ТИ СИ ТОВА ◦◦◦ Tat Tvam Asi ◦◦◦ Thou Art That

Форум за Познанието
Дата и час: Нед Авг 20, 2017 10:03 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 62 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: Re: Кражбата след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Пон Ное 03, 2014 7:33 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Митовете за руската любов – коварство, а не братство
Последна редакция на 01/11/14 11:23
http://www.faktor.bg/politika/hlyab-i-p ... tvoto.html

Манипулации и лъжи десетилетия наред тровят българския национален дух и унизяват умишлено достойнството ни

Граф Игнатиев изисква от османските власти специална комисия да съди Левски, за да е сигурен, че Апостолът ще бъде обесен

Георги Георгиев, специално за Faktor.bg


Наскоро се сдобих от министерство на отбраната на Руската федерация със „Сборник със секретни договори на Царство Русия 1856-1917г.”

За първи път българският народ има възможност да види текстовете на секретните договори на Русия с Австро-Унгария от 1876 г. – 1877 г., станали основа на Берлинскят договор. Договори между две империи, обрекли на разпокъсване българските земи и довели до неизброими мъки и страдания в опити да се постигне българският национален идеал.

Манипулации и лъжи десетилетия наред тровят българския национален дух и унизяват умишлено и целенасочено българското достойнство. Нека всеки сам си отговори на въпросите, взимайки предвид факта, че в Априлското въстание и Руско-Турската война българският народ дава около 30 000 жертви в бой и общо около 200 000 жертви заедно с цивилното население.

Руската армия дава около 15 000 жертви, много от тях финландци и украинци...

Колко паметника има за свидните български жертви, за героите и мъчениците? А колко за руските?!

Дори катедралният ни храм носи името на светец, който няма нищо общо с истинското българско православие, а пред Народното събрание стои паметник на чужд държавен глава, който е причинил на българския народ чрез коварство и интриги най-разкъсаната и болна рана, която и днес още кърви.

И когато с очите си видите тайните договори ще разберете защо...

Русия винаги е действала срещу българската национална кауза

и дори започва още преди тя да е напълно осъзната от народа ни. Целта е ясна – недопускане на създаването на обединена, голяма и силна България, която ще стане пречка за завладяването на проливите и руска експанзия на Балканите.

Още през 1853 г. Карл Маркс отбелязва в статия по Източния въпрос в „Ню Йорк дейли телеграф” - "Когато българите достигнат до способността сами да решават съдбата си, и неминуемо, както подобно на Сърбия и Влашко умишлено бъдат постави в полузависимо положение от Османската империя, в България ще се зароди истинска, прогресивна българска партия, която ще бъде АНТИРУСКА.”(„Авантюрите на руския царизъм в България” Васил Коларов).

Думите са пророчески и са изречени осем години преди основоположникът на българското национално – освободително движение и радетелят за извоюване на национална независимост изцяло със собствени сили и средства Георги Раковски да издаде брошурата си „Руската убийствена политика за българите” през 1861 г. http://publicistika.blogspot.com/2008/01/blog-post...

Всеки българин е длъжен да я прочете, както и обективната историческа наука е длъжна да я отрази в учебниците по история, защото описва много добре целите на руския империализъм и методите на Руската империя за снабдяване с безплатна работна ръка, като едновромено с това се прочистват етнически цели български региони. Конкретният повод за написването на брошурата е поредната Руско-Турска война, чрез която Русия принуждава султана да издаде ферман, който й позволява да си набавя крепостни от българското население и масовото изселване на българи от Видинско и Монтанско, довело впоследствие до икономическо съсипване на целия регион:

„Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!”

(Впрочем един от потомците на тези българи, завлечени от пловдивските села в Бесарабия още през 1821 г. е храбрият български командир Ген. Колев, разбил на пух и прах руската армия, нахлула в Добруджа през 1916 г.)

За съдбата на нашите сънародници, преселени в руските земи, можем да съдим по думите на Христо Ботев, написани 14 години след брошурата на Г. Раковски, в статия в бр. 13 на в-к „Знаме” 1875г. - Думите му нямат нужда от коментар:

„Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българск¬ите колонии”

” ... не остави¬ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството.”

„Пр¬авителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъ¬на в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество.”

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=...

Започналата да набира сили и воля за обявяване на независимост Българска екзархия също попада под ударите на коварната и двулична имперска политика. В същата 1861 г. по настояване на княз Лобанов - руският консул в Цариград и тримата български владици са заточени в Диарбекир в опит да се спре единението и обявяване независимостта на Българската екзархия. (виж. Симеон Радев – „Строители на съвременна България” - http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID...

Въпреки усилията и на Русия, и на гръцката църква неизбежното се случва и през 1870 г. Българската екзархия е обявена за независима с ферман. Територията е близо 220 000 кв. км. и включва всички земи населени с преобладаващо българско население според стриктните регистри на населението.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/6/65...

Прилагам и картата:

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/ce...

В последен отчаян опит да се спре подемът на българския народ и единението му, Цариградската патриаршия и Руската църква

обявяват схизма против Българската църква

през 1872 г. Отново по настояване на руския консул в Цариград – този път Граф Игнатиев, нашите владици са заточени. Схизмата против Българската църква продължава чак до 1945г.

Нещо повече - член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае.

Съобразно този параграф през 1880 г. се извършва плебисцит в Македония (умишлено откъсната от България със секретните договори на Русия с Австро-Унгария през 1876-1877 г.) под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е изцяло в полза на Българската екзархия и довежда до включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска.

Най-големите страхове за руската дипломация се случват и България уверено върви към осъществяване на националния идеал...

Не бива да подминаваме и двуличната роля на Граф Игнатиев и злокобното му присъствие в последвалите събития, довели и до провала на Цариградската конференция на 18 януари 1877 г., на която Великите сили се споразумяват за територия на новата Българска държава много близка до територията на Българската екзархия.

Крайно време е документите и кореспонденцията на Граф Игнатиев с османските власти, с които се снабдява българското военно разузнаване и чиито факсимилета се съхраняват и до днес в Министерство на отбраната да видят бял свят, за да знаят всички българи как Граф Игнатиев изисква от османските власти не обикновен съд да съди Васил Левски, а специална комисия, в която двамата българи са определени от него за да е сигурен, че Апостолът ще бъде обесен. Очевидно и логично е, че за целите на руската дипломация не е изгодна политиката на ръководителя на българското национално-освободително движение и разбиранията му за „чиста и свята република” и, че „който ни освободи, той ще да ни и пороби”.

Русия и нейната агентура така и не успява да сложи начело на БРЦК нейно протеже. Самият факт, че избухването на Априлското въстание заварва Русия неподготвена и я кара да предприема спешни дипломатически мерки е достатъчно красноречив.

По същество:

Веднага след Априлското въстание Русия се задейства и за да подготви ескпанзията си сключва с Австро -Унгария секретното Райхщадско споразумение на 8 юли 1876 г. В него двете империи си разделят сферите на влияние на Балканския полуостров, Русия се задължава да не пречи на Австро-Унгария при анексирането на Босна и Херцеговина, а от своя страна Австро-Унгария се задължава да не пречи на Русия при нахлуване на Балканския полуостров. Двете империи се задължават да не допуснат образуване на „голяма и сплотена” държава, а Русия си запазва правото да си върне Бесарабия, като впоследствие компенсира Румъния с изцяло населената с българи Северна Добруджа, която е част от територията на Българската екзархия. По време на Цариградската конференция двете империи финализират секретното си споразумение с Будапещенската конвенция от 15 януари 1877 г.

Междувременно в Цариград Великите сили започват конференция, която да реши „източния въпрос” и да уточни границите на новата Българска държава. Цариградската конференция се провежда декември 1876г. – януари 1877г. Окончателният вариант за територията на България е по предложение на британския представител и включва почти всички територии населени с българи и е много близка до границите на Българската екзархия: http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1...

В същия момент Русия води паралелно тайни преговори с Австро-Унгария и подписва на 15 януари Будапещенската конвенция, с която окончателно обрича българските земи на разкъсване и залага основите на Берлинския договор.

В чл.2 на долната снимка двете империи се договарят за взаимно дипломатическо съдействие в случай, че се наложи колективно обсъждане от Великите сили. Ето защо договореностите между Русия и Австро-Унгария са наложени и на Берлинския конгрес.

В чл. 3 двете империи се договарят да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава и констатират, че не желаят никакви последващи изменения на тези споразумения, както и заявяват своята готовност да ги съхранят и като основа за следващи политики.

Това обяснява и Берлинският договор и последващата съпротива на Русия срещу Съединението, нападението на Сърбия и скъсването на дипломатически отношения от Русия с България.

В същия момент в Цариград русите дипломати, начело с Граф Игнатиев саботират Цариградската конференция, провокират турския султан да откаже подписването и на 18 януари 1877 г. Мидхат паша обявява отказ на Турция да приеме решенията на конференцията.

Така двете империи обричат българските земи на разпокъсване,

а Русия успява да заложи основите на пъкления си план за разкъсване на българския народ и доминация на Балканите с цел последващо завземане на проливите и Цариград.

Прави впечатление и пълното съвпадение между текстовете, касаещи издръжката на „руския окупационен корпус” във Временния Сан-Стефански мирен договор и Берлинският договор – съответно чл. 8 и чл. 22. от Берлинския договор.

България изплаща издръжката до 1902 г., изчислена от икономисти към днешна дата и равняваща се на около 40 милиарда долара, като спира да плаща в годините, в които Русия къса дипломатически отношения с България след Съединението и всячески се опитва да го саботира, организирайки преврати, метежи, въоръжава шайки, които да дестабилизират „Източна Румелия” за да предизвикат намесата на суверена – султана, за да се предотврати обединението на двете откъснати парчета българска земя. (Впоследствие ще ви запозная по-подробно, имайки достъп и до секретните руски дипломатически грами).

Така Русия успява донякъде да изпълни пъкления си план и да предотврати образуването на голяма и сплотена българска държава, като предава Северна Добруджа на Румъния, Пиротско и Нишко на Сърбия, умишлено оставя Македония и Беломорска Тракия в пределите на Османската империя и образува в Тракия измислената държава Източна Румелия...

За да се стигне до оня чуден момент в нашата история, когато българският народ, нарушавайки Берлинския договор се опълчва на три империи – Руската, Австро-Унгарската и Османската и през 1885 г. обявява Съединението на парчетата от своята плът.

За да се стигне до нападението на Сърбия, пълната победа над нея, скъсване на дипломатически отношения от страна на Русия с България.

За да се стигне и до 1916 г., когато Русия, заедно с Румъния и Сърбия напада България.

За да се стигне и до голямата дата 3МАРТ 1918 г., на която победителят България, заедно със съюзниците си принуждава Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си. Договор, благодарение на който от лапите на руския империализъм се откъсват Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Молдава, Грузия и Армения.

Договор, чийто последици виждаме и днес

Дата, избрана от победителя България като отговор на всичко описано по-горе.

„ О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?

P.S. Благодаря на Р.Л. за осигурения достъп до документите от Министерство на отбраната на Руската федерация!

Прикачени файлове:
ee8b6e64ef097b03c4dcb3816ba21414.jpg
ee8b6e64ef097b03c4dcb3816ba21414.jpg [ 89.03 KiB | Прегледано 101 пъти ]
Прикачени файлове:
c601539ed68b7d829a42b50bf2066c65.jpg
c601539ed68b7d829a42b50bf2066c65.jpg [ 75.44 KiB | Прегледано 93 пъти ]
Прикачени файлове:
a650084c9ccdf49cafff11b1b0dc7599.jpg
a650084c9ccdf49cafff11b1b0dc7599.jpg [ 170.01 KiB | Прегледано 108 пъти ]
Прикачени файлове:
77369135610238a42682bf18cb707092.jpg
77369135610238a42682bf18cb707092.jpg [ 222.02 KiB | Прегледано 99 пъти ]
Прикачени файлове:
1771c3b1cdf3d00eb506775818b0b5cf.jpg
1771c3b1cdf3d00eb506775818b0b5cf.jpg [ 128.39 KiB | Прегледано 95 пъти ]
Прикачени файлове:
809f6e38bae87153fbc001f6ccc306e8.jpg
809f6e38bae87153fbc001f6ccc306e8.jpg [ 142.27 KiB | Прегледано 101 пъти ]
Прикачени файлове:
30de34d61eade9bec638cccd933c8fb5.jpg
30de34d61eade9bec638cccd933c8fb5.jpg [ 102.01 KiB | Прегледано 2461 пъти ]
Прикачени файлове:
590b1cc3b6f4fe8a4b1b68ec19f687cf.jpg
590b1cc3b6f4fe8a4b1b68ec19f687cf.jpg [ 167.7 KiB | Прегледано 106 пъти ]


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Кражбата след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Пон Ное 03, 2014 7:54 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите

Георги Раковски

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.


Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:

Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!... В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., - голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?...

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, София, 1886 г.

http://publicistika.blogspot.com/2008/0 ... _3872.html


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Вто Дек 02, 2014 4:53 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР (1919) И ДОГОВОРИТЕ ЗА ПРАВАТА НА БЪЛГАРИТЕ В ЗАГРАБЕНИТЕ БЪЛГАРСКИ ТЕРИТОРИИ ОТ СЪРБИЯ И ГЪРЦИЯ

Досега българските читатели разполагаха с пълния текст на Ньойския мирен договор, публикуван няколкократно, сборниците с документи отнасящи се до мирната конференция, спомените и дневниците на Константин Муравиев, Коста Тодоров, професор Венелин Ганев, Михаил Сарафов, професор Стефан Панаретов, Харолд Никълсън и др. На водещо място сред посочените издания трябва да наредим книгите на нашия сънародник Теодор Димитров, публикувал важни документи от архива и библиотеката на Обществото на народите в Женева.
Въпреки, че преди време публикувахме договорите за покровителството на българското население в отнетите от България територии по Ньойския мирен договор и предадени на Сърбия и Гърция, те и до днес остават непознати.

Тези договори, макар и приети и наложени на нашите съседи, така и останаха неизпълнени. Над българското население в Сърбо-Хърватско-Словеското кралство и в Гърция беше установен нечуван терор и беше осъществена жестока деноциолизация, отговаряща по всичките точки на определението за геноцид според международното право. Освен текстовете на двата договора, издигащи се като паметник на гръцката и сръбската жестокост над нашите сънародници, Ви предлагам и част от предговора на книгата ми „Ньойският погром и терорът над българите. Сборник от документи и материали“, публикувана от Издателство „Анико“ в Библиотека „Сите българи заедно“ през 2009 г. Прилагам и кратка библиография по въпроса за тези, които биха проявили интерес и имат желанието да научат нещо повече за трагедията на нашия народ. За пръв път ще имате възможност и да видите копия от двата договора, отпечатани в миниатюрен формат, за да могат да бъдат пренасяни тайно през границата и да са на разположение на българите останали под новото сръбско и гръцко робство.

Цочо Билярски

НОЬОЙСКИЯТ ПОГРОМ И ТЕРОРЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ

“НЕ БИДЕЙКИ В СЪСТОЯНИЕ ДА УЗАКОНЯТ ПРАВДАТА,
УЗАКОНИХА СИЛАТА.”
ПАСКАЛ

България участва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция. Главният мотив на цар Фердинанд и на правителството беше – да се поправи неправдата сторена в Букурещ спрямо страната ни на 28 юли 1913 г. Съгласно Букурещкия договор от страната ни бяха откъснати от Сърбия, Гърция и Румъния вековни български земи, населени предимно с българи – Вардарска и Егейска Македония, а към заграбената през 1878 г. Северна Добруджа беше присъединена и Южна Добруджа. Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, войната завърши катастрофално за нас. Пробивът при Добро поле и последвалото Солунско споразумение от 29 септември 1918 г. бяха едни от ранните сигнали за очертаващата се втора национална катастрофа. Подписаната военна конвенция на практика представляваше пълна капитулация на България. Тя се съпътствуваше и от избухналите войнишки бунтове, които водачите на БЗНС направиха опит да овладеят и да насочат към столицата.
Една след друга до 11 ноември с.г. излязоха от войната всичките съюзници на България. Свиканата от страните победителки Мирна конференция в Париж трябваше да изработи мирните договори с всяка отделно взета победена страна. Главните “миротворци” бяха министър-председателите на Франция, Великобритания и Италия, а след пристигането на президента на САЩ Удро Уилсън, те образуваха и комитетът на четиримата. Това бяха Жорж Клемансо, който беше и нейн председател, Лойд Джордж и Виктор-Емануел Орландо, сменен от лятото на 1919 г. от Томазо Титони, а след отсъствието на американския президент неговото място заемаше държавния секретар Роберт Лансинг. Ампутацията на България беше извършена под натиска и с активното участие на министър-председателите на страните съюзници на победителите Никола Пашич (Сърбия), Елефтериос Венизелос (Гърция) и Йон Братияно (Румъния). Председателят на конференцията Клемансо, вероятно след като осъзнава престъплението, което е извършено в Париж най-безцеремонно ще нарече съюзниците, т.е. нашите съседи “чакалите на нашата победа”. Не по-малко категоричен ще бъде и Лойд Джордж, който през 1928 г. отбелязва: “Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира беше лъжлива и фалшифицирана”.
С подписването на Версайлския, Сенжерменския, Трианонския и Ньойския договор беше нарушена дотогавашната международна традиция, началото на което беше сложено с Вестфалския конгрес през 1648 г. и утвърдена от Виенския (1815 г.), Парижкия (1856 г.) и Берлинския (1878 г.) конгрес. Според тази международна практика след приключването на войните победители и победени сядали на дипломатическата маса, за да преговарят за сключването на мирните договори.
На 28 юни 1919 г. във Версай германската делегация подписва мирния договор с ръководителите на делегациите на страните победителки от Първата световна война. Този първи подписан договор щеше да стане нарицателен и да даде наименованието на изградената следвоенна мирна система. В Парижкото предградие Сен Жермен на 10 септември беше подписан договора с Австрия, тъй като Австро-Унгарската империя се беше разпаднала. Обособилата се вече като самостоятелна държава Унгария подписа мирния договор в Трианон на 4 юни 1920 г. Третият съюзник на България Турция подписа мирния договор на 10 август 1920 г. в Севър. Откъсналите се от централното турско правителство Кемалисти, воюващи с гръцките окупационни войски и подпомагащите ги антантски съюзници в Източните вилаети в Мала Азия не признаха този грабителски договор. Едва след изгонването на нашествениците, турската делегация подписа нов мирен договор в Лозана на 23 юли 1923 г. На България беше определено да подпише мирния договор на 27 ноември 1919 г.
Новият ред в Европа и света се създаде в резултат на Парижката мирна конференция. Този нов ред доведе и до Втората световна война, която избухна в дните на двадесетгодишнината от началото на установяването на Версайската система.
През тези две десетилетия победените и унижените държави и народи търсеха нов реванш по пътя на победната война, въпреки създадената международна организация – Обществото на народите, която трябваше да решава всички кризисни ситуации и стълкновения.
За нас – българите, подписаният преди 9 десетилетия в Ньой мирен договор с право носи името втора национална катастрофа. Този договор не изправи неправдите спрямо България, които й бяха наложени през 1913 г. с Букурещкия мирен договор, а ги потвърди и разшири. Той е подписан от българския министър-председател Александър Стамболийски в Парижкото предградие Ньой на Сена. Той представлява не мирен договор, а диктат на страните победителки над победена България. През 1925 г. проф. П. Богаевски ще констатира резултатите от Ньойския договор - “Съвкупността на земите, включени в границите на България, създадена благодарение жертвоприносителния подвиг на българския народ, е намалена. А между това територията на България, по тоя начин образувана, се дължеше на стремлението на народа й да си създаде една разумна и справедлива основа за своето културно и национално битие. Безусловно необходимите за това битие части бяха откъснати и присъединени по съображения от политически характер към съседните държави.”
Но как се стигна до подписването на Ньойския диктат?
На 29 септември 1918 г. правителството на демократа Александър Малинов прекратява участието на България в Първата световна война след като е подписана Солунската военна конвенция. При неговото управление българският цар Фердинанд І абдикира в полза на сина си и по най-бързия начин напуска България, като отпътува за фамилните си имения в довчерашната съюзница Германия, където ще остане до смъртта си през 1949 г. Престолонаследникът княз Борис Търновски се възцарява под името цар Борис ІІІ, а бившият министър-председател д-р Васил Радославов забягва също в Германия, където остава след войната заедно с главнокомандващия българската армия генерал Никола Жеков. След като Ал. Малинов ръководи два краткотрайни коалиционни кабинета подава оставка на 28 ноември 1918 г. и на негово място младият цар ще възложи на външния му министър, народняка Теодор Теодоров да състави отново коалиционен кабинет. Вторият кабинет на Т. Теодоров просъществува от 8 май до 6 октомври 1919 г. Пред правителството на Т. Теодоров, който съчетава поста на министър-председател с този на министър на външните работи и изповеданията стои отговорната задача да подпише мирния договор, който ще му наложат страните победителки от Антантата на Парижката мирна конференция. Когато започват преговорите по подготовката на мирния договор, възглавяваната от министър-председателя Т. Теодоров Българска делегация отпътува от София на 20 юли 1919 г. В делегацията, със статут на член (пълномощен делегат) е и министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството, лидер на БЗНС, Александър Стамболийски. Когато Българската делегация пристига в Париж тя е строго охранявана и изолирана без право на контакти с външния свят. Към нея са аташирани съветници и експерти, които имат ограничената възможност да подготвят отговори на обвиненията към България от антантските представители и ненаситните български съседи.
Успоредно с делегацията действуваха и две организации от територията на неутрална Швейцария, стремящи се на смекчат валящите над България и народа й фантастични обвинения от съседите й, които хвърлени в тогавашното публично пространство, печелеха общественото мнение в страните от Съглашението, въпреки лъжите и манипулациите. Това беше Културната мисия в Берн и Българския съюз в Женева. Културната мисия беше създадена по инициатива на Симеон Радев, а беше ръководена от пълномощния министър Тодор Недков. В нея влизаха професорите Йордан Иванов, Анастас Иширков, Никола Милев, Димитър Миков и публицистът Димитър Мишев. Независимо от мисията (поне външно) се създава в Женева и Българския съюз в Швейцария, под ръководството на Д. Мишев. В ръководството на Изпълнителния му комитет влизат Матей Х. Петров, архимандрит Стефан (по-късно български екзарх), протойерей д-р Стефан Цанков и д-р Никола Герджиков. Културната мисия и Българският съюз подпомагат всестранно, въпреки големите пречки които срещат, дейността на Българската делегация в Париж. Изпод перото на тези български учени с международен авторитет и световна известност излизат огромно количество книги, брошури и документални публикации на високо научно ниво и с най-голяма компетентност, но тази книжна продукция станала известна като “една битка на книги”, която не е взета под внимание от победителите при съставянето на Ньойския договор. Независимо от резултатите, членовете на тези две български мисии успяват да кажат истината по въпроса, защо България участва в Първата световна война на страната на Германия и научно да обосноват нейните права над Западна Тракия, Македония, Западните покрайнини, Моравско и Добруджа. Печатат се и материали за отношението на България към чуждите военнопленници и спазването на международните конвенции. Спечелването на общественото мнение в страните–победителки цели да се въздействува над конференцията в Париж, за да се спази националния принцип, защитаван горещо от американския президент Удро Уилсън, при съставянето на мирния договор.
Българската делегация е държана в строга изолация в парижкия хотел “Дворец Мадрид”, като единствената информация до членовете на делегацията за ставащото извън стените на хотела стига чрез вестниците. Делегацията, с помощта на експертите, съветниците и членовете на двете мисии отхвърлят най-аргументирано клеветите и нападките срещу България и българския народ, разпространявани от сръбската, гръцката и румънската пропаганди. Текстът на проектодоговора е връчен на Българската делегация на 19 септември 1919 г. в залата на Министерство на външните работи. Проектодоговорът е приет от ръководителя на делегацията Т. Теодоров, който произнася кратко слово.
При връчването на проектодоговора е определен срок до 14 октомври, който впоследствие е удължен до 24, за да се направят възражения и бележки. На 24 октомври делегацията връчва своя отговор, представляващ 151 печатни страници с приложени 3 ноти. Проектодоговорът по своята жестокост надминаваше многократно очакваните санкции срещу България. Той на практика не е двустранен договор, а диктат срещу една победена и разорена вече малка държава, в каквото се беше превърнала страната ни само за няколко месеца. Победителите не се съобразяват с отговора и нотите на нашата делегация, а само са нанесени незначителни корекции във финансовите клаузи и в частта, отнасяща се до държавните дългове. По повод на възраженията Клемансо заявява: “Правителствата на съюзените и сдружените Сили са на мнение, че като се вземе предвид предметът на настоящия договор, Добруджанският въпрос не може да намери в него място. Колкото за другите граници, които са предмет на забележки от българската делегация (за Западните покрайнини и Западна Тракия), те са били определени след едно внимателно проучване, държейки сметка за всички елементи. Все пак съюзените и сдружени Сили проучиха грижливо представените аргументи и без да отричат тяхната стойност, не намират достатъчен мотив за изменение на зряло обмислените си решения. Те не могат прочее, да дадат измененията, искани от България.” Аргументите по отношение на Македония остават също незабелязани от парижките сатрапи.
За нас, българите особен интерес представлява позицията на Американската делегация. Редица български изследователи и публицисти отдават голямо значение на т.н. 14 точки на американския президент Томас Удро Уилсън, с което предложение се събуждат големи надежди и очаквания за правилното разрешение на българския национален въпрос. Но същевременно не са малко и гласовете, които обвиняват президента Уилсън, който избърза да оповести своите предложения, без да има по-късно възможност да ги отстоява, за да бъдат приложени и по тази причина те изиграват сериозна разрушителна и дезорганизираща роля сред българските войници. Въпреки, че парижките „миротворци” посрещат с присмех човеколюбивите предложения на Уилсън и след невъзможността да бъдат реализирани неговите намерения, българският войник изпълнява достойно дълга си пред отечеството и народа си и войната завършва въпреки пробива на Добро поле с безбройни победи по фронтовете.
Американската делегация отива на конференцията в Париж, водена от президента Удро Уйлсън, с мисълта, че на тази конференция трябва да се приложи етническия принцип при очертаването на държавните граници, за да се избегнат по-нататъшните поводи за война. Но не така мислят европейските съюзници победители. Основното което ги движи е да бъдат наказани победените и то не в дискусия с тях, а чрез налагане на договори-диктати. Четиринадесетте точки, които президентът Уйлсън предварително е подготвил и които представя на 8 януари 1918 г. пред американския сенат, които трябвало да бъдат водещи за миротворците в Париж остават мъртва буква, макар че предварителните надежди както на президента и неговия екип и победените страни хранят големи надежди. Американската страна намира известна упора за своите идеи в италианската, но то е само за кратко време, тъй като и италианската делегация се включва в екипа на палачите понеже успява да се споразумее с гръцката, след като Е. Венизелос и Т. Титони сключват таен договор на 29 юли 1919 г. по въпроса за Западна и Източна Тракия, за Албания, за остров Корфу и за гръцките претенции в Мала Азия.
В точка 11 на президента Уилсън по отношение на балканските страни се казва следното: “Румъния, Сърбия и Черна Гора трябва да бъдат освободени от неприятелските войски. Заетите територии трябва да бъдат възвърнати. Ще бъде осигурен на Сърбия свободен излаз на море. Отношенията на балканските държави помежду им трябва да бъдат определени чрез една приятелска размяна на гледища, работейки върху данни за отношения традиционни и национални, исторически установени; трябва да се вземат в полза на тези държави международни гаранции за политическа и икономическа независимост и за териториална цялост.”
Полковник Едуард Хауз, който е член на Американската делегация и е един от най-приближените на президента Уилсън в свое изложение коментира по следния начин цитираната точка: “Сърбия ще получи излаз на море и отношенията между Балканските държави ще трябва да бъдат фиксирани по исторически установените граници. Сърбия се организира вече във формата на една югославянска държава и така ще достигне Адриатическо море. На Румъния ще бъде върната Северна Добруджа (тогава заета от войските на Четворния съюз) и тя ще придобие Бесарабия и Трансилвания. Всяка една от тия две държави ще има 11 до 12 милиона жители и ще бъде много по-голяма и по-мощна от България. Тогава България ще трябва да има непременно своята граница в Южна Добруджа, такава, каквато тя беше преди Балканската война. От друга страна, България ще трябва да притежава Тракия до линията Енос-Мидия, или даже до линията Мидия-Родосто. Съдбата на Македония трябва да бъде решена след една безпристрастна анкета. Линията, която ще може да бъде взета като основа на тази анкета трябва да бъде южната граница на спорната зона, както беше фиксирана между Сърбия и България преди Първата балканска война.” В това изложение полковник Хауз потвърждава становището на американския президент, че посочените от него граници са определени съгласно народностния принцип.
Въпреки, че американската позиция е ясна и е отстоявана от американските делегати на конференцията те не успяват да прокарат вижданията на президента. Специално създадената комисия от познавачи на Близкоизточния въпрос под председателството на професор Уил Мънро изготвя доклад за бъдещето на Балканите и Близкия изток, който е представен на американския президент на 21 януари 1919 г. Главните точки в този доклад, отнасящи се до България имат следното съдържание: “1) България трябва да бъде утвърдена във владение на тази част на Егейското крайбрежие, която й беше оставена по силата на Букурещкия договор от 1913 г. (Западна Тракия); 2) България трябва да получи гаранции за транзит на своята търговия към Кавала и Солун; 3) българската граница към Одрин трябва да бъде преместена по посока на Цариград, приблизително до линията Енос-Мидия; 4) българо-румънската граница в Добруджа трябва да бъде възстановена, както е била преди 1913 г., Южна Добруджа трябва да бъде върната на България; 5) по отношение на Македонския въпрос, комитетът, председателстван от проф. Мънро възприема гледището на полк. Хауз.”
В непроменения си вид, както е във връчения на 19 септември 1919 г., проектодоговорът е връчен на председателя на делегацията Т. Теодоров на 8 ноември 1919 г., който от 7 октомври вече не е министър-председател. Начело на новото, също коалиционно правителство е застанал Ал. Стамболийски, а за нов външен министър е назначен народняка Михаил Маджаров. На същия ден, 8 ноември, когато е връчен проектодоговора, е насрочена Първата редовна сесия на ХVІІ Обикновено народно събрание, което е свикано в 6 часа след пладне да обсъди и приеме диктата на победителите. Определеният срок за утвърждаването на проектодоговора от Българското народно събрание изтичал на 13 ноември 1919 г. в 7 часа вечерта. Тъй като поради умора от дългия и тежък път, и от нанесения върху страната ни удар, пристигналия в последния момент председател на делегацията Т. Теодоров, помолил чрез новия министър-председател - Ал. Стамболийски да докладва на следния ден, 9 ноември, с което събранието се съгласило. Още в това първо заседание Стамболийски обявил публично, че правителството е възложило на него, като министър-председател, да отиде в Париж и подпише окончателния текст на договора. Т. Теодоров докладвал на второто заседание на сесията, на 9 ноември 1919 г. След направените изказвания с възражения и критики срещу договора, обсъждането завършило на 10 ноември 1919 г. с прочитането на протест на Трънски граждански комитет срещу откъсването и на Западните покрайнини от България. След заминаването на Т. Теодоров за София в Париж останали двамата члена на Българската делегацията Михаил К. Сарафов и проф. Венелин Ганев, като Теодоров определя Сарафов за ръководител на делегацията.
След пристигането в Париж на новата делегация, този път ръководена от новия министър-председател Ал. Стамболийски, на 22 ноември 1919 г., председателят й се обръща с лични писма към председателя на конференцията Ж. Клемансо, към Н. Пашич, председател на делегацията на Сърбо-хърватско-словенското кралство, към Е. Венизелос, председател на Гръцката делегация и към ген. С. Коанда, председателстващ Румънската делегация с надеждата да се смекчат клаузите на изработения грабителски договор. Единственият, който удостоява с внимание българския министър-председател е Венизелос и то за да отправи нови обвинения и претенции към страната ни.
След неуспеха на този последен опит и жест, договорът е подписан от Ал. Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в 10 ч. и 30 м. в парижкото предградие Ньой. От страна на победителите договорът бил подписан от Франция от министър-председателя Ж. Клемансо, министрите Стефан Пишон и Жюл Камбон, генерал Люсиен Клоц; от Англия – държавния подсекретар Хармсуорт и помощникът му Гроу; от Италия – сенаторите Маджорино Ферарис и Гюлелмо Маркони и пълномощния министър Мартино, от Япония – посланик Кеширо Мацуи; от САЩ – държавния подсекретар Полк, бившия американски посланик в Рим и Париж Хенри Уайт и генерал Таскер Блис и др.
След отпътуването на М. К. Сарафов за София на 29 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски оставя за председател на Българската делегация в Париж проф. В. Ганев, но без ясен дипломатически статут.
На 26 декември 1919 г. министър-председателят ще докладва пред Народното събрание подробностите около подписването на договора и заседателната зала ще се обърне в арена на взаимни обвинения и грубиянства на управляващи към опозиция.
Въз основа на решението на ХVІІІ ОНС Ньойският договор и придружаващите го приложения влиза в сила след нови бурни дебати на 5 януари 1920 г. Приемането му е потвърдено с Указ № 50 от 15 януари 1920 г., а изпълнението му е възложено на министър-председателя Ал. Стамболийски и министъра на външните работи и изповеданията М. Маджаров.
В края на април 1920 г. Конференцията в Сан Ремо узаконява и окончателното предаване на Западна Тракия на Гърция, което още повече оформя трагичната картина пред България.
На 9 август 1920 г. българската страна и страните от Антантата подписват първия си протокол по ратификацията и влизането в сила на Ньойския договор.
Според данните, които са приведени в публикувания от д-р Б. Кесяков Ньойски договор България се включва в Първата световна война през 1915 г. с територия от 114 424,508 квадратни километра, а след като й е наложен договорът през 1919 г. тя излиза от войната с територия от 103 146,170 квадратни километра. Ньойският договор потвърждава отнетите по Букурещкия договор от 1913 г. територии и присъединени към Румъния – Южна Добруджа, към Сърбия – Вардарска Македония и към Гърция – Егейска Македония. Към тези територии са присъединени, съответно към Гърция нови 8 712,070 квадратни километра, в които влизат територии от Пашмаклийски окръг, Западна Тракия и получената от Турция територия през 1915 г. с българско население наброяващо само в Западна Тракия 105 310 души; към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство са присъединени нови територии от България, в които са включени земи от Царибродско, Трънско, Босилеградско, Кулско и Струмишко, представляващи 2 566,268 квадратни километра с българско население от около 101 000 души. Като се направи рекапитулация на посочените данни се оказва, че на СХС кралство и на Гърция са отстъпени 11 278,338 квадратни километра територия.
Определените репарации, които трябваше да заплати страната ни в продължение на 37 години на изнудвачите от Париж възлизаха на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, но след като се разпределеше по години, заедно с лихвите сумата възлизаше на 5 005 404 842 зл. фр. при ежегодно изплащане на 134 094 994 зл. фр. Освен репарациите върху страната ни тегнеха още редица плащания – окупационен дълг, за издръжка на смесените арбитражни съдилища, на комисиите по разоръжаването и репарациите, за реституции и пр. На сръбския лешояд България трябваше да предаде и огромно количество едър и дребен добитък, храни, въглища и пр.
Ньойският договор изправи страната и народа пред нови изпитания. Останалите извън държавните граници българи бяха подложени на жестока денационализация, като към свободната част от родината поеха огромни безкрайни бежански потоци от българи – от Егейска Македония – 26 753 семейства, от Турция – 15 542 семейства, от Вардарска Македония – 7 419 семейства и от Добруджа – 5 329 семейства. Към тях трябва да прибавим и огромната бяла емиграция от Русия, прогонените арменци и евреи. Макар и ограбена и осакатена, България си оставаше „обетована” гостоприемна земя не само за своите чеда, но и за чужденците. Още беше в сила и параграфът от Търновската конституция, който постановяваше, че всеки роб стъпил на българска земя става свободен.
Гърция и Сърбия изобщо не се съобразиха с подписаните от техните представители договори за защита на малцинствените права на българите от Егейска и Вардарска Македония, като Н. Пашич най-цинично и публично декларираше, че след десетина години в Македония няма да остане нито един българин. Проточи се и завръщането на българските заложници останали във вражески плен след Солунското примирие. Демилитаризацията вървеше също с пълна сила под зорките очи на съюзническата комисия. Макар, че около 150 000 български войника и офицери бяха оставени в заложничество и тяхното завръщане в родината се проточи във времето, армията беше сведена до безопасен минимум от 20 000 души.
България изпадна в тежка икономическа и политическа криза и докато успееше да се върне към нормален живот щяха да минат години, в които започна подготовката за реванша на победените.

* * *

КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ

ДОКУМЕНТАЛНИ ПУБЛИКАЦИИ

Абдикацията на цар Фердинанд. Документи, спомени, факти. Съст. М. Куманов. С., 1993, 101 с.
Александър Стамболийски – Документално наследство. Външната политика на правителството на БЗНС (ноември 1919–юни 1923). Съст. П. Панайотов, Т. Добриянов, С., 1989, 399 с.
Балканският комитет в Лондон (1903-1946). Съст. Ив. Илчев. С., 2003, 592 с.
БЗНС, Александър Стамболийски и ВМРО. Непознатата война. Съст. Предговор и бележки Ц. В. Билярски. С., 2009, 839 с.
Билярски, Ц., Гръцките жестокости и варваризъм над българите (1912-1923 г.). С., 2012, 846 с.
Билярски, Ц., Дейността на Българския съюз в Швейцария през 1919 г. Сп. ВИС, кн. 3, С., 1981, с. 76-89.
Билярски, Ц., А. Огнянова, Кореспонденцията на Доминик Мърфи с Григор Василев. ИДА, кн. 49, С., 1985, с. 161-182.
Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев. ИДА, кн. 57, 1989, с. 73-138.
Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев (продължение). ИДА, кн. 62, 1991, с. 167-198.
Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев. ИДА, кн. 93, 2007, с. 93-171.
Билярски, Ц., Българският въпрос в позицията на Американската делегация на Парижката мирна конференция (1918-1919 г.). Документи от дневника на Дейвид Хънтър Милър, ИДА, кн. 97, 2009.
Бурилкова, И., Към историята на Българската лига за защита правата на човека и гражданина, ИДА, кн. 83, с. 81–130.
БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Съст. И. Бурилкова и Ц. Билярски. Т. І и ІІ. С., 1998, 1371 с.
Българската работническа партия (комунисти) в резолюции и решения на конгресите и пленумите на ЦК. Т. ІІ (1919-1923), С., 1953, 366 с.
БЗНС, Александър Стамболийски и ВМРО. Непознатата война. Съст. Ц. Билярски, С., 2009.
Ванова, Л., Ц. Билярски, Въпросът за Западна Тракия, Добруджа, Западните покрайнини и Македония в дипломатическата кореспонденция на проф. Венелин Ганев по време на мирните конференции в Париж и Сан Ремо (1919-1920), ИДА, бр. 94, С., 2007, с. 134-211.
Veritas, Македония под иго (1919-1929). С., 1931, 579 с.
Виновниците за Европейската война. 1. Германската бяла книга. 2. Австро – Унгарската червена книга. 3. Английската синя книга. 4. Френската жълта книга. 5. Руската оранжева книга. 6. Белгийската сива книга. 7. Сръбската синя книга. С предговор от д-р В. Радославов. С., 1916.
Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.) Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Т. І-ІІ. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. С., 2007.
Генов, Г. П., Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, 464 с.
Грага о ствараньу jугословенске државе - 1, І. - 20.ХІІ.1918 г. Приредили д-р Драгослав Jанковик и д-р Богдан Кризман. Београд, 1964.
Данаил Крапчев и в. „Зора”. Незабравимото (Интервюта, писма, документи). Велико Търново, 2006, 255 с.
Димитров, Т., Жалбите на Македония. Меморандуми, петиции, резолюции, бележки, писма и документи, отправени до Обществото на народите (1919-1939). Т. 1-13. Женева, 1979-1986.
Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война, Т. І (1913–1915), Т. ІІ (1915–1918). С., 1920.
Дневник (стенографски) на ХVІІІ-то Обикновено Народно събрание. Първа редовна сесия, отворена на 8 ноември 1919 г. Кн. V (заседания 1-24 от 8 ноемврий до 20 декемврий 1919 г.). С., 1920, 596 с.
Дневник (стенографски) на ХVІІІ-то Обикновено Народно събрание. Първа редовна сесия, отворена на 8 ноември 1919 г. Кн. ІІ (заседания 25-45 от 30 декемврий 1919 г. до 20 февруарий 1920 г.). С., 1920, с. 597-1371.
Доклад на д-р Н. Генадиев по мисията му в странство от 18 април 1915 г. С., 1919.
Доклад от Парламентарната изпитателна комисия за анкетиране управлението на бившия кабинет Ал. Малинов-Костурков и приложения. С., 1923.
Документи по договора в Ньойи. С., 1919, 246 с.
Западна Тракия в международните договори, С., 1946.
Източният въпрос в дипломатически документи, спомени на политически дейци и материали от периодичния печат на епохата. Съст. Ив. Илчев, Б. Гаврилов, С., 1995, 272 с.
Илчев, Ив., Джеймс Дейвид Баучер и българската национална кауза (1912-1920), ИДА, С., 1985, кн. 50, с. 135-190.
Илчев, Ив., За контактите между ВМРО и Балканския комитет във Великобритания, ИДА, кн. 55, 1988, с. 95–101.
Итоги империалистической войны. Серия мирных договоров. Мир в Нейи. Полный перевод с французского текста. Под редакцией Ю. В. Ключникова и Андрея Сабанина со вступительной статьей проф.Ю. В. Ключникова. Москва, 1926.
Кесяков, Б., Принос към дипломатическата история на България (1878–1925). Т. І – ІІІ. С., 1925–1926.
Ключников, Ю. В., А. Сабанин, Международная политика новейшего времени в договорах, нотах и декларациях. Ч. 2. Москва, 1926.
Кореспондентът на “Таймс” съобщава от София, С., 1983, 191 с.
Куманов, М., Документи към историята на Парижката мирна конференция 1919 г. Сп. Международни отношения, 1974, кн. 2, с. 142-152.
Международни актове и договори (1864–1918 г.), С., 1958.
Най-силният протест против Ньойския договор за мир. Един ценен исторически документ. (Стенографският дневник на ХVІІІ Обикновено народно събрание за заседанието му на 9 ноември 1919 година, посветено на обсъждане проекта за мирен договор, предложен от държавите-победителки. – Докладът на първия български делегат. – Речите и протестите на народните представители). Издава Всебългарския съюз «Отец Паисий», С., 1935, 68 с.
Ньойския договор. С обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и Д. Николов. Предговор проф. П. Богаевски, С., 1994.
Ньойският погром и терорът над българите. Сборник от документи и материали. Съставителство и предговор Ц. В. Билярски. С., 2009, 493+XII.
Обвинителен акт против бившите министри от кабинета на д-р В. Радославов през 1913-1918 години. С., 1921.
Официалната и тайната българо-турска дипломация (1903-1925 г.). Документален сборник. Съст. Ц. Билярски, В. Китанов. С., 2009, 783 с.
От Сан Стефано до Париж (1878-1947 г.). Най-важните договори за България. Съст., предговор и библиография Ц. В. Билярски. С., 2009, 343 с.
Райчевски, Ст., Българите в световните хроники (1912-1925). Т. І. С., 2004, 579 с.
Райчевски, Ст., Ньойският договор 1919 г. Зиктат и неизпълнени обещания. С., 2010, 199 с.
Сборник на международни актове и договори (във връзка с изучаването на Международното право). Под редакцията на проф. Вл. Кутиков, С., 1948, 649 с.
Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на българските авторитаристки националистически формации. Съст. Н. Поппетров. С., 2009, 899 с.
Сръбските интриги и коварства срещу България (1804-1914). Дипломатически документи. Съст., предговор и бележки Ц. В. Билярски. С., 2009, 670 с.
Z (Д-р Г. Стрезов), Македонските емигранти в Швейцария през световната война. С., 1931.
Шацило, В., Первая мировая война (1914-1918). Факты, документы. Москва, 2003, 479 с.
Шишков, Ст., Тракия преди и след Европейската война. Издирвания и документи. Пловдив, 1922.

Conference de la paix 1919-1920. Recueil des actes de la Conference. Commissions de la Conference (Proces-verbaux, Rapport et documents). C., Questions territoriales. Partie IV, Commissions des affaires roumains et jougoslaves, Paris, 1923.
Conference de la paix 1919-1920. Recueil des actes de la Conference. Partie VII. Preparation et signature des conventions et traits divers (Proces-verbaux des Commisions et Textes des Traites). Commissions des nouveaux Etats, Paris, 1929.
Delegation Hellenique au Congres de la paix. Paris, le 24 Aout 1919.
Documents on British Foreign Policy (1919-1939), First Series, vol. 1-2. London, 1947-1948.
Ivanoff, J., Les Bulgares devant le Congres de la paix. Documents historiques, ethnographiques et diplomatiques avec quatre cartes en couleurs. 2 ed. Berne, 1919.
Les Bulgares devant le Congres de la paix. Documents historiques, etnographiques et diplomatiques. Berne, 1919.
Les Bulgares et leurs manifestations nationals. Documents historiques, etnographiques et diplomatiques. Berne, 1919.
Les deliberations du Conseil des quatre (24 mars-28 juin 1919). Notes de l`officier interpretee Paul Mantoux, t. II. Paris, 1955.
Papers Relating to the Foreign Relations of the United States (1919). The Paris Peace Conference. Volume I, II. Washington, 1942.
The war guilt question and Bulgaria. Geneva, 1919.
Tsanoff, Vl., A Reports and Letters of American Missionaries 1858-1918. Sofia, 1919.

СПОМЕНИ И ДНЕВНИЦИ

Архив полковника Хауза. Избраное в двух томах. Т. 1 и 2. Москва, 2004.
Билярски, Ц., Виновниците за погрома на България през 1913 г. Из живота и делото на Старозагорския митрополит Методий Кусевич. С., 2010, 956 с.
Ганев, В., Дневник (1919 г.). Ньойският мирен договор. (В книгата са включени освен дневника на проф. В. Ганев (с. 9-78) и някои негови писма, свързани с мисията му в Париж и Сан Ремо (с. 78-85) и дневниците на Михаил К. Сарафов (с. 89-145), на проф. Стефан Панаретов (с. 149-163), на Харолд Никълсън (с. 164-186) и Стенографският протокол от заседанието на ХVІІІ ОНС на 8, 9 и 10 ноември 1919 г. (с. 187-270). Съст. Ц. Билярски, Л. Ванова. С., 2005, 270 с.
Гешов, Ив. Ев., Спомени из години на борби и победи. Съст. И. Бурилкова Ц. Билярски. С., 2008.
Данев, Ст., Мемоари, С., 1992.
Илиев, Д., Моят живот (1897-1966). Спомени. С., 2006, 711 с.
Казасов, Д., Бурни години (1918-1944), С., 1949, 783 с.
Казасов, Д., Видяно и преживяно (1891-1944), С., 1969, 703 с.
Кацаров, К., Шестдесет години живяна история, Монтрьо, 1970.
Ламуш, Л., Петнадесет години балканска история, С., 1930.
Малинов, Ал., Под знака на острастени и опасни политически борби. С., 1934.
Милев, Н., Дневници, спомени, пътеписи, писма. Съст. Ц. Билярски, В. Билярска. С., 2008, 334 с.
Милюков, П. Н., Воспоминания (1859–1917), Т. І–ІІ, Москва, 1990.
Михайлов, Ив., Спомени. Т. ІІ. Освободителна борба (1919-1924 г.). Лувен, 1965, 826 с.
Михайловски, Ст., Страници из дневника на един мислител. Автобиография, дневнични бележки, публицистика. Съст. И. Бурилкова, Л. Ванова, Ц. Билярски. С., 2005, 383 с.
Муравиев, К, Събития и хора. С., 1992, 584 с.
Муравиев, К., Договорът за мир в Ньой, С., 1992, 311 с.
Мустаков, Д., Дневник (1919-1922). С., 2006, 214 с.
Нейков, П., Спомени, С., 1990.
Николаев, Н. П., Фрагменти от мемоари. С., 1994, 279 с.
Никольсон, Г., Как делался мир в 1919 г. Москва, 1945. (H. Nicolson, Peacemaking 1919. London, 1944)
Петков, П., Стефан Панаретов. Дневник (1917–1920 г.), ИДА, кн. 48, 1984, с. 249–305.
Пешев, П., Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес с бележки за живота ми. С., 1929, 864 с.
Прудкин, А., Записки на моряка. Ч. І, С., 1931, 368 с.; Ч. ІІ, С., 1932, 92 с.
Сазонов, С. Д., Воспоминанiя, Париж, 1927.
Скутунов, К., Бурни времена. Цар Борис ІІІ отблизо. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2004, 663 с.
Тодоров, К., Изповедта на една луда балканска глава, С., 1994, 505 с.
Тодоров, П., Лични свидетелства. С., 1999.
Христов, Хр,. Дневникът на Михаил Сарафов за сключването на Мирния договор в Ньойи през 1919 г., ИИБИ, кн. 3–4, 1951, с. 314–365.
Цанков, Ал., България в бурно време. Спомени, С., 1999, 334 с.
Цанков, Ал., Моето време. Мемоари, С., 2001, 661 с.
Чешмеджиев, Гр., Политически спомени. С., 1988, 574 с

Churchill, W. S., World Crisis, 1918-1928. London, 1929.
Clemenceau. G., Grandeurs et miseres d`une victoire. Paris, 1930.
George, L., Memoires of the Peace Cnference. Vol. 1-2. New Hawen, 1939.
Harold Nicolson and the Balkans (Харолд Никълсън и Балканите.) Жалбите на Македония. Меморандуми, петиции, резолюции, бележки, писма и документи, отправени до Обществото на народите (1919-1939). Женева, 1979 г., с. 137 – 156. (на английски език).
House, E. M., The intimate Papers of Colonel House, arranged as a narrative by Ch. Seimor. Vol. 1-4. London, 1926-1928.
Memoires de Robert Lansing, Paris, 1925.
Miller, D. H., My Diary at the Conference of Paris – 1919. Vol. 1-21. New York, 1924-1926.
Poincare, R., Au service de la France. Vol. 1-10. Paris, 1926-1933.
Lord Riddell, An Intimate Diary of the Peace Conference and after, 1918-1923. London, 1953.
Tardieu, A., La paix. Pref. de G. Clemenceau. Paris, 1921.
The intimate papers of Colonel House. Arranged by Charles Seymour, vol. IV, London, Bern, 1926.

ИЗСЛЕДВАНИЯ

Алтънов, Ив,. Междусъюзнишка Тракия, С., 1921, 188 с.
Алтънов, Ив., Източният въпрос и нова Турция с особен оглед към интересите на България. С 2 карти към текста, С., 1926, 519 с.
Батаклиев, Ив., Западна Тракия и необходимостта от териториален излаз на България на Бяло море. Сп. Балкански преглед, г. І, 1946, № 6.
Билярски, Ц., Дейността на Димитър Мишев в защита на българските военнопленници след Първата световна война. Сп. ВИС, кн. 1, С., 1985, с. 144-153.
Божинов, В., Западна Тракия в дипломатическата борба (1918-1924) в Изследвания по българска история. Т. ІІІ. Външната политика на България (1878-1944). С., 1979, с. 235-263.
Българските пленници в Гърция и Сърбия. С., 1920, 16 с.
Влахов, Т., Отношенията между България и Централните сили по време на войните (1912-1918 г.). С., 1957, 290 с.
Ганев, В., Българската лига за защита на правата на човека и гражданина. В сб. Полувековна България (1878-1929). Илюстрован албум. С., 1929, с. 173-175.
Генов, Г. П., Излазът на България от международно правно гледище. С., 1931.
Генов, Г. П., Източният въпрос (Политическа и дипломатическа история). Ч. І–ІІ, С., 1924–1926.
Генов, Г. П., България и Обществото на народите, С., 1938, 173 с.
Генов, Г. П., Ньойският договор и България, С., 2000 (първо издание – 1935 г.), 143 с.
Генов, Г. П., Политическа и дипломатическа история на България. Личният режим на цар Фердинанд І (1894–1918), С., 2003.
Генов, Г. П., Политическа и дипломатическа история на България. Т. ХХІІІ. България и Първата световна война. Ч. 2. С., 2006, 258 с.
Генов, Г. П., Правното положение на малцинствата (С особен оглед на българските малцинства в съседните държави). С., 1929, 272 с.
Генов, Г. П., Рухна последната постройка на Версайлската система. Реч, произнесена на 9 май 1941 година в столичния Военен клуб. Издава Всебългарският съюз „Отец Паисий”. С., 1941, 31 с. (с приложен Устав на Всебългарския съюз „Отец Паисий.
Георгиев, В., Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война. Съюзът на българските учени, писатели и художници (1917–1918 г.), С., 2000, 112 с.
Георгиев, В., Масонството в България, С., 1986.
Георгиев, В., Международните прояви на масонската Велика ложа на България (1918-1936). Сп. Исторически преглед, кн. 6, 1981.
Гиргинов, Ал., От война към мир, С., 1937.
Глени, М., Балканите (1804-1999). С., 2004, 624 с.
Гришина, Р. П., Возникновение фашизма в Болгарии (1919-1925 г.), С., 1976, 343 с.
Грънчаров, Ст., Балканският свят. Идеи за държавност, национализми и развития от началото на ХІХ век до края на Първата световна война. Съпоставителен разказ, С., 2001.
Гънтър, Дж., Европа без маска. С., 1945, 516 с.
Г., П., Как абдикира цар Фердинанд. В. “Воля”, бр. 72, 2 юни 1919 г., с. 1.
Дамянов, С., България във френската политика (1878–1918). С., 1985.
Данев, С., Най-нова дипломатическа история (От Виенския конгрес до днес), С., 1936, 146 с.
Джонсън, П., Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. С., 1993, 722 с.
Димитров, Д., Тракийският въпрос и икономическият излаз на България на Егея, Париж, 1938.
Димитров, С., Кр. Манчев, История на балканските народи (1879-1918). С., 1975.
Димчев, К., България и излазът на Егейско море, С., 1946, 32 с.
За Тракия. Речи произнесени на публичното събрание в Народния театър в София на 16 май 1920 г. (Л. Милетич, А. Иширков, Д. Мишайков, Н. Милев, Д. Михалчев, Б. Вазов, Ст. Романски), С., 1920, 50 с.
За характера на българската армия и водените от нея войни през периода 1885-1918, дискусия, поместена в Известия. Притурка към сп. “Военноисторически сборник”. Т. 31. С., 1981, 156 с.
Изменниците на македонското дело. Прага, 1926.
Илчев, Ив., България и Антантата през Първата световна война. С., 1990.
Илюхина, Р. М., Лига нации (1919-1934), М., 1982, 356 с.
История на България. Т. ІІІ. С., 1964.
История на дипломацията. Т. 3. Дипломацията в първия етап на общата криза на капиталистическата система. С., 1967, 991 с.
История Первой мировой войны (1914-1918). Т. 1-2. Москва, 1975.
Иширков, А., Западна Тракия и договорът за мир в Ньой. С една карта. С., 1920, 67 с.
Иширков, А., Къси напътни бележки върху Добруджа и Моравско. Писани за нашите делегати на бъдащата мирна конференция. С., октомври 1917, 21 с.
Йелавич, Б., История на балканите (ХХ век). Т. 2. С., 2003, 470 с.
Каблешков, Н., Vae victis! (Горко на победения!). І. Уйлсон. Пловдив, 1937, 149 с.
Кантарджиев, Т., Пленените дивизии (Предаване, живот и освобождение). С., 1919, 59 с.
Кантарджиев, Т., В заложничество и у дома. С., 1927, 128 с.
Караганев, Р., България и нейната insuffienctia pulmonum или националната кауза за излаз на Бяло море (1919-1941), С., 2005, 390 с.
Кастелан, Ж., История на Балканите (ХІV-ХХ век). Пловдов, 2005, 671 с.
Кисинджер, Х., Дипломацията, С., 1997, 782 с.
Коларов, Н., От Ньой до свободата на Македония. С., 1933, 72 с.
Крапчев, Д., Изминат път. Т. І - 1906-1936. С., 1936, 329 с.; Т. ІІ - 1906-1940. С., 1941, 642 с.; Т. ІІІ - 1906-1941. С., 1941, 690 с.
Крачунов, К., Правата на българите върху Македония, Тракия и Добруджа. Според 150 дипломатически документи и видни мъже, С., 1933, 72 с.
Крачунов, К., Страници от българската политическа история (1878-1941). България и Бяло море. С., 1941, 152 с.
Люис, Б., Възникване на съвременна Турция. Пловдив, 2003, 552 с.
Македония. История и политическа съдба (1912–1941). Т. ІІ, С., 1996, 334 с.
Манчев, К., История на балканските народи от османското нашествие на Балканите до Втората световна война. Велико Търново, 1979.
Марков, Г., Голямата война и Българската стража между Средна Европа и Ориента (1916-1919 г.), С., 2006, 401 с.
Макмилън, М., Миротворците. Шест месеца, които промениха света. С., 2008, 685 с.
Матеева, М, Хр. Тепавичаров, Дипломатически отношения на България (1878-1988). С., 1989, 419 с.
Миллер, А. Ф., Американский план захвата Константинополя и Проливов в 1919 году. Вопросы истории, 1951, кн. 3.
Мирът и Близкият изток и Тракийският въпрос. Речи произнесени на Общогражданското събрание във Военния клуб в София на 27 декември 1920 г. (Л. Милетич, Вл. Моллов, Ал. Цанков, Гр. Василев, Ст. Романски), С., 1921, 41 с.
Мутафчиев, П., Де, кога и как се е губил българският народ до днес. Сп. “Отец Паисий”, г. І, бр. 12 и 13. С., 21 октомври и 18 ноември 1928.
Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (1878–1944). Т. ІІІ – Освободителното движение след Илинденско–Преображенското въстание (1903–1919), С., 1997.
Ньой – петнадесет черни години (27. ХІ. 1919–27. ХІ. 1934). (В сборника са включени – Софийски Стефан, Ньойският диктат, с. 5-6, Проф. д-р Ив. Георгов, Преди петнайсет години, с. 7-13, В. Т. Велчев, Ревизията на договорите, с. 14-15, Ив. Кепов, Няма да ги забравим, с. 16-20, Проф. Г. П. Генов, Петнайсет години от Ньойи. Нашият национален въпрос на Парижката мирна конференция, с. 21—24, А. Тошев, Какви загуби ни причини Ньойския договор, с. 25-31, Д-р Хр. Пеев, Ньойи. Нашите стопански задължения, с. 32-35, Д-р К. Ив. Манчев, Внимание победители!, с. 36-38, Д-р Хр. Тодоров, Ньойската неправда, с. 39-41, П. Атанасов, Вик за човечност, с. 42-44.). С., 1934, 44 с.
Ньой – тринадесет черни години (27. ХІ. 1919–27. ХІ. 1932). (В сборника са включени – Софийски Стефан, Ньойската неправда, с. 3-8, Д-р Ив. Георгов, Протестът против Ньой, с. 9-12, Проф. Г. П. Генов, Тринадесет години от Ньойи, с. 13—14, Проф. Ил. Янулов, Репарациите, с. 15-22, Д-р Н. П. Николаев, Как ще стане ревизията на мирните договори?, с. 23-25, Майор Никол, Ньойската Голгота, с. 26-27, Д-р К. Ив. Манчев, Истината се ражда, с. 28-30, Н. Дончев, Договорите за мир и чуждото обществено мнение, с. 31-32, Проф. Фр. К. Крюгер, Македония – един кошмар или един блян?, с. 33-36, Д-р Ив. Пенаков, Добруджа и ревизията на договорите, с. 37-39, Проф. Ас. Златаров, За Македония, с. 40, Проф. Б. Йоцов, Стон за Прометея, с. 41-43, Д. Габе, Забравените, с. 44-46, К. Петканов, Скръб по Родината, с. 47-50, Ив. Мирчев, Македония, с. 51-52, П. Господинов, Преклонение пред земята, с. 53-54, Проф. Ем. П. Димитров,Не се гаси туй, що не гасне, с. 55, Проф. К. Иванов, Болката на Бесарабия, с. 56-57, Ив. П. Орманджиев, Ньойският договор и Тракия, с. 58-61, П. Атанасов, Вик за човечност, с. 62-63.). С., 1932, 63 с.
Овчаров, К., Пансърбизъм и югославизъм. (Днешна Югославия: Създаване, устройство, диктатура, племенни борби – близкото й разпадане. Интегрална Югославия и Панбалкания). С., 1933.
Орманджиев, Ив., Западна Тракия в международните договори, сп. Балкански преглед, г. І, 1946, № 9-10.
Орманджиев, Ив., Средиземно море в светлината на историята. С., 1940, 57 с.
Палешутски, К., Вътрешната македонска революционна организация (1918-1924). Благоевград, 1983, 68 с.
Палешутски, К., Македонската емиграция в България по време на Парижката конференция през 1919 г. Сп. Исторически преглед, 1969, кн. 5, с. 52-67.
Палешутски, К., Македонският въпрос в буржоазна Югославия (1918-1941). С., 1983, 221 с.
Палешутски, К., Македонското освободително движение след Първата световна война (1918-1924). С., 1993, 269 с.
Палешутски, К., Унитаризъм и федерализъм в югославските земи до образуването на социалистическа Югославия. Сп. Международни отношения, 1973, кн. 4.
Палешутски, К, Югославската комунистическа партия и македонският въпрос (1919-1945). С., 1985, 361 с.
Пантев, А., Проекти на САЩ за определяне на границите на България през 1918-1919 г. Сп. Исторически преглед, кн. 1, С., 1981.
Пантев, А., П. Петков, САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983, 151 с.
Пасволски, Л., Стопанска България. Със специално изследване върху репарационния въпрос и делото на ОН. С., 1932, 232 с.
Петков, Б., Лига за защита на правата на човека и гражданина. С., 1945.
Петков, П., Стефан Панаретов. Дневник (1917–1920 г.), ИДА, кн. 48, С., 1984, с. 249–305.
Петров, Г., Плебисцитът за Македония. Бюлетин на Временното представителство № 7 от 12 юли 1919 г.
Поззи, А., Войната се връща. Съст. Ц. Билярски. С., 2009, 108 с.
Попаянов, Г., Народностният лик на Западна Тракия. Исторически и етнографски проучвания, Бургас, 1942.
Попниколов, Д., Одринска Тракия, С., 1919.
Попниколов, Д., Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика, С., 1931.
Попов, К., Стопанска България и финансовите и икономически клаузи на проекто-договора за мир с България. Списание на Българското икономическо дружество. Г. ХІХ, кн. 3-4-5. С., 1919, с. 129-175.
Попов, К., Конвенцията за взаимно изселване между България и Гърция и спорът ни с гърците за черкви, училища и манастири. Съвещателно мнение на постоянния международен съд в Хага. Решението на Смесената комисия по гръцко-българското изселвани. С., 1935, 50 с.
Радославов, Ив., Под знамето на България. С., 1992, 50 с.
Разбойников, Ан., Народностният образ на източният дял на Западна Тракия. С., 1944.
Разбойников, Ан., Обезбългаряването на Западна Тракия (1919–1924), С., 1940, 131 с.
Резолюции на Великия събор на македонските братства в България (28 септ. – 1 окт. 1919).
Ренувен, П., Първата световна война. С., 2003, 125 с.
Речта на г. Ляпчев в Плевен. В. “Пряпорец”, бр. 120, 3 юни 1919 г., с. 1.
Ризов, Н., Брияновата Паневропа. Истинските мотиви и цели. С., 1931, 40 с.
Саздов, Д., Българският национален въпрос в програмите и програмните документи на буржоазните политически партии (1879 – 1918), в Изследвания по македонския въпрос. Кн. І, С., 1993, с. 15–79.
Сакаров, Н., Проектодоговорът за мир с България. С., 1919, 72 с.
Сепаративният мир. В. “Воля”, бр. 133, 23 октомври 1919 г., с. 1.
Стамболийски, Ал., Реч, произнесена от министър-председателя Ал. Стамболийски по сключването на мира в Париж (22-ро заседание на Нар. събрание, 26 дек. 1919 г.). С., 1920, 78 с.
Стателова, Е., Ст. Грънчаров, История на нова България 1878 – 1944. Т. ІІІ, С., 1999.
Стивънсън, Д., История на Първата световна война (1914-1918). С., 2008, 927 с.
Стоянов, Н., Репарации и междусъюзни дългове. Български държавни дългове, С., 1933, 196 с. + 3 приложения.
Страшимиров, Ан., Книга за българите. С., 1918.
Тодоров, П., Погромите на България. Ч. І и ІІ. С., 1930.
Топенчаров, Вл., Българска журналистика (1917-1923). С., 1986, 558 с.
Тошев, А, България и нейните съседи, С., 1943.
Тошкова, В., САЩ и България (1919-1989). Политически отношения. С., 2007, 430 с.
Тракия пред ревизията на Севърския договор. Речи произнесени на публичното събрание във Военния клуб на 13 февруари 1921 г. (Ив. Вазов, Т. Марков, Ст. Караджов, Б. Вазов), С., 1921, 31 с.
Трифонов, Ст,. Антантата в Тракия (1919-1920), С., 1989, 263 с.
Трифонов, Ст., Българското национално-освободително движение в Тракия (1919-1934), С., 1988, 210 с.
Турция. Под ред. на С. Ванер. С., 2008, 670 с.
Хаджидимов, Д., Назад към автономията. С., 1919.
Христов, Хр., България и мирът в 1919 г. В сб. България (681-1981). С., 1981, с. 361-380.
Христов, Хр., България и Парижката конференция за мир през 1919 г. В сб. Паметта на България. Сборник статии, С., 1980, с. 37-55.
Христов, Хр., България, Балканите и мирът (1919). С., 1984, 372 с.
Христов, Хр., България на Парижката конференция за мир през 1919 г. ВИС, 1980, кн. 1.
Христов, Хр., Обсъждането на македонския въпрос в комисиите и върховните органи на Парижката конференция за мир (1919 г.) В Юбилеен сборник в чест на акад. Димитър Косев. С., 1985, с. 331-341.
Христов, Хр., Революционната криза в България (1918-1919). С., 1957.
Чилингиров, С, Сръбско-българските отношения от най-старо време до днес. С., 1918.
Шишков, Ст., Тракия преди и след Европейската война, Пловдив, 1922.
Яранов, Д., Страници из историята на сръбско-българските взаимни отношения. С., 1934.

Buxton, N. et C. L. Leese, Balkan problems and European Peace. London, 1919.
Desbons, G., La Bulgarie apres le Traite de Neuilly. Preface de Justin Godart. Paris, 1930, 286 p.
Driat, E., La Question d`Orient, depuis ses origins jusqu`a la paix de Sevres (1920). Paris, 1921.
Ischirkov, A., La Bulgarie et la mer Egee. Le probleme de la Thrace, Berne, 1919, 64 p.
Ischirkov, A., La Macedoine et la constitution de l`Exarchat bulgare. Berme, 1918.
Ivanov, J., Bulgares et Grecs devant l`opinion publique Suisse. A propos du meeting de protestation en faveur des Grecs, tenu a Geneve le 17 mai 1918. Berne, 1918.
Kitsikis, D., Propagande et pression en politique international. La Grece et ses revendecations a la Conference de la Paix 91919-1920). Paris, 1963.
Krizman, B., B. Hrabak, Zapisnici za Sednica Delegacije Kraljevine SHS na Mirovoj konferencji u Parizu (1919-1920), Belgrade, 1960.
La Bulgarie et la mer Egeee. Le Probleme de la Thrace. Berne, 1919.
La Dobroudja et les Revendications rounaines. Berne, 1918.
Lamouch, L., Les Bulgares en Macedoine, dans les Confins occidentaux et en Thrace. Paris, 1931, 67 p.
La region de Cavalla. Berne, 1918.
Lederer, I. J., Yugoslavia at the Paris Peace Conference. New Haven and London, 1963.
Leon, G., Greece and the Great Powers (1914-1917). Thessaloniki, 1974.
Le nom de Bulgare. Berne, 1918.
Michev, D., The Truth about Macedonia. Berne, 1917.
Michev, D., La verite sur la Macedoine. Berne, 1918.
Michev, D., La Serbie et la Bulgarie devant l`opinion publique. A propos des protrstation publique de Geneve Bulgarie. Berne, 1918.
Michev, D., America and Bulgarians. Their Moral Bonds. Berne, 1918.
Michev, D., Les liens moraux de l`Amerique et la Bulgarie. Lausane, 1919.
Michev, D., Die Wahrheit uber Mazedoine. Berne. 1918.
Michev, D., The Bulgarians in the past (Page from the Bulgarian cultural history). Berne, 1919.
Michev, D., Public Instruction in Switzerland and in the Balkan States. Lausanne, 1919.
Michev, D., L`Instruzione publica in Svizzera e nei Stati Balkani. Lausanne, 1919.
Michev, D., Un chapitre inconnu. Reponse a M. N. Pachitsch. Lausanne, 1919.
Michoff, N., La Bulgarie et son people d`après les temoiguages etrangers. Berne, 1918.
Mintschev, Iv., La Serbie et le movement national bulgare. Berne, 1918.
Petkow, B., Le Traite de Neuilly et la Bulgarie Economique, Sofia, 1929, 63 p.
Petsalis-Diomidis, N., Greece at the Paris Peace Conference (1919). Thessaloniki, 1974.
Todorovic, D., Yougoslavja i balkanske drzave (1918-1923). Beograd, 1979.

http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Последна промяна men на Вто Дек 02, 2014 4:56 pm, променена общо 1 път

Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Вто Дек 02, 2014 4:55 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
№ 1
Договор за покровителство на малцинствата в Сръбско-хърватско-словенската държава

Париж, 9 декември 1919 г.


Глава І
Чл. 1. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да признае като основен закон постановленията, които се съдържат в чл. чл. 2 до 8 от настоящата глава. Никакъв закон, никакъв правилник, никаква официална акция на държавата не могат да противоречат на тия постановления, нито да вземат връх над тях.
Чл. 2. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да даде пълно и съвършено покровителство на живота и свободата на всички жители, без разлика на рождение, поданство, език, раса и религия.
Всички жители на Кралството на сърбите, хърватите и словенците ще имат право свободно да упражняват, както публично, така и частно, всяка религия или вярване, които не са несъвместими с обществения ред и добрите нрави.
Чл. 3. Под резерва на горепоменатите договори, Сръбско-хърватско-словенската държава признава за сръбско-хърватско-словенски поданици по право и без всякакви формалности австрийските, маджарските или българските поданици, които имат своето местожителство, при влизането в сила на настоящия договор, в територията, която е или ще бъде призната за част от Сръбско-хърватско-словенската държава, по силата на договорите респективно с Австрия, Унгария и България или по силата на всички договори, сключени за уреждане на настоящата материя.
При все това, лицата по-възрастни от 19 години ще имат право, при условията, предвидени от казаните договори, да оптират за всяко друго поданство, което им било открито. Опцията на мъжа ще повлича тази на жената и опцията на родителите ще повлича тази на техните деца на възраст по-малка от 18 години.
Лицата, които са упражнили правото на опция, ще трябва в срок oт 12 месеца да пренесат своето местожителство в държавата, в полза, на която са оптирали. Те ще бъдат свободни да запазят недвижимите имоти, които притежават на сръбско-хърватско-словенска територия. Те ще могат да вземат със себе си движимите си имоти от всякакъв вид, без да им се налага за това каквото и да било вносно или износно мито.
Чл. 4. Сръбско-хърватско-словенската държава признава за сръбско-хърватско-словенски поданици, по право и без друга формалност, лицата от австрийско, маджарско или българско поданство, които са родени в казаната територия от родители, които са имали там своето местожителство или пребивание, макар в момента на влизането в сила на настоящия договор те самите да нямат там своето местожителство.
Обаче, в течение на две години след влизането в сила на настоящия договор, тези лица могат да заявят пред компетентните сръбско-хърватско-словенски власти в мястото, гдето пребивават, че се отказват от сръбско-хърватско-словенското поданство и тогава те ще престанат да бъдат считани за сръбско-хърватско-словенски поданици. В това отношение, декларацията на мъжа ще задължава и жената, а тази на родителите ще задължава децата по-малки от 18 години.
Чл. 5. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да не прави никакво препятствие за упражнението на правото на опция, предвидено от договорите, сключени или които ше бъдат сключени от главните съюзени и сдружени сили с Австрия, България или Унгария и позволяващи на заинтересуваните да придобият сръбско-хърватско-словенско поданство.
Чл. 6. Сръбско-хърватско-словенското поданство ще бъде придобито по право, само поради факта на рождението в територията на Сръбско-хърватско-словенската държава, на всяко лице, което не притежава друго някое поданство още с раждането си.
Чл. 7. Всички сръбско-хърватско-словенски поданници, без разлика на раса, език или религия, са равни пред законите и се радват на едни и същи граждански и политически права.
Различието в религията и изповеданията не може да лиши нито един сръбско-хърватско-словенски гражданин от възможността да се ползува с политически и граждански права, включително с правото да бъде приеман на обществени служби почести и да упражнява различни професии и занаяти.
На сръбско-хърватско-словенските поданици, не ще се прави никакво ограничение за свободното употребление на какъвто и да е език, било в частните отношения или търговията, било в религиозната област, било в печата или публикацията от всякакъв характер, било в публичните събрания.
Без да се гледа на установявянето от сръбско-хърватско-словенското правителство на един официален език, разумни улеснения ще се правят на сръбско-хърватско-словенските поданици, които говорят други езици, за да си служат със своя собствен език било устно, било писмено пред съдилищата.
Чл. 8. Сръбско-харватско-словенските поданици, принадлежащи към националните, религиозните или езиковите малцинства, ще се радват на същото третиране, същите гаранции, правни и фактически, както и другите сръбско-хърватско-словенски поданици. Те ще се ползуват с равни права да създават, ръководят и контролират на свои разноски благотворителни, религиозни и социални институции, училища и други възпитателни заведения, с правото да си служат със своя собствен език и да изповядват свободно своята религия.
Чл. 9. По отношение народното просвещение, за всички градове и села, дето живеят значителна част от поданиците, които не говорят официялния език Сръбско-хърватско-словенската държава ще оказва надлежните улеснения, за да се даде възможност на децата на тия сръбско-хърватско-словенски поданици да получат образование в първоначални училища на своя собствен език. Това постановление не ще пречи на сръбско-хърватско-словенското правителство в казаните училища да направи задължително преподаването на официялния език.
В градовете и околните, гдето живеят значителна част от поданици принадлежащи към националните, религиозни или езикови малцинства, последните ще могат да си осигурят една съответна част от сумите, които се предвиждат за обществени фондове от бюджета на държавата и общините. Тези суми ще се употребяват с възпитателна, религиозна или благотворителна цел. Постановленията на тоя член важат само за земите, присъединени към Сърбия или към Сръбско-хърватско-словенското кралство от 1 януари 1913 г. насам.
Чл. 10. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да вземе, относно фамилното и лично състояние на мюсюлманите, всички постановления, които позволяват да се уредят тези въпроси съобразно мюсюлманските обичаи.
Сръбско-хърватско-словенското правителство също ще нареди назначението на един Рейс-юл-юлема. Сръбско-хърватско-словенската държава, се задължава да дава всяко покровителство на джамиите, гробниците и другите мюсюлмански верски заведения. Всякакви улеснения и разрешения ще се дават на вакъфите и на съществуващите мюсюлмански верски или благотворителни заведения и сръбско-хърватско-словенското правителство не ще откаже за създаването на нови верски или благотворителни заведения никое от необходимите улеснения, които са гарантирани на другите частни заведения от тоя род.
Чл. 11. Сръбско-хърватско-словенската държава приема, че постановленията на предшествуващите членове, които важат за лицата, принадлежащи към расовите, религиозните и езиковите малцинства, съставляват задължения от международен интерес и се поставят под гаранцията на Обществото на народите. Тия постановления не могат да се изменяват без съгласието на мнозинството от съвета на Обществото на народите. Съединените Щати, (Америка), Английската империя, Франция, Италия и Япония се задължават да не отказват своето съгласие за всяко изменение на казаните членове, което би се приело от мнозинството на Съвета на Обществото на народите.
Сръбско-хърватско-словенската държава приема, че всеки член от Съвета на Обществото на народите има право да привлече вниманието на Съвета върху всяко нарушение или опасност за нарушение на каквото и да е от тия задължения и че Съветът може да взима такива мерки и да дава такива нареждания, каквито намери за удобни и ефикасни в случая.
Сръбско-хърватско-словенската държава освен това приема, че когато между нея и която и да е друга държава, член от Съвета на Обществото на народите, се появят разногласия относно членовете от настоящия договор, това разногласие ще се смята като един спор, който има международен характер, сьгласно определението на чл. 14 от Устава на Обществото на народите. Сръбско-хърватско-словенската държава приема, че всеки спор от тоя вид, ако другата страна поиска, ще бъде представен на разглеждане пред международния постоянен съд. Решението на последния ще бъде безапелационно и ще има същата сила и значение, като решението, което би се взело съгласно чл. 13 от устава на Обществото на народите.
Втората глава, от договора се отнася до задълженията, които поема Сръбско-хърватско-словенската държава по отношение търговията, транзита и пр. с другите сили членове на Обществото на народите.
Договорът носи дата: Париж, 9 декември 1919 година.
* * *
Особено важни и ценни са членовете 2, 7, 8 и 9-й. Според тях македонците българи, както и другите народности, са свободни да си служат със своя език не само в частния живот - в търговията и личните сношения - но и в съдилищата. Македонските българи могат да се събират свободно и да разискват на езика си, да си имат български вестници, списания и всякакви други книги, които не са с противодържавно съдържание. Член 8 осветява правото на македонските българи да имат своите български училища, черкви, болници, сиропиталища, читалища, библиотеки, юнашки и спортни дружества, еснафски и стопански сдружения, изобщо всякакъв вид благотворителни учреждения. Във всички тези религиозни, възпитателни, и обществени учреждения се служи безпрепятствено на български език. Договорът задължава правителството на сърби, хървати и словенци не само да не пречи на българите и на другите народности да се учат и молят Богу на своя език, но дори му предписва да ги улеснява в това и, да им отпуска част от сумите, които се предвиждат за обществени фондове от бюджета на държавата и общината.
Другите членове гарантират личната свобода, гражданските и политическите права на всички сръбско-хърватско-словенски поданици, били те българи, немци, унгарци, турци и пр.: те са във всичко равни със сърбите, хърватите и словенците. А поданик на Сърбско-хърватско-словенското кралство може да бъде всеки, който е роден или на който родителите са родени в територията на това кралство.
Договорът за покровителството на малцинствата дава право на българите във всеки град или села да поискат да им се повърнат училищата, черквите, читалищата и пр., а гдето са нямали по-рано такива да си построят нови. В случай, че властите откажат да се отворят българските училища, черкви и разните благотворителни учреждения или преследват тези, които са поискали това, българите могат да се оплачат на консулите на Великите сили и на другите държави, които влизат в Обществото на народите. Защото според договора, „всеки член от Съвета на Обществото на народите има право да привлече вниманието на Съвета върху нарушение или опасност за нарушение на каквото и да е от задълженията", възприети от Сръбско-хърватско-словенската държава. С член първи пък от този договор, поменатата държава е признала като основен закон всички постановления, които се съдържат в чл. чл. 2 до 8. „Никакъв закон, никакъв правилник, никаква официална акция на държавата не могат да противоречат на тия постановления, нито да вземат връх над тях.”
Публ. в Договорът за покровителството на малцинствата в Сръбско-хърватско-словенската държава, 16 с. Печатно.
-----------------
1 Изпълнителният комитет на Съюза на македонските братство в България публикува в отделна брошура следния коментар върху договора:
“Договор за покровителство на меншествата в Сръбско-Хърватско-Словенската държава.
Договорът за Покровителство на Малцинствата задължава Югославия (официално Сръбско-Хърватско-Словенската държава) да обезпечи свободата на другородците и друговерците, като ги остави безпрепятствено да говорят на своя език, да си служат с него пред държавните учреждения, да си имат свои черкви, училища, вестници и други културни институти. Той напомня донякъде чл. 23 от Берлинския договор, който остана мъртва буква до тогава, до когато населенията, в полза на които бе създаден, мълчаливо понасяха гнета на властвуващето племе; но когато македонските българи почнаха да търсят правдини, чл. 23 даде основата на политическите искания на ВМРО, - стана знаме, което македонското движение разве пред очите на Европа.
Също такова знаме е и договорът за П. М. На него другородците и друговерците в С.X.С. държава - в случая, който ни занимава, населението на Македония - могат да окачат политическата си програма, под неговата сянка могат да засълнат народната си свяст и националните си тежнения.
Има, обаче, между двата международни актове, които, на четиридесет години разстояние един от друг, засягат съдбините на Македония, съществена разлика. Докато въвеждането на реформите в Турция оставаше един суверенен акт на Османската империя, постановленията на Д. П. М. се обявяват като основен закон, който не може да се изменява, нито да се нарушава по други наредби на С.X.С. държава (чл. 1 и 11), един вид органически устав със задължения от международен характер, който се поставя под гаранцията на Обществото на Народите, както е изрично казано в чл. 11. Комисията счита за нужно да изтъкне особената важност на тоя член. В него се съдържа всичко онова, което народните малцинства в държавите, на които е наложен тоя договор, могат да очакват от вън. Според тоя член не само никое постановление на договора за П.М. не може да бъде изменено без съгласието на мнозинството от Съвета на ОН, но, което е още по-важно - „всеки член от Съвета на Обществото на Народите има право да привлече вниманието на Съвета върху всяко нарушение или опасност за нарушение на каквото и да е от тия постановления" от страна на С.X.С. държава. На практика това ще рече, че ако една държава, член на ОН, намери, че Югославия не изпълнява задълженията си по договора, тя ще може във всяко време да направи от това един международен въпрос. Същите права ще има и България, когато бъде приета като член в Обществото на Народите. Тъкмо защото тая външна намеса му е неприятна, белградското правителство, както се знае, дълго време упорствува и не искаше да подпише договора, като възразяваше, че с това се накърнявал суверенитета на държавата.
Договорът е Magna carta libertatum на Македония при едно условие, ако ОН добие действителна сила, необходима за изпълнение на деликатните и важните си функции. С други думи, международната гаранция за правата на народните и религиозни малцинства в Македония ще съществува до толкова, до колкото ОН няма да остане една фикция. За сега тая гаранция е много слаба, за да не кажем никаква: ОН развива още словесна дейност.
По важност подир чл. 11 идат чл. чл. 7, 8 и 9. Тези три члена са, собствено, уставът на националните права и културните свободи на несръбските народности в Югославия. Те обезпечават равни права на всички поданици пред законите, свободно употребление на родния им език (чл. 7); признават им всички правни и фактически гаранции, които имат и другите поданици сърби-хървати-словенци; дават им право да създават, ръководят и контролират на свои разноски разни просветни, културни и обществени институти (чл. 8); предвиждат улеснения за изучаването на матерния език и дори задължават С.X.С. държава в градове и околии, дето живеят значителна част от другородци и друговерци, да отделя средства от държавния и от общинските бюджети за издръжка на училища, черкви и благотворителни заведения (чл. 9).
При съзнание за предвидените права, които обезпечават самостоятелно национално развитие на българския народ в Югославия и при умение и готовност да се извоюват и отстояват, те може да дадат резултати. Не ще съмнение, че успехът ни в това отношение е в зависимост от международното положение на Югославия и от развитието на политическите условия вътре в страната; но в най-голяма степен зависи от волята и постоянството на местното население, от будене интерес на емиграцията към съдбините на родната земя. На тия два фактора - местното население и емиграцията - се пада да търсят и приготвят нужните средства за издръжката на своите училища, черкви, читалища и други културни и благотворителни учреждения. Едни от тия средства са приходите от манастирите, черквите, болниците и пр.
Друга една категория членове уреждат правното положение на жителите на новопридобитите от Югославия територии и на родените в други територии, които могат да приемат С.X.С. поданство.
Така, по чл. 3 С.X.С. държава признава за свои поданици всички лица, които, при влизането на договора в сила, имат местожителството си в новопридобитите територии; но същият член дава право на лица по-стари от 19 години да изберат друго поданство, или, казано иначе, да упражнят правото на опция и чл. 4 и 5. Що се отнася до Македония, тия членове засягат само Струмишко.
Според чл. 6 всяко лице родено в територията на С.X.С. държава и което по рождение не е чужд поданик, има право да се счита Югославянски поданик.
Важността на тоя член изпъква веднага, още на пръв поглед. Той дава възможност на всички македонци, родени в Македония и намиращи се в чужбина, да изберат С.X.С. поданство и, следователно, да се завърнат по дома си, освен ако желаят да запазят поданството, което са придобили в последствие.
От зачитането или незачитането на тоя член от страна на Югославия ще се види, до колко тя мисли да се съобразява с останалите постановления на договора за П.М. Ако тя се възползува от правото, което й дава конвенцията за взаимно и доброволно изселване на етническите малцинства между Гърция и България и поиска сключването на подобна една конвенция в своя полза, тогава тя ще може да попречи на цялата емиграция от България да се върне по родните си места.
Известно е, че революционната дейност, въстанията и войните прогониха вън от пределите на Македония по-будните елементи от градското и селското население. Масата остана без добри водители, обезоглавена. А всеки народ има нужда от водители, особено потиснатите и покрусени народи. Сърбите ще искат непременно да се възползуват от това положение, за да лишат населението от национални и културни права. Те без друго ще продължават да пречат под разни предлози на интелигенцията в редовете на емиграцията да се завръща у дома си.
Изпълнителният комитет мисли, че е в интереса на Македония, час по-скоро, да се завърне по възможност по-голяма част от македонската емиграция по родните си места. Само така ще могат да се използуват благоприятните условия за самостоятелно развитие на българския народ в Югославия.
За тая цел като най-целесъобразни мерки ний препоръчваме:
1. Незабавно отпочване борбата за прилагане Договора за Покровителство на Малцинството. В тая посока трябва да се използуват, преди всичко, предстоящите избори за Учредителната Скупщина, за да се изпратят там искрени и убедени привърженици на федералистичната идея. Дали Македония ще бъде член на една федералистична или централистична Югославия, или просто част от Сърбия, е въпрос съществен не само за съдбата на Д.П.М., но и за близкото бъдаще на нашата родина.
2. Тая борба да се организира и да се подеме двояко: а) от самото население в Македония без разлика на вяра и народност; б) от македонската емиграция в чужбина, която трябва да бъде навсякъде сплотена в яки организации.
3. Нуждите на борбата вътре налагат повелителен дълг да се съберат и коалират усилията, средствата и интересите на разните народности и вери в страната.
4. Най-добре ще изпълни емиграцията своя дълг, като духовните водители и стопански силните се завърнат, по родните си огнища, за да заемат своите постове в националния живот на страната в границите, определени от Д.П.М. Учителите, свещениците, лекарите и другите свободни професии, запасните офицери и чиновници трябва да се споменат на първо място.
5. Материалните средства за подкрепване и насърчаване на това движение назад към родните краища трябва да бъдат предмет на специално и грижливо изучаване.
5. Независимо от връщането на емиграцията, трябва да се засилят всичките законни връзки с вътрешността на Македония и с други центрове на Югославия. Трябва да се влезе в разбирателство за сътрудничество с ония националности, партии и кръгове, с които имаме допирни точки, като се има винаги пред очи запазването на народността и извоюването автономията на Македония. Интересите на македонското население диктуват да се не разпокъсва то между разни партии. Що се отнася отделно за всяка партия, поради липса на точни данни, комисията не може да начертае една определена програма за действие. Изобщо, като остава тоя въпрос да се урежда според партийните отношения на страната и като подчертава още един път основната цел - националността и автономията, комисията подържа мнението, че разпокъсването на политическото тяло в Македония ще има пакостни сетнини за положението на нашата родина в Югославия.
7. Международната ни дейност трябва се простре в няколко центрове, и в страните, дето има емиграция и от другите народности на Македония; първо място тук се има пред вид Америка.
8. След като ратифицирането на договора в Ньой и отнима военнополитическите предлози на югославянските (сръбските) власти в чужбина да отказват позволение за връщане на македонците в Македония, да се иска настоятелно признаването за югославянско поданство и свобода за връщане на тия хора, които желаят, ако е нужно чрез отделни и колективни постъпки и протести пред централното с.х.с. правителство, пред Скупщината, пред представителите на силите, подписали Д.П.М., като се посочи нарушението на чл. 6. Подобни постъпки могат и трябва да се отправят и до Съвета и на О. Н., както и до чуждите парламенти и до разните международни сдружения, с установен морален авторитет като „Ligue des droits de I'homme" в Париж, „Съюз за демократически контрол" в Англия и пр.
Тези са практичните мерки, които комитета смята, че са най-целесъобразни, за да не остане мъртва буква Д.П.М., единствената опора на онеправданата наша родина и угнетената наша народност. Самият живот ще покаже, кои от тях трябва да се засилят, кои да се изоставят и кои да се нагодят според условията на борбата.
Бъдащето на Македония, макар да е поставено под гаранцията на такъв един категоричен и тържествен международен акт, какъвто е парижкият Д.П.М. от 9 декември 1919 г., е пак в ръцете на македонците. Никой няма да ни даде права, ако ние сами не ги искаме. И тук ние трябва да напомним още един път историята на чл. 23 от Берлинския договор. Залогът даден в нашите ръце трябва стократно да се използува. Колкото и да сме слаби днес, колкото и да са силни ония, които преследват българската народност на македонеца, ние не трябва да губим надежда. Ние не сме сами в нещастието си. Народите се вълнуват. Ражда се нов свят. Световната съвест, с която силните така жестоко се погавриха, се пробужда; тя ще ревизира пристрастните решения и ще изрече своята безпогрешна присъда. Стогодишните борби на Македония са един протест срещу неправдата, на която тя стана жертва. Тоя протест трябва да се разнася далеко по света. Миналото на нашата родина, минало на тежки страдания, но и на възвишен героизъм, нека служи за подслон на новите борци. В моменти на съмнение и на безнадеждност, нека черпим духовна сила от това минало; нека зрелището, което представляват в тоя момент народи и страни с по-слаби национални и борчески традиции от нашите и поставени в не по-малко тежки условия от нас, нека това зрелище окриля надеждите ни и подкрепи усилията ни. Борбата е живот, са проповядвали още първите водители на македонското освободително движение. Към борба, прочее, за човешки и народни права!”
Публ. в Договорът за покровителство на меншествата в Сръбско-Хърватско-Словенската държава. София, 1920, 13 с.
http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Вто Дек 02, 2014 4:57 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
№ 2
Договор за покровителството на негръцките народности в Гърция. (Сключен между Главните съюзни сили и Гърция, подписан на 10 август 1920 година в Севър).

София, 1921 г.


Глава I.
Чл. 1. Гърция се ангажирва, щото постановленията, включени в 2 до 8 член от настоящата глава, да бъдат признати като основни закони и никакъв закон, никакъв правилник и никакво официално дeло да не влизат в противоречие нито в опозиция с тези постановления и никакъв закон, никакъв правилник, никакво официално дело да не взимат надмощие над тях.
Чл. 2. Гърция се задължава да даде пълно и цялостно покровителство на живота и свободата на всички жители без разлика на рождение народност, език, раса или религия.
Всички жители на Гърция ще имат право свободно да упражняват всяка вяра или вероизповедание, стига само да не бъдат несъвместими с обществения ред и добрите нрави.
Чл. 3. Гърция признава като гръцки граждани по право и без никакви формалности, български, турски или албански граждани, които в деня на приложението на настоящия договор са или установени на местожителство в териториите, отстъпени на Гърция по договорите сключени след 1 януарий 1913 г.
Обаче поменатите лица, ако са по-възрастни от 18 год., ще имат право, при условията, предвидени в казаните договори, да избират всяко друго поданство, което би им било открито. Изборът на мъжа подразбира и тоя на жената; избора на родителите влече тоя на децата по-малки от 18 годени.
Лицата, които са упражнили горния избор, са длъжни в 12-те последующи месеци, ако няма противни наредби в поменатите договори, да пренесат местожителството си в държавата, в полза на която са се определили. Те са свободни да запазят недвижимите си имоти, които притежават на гръцка територия. Те ще могат да вземат със себе си движимите си имоти от всякакъв вид. И на тоя имот няма да им бъдат налагани някакви данъци.
Чл. 4. Гърция признава като гръцки граждани по право и без никаква формалност лицата от българска или турска народност, които са родени на посочените в чл. 3 територии, от родители настанени на местожителство там, макар и самите тези лица да не са настанени на местожителство там на датата при влизането в сила на настоящия договор.
Обаче през първите две години, които ще последват влизането в сила на настоящия договор, тези лица ще могат да заявят пред компетентните гръцки власти в държавата, дето те пребивават, че се отказват от гръцко поданство и тогава тe ще престанат да бъдат считани като гръцки граждани. В такъв случай заявлението на мъжа ще се счита задължително за жената, а онова на родителите ще се счита задължително за децата на възраст по-малки от 18 години.
Чл. 5. Гърция се задължава да не прави никаква пречка при упражняване правото на опция (избор), предвидено в споменатите в чл. 3 договори и позволяващи на заинтересуваните да приемат или не гръцкото поданство.
Чл. 6. Гръцкото поданство ще се счита като придобито по право единствено с факта на рождение на гръцка територия на всяко лице, което не може да се позове на друго поданство.
Чл. 7. Всички гръцки граждани ще бъдат равни пред закона и ще се ползуват с еднакви граждански и политически права без разлика на народност, език или религия.
Особено Гърция се задължава да тури в изпълнение, в срок от три години след влизането в сила на настоящия договор, една изборна система, която ще държи сметка за народностните малцинства. Тази наредба ще се отнася само за новите територии, придобити от Гърция по-късно от 1август 1914 година.
Различието по вяра, вероизповедание и убеждение не ще пречи на никой гръцки гражданин да се ползува с граждански и политически права, а именно за допущането му за обществена служба, чиновничество, почетни длъжности, или за упражнението на разните професии и занятия.
Не ще се узакони никакво ограничение против свободното употребление отстрана на всеки гръцки гражданин на какъвто и да е език било в частните или търговски отношения, било в областта на религията, печата или изданията от всякакъв вид, или в публичните събрания.
Въпреки въвеждането на един официален език отстрана на гръцкото правителство, ще се дадат съответни улеснения на гръцките граждани, които говорят някой друг език освен гръцкия, за употреблението на техния език било устно, било писмено пред съдилищата.
Чл. 8. Гръцките граждани, принадлежащи към някои народностни, верски или езикови малцинства, ще сe радват по право и на дело на същото третиране и на същите гаранции, както и другите гръцки граждани. Те ще имат, например, еднакво право да откриват, управляват и контролират на свои разноски благотворителни, религиозни или обществени учреждения, училища и други възпитателни заведения с право да употребяват в тях свободно своя собствен език и да упражняват свободно своята религия.
Чл. 9. Касателно просветното дело гръцкото правителство ще даде в градовете и околиите, дето живеят значително количество граждани, които говорят не гръцки, съответни улеснения, за да осигури щото обучението на децата на тези гръцки граждани в първоначалните училища да става на собствения им език. Това постановление не ще попречи на гръцкото правителство да направи задължително изучването на гръцкия език в казаните училища.
В градовете и околиите, дето живеят в значителен размер гръцки граждани, принадлежащи на народностни, верски или езикови малцинства, ще се осигури на тези малцинства едно справедливо участие в използуването и изразходването на сумите, отпускани от държавния бюджет, общинските или други бюджети за образователни, религиозни или благотворителни цели.
Нарежданията на настоящия член ще се прилагат само в териториите, отстъпени на Гърция след 1 януари 1913 година.
Чл. 10. В градовете и околиите, дето живеят в значителен размер гръцки граждани от израилско вероизповедание, гръцкото правителство се задължава да не заставя евреите да изпълняват деяния, които съставят нарушение на техния съботен ден, или да бъдат лишавани от права, ако те откажат да се яват в съдилище или да изпълняват съдебни дела през тоя ден. Обаче това нареждане не освобождава евреите от задълженията, наложени на всички гръцки граждани с оглед към изискванията на военната тегоба, народната отбрана или подържането на обществения ред.
Чл. 11. В продължение на един период от шест месеца след влизането в сила на настоящия договор Гърция се задължава да не въвежда никакво ново нареждане, с цел да се видоизмени поземлената система в териториите, придобити от Гърция съгласно договорите, с които се свърши войната от 1914-1919 г.
Чл. 12. Гърция е съгласна да даде, под надзора на елинската държава, на влашките общини в Пинд местна автономия по въпросите от религиозно, благотворително или училищно естество.
Чл. 13. Гърция се задължава да признае и поддържа традиционните права и свободи, с които се ползуват негръцките манастирски общежития на Атон според нарежданията на 62 чл. от Берлинския договор от 14 юли 1878 г.
Чл. 14. Гърция се съгласява да вземе по отношение към мюсюлманите всички необходими мерки за уреждане, съгласно мюсюлманските обичаи, въпросите от семейно и лично естество.
Гърция се задължава да покровителствува джамиите, гробищата и други турски религиозни сгради. Пълно признаване и всички улеснения ще бъдат осигурени за благочестивите дарения (вакъфите) и за съществующите понастоящем религиозни и благотворителни турски заведения, и Гърция не ще откаже при създаването на нови религиозни и благотворителни заведения нито едно от необходимите улеснения, гарантирани на другите частни заведения от тоя род.
Чл. 15. Гърция се задължава след един период от една година от влизането в сила на настоящия договор, да предложи на одобрение на Съвета на Обществото на народите един проект за уредбата на Одрин. Тоя проект предвижда един общински съвет, в който ще бъдат представени народностните елементи, живущи понастоящем в споменатия град.
Турците ще имат право да участвуват в изпълнителните служби.
Гърция одобрява, щото сградите определени за извършване на мюсюлманските обреди в Одрин да се обявят за неотчуждаеми на вечни времена, като даже и нуждите от обществена полза не могат да послужат като мотив за отклонение от този принцип.
Чл. 16. Гърция се съгласява, че доколкото постановленията на пред шествуващите членове докосват лица, принадлежащи на племенни, верски или езикови малцинства, тези постановления съставляват задължения от международен интерес и ще бъдат поставени под гаранцията на Обществото на народите. Те не могат да се видоизменяват без съгласието на болшинството от Съвета на Обществото на народите. Съединените Щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония се задължават да не отказват съгласието си за каквото и да било изменение на споменатите членове, което съгласие би било дадено в законна форма от едно болшинство от Съвета на Обществото на народите.
Гърция одобрява, щото всеки член от Съвета на Обществото на народите да има право да обръща вниманието на Съвета върху всяко отклонение, или опасност от отклонение от което и да било от тези задължения, и Съветът да може да постъпи по такъв начин и да даде такива наставления, които ще се счетат за подходящи и ефикасни за случая.
Гърция приема освен това, че в случай на различие в мненията върху въпроси от правно или фактическо естество, засегащи тези членове, между Гърция и коя да е от главните съюзнически и сдружени сили или друга някоя сила, член в Съвета на Обществото на народите, това различие ще се счита като разногласие, което има международен характер, според текста на чл. 14 от Договора за Обществото на народите. Елинското правителство приема, щото всяко разногласие от тоя род, ако това пожелае другата страна, да бъде предоставено на постоянния Съд на международното съдилище. Решението на постоянния Съд ще бъде безапелационно и ще има същата сила и същото значение като решение, взето съгласно чл. 13 от договора.
Публ. в Договорът за покровителството на негръцките народности в Гърция. (Сключен между главните съюзни сили и Гърция, подписан на 10 август 1920 година в Севър). София, 1921 г., 15 с. Печатно.

http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Дек 17, 2014 11:23 am 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
ДОБРУДЖАНСКИЯТ ВЪПРОС
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Добруджанският въпрос като предмет на международните отношения възниква след Руско-турската война от 1877/1878г. Дотогава никой и никога не е изказвал съмнение, че Добруджа – люлката на българската държава, принадлежи към друга земя освен земята на българите.
След войната Русия, за да компенсира Румъния, й предлага Северна Добруджа. В Санстефанския мирен договор от трети март 1878 г. границата между България и Румъния се определя както следва: ”Тя ще остави морския бряг при Мангалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово.”

Румънската общественост отхвърля руското предложение. Нежеланието на румънските управляващи и общественост да приемат Северна Добруджа се илюстрира добре от следните няколко цитата:

“Добруджа ще стане един нов български въпрос. Предстои създаване на княжество България: то веднага ще поиска Добруджа, където принципът на естествените граници, както и принципът на националностите ще бъде в полза на нейните искания.” В. “Telegraful”, 30.III.1878 г.

“И въпрос не може да става да се приеме Добруджа” – Братияну, министър-председател на Румъния, 2 април 1879 г.

“Както географско-икономически, така и етнически, и исторически Добруджа не съставлява част от нашата територия. Разположена отвъд Дунава, тя е естествено продължение на България; населена е най-вече с българи, турци, татари. В нея румънци няма. Ако ние я завладеем, ще стане постоянен източник на конфликти между нас и българите: една отворена рана...” В. “SteanaRomania”

На 14 ноември крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език: “С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа...”

Положението обаче е узаконено от Берлинския конгрес и добруджанският въпрос става основен проблем на балканските отношения, за да се превърне в съответствие с традиционната политика на великите сили в една нова “ябълка на раздора” на Балканите.

От 1878 до 1912 г. добруджанският въпрос не е предизвиквал сериозни усложнения в отношенията между България и Румъния. Без да се отказва от своите исторически и етнически права над Добруджа, България, заета с обединяването на разпокъсаното отечество и с освобождението на земите, останали под турска власт, дълго време не повдига добруджанския въпрос. В същото време обаче румънските апетити растат и погледите се обръщат все по на юг към българските земи.

Удобен момент за задоволяване на своите аспирации Румъния намира след българските победи в Източна Тракия през есента на 1912 г. При откриването на румънския парламент на 25 ноември 1912 г. крал Карол изведнъж заявява, че “Румъния е важен фактор в европейския концерт и при окончателното уреждане на въпросите, повдигнати от балканската криза, нейната дума ще трябва да се чуе. Армията е в състояние да отговори на доверието на народа.” Веднага след това румънското правителство поисква корекция на границата, а в страната се създават големи настроения за компенсация за сметка на България. Така се стига до конференцията на посланиците в С. Петербург на 9 май 1913 г., която под председателството на руския министър на външните работи Сазонов и участието на посланиците на Германия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция решава да отстъпи град Силистра на Румъния, но отхвърля румънските искания за корекция на останалата част от границата.

По този начин великите сили разгарят противоречията между двете страни и създават нови усложнения на Балканите. В Румъния са недоволни от решенията на посланическата конференция и се надигат гласове за заграбване на Южна Добруджа.

Удобен момент за това се оказва Междусъюзническата война от 1913г. Използвайки крайно притесненото положение на България, ангажирана изцяло във войната срещу Сърбия и Гърция, румънската армия напада на 29 юни 1913 г. България в гръб, завладява Южна Добруджа и през Дунава достига до околностите на София. Това вероломство в балканските отношения е узаконено в Букурещкия договор за мир, подписан на 10 август 1913 г. Според договора новата граница между България и Румъния “тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан, по течението на реката и достига до Черно море на юг от Екрене”. Договорът задължава България да събори не по-късно от две години съществуващите фортификационни съоръжения и да не предприема военно строителство в Русе, Шумен и областта между тях в една зона двадесет километра около Балчик.

Европа въздига договора от Букурещ до ранга на голямо международно постижение, а Румъния – до истински хуманен, безкористен миротворец, без да отчита, че този миротворец заграбва част от най-плодородната българска земя – Южна Добруджа. Но Румъния продължава прекрасно да осъзнава етническата и историческа принадлежност на Добруджа, като дори сега се надигат гласове призоваващи към благоразумие: “Справедливо и необходимо е да се ревизира Букурещкият мирен договор. Ако Румъния желае да изтрие горчивите следи на миналото на Букурещкия договор, трябва да бъде по-примирителна и върне територията на Южна Добруджа, която тя отне несправедливо от България.” (Таке Йонеску – бивш министър и един от авторите на Букурещкия мирен договор).

“Рано или късно, при принципа на националностите ще трябва да върнем на България териториалния четириъгълник (Южна Добруджа), който взехме с Букурещкия мирен договор – с това ще останем честни спрямо българите и направим за тях това, което желаем да се прави на нас” (Фору – румънски публицист, Universal, 10 юни 1914)

В пламналата след една година Първа световна война добруджанският въпрос отново излиза на сцената. В подписаната тайна конвенция на 6 септември 1915 г. между германския посланик в София Михаелес и българския министър-председател и министър на външните работи Радославов се предвижда, че ако Румъния без никакво предизвикателство атакува България, нейните съюзници или Турция, Германия се съгласява България да си присъедини територията, която е отстъпила на Румъния по Букурещкия договор, както и на една поправка на българо-румънската граница, начертана от Берлинския конгрес. По време на войната българската армия освобождава Добруджа. Румъния капитулира през 1917 г. и през пролетта на 1918 г. тя подписва договор за мир с България, Германия, Австро-Унгария и Турция, според който Румъния връща Южна Добруджа заедно с една ратификация на границата в полза на България под линията Черна вода – Кюстенджа. Останалата част на Добруджа до дунавските устия бе отстъпена на четирите съюзни държави и остава под тяхно общо управление като кондоминиум.

Но идва катастрофата от 1918 г. – България е победена. Добруджанският въпрос се поставя пред мирната конференция. И въпреки безспорните исторически, географски, икономически и етнически права на България върху Южна Добруджа тя отново е дадена на Румъния. Границата между България и Румъния според Ньойския мирен договор остава такава, каквато е била на 1 август 1914 г.

Така Румъния поробва без война една чисто българска област. Според статистиката през 1910 г. в Южна Добруджа има 282 007 жители, които се разпределят в следните етнически групи:

българи 134 355, или 47,6%

турци 106 568, или 37,8%

цигани 12 192, или 4,3%

татари 11 718, или 4,2%

румънци 6 348, или 2,3%

гагаузи 4 912, или 1,7%

арменци,евреи и гърци около 1,5%

Тези данни са потвърдени и от рапорта на териториалната комисия на мирната конференция под председателството на Тардьо от 6 април 1919 г. Според анекс III на този рапорт през 1913 г. Румъния е получила една област от 7630 кв.км с 273 090 души, от които само 6090 румънци срещу 267 000 друго население.

След войната румънските власти предприемат една системна политика на колонизация на Южна Добруджа с румънци, куцовласи и цинцари, която има за цел да промени етническия облик на областта, да изтласка компактния български елемент, да денационализира останалото българско население, да подготви и осъществи продължителното господство на Румъния над цяла Добруджа.

Според румънското преброяване от 1930 г. населението на Добруджа се увеличава бързо и достига за 10 години след войната до 378 344 души, от които

българи 143 209, или 37,9%

турци 129 025, или 34,1%

румънци 77 726, или 20,6%

В същото време в Северна Добруджа живеят около 60 000 българи (според български сведения), а според румънските статистики – 43 000 души.

Ясно е, че само за едно десетилетие българският елемент намалява с 10%. В същото време тук са заселени компактни румънски маси. Незначително се увеличава, в следствие на естествения прираст, и турското население. Другите етнически групи губят значение и са под 2%.

През 1936 г. една конвенция между Румъния и Турция създава възможности за изселване на турското население в Анадола, за да може да се извърши допълнителна колонизация върху освободените от турското население земи. При това положение към 1938 г. населението на Южна Добруджа, което достига до 419 075 души, се разпределя по етнически групи, както следва:

българи 162 688

турци 102 542 (около 40 х. вече са изселени)

румънци 93 276

Тези няколко сведения ясно очертават тенденцията в развитието на етническия проблем в Южна Добруджа. Те показват, че политиката на денационализация на тази българска област си пробива път с всички възможни средства, въпреки съпротивата на българското население и на българската държава. Най-силното оръжие на тази политика било насилствената намеса в аграрните отношения в полза на колонистите.

Още след войната било създадено специално законодателство (Законът за организиране на Южна Добруджа и Законът за проверка на аграрната собственост от 1924 г.), което набелязва основните идеи на румънската аграрна политика в Добруджа. Чрез тези закони Румъния слага ръка върху 1/3 от обработваемата площ на Южна Добруджа за сметка на българското население. По този начин бил създаден огромен поземлен фонд за колонизация. На тези земи били настанени куцовласи от Македония, които под покровителството на румънските власти се отдали на грабеж и безчинства над българите.

Впоследствие законът бил многократно изменян, като се отнело правото на българи да купуват и продават земи помежду си. Освобождаваните земи можело да се продават единствено на румънската държава.

Извършвала се пълна конфискация на цели земеделски стопанства по най-различни поводи, главно чрез насилствено изкупуване. Българите били лишени от кредит, облагани с тежки данъци. В резултат на всичко това за по-малко от две десетилетия от коренното население била отнета близо 500 хиляди ха земя.

Аграрната политика и политиката на насилствена колонизация била съпроводена с една открита и брутална културна репресия. През 1913 г. в Южна Добруджа имало 276 български училища с 584 учители и 21 951 ученици. За две десетилетия румънската власт слага край на българското просветно дело, като конфискува училищните сгради и пособия и прогонва българските учители. В навечерието на Втората световна война в Южна Добруджа има само 4 български училища – в Силистра, Добрич, Балчик и Каварна, които се издържат от българското население. В тях се учат едва 3100 ученици от 182 учители.

Същата участ постига и българската църква. От 112 български църкви през 1912 г. към 1935 г. остават незаети от румънците само няколко. Според един мемоар от 1935 г. румънските власти давали съгласието си за богослужение на български език само на 14 села, където населението било над 80% българско. Имотите на църковните настоятелства били отнети от държавата. Затворени били 57 читалища и всички библиотеки, а тяхното книжовно богатство – разпръснато. Формално било признато правото на български вестници, но фактически те били забранени.

От особено значение за българската страна е отделният Договор за спазване на правата на малцинствата, сключен между Съюзните сили и Кралство Румъния на 9.12.1919 г. Румънската страна проявява неимоверна съпротива както при подписването на Договора за малцинствата въобще, така и срещу поемането на ангажимента за зачитане на правата специално на българското малцинство в кралството. Общият отказ се основава на аргумента, че с подписването на договора се нарушава румънският суверенитет и се открива възможност за намеса във вътрешните работи на страната. Подобен аргумент и досега не слиза от средствата на румънската дипломация.

Въпреки че Румъния подписва Договора за малцинствата, румънските държавници провеждат последователна антималцинствена политика. За периода 1919-1939 г. в Секретариата на ОН (главно в Секцията за малцинствата) срещу румънската държавна политика има изпратени най-много петиции-оплаквания по малцинствените проблеми. Общият брой на документите е 81 и 68 от тях засягат българската национална съдба.

Нито една Велика сила, член на ОН, та дори и самата международна организация, не порица Румъния за това, че обявява българското население в Южна Добруджа за румънско. Това обрече въпросното малцинство на липса на международноправна защита на правата им.

България, която подписва и ратифицира всички международни актове относно малцинствата, е атакувана само с два документа за целия 20-годишен период (1919-1939). Това са два отговора-становища на румънското правителство, в които се повдига въпросът за положението на “власите” в района на Кулата, Лом, Видинско. Пледира се за признаване на правата на т.нар. “влашко население” в България, което по данни на румънското правителство от 1933-1934 г. били цели “330 хил.”. При преброяването на населението в България през 1926 г. за румънци (по признак матерен език) обаче са се обявили 73 746 души. Посочените документи са изпратени като контра отговор на оплакванията на българи от Южна Добруджа спрямо румънската малцинствена политика. Видимо е, че румънската страна традиционно вади “влашката карта” тогава, когато трябва да отговаря с цифри и данни за свой денационализаторски акт. Много често дори Секретариатът на ОН напомня на румънските управляващи мъже, че тактиката “Атаката е най-добрата защита” преминава границите не само на договорите за малцинствата, но и нормите на приетия дипломатически протокол.

Отношенията между България и Румъния между двете световни войни се определяли изключително от въпроса за Добруджа. След Първата световна война Румъния по вътрешни съображения и пред неизвестността от развоя на бъдещите й отношения със Съветска Русия, която не признала присъединяването на Бесарабия, се отнасяла по-благосклонно към подобряване на отношенията с България.

В резултат на тази политика и по силата на Малцинствения договор румънското правителство разрешило да се открият български училища в Букурещ, Галац, Кюстенджа, Добрич и Силистра, както и няколко църкви. По този начин Румъния признава съществуването на българско малцинство на нейна територия.

Дори нещо повече – през 1922 г. румънското правителство приело да се възложи на една българо-румънска комисия да потвърди средства за приятелско уреждане на редица спорни въпроси, възникнали между двете страни вследствие на завземането на Южна Добруджа. След посещението на Стамболийски в Букурещ през 1922 г. комисията започнала своята работа. Въпреки че българското правителство обещало на Румъния да пази благосклонен неутралитет в случай на конфликт между Румъния и СССР, комисията не постигнала целта си. Преговорите били прекъснати. Няколкото опита от българска страна за нова среща ме дали резултат. Главната пречка за разбирателство се явявало искането за вдигане на наложения секвестър върху имотите на българите в Румъния. И след управлението на генерал Авереску – период на сравнителна толерантност към българското малцинство, от 1924 г. Румъния започва брутална икономическа, политическа и културна репресия спрямо българите.

Към 1933 г. започват приготовленията за Балканското споразумение. Балканските страни и малкото съглашение се опитали да привлекат и България. Поради това било решено да се направи опит за подобряване отношенията между България, Румъния и Югославия. На България е предложено да вземе участие в едно Балканско споразумение.

През януари 1934 г. цар Борис III и министър-председателят Мушанов посещават Букурещ. На България отново е предложено да влезе в Балканското споразумение. Царят и Мушанов отказват, като заявяват, че България няма агресивни намерения спрямо съседите си, но никое българско правителство не може да подпише такъв пакт, тъй като България не би могла да се откаже от правата, които ОН и гарантира.

Българското дипломация използва подобряващите се по това време българско-югославски отношения и предложенията на румънското правителство, за да постави добруджанския въпрос в още по-конкретна форма. През декември 1933 г. Външното министерство връчва на румънската легация в София меморандум относно спорните въпроси. Отговорът на Румъния обаче се бави две години. Едва през февруари 1935 г. румънският пълномощен министър в София Стойка връчва нота-отговор.

Преговорите са подновени през април 1936 г. в София. Българската делегация предлага два проекта: 1)за спогодба по уреждане на някои спорни въпроси между България и Румъния и 2)за спогодба относно режима на румънското малцинство в България и на българското малцинство в Румъния. Но румънското правителство отзовава своя пълномощен министър от София и преговорите биват прекратени. През май 1937 г. вече е постигнато известно споразумение за частично удовлетворяване на българските искания, но до започване на войната то не влязло в сила.

След Мюнхен българската политика по добруджанския въпрос търпи бърза еволюция. Изоставят се вече спорните и висящи въпроси около положението на българското малцинство. През април 1939 г. Кьосеиванов формулира пред парламентарната комисия по външните работи целите на новата политика, в която като главно териториално искане на България се изтъква връщането на Южна Добруджа.

Поставянето на добруджанския въпрос като първо искане в системата на мирната ревизия на Ньойския договор има определени исторически, икономически, политически и конюнктурни основания.

Добруджа е изконна българска земя, където живеело компактно българско население, запазило своето национално съзнание, своята култура, език и народностни традиции. Както се съобщава в един доклад от 25 ноември 1940 г., по време на румънското господство в Добруджа живеело население с будно национално съзнание, с многобройна интелигенция – лекари, адвокати, агрономи, ветеринарни лекари, инженери, които, макар и подготвени в румънските университети, с редки изключения, напълно се чувствали като българи.

Южна Добруджа била едно естествено продължение на България, необходим стопански хинтерланд на Варна, Русе и Шумен, житница на България. При това Добруджа била отнета от България не чрез победоносна война, а по силата на един несправедлив международен договор, несъобразен нито с историята, нито с географията, нито с етническите права на България.

За настроението сред добруджанци в навечерието на войната свидетелства вълнуващият разказ на пълномощния ни министър в Букурещ Петров-Чомаков за посещението му в Добруджа. “ Както и в останалата част на Добруджа, населението на Силистра бе главно българско и то горещо желаеше да се присъедини към майката-родина. Ненадейното появяване на дипломатическата кола с малко българско знаме на бронята си не можеше да не възбуди дълбоки чувства в сърцата на хората събрани на малкия централен площад, където спряхме да обядваме в един ресторант, заемайки една от масите, разположени на широкия тротоар.

Това бяха чувства, които не се изразяваха нито с думи, нито с движения, но само с дълги втренчени погледи, които бяха по-красноречиви от всичко друго. Обаче никой не посмя да се доближи, или да говори с нас. Само сервитьорът, навеждайки се да ни сервира, прошепна в ухото ми: “От легацията ли сте?” “Да”, казах му. Тогава го обхвана някакво ненадейно вълнение и започна да снове между масите, като някъде напълваше някоя чаша, избърсваше някоя троха, изпъваше покривките на някои от масите, и шепнешком съобщи новината на всички.

Ние общо взето мълчахме през време на обеда, но когато дойде време да плащаме сметката, сервитьорът отказа да вземе пари от мен и запита: “Кога ще бъдем освободени?” “Скоро”, отговорих му. Нямаше по-кратка дума, и все пак нищо друго не можеше да представлява по-добра вест за тези изпълнени с очакване хора.възбудено бръмчене премина през масите, когато сервитьорът отново предаде новината...”

Безспорните права на България над Южна Добруджа, жестокостта на румънската колонизация и естественият стремеж на българите от този край към своето отечество създават в навечерието на войната една истински национална треска за освобождение на поробена Добруджа. В училищата и по улиците, по кафенетата и кръчмите през 1939/1940 г. с истински патриотичен патос се носела песента “О, Добруджански край”.

Използвайки тези благоприятни обстоятелства и започналата в началото на войната ревизия на мирните договори, българската дипломация още през 1939 г. предприема проучване в столиците на великите сили, за да опипа почвата за евентуалната международна реакция по българското искане.

През януари 1939 г. цар Борис поставя добруджанския въпрос в Рим, но там не обръщат внимание на българските претенции, тъй като Италия се интересувала главно от Южните Балкани и с оглед на своите цели се стремяла да насочи вниманието на България в тази насока.

В Берлин също посрещат българските искания с пълна резервираност. Германия се стреми да привлече Румъния на своя страна, за да си осигури румънския петрол, и изобщо не желае да се ангажира с България по добруджанския въпрос.

За дълго време, чак до окончателното налагане на Германия в румънската политика, тази позиция на германската дипломация остава непроменена. В началото на 1940 г., когато България е предмет на най-силна дипломатическа обработка от страна на англо-френския блок и в непрекъснато засилващи се връзки със СССР, българската дипломация се опитва да склони Германия по добруджанския въпрос, изтъквайки западната и руската заплаха. През март 1940 в един свой доклад българският представител в Берлин Драганов пише, че Германия разчита на едно, макар и на сила, приятелство с Румъния заради петрола и храните и въпреки че в Берлин намират българските искания за справедливи, скромни и удовлетворим, те не искат да поемат никакъв ангажимент.

Отношението на Англия, Франция и САЩ към добруджанския въпрос се определя от тяхната обща политика в Югоизточна Европа, от стремежа да се създаде един неутрален по отношение на Германия и СССР балкански блок, към който евентуално да бъде привлечена и България. С оглед на това англо-френската дипломация се опитва да внуши на румънския крал Карол, че трябва да се уредят висящите въпроси с България, но той категорично заявява, че никога няма да се съгласи с отстъпка на територии на Унгария и България, но ще се занимае със спорните въпроси.

При това румънско отношение Франция и Англия застават на нейна страна и чак до окончателното преориентиране на Румъния през пролетта на 1940 г. тази тяхна позиция остава непроменена.

Българските дипломатически постъпки в Париж и Лондон през 1939 и в началото на 1940 г. не донасят никакви резултати. Отрицателното отношение към българските искания за Добруджа и преди всичко гаранциите давани от Германия укрепват волята на Румъния за противодействие.

Едва в края на 1939 английската дипломация прави пръв опит да ревизира своето становище. Тази нова ориентация е свързана с пътуването на лорд Лойд, на когото е възложено да убеди Румъния да отстъпи по добруджанския въпрос, за да се създадат условия за привличането на България към Балканския неутрален блок и да се нанесе удар върху германското влияние на Балканите. Тази мисия обаче завършва безрезултатно.

В отношенията си с Англия и Франция българското правителство се опитва да използва същия дипломатически ход, който пласира в Берлин и Рим. Докато българските дипломати внушавали на Германия, че не е в неин интерес въпросът за Добруджа да се урежда чрез съдействието на Англия и СССР, а в Рим направо плашели, че ако Италия не прояви разбиране, ще се обърнат с молба към Русия, по отношение на англо-френския блок била лансирана главно съветската заплаха.

Позицията на СССР по българските искания за Добруджа се различавала от тази на Германия и на англо-френския блок. Още през 1937 г. сред дипломатическите и военните среди в Москва се говорело, че България, поради тежкото положение на Румъния, имала най-добър шанс да си възвърне цяла Добруджа, да излезе на устията на Дунава и да установи съседство със СССР. Съветското отношение остава непроменено и след 1 септември 1939 г.

Така към пролетта на 1940 г. се очертава една твърде благоприятна международна обстановка за уреждане на въпроса за Южна Добруджа.

Германия вече е успяла да се наложи в румънската политика и в стремежа си да овладее положението в Югоизтока, тя се опитва да спечели окончателно България. В резултат на това сред германската дипломация съзрява идеята за компенсация на България, като й се върне Южна Добруджа.

Англо-френският блок също изоставя Румъния. През пролетта на 1940 г. английската и френската дипломация правят все по-определени признания за законността на българските искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 г.

Съветският съюз и сега продължава да защитава своята теза, че България има исторически и икономически права над Южна Добруджа и застава изцяло в нейна подкрепа.

В резултат на това към пролетта на 1940 г. Румъния се оказва абсолютно изолирана и изоставена, което я принуждава към отстъпки и тя започва да търси пътища за подобрение на отношенията с България.

След всичко това българската дипломация усеща, че часът за уреждане на добруджанския въпрос е настъпил. На тайно съвещание във Външно министерство на 4 април 1940 г. добруджанският въпрос се определя като задача №1 на българската политика. Министърът на външните работи Иван Попов разработва цяла програма за неговото уреждане. Той съветва дипломатите да подчертаят, че България иска да реши миролюбиво този въпрос, че става дума за поправка на една несправедливост, че България няма други интереси в Румъния, че срещу Южна Добруджа тя не би могла да влезе в Балканското споразумение, но че е готова да сключи с Румъния пакт за ненападение или за гарантиране на новата обща граница.

Българската дипломация се заема незабавно да осъществи начертаната от Иван Попов програма. През април и май 1940 г. легациите в чужбина и особено представителствата в Берлин, Москва, Лондон, Париж и Букурещ правят предписаните от Външно министерство постъпки.

Огромен натиск върху Румъния оказват и СССР и Унгария. На 26 юни на румънския пълномощен министър в Москва е връчена нота за опразване на Бесарабия и северната част на Буковина в срок от 24 часа. След два дни Съветският съюз пристъпва към завземане на посочените области и за 4 дни Червената армия установява новата граница. Това предизвиква спонтанна реакция в Унгария. Още през юни1940 г. е проведена мобилизация и концентрация на унгарската армия на румънската граница.

Румъния е смъртно изплашена. Тя решава да уреди бързо въпроса с Добруджа, за да освободи ангажираните отвъд Дунава военни части и укрепи отбраната на западната граница.

Българската дипломация решава да действа бързо и енергично пред великите сили. На 29 юни цар Борис заявява, че ако България не получи Южна Добруджа, възниква опасност от революция, която ще установи най тесен съюз с Москва. Съобщавайки в Берлин за разговора с царя, германският посланик обръща внимание, че обстановката в България с оглед на германските интереси става много опасна. Той препоръчва да се предприеме необходимото за засилване на германските позиции в България.

Българското правителство се консултира и с Москва, където на военното ни аташе е внушено, че трябва да се помисли и за Северна Добруджа, за да може България да излезе на дунавските устия и да установи съседство със СССР.

В тази обстановка в България закипяват твърде големи страсти. Започва една шумна манифестация на българо-унгарско сближение. Българското правителство приема по принцип унгарската идея за една паралелна акция срещу Румъния.

Увлечени от примера на Унгария, Филов и Попов решават да изменят на своя глава указанията на царя за мирно уреждане на добруджанския въпрос, да обявят мобилизация и да нахълтат в Добруджа. Но цар Борис категорично се противопоставя на техния план, характеризирайки го като “нов 16 юни”. Той ги накарва да телеграфират в Рим и Берлин, да видят ефекта от тази тяхна стъпка и тогава да действат. Но и двете места съветват българското правителство да не прибягва до сила.

Все за целите на започналия дипломатически натиск са използвани дори Фердинанд и генерал Жеков. На 7 юли Фердинанд се обръща с лично писмо до Хитлер, като изтъква колко важно е за германската политика на Изтока България да получи Южна Добруджа чрез посредничеството на Германия.

След този натиск дипломацията на Германия и Италия не могла да не разбере, че протакането на добруджанския въпрос ще накърни влиянието на Оста в България. Хитлер и Рибентроп принуждават румънските управници да започнат преговорис Унгария и България за уреждане на трансилванския и добруджанския въпрос.

На 26 юли в Германия се провежда среща с участието на българска, румънска делегация, Рибентроп и Хитлер, на която Фюрерът заявява, че е съгласен с българското искане , включително и за Силистра, но отказва да поеме каквато и да била арбитражна роля.С тази среща акцията на българската дипломация за спечелване на международна подкрепа за уреждане на добруджанския въпрос приключва. Двете най-меродавни на Балканите велики сили- Германия и СССР застават окончателно на българска страна.

При това положение на 2 август 1940г. Коронният съвет на Румъния упълномощава Външното министерство да започне преговори с България и Унгария. Румънският външен министър Манулеску предава на пълномощния министър в Букурещ Петров-Чомаков една декларация, адресирана до българското правителство.

На 14 август Петров връчва на Манулеску българския отговор, в който румънската идея за предварителни преговори по същността на проблема е отхвърлена, като се заявява, че България няма да отстъпи от своето искане за границата от 1913 г.

На 16 август пристига румънският отговор. Развивайки мисълта, че България и Румъния имат еднакви основания и етнически права в Южна Добруджа, румънското правителство настоява за териториални отстъпки, като иска да запази Силистра и Балчик и настоява да се отдели една крайбрежна зона, претендирайки за една област от 1200 кв. км, около 1/6 от територията на четириъгълника.

Наред с териториалните претенции Румъния изисква от българската страна една предварителна декларация, че ще осигури достатъчно време за евакуация и една втора декларация, според която България се задължава да репатрира всички българи от Румъния и да заплати подвижната и неподвижна собственост на румънското население. Румъния се стреми да протака преговорите, за да даде възможност на заселниците в Южна Добруджа да приберат всичкото свое имущество, за да получи компенсации за земи и собственост, ограбени от българското население, а България да получи една ограбена и разорена земя.

Ето какво разказва Стоян Петров-Чомаков за преговорите с румънската страна. ”... господин Манулеску откри разискванията с дълго изложение,което започна, като заяви – с достатъчно силна логика, - че добрите отношения между народите са много по-важни от притежаването на парченце територия. Обаче той завърши по-достатъчно нелогичен начин, като поиска Румъния да запази две важни парчета територия с градовете Силистра и Балчик. “В 1913 г. политическата конюнктура беше в наша полза и ние анексирахме Четириъгълника(...) Сега политическите обстоятелства са във Ваша полза и Вие имате възможност да се възползвате най-добре от тях.”

Но съгласно някои речници (той не каза кои), да използва човек правата си докрай, означава да злоупотреби с тези права(...) Старото приятелство, което ние целим да възстановим изисква обратното: Вие да ни дадете “доказателства за любов”. Силистра и Балчик много удачно биха отговорили на това изискване. Силистра е била многократно собственост на румънски владетели. Що се отнася до Балчик, Вие знаете, че той е любим курорт на румънците(...)

Освен това Балчик беше любима резиденция на покойната кралица Мария, която си построи красив дворец там и пожела в своето завещания сърцето й да бъде положено в мавзолей близо до двореца.

И така, когато през 1913 г., някои румънски екстремисти шумно викаха в полза на анексирането на Варна, крал Карол зае твърдо становище срещу това, като каза:

- Знам, че моят приятел, българският цар Фердинанд, притежава дворец близо до Варна, и аз не бих могъл да му го отнема.

Сега Вие имате прекрасна възможност да отговорите на този благороден негов жест, като оставите на нас Балчик, царската вила и сърцето на кралицата.

(...)Отговорих му:

- Вярно е, че през 1913 г. е имало румънци, които са искали да вземете Варна, също както в момента може да има някои луди глави в България, които биха могли да препоръчват – може би с по-голямо оправдание – присъединяването на Северна Добруджа.(...)Но ние дори не бихме помислили да предявяваме такова искане(...) Обаче за нас би било невъзможно да се откажем от каквато и да е част от Южна Добруджа, която за нас е родина на герои, на златни полета, на здрави селяни от чист български произход, една земя, която е вдъхновявала безброй поети и музиканти, докато същата тази земя за Румъния е само Четириъгълник, едно геометрично название, което никога не е вдъхновило когото и да било да се опита да напише и най-малкото стихотворение.(...) Мога също да Ви уверя, че сърцето на кралицата(...)ще бъде заобиколено с всички атрибути на внимание и уважение.

Въпреки силата на моите аргументи, господин Манулеску съвсем не изглеждаше убеден(...):

- Възнамеряваме да направим Балчик първокласен морски курорт, от който луксозни кораби ще возят щастливи туристи до Константинопол и до гръцките острови. Ваши хора също ще могат да участват в тези приятни пътувания

Отговорих му:

- Идеята положително изглежда много привлекателна. Но българите, когато имат време и пари, предпочитат да пътуват на Запад, отколкото да посещават сушави места, каквито те имат в изобилие.

- Ние ще направим Балчик свободно пристанище – продължи той – и Вие също ще имате възможност да го използвате...

В този момент министър-председателя Джигурто(...)каза:

- Но българите нямат нужда от свободно пристанище в Балчик, тъй като те вече си имат своята Варна.

Вътрешно благодарих на господин Джигурту за неговата неочаквана помощ и изразих съгласие с думите му:

- Една от причините, поради която ще приветстваме връщането на Добруджа е, че Варна ще получи обратно своя естествен хинтерланд, без който градът постоянно запада.

(...)

- Близо до нос Калиакра – каза той, биейки се в последния окоп – има една колония от тюлени. Нашият крал много ги обича и би било чудесен жест от Ваша страна, ако го оставите собственик на това място.

Тази последна забележка придаде на разговора характер на трагикомедия, и аз се почувствах свободен да отговоря на аргументите на господин Манулеску по полувесел начин:

- Но, господин министре – цар Борис е дори още по-голям любител на животни, и Вие можете да бъдете сигурен, че тюлените ще бъдат обект на много добра грижа. Освен това, ако трябваше да проведем консултации сред тези интересни млекопитаещи, нямам никакво съмнение, че те ще предпочетат България. Трябва да се има предвид, че бащата на цар Борис беше човекът, който ги донесе от Северно море и ги настани около нос Калиакра.

(...) побързах да докладвам на моето правителство. Отговорът пристигна след два-три дни. В него се потвърждаваха аргументите, които бях изтъкнал, привеждаха се някои други доводи, подчертаваше се важността на добрите отношения, които би следвало да съществуват завинаги между двете страни. Отговорът завършваше със съжаление, че не може да бъде удовлетворено искането на румънците. Съгласно получените инструкции, написах дипломатическа нота, в която описах нашето становище и отидох до господин Манулеску, на когото я прочетох.(...)

-И така, господин министър? – запитах след известно време.

-Благодаря Ви, господин министър - дойде късият отговор.

-Това всичко ли е, господин министър? – настоях аз.

-Благодаря Ви, господин министър.

-Няма защо, няма защо – казах аз и се сбогувах, чувствайки съжаление към господин Манулеску, който се бе опитал да направи най-доброто за интересите на своята страна, макар че трябва да е знаел от самото начало, че възможностите му за успех са възможно най-малките(...)”

В края на краищата на 7 септември 1940 г. преговорите завършват. Подписани са един договор, няколко спогодби и приложения към договора, които уреждат дългия българо-румънски спор. Крайовският договор установява границата между България и Румъния в Добруджа. Той санкционира принципа на задължителното репатриране на равен брой българи и румънци и урежда финансовите въпроси.

Най-важното приложение към договора е протоколът за определяне на границата. Според него “новата граница ще тръгва от Дунава непосредствено под Силистра, за да стигне до Черно море на 8 км южно от Мангалия.”.

Второто приложение определя начина на опразване на Южна Добруджа и завземането й от български войски. Това трябвало да стане на четири етапа между 20 септември и 1 октомври 1940 г.

В резултат на този договор с манифест от 21 септември 1940 г. цар Борис нарежда на армията да вземе възвърнатата на България южнодобруджанска територия.

Из България ликуването достига до делириум. Никога от 1912 г. насам народът не бе имал по-щастлив ден, никога не се бе чувствал по-ентусиазиран и горд. Въпреки войната, която приближаваше от Запад, една вълна на оптимизъм, може би неразумен и наивен залива страната. Първата стъпка към дългоочакваното национално обединение е направена: Южна Добруджа бе отново българска! Масовите демонстрации и усмихнатите лица не изчезват за дълго време. Цар Борис обяви амнистия за всички политически затворници.

В реч пред народното събрание той благодари горещо на германското и италианското правителство. Британската подкрепа също е призната от правителството, но в много по-малка степен. (Чърчил казва в една реч на 5 септември: “Аз лично винаги съм смятал, че южната част на Добруджа трябва да бъде върната на България.”). Това е огромна психологическа и дипломатическа победа за германо-италианската ос. Болшинството от българите, убедени, че възвръщането на Южна Добруджа се дължи на Третия райх, изпитвало дълбока признателност за тази приятелска помощ. Улици в София били преименувани “Хитлер” и “Мусолини”. Британският пълномощен министър Рендел преценява положението така: “Добруджа беше формално отстъпена под германско и италианско покровителство и ликуването взе форма на ентусиазирана благодарност към нашите главни врагове и навреди безкрайно на нашата кауза...”На Съветския съюз не е призната официално никаква заслуга, като само комунистите и няколко опозиционни водачи му изразяват публично признание.

Но в Крайова България не постигна всичко, каквото можеше. Правителството не направи възможното да защити правата на българите в Добруджа. Не би могло, разбира се, да се приеме обвинението, което навремето някои екстремистки среди в едно изложение на българи от Северна Добруджа хвърлят срещу Крайовската спогодба като “най-срамният акт, сключен от българските управници в течение на историята.”

Но не би могло да се отмине и факта, че българското правителство изостави българското населението на Северна Добруджа. България се задължава също така с твърде големи финансови компенсации спрямо Румъния – една сума от 850 000 000 леи срещу стойността на личните имоти на румънските изселници. По този начин тя се лиши от толкова необходимите средства за уредба на Южна Добруджа, което се отразява неблагоприятно върху социалното положение на населението от този край.

Въпреки всичко уреждането на въпроса за Южна Добруджа е едно безспорно постижение на българската външна политика през Втората световна война. Крайовският договор от 7 септември 1940 г. поправи една историческа несправедливост, наложена на България в Ньой през 1919 г. Крайова възстанови историческите права на българската нация върху земи, където се беше родила българската държава. Този акт е от изключително значение за балканските отношения. Той показва, че спорните въпроси на Балканите могат да се решават не само с оръжие, не чрез войни и авантюри, а по пътя на мирното установяване на историческите права на балканските народи.

Източник: Страницата на Dobrin Dimitrov Dobrev във Фейсбук


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Пон Яну 26, 2015 11:47 am 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе

Последна редакция на 22/01/15 11:31

Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

Георги Георгиев, специално за Faktor.bg

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Сборникът със секретните договори

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврfпа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена...

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави...

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица...

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „...вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77...

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/c ... 0-1913.jpg

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/c ... hate_1.jpg

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално свобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференцияhttp://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Constantinople_conference.png

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1% ... 0-1913.jpg ).

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва - цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията...

Източник: faktor.bg/politika/hlyab-i-pasti/37023-sekretni-dokumenti-progovaryat-rusiya-razkasva-balgarska-plat-iska-da-sme-bezropotno-pleme.html


Прикачени файлове:
d1e76e3b0f50003725b85c309255d67c.jpg
d1e76e3b0f50003725b85c309255d67c.jpg [ 31.83 KiB | Прегледано 1625 пъти ]
Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 3:54 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
ЗА ТРЕТИ МАРТ, САНСТЕФАНСКИЯ ДОГОВОР И БЪЛГАРО-РУСКАТА ДРУЖБА

3-ти март е националният ни празник - денят на Освобождението на България от турско робство, денят на Санстефанския мирен договор, който договор сложи началото на възкръсването на България на политическата карта на Европа. А този прочут договор, въпреки епохалното си значение, и до днес си остава непознат за преобладаващата част от български народ. Даже и по времето на социализма, когато България беше най-верният съюзник на Съветска Русия, той беше непознат за масовия читател. Знаеха го и го знаят даже и днес само специалистите и по-любознателните и упорити студенти и ученици. Сигурно е премълчаван поради факта, че в него ясно е записано, че българският народ е платил изцяло свободата си със загубата на северна Добруджа, която е подарена от Русия на Румъния, ведно със сите българи там - също като крепостни селяни. Сигурно и поради факта, че с него се откъсва Нишката епархия и е подарена заедно с „освободените” българи на Сърбия. И тези български земи са подарени на чужди страни, без да се питат българите, живеещи там, които също като добитък са предадени на ново, по-страшно и от турското робство, и където веднага започва тяхното денационализиране.

А може би е бил премълчаван и поради факта, че в този договор присъствието на руски войски не е ограничено с точно определени срокове, което подсказва доста сериозно за военна окупация за неопределено време. Големи съмнения за антибългарския замисъл на Санстефанския договор поражда и фактът, че на него, както по-късно и на Берлинския конгрес, български делегати не са допуснати. Сигурно, за да може по-лесно да се разграбва българското землище.
Българският народ винаги е бил народ благодарен, той никога не забравя стореното му добро и винаги търси начин за да се отблагодари по всички възможни начини. Затова е осеял цяла България с руски паметници, които са стократно повече, отколкото тези, издигнати в памет на наши, български герои. Даже почти няма паметници, посветени на 30000 българи, загинали през времето на Руско-турската война, които жертви са повече от падналите 22 391 руски войници във всички боеве. В знак на своята безгранична благодарност нашият народ е посветил на Освобождението си безброй книги, хиляди разкази, стихотворения, множество песни, картини, музеи, филми, изложби и много други. Няма човек, който да има смелостта или наглостта да нарече българите неблагодарни, освен ако не е преднамерено настроен срещу нас или е абсолютно неграмотен в историческо отношение.
И на фона на тази дълбока и безгранична благодарност и обич на българския народ към неговите освободители, на фона на изключителната братска и неподправена обич между българския и руския народ, изглежда абсолютно непонятна неистовата вековна омраза на руските държавници към българския народ. Омраза, която лъха от някои клаузи на Санстефанския договор и достигнала до лудост и бяс по време на балканските войни, когато с изключителната помощ на Русия България бе победена, разграбена и опустошена от нейните съседи. Тогава се потвърдиха съмненията, породени от Санстефанския договор, че Русия заплаща услугите, сторени й от нашите съседи, с подаръци на български земи и българско население, което с помощта на Русия веднага е подложено на физическо унищожение и денационализация! Но омразата на руските държавни дейци към българския род не спря до тук. Нито един от тях не застана нито веднъж в защита на поробените от гърци, сърби и румъни българи, даже напротив. С помощта на Съветска Русия дори бе върната за живот идеята на Стоян Новакович за отделяне на македонските българи от своите братя и Родина чрез варварската теория -македонизма. С изключителната помощ на Съветска Русия българите в Македония бяха македонизирани, даже се посегна и на българите от Пиринския край. Но и това не е всичко. И днес омразата на руските държавници към българския род е движеща в междудържавните отношения.

Типичен пример за това е подкрепата на Русия в Съвета на Европа за регистрацията на македонистката партия ОМО ”Илинден“, която има за цел да пренесе геноцида към българите от БЮРМакедония в Пиринския край, за да бъде унищожено и в него всичко българско.

Затуй се чудя на този съвместен празник на братските народи - българския и руския - как може руските политици и държавници да празнуват с нас, с хората, които искат да изтребят до крак. И тези хора ще ни честитят празника с потайните мисли как да ни приспят вниманието, а после съвместно със своите ортаци по затриването на българщината на балканите ще ни изкопаят гроба и в подходящия момент ще ни бутнат дружно в него.
Тези тъжни и тревожни мисли, породени от националния празник, историческото минало и днешната политическа действителност ме накараха да публикуваме в нашия сайт материалите, свързани с нашето освобождение за всеобщо размишление!!!

2 март 2011 г.
Никола Григоров

http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Последна промяна men на Сря Мар 04, 2015 5:12 pm, променена общо 1 път

Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 3:58 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
ЗА НЯКОИ ЛЪЖИ И ИСТИНИ ОКОЛО НАШЕТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И САНСТЕФАНСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР (1878)

С този материал едва ли ще ви кажа нещо ново, а само ще повторя някои изречени и преди истини. Много от тях са забравени или потулени, а гласовете на много от техните автори са били принудени да замлъкнат. Тия дни по българските медии ще чуете невъобразимо богатство от празни приказки и от словоблудства, което винаги е характеризирало нашия национален празник. Това, което ще прочетете по-долу, може да намерите в книгите на проф. Георги П. Генов, на Кръстьо Крачунов, на акад. Христо Христов, на Симеон Радев, на Добри Ганчев и на мн. др. Не отминавайте без внимание и документалните сборници за освобождението на България. Философите говорят за относителната и за абсолютната истина. Едва ли абсолютната истина може да бъде постигната, но определено искам да ви кажа, че документите ще Ви доближат към нея. Ако четете внимателно, ще видите колко неща ще Ви станат ясни и без да прибягвате към витиеватите осуквания на политически ангажираните историци, писатели и публицисти. Опитайте да повярвате на очите си и тогава ще открите истината.
С Руско-турската война за освобождението на българските земи (1877-1878) завършва отчасти един продължителен революционен процес, който се увенча с освобождението на отечеството ни и връщането на България към нормален обществено-политически, военен и културен живот. С тази война се възстановява българската държавност, за което имат заслуги не само тези, които ни освободиха и възстановиха държавните български институции, а и преди всичко раждащата се наша славна войска, за основа на която послужиха славните български опълченци – героите от Шипка. Свободата не беше дарена, тя беше извоювана с дългогодишна стихийна и организирана борба на изпадналия под чуждото турско владичество български народ.

Паметникът на Цар Освободител – София

Искам да направя и едно необходимо уточнение, наложено от една лъжа, зад която прозират доста прозрачни и плитки цели, по отношение на жертвите, които дава Русия за нашето освобождение. Ако се доверим на изказванията и на писанията на някои наши историци съвременници, ще излезе, че цялата руска армия (над 200 000 души) по време на похода за освобождението на България е изтребена и победата над Турция, ако се позовем на старата история, може да бъде определена като “Пирова победа”, т.е. когато епирския цар Пир побеждава римляните при Хераклея и Аскулум, той изгубва почти цялата си армия, та не е имало с кой да се порадва на спечелените битки. В случая историята е съвсем различна и към нея трябва да се отнасяме не само като към четиво със силен емоционален заряд, но и като към точна наука, която оперира с точни цифри, факти и сведения. Не напразно още старите хора определят историята като учителка на народите! И за да не излезе, че това са голословни твърдения, ще цитирам дословно статията “С радост стъпих на свещената българска земя” на руския историк Степан Кашурко, ръководител на Международния обществен център за издирване “Подвиг” във вестник “Дума” (бр. 239 от 9 октомври 1996 г.): “Загуби на руската армия през войната 1877-1878 година. Убити са 15 567, от раните си умират 6824, ранени са 56 652 войници.” Уважаваният военен историк завършва статията си с думите: “Благодаря на българския народ и правителството му за почитта, с която се отнасят към загиналите герои за свободата на България.” Читателят ще забележи, че тук няма и ред за неблагодарния български народ, за предателството на Фердинанд и т.н., нещо, което руската антибългарска пропаганда повтаря през отминалото столетие, която донесе толкова злини на народа ни и съдейства за отчуждаването на над 2 000 000 българи от род и родина, които бяха подложена на античовешка денационализация. Гласовете да загърбим миналото и да оставим пожълтелите страници на историята непрочетени в библиотеките трябва да бъдат оставени, тъй като и днес, повече от когато и да било, нашият народ има нужда от истинската си и славна история и да се поддържа и опреснява паметта на поколенията, за да не се изличи българския род.
След тези уводни думи ще се спра на някои известни и не до там известни подробности и събития около нашето освобождение.

Защитата на Орлово гнездо

На първо време искам да подчертая, че твърденията, че Русия с нейната държавна политика е създала и след това ръководила национално-освободителните борби на българите са неверни. Истината е, че през 60-ти и 70-те години на ХІХ век руското правителство се отнася отрицателно към организирането на революционното движение по българските земи и към подготовката на масово въоръжено въстание. Българските революционери не намираха гостоприемство в Русия, а бяха преследвани. Нашите революционери поддържаха връзка и бяха под влияние на преследваните от руските власти нихилисти и анархисти. Русия беше бита в Кримската война (1856) и за един продължителен период избягваше старата си политика на вмешателство и хегемония на Балканите. И след възстановяването на силите си тя определено остана противник на идеологията и методите на революционната националноосвободителна борба, характерни за нашите революционери. Нашите революционери, някои от които бяха учили в Русия и познаваха нейния държавен строй и деспотско-тиранската й система, въпреки че разчитаха на намесата й за нашето освобождение, не споделяха този начин за управление за бъдещата освободена България. За това в научната литература правилно те са определяни като революционери-демократи. По този повод само ще припомня думите на великия Стефан Стамболов, който на обвиненията, че се противопоставя на Русия и свърза развитието на отечеството със западните държави, отбелязва, че няма какво да вземем от Русия, тъй като своите първи хора преследва и хвърля в затворите или изпраща на каторга. Точно и ясно! Какво повече може да се добави!?
Двата основни принципа, върху които се е основавала руската политика по Източния въпрос през 60-те и 70-те години, отстоявани от княз А. Горчаков били: 1) да се действа по Източния въпрос чрез колективните усилия със страните (т.н сили гарантки), подписали Парижкия договор от 1856 г., и 2) да се постигне споразумение с Австро-Унгария и се спечели и подкрепата на Германия. Горчаков защитавал тези принципи чрез запазване на статуквото на Балканите, което можело да се нарушава само с колективните действия на силите гарантки, подкрепени от Съюза на тримата императори – руския, германския и австро-унгарския.

Граф Игнатиев

Тази руска доктрина, отнасяща се до Балканите, претърпяла сериозна промяна след като руската външна политика преминала в ръцете на граф. Н. П. Игнатиев. Той формулирал целите на руската политика в следните 3 точки: 1) Унищожението на Парижкия договор; 2) Завладяването на Проливите чрез завладяване на Цариград или чрез изключително влияние над съществуващата там власт и 3) Подпомагане на всяко славянско „племе” да запази самостоятелност и разновидност, като не се подчинява едно на друго. Въпреки това той допускал, че за да се спре австро-унгарското влияние на Балканите, е необходимо след освобождението на България и разпадането на Турция да се създаде Източен съюз, който да вземе като основа обединената славянска сръбско-българска държава. Но различни идеи, които характеризират руската външна политика през тези години, я показват като непоследователна.
Едно от проявленията на тази политика са опитите на представителите на българската емиграция (Добродетелната дружина) във Влашко през 1867-1868 г. за създаването на Българо-сръбско княжество под скиптъра на Обреновичите и формирането на Втората българска легия в Белград.
Връщането на интереса на Русия към Балканите се оказал благоприятен за редица революционни движения на Балканите в края на 60-те години, но до фактическа подкрепа не се стигнало.
Едва след подписването на Лондонския протокол от 1/13 март 1871 г., когато се отменили клаузите от Парижкия договор за правото на Русия да поддържа своя флота в Черно море, стремежите й към хегемония на Балканите се върнали с пълна сила, първоначално стремейки се да поддържа приятелски отношения с Високата порта (Министерския съвет) в Цариград. Но разногласията относно външната полиитка на Русия в Петроград продължили. Граф Игнатиев се придържал към линията на едностранно въздействие върху Турция, а императорът Александър ІІ смятал, че трябва да се търси подкрепата на Тройния съюз, докато княз Горчаков се стремял към съвместни действия с всички велики сили. Тази разнопосочност всъщност оказала лоша услуга на избухналите въстанически действия през 1875 г., когато въстанали Босна и Херцеговина, последвани и от Старозагорското въстание. На султана било въздействано да прокара нови реформи в империята през октомври 1875 г., но те практически не внесли търсеното успокоение. В края на годината и австро-унгарската дипломация предприела също стъпки към раздвижване на дипломацията на западните велики държави, които предложили мерки за подобрение на положението на християните в Турция. Това се декларирало с Берлинския меморандум, който бил изработен от външните министри на Русия, Германия и Австро-Унгария през май 1876 г. С него се солидаризирали също и Франция и Италия, докато Великобритания се разграничила, тъй като в него тя виждала нарушаването на интересите си в Турция.
Русия била информирана от своите дипломати за подготвяното Априлско въстание (1876), но тя все още не беше подготвена за директна намеса във вътрешните работи на Турция чрез война. По тази причина тя изразявала явно своето неудобрение към въстанието и се опитвала да го предотврати.
Българското въстание и неговото потушаване заварили не само Русия, но и европейските велики сили неподготвени за въздействие или намеса. Призивите към Русия да се намеси по военен път за разрешаването на Източния въпрос стават все повече и повече, като един от най-активните отново е посланикът в Цариград граф Игнатиев. Българският въпрос от есента на 1876 г. става централен въпрос в руската балканска политика, но Русия все още не била готова за самостоятелно действие. Още повече се изострили и апетите на западните велики сили към участие в разграбването на наследството на „болния човек”, както започнали да наричат Османската империя.
Първоначално Русия започнала преговори за съвместни военни действия срещу Турция с Австро-Унгария още по времето, когато траело Априлското въстание. Надделяло мнението, че европейските държави трябва да действат задружно, за да се упражни по-сериозен натиск над Високата порта за умировторяването на европейските провинции на империята и за изработването и прилагането на ефикасни реформи. Тук ще цитирам основните въпроси, с които се занимава конференцията от бележките на големия наш учен и най-добрия познавач на дипломатическата история проф. Георги П. Генов.
Цариградската конференция била открита на 10/23 декември 1876 г. На нея изпратили свои представители шестте велики европейски държави: Русия (генерал граф Игнатиев, руски посланик), Великобритания (маркиз Солсбъри, министър, секретар за Ин­дия и специалния посланик сър Хенри Елиот, английски посланик), Германия (барон Вертер, посланик), Австро-Унгария (граф Зичи, посланик и барон Каличе, извънреден пратеник), Франция (граф Бургоан, посланик и граф Шодорди, извънреден посланик) и Италия (граф Корти, извънреден пратеник и пълномощен министър) и Турция (Савфет паша, председател и министър на външните работи и Етхем паша, посланик в Берлин).
Целта на конференцията е била да се вземат мерки за промени във вътрешния живот на Турция, за да се предот­врати повтарянето на кървавите събития на Балканите от 1875 и 1876 г.
Още преди откриването на конференцията, маркиз Солсбъри се среща многократно с руския посланик и делегат граф Н. П. Игнатиев. На тези срещи двамата сближават значително позициите по българския въпрос, като постигат съгласие по бъдещето автономно устройство както на българските земи, така и на сръбските – в Босна и Херцеговина. След постигнатото съгласие, на няколко неофициални заседания на конференцията, без уча­стието на турските делегати се изработват и приемат в окончателна форма проектите за създаване на три автономни области в Европейска Турция: две в областите, населени с българи и една от Босна и Херцеговина, населена със сърби.
Първоначалният руски проект е бил да се създаде една автономна област от Мизия, Тракия и Македония, но без градовете Варна, Одрин и Воден. Този проект среща съпротивата на австрийския министър на външните работи граф Андраши и на маркиз Солсбъри. Като компромисен вариант се приема да се създадат две автономни български области – източна и западна.
Конференцията официално била открита на 23 декември 1876 г., когато председателстващият я Савфет паша направил дълго изложение, в което отхвърлил моти­вите, довели до свикването на конференцията. В него той търси причините за революционните движения не в лошото по­ложение на християните в империята, а във външните агитации и подкрепа в някои чужди сили.
По време на конференцията проехтяли топовни гърмежи. Савфет паша съощил, че турският султан дарил на поданиците си консти­туция, която щяла “да определя за в бъдаще публичното отоманско право и да позволи на Отоманската империя да заеме своето място в европей­ския концерт".
Делегатите на конференцията не били изненадани нито от поведението на Портата, нито от факта за прокламирането на конституцията, по силата на която Турция формално от абсолютна държава се обръщала в конституционна монархия с Парламент. Целта на Турция е да се намери формален предтекст, за да се направи конференцията излишна с мотивите, че европейската намеса не може да си има мястото за защита интересите на турските поданици в една конституционно-парламентарна страна, в която всички граждани ще се радват на еднакви права и свободи. Тези плиткоскроени тактически ходове не успяват да заблудят представителите. По тази причина конференцията застъпва становището, че новата отоманска конституция може да се приложи само след като се осигури мирът в Турция. А мирът ще се осигури само когато се създадат условия изработените реформи да се приложат във вътрешния живот на империята.

В проекта на Цариградската конференция се предвиждало уреждането на следните въпросите за Сърбия, Черна гора и за България – изработването на Проект за органически правилник и изработването на Проект за инструкции на международната комисия в България и за Босна и Херцеговина – изработването на Проект за инструк­ции на международната комисия в Босна и Херцеговина.
Своя проект конференцията изработила, като се ръководела от английското предложение за реформи, които били изложени от маркиз Солсбъри: “Това са следните предложения, които правителството на Нейно Бри­танско Величество смята, че могат да образуват основата на умиротворението: 1. Колкото се отнася до Сърбия и Черна гора, в общи линии, ще се запази статуквото. 2. Портата просто да се задължи чрез един протокол, подписан в Цариград с представителите на силите-посредници, да даде на Босна и Херцеговина една система на местна административна автономия, като този израз означава една система от местни институции, която ще даде на населенията известен контрол върху техните местни работи, като даде в същото време гаранции срещу произволните действия на властта, без да става въпрос за създаването на една трибутарна държава. Гаранции от същия род, чиито точни подробности ще могат да бъдат разисквани по-късно, ще трябва да бъдат намерени срещу зло­употребленията в България. Реформите, които Портата одобри в своята нота до представителите на силите с дата 13 февруари т. г., се смятат като включени в админи­стративните споразумения за Босна и Херцеговина и, доколкото отговарят за тая област, да бъдат приложени и в България”.
Във второто заседание на конференцията на 16/28 декември 1876 год. граф Шодорди прочита правилника за България член по член. По този повод се откриват дебати, които са записани в стриктно водените протоколи. По време на дебатите турските представители по всякакъв начин се стараят не само да провалят конференцията, но и да опонират на всички предложения.
По повод на турските обструкции, маркиз Солсбъри възразява, че „представителите на великите сили при изработване на правилника за двата български вилаета (области) са търсили да групират населението, доколкото е възможно, по вяра и по раса".
В четвъртото заседание на конференцията на 1 януари 1876 год. турските представители направили нови съществени възражения на пред­ставения проект. Но на техните възражения граф Игнатиев с право забелязва: „Щом се отхвърлят тия точки, в действителност няма какво повече да се обсъжда," като добавя, че „колкото се касае лично до него, като се абстрахира от самите чувства, той е приел европейската програма и смята, че не е оторизиран да обсъжда един проект, който се отклонява от тази програма”.
Разногласията между европейските представители и турските са ясно очертани: Високата порта отхвърля европейския проект в неговите най-съществени положения, които имаха за цел да гарантират оная елементарна свобода и равноправие, без които животът на раите беше невъзможен в Империята. Турският контрапроект премахва всички съществени гаранции за провеждане действителни реформи в Бъл­гария и в Босна и Херцеговина. Той говори за „реформи” в цялата империя, но „реформи”, които остават изцяло в ръцете на турското правителство. Под „реформи” в турския проект се има предвид законът за вилаетите от 1875 г.
В шестото заседание, на 8 януари 1877 г., от името на европейските представители на турските контрапредложения отговорил италианският пълномощник граф Корти. Той заявил следното: „Ако в действителност пълномощниците на силите гарантки имаха единствена грижа да създадат едно привилегировано положение за българският елемент, беше много по-просто да създадат само една област (българска). Но като предложиха тази промяна на административните окръзи, те нямаха друга цел, освен да съберат и групират различните области, които бяха театър на скръбните събития, от които общественото мнение се справедливо възбуди и чието продължаване бе признато като невъзможно за в бъдаще. По силата на тоя мотив Сливенският и Пловдивският санджаци и няколко още каази бяха откъснати от Одринския вилает, а други окръ­зи - от Солунския и Битолския вилаети." По-нататък, след като оборва последователно всички турски възражения, направени срещу проекта на великите сили, граф Корти заявява: „Най-после, отоманските пълномощници се оплакват, че нямало нищо в английската програма, което да позволява новото административно деление, както е начертано (в проекта на конференцията). Но този начин на дей­ствие беше едно необходимо условие за изпълнение на задачата, която тя бе повикана да изпълни, те (пълномощниците на силите) бяха натоварени да създадат гаранции срещу лошото управление на България. Името „Бъл­гария" не означава едно място, чиито географски граници са прокарани. Като му дават едно практическо тълкуване, пълномощниците трябваше да държат сметка за произхода на самата дума и за смисъла, с който е сега употребена. Границите на функциите на пълномощниците бяха така посочени. Конференцията не може под името „България" да се занимава с места, гдето българското население не преодолява, нито с места, които не са били изложени на едно лошо управление, което е станало причина за изстъпленията, извършени през изтеклото лято. По този начин пълномощниците попречиха да се приложат тех­ните препоръки в една голяма част от Одринския, Солунския и Призренския вилаети. Необходимостта да се изключат тези области от действието на правилника ги застави да трасират нови демаркационни линии. Ако те не бяха направили това, те биха се изложили, и с основавание, на упрека на отоманските пълномощници, които биха могли да се оплакват, че конференцията се е отклонила от английската програма, като дава га­ранции срещу лошото управление в България в места, които не съставляват част от България. Като разгледах всички точки, по които Tехни Превъзходителства отоманските пълномощ­ници твърдяха, че конференцията е надхвърлила законните предели, аз вярвам, че посочих достатъчно, какво предложенията, направени от пълномощниците на шестях сили са били скрупульозно ограничени до рамките на английската програма". Въпреки неоспоримата аргументация в изказването на граф Корти турските пълномощници продължават да възразяват против границите, определени от конференцията на двете български области. Представителите на силите употребяват всички аргументи да ги убедят, че конференцията се е старала да включи в тия граници само земи, където българският елемент преобладава или както се изразява граф Корти: „Конференцията не може да включи под името „България" области, където българското население не е господствуваще". По тази причина конференцията, щадейки турските домакини, изключва от предвидените автономни български области една голяма част от Одринския, Солунския и Призренския вилаети, като смята, че в тия части българското население не преобладава, въпреки че и в тях българският елемент е значителен. Конференцията се съобразява и с английските интереси и в проекта нито една от двете автономни български области не достига до Егейското море. По въпроса за турските гаранции за изпълнението на реформите Едхем паша отговорил, „че гаранциите, които той може да посочи, ще бъдат, както той е имал вече случай да го каже, морални гаранции: конституцията, законите, времето, което ще заздрави новите институции и ще покаже тяхната практическа стойност". На тази турска декларация маркиз Солсбъри предлага конференцията да вземе акт, „че отоманските пълно­мощници отхвърлят всякакви други гаранции освен моралните и не дават други освен времето и сегашните и бъдещи закони".
В седмото заседа­ние на конференцията на 11 януари 1877 г. турските пълномощници отхвърлят като безпредметно и създаването на между­народна комисия, която анкетира на място турските злодейства по време на Априлското въстание.
По думите на проф. Г. П. Генов, по тоя начин конференцията се насочила към своя безуспешен край.
И в осмото, последно заседание на конференцията на 3/15 януари 1877 год., европейските представители правят още един опит да заставят турската страна да приеме изработения от силите проект за реформи, като заявяват, за да упражнят натиск, че ако турското правителство не приеме една минимална програма за реформи, която била изложена същия ден пред конференцията, ще бъдат принудени да напуснат демонстративно турската столица, представляващо официално скъсване на дипломатическите отношения между силите и Портата. И заплахата не успява да въздейства над турската страна да приеме европейския проект. Дори в заседанието от 8/20 януари 1877 г., Савфет паша най-категорично заявява, че неговото правителство отхвърля окончателно предложението за създаване на една международна комисия за надзор при провеждане на реформите, както и другото предложение за назначение на валиите (главните управители) на автономните области със съгласието на силите.
На това засе­дание граф Н. П. Игнатиев от името на руското правителство прочита подготвената за случая декларация, в която между другото казва: „В съзнание на своята роля на гарантки на Турция, великите сили направиха всичко, което мислеха възможно, за да ангажират Отоманската империя да влезе в единствения път, който можеше, според тях, да осигури нейната цялост и нейното запазване, поддържайки едновременно и европейския мир. Високата порта не пожела да чуе техния глас. Оставяйки се да бъде увлечена от опасното течение на патриотически манифестации, чиито основи не са нито тъй дълбоки, нито така широки, тя отговори с окончателен отказ на единодушните желания и на безпристрастните съвети на Европа. … Като завършвам, не ми остава друго освен да изкажа едно последно пожелание. Нека съветниците на султана, чиято популярност и влияние върху общественото мнение ръководиха решенията, които турят край на конференцията, да не се намерят при положение да съжаляват за нещастните последици за Турция, от едно положение, което би могло да доведе до скъсване с легалния ред на нещата, който установи условията за нейното съществуване в средата на европейските народи и гарантира Нейната териториална цялост.” Легендата, която цели възвеличаването на граф Игнатиев като наш освободител, отбелязва неговите думи към турските представители, които не са записани в протоколите – „Като не искате автономия, ще има анатомия!”, т.е. директна заплаха с война.
Така безуспешно завършва Цариградската конференция, което е отбелязяно в нейните протоколи: „Пълномощниците на шестях сили мислят, че няма място да продължат разискванията и заседанието е вдигнато.”
Макар и неуспешна, Цариградската конференция за нас, българите, нейните документи са едно изключително свидетелство за признанието, което е декларирано от шестте европейски велики сили и Турция за българския характер на Мизия, Тракия и Македония. Изявленията на европейските представители само след една година и половина ще бъдат забравени и зачеркнати именно от същите тези велики сили на Берлинския конгрес, тъй като това се диктуваше само от техните интереси.
След провала на конференцията се очертават само две реални възможности да се застави Турция да приеме проекта за реформи: или чрез колективна акция на Великите сили, или война от страна на Русия. Европа не се съгласи на колективно действие. Ру­сия обяви война на Турция на 17 април 1877 год., след като се споразумя с Австрия (с конвенциите от 3/15 януари и 6/18 март 1877 г., които допълниха Райхсщадската конвенция от м. юни 1876 г.) А на 19/31 март 1877 г. в Лондон беше подписан специален протокол, към който се присъединиха Русия, Англия и Италия. Целта беше да се премахнат европейските ангажименти от Парижкия договор (1856 г.), който защитаваше целостта на Турция.

Паметникът на Шипка

На воденето на самата Руско-турска война (1877-1878) няма да се спирам, тъй като написаното за нея е толкова огромно, че само изреждането на заглавията в една пълна библиография би обхванало хиляди страници. Още повече, че то е факт и благодарение на тази война българската държава възкръсна за нов живот. Жертвите, които даде народа ни, за да се достигне до Освобождението, бяха безбройни. Огромни са и жертвите, които дадоха за нашето освобождение руси, румънци и финландци. Румъния беше компенсирана за участието си във войната и за загубването на Бесарабия с българските земи отсам Дунав, т.е. със Северна Добруджа. Отсам Дунава румънски крак никога не беше стъпвал с изключение на отделни конекрадци и разбойници, които бродеха из нашите села. Сръбските лешояди, както винаги жадни за плячка, получиха също не малък дял от българските земи в Моравско, Нишко, Пиротско, Вранско и Лесковацко, но както ще видим през следващите години и десетилетия, апетитът на Сърбия все повече нарастваше, подкрепян от нашата освободителка Русия.
Но да се върнем на Санстефанския мирен договор, годишнината от който отново отбелязваме през тия дни. Тук отново ще използвам бележките на големия български учен проф. Г. П. Генов, които най-добре проследява дипломатическите ходове около нашето освобождение.

Със Санстефанския мирен договор от 19 февруари / 3 март 1878 г. завършва Руско-турската война от 1877–1878 г. и се възкресява българската държава под името Санстефанска България. Тази държава продължи своето съществуване изключително кратко време, тъй като само след няколко месеца в Берлин (на 13 юли 1878 г.) Санстефанският договор беше обявен за предварителен и беше подложен на ревизия, която доведе до неговата коренна преработка, но подареното от Русия на Румъния и Сърбия от българските земи беше потвърдено и в Берлин.
Проф. Генов пише, че „бързите успехи на руските войски срещу турската армия предизви­каха известни безпокойства в Англия и Австро-Унгария. Но турската съ­протива при Плевен и Шипка (юли 1877 г.) внесе успокоение на запад. Безпокойствието се засилва наново след падането на Плевен (ноември 1877 г.) и бързото настъпление на русите към Одрин и Цариград (януари 1878 г.). На 14 януари 1878 г. Англия предупреждава Русия, че всеки договор между последната и Турция, който би изменил постановленията на договорите от 1856 и 1871 год., трябва да добие съгласието на всички сили.
Въпреки това предупреждение и всред започналите вече диплома­тически спорове, в Одрин на 31 януари 1877 г. се подписва между Русия и Турция договор за примирие, в който са изложени основите на бъдещия мир между двете държави. В тоя договор наречен „Bases de Paix", са поставени следните главни положения: 1. България, в границите определени от мнозинството на българ­ското население и които в никой случай не ще бъдат по-малки от тези, посочени от Цариградската конференция, ще бъде издигната в автономно трибутарно княжество с национално християнско правителство, с народна милиция. 2. Независимостта на Черна гора ще бъде призната. 3. Независимостта на Румъния и Сърбия ще бъдат признати. Едно достатъчно териториално обезщетение ще бъде осигурено на първата и една поправка на границата на втората. 4. Босна и Херцеговина ще бъдат надарени с административна автономия с достатъчни гаранции. Аналогични реформи ще бъдат въведени в другите европейски християнски области.”
След като стават известни клаузите на примирието, споровете между силите се засилват. В средата на февруари 1878 г. Англия се решава да направи морска демонстрация срещу Русия, като из­праща флотата си пред Цариград и поисква от силите да направят дружен натиск в Петербург и да я заставят да приеме веднага свик­ването на нова конференция от шестях велики сили и Турция със „задача да разреши въпросите, които войната постави на дневен ред, и които Русия се стремеше да разреши сама с налагане един мирен договор на турското правителство. Положението става извънредно сериозно, тъй като Русия, чиято армия беше вече пред Цариград, заплашва, че ще завземе турската столица и Дарданелите, ако английската флота не излезе вън от Проливите. Пред тази заплаха Англия оттегля флота си в Средиземно море, но без да намали своите искания за свикването на Европейска конференция.”
На 19 февруари / 3 март 1878 год., в Цариградското предградие Сан Стефано се подписва мирният договор между Русия и Турция. С него се възкреси една историческа правда, като се възстанови българската държава в нейните етнически граници. Без да имаше решение за водене на войната на Цариградската конференция Санстефанският договор осъществи на дело решенията й. Дадена беше свобода на българския народ в трите главни об­ласти - Мизия, Тракия и Македония, който от векове живееше там.
За разлика от проекта на Цариградската конференция, с който се създаваха две български автономни държави – източна и западна, със Санстефанският договор се създаваше една единна българска държава, васална на султана. И проектът, и договорът не само, че не даваха пълна политическа свобода на народа ни, но и в двата документа оставаха извън държавните граници територии, населени с българи, въпреки че според Санстефанския договор на България се даваше излаз на Егейското море (в Кавала).
Санстефанският договор предвиждаше и автономията на Босна и Херцеговина, но вече в съгласие с Австро-Унгария. Черна гора, Сърбия и Румъния добиха своята независимост, Румъния получаваше Северна Добруджа до ли­нията Черна Вода–Меджидие–Кюстенджа в замяна на Южна Бесарабия (окръзите Кагул, Измаил и Болград). Сърбия получи Ниш и Лесковец, с Моравско, а Черна Гора – известни закръглявания на територията с някои плодородни земи, от каквито тя имаше тъй голяма нужда. Русия получаваше завладените през войната градове Карс, Ардахан и Батум с техните околности в Азия. А Високата Порта се задължаваше да въведе в остров Крит, Епир, Тесалия и други области на Европейска Турция органически правилници като този от 1868 г.
Европейските велики сили отхвърлиха по най-категоричен начин Санстефанския договор. Разгърна се активна дипломатическа борба за и против тая ревизия, но накрая Русия беше принудена да приеме наложеното искане за ревизия.
Независимо от целите и интересите, които преследва Русия с тази война, България получи своето освобождение. Не бих искал да разсъждавам над думите на големия наш поет П. К. Яворов, който говори за „т.н. освобождение”, но в действителност големи български територии с огромни маси българско население останаха в рамките на Турската империя или бяха раздадени на полакомилите се за чужди земи съседи румънци и сърби. Определено не смятам, че Берлинският конгрес ни направи европейска държава пред опасността да станем Заддунайска руска губерния. С действията си през следващите години и десетилетия Русия показа и такива амбиции.
На 13 юни 1883 г. в Петербург беше подписана Руско-българска конвенция, с която България се задължаваше да изплати на Русия разноските по окупацията на Княжество България от руските войски съгласно Берлинския договор. Колкото и емоционално да приемаме нашето освобождение, не трябва да забравяме, че и то си имаше своята цена. Непослушанието на България през следващите десетилетия щеше да се наказва много жестоко от нашите освободители. Смятам, че българското русофилство трябва да бъде просветено, а не само на базата на празни декларации и емоционални построения. Тук искам да припомня думите на големия български патриот, роден в Прилеп – дядо Методий Кусевич, Старозагорски митрополит, че по негово време русофилството е достигнало до идиотизъм. Да се надяваме, че днес вече не е така!
За да са наясно читателите, какво мислеше освободителката Русия само след едно десетилетие за нас, българите, и за отечеството ни, което беше възникнало след огромния брой жертви, които даде Русия през Руско-турската война (1877-1878), свидетелства книгата на руския дипломат и историк Сергей Спиридонович Татищев „Из прошлаго русской дипломатии”, публикувана през 1890 г. и която историците избягват да цитират и да си спомнят за нейното съществуване. На стр. 503 дипломатът пише следното: „След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.” По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка срещу великата Русия.”
В заключение, без да се солидаризирам напълно с думите на друг един български патриот, също родом от Македония, Кръстьо Мисирков, искам да го цитирам, за да видите докъде трябва да се простира българската благодарност към нашата освободителка:
„В България, когато говорят за Санстефанския договор, изглежда обръщат внимание само на една негова страна, а именно на размерите на създаденото от него Българско княжество. Санстефанска България обедини всички български земи в една държава и затова и сега тя е национален идеал на българския народ. Българите, заедно с руснаците, еднакво проклинат Берлинския конгрес. Обаче това единодушие между българи и руснаци би могло и да не съществува.
Ако руснаците имат основание да ненавиждат Берлинския конгрес, то българите имат известни основания да бъдат особено доволни от този конгрес. Аз не говоря за румънци, сърби и гърци, за които Берлинския конгрес се оказа също полезен.
Без Берлинския конгрес, Санстефанският мир нямаше да има такова значение, както и Ништадския, Букурещкия или Верелския мир. Санстефанският мир щеше да бъде частно мирно съглашение между две държави - победители и победени, който засяга други държави. Русия сама воюва с Турция и сама сключи мир с нея и щеше да има абсолютно, с нищо неограничено право над България. Цар Освободител би могъл да даде на България пълно самоуправление, но неговият приемник по една или друга причина можеше да ограничи това самоуправление и постепенно България би могла да се превърне първо в Заддунавска или Балканска Финландия, а след това и в обикновена Заддунавска, Задбалканска и Македонска губерния по подобие на Бесарабия.
Берлинският конгрес направи това невъзможно. Резултатите на Берлинския договор от гледна точка на руските интереси бяха негативни във всяко отношение. От гледна точка на българските интереси те бяха отчасти разрушителни, отчасти съзидателни и с извънредна важност. Разрушеното от Берлинския конгрес от гледна точка на българските интереси е поправимо с течение на времето, макар и с големи жертви, но създаденото от него за българите не може да се купи с цената на никакви усилия. Берлинският конгрес отне от Русия нейните завоевания и ги превърна в общоевропейско достояние. След като направи това, той даде на част от българите пълна политическа свобода, на други даде почти пълна свобода, а трети – Македония, остави под властта на Турция, като обеща облекчение на участта й.
Българското княжество и автономната Източна Румелия се превърнаха от владения, завоювани от Русия, в земи, намиращи се под общото покровителство на Великите сили. Надзорът на руските власти беше отстранен от българския политически живот и България стана от руско завоевание и от руска автономна провинция напълно независима държава.
Само Берлинският конгрес превърна Руско-турската война от 1877-1878 г. от завоевателна в освободителна. Освободиха България и я дадоха, подариха я на българите. Но я подариха в Берлин, а не в Сан Стефано и не в Петербург. Руснаците ли я подариха или Европа просто взе България от руснаците в Берлин и я даде на българския народ, фактът си остава факт, че Берлинският конгрес е люлката на българската независима държава.
Берлинският конгрес премахна обесването за политически убеждения и сега в България отлично си живеят и се ползват с пълно равноправие и еднаква политическа свобода както мечтателите-русофили, така и реалистите-русофоби.
Българите започнаха да се ползват от политическата свобода, като срещаха противодействието на временно останалите след войната руски военни власти.
Аз не съм запознат подробно с разногласията между българските и руските власти, както и не познавам особеностите на режима на Стамболов, толкова неприятен за руснаците, но съм готов да допусна, че руските власти са дали повод за недоволството на българите. …
Както и да е, но благодарение на Берлинския конгрес българите станаха независим народ, станаха ковачи на собственото си щастие. Такава независимост срещаше противодействието на руските власти, които останаха недоволни от Съединението на Източна Румелия и Българското княжество и започнаха да отмъщават на българите в Македония, където руските консули започнаха да покровителстват сръбската пропаганда, а руското правителство не смяташе за нужно да повдига въпроса за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор за Македония.
Отмъщението на руснаците над българите ту в по-груба, ту в по-фина форма продължи през всичките тридесет и пет години след освобождението, докато не завърши през настоящата година (1913) с първата и втората подялба на българските земи между другите балкански държави.”
Без да е познавал думите на Мисирков, комунистическият водач и бивш генерален секретар на Комунистическия интернационал и по-късен български министър-председател Васил Коларов, само въз основа на оригиналните руски документи ще напише през 1935 г. в предговора си към документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм” следното: „Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената „освободителна мисия” на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. Създаването на „независимо” българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележките на монаршеския молив. Александър ІІІ е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройните шайки дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему докладващи емисари. Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастност към тях на правителствените агенти, не предизвикали у него никакво възмущение. „Всемилостивото” му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода.
И все пак усилията на Александър ІІІ да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ остоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар. … Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България силно западофилско течение, на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство.” Без да забравят кой е В. Коларов, българите трябва да познават не само неговите току-що цитирани думи, но и истината за своето освобождение от турско робство.
Русия бързо преглътна нанесения й удар в Берлин и забрави Санстефанския договор, отстоявайки през следващите години със зъби и нокти грабителския Берлински договор. Сръбските политици и представителите на тяхната историческа лъженаука клеймят „санстефанските бълнувания на България”, като че ли забравяйки, че и те добре се облажиха, както от Санстефанския, така и от Берлинския договори. А скопските подгласници - драскачи и папагали, пригласят на цялата антибългарска пропаганда, когато стане дума за Санстефанския договор. Но на тях, Господи, прости им, защото те не знаят какво правят!
В заключение бих се осмелил да ви предложа да се запознаете и с нашите книги, издадени от поредицата „Сите българи заедно”, в които темата за русофилството и за освобождението на България е многократно обсъждана. (Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947). Най-важните договори за България. С., 2009, 326 с.; Сръбските интриги и коварства срещу България (1804-1914). С., 2009, 659 с.; Виновниците за погрома на България през 1913 г. Из живота и делото на Старозагорския митрополит Методий Кусевич. С., 2010, 932 с.; К. П. Мисирков, Записки за България и руско-българските отношения. Бележки за събитията на деня (5 юли – 30 август 1913 г.). С., 2011, 371 с.)
Повече подробности за освобождението на България и за Санстефанския договор може да научите, като се запознаете и със следните книги: Авантюрите на руския царизъм в България по документи на царските архиви. Варна, 1991, 291 с.; Окупационен фонд основан за създаване на Руско-Дунавска област. Русе, 1993, 237 с.; Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878–1925). Т. І, ІІ, ІІІ + Приложение. Регистър на договорите, конвенциите, спогодбите, протоколите и други съглашения и дипломатически актове, подписани от България през времето 1926-1935. С., 1925–1926, 1936; Г. П. Генов, Международни актове и договорите засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, 464 с.; Сборник на международни актове и договори (във връзка с изучаването на Международното право). Под редакцията на проф. Вл. Кутиков, С., 1948, 649 с.; Международни актове и договори (1864–1918 г.). Съст. Сл. Стефанова, С., 1958, 484 с.; Протоколите на Цариградската конференция с Лондонския протокол. Прев. от французки Т. Икономов. Варна, 1885, 120 с.; Хр. Христов, Освобождението на България и политиката на западните държави (1876-1878). С., 1968, 254 с.; Освобождение Болгарии от турецкого ига, т. І-ІІІ. Москва, 1961, 1964, 1968; Г. Тодоров, Временното руско управление в България през 1877-1879. С., 1958.; Крачунов, К., Санстефанският мир (Изграждане и разрушаване на велика България). Документирана дипломатическа студия. С., 1932, 128 с.; Крачунов, К., Страници от българската политическа история (1878-1941). България и Бяло море. С., 1941, 152 с. и др.
По-долу прилагам основните документи, свързани с нашето освобождение и дипломатическите спогодби, отнасящи се до Санстефанския договор.

Цочо В. Билярски

http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Големия грабеж след 1870 година
Ново мнениеПубликувано на: Сря Мар 04, 2015 3:59 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 21, 2008 1:38 pm
Мнения: 946
ПРИЛОЖЕНИЯ:
№ 1
Райхщадско споразумение между Русия и Австро-Унгария Райхщад,

26 юни (8 юли) 1876 г.
I
Запис на руската страна
Съвършено секретно
Райхщад, 26 юни 1876 г.
Бе намерено за необходимо да не се провъзгласява принципът за пълна ненамеса, за да не се обвързваме предварително предвид възможностите за някои случайности.
Ние настоявахме за затваряне на пристанище Клек, без което ненамесата би била неискрена и недействителна.
От своя страна ние не бихме могли да се считаме там обвързани, а в такъв случай Англия не би го спазвала. Граф Андраши прибави затварянето и на Катаро, което изискваха англичаните, за да се придаде на тази мерка характер на безпристрастие. Виенският кабинет обаче предвижда невъзможност да попречи на оказване помощ на християните по частен път поради горещите симпатии на населението в Далмация. [Този текст се отнася до т. 1 от руския вариант.]
Виенският кабинет разглежда тази компенсация като съществено условие, без което той не би могъл да допусне увеличаване на съседните славянски княжества.
Ако руското правителство намери това за възможно и полезно, ще му бъде предоставено да анексира Батум. [Този текст се отнася до пасажа от т. 2, б) за анексията на Хърватия от руския вариант.]

Беше решено
1. Относно настоящия момент:
Държавите в настоящия момент ще се придържат към принципа на ненамеса, като си запазват правото да се договорят впоследствие, ако обстоятелствата изискват.
Пристанищата Клек и Катаро ще бъдат затворени за двете страни. В никакъв случай няма да бъде, оказвана помощ на турците против християните.
2. Относно бъдещето:
а) В случай на успех на турците, ако те се отдават на прекомерни насилия върху християните, държавите ще трябва да се договорят и да ги спрат.
Те ще поискат възстановяване на status quo ante в Сърбия, като се включи и унищожаване на турските крепости.
Колкото се касае до Босна и Херцеговина, държавите ще настояват в Цариград да получат те устройство, основано на програмата, изложена в телеграмата от 30 декември и в Берлинския меморандум, или най-малко съгласно статута на остров Крит.
б) Ако победят християните: Държавите ще действуват съгласувано с цел да урегулират последиците от войната.
Те няма да окажат съдействие да се образува голяма славянска държава, но Черна гора и Сърбия ще имат възможност да анексират: първата – Херцеговина и пристанище на Адриатическо море, втората – известни части от Стара Сърбия и Босна.
Но в такъв случай Австрия ще има право да анексира турска Хърватия и някои погранични с нея части от Босна по линия, за която ще се сключи споразумение.
От своя страна Русия би имала в такъв случай право да си върне частта от Бесарабия, отстъпена съгласно договора от 1856 г.
Ако най-после вследствие успеха на християните настъпи пълен разгром на Отоманската империя в Европа, България и Румелия биха могли да образуват независими княжества в своите естествени граници.
Епир и Тесалия биха могли да се присъединят към Гърция.
Цариград би могъл да стане свободен град.

II
Австрийски вариант
Ние изхождаме от две предположения: или турците ще излязат от борбата победители, или ще бъдат победени.
В първия случай... Сърбия и Черна Гора ще бъдат запазени в своите сегашни граници. Възстановяването на турските крепости в Сърбия няма да бъде допуснато. На Сърбия няма да бъде признат статутът на независима държава, но се съгласихме да го признаем на Черна Гора... Що се касае до бунтовниците, то по отношение на тях бе установено, че даже в случай на победа на турците ще бъдат предприети съвместни усилия, за да им се гарантират свободите и реформите, които бяха поискани от Портата и обещани от нея.
При всички гореспоменати обстоятелства не може да става и дума за каквито и да са териториални изменения нито от едната, нито от другата страна.
Изхождайки от второто предположение, т. е. поражение на турците, беше постигнато споразумение по следните положения...
Беше уговорено, че Сърбия ще получи увеличение на територията от страна на Дрина в Босна, а също така от страна на Нови пазар в Стара Сърбия и по посока на Лим. На свой ред Черна Гора ще Закръгли своите владения чрез присъединяване на граничещата част от Херцеговина; тя ще получи пристанището Спица, както и увеличение от страна на Лим по такъв начин, че територията, намираща се сега между Сърбия и Черна Гора, ще бъде разделена между двете княжества по течението на тази река. Останалите части от Босна и Херцеговина ще бъдат присъединени към Австро-Унгария. Русия ще възстанови своите естествени граници до 1856 г. и ще може да увеличи своята територия откъм Черно море и в Турска Азия в степента, в която това ще й бъде необходимо за установяването на по-удобни граници в това направление и като еквивалент за частта от територията, присъединявана към Австро-Унгария.
Босна, Румелия и Албания ще могат да станат автономни държави. Тесалия и остров Крит трябва да бъдат присъединени към Гърция. Цариград с предградието, територията на което подлежи на определяне, би станал свободен град.
Беше също така установено, че всички тези точки ще бъдат запазени в тайна от страна на двамата императори и техните съответни министри; те няма да бъдат съобщени на другите държави и особено на сърбите и черногорците до момента, когато настъпи време за тяхното осъществяване.
(Към този текст е приложена написаната с молив забележка на Горчаков със следното съдържание:
„Императорите се разделиха в пълно съгласие, готови незабавно да провъзгласят принципа на ненамеса. Те имат предвид да се договорят с великите християнски държави, ако това изискват обстоятелствата. ..")
Публ. в Международни актове и договори (1648-1918). Съст. Сл. Стефанова, С., 1958, с. 136-138.
http://www.sitebulgarizaedno.com/index. ... &Itemid=61


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 62 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB © 2008 - 2013 форум "ТИ СИ ТОВА"