-безспорните е свързан със събитията около 1828 – 1829 г. По време на военните сблъсъци между двете империи, в ареагарда на руските войски участват български чети, които атакуват турските позиции няколко дни по-рано от основаната армия. Така се стига до сблъсъците пред една от непревзетите до тогаз османски крепости – Одрин. Благодарение на умелото преструктуриране на войните си и правилно подбраната тактика, Бойчо войвода с четата си, успява да завземе този град. Първа помощ му оказва Георги Мамарчев със своите войни. Когато пристигат обаче руските войски, водени от генерал Дибич, те арестуват българите. След като подписват договор с победената империя, „братските” генерали предават нашите патриоти в плен на противника. Освен това клаузите на договора предвиждат свобода за Гърция и автономия за Сърбия – страни, които по никакъв начин не участват във войната. България пък, която дава свидни жертви и чиито чети завземат ключови центрове по време на сраженията и помагат за руските успехи, отново остава под Османско владичество. Освен това мюсюлманските гарнизони, след разглежданата война, се увеличават значително на балканските територии, заселени с българи.
Що се отнася до въпроса, свързан с Бойчо войвода, ще цитирам и част от изследването на наш учен:
”За участието на Бойчо в руско-турската война (1828-1829г.) пръв съобщава П.Хитов…Тъй като познавал добре местата в Източна България, руското командуване често ги използвало за водачи. Придружени от десетина казаци, дружината на Бойчо неведнъж била изпращана напред, за да разузнае разположението на турските сили. Веднъж при една такава рекогнисцировка, Бойчо и другарите му, не повече от тридесетина души, връхлетели върху голям табур башибозуци. Завързала се ожесточена престрелка, в която, благодарение на доброто разположение на хайдутите 50 от башибозуците били убити, а останалите се разбягали…
Когато руските войски били още в България – пише Д.Мишев,-кап.Мамарчев и Бойчо войвода, и двамата на руска служба, повдигнали въстание в Северна и Южна България. Въстанието не сполучило. Войводите не били хванати – Мамарчев бил арестуван от русите, а Бойчо заточен в Сибир.”(Ферманджиев,Н.Гонител на поробители и чорбаджии Бойчо войвода.,Във:сб.Български войводи.С.1985.,с.49-64)
Така стигаме до периода на ВРО и БРЦК. Главната роля при тяхното идеологическо и организационно изграждане е дело на продължителя на Раковски, а именно – АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА. Възгледът на Левски за начина и формата, по която да се извоюва народната свобода, както и отношението му към Великите сили за този процес е продиктуван и от фактите, че в първата половина на месец април 1868 год. Българската Легия е разтурена. Освен това Апостолът е подготвян от гения на нашата революция и Баща на нацията Г.С.Раковски. От антибългарските действия на сърбите, подкрепяни от Русия, той извършва най-правилен извод — да не очаква и да не се надява на чужди обещания за помощ, докато тя не бъде проявена на дело. Негативизмът, който той изгражда към непоследователните позиции на други държави, го заставя да си спомни думите на Раковски, казани още на 1 август 1852 год.: „Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви! Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи.”(Д.Т.С., стр. 391—392. Позивът на Раковски до българския народ от 1 август 1862 г.) Левски не само живее с тези думи на Раковски, но ги обработва, задълбочава и развива до степен на най-правилно гледище, което има исторически характер — българското революционно движение да се осланя на собствените си сили и на своята света десница. Обръщайки се към съратниците си той отбелязва:” Братя, дайте сами да се освободим, защото ако друг ни освободи, той отново ще ни зароби!” Думите са продиктуване от очакването на някои хора това дело да извърши Русия. Прави чест на всички големи революционери и хуманисти, че са прозрели политическите стремежи на Русия, още когато страната ни е под Османско владичество.Казаното от Левски, което тук цитирахме, се явява като пророчество за периода след Освобождението. Един от многото примери е свързан с построяването на катедралния храм „Св.св. Кирил и Методий и Св.Александър Невски”. Думите на руския монарх, свързани с този повод, са дословно следните:”С налагането на “Св. Александър Невски” за патрон на Българската църква ще им пречупим вратовете.”
Така стигаме до сблъсъка около този храм, между граф Игнатиев и екзарх Антим I. След постоянни нагли натяквания на руския офицер, че България винаги трябва, едва ли не, да коленичи пред Русия, заради свободата си, нашият свещеник не издържа и му отвръща:„Да, вие ни освободихте, но от вас кой ще ни освободи?”(Кирил Патриарх Български, Екзарх Антим I (1816 – 1888).С., 1956.,с.953)
И, за да се разбере внимателно смисълът на този въпрос от страна на екзарха ни, то е добре да се погледне поне откъс от една дълго забранявана книга на Захарий Стоянов:” Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани.Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия…Но Русия ни освободи – ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.”(Стоянов,З. Непознати страници. Поборници-държавници(материали от личния архив на писателя).С.1995.,с.117-123)
“Секи Българин е длъжен да защитава своите етнически особености и да варди своето огнище!” – Това пък са думи на Л.Каравелов, продиктувани от възгледа му предците ни да се пазят от посегателството на Русия.
Не може да не отбележим и позицията на Хр.Ботев, който е най-светлият пример за онагледяване на подготвяният от Левски БРЦК. Калоферецът освен че пише за Русия като за „…тюрма на народите”, ни предлага и своето лично становище, свързано с отношението на голямата източна империя към Българския въпрос:
„Русия, тази развратница и мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства (спрямо Турция;К.К.), за да затрие от лицето на земята българските колонии!”(Ботев,Х.,Избрани съчинения,Т.I.С.1958.)
Тези му думи са продиктувани от събитията след войната от 1828 – 1829г.г., които са се повтаряли многократно и по-преди. Най-конспективно разказани, те се състоят в следното:
– Подписвайки мирния договор с Османската империя, Русия осъществява и размяна на население между двете страни. Българи от източната част на Балканите са обявени за малоруси и са преселени в Бесарабия, откъдето пък са изгонени в българските добруджански предели татари, черкези и други мюсюлмани, които са наречени турци. В по-ранните години, най-фрапиращият подобен случай е свързан с договор между разглежданите империи. В 1798г. руски и турски дипломати сключват таен договор, след като 24 години по-рано в Кючук Кайнарджа Русия обявява за първи път пред Европа Волго-Камските българи за татари. В тайните алинеи на договора се определят българите християни за малоруси, а българите мюсюлмани (повечето от Волжка България и Северното причерноморие) за турци. Непокорните на султана гяури, според този договор, били разменени срещу непокорните на Русия правоверни от Северен Кавказ.
По този начин, неколкократно е правен опит за промяна на етническия и още повече на верския характер на населението в рамките на Българската екзархия.
Ще завършим тази част от доклада с един неоспорим факт, който също почти не се споменава и не му се обръща внимание. Той обаче показва, че най-големите ни революционери са имали правилна позиция по въпроса за Великите сили и преди всичко за Русия.
В началото на Предварителния Санстефански мирен договор, изработен по карта от княз Черкасов, се предвижда (уж) свобода за България в границите на нейната екзархия. При самото подписване обаче , руснаците искат източна България като „ЗАДУНАЙСКА ГУБЕРНИЯ”. След член VII се поместват текстове, които определят Северна България като васална по данък на Османската империя. Същевременно тази българска територия практически ще бъде окупирана от руска войска, на която българският народ трябва да плаща ежегодна издръжка, а в договорът не е предвиден срок, след който тя трябва да се изтегли. От друга страна Южна България остава изцяло автономна на султана. Разгледа ли се внимателно целият договор, то всички специалисти – юристи са единодушни в констатацията си, че България няма да получи свободата си, ако той е бил подписан. Тази договореност предизвиква светкавичната реакция на другите Велики сили, които свикват Берлинския конгрес. От страха, който поражда у другите големи държави руските стремежи, се стига до разкъсването на България. Това от своя страна е основният фактор, на който се базират последвалите много войни и страдания за българите на Балканите.
Постоянните опити на руските агенти и учени да унищожават археологията в България и да фалшифицират историята ни са посочени нееднократно от нашата интелигенция и от учени. Захари Стоянов отбелязва някои важни факти, разглеждащи въпроса за Русия спрямо България: “Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!(…)Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….”(З.Стоянов., Предговор към статията на Георги С. Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, публикувана във в.”Дунавски лебед”, 1859 г., Русчук, 1-й Март 1886 г.) В Интелектуално звено “Корени” сме изцяло на тази позиция, защото нищо, към добро, в Русия не се е променило, а само е станало още по-зловещо.
“Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.”(http://www.extremecentrepoint.com/archives/311. Думи на З.Стоянов, с които той преразказва едно писмо на Аксаков)
По повод написаното от Аксаков, Захарий Стоянов отвръща в прословутото си писмо до него. Независимо от неговата големина, предпочетохме да го поместим цялото, защото то е в пряка връзка с темата на доклада ни:
“Г-ну И. С. Аксакову,
редактор на в. „Русь”,
Ако от 6 септември насам другите ваши събратя, руски вестници: „Московския ведомости”, „Новое время”, „Варшавский дневник”, „Киевлянин”, „Русский куррьер” и пр., и пр., бълваха само яд и злоба против нашето общо дело, то вие, уважаемий старче, стъпихте по на друга почва. Ако поменатите вестници например казваха, „че братушките” са народ неблагодарен, че „революционерите” трябва да се накажат, че турците трябва да се подпомогнат, за да завземат Източна Румелия и пр., то вие отговаряхте по-меко и по-снизходително, че България не трябва да има нищо свое, че нейната войска е войска руска, че руското правителство не трябва да губи време, но да проводи един корпус войска във Варна, която да въведе чисто славянски ред и порядък.
Благодарим ви за откровеността. С това вие показахте, че сте руски патриот. Но позволете и нам да ви заплатим със същата монета, т. е. и ние да бъдем така откровени патриоти като вас. Вие сте горещ славянофил, познавате славяните , знаете, че в славянската натура е, щото всяко нещо да се говори ясно и открито. Освен това ще да бъдете така великодушни и търпеливи да чуете и нашето слово, словото на ония, които вие искате да унищожите, да слеете и затриете политически от лицето на земята. Няма да откажете, че и кравите ритат, когато се наруши тяхното кравешко право.
Вие сте ни освободили, дали сте ни политическо съществувание — благодарим ви. Но защо не ни оставите сами да падаме, да ставаме, да се караме и гониме, за което пак сами себе си ще обвиняваме? Бъдете малко по-настрана от нас, давайте ни съвети през гори и планини, да ви виждаме и чуваме отдалеч, да си спомняме за вас само ония минути, когато вие гонехте неприятеля! А ако искате да помагате на своите „деца”, то може и отдалеч, там, дето нашата ръка не стига. Повярвайте, че вашата намеса в нашите домашни работи: кой да бъде министър, где каква църква да се направи и за какво да пишат вестниците и пр., е услуга смешна и нищожна. За да се уверите, че ние говорим право, благоволете да посетите трите части на България : Македония, Тракия и Княжеството. В първата, Македония, гдето не е стъпил крачецът ни на Ернрота, ни на Ремлингена, ни на Сорокина, руският цар е господ, Русия е земя обетована. В Тракия руският цар е свети Петър само. А в Княжество България, гдето по-отблизо са запознати хората с вашите „порядки”, руският цар е просто цар и човек.
Да си бъдем сами, да си разравяме огнището със своите собствени ръце — ние желаеме и по други причини. Историята на прогреса ни обажда с най-поразителни факти, че опеката над народите, била тя православна, или гнило-западна, е убийствена. Ние знаеме, че там, гдето народите не са се допущали да се месят в собствените свои дела, там тия народи са си останали деца пеленачета.
В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой!
И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са доволни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народности? Не ви ли стигат два милиона солдати? Искате съединението на славяните в едно цяло. Много добре; мисъл прекрасна, към която всеки славянин трябва да се стреми. Коя славянска малка държавица няма [да] се счита щастлива да бъде в съюз с велика Русия, да има на помощ нейната мощна сила. Но вашето желание за съединението на славянските племена е чингизхановско. Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с нейните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна култура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност , всяко разумно същество да се възхищава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика между твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В късо казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината. Че това е вашата любима девиза, вашата мечта — фактите са много. Вие скърцате злобно на нашия княз (26 брой , „Русь”) защо той в своята прокламация към българските войници е споменал имената на славните ни царе Крум, Борис и Симеон; защо той не е казал, че българите нямат нищо, че всичко те дължат, и победи, и сполука, на вашите генерали и офицери — на тия офицери, които дезертираха от нас?
Турците, които са агаряни, немците и унгаритe, които са заклети врагове на славянството, най-после целият свят припозна нашето геройство, че то е извършено от нашите собствени мишци. Само вие, нашите покровители, водителите на славянството, само вие казвате: Йок, стрижено!
Не ви е чист косъмът, бай Аксаков! Не желаеме ние такива покровители. „Всеки, който не е с вас, той е против вас.” После нашите победи при Пирот вие говорехте в своята газета: „Защо и княз Батенберг не е добре с нас, та да можем да го похвалим за победите му?” А какво ви е направил българският княз, та не можете да му признаете едно право? Какво ви е той прегрешил ? Вината му се състои в това тежко престъпление, че не послуша вас, Катков и други да измени на България, да продаде нейните интереси на една чужда държава. За същите тия грехове и Богориди стана за вас лош. Ние бяхме очевидци, когато вашите дипломати в Пловдив през 1884 г., като наближи срокът за генералгубернаторството на принц Богориди, държаха едната си ръка един чек от 40 000 лири, а в друга — орденът „Св. Ана” с мечами. „Друго не искаме от тебе — говореха , — недей разсъждава и слушай каквото ти заповядаме: хем генералгубернатор ще си останеш, хем 40 000 лири ще имаш, хем „Св. Ана” за заслуга.
„Аз съм честен човек, нека моят наследник направи това”, отговори Богориди. „Ти си враг на Русия и като такъв трябва да паднеш” — казаха вашите дипломати. По едно време нашата преса беше прогласила , че такъв един подарък за заслуга (от около 3 000 000 рубли „чистаго серебра”) е бил предложен и на нашия княз. Но тъй като и той последвал примера на Богориди, то станал „враг на славянството”.
Не обичате вие волнодумството, уважаеми. Много ви е драго, като чуйте тълпата да вика гологлава „ура”. Ето защо вие кълнете в България и конституция, и интелигенция, и литература, и всичко друго, което мисли. Колко ще ви бъде вам драго и едва ли ще да има от нас по-добър народ, ако по селата ни наместо училища се издигат камбанарии, ако мястото на Народното събрание е някаква си Киево-Печорска лавра, ако попът е пръв в селото, ако камбаната е единствената душевна храна на всекиго. Далеч от нас такива доброжелатели. „Не им щем ни меда , ни жилото” — както каза нашият съотечественик Др. Цанков едно време, когато в главата му имаше съвест и разум.
Не желаем ние татарска цивилизация. Защо вие се въоръжихте против нашето съединение? Кой, та не вие, го задържахте досега? Кой свика конференцията? Кой даваше кураж на турците да затъпчат Тракия? Кой накара това сръбско кюлхане, Милан, да ни нападне хайдушки? Кой проводи турски комисари в Тракия? Кой, та не вашият там консул, ходеше като бесен из Пловдив да заплашва българите, че ако не приемат турските комисари, Русия ще се разсърди и турците ще навлязат с „ красния шапочки”?
Кой, та не вашите агенти на 7 и 8 ноември, когато България рискуваше да се закопае на Сливница, ходеха из Румелия да бунтуват жените против правителството? Кой в същите тия дни пиеше шампанско в София за победата на сърбите, та не вашият агент? И защо всичко това? Само за жестоко отмъщение, само за туй, че и в българите се появила капка самостоятелност, че и те са се показали като народ, че и от тях ще се родят авторитети. А според вас всичко това трябваше да се замести с „бит по сему”, c милостиво съизволение и с фелдфебелска „опитност”. Когато вашето славянско чувство се възмущава от историческите имена Крум, Борис и Симеон, то лесно да се убеди човек колко ще бъдат вам противни и ненавистни и новите крумовци. Но стига засега толкоз!”(Стоянов,З., Във:в. “Независимост”, 12.03.1886 г., Писмо от Захари Стоянов до освободителя Аксаков)
Ето и колко са безцензурирани и думите му из предговора към статията на Георги С. Раковски“Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която той препечатва отново: “С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно. Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.” Коментар: Разгледана в по-широка перспектива, тази политика на Русия към България (а и не само към нея) е “дообогатяване” на панславизма, същността на който се изразява главно в непризнаването на отделни славянски нации и тяхното разглеждане като различни групи от един и същ народ, предопределен да се обедини под скиптъра на руските императори. Точно в този дух е прекроена и цялата история на българо-руските отношения.”(Стоянов,З.,Във:в.”Дунавски лебед”, 1859 г., статия “Русия и българската криза”)
Откъде идват прозренията на пред и след освобожденските ни патриоти и тяхната ненавист към Русия? Едва ли изказаните думи са само плод на лично отношение и антипатия. Важно е да отбележим, че на всички споменати до тук, както и на по-голямата част от останалата българска интелигенция, е било видно арогантното отношение на Русия и СССР към нашата България, но също е било ясно и как са се отнасяли руснаците към поробените кавказки българи, останали още от времето на Бат Бай и Волжко-Камските българи на Котрагова България, която най-безцеремонно преименували в Татарстан. Обяснението на руската страна за това асимилиране е, че Волжка България била завладяна от ордите на Чингис хаган, след което българите били избити и останали само татари. Хайде де! Ами по същата логика ордата на Чингис хаган, която завладява и Русия, би трябвало да е избила и руснаците и в техните земи да има също само татари. Подобно нещо е трябвало да се случи и във вътрешността на огромната страна създадена от Чингис хаган, но там все още си живеят старите етноси. Дори в Северозападна Индия и Североизточен Афганистан още са останали хора, които при преброявания се пишат българи (защото и там са живеели българи, но чудно защо не са били избити от ордата, която завладява и тези райони). Най-невероятното в тази руска “приказка” е появата на татарите. От “Тайната история на монголите” всеки може да научи, че Чингис хаган три пъти разбива татарите преди да предприеме похода си на запад, че той е монгол и води със себе си монголи. Ако Волжките българи (нанесли единственото поражение на Чингис хаган) бяха асимилирани от тази орда, то тогава трябваше да се наричат монголи, а не татари и страната им да бъде назована Монголстан, а не Татарстан. Да, но ако бе сторила това Русия се излагаше на опасността, в по-ново време Монголия да претендира за национално малцинство, за автономия или независимост на Монголстан. Подобно нещо не може да се случи с Татарстан, защото държава Татария няма и по тази причина не би могла да атакува политиката на Русия спрямо “татарските” сънародници.
Експанзиите на Русия спрямо България датират от много по-старо време. Няма да се спираме на нападението на княз Светослав в страната ни и разрушенията, които извършват войските му, незвисимо, че това вероломно нахлуване спомогва България да падне под Византийско робство. Оттогава все пак са минали много столетия, а той е все още владетел на Киевска Рус, която няма много общи черти с Московска.
През първата половина на XVIIв., подлъгани от Руската империя и подстрекавани от нея, казашки отряди от българи нападат и плячкосват градовете на родствениците си по днешното българско черноморие, които по това време са в пределите на Османската империя. Това е извършвано, практически, неосъзнато от тях. Стигнали до Истамбул, но целта им не била да освободят местното население, а по-скоро да се присмеят на султана и ограбят земите му, включително и българските. Така, опожарявайки много селища на дедите ни, без да са разбирали те принуждавали хората да напуснат родните си места и да се заселват във вътрешността на страната.
Няма да описваме убийствата на отделни българи , извършени от руснаци, преди и след Октомврийската революция, защото тези случаи са хиляди. Не може да не отбележим обаче едно от тях. Убийството на първия съветски дипломат в Германия, революционера Денис. Общо взето той няма никаква връзка с България, но е ликвидиран от тогавашното КГБ, само защото помолил Вилхелм II да се застъпи пред Ленин за обособяване на Република Булгар и немска автономия в Сарътауска губерния, около град Балик (дн. Нижний Новгород), с наименование БЪЛГАРИАНА.
Унищожавани са по цели български селища от Алтай до Волга, в които наказателни акции, Сталин предоставя ролята на основен сатрап на Й.Б.Тито.
Чрез гладна смърт са ликвидирани голяма част от Волжките българи и родствениците ни от Бесарабия. Най-ужасяващ в този случай е фактът, че от Дунавска България изпращат помощи за бедстващите роднини в Съветската федерация, но вместо да стигнат до получателя си, те са продадени в чужбина от държаваната администрация на страната, която някои хора, сляпо, продължават да наричат “ГОЛЕМИЯ БРАТ”.
Освен човешкия потенциал и неговите поселища, руските ни “братя” са унищожавали системно и миналото на етноса ни, за което свидетелстват и някои съвременници на злостните деяния, дори чужденци.
Страшна е откровеността на чешкия археолог Карел Шкорпил, който, пристигайки у нас споделя:”Изпратен съм с мисия в България, подобна на тази, с каквато бе натоварен английският археолог Едуард Търнерели при изучаването на Булгар – да потвърди пред Европа, че Волго-Камските Българи са татаро-монголи, а аз – че Балканските Българи не са потомци на Аспаруховата ордица…” Все пак, той не изпълнява тази пъклена руска заповед.
Отново Шкорпил споменава за друго престъпление на Русия:”Не е вярно твърдението на Успенски, че само Омуртаг е имал най-видна строителна дейност. Руснаците, които методично са унищожавали българските паметници, имали са за цел паметниците на царете от християнските времена да унищожат, а да оставят само тези от езическите…” Шкорпил се произнася по този въпрос, тъй като самият Успенски, изпратен от руския цар да извършва археологически проучвания в България, забранява на чеха, както и на преславския археолог Йордан Господинов, да извършват разкопки във Велики Преслав. Според руският “учен” Царсимеоновият Златен век бил мъртвородена цивилизация и при едни разкопки в този район нямало какво да се открие. Може би по същите причини са били разрушени и паметниците от Волго-Камска България, Западен Сибир, Алтай и Северен Кавказ.
Ще припомним думите на руския цар по повод освещаването на най-големият български храм след Освобождението:”С налагането на “Св.Ал.Невский” за патрон на българската катедрала – ще им превием вратовете.”
Докладът ни придоби прекалено голям размер за подобен вид научно изследване, но той остана изключително малък, спрямо мащабната фактология от най-различен характер, показваща обосновано и документирано, че никой просветен българин не може да падне толкоз ниско, че да отдаде почит на руската или съветската страна като на наш по-голям брат. Всички исторически свидетелства отбелязват ясно, че ако се използва този вид терминология, то българският народ е по-големия брат на руския. Чест прави обаче както на учените, така и на народа ни, че никога не натякваме подобни факти на други страни, за да унижаваме достойнството на техните хора.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Арнаудов, М. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. София, 1969
Архив на Г. С. Раковски. Т. І. Писма и ръкописи на Раковски. София, 1952
Архив на Г. С. Раковски. Т. ІІ. Писма до Раковски. (1841-1860). София, 1957
Архив на Г. С. Раковски. Т. ІІІ. Писма до Раковски. (1861). София, 1966
Архив на Г. С. Раковски. Т. ІV. Писма да Раковски. (1862-1867). София, 1969
Ботев, Хр. Събрани съчинения.Т. I, София, 1958
Гай Юлий Цезар.Исторически съчинения.Записки за Галската война. книга трета.София, 2002
Генчев,Н.Българско възраждане.София,1988
Д-р Касабов,И.Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи. София, 2009
Д.Т.С., стр. 391—392. Позивът на Раковски до българския народ от 1 август 1862 г.
Каменов, К.Небето помни III. Етногенезисът от (прото-) траки до българи. Пловдив, 2011
Кирил Патриарх Български. Екзарх Антим I (1816 – 1888).София, 1956
Москов,М.Именник на българските ханове (ново тлкуване).София,1988
мюшира Гази Осман паша. Отбраната на Плэвенъ.София, 1901
Раковски,Г.С. Българийо майко мила.Събрани съчинения. Откъси от статии, проучвания и писма.София,1967.
Раковски,Г. С. Съчинения в четири тома. Първи том. Проза, поезия. София, 1983
Раковски,Г. С.Съчинения в четири тома. Втори том. Публицистика. София, 1983
Раковски,Г. С. Съчинения в четири тома. Трети том. Историография. София, 1984
Раковски,Г. С. Съчинения в четири тома. Четвърти том. Езикознание, етнография, фолклор. София, 1988
Стоянов,З. Непознати страници. Поборници-държавници(материали от личния архив на писателя).София,1995
Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. София, 1974
Трайков. В. Раковски и балканските народи. София, 1971
Ферманджиев,Н.Гонител на поробители и чорбаджии Бойчо войвода:В сб. Български войводи. София,1985
Цветков,П.Славяни ли са българите.София, 1998

САЙТОВЕ:
http://grigorsimov.blog.bg/politika/201 ... dr.1150574
http://frognews.bg/news_43316/Vasil_Lev ... i_porobi!/
http://www.extremecentrepoint.com/archives/311.

http://www.korenyt.info/blog/2016/01/07 ... %B1%D1%8A/


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 62 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 3, 4, 5, 6, 7  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB © 2008 - 2013 форум "ТИ СИ ТОВА"